ИКОНОМИЧЕСКАТА СТОЙНОСТ: ОБЕКТИВНА ИЛИ СУБЕКТИВНА
(I част)
Божидар Маринов
“И Бог видя всичко, което направи; и ето, беше твърде добро.”
(Бит. 1:31)
Ако в тази моя серия от статии за библейската икономика има статия, която може да остане непрочетена, тя е тази. Ако има статия, която да има най-голямо значение не само за защитата на валидността на Библията в икономиката, но и за активното разрушаване на всички езически икономически системи, тя отново е тази. Тази статия ще се стори твърде икономическа за християните; повечето от християнските читатели ще се откажат да я четат. Ще изгубят: без да познават материала в тази статия те не биха могли да твърдят, че Библията има отговор за всички човешки проблеми, и следователно не биха могли да отправят успешно предизвикателство към невярващите и техните икономически системи. Тя ще се стори твърде религиозна за икономистите: още в началото те може би ще я оставят поради отнасянето към Библията като единствен морален и научен авторитет. Те също ще изгубят: без заключенията в тази статия те не биха могли да съставят логична защита на свободния пазар и не биха могли да се противопоставят успешно на бюрократичния произвол в икономиката.
Темата за естеството на икономическата стойност е моя любима тема. Тя показва много по-ясно от всички други икономически теми интелектуалния банкрут на цялата нехристиянска икономическа наука. Стъпвайки на презумпциите на езическата наука, всички нехристиянски икономисти стигат до задънена улица, независимо какъв път ще изберат. Ако те са последователни в своите презумпции, те би трябвало завинаги да се откажат от претенциите си, че може да има такова нещо като икономическа наука и че икономистите могат да дават някакви наистина научни препоръки за икономически действия и политика. Но те не го правят. Езическите икономисти отказват да доведат до логически завършек своите презумпции в областта на икономиката. Те по-скоро предпочитат да пишат дълги и красиви формули, зад които да скриват своята безпомощност да достигнат до каквито и да е смислени и практически приложения на своите заключения. Време е християните открито да заявят, че цялата езическа наука е измама и че не може да има наука ос вен тази, която е основана върху презумпциите на Библията.
Въпросът за стойността
Бог е морално същество. Основен въпрос на Неговото естество е въпросът добро/зло. Разбира се, Бог има и много други характеристики на Своето същество, като разум, любов, сила, красота и т.н, но те всички са подчинени на Божия морален характер. Никой не се спасява защото е много умен, красив, силен или т.н.; крайният съд съди хората според техните морални действия; спасението е чрез върховното морално добро в историята: жертвата на Исус Христос. Цялата Библия е едно изумително описание на историческото приложение на Божия морален характер: цялото повествование на Библията е подчинено на протиповоставянето между добро и зло и победата на Божия морал над морала на Неговите противници.
Ако Създателят на вселената е в Своята най-основна същност морално същество (винаги изпитвам трудност, когато говоря за Бога като “същество,” но не знам каква друга дума да използвам, за да опиша Неговото личностно естество; успокоявам се с допълнението, че Бог не е просто “същество” – Той е върховният източник на всяко съществуване), тогава е невъзможно дори да предположим, че един свят, създаден единствено чрез върховното Слово на Бога, би могъл да не носи в себе си тази основна характеристика на Божието естество – моралната характеристика. Да предположим, че Бог е създал свят, свободен от морално съдържание, означава да предположим, че по някакъв начин Бог е изпразнил Себе Си от съдържание в момента на Сътворението. Или е открил реалност, напълно независима от Него самия. Или се е отказал от Своята божественост.
Библията ни казва, че още в процеса на сътворението на света Бог няколко пъти огледа създаденото до момента и всеки път заявяваше, че “това беше добро.” Кулминацията на тази морална оценка за Неговото собствено създание беше в края на шестия ден, когато Бог, чрез сътворението на човека, внесе в създанието Своя образ, което направи създанието “много добро.” Това постоянно оценяване на създанието трябваше да покаже на хората, че Бог не създава морално неутрални неща: Той, чрез процеса на сътворението, ВМЕНЯВА МОРАЛНА СТОЙНОСТ. Бог е морално същество и Той не оставя Своето създание морално неутрално: Той вменява стойност: добро.
(Нека направя един коментар към понятието “вменява.” Субективното вменяване на стойност е едно от първостепенните понятия на съвременната икономика, както ще видим по-долу. Интересно е защо българските студенти по икономика не познават понятието “вменяване на стойност.” Има нещо гнило в българските икономически висши учебни заведения: преподавателите там като че ли са се отказали от идеята, че икономиката е наука и, както всяка друга наука, тя трябва да започва с изучаване на презумпции, аксиоми и основни понятия и определения. Повечето от студентите не знаят дори какво е “оскъдна” или “икономическа” стока, а без определението за “оскъдна” стока не можем въобще да говорим за икономика. За сметка на това познават добре схемите на маркетинга и мениджмънта, както и различните формули. Това е като да учиш геометрия без да имаш определение за точка, права и т.н. В този смисъл преподаваното в икономическите учебни заведения в България е по-близо до алхимият а и магията, отколкото до науката. Предполагам, че състоянието в другите обществени и хуманитарни науки е същото. Това не е толкова безобидно, колкото изглежда на пръв поглед. Учените пишат книги и статии във вестниците, които формират общественото мнение, което принуждава политиците да действуват по един или друг начин. Политиците обикновено са хора с “мозък назаем” и те често се водят по съветите на този или онзи икономист. При това положение ще има същия резултат, ако се допитват до врачки или хвърлят ези-тура.)
Възниква въпросът: Оценката, която Бог даде на Своето създание в Битие 1 гл., обективна ли беше или субективна? Дали създанието беше добро поради някакво вложено в него, присъщо на неговото естество добро, или създанието беше добро, защото Бог реши и определи с върховната Си заповед, че то е добро? Дали оценката на Бога за създанието е обективна, тоест, Бог, оценявайки създанието, се е съобразил с някаква “обективна реалност,” по-висша от Бога и по-непроменима от Бога? Или оценката, която Бог даде, е Негова субективна оценка, нещо, което Той самият е решил и само поради факта на това върховно Божествено решение създанието е станало добро?
Отговорът трябва да е очевиден: Тъй като не съществува “обективна реалност,” по-висша от Бога, трябва да приемем, че създанието стана добро поради личното, субективно решение на Бога. Божията оценка за създанието направи създанието добро. Създанието няма стойност само по себе си; Бог му вменява с върховен, личен, субективен декрет тази стойност.
Човекът
Сътворението на човека внесе в създанието един уникален участник: за разлика от всички останали в създанието човекът носеше в себе си Божия образ. В своето съвършено състояние Адам мислеше Божиите мисли след Бога и вършеше Божиите дела след Бога. Той познаваше всичко чрез Божия ум. Стойностите, които Адам вменяваше, бяха стойностите, които самият Бог вменяваше на нещата. Веднага след създаването му Бог му възложи задача: да наименова животните. Както вече говорихме в една предишна статия, това наименоване означава, че Адам трябваше да определи предназначение за всяко животно. Адам не направи това като автономен, независим изпълнител. Той го направи като подчинен под Бога, който носи в себе си Божия образ и следователно Божия ум. Бог вече беше вложил във всяко животно някакво (икономическо) предназначение, тоест Бог вече беше вменил (икономическа) стойност на всяко животно. Адам трябваше лично и субективно да потвърди върховния личен избор на Бога за всяко животно. Неговото лично и субек тивно вменяване на стойност трябваше да съвпадне напълно с Божието лично и субективно вменяване на стойност.
Можем да погледнем нещата и от друга гледна точка. Божието субективно и лично решение за стойността на всяко нещо във вселената трябваше да бъде за Адам “обективна реалност.” И наистина, в един създаден от Бога свят единствената “обективна,” непроменима реалност е Бог и Неговото върховно, лично слово. Субективното решение на Бога става обективна реалност за Адам и Адам трябва да съобрази своите субективни решения с тази обективна реалност. Затова неговата задача още в началото беше да вмени стойност в своите подчинени животни, както Бог в началото вмени стойност в своето създание.
Както ще видим по-нататък, стойността на нещата е централната тема не само в икономиката, но и във всяка друга обществена наука. Около естеството на стойността, обективна или субективна, бушува най-значителният интелектуален дебат в цялата човешка история, дебат, от изхода от който зависи развитието на цялата човешка цивилизация.
Класическата икономика
В зората на икономическата наука този дебат като че ли не е стоял на преден план. Средновековната схоластична наука, вярна на поклонението пред аристотелианството, в малкото си икономически идеи е защитавала възгледа за “естествената” или “справедлива” цена. Никой, дори самият Аристотел, не обяснява задоволително каква е тази “справедлива” цена. Последователите на Тома Аквински са вярвали в идеята за някаква вътрешна, присъща стойност на стоката. Тоест, от гледна точка на икономическата теория, те са били “обективисти”: вярвали са, че икономическата стойност е обективна по своето естество. Не е известно някой да е оспорвал този възглед. Късните схоластици в Испания, чиито икономически трудове фактически поставят началото на академичната икономика, също не изглежда да оспорват този възглед.*
Това, което днес е известно като класическа икономика, започва в края на 18 век в Шотландия. Още в началото на 18 век Шотландия става център на оживена научна дейност, както в областта на физиката, химията, математиката и астрономията, така и в областта на хуманитарните науки: право, история, философия, политология, социология и т.н. Въпреки, че Шотландия през този период е официално християнска страна, като официалната църква в страната е Презвитерианската, философската основа на интелектуалното съживление в Шотландия не е християнска; базата на всички открития е философското течение на рационализма. В своите научни трудове и открития шотландските рационалисти започват с редица от презумпции за Бога
, човека и създанието, които не са основани на Библията, а на предполагаемата способност на човешкия мозък автономно и точно да наблюдава действителността. Тази способност на човешкия мозък се приема за морално неутрална, тоест, човекът е способен да наблюдава и да прави правилни заключения само когато той е “свободен” от пристрастното влияние на една или друга религия. Съзнателно или не, шотландските учени изместват Бога като върховна реалност и Го заместват с безличностната, “обективна,” свободна от морални стойности вселена. Следователно, тази вселена притежава някакви свои автономни качества, които са независими от всякаква личностна намеса, включително (или най-вече) от намесата на Бога на Библията.В икономическата област тази вяра в обективността на автономната вселена се изразява в съзнателното приемане от шотландските икономисти-рационалисти, най-известният от които е Адам Смит, на теорията за обективната природа на икономическата стойност. В своя фундаментален и класически труд, Богатството на народите, Адам Смит защитава (всъщност, просто приема като дадена) присъщата стойност на стоките. Всяка икономическа стока (“икономическа” или “оскъдна” стока, на езика на икономиката, е всяка стока, която на нулева цена ще има по-голямо търсене, отколкото предлагане) има в себе си вложена стойност, твърди той. В последствие последователите му прекарват своите академични кариери в търсене на тази неуловима обективна стойност на всяка стока: така се раждат и двете най-значителни теории на класическата икономика за стойността, теорията на производствените разходи и трудовата теория за стойността. Твърдението на Смит за обективната стойност има влияние не само в икономиката; учените в об ластта на социологията и политиката използват обективната теория за стойността, за да твърдят, че една от политическите цели на обществото, тоест държавата, трябва да бъде регулирането на пазара с цел цените на всички стоки да съответствуват на “правилната,” обективна стойност на всяка стока. (Най-забележителният пример за такова мислене е Маркс, цялата икономическа теория на който е основана върху трудовата теория за стойността на Рикардо, последовател на Адам Смит.)
Парадоксът “вода-диаманти”
Адам Смит, обаче, осъзнава, че в неговата теория за обективната стойност съществуват слаби места. В Богатството на народите той посочва едно от тях, наричайки го “парадокс вода-диаманти.” Как става така, че водата, която е толкова безкрайно ценна за човешкия организъм, че човек не може да издържи без вода повече от няколко дни, е толкова евтина, докато диамантите, чието предназначение има само второстепенно значение за оцеляването на човека, са толкова скъпи? Ако наистина водата е толкова ценна, тоест притежава някаква вътрешна, присъща, обективна стойност, тя би трябвало да е най-скъпата и най-търсената икономическа стока. Обратно, диамантите би трябвало да бъдат в периферията на икономическата дейност на човека.
Още преди издаването на Богатството на народите, в лекции пред свои студенти, Адам Смит признава този парадокс, като тогава предлага следното решение на проблема: не толкова ценността на водата, колкото нейното налично количество е това, което я прави толкова евтина; съответно, оскъдното количество диаманти по света е това, което ги прави скъпи. Една чаша (оскъдно количество) вода в пустинята би струвала много повече от торба с диаманти. Този коментар, обаче, напълно отрича обективната теория за стойността. Смит добре разбира това и затова не го включва в Богатството на народите. Задоволява се само да спомене за парадокса, без да даде някакво решение от гледна точка на обективната теория за стойността.
“Парадоксът вода-диаманти” може би е твърде краен аргумент. Теорията за обективната природа на икономическата стойност се сблъсква с достатъчно много трудности още на ниво всекидневна икономическа дейност. Класическият икономист не може да обясни защо, когато всяка стойност е обективна и непроменима, се променят цените на пазара. Всички класически икономисти, когато биват изправени пред въпроса за ценовите промени на пазара, изпадат в един порочен диалектически кръг: Защо се променят цените? Защото се променят търсенето и предлагането. Защо се променя предлагането? Защото се променя търсенето. Защо се променя търсенето? Защото хората променят решенията си. Защо хората променят решенията си? Защото се променят цените. Защо се променят цените? Защото се променят търсенето и предлагането. И т.н.
Изход от този порочен кръг няма. Всъщност, нямало е, докато икономистите са приемали, че икономическата стойност е обективна и непроменима.
Краят на класическата икономика
В началото на 70-те години на 19-ти век трима учени – Уилиям Стенли Джевънс (Англия), Карл Менгер (Австрия) и Леон Валрас (Швейцария) – независимо един от друг, стигат до извода, че икономическата стойност е ВМЕНЕНА – тоест, че всяка стойност е субективна и зависи от личното субективно решение на икономическия участник.
Законът за пределните полезности
Основата на техните заключения е така нареченият Закон за пределните (маргиналните) полезности (Law of Marginal Utilities). Той твърди следното:
ВСЯКА ДОБАВЕНА ПРЕДЕЛНА ЕДИНИЦА РЕСУРС ИМА ПО-МАЛКА ПОЛЕЗНОСТ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИЯ УЧАСТНИК ОТ ПРЕДИШНАТА ДОБАВЕНА ПРЕДЕЛНА ЕДИНИЦА.
Нека дадем един нагледен пример. Да предположим, че строите къща. Поръчали сте тухли и сега при строежа е пристигнал камион с 2000 тухли. Трябва да го разтоварите. Ако го разтоварвате сам, ще трябва да разтоварите точно 2000 тухли. Ако си вземете един помощник (една единица добавен ресурс), той ще ви намали работата с 1000 тухли (ако предположим, че двамата разтоварвате еднакво количество). Ако сега добавите още един работник, той вече ще ви намали работата не отново с 1000, а само с 333 тухли. Третият добавен работник ще ви намали работата само със 167 тухли. Четвъртият ще ви облекчи със 100 тухли и т.н. (В конкретния случай двадесетият или тридесетият работник вече ще имат и отрицателна полезност, т.е. объркването поради твърде многото работници на ограниченото място ще бъде по-голямо от полезността им.)
Приемаме, че работниците са еднакво трудоспособни. Тоест, те са напълно равностойни сами по себе си. Ако стойността беше обективна, тогава те биха имали една и съща стойност за вас. Но не е така. Оказва се, че всеки следващ работник има за вас по-малка стойност от предишния. Вие оценявате работниците не според тяхната присъща, вътрешна стойност, а според полезността, която те имат лично за вас. Ако на пазара има само един наличен работник, неговата стойност за вас ще бъде “1000 тухли по-малко.” Ако има 20 работници, те ще намалят вашите собствени усилия многократно повече, но индивидуалният дял на всеки един от тях би бил много по-малък от този на единия работник в началото, следователно всеки един от тях ще има многократно по-ниска стойност за вас. (Само за сведение, ако запазим чистите математически сметки, които използвахме в примера, и допуснем, че мястото е достатъчно широко, 45-тият работник ще има за вас точно хиляда пъти по-малка полезност от първия.)
Как се формират обективните цени, ако стойността е субективно вменена? Очевидно, ако имате 20 работници, трябва да платите еднакво на всеки от тях (заплата на работниците всъщност е цената на техния труд – икономическия ресурс). Цената на единица от една стока се формира според стойността на последната добавена единица ресурс. Най-евтиното предлагане на една стока на пазара е това, което определя пазарната цена на стоката (при всички други неща – пазарна информация, качество, наличност и т.н. – непроменени). Следователно, ако имате 20 работници, вие сте готов да платите на всеки от тях според стойността на “последния добавен работник” – разбира се, това е само теоретично понятие, защото едва ли можете да определите кой от тях е точно последният добавен. Да не забравяме също, че тези работници имат някаква стойност за вас само докато тухлите са в камиона. Следователно, за вас те имат някаква стойност, тоест, готов сте да платите пазарна цена за тях, само докато лично вие имате нужда тухлите да бъдат разтоварени. Тоест, икономическата стойност на работниците се определя от вашите непосредствени потребности и от полезността, която всеки един от тях има лично за вас и вашата работа. Доколкото става въпрос за тяхната стойност, сами по себе си те нямат стойност; тяхната икономическа стойност е тази, която вие субективно сте им вменил.
Сега вече можете да си съставите картина за целия пазар, на който милиони участници всяка минута извършват подобни субективни личностни оценки на наличните икономически ресурси. Всеки от тях, на основа на своите лични, субективни предпочитания вменява стойност в наличните стоки. Тогава как все пак на пазара съществува някакъв обективен ред? Каква е основата, чрез която участниците сравняват своите субективни оценки и ги превръщат в обективен икономически ред? Цените. Сухите, безмилостни, обективни цифри на цените при размените на стоки са механизмът за
“превеждане” на личните предпочитания на множествата от индивидуални участници на езика на обективната икономическа наука. Всеки човек има своя таблица от ценности (стойности) и на пазара той съпоставя своята таблица с таблиците на милионите други участници. Ако вие сте производител на обувки, очевидно вие ще имате повече чифтове обувки (единици добавен ресурс), отколкото са ви нужни. Един чифт обувки с тои много ниско във вашата скала на ценностите в сравнение, да речем, с една пита кашкавал. Вие ще търсите да размените един чифт обувки срещу една пита кашкавал и това лично за вас ще бъде една изгодна сделка. Защо? Защото една пита кашкавал е сама по себе си по-ценна от един чифт обувки? (Можем ли въобще да сравняваме полезността на пита кашкавал с чифт обувки?) Не. А защото ЛИЧНО ЗА ВАС една пита кашкавал е по-ценна от един чифт обувки. Ако намерите производител на кашкавал и направите с него размяната, вие ще бъдете доволен, но и той ще бъде доволен, защото ЛИЧНО ЗА НЕГО един чифт обувки има по-голяма стойност от една пита кашкавал. Така, чрез размяната, вие на практика сте превърнали своите лични, субективни предпочитания в обективна, числова реалност: “една пита кашкавал срещу един чифт обувки.”Решението на парадокса
Нека се върнем към познатия ни вече парадокс “вода-диаманти” на класическата икономическа теория. Какво е решението на субективистите? Отговорът е в това, че в пазарните отношения ние никога не сравняваме “вода въобще” срещу “диаманти въобще.” На пазара ние винаги сравняваме (разменяме) конкретни количества вода срещу конкретни количества диманти. Тъй като водата нормално е в изобилни количества, според закона за пределните полезности последното добавено пределно количество вода има съвсем малка полезност (стойност) за всеки от нас. Следователно то ще изисква много ниска пазарна цена. От своя страна, диамантите нормално са в оскъдни количества в сравнение с тяхното търсене. Последното добавено пределно количество диаманти все още е твърде търсено, тоест икономическите участници му вменяват висока стойност. То ще изисква висока пазарна цена. Разбира се, в определени ситуации, например в пустинята, където водата е оскъдна, малко количество вода може да изиска много висока пазарна цена, за щото полезността на пределното количество вода ще е много висока. (Нали помните, първият работник ви спестява труда с цели 1000 тухли! Ако на пазара има наличен само един работник, той ще има много висока стойност за вас, следователно ще сте готов да платите висока цена за него.)
И така, нека обобщим: икономическата стойност не е обективна, непроменима и присъща на съответния икономически ресурс. Икономическата стойност е вменена, тоест, участниците на пазара субективно влагат стойност в наличните на пазара ресурси. Обективните пазарни цени се получават след като милионите активни участници на пазара в един гигантски аукцион сравняват своите субективни скали на предпочитания. Всеки човек има своя лична, субективна скала на предпочитанията, която реализира на пазара, като в своите пазарни размени е готов да предпочете това пред онова. Неговите предпочитания се изявяват на практика в желанието му или нежеланието му да закупи определена стока на определена цена, тоест, на определен “разменен курс” срещу другите стоки на пазара. Сега поставете този човек в конкуренция с останалите участници, тоест, да наддава срещу останалите участници за оскъдните икономически ресурси, и получавате пазара с неговите обективни, число ви цени.
Прибързан триумф
След откритието на Джевънс, Менгер и Валрас икономическата наука тържествува. Най-после е намерено решението на многобройните трудности и проблеми на обективистичната теория! Всички парадокси на класическата икономика са решени и учените най-после могат да се занимаят с истинско изследване на икономическите взаимоотношения, след като са решили въпроса за произхода на икономическата стойност. Повечето учени признават, че след 1870 година всички по-важни открития в икономическата наука са повлияни пряко от теорията за субективната стойност. Като че ли вече няма пречки пред икономистите да намерят съвършената формула за икономическия просперитет на човечеството.
Наистина ли е така? Нека си представим, че разговаряме с един съвременен икономист. Задавате въпрос: Всяка стойност е субективна, така ли? Точно така. Тогава как субективната стойност се превръща в обективна стойност? Тя не се превръща; няма такова нещо като обективна стойност. Добре, тогава как субективната стойност се превръща в обективни цени? Чрез конкурентно наддаване. В такъв случай приемаме, че изходът от индивидуалните сделки е обективния резултат от субективните стойности? Да, така е.
А сега внимавайте: А как можем да бъдем сигурни, че резултатът от индивидуалните сделки отразява истинската обективна стойност за обществото? Само като отречем, че има истинска обективна стойност за обществото извън резултата от индивидуалните сделки. А ако обществото не е съгласно с този резултат? Няма такова нещо като “общество” в икономическата наука; има само индивиди. А ако индивидите се съберат и гласуват политически да променят резултата от сделките? Това е тяхно законно право. Ако след това гласуване има хора, които субективно не са съгласни с промяната, тоест негативно са засегнати от нея? В такъв случай не трябва да има такова гласуване. А ако пък гласуването не успее, тогава други хора не биха ли били субективно засегнати от това? Това вече не е в областта на икономиката. Икономистът няма право да прави такива сравнения на полезност между отделните хора. Според субективистичната теория за стойността не са възможни междуличностни сравнения на икономическа полезност. Тогава каква е работата на икономистите? Да дават рационални препоръки за икономическата политика. Но нали всяка такава “обществена” политика засяга интересите на едни хора, а облагодетелствува други; тогава как икономистът решава кои хора трябва да бъдат облагодетелствувани и кои ощетени, ако не му е позволено да сравнява субективни икономически стойности между различните хора?
Съвременният икономист няма отговор на този въпрос. Това е проблемът на съвременната икономика. Като се имат предвид презумпциите на съвременната икономика, тоест, субективистичната теория за стойността, икономистът е длъжен да бъде радикален индивидуалист в своите методи, тоест, той не може да допуска такова нещо като “общество” в своите научни заключения. Ако всяка стойност е субективна, ние не можем да сравним количествено, тоест научно, точно колко една стока е по-ценна за един човек, отколкото за друг. Можем да правим сравнения само за един човек: например, че за даден човек един чифт обувки е по-ценен от една пита кашкавал; дори и за един човек не можем да кажем ТОЧНО КОЛКО един чифт обувки е по-ценен от една пита кашкавал. Такова измерване не можем да направим. Не можем да направим и другото измерване: точно колко този един чифт обувки е по-ценен за този човек, отколкото за онзи. Няма такава мерна единица. Няма и метод за числово измерване. А наука без метод за измерван е и без мерни единици е само догадки, ако не и нещо по-лошо (напр. магия).
Ако икономистът не може да прави сравняване на субективна икономическа стойност между отделните хора, тогава той не може и да препоръчва каквато и да било икономическа политика на обществото. Такава политика винаги би облагодетелствувала една група хора срещу друга група хора. Икономистът би трябвало да обясни защо субективното неудоволствие на едните трябва да бъде пренебрегнато заради субективното удоволствие на другите. Той не може да оправдае своите икономически препоръки с обяснението, че неудоволствието на едните е по-малко по стойност от общото удоволствие на другите: според презумпците на съвременната икономика не може да има научен метод за сравняване на субективни стойност (удоволствие и неудоволствие).
Тогава над нас надвисва съдбовния (и аз наистина имам предвид СЪДБОВЕН, особено за езическите, платени от държавата, сигурно скрити в своите бюрократично удостоверени скривалища икономисти) въпрос: В такъв случай, ако според собствените им презумпции икономистите не са в състояние да дават наистина научно обосновани препоръки за някаква икономическа политика или икономическа дейност, ИМАМЕ ЛИ ВЪОБЩЕ НУЖДА ОТ ИКОНОМИСТИ?
(Онези от читателите, които са по-будни, ще разберат, че в основата си този въпрос важи за учените във всяка област в света на науката: Имаме ли нужда от юристи, лекари, математици, историци, политолози и т.н.?)
Въоръжете се с търпение и прочетете и втората част от тази статия, за да разберете отговора на Библията.
* За да спестявам място, избягвам да посочвам имена и библиография. Но ако някой от читателите иска да прочете повече по този въпрос, нека ми пише на bojidar@mail.vega.bg. Веднага ще му изпратя километричен списък с препоръчителни книги.