BULGARIAN SITE FOR CHRISTIAN RECONSTRUCTION

ИНФЛАЦИЯТА – ПРИЧИНИ И ПОСЛЕДСТВИЯ

Дамян Кънев

След като видяхме, че инфлацията не е просто нарастване на цените на стоките, услугите, работната сила и кредита, а представлява увеличаване на количеството пари в обръщение, е редно да насочим своето внимание към причините за пораждането й, както и към механизма за осъществуването на тази чудовищна кражба.

Причини за инфлацията

Ако се вгледаме в историята на ХХ век и потърсим човека, който е проправил пътя за инфлацията, изобщо няма да се затрудним. Всеки популярен учебник по икономика ще ни го посочи – Джон Мейнард Кейнс (1883-1946) – икономическият революционер,[1] “явно най-влиятелният икономист на този век.”[2] В повечето учебници по икономика (с явно изключение на християнските и тези на Австрийската икономическа школа) ще бъдем свидетели на неговия “икономически гений,” въплътен в книгата “Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (Macmillan, London, 1936) и на въздействието (предполага се, благотворно), което неговите идеи оказват върху живота на хората по целия свят оттогава до днес.

Това, което нито популярните учебници, нито последователите на Кейнс (чието име е легион!) ще ни кажат, е, разбира се, истината. Този факт не бива да ни учудва. До четиридесетте години на ХХ век ролята на икономистите в политиката е била сравнително невзрачна, второстепенна. Те не са били сред “високите етажи на властта.” Но какво става след “пробива” на Кейнс? Сега е обичайно “световните лидери да приемат и използват съветите и политическите предписания на икономистите; политикономистът е с неизменно присъствие на съвещанията на високо равнище на управляващите.”[3] “И какво от това? Има ли нещо лошо?” – ще запита някой. Затова е нужно да поясня. Преди Кейнс политиците също са се обръщали за съвет към икономисти. Но често не са се вслушвали в тях, понеже са били съветвани държавата да не се намесва (освен чрез полицията и съдебната власт в случаите на измама или насилие) в работата на пазара; т.е. пазарът да не бъде регулиран от държавата. Властолюбиви и непокорни на Бога, политиците през първата половина на века с радост възприемат икономическата теория на Кейнс. Какво им предлага Кейнс? Оправдание за политиката на тотален държавен контрол, който да се осъществява от малък, “високообразован” политически елит, т.е. от самите тях.

Няма да се спирам в подробности на лъжите, на псевдонаучните изводи и математическия апарат, който Кейнс използва в “Общата теория.” Има много книги и статии, посветени на това.[4] Ще изтъкна само два факта, които са изключително неприятни за професорите по икономика в държавните университети, както и за другите последователи на Кейнс. Първо, самият Кейнс отлично разбира, че неговата теория изисква тотален контрол върху икономиката от страна на държавния апарат, т.е., че в основата си неговата “обща теория” е фашистка. В предговора към немското издание на своята “Обща теория” (1936) той признава: “Теорията на съвкупното производство, която е целта на настоящата книга, може много по-лесно да се адаптира към условията на тоталната държава [eines totalen Staates], отколкото теорията на производството и разпределението на дадена продукция, поставени в условията на свободна конкуренция и голяма степен на laissez-faire (ненамеса на държавата, б.м.). Това е една от причините, която оправдава факта, че аз съм нарекъл моята теория обща теория.”[5] Това признание на Кейнс не се цитира от неговите последователи. Но колкото и да се крият, делата им показват, че са икономически фашисти.[6]

Второ, Кейнс е бил отявлен хомосексуалист, член на тайното бунтарско, доминирано от влиятелни хомосексуалисти общество “Кембриджските апостоли,” чийто лидер е бил неговият любовник – биографистът-критик Литън Стрейчи.[7] Може ли някой, който нарича себе си християнин, да каже “И какво от това?” Може, ако е незрял във вярата и не познава Библията. А Словото недвусмислено показва, че хомосексуализмът е свидетелство за бунт срещу Бога, за развратен ум. Хората, които го одобряват или практикуват, вършат дела на нечестие, изпълнени с всякакво зло, включително измама, завист, злоба, лакомия – Рим. 1:18-32. Чудно ли е тогава, че Кейнс е създал теория – и активно я е проповядвал – която да оправдава премахването на индивидуалните свободи и извършването на чудовищни по размерите си кражби, чрез манипулирането на паричнот опредлагане?

За да не оставя място за колебание относно причинно-следствената връзка между идеите, морала, живота и политикономическите теории на Кейнс, ще приведа няколко цитата от книгата Кембриджките апостоли – една история на елитното интелектуално тайно общество в Кембриджкия Университет.

“’Апостолите отхвърлят напълно обичайните правила и традиционната мъдрост,’ казва самодоволният и същевременно възрадван Кейнс, ‘Ние бяхме в точния смисъл на думата Антиморални.’”

“Кейнс беше идеалният партньор за Стрейчи. И двамата бяха посветени на един и същ сексуален култ и изпитваха еднакво презрение към обичайната мисъл. Но между двамата имаше една разлика. При Стрейчи това беше повече въпрос на извратеност за самата себе си, отколкото внимателно обмислена философия. Кейнс определено реагираше срещу пуританската етика; той мразеше пуританството във всичките му форми, а не само във формата му в Кембридж. И двамата, обаче, считаха хомосексуализма за върховно състояние на съществуването, “което превъзхожда християнското разбиране” и което превъзхожда хетеросексуалните взаимоотношения.”

“Омразата на Кейнс към пуританството е важна когато се разглеждат икономическите му теории. . . . Враждебността му спрямо пуританската етика поражда и стои зад неговите икономически теории – харчете, за да създавате работа, харчете, за да излезете от депресията, стимулирайте растежа...”[8]

Защо отделих толкова място на личността на Дж. М. Кейнс? Защо трябваше да въвеждам читателя в тази мръсотия? Първо, защото животът и теориите му са израз на извратената му същност. А понеже сме управлявани от хора, които основават своята икономическа политика на неговите теории, всички (или поне повечето от нас, “простосмъртните” граждани) сме жертва на несмислените му и горделиви мъдрувания. И второ, защото искам да посоча корена на проблема с инфлацията –нейната основна причина. А тя е падналото естество на човека.

Инфлацията, както видяхме, е свързана с увеличаване на паричното предлагане. Каква е мотивацията за това? Осигуряване на повече работни места? Стимулиране на растежа на икономиката? Това е оправданието на политиците. Но истинската мотивация е личната им материална изгода; личното облагодетелствуване на политиците и свързаните с тях банкери за сметка на нищо неподозиращия народ. Хората, които сега имат власт над паричното предлагане, извършват кражба, като “разреждат” парите, като ги обезценяват. Защо крадат и то посредством държавен декрет? Защото от сърцата им излизат алчност, измама и кражби.[9] Защото са морално деградирали (с намаляла морална стойност) и са непокорни на Божия закон.[10] Изводът е, че обезценяването в сърцата на хората води до обществено обезценяване (престъпване на Божиите заповеди от обществото като цяло), което намира израз и в обезценяването на парите. Паричната девалвация от своя страна води до анархия на пазара и още по-дълбока социална анархия. Искам да отбележа, че Божият Закон, който урежда взаимоотношенията на Бога с човека и тези с ближните му, възпира това обезценяване в сърцето на човека. Хората, които повярват в Христос, се покайват, Бог ги ражда отново[11] и осветява сърцата им.[12] Така, вярващите от сърце се покоряват на Божия закон – покорството към Бога е израз на любовта им към Него.[13] Явно, колкото повече са християните в едно общество, толкова повече ще се спазват Божиите заповеди, и следователно толкова повече това общество ще е благословено във всичко.[14] Ако човек, обаче, не повярва, но външно е покорен на Божия закон, то неговият бунт срещу Бога (неверието е бунт срещу Бога!) няма да има “обществено значим ефект,” както сега е модно да се казва. Т.е. бунтът е ограничен до конкретното човешко сърце. Обаче, когато едно общество като цяло (с явното изключение на избрания от Бога остатък) не изпълнява Божиите заповеди, с право можем да очакваме Божия съд върху това общество.[15]

А дали наистина можем да очакваме инфлация в едно непокорно на Бога общество? Нека прочетем Исая 1:21-23:

“Как стана блудница верният град, който беше пълен с правосъдие! Правда обитаваше в него, а сега – убийци. Среброто ти стана шлак; виното ти се смеси с вода. Твоито князе са бунтовници и съучастници на крадци; всеки от тях обича подаръци и тича след възнаграждения; те не отсъждат право сирачето, нито дохожда при тях правото на вдовицата.”

Тук виждаме Исая, чрез Святия Дух, да порицава израилевото общество, в частност Юда и Ерусалим. Но забележете как в своето изобличение той използва една общо разпространена по неговото време практика, за да изобрази обезценяването в сърцата на израилтяните. Всеки е знаел, че вещите в обработването на благородните метали златари могат да смесват при определена температура разтопения благороден метал с неблагородни метали. Такива по-малоценни метали са цинка, медта, калая и оловото, които при по-високи телператури се окисляват (изгарят) и изплуват като нечистота (шлака) на повърхността на стопилката от благородния метал. Разбира се, златарите са предлагали обезцененото сребро или злато за такива с висока чистота, като са разчитали на факта, че не са много клиентите, които могат да установят измамата. Златарите са знаели, че това е измама, но са го практикували заради големите печалби. Когато държавата в лицето на съдебната власт не ги е наказвала (явно срещу рушвет), това е деморализирало и другите участници на пазара да започнат да мамят чрез по-лошо качество своите клиенти. Примар за такава измама са производителите на вино, които са размесвали виното с вода. Така виждаме как обезценяването в сърцата на хората – т.е. тяхното непокорство на Божиите заповеди – води до взаимни измами на пазара и следователно до хаос в обществото. И в този процес за замесени мнозинството от хората – както производителите и търговците, така и държавните власти. Кои са потърпевшите в тази ситуация? Беззащитните слоеве от населението – сираците и вдовиците. Но самият Бог е техен защитник и своевременно ще накаже престъпниците. Той ще съкруши тяхната нечестиве политическа и икономическа система и ще възстанови системата, която осигурява правосъдие, като изпълнява Неговия закон.[16]

Другите причини за съвременната форма на инфлацията са следствия от тази първоначална причина – непокорството на човека към закона на Бога. Първата такава причина е стремежът на падналия човек да бъде като Бог – сам да определя реалността, сам да контролира всичко. Израз на този стремеж е вярата на рационализма – вяра, че човек чрез опознаване на законите на космоса ще овладее безличностната вселена (на която самият той бил продукт?!) и ще направи един по-красив и справедлив свят. В икономиката тази рационалистична, но неоснователна вяра се прилага посредством държавния контрол върху пазара. Контролът върху паричното предлагане тук е просто средство за осъществуване на тоталния държавен контрол върху икономиката. Популярната идея е, че ако не се намеси държавата, този индивидуалистичен, хаотичен пазар ще задълбочава социалното неравенство; едни ще се обогатяват за сметка на други и като цяло обществото ще страда. Това е идея, която отхвърля Божиите заповеди и стимулира завистта и омразата между хората. Тя означава или социализъм – посредством държавата да ограбя по-богатия си ближен (държавата е длъжна да ми осигури “достойни доходи,” дори с цената на изземването на повече пари от “богатите”); или фашизъм – посредством държавата да грабя и заробвам по-бедния си ближен (“партньорство на бизнеса и държавата,” т.е. чрез мита, такси, държавни поръчки само на определени фирми и др., да се “защитава и развива местният бизнес”).[17]

Другата причина за инфлацията произлиза от гореописаните. Падналият човек не желае да се съобразява с ограниченията, които Бог му е наложил. Той не се покорява на Божиите заповеди. Иска да контролира всичко. Стреми се сам, без да се отнася до Божието Слово, да дава смисъл и стойност на нещата. А в същото време живее в свят на оскъдност. Свят, в който човек трябва да полага усилия, за да добие необходимите за физическото му оцеляване блага.[18] Свят, в който всяко нещо си има цена и тази цена се измерва в пари. Парите, както видяхме, са стока, която може да изпълнява функцията критерий за стойност. Другите техни функции са средство за осъществуване на размяна и съхраняване на стойността във времето (спестяване). Видяхме също, че златото и среброто, поради качествата, които Бог им е дал, отлично изпълняват ролята на пари. Това е исторически факт. Но те са оскъдни. Както казват професионалните икономисти, те имат висока маргинална (пределна) стойност. Това е едно наложено от Бога огреничение, с което падналият човек не иска да се съобрази. Той желае всичко, и то сега. Сам човек не може да постигне своя земен рай. Затова е нужно обединяването на всички под егидата на държавата на благоденствието, която да осигури на всички достойния жизнен минимум (а на някои – управляващия държавата елит – мечтания земен рай на плътските удоволствия; какво да се прави, нали трябва добре да знаят накъде ни водят!). Но за тази “висока” цел са нужни много пари. Трябва да няма безработица. Трябва да има много по-висок икономически растеж.

Как да се постигне това желано от всички благоденствие? “Харчете, за да създавате работа, харчете, за да излезете от депресията, стимулирайте растежа...,” услужливо препоръчва “Великият” Кейнс. И даже морално поучава: “Имайки предвид огромните групи от доходи, които са сравнително негъвкави от гледна точка на парите, само нечестивият човек може да предпочита гъвкавата политика на заплащането на труда пред една гъвкава парична политика, освен ако може да се посочат предимства на втората, които не могат да се постигнат от първата.”[19] Тоест, той призовава да се увеличи предлагането на пари като начин за “прекарване на работниците да получат по-малко действителни стоки за техния труд.”[20] Следователно, “козът на правителството е да направи инфлация на паричното предлагане, докато хората се върнат на работа.”[21] Разбира се, правителствата се възползват от препоръките на Кейнс и неговите последователи. Без изключение, за да придобият контрол върху икономиката в собствените си страни, те следват един и същ план, който ще разгледаме по-долу.

Механизъм на инфлацията

Исторически погледнато, управляващите винаги са проявявали склонност да харчат повече отколкото техните поданици са желаели и са давали като данъци и др. Налози. Затова те винаги са се стремели да имат контрол върху паричното предлагане. Отначало са контролирали сеченето на монети, за да гарантират липсата на фалшификати и предпазят от измами останалите участници на пазара. Но стремежът към лично облагодетелстване не им е бил чужд. Нерядко се е случвало даден монарх да изтегли от обръщение монетите, които той или неговият предшественик е сякъл и да постанови сечене на нови монети, но вече с по-ниско златно съдържание. Съвременните управници по своя ненаситен апетит не отстъпват на алчните монарси в миналото. Но сега злите им действия са по-прикрити. Техният план за придобиване контрол върху паричното предлагане се състои от следните стъпки:

(1) “Те официално приемат паричната система, която хората свободно са развили и след това я назовават “законно платежно средство.”

(2) Създават заместители на парите, които могат да се разменят свободно за злато или сребро.

(3) Накрая, след като народът свикне да използва паричните заместители наравно със златото и среброто (като техен еквивалент), държавните лидери изтеглят реалните пари – златото и среброто – от обръщение (често като ги национализират) и постановяват със закон, че паричните заместители (банкнотите) са пари и трябва да бъдат приемани от хората за изплащане на задължения. Веднъж предприета, третата стъпка отваря вратата за обезценяване на парите на хората, но доверчивият народ не разбира какво му се причинява.”[22]

Но управниците не са сами в този процес на ограбване чрез увеличаване на паричното предлагане. Техни съучастници са банките, участвуващи в системата на частичен банков резерв. Ще се спра по-подробно на тази порочна система, понеже в преобладаващите на пазара учебници по макроикономика и финанси има куп ласкави приказки и сантиментални историйки, посветени на банковото дело, основано на частичния резерв.[23]

При частичния банков резерв банките имат право да създават пари.[24] Това става посредством печатане на пари или създаване на разплащателни сметки, които не са 100% гарантирани със злато или сребро или с други реални стоки – движима или недвижима собственост. Тоест, банката дава заем, като има само част от парите (предимно злато) за него, които държи под форма на задължителни резерви. Задължителният или законовият резерв е количеството фондове (пари), определено като процент от собствените депозитни задължения на банката, което тя трябва да депозира в Централната Банка (у нас – БНБ) или да държи в своя трезор под форма на пари в брой. Размерът на задължителните резерви се определя със закон. Понастоящем размерът на задължителните банкови резерви в България е, според много икономисти, “консервативен” или “рестриктивен,” поради хиперинфлацията и кризата в банковата система през 1996-1997. Размерът е... 11% от сумата на депозитите. Очаква се този размер да падне до 8% с промяна в Закона за банките през есента. За сравнение – в САЩ размерът на задължителните банкови резерви е от 0 до 12%, в зависимост от сумата на депозита и типа на банката, като преобладаващият размер е 3%.[25]

Какво означава на практика, че задължителният резерв на една банка е, да речем, 10%? Това значи, че банката има законовото право да извърши следното: Ако аз вложа 1000 лева на безсрочен влог в нея, тя да задържи 100 лв. от тях като резерв, а останалите 900 да даде на заем на друг, срещу лихва. В този случай тя създава от нищо 900 лв. Как става това? Когато банката приеме от вложител пари, тя се задължава, при поискване от вложителя, да му изплати вложената сума заедно с натрупаната лихва. Следователно, в горния пример банката ми е длъжник с поне 1000 лв. Ако тя, според законовото си право, даде заем 900 лв., това означава, че или ще му ги даде в брой, или, както е по-честият случай, ще създаде или увеличи с 900 лева разплащателната сметка на другия човек. При всички случаи, обаче, разплащателната сметка на този заем представлява ново задължение за банката, затова счетоводно се записва в пасива й. Но заемът същевременно представлява задължение на заемателя към банката и затова счетоводното записване е в актива на банката. С други думи, банката и заемателят взаимно си разменят задължения – обещания за плащане. В това се състои “магията” на банковото дело на основа на частичния резерв.[26] Заемателят счита задължението на банката (новосъздадените 900 лв.) за свой актив, който може да се харчи. И банкерът счита задължението на заемателя (юридически оформено чрез договор за заем или запис на заповед) като свой актив, който в бъдеще ще се възстанови.

По принцип, няма никакво морално ограничение две страни (физически или юридически лица) взаимно да си разменят задължения. Обаче, когато едната страна е банка, веднага възниква моралният проблем с увеличаването на паричното предлагане. Задължението на заемателя към банката не е пари. То няма качеството на общопризнато средство за размяна. Но банкнотите или разплащателните сметки (чековите депозити) имат това качество.[27] Значи, банката не получава пари, а само обещание за изплащане на дълга, което й носи лихва, т.е. печалба. Същевременно тя дава в замяна нещо, което се счита от участниците на пазара за пари. Затова, давайки заем без реално покритие, въз основа на законовото си право на частичен резерв, банките създават пари. Това създаване на пари се прави за сметка на всички други, които притежават стоката пари по това време, включително вложителите. С колко “олекват” парите им? Ако количеството пари преди разреждането е х лв., а заемът от новосъздадени пари е 900 лв., то намалението в реалната покупателна сила н авсеки лев е 1/(х+900). Това е постепенно ограбване на хората, които имат пари. Обикновено това са спестителите. Кой ги ограбва? Банките, с благословията на държавата; и заемателите, които могат да харчат повече, отколкото са спечелили.

Нека отново се върнем към нашия пример. Когато аз влагам в банката своите 1000 лв., аз давам реални пари, които съм спечелил на пазара, произвеждайки или продавайки своя труд, продукти или услуги. Така, както казват икономистите, “изваждам пари от обръщение” (това е друга абсурдна, но популярна идея, разглеждането на която, обаче, е извън обсега на настоящата статия). Тогава банката ми дължи тези 1000 лева плюс договорената лихва. Запазвайки като резерв 100 лева и давайки 900 лева на заем тя увеличава своите задължения. Но, както видяхме по-горе, нейните задължения се считат от участниците на пазара за пари. Чрез правото на частичен резерв банката е създала нови 900 лв. Какво, обаче, става, когато заемателят, получил тези 900 лева в своята сметка, реши да ги използва?

Първо, банката намалява своята ликвидност – способността си да посреща навреме своите задължения. Тоест, ако аз отида да си изтегля депозита, банката, имайки само 100 от моите левове, би трябвало да изпита затруднения в изплащането на останалите 900 лева към мен. Тя би могла да вземе от активите, съответствуващи на собствения или резервния й капитал. Би могла също да заеме от други банки или да ми даде от парите, поверени й от друг вложител като мен. Последното банката прави, защото знае, че в нормални условия е малка вероятността повечето от нейните вложители да си изискат парите обратно в един и същи кратък период, например един-два дни. Това, обаче, неведнъж се е случвало. И винаги това е означавало фалит за банката и ограбване, а често и фалит на нейните вложители. Пример за т.нар. ликвидна банкова криза с последващи фалити на банки и техните вложители е периодът 1995-1997, когато фалираха Първа Частна Банка, ТС Банк, БЗК и др. Кой забогатя, ограбвайки по легален начин спестяванията на другите? Банкерите и свързаните с тях кредитни милионери. И част от държавните служители, които взеха тлъсти рушвети, за да не преследват и накажат крадците.

Второ, използването на тези новосъздадени кредитни пари допринася за още по-голямо увеличение в паричното предлагане. Кредитополучателят взема заем не просто да си го има “на топло” в банката. Той го взема, за да го изхарчи – независимо дали кредитът е потребителски или инвестиционен. Да речем, той плаща за някаква стока или услуга 900 лева. Парите отиват по сметката на човека/организацията, предоставил съответния продукт. Без значение дали неговата сметка е в същата или друга банка (вторият случай е по-вероятен), това е равносилно на създаване на депозит в съответната банка. Този път размерът му е 900 лева и резервът трябва да е 90 лв. Така банката може да създаде нови 810 лева, които допълнително да “разредят” паричното предлагане. Тези нови 810 лева чрез пазара отиват отново в банка. Тя би могла да задържи резерв 81 лева и да създаде нови 729 лв. Този процес на създаване на пари теоретически е безкраен – безкрайна геометрична прогресия. Все пак, посредством методите на алгебрата може да се изчисли нейната сума. Тя ще ни даде максималния размер на новосъздадените от банковата система пари на база даден размер на законовите резерви върху депозираните в нея пари. Максималният размер на новите пари се намира по формулата: D=A.(m-1), m=1/R, където D е максималният размер на новите пари, А е полученият първоначално депозит, m е т.нар. паричен мултипликатор, а R е размерът на задължителния резерв. В нашия пример се получава следното:

m = 1/R = 1/0,1 = 10; D=A.(m-1)= 1000.(10-1)= 9000.

Това представлява, математически погледнато, опитът на банките посредством благословената от държавата система на частичен резерв да повторят чудесата с хлябовете и рибите, извършени от нашия Господ Исус Христос.[28] За разлика от Него, държавата и съдействуващите й банки не са бог. Те не могат като Него от нищо да създадат нещо, нито пък това нещо да е добро. Това, което те вършат, е чисто и просто кражба. Чрез тази нечестива система на частичен резерв те ограбват спестяванията на вложителите и намаляват реалните доходи на населението. Правителствата, банките и заемателите (в повечето случаи те са или свързани с банките фирми, или покровителствувани от държавата организации) харчат от доходите на идните поколения. Чрез инфлацията те ограбват и наследствата.

Ползата за банките е ясна – те печелят от разликата между лихвения прочент, който вземат от заемателите, и този, който дават на вложителите. Като имат право да създават пари, те могат да дават повече заеми, и следователно да печелят повече. Каква, обаче, е ползата на държавата от системата на частичния банков резерв? Каквато е ползата на всички кредитополучатели на новосъздадените от банките пари – да консумират повече за сметка на вложителите. А също така, да получават повече пари като данъци върху печалбата на банките, които впрочем, пак отиват за държавни харчове “в името на народа.” Но, понеже последното е незначителна част от първото, нека съсредоточим изложението си върху изгодата на държавата като кредитополучател от “първа ръка.”

Държавата издава ценни книжа – наричани съкровищни бонове или облигации, които се изкупуват от лицензираните от нея финансови институции (първичен пазар за ДЦК) или от граждани и фирми (вторичен пазар за ДЦК). Държавните ценни книжа представляват по същество заем – задължение държавата да изплати на държателя на ДЦК на определена дата определена сума пари- тази сума винаги е по-голяма от сумата, с която първоначално са закупени ДЦК. Най-често ДЦК се купуват по номинал (записаната върху тях стойност, напр. 100 лв.), а допълнителният доход е под формата на процент върху номинала (напр. 8%). По принцип, няма морален проблем държавата да взема назаем, емитирайки ценни книжа. Стига обаче заемът да е от реално спестени, а не от новосъздадени чрез частичния резерв пари. За съжаление, в повечето случаи се случва следното: държавата издава ценни книжа, за да покрие дефицита в своя бюджет, а централната банка ги изкупува. После тя препродава тези ценни книжа на други банки, които имат пари за това, понеже са ги създали, посредством правото на частичен резерв. Отново имаме дебитор – правителството, и банка (по-точно поредица от банки), които разменят задължения, но ги считат за активи. За правителството това са пари, които да се харчат за всевъзможни луксозни неща или неефективни проекти. За банките ДЦК са активи, които носят сигурен доход. А доходът от ДЦК е сигурен, понеже държавата си плаща задълженията (макар винаги за сметка на данъкоплатците или спестителите). В резултат на това спестяванията на вложителите биват изземвани чрез тайния непряк данък на инфлацията. За да получим представа за размера на това финансиране на държавния дълг с новосъздадени пари, ще цитирам данни от консолидирания баланс на Федералния Резерв на САЩ към 30.11.1988: Обща сума на активите: 284.4 млрд. ЩД, от които ДЦК: 232.7 млрд. ЩД.[29] В България положението също не е цветущо – всеки може да направи справка за размера на външния и вътрешния държавен дълг. Кой печели от тази кражба? Държавата (по-точно държавните чиновници, които са отговорни за държавните разходи, т.е. които разпределят парите) и банките, които си вземат лихвите и комисионните.

Но това не е всичкото зло на частичния банков резерв. Ако си мислим, че банките са задължени да поддържат този резерв, за да гарантират ликвидността си, се лъжем. Нека видим каква е целта му, която Бру и Макконъл не се свенят да покажат: “Ако целта на резервите не е да осигурят ликвидността на търговските банки, то каква е тяхната функция? Отговорът е: Контрол. Законовите резерви са средство, чрез което Управителният Борд може да влияе върху способността на банките да дават заеми... Целта е да не се позволи на банките да дават твърде мното или твърде малко заеми. Доколкото са успешни тези политики във въздействието си върху обема на отпускания от търговските банки кредит, Управителният Борд може да помогне на икономиката да избегне бизнес-флуктуациите, които пораждат прекомерното разрастване на банките, банковите фалити и колапса на паричната система. По този непряк начин – като контролират кредита на търговските банки, чрез което се стабилизира икономиката – резервите предпазват вложителите, а не като източник на ликвидност.”[30] С други думи, контрол от страна на най-големия прахосник на чужди пари – държавата. Чрез системата на частичния банков резерв се осъществява поробване на населението. От една страна държавата разполага със спестяванията на поданиците си, които подкопава тайно чрез инфлацията. От друга страна, държавата контролира икономическата дейност на своите граждани, чрез промяна в размера на задължителните резерви и чрез емитиране и обратно изкупуване на ДЦК. Това представлява спасението, което държавата извършва в “името на народа” – тотален контрол, т.е. робство.

Заключение

Идеите винаги имат последствия. Икономическите идеи формират икономическата, в частност паричната политика. Нашият инфлационен век е резултат от взаимодействието на няколко различни икономически теории. Безспорно, най-силно влияние сред тях има теорията на Дж. М. Кейнс – човекът, който олицетворява идеята за правителствен контрол върху икономиката, посредством контрол върху паричното предлагане. Сексуални извратен, съзнателен и отявлен бунтовник срещу Бога и Неговия закон, Кейнс създава икономическа теория, чрез която да разруши икономическия ред, основан на Божиите принципи. За жалост, не срещнал идейна съпротива от страна на християните, той е успял да наложи своя извратен възглед като основа на икономическите политики по целия свят, на което сме свидетели и ... жертви.

Основната причина за паричната инфлация е моралната инфлация на мнозинството хора. Престъпването на Божия закон означава обезценяване в сърцата на хората. То води до масови измами на пазара. Обезценяването на парите е най-голямата от тях, понеже парите са най-пазаруваната стока.

Другите причини за инфлацията са резултат от моралната деградация на обществото. Непокорният на Бога човек желае да бъде като бог – той да контролира всичко. Той не желае да се съобразява с наложените от Бога ограничение. Бунтовникът срещу Бога желае да си спечели име, като построи своя земен рай за плътски удоволствия. Когато мнозинството хора в една страна не се придържат към Божия закон, те гласуват за политици, които им обещават евтини “обществени услуги” от страна на държавата. Държавната власт попада в ръцете на алчен и властолюбив политически елит. Там тя се превръща в средство за тотален контрол над живота на другите хора. Пътят към това поробване е винаги един и същ – контрол и манипулиране на паричното предлагане.

Не можем да отречем, че съвременните политици са много по-изобретателни от предшествуващите ги монарси. Докато в миналото контролът върху парите е означавал контрол върху сеченето на монети, то през ХХ век контролът е върху даването на кредити. За целта е узаконена системата на частичния банков резерв. Чрез него банките създават пари, голяма част от които отива за финансиране на правителствения дефицит. Обаче, тези нови пари намаляват покупателната способност на спестяванията, въз основа на които са създадени. Това е ограбване на спестителите и всички, чиито доходи са анюитетни, т.е. постоянни във времето – напр. пенсии, застраховки и др. Това също така е кражба от ресурсите на идните поколения, които трябва да се задоволят с постоянно намаляващи наследства и да изплащат непрекъснато растящите дългове на държавата.

Християните трябва да разпознават нечестивата политика на държавен контрол върху паричното предлагане. Те трябва да изобличават ограбването чрез инфлация. Трябва да се борим за премахването на това робство, което потъпква индивидуалните свободи на хората извън политическата класа и което стимулира личната безотговорност на политическия елит. Първата стъпка към побетата трябва да бъде отнемането на правителствения контрол върху парите и връщането на системата на пълен стоков паричен стандарт (вероятно пари със 100% златно покритие), както в национален, така и в световен мащаб. Конкретните начини за осъществуването на тази задача са разнообразни. Те биха могли да включват: позволяване на хората да се договарят в злато, а не в съответната национална валута; постепенно преминаване на банките към пари със 100% златно покритие, като същевременно се отнеме правото им да създават нови пари; изплащане на дълговете, които са възникнали посредством създадените от банките пари и т.н. Каквито и да са конкретните действия, те трябва да са обсъждани на широка основа и да означават отнемане от държавата на властта за вземане на решения в областта на парите и предаването на тази власт в конкретни лица и институции, които реално служат на свободния пазар.