Стар Мийд, Възпитаване на сърцата, обучение на умовете
В Ъ В Е Д Е Н И Е
В първото ръководство за пастирска практика, писано някога, апостол Павел дефинира църквата като “стълб и подпорка на истината” (1 Тим. 3:15). Много от посетителите на църкви днес, когато търсят църква, не винаги търсят точно стълб и подпорка на истината. Първата им грижа може да бъде топлото посрещане, стилът на музиката в църквата или броя на седмичните занимания, между които могат да избират. Верността към библейското учение все по-рядко е първото нещо, което хорят търсят в една църква.
Но върховният критерий за една църква, поне от гледна точка на новозаветните писания, е този: Дали църквата е стълб и подпорка на истината? Запозната ли е напълно с истината на Благовестието, както е дадена в Писанията? Издига ли Божието Слово, отдавайки му върховно място в цялото хваление и във всичките дейности? Защитава ли истината на всяка цена, прогласявайки я без компромис в един свят на объркване и лъжа? Призовава ли хората да познават Божието Слово, за да живеят вярно чрез Божието Слово?
ЗАДАЧАТА НА ЦЪРКВАТА
Най-важната задача на църквата във всяко поколение е да поддържа и да прогласява истината, както й е била дадена от нейния Господ. Една важна част от тази задача е прилежната подготовка на децата в църквата да продължат да бъдат опора и стълб на истината и в идващото поколение. Бог призовава църквата от всяко поколение да “се бори за вярата, която веднъж за винаги беше предадена на светиите” (Юда 3). Когато децата ни заемат нашето място като борци за вярата, ще имат ли ясното разбиране за вярата, която трябва да защитават? Когато заемат нашето място като опора на вярата, ще познават ли достатъчно добре истината, за да я обясняват ясно и да разпознават заблудата?
Мъдри и праведни хора в едно друго време са разбирали нуждата от стандарти на вярата и на християнското учение. Те са видели колко ценни биха били такива стандарти в представянето на основните учения на Писанието кратко и систематично, осигурявайки мерило, чрез което да се преценяват всички учения и всички идеи. С голяма грижа и много молитва те са работили заедно, за да формулират постулати и изповеди за да определят основните учения на християнската вяра. Осъзнавайки важността от предаването на тези учения на техните деца, те са изготвили катехизис за наставление на младите.
Катехизисът е просто учебно ръководство. Това е наръчник с въпроси и отговори, предназначен да преподава принципите на религията. Да „катехизираме” децата означава да ги учим да запомнят отговорите, намиращи се в катехизиса, така че когато въпросите от катехизиса им бъдат зададени, децата да могат да дадат верни отговори. Тъй като един добър катехизис е едновременно кратък и изчерпателен, след като децата го изучат добре, тяхното разбиране за основните учения на християнската вяра може да бъде изпитано и проверено дали е пълно. Един превъзходен катехизис е Уестминстърският Кратък катехизис. Той накратко дава на децата основните библейски учения за Бога, за Писанието, за Господ Исус Христос, за Святия Дух, за спасението, за тайнствата, за Десетте Заповеди и за Господната молитва.
Някога катехизисът е бил използван всекидневно. Църквата и семейството са работили заедно, за да осигурят възможно най-ефективното обучение за децата, израстващи в християнска среда. Родителите са работели със своите деца у дома, изисквайки от тях да запомнят отговорите от катехизиса. Семействата заедно са обсъждали значението на въпросите и отговорите. Пасторите са проповядвали върху теми от катехизиса и систематично са посещавали всяко семейство в църквата, задавайки въпроси за да проверят доколко членовете на семейството са запомнили отговорите.
Пуританският пастор Ричард Бакстър е направил своя практика да посещава всяко от осемстотинте семейства в своята църква веднъж годишно, съсредоточавайки своите посещения около обучението, дадено в Уестминстърския Кратък катехизис. Освен че е изпитвал децата и възрастните, за да види колко добре са научили катехизиса, той е задавал и допълнителни въпроси, за да провери дали разбират отговорите. След това е насърчавал всички членове на семейството да живеят според истината на всеки запомнен отговор. Бакстър твърди, че чрез тази практика е имал повече видими белези на успех в събарянето на царството на тъмнината сред своите църковни членове, отколкото чрез всичките си обществени проповеди към тях.[1]
За съжаление практиката на катехизиране на децата е изпаднала в немилост и в църквите, и в семействата. Причина за това е интересът към нови образователни техники, които наблягат на преживяването, участието на учениците и избора. Запомнянето наизуст вече не се цени. Но нещата, които и до днес помня най-добре от своето детство, са онези, които съм научил наизуст. Песента “ABC,” която всички пеем за азбуката, таблицата за умножение, познатите детски рими, дори стихове от Шекспир, които съм научил просто защото са красиви много преди да разбера какво означават – всичко това неизличимо се отпечата в моята памет. Мога да ги рецитирам всеки път, когато се нуждая от тях, уверен, че винаги ще ги знам, когато са ми нужни.
Някои казват, че ако искаме от нашите деца да запомнят наизуст, те ще запомнят само нищо не означаващи звуци и думи, без да ги разбират. Разбира се, ще направим лоша услуга на децата си, ако настояваме да запомнят думи, които те не разбират, докато ние самите не прекарваме време, за да ги обсъждаме с тях, да ги учим и да им обясняваме тяхното значение. Но решението не е да изоставим наизустяването като учебен метод, а вярно да влагаме смисъл като обсъждаме и обясняваме.
ПРОВАЛЪТ НА ЦЪРКВАТА
Но има и друга, по-важна причина катехизисът да е излязъл от употреба. Тя е, че доктриналното обучение като цяло за всички и особено за децата, е станало непопулярно. В опита си да привлече невярващи, църквата е започнала да се занимава с даване на неща, които са привлекателни за света. Така тя е загубила от погледа своето истинско предназначение да бъде стълб и опора на истината.
Приемливо е от амвона да идват утеха, вдъхновение и “духовност”; не е приемливо да идват доктрини. В заблуден опит да се поддържа единство на всяка цена, доктриналното обучение бива отбягвано, защото “доктрините разделят.” Посетителите на църкви критикуват проповедите наблягащи на учението като недостатъчно практични, без да разбират, че истински промененият живот произлиза от истински променения ум. В стремежа си да задоволят желанията на хората, все повече църкви предлагат топли, вдъхновяващи послания, които никога не дефинират ясно благовестието. Във все повече служби и църковни програми забавлението е изместило същественото обучение в християнското учение.
Тези неща са най-видими в детските и младежките служби на средната американска църква. През десетте години, когато бях директор на детско служение в една местна църква, опитах много учебни програми и получих многобройни реклами за други. Обикновено цветните, лъскавите рекламни материали обещават “по-добри игри, нови занимания, забавни преживявания, на които децата наистина се наслаждават.” Разбира се, няма нищо лошо в “игрите, заниманията и забавните преживявания” за децата. Тези от нас, които обичат децата, искат те да се радват на ученето. Но когато всяка страница на рекламните материали описва забавлението, докато съдържанието на учебната програма е само загатнато в един скрит ъгъл на брошурата, приоритетите очевидно са неправилни.
Рекламодателите наблягат на това, което според изследванията хората искат. Какви са приоритетите на църквата за нейните деца? Рекламирането на учебните програми за деца прави отговора твърде ясен. Децата да бъдат развличани и забавлявани – очевидно това са основните цели, на които се подчинява всичко останало.
Дори там, където поучението по Библията е приоритет, обучението в библейското учение е рядко. Децата многократно чуват едни и същи библейски разкази, почти винаги като морални уроци за тяхното поведение. Типичните уроци в неделното училище принизяват библейските разкази до морални приказки като Езоповите басни. Центърът на приказката е върху човека, който е неин главен герой. Така че учителят завършва и заключва, “И вие трябва да сте като Давид и Бог ще ви благослови,” или “Не трябва да правите като Ахав или ще си имате проблем.”
Когато библейските разкази се използват по този начин, Бог остава в периферията на разказа, като дух във вълшебна приказка, благославящ човека за добро държание или проклинащ го за грешки. Децата рядко се научават да виждат, че Бог е главният герой във всеки библейски разказ. Те не се учат да питат за всеки разказ, който четат, “Какво ни казва този разказ за Бога?” Никога не се научават да четат библейските повествования според цялостната цел на Бога да изкупи народ за Себе Си. Всичко, което научават, е: Бъди добър и Бог ще те благослови; бъди лош и Той няма да го направи. Това не само е лъжливо представяне на благовестието, но то въобще не е благовестие! Каква трагедия!
Бог в своята милост и благоволение е изпълнил Писанието с разкази, конкретни илюстрации на абстрактна истина. Но ние трябва да използваме библейските разкази така, както Бог е определил да бъдат използвани. Той ни ги е дал по същата причина, по която ни е дал и цялото Писание – за да опознаем Него, единия истинен Бог и да разбираме спасението, което е промислил за Своя народ чрез Сина Си. Библейските разкази поясняват библейските учения. Ние, които работим с деца, трябва да сме благодарни за това и трябва да използваме библейските повествования, за да помогнем на нашите деца да разбират ученията на нашата вяра. Ние прахосваме напразно библейските разкази, когато ги използваме само за да морализираме или да подготвяме нашите деца да печелят викторини за любопитни библейски факти.
Подготвя ли днес църквата своите деца да бъдат опора и стълб на истината в следващото поколение? Преди няколко години чух по едно радиопредаване интервю на живо с християнски автори и издатели на голяма християнска конференция. Интервюиращият многократно задаваше на присъстващите два ключови въпроса: “Какво е оправдание?” и “Какво е благовестието?” Повечето от интервюираните се оказаха своята жалко неспособни да дадат ясен, библейски отговор на тези въпроси. Но християнството е Благовестието. Централният въпрос на нашата вяра е, че грешниците са оправдани пред святия Бог. Тези неща са съществени за разбиране на християнската вяра.
Ако интервюираните бяха научили Уестминстърския Кратък катехизис, щяха да имат готов отговор: “Оправданието е актът на Божията безвъзмездна благодат, чрез която Той прощава всичките ни грехове и ни приема като праведни единствено заради Христовата праведност, вменена в наша полза и получавана само чрез вяра.” Колко просто и същевременно колко изчерпателно! Има ли някаква причина хората да чакат, докато постъпят в библейски колеж или семинария, за да научат такова просто определение, толкова основно за нашата вяра?
Днес ние се задоволяваме използване на думата „Бог” и с топли чувства относно Бога. В общество пълно с погрешни представи за Бога ние не можем да дадем определение за тази дума, когато я използваме. В желанието си да приемаме другите и да мислим най-доброто за всички хора ние се радваме, когато чуваме думата „Бог,” приемайки, че човекът, който я използва, е един от нас. Когато съчетаем тази неспособност да разграничаваме с нашата естествена симпатия към децата, още по-бързо приемаме, че децата са християни, когато те всъщност нямат никаква представа какво е да си християнин.
Едно лято на християнски лагер за деца от проблемни домове, една възпитателка ми предаде разговора, който е имала с десетгодишно дете. “Аз го попитах дали е поканил някога Исус в своето сърце и той ми каза, че е направил това, когато е бил на шест години,” каза тя. След това тя ми разказа, че докато са прелиствали заедно неговата нова Библия, той видял картина, показваща трите кръста на Голгота. “За какво е този разказ?” попитало момчето. Следствието от разговора с детето е било успокоението на възпитателката, която била убедена, че това момче е “спасено,” поради това, което е направило на шест годишна възраст. Очевидно, обаче, никога не й е дошло на ум, че каквото и “решение” да са взели децата, когато нямат абсолютно никакво познание за разпъването на Христос, не е безопасно да ги приемаме за християни.
РЕШЕНИЕ НА ПРОБЛЕМА
Тези от нас, които са загрижени за предаването на щафетата на християнската истина, трябва да се събудят за важността да предаваме вярно ученията на нашите деца. Не можем да разчитаме на случайни библейски разкази и запомнени стихове, надявайки се, че някак си нашите деца ще извлекат от тях важните християнски учения. Ние трябва да осигурим внимателно, систематично обучение върху доктрините. Децата се нуждаят от критерий, чрез който да преценяват всичко, което виждат и чуват. Ние трябва да осигурим това на нашите деца докато са още малки. Доктрините не могат да чакат докато децата станат тийнейджъри, защото подрастващите вече започват да вземат важни житейски решения. Теологичната работна рамка, на която се основават тези решения, и библейският мироглед трябва вече да съществуват.
Целта на тази книга е да осигури средства за християнските семейства и църкви, които са възприели сериозно задачата да предадат доктриналното обучение на своите деца. Въпросите и отговорите идват от Уестминстърския Кратък катехизис. Всеки въпрос и отговор в катехизиса има текстове за шест дни в седмицата, които семействата да четат заедно. Текстовете са просто написани, лесни за деца от началното и основното училище. Те са кратки, тъй като детското внимание не може да се задържи за дълго, а също и заради натоварения режим на съвременните семейства.
Всеки текст дава библейска подкрепа и прости обяснения за отговорите на катехизиса. Всеки ден на седмицата ще бъдат задаван един и същи въпрос и отговорът ще се чете няколко пъти, заедно с дадените текстове. В края на седмицата отговорът ще бъде научен наизуст. След като определен брой от въпроси и отговори бъдат успешно научени, може предварително да се реши да се дава някаква награда. Ако се запомня един отговор на седмица, целият катехизис може да бъде завършен за две години. Тъй като съдържа такава ценна информация и тъй като се запомня по-добре, когато се преглежда повече от един път, препоръчвам да минете няколко пъти с децата през катехизиса.
Апостол Павел нарича Тимотей свое “истинско дете във вярата.” Той обучава Тимотей изчерпателно и вярно, след което пуска да продължи служението, което самият Павел е започнал. Това е, което ние като родители трябва да направим за нашите деца. Това е, което трябва да направим като църква за следващата църква, църквата на следващото поколение. Трябва да изпълним нашите отговорности сега, за да можем да кажем с увереност, както апостол Павел казва на Тимотей, “Дръж образеца на здравите думи, които си чул от мене, във вяра и любов, която е в Христа Исуса. Онова добро нещо, което ти е поверено, опази чрез Святия Дух, Който живее в нас” (2 Тим. 1:13-14).
[1] J. I. Packer, A Quest for Godliness; The Puritan Vision of the Christian Life (Wheaton, Ill.: Crossway, 1990), 45.