ИКОНОМИЧЕСКАТА СТОЙНОСТ: ОБЕКТИВНА ИЛИ СУБЕКТИВНА

(II част)

Божидар Маринов

“Не кради . . . освен чрез парламентарно мнозинство.”

(съвременен “демократичен” прочит на Изх. 20:15)

 

Преди да покажа практическия провал на съвременната икономическа наука, която следва презумпциите на теорията за субективната природа на икономическата стойност, ще демонстрирам един неин теоретичен парадокс. Той ще ни помогне по-добре да разберем вложения дуализъм в съвременната икономика. Икономистите го наричат “парадоксът Библия-порнография.” Имаме пазар, на който библиите са по-малко търсени от порнографската литература. Производителите на порнография просперират, докато производителите на библии имат малки пределни печалби. Обществото влага по-малко стойност в библиите, отколкото в порнографските списания. Тъй като съвременният икономист не признава друга икономическа стойност освен субективната икономическа стойност, той е длъжен, за целите на своя икономически анализ, да заяви, че на този конкретен пазар порнографията е по-ценна от Библията. Казвайки това, той твърди, че всъщност прави едно чисто научно заявление, без то да е натоварено с някакви морални прис трастия. Той е учен, а не теолог, според него самия. Той може да изрази само личното си мнение, че Библията е по-ценна от порнографията; неговото положение на учен, обаче, изисква той да прави научни, а не морални наблюдения.

Дали е така? Порнографията не е ли вредна за обществото? Едно общество, в което порнографията господствува на пазара, не е ли морално извратено общество? Така е, казва икономистът. Но ние не можем да включим това в икономическия анализ: както всяка хуманистична наука, икономиката трябва да бъде свободна от ценности. Ако ние решим, че Библията сама по себе си има по-висока стойност от порнографията, това означава да изоставим “чистата” наука. Тогава как икономистът решава, че на конкретния пазар порнографията е по-ценна от библиите? Като наблюдава субективния избор на хората. Субективният избор на хората свободен ли е от морални ценности? Не е, признава икономистът; хората вменяват стойност на основата на някаква ценностна система. Тогава, ако субективният избор на хората е основан върху ценностна система, по какъв начин съвременната икономика, която основава своя възглед за стойността върху субективния избор, е свободна от морални ценности?

Икономистът няма отговор на този въпрос. Той не иска да има отговор на този въпрос. Единственият смислен отговор на този въпрос изисква от икономиста да признае, че няма такова нещо като свободна от морални стойности наука. Както Р. Дж. Ръшдуни* подчертава, целият живот е религиозен; въпросът не е със или без религия; въпросът винаги е ЧИЯ религия следват хората. По-лошо, ако признае, че науката винаги е религиозна, тоест морално ориентирана, той трябва да признае и наличието на върховен морален участник, Бога на Библията. Още по-лошо, ако признае съществуването и активното участие в историята на Бога на Библията, той трябва да признае и реалността на крайния съд. А за невярващия няма по-противна мисъл от идеята, че в края на историята Бог лично ще съди целия свят според Своите морални закони. Затова, съвременният икономист предпочита да не отговаря на въпроса. Той повече предпочита да скрие своето не вежество под куп формули и красиви думи.

Възходът на утилитаризма

Нека се върнем отново при Закона за пределните полезности. Ще го разгледаме в едно от неговите приложения – доходите на хората. Когато човек получава доход (заплата, печалба, рента и т.н.), с първия долар той си купува храна, с втория дрехи, с третия нещо за жилището, с четвъртия си купува развлечения и т.н. Всеки последващ долар отива за по-маловажни неща, след като човекът е задоволил своите първостепенни потребности. Следвайки терминологията на Закона за пределните полезности, всеки добавен долар има по-малка полезност (по-малка стойност) от предишния долар. Колкото повече долари получава един човек като доход, толкова по-малоценни стават те в неговата скала на стойностите.

В края на 19-ти век една група икономисти започват да използват този закон по един непознат дотогава начин. Тъй като за милионера последният долар, който той получава, има много малка полезност, докато за бедняка този долар би имал много висока полезност, поради това, че има много малко долари, държавата би могла да повиши общото благосъстояние на обществото, като отнеме този един долар от милионера и го даде на бедняка. Милионерът ще пострада малко: той има толкова много долари и за него един долар има много малка полезност (стойност). За сметка на това бедният ще бъде много облагодетелствуван, тъй като даденият му долар има много висока полезност (стойност) за него. Така общото благосъстояние ще се намали малко поради неудоволствието на милионера, но ще се увеличи значително поради удоволствието на бедния. Крайният резултат би трябвало да бъде нетно увеличение в благосъстоянието на обществото. Тези икономисти са наричани още икономисти на благосъстоянието (welfare econ omists) или утилитаристи (utilitarians; от utility – полезност). Следователно, заключават утилитаристите, държавата трябва да провежда политика на по-високо данъчно облагане (тоест отнемане или конфискация) на доларите над определен личен доход и да разпределя тези пари на бедните. Така те очакват да се повиши общото благосъстояние на обществото.

Това научно ли е? Утилитаристите твърдят, че е.

За да анализираме техните възгледи, ще съставим един въображаем пример. Имаме садист, който получава върховно удоволствие да забива топлийки в хората и да ги наблюдава как реагират. Неговото субективно удоволствие е много високо. Разбира се, то е за сметка на неудоволствието на неговите жертви. Освен в случаите на мазохизъм, те не харесват някой да забива топлийки в тях. Те се оплакват в съда. Съдията привиква садиста и изисква от него да прекрати своето занимание. Садистът обаче твърди, че неговото удоволствие от забиването на топлийки е по-голямо по своята стойност от неудоволствието на жертвите. Следователно, ако съдията му забрани да забива топлийки в хората, това ще намали общото удоволствие в обществото. Вярно е, че обществото ще си спести минималното неудоволствие на жертвите, но ще загуби нещо много по-голямо: удоволствието на садистите, които обичат да забиват топлийки. Садистът пита: трябва ли заради минималното неудоволствие на жертвите да жертвуваме голямото удоволствие на всичк и садисти? Каквото и решение да вземе съдията, то ще е в полза на едните и в ущърб на другите. Как трябва да постъпи той?

Някой би казал, че двата примера нямат нищо общо. Може би е така, но според презумпциите на съвременната икономика всяка стойност е субективна, тоест, удоволствието от получените пари има същото естество (субективно), както удоволствието на естета от изкуството, на пияницата от неговата бутилка или на садиста от забиването на топлийки.

Можем ли да измерим удоволствието на садиста и да го сравним с неудоволствието на жертвите му? Аналогично, можем ли да измерим неудоволствието на милионера и да го сравним с удоволствието на бедняка? За да направи такова измерване, икономистът трябва да приеме, че всички хора са напълно еднакви, като излезли от конвейер. Тогава със сигурност можем да измерим удоволствието и неудоволствието и да ги сравним. В свят на хора-роботи е възможно междуличностното сравняване на икономически стойности. Но в реалния свят, в който всички хора са различни и няма научен метод за измерване на субективни стойности?

В случая със садиста и неговите жертви съдията не може да вземе решение на основа на някаква “научно обоснована” целесъобразност. Неговото решение трябва да бъде морално обосновано: правата на жертвите имат по-голямо значение от правата на садиста или обратното. В света на субективната икономическа стойност всяка икономическа политика задължително е морално обснована: правата на бедните пред правата на богатите, или правата на собствениците пред правата на крадците, или правата на партийните членове пред правата на безпартийните, или правата на трудолюбивите пред правата на мързеливите и т.н. Но не е възможно икономистът да даде някакви “целесъобразни” препоръки, основани върху идеята за повишаване на “общото благосъстояние” на обществото: няма и не може да има числена стойност за “общественото благосъстояние,” ако приемем, че икономическата стойност е субективна.

Икономиката е мъртва, да живее икономиката!

Въпреки че икономистът разбира, че не е в състояние да прави сравнения между хората относно икономическата стойност и полезност, той въпреки това настоява, че такива сравнения тябва да бъдат правени и да се използват като основа за икономическата политика на правителството. След появата на утилитаризма повечето правителства в света веднага възприемат неговите основни методи. (Те все още не са се отказали от тях. Пример за това е т.нар “прогресивен данък,” който представлява насилствено отнемане на по-голяма част от доходите на по-производителните работници и служители в полза на по-малко производителни или дори неработещи членове на обществото.) Много икономисти през 20-те и 30-те години, най-забележителният сред които е Рой Харъд, критикуват утилитарната теория. Аргументите, с които излизат насреща, са типичните аргументи на субективизма: ако всяка стойност е субективна, икономистите нямат научен метод да извършват междуличностни сравнения на икономическа полезност и следователно подоб ни препоръки не са научни. Ако си мислите, че те успяват да убедят голямото мнозинство от хората, грешите. Рой Харъд и другите критици на утилитаризма не само не успяват да отрекат утилитарната икономическа теория, но дори и самите те по-късно се отказват от своята критика. Защо? Защото, ако наистина отидат докрай в своите аргументи, те би трябвало да се откажат от идеята, че икономиката може да бъде наука. Ако всяка стойност е субективна, тогава икономистите нямат метод за измерване на стойността. Ако един учен няма метод за измерване, той не е учен, нито пък науката му е наука. Как Харъд оправдава своето отстъпление: като приема, че някакво приближение е достатъчно, за да бъде използвано от икономиста в неговите анализи.

(Приближение? Представяте ли си математик, който преподава математика, приемайки, че две плюс две е ПРИБЛИЗИТЕЛНО четири? Или че през две точки може да се начертае ПРИБЛИЗИТЕЛНО само една права? Или химик, който твърди, че при реакция на водород и кислород се получава ПРИБЛИЗИТЕЛНО вода?)

Статистическите съвкупности

Икономистите обичат да боравят с такива понятия като “национален доход,” “доход на глава от населението,” “икономически растеж,” “средна производителност,” “обем на инвестициите на глава от населението” и т.н. Те приемат, че по някакъв начин сухите, обективни цифри дават някаква обективна информация относно икономиката. Всяка стойност е субективна, но някакси приемаме, че когато кажем, че Съединените Щати имат по-голям доход на глава от населението от Индия, това ни дава някаква обективна информация, например, че средният жител в Съединените Щати е по-доволен от живота от средния жител на Индия. Или, ако следваме логиката на утилитаристите, че един долар за средния американец има по-малка стойност (субективна) от един долар за средния индиец. Но как е възможно това? Можем ли въобще да измерим и да сравним удоволствието на американеца и на индиеца от спечеления от всеки от тях долар? Ако всяка стойност е субективна, тогава тя не може да бъде измервана. Тогава защо икономистите разчитат т олкова много на статистическите съвкупности?

Нека вземем следния пример. (Той може да се стори на много от читателите абсурден, но в действителност е бил представен на разглеждане на симпозиум по икономика в едно от най-престижните икономически учебни заведения в света, икономическият факултет на Чикагския Унивевситет, от един професор от т.н. Австрийска школа, Израел Кирцнер.) Приемаме, че в Европа избухва ядрена война. Цяла Европа е унищожена, освен един човек във Франция, който от всичко на света най-много обича френско вино. Толкова много обича френско вино, че би бил максимално щастлив, ако има толкова много френско вино, че то да му стигне до края на живота. След бомбардировките той попада в една изба, пълна с френско вино – достатъчно за да му стигне до края на живота. Той е много щастлив. Всъщност, той е безкрайно щастлив. В същото време от другата страна на океана, в Съединените Щати, нищо не е засегнато. Няма никакви човешки жертви, цялата инфраструктура, икономиката, заводите, банките и всички предприятия са запазени. Няма никакви загуби. Въпросът е: Можем ли, на основата на презумпциите на съвременната икономика, да кажем коя страна, Франция или Съединените Щати, е по-богата? Прибързаният наблюдател ще отговори, че това са Съединените Щати. Икономистът не може да отговори. Ако всяка стойност е субективна, не можем да определим дали цялото население на Съединените Щати е по-богато от населението на Франция, т.е. от единствения оцелял французин. Нещо повече, съвременният икономист, ако следва своите си презумпции, трябва да приеме, че това е Франция. В края на краищата, “населението” на Франция вече има всичко, от което се нуждае, доколкото става въпрос за субективните потребности (стойности), докато отвъд океана със сигурност има поне един човек, който все още не е постигнал всичко, което желае в живота. “Националният доход” и “брутният национален продукт” на САЩ е неизмеримо по-голям от този на Франция, но въпреки това не всички хора са субективно задоволени така, както е задоволен единственият французин.

Нека да подчертаем отново: ако следва своите си презумпции, езическият икономист няма смислен отговор на въпроса коя страна в нашия хипотетичен пример е по-богата. Ако е последователен, той трябва да стигне до очевидно абсурдния извод, че Франция е по-богата от Съединените Щати. Тогава какъв е смисълът от цифрите на статистиците?

Очевидно, цифрите не ни говорят нищо, ако вярваме на съвременните икономисти. Брутният национален продукт е любопитна информация, но за съжаление безполезна. Доходът на глава от населението е също интересен за сведение, но не и полезен на практика. Така е и с всички други статистически съвкупности. Но . . . нали все пак за всички е очевидно, че Западна Европа е по-богата от Източна; или че Съединените Щати са по-проспериращи от Русия? Защо хората не емигрират от САЩ в Източна Европа, а обратното? Или защо застрахователните премии са по-ниски в Западните страни отколкото в страните от Третия свят? Или защо Швейцария с най-ниските лихви в света може да си позволи най-високите печалби от банково и заемно дело? Ако всяка стойност е субективна, подобни явления би трябвало в най-добрия случай да са случайни. Но те не са. Напротив, те са закономерни и предсказуеми. И най-простият човек ще ви каже, че в Западна Европа се живее по-добре отколкото в Източна. Но не и икономистът. Той не може да каже н ищо. Неговите презумпции му забраняват да прави такива оценки. Всяка стойност е субективна; никакви морални оценки.

Съвременните икономисти са шизофреници

В съвременния свят последователите на субективистичната школа обикновено твърдят за себе си, че са защитници на свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката. От друга страна, единствените останали защитници на теорията за обективната стойност са марксистите и другите социалисти. Любопитно е как всеки от двата лагера защитава своята позиция по въпроса.

Обикновено субективистите, защитавайки валидността на свободния пазар като институционална уредба, която трябва да остане независима от държавата, прибягват до сравняване на статистически данни между социалистическите и капиталистическите страни. Ето, показват те, фактите говорят: страните, в които пазарът е свободен, имат по-голям ръст на икономиката, повече инвестиции на зает работник, по-висок доход на глава от населението, по-голям брутен продукт на глава от населението и т.н. Следователно, системата на свободния пазар работи. Но, почакайте, нали точно субективистите са тези, според които статистическите данни не ни говорят нищо практично или икономически полезно. Да си спомним горния пример за Франция и САЩ. Субективистичният икономист трябва с цялото си сърце да твърди, че Франция (т.е. единственият оцелял французин) има неизмеримо по-голямо благосъстояние от Съединените Щати. Тогава той не може да използва статистическите данни в своя полза, защото в конкретния случай те говорят прот ив неговите изводи.

От своя страна, защитниците на социалистическата икономика, които би трябвало на основата на своите презумпции за обективната стойност да приемат, че статистическите съвкупности са полезни и дават наистина вярна информация за икономиката, на практика ги отричат. Да, казват те, наистина сухите цифри показват, че в капиталистическите страни благосъстоянието е по-високо, но не всичко може да се измери в цифри. Излиза, че има нещо, което е толкова ценно за работника в социалистическата страна, което го прави субективно много по-задоволен, но което някакси не се появява в статистическите данни. Но такъв субективизъм е против самите основи на марксизма.

Като че ли някаква шизофрения е обхванала всички съвременни икономисти. Те тръгват от определени презумпции, но никога не са достатъчно последователни да доведат тези презумпции докрай. В даден момент в своите разсъждения те отказват да доведат логически своите разсъждения докрай и изведнъж приемат точно обратното на това, което досега са твърдяли. Това заслужава диагноза. Но не психопатологична. Това шизофренично поведение на съвременните икономисти заслужава морална диагноза: те са изпадат в положение на идиоти, защото отказват да започнат своята наука с Бога на Библията.

Библейският възглед за икономическата стойност

По въпроса за икономическата стойност може и трябва да се говори много. Той не е само икономически въпрос; възгледът за икономическата стойност има фундаментално значение за всички дейности в обществото. (Например, съдията, който трябва да издаде присъда за някакви щети, трябва да изследва истинската стойност на щетите.) Всъщност, още преди кой да е учен да започне да дава някакви препоръки за определени обществени закони, социална и икономическа политика, юридически правила и процедури и т.н., трябва да имаме конкретен възглед за същността на икономическата стойност и как ученият може да я определя.

Езическите учени-икономисти тръгват от погрешни презумпции: че вселената и обществото са автономни, несъздадени, и не са подчинени на плана, предопределящата воля и законите на Бога Създател. В тяхната схема на мислене Бог не съществува или поне не съществува като активен участник в обществените процеси. Човекът няма висша власт, на която да се позове при изследването на икономическите закономерности. Той сам е закон за себе си. Той сам е тълкувател на фактите. Тъй като не иска да приеме Библията като непогрешимо и самодоказващо се Божие слово, съвременният икономист е принуден да приеме автономния човек като непогрешим и самодоказващ се бог, който автономно, вземайки за основа себе си, тълкува фактите. (Непогрешимостта е неизбежна реалност. Ние никога не избираме дали ще приемем непогрешим авторитет или не; въпросът винаги е кого приемаме за непогрешим?)

Този подход към познанието води неизбежно към дуализъм. Когато отрече Бога на Библията, човекът е длъжен да приеме някаква форма на дуализъм, т.е. на едновременно признаване на две несвързани, тотално противоположни една на друга реалности. От Платон, през Кант, до съвременните обществени учени цялата езическа наука е лежала върху взаимно отричащи се презумпции. Икономистите, като съзнателно хуманистични учени, също страдат от този недостатък. Отричайки Бога на Библията, те неизбежно стигат до непреодолими противоречия, част от които се опитах да покажа в тази статия.

(Някой ден ще напиша статия до един мой приятел юрист, в която да покажа как съвременната правна наука в България, тъй като не признава официално Бога на Библията, е изтъкана от взаимно противоречиви принципи. Както теорията, така и практиката на правораздаването в България са тежки конструкции върху подвижни пясъци. Юристите, както икономистите, не желаят да променят своите основни презумпции относно Бога, човека и правото. В своите теоретични изследвания те стигат до същите непреодолими противоречия, както и икономистите. Както икономистите, те не желаят да се отрекат от своите хуманистични презумпции, затова, както икономистите, предпочитат да пишат дълги, красиви и абсолютно безполезни формули. В случая с юристите това означава умножаване на законите, правилниците, постановленията, нормите и т.н. Те правят това с надеждата, че конструкцията някак си ще остане стабилна. Но тя един ден ще падне. Бог ще покаже ясно, че не може да се строи сграда върху пясъчна основа, тоест върху неправилни презумпции.)

Християнинът трябва да започне своите изследвания на икономическата стойност с презумпцията, че всяка стойност е върховно, абсолютно и неотменимо вменена от Бога в Неговото създание. Всяка стойност е субективна, защото е определена от личност, тоест от Личността на Бога. В същото време, тъй като Този, Който вменява стойност, е също и Създател на всичко, от гледна точка на хората тази върховна стойност е обективна. Всъщност, тя е единствената обективна стойност в създанието.

Всички хора, като носители на Божия образ, имат способността да вменяват стойност. Тази стойност отново е субективна стойност, защото тя е определена от субективните оценки на отделните хора. Заедно с това, обаче, всички хора, като отговорни изпълнители пред Бога, са длъжни да съобразяват своите субективни оценки на всяко нещо с Божията обективна оценка. Бог има определена ценностна скала, според която вменява стойност на всяко нещо. Всеки човек е длъжен да изработва спасението си, като се труди да доближи своята ценностна скала до тази на Бога, като вменява на нещата стойността, която Бог им вменява. Така можем да кажем, че стойността е субективна, защото хората имат отговорността да вменяват стойност, и в същото време тя е обективна, защото те са задължени да го правят според моралните правила на Бога. Единствено когато приемем, че икономическата стойност е морално, а не техническо понятие, можем да избягаме от противоречията на дуализма обективно-субективно в икономиката.

В края на историята Бог ще съди всеки човек според това доколко този човек е доближил скалата на своите ценности (стойности) до тази на Бога. Разбира се, основният критерий в този съд е каква стойност всеки отделен човек е вменил в “стоката,” която Бог цени най-много: жертвата на Исус Христос на кръста на Голгота. Ако човек цени тази жертва толкова високо, че е готов да “похарчи” всичко друго за нея, той е спасен; но ако тя не е на първо място в неговата скала, той е изгубен. Аналогично, за всяка друга стока хората ще минават през същия процес на сравнение между тяхната ценностна система и тази на Бога. Разбира се, само тези, които са направили правилно първия си избор – жертвата на Исус Христос – ще са в състояние да направят правилно и останалите вменявания на стойност.

Това е във вечността, а какво ще кажем за историята. Нали Бог е също Бог на историята, не само на вечността. В историята Бог награждава правилния избор на хората, като им дава икономически просперитет и растеж, и наказва неправилните стойности, като изпраща икономически хаос и кризи. В посочения по-горе парадокс “Библия-порнография,” ако хората в едно общество влагат повече стойност в порнографските списания, отколкото в Библията, Бог реагира, като разрушава това общество или, в най-лекия случай, го докарва до криза (включително и икономическа), за да принуди хората в това общество да преосмислят своя морален, а оттам и икономически избор. Накратко, в историята, когато субективният избор на хората не съвпада с обективния избор на Бога, това предсказуемо води до осъждение; когато субективните стойности на хората съвпадат с обективните стойности на Бога, това води до благословение.

Тъй като има обективна стойност на всяко нещо, статистическите данни имат смисъл. Макар че всеки от нас субективно вменява стойност и макар че цените на стоките се определят според съвкупността от субективни стойности на милионите участници на пазара, всички тези участници имат едно общо нещо в себе си, Божия образ. Той дава способност на всички участници поне приблизително да тълкуват правилно статистическите данни, например, всеки човек може да разбере какво означава да имаш среден годишен доход от 100,000 долара на глава от населението. Освен това, тъй като Бог активно се намесва в историята, за да налага позитивни или негатини санкции върху хората и обществата според това доколко техните стойности съвпадат с Неговите, можем да сме сигурни, че цените на стоките в общия случай не се отклоняват много от върховно определените от Бога стойности за всяко нещо. Чрез механизма на наградите (печалбите) и наказанията (загубите) Бог контролира пазара, като дава на всеки човек възможност да изработ ва своето икономическо спасение или проклятие. Освен това, статистическите данни са предназначени от Бога да показват на практика валидността на Неговите закони: всеки по земята може да разбере за какво става въпрос, когато види, че покорните на Божия завет народи имат по-висок доход на глава от населението.

В такъв случай, според Библията, икономиката не може да бъде свободна от ценности наука. Тя е също толкова морално заредена, както и теологията. За да може икономистът да дава препоръки за правилна икономическа политика, той трябва да първо да изследва какви стойности Бог е вменил в различните стоки или икономически политики. Съответно, икономистът, ако трябва да дава препоръки за дългосрочен икономически растеж, трябва да го прави на основата на това, което Бог е открил за икономиката в Своето свято слово, Библията. Всяко отклонение от Библията, колкото и “разумно” и “проверено” да е, задължително ще води отново до хаос, кризи и икономически колапс.

Икономиката – евангелизационна, дело на всеки християнин!

Забележително е, че повече от половината от притчите на Исус са икономически. Забележително е също, че Второзаконие 28, главата, която показва най-ясно причинно-следствените взаимоотношения в историята между покорството пред Бога и видимите благословения, от една страна, и непокорството пред Бога, и видимите проклятия, от друга, започва списъка от благословения (Вт. 28:1-14) и списъка от проклятия (Вт. 28:15-68) с икономически благословения и икономически проклятия. Очевидно, резултатът от покорството или непокорството на един народ пред Бога се проявява най-бързо в икономиката.

Верен на моя възглед, че Божият закон е средство за евангелизиране, съм длъжен да заявя, че очевидно благовестието трябва да включва и библейското икономическо учение. Тъй като от дебата относно естеството на икономическата стойност се вижда ясно, че езическите икономисти затъват безпомощно в теоретичното блато на собствените си презумпции, а в практическата област техните препоръки създават инфлация, рецесии, обедняване и т.н., християните са длъжни да използват тази дадена им от Бога възможност и да провъзгласят властта на Исус Христос в икономическата теория и Неговите благословения, ако хората доброволно се подчинят на библейското икономическо учение.

Църквата има най-силното оръжие: единственото вярно разбиране за света и обществото. Тя трябва да го използва в цялата му пълнота, включително и в икономическата наука. Престъпление е да ограничаваме използването му само до една малка област: личното спасение, църковния живот и (може би) семейството.

Заключение

Без вяра в Бога на Библията икономистите не могат да достигнат до правилни изводи относно естеството на икономическата стойност. Те винаги ще стигат да противоречиви заключения.

Християните, от своя страна, имат правилната теоретична основа за това, но не я използват.

Замислете се върху това, застанете на коленете си и поискайте от Бога да ви даде откровение по този въпрос. Може би Той иска чрез вас да промени това състояние . . .


* По този въпрос препоръчвам следните автори на тези читатели, които все пак биха проявили интерес как благовестието се прилага във всяка област от живота, както и във всяка област от науката: Cornelius Van Til, Geerhardus Vos, Rousas John Rushdoony, Ray Sutton, Gary North, Greg Bahnsen, Kenneth Gentry, David Chilton, Gary DeMar, George Grant.