УЧЕБНАТА ПРОГРАМА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО
Р. Дж. Ръшдуни
от книгата “Философия на християнската учебна програма”
Както видяхме, учебната програма на хуманитарните науки е развитие или път в науките за свободата. Тъй като учението за възкресението на Исус Христос е свидетелство за победата над греха и смъртта и възстановяване на изкупения човек в Христос за господство, от това следва, че фактът на възкресението е централен за хуманитарните науки. Апостол Павел говори за “силата на неговото възкресение” (Фил. 3:10). “’Силата,’ или ефикасността на Неговото възкресение са оправданието и новорождението, неразделни от него, които лежат в основата на християнския живот.”[1] Според Ленски,
Тази сила на Христовото възкресение стана личния благословен гносис за Павел. Той позна Христос Исус като ‘свой Господар’ (ст. 8), защото Исус се яви на Павел за да го доведе до покаяние и вяра, а не да го осъди чрез Своето могъщество.“Силата на Неговото възкресение” означава, че чрез възкресението Той беше направен Господар и Помазаник (Деян. 5:31), направен за нас мъдрост и праведност и освещение и изкупление (1 Кор. 1:30). “Силата на Неговото възкресение” е печатът на Неговото изкупление. Бог прие Неговия откуп като Го възкреси и като Го прослави, така че всички, които чрез вяра приемат този Христос, Който умря и възкръсна за нашето оправдание (Римл. 4:24, 25), са оправдани от Бога, имат “правдата от Бога въз основа на вяра” (ст. 9). Това е “превъзходното нещо - познаването на Исус Христос, моя Господар.”[2]Тази “сила на възкресението” е основата на християнския живот. Тя включва не само сила, но също възкресение, не само нов и изкупен живот в Христос, но също израстване по отношение на принципа на възкресението. Падението на човека беше към грях и смърт; изкупването на човека е към правда и живот, насочен към определена цел.
Хуманистичното и релативистичното образование няма такава трансцендентна отправна точка; то няма цел или намерение вън от човека. Такова образование има за цел интересите на човека, за по-добро общество за човека. Тогава възниква проблемът: кой ще определи какво е най-добро за цялото човечество? Дали това да се определи чрез консенсус или чрез вот на мнозинството? Ако е така, какво става с 49% или 1%, които не са съгласни с мнозинството? Тогава образованието вече не е в тяхна полза, освен чрез налагане и принуда. Хуманистичната философия на образованието постоянно се колебае между анархизма и тоталитаризма. Тя защитава независимостта не само на човека, но и на изучаваните области: изкуство заради самото изкуство, познание самото познание, чисто научни изследвания отделени от практичните и индустриални изследвания и т.н. Тогава какво определя стойността на такъв подход? Всичко е голи твърдения и действие на сляпа вяра. Нещо повече, чисто екзистенциалистичната цел в действителност не е цел изобщо, но по-скоро прищявка. Целта означава трансцендентност, цел, която да бъде достигната, непълнота в сегашното положение или състояние на човека, и следователно решителност за достигане на по-висше положение. Думата цел означава призив към човека да отиде по-далеч от себе си към определено място. В екзистенциалистичния свят целта в този истински смисъл на думата е невъзможна, тъй като мотивацията е само от биологията на човека и от моментните импулси, неограничавани от по-важни цели, религиозни наставления или обществени очаквания. Резултатът тогава е, че прищявката ръководи човека, “внезапно, неочаквано и неразумно отклонение на ума от неговата обикновена и естествена линия на поведение; каприз; приумица.”
Следователно, християнската учебна програма за хуманитарните науки е целенасочена програма на основата на учението за възкресението и призванието на човека да упражнява господство и да подчинява земята. Следователно определени изисквания са основни за учебна програма, която е основана на здрава теология.
Първо, на ученика трябва да се даде възможност да расте в управление над самия себе си, като необходима първа стъпка към упражняване на господство над земята. Хуманистичната учебна програма, както видяхме, може да бъде или тоталитарна или анархистка. Тя може да подтиска ученика или да го използва като обществен ресурс в полза на държавата, или ще му позволи анархистична себеизява, която е разрушителна както за учението, така и за дисциплината.
Според Пр. 22:6, “Възпитавай детето отрано в подходящия за него път; и не ще се отклони от него нито когато остарее.” Киднер коментира:
Тук се говори за възпитание “в подходящия за него (детето) път”, включвайки очевидно уважение към неговата индивидуалност и призвание, а не към неговата собствена воля (вижте ст. 5 или 14:12). Но тежестта е върху родителската възможност и отговорност. На други места възпитавам означава да “посветя” къща (Вт. 20:5), храм (3 Царе 8:63), и т. н. Възможно е част от това значение да е валидно и тук.[3]Фрич също обръща внимание на факта, че възпитавам на други места означава “да посветя,” въпреки че не го вижда с такова значение тук.[4] Нямаме добра причина да отхвърлим валидността на основното значение на “посвещавам”; текстът изисква ние да посветим детето в пътя на неговите лични особености и призвание под Бога. Да посветим означава да отделим или да отдадем. Целта на образованието е отчасти отделяне или посвещаване на ученика от гледна точка на неговите дарби и способности. Това означава също и дисциплина в същата посока. Важна част от образованието е да даде на детето възможност да открие своите дарби и призвания и да развива себе си от гледна точка на тях.
Не може да има господство без средства за господство. Ученикът, който открие своите дарби и е дисциплиниран в използването им, очевидно е готов да управлява себе си и света.
Също е ясно, че основното средство за господство е познаването на Писанието. Като резултат преподаването на Библията е основна част от християнската учебна програма, за да може детето да има отлична дисциплина и ръководство направо от Писанието, а не от втора ръка. Резултатите от такова преподаване са много полезни за създаване на самодисциплиниран характер. Т. Робърт Инграм разказва възхитителна история в това отношение. В епископалното училище Сейнт Томас в Хюстън, Тексас, децата в първи клас изучавали наизуст притчите една след друга, докато научат цялата книга Притчи. Един път, когато момчета от трети клас били на игрището, учителят смъмрил едно от тях за простъпка, извършена от него по-рано. Виновното момче веднага посочило към второ момче, казвайки, че той го е накарал да го направи. В същото време трето момче излязло напред и казало, “Сине мой, ако грешните те прилъгват, да не се съгласиш” (Пр. 1:10). Това, разбира се, е едно от предимствата на познаването на Писанието: то ни прави способни да разпознаваме себе си и другите, както и да познаваме Бога.
Второ, християнската учебна програма за хуманитарните науки, трябва да направи ученика способен да упражнява господство над света. Целта на християнското училище трябва да бъде да подготвя поколение след поколение, които да владеят всяка област от живота и мисленето. Монашеското образование не е християнско. Не е законна цел на християнското училище да подготвя децата или учениците за отстъпление от света. Много често обаче такъв е случаят с много “евангелски” църкви и училища. Ученикът е призован да се оттегли от света в затворена област, в която човек е изолиран от проблемите на света. Обикновено най-трудно се разговаря с евангелските студентски групи в много колежи и университети. Някои от студентите са се оттеглили в компромисна неутралност. Други приемат вярата на света, и правят опити да обединят, например, креационизма и еволюцията, и не желаят да чуят безкомпромисно изявяване на християнската вяра, или са се оттеглили във безплоден пиетизъм, който замества систематичното теологично мислене с молитви и пеене на детински припеви. Не е учудващо, че много “евангелски” конференции сега се наричат оттегляния ( retreats); това понятие е бил заето от монашеския живот и това означава, че Протестантството твърде много е отстъпило от своята войнственост в полза на пиетистичното отстъпление.
Ученикът трябва да бъде поучаван да вижда всяка законна област като област за задължително господство. Той трябва да бъде поучаван, че Божиите хора трябва да налагат царските права на Цар Исус във всяка област от живота. Не може да има компромис, нито някакво намаляване на тази цел.
Релативистичната философия в крайна сметка ще работи за унищожаване на всяка област от познанието. Чрез унищожаване на смисъла, тя ще унищожи валидността на науката и научните изследвания, както дори нехристиянски учени са забелязали.[5]
Трето, целта на християнското образование не може да бъде пълното знание, но по-скоро познаването на принципи. Според Ван Тил,
Краткият Уестминстърски Катехизис задава въпроса, “Как Христос изпълнява служението на пророк?” Отговорът е: “Христос изпълнява служението на Пророк като ни открива чрез Словото и Духа Божията воля за нашето спасение.” Сега, ако си припомним, че човекът си постави лъжлив идеал за познание, когато съгреши, което означава, че той загуби истинската мъдрост, можем да кажем, че в Христос човекът беше възстановен в истинското познание. В Христос човекът осъзна, че е създание на Бога, и че като такъв той не може да търси изчерпателно знание. Христос е нашата мъдрост. Той е нашата мъдрост не само в смисъл, че ни казва как да отидем на небето; Той е нашата мъдрост също като ни учи на истинско познание за всичко, за което трябва да имаме знание.[6]В света на грубите факти на хуманистичния човек единствената възможност за истинско познание е там, където съществува изчерпателно знание, което е невъзможно. Това означава, че познанието е невъзможно от хуманистична гледна точка, и може да съществува само прагматично и инструментално използване на фактите. Обаче, дори това пропада бързо, защото без цел и без смисъл, прагматичният и инструментален подход няма основен критерий и следователно рухва.
Поради това посвещение към изчерпателното знание университетите от миналия век са имали множество курсове. Отчасти това разширяване на учебната програма е било част от изграждането на академичната империя, но неговата основна причина е била целта към изчерпателно знание. Предполага се, че колкото повече курсове университетът предлага, толкова по-добре е подготвен студентът за живота. В резултат, не е необичайно за университет от 30 000 студенти да има много курсове посещавани само от 1 до 5 човека. В малко случаи тези курсове са може би необходими, както свидетелствуват курсовете по клинообразно писмо или асирийски език, но в повечето случаи студентите могат да научат същите неща сами по-бързо, в друг курс или без учител. Такива курсове обаче се смятат за същноста на университета и негов престиж. Те биват подражавани от много, ако не от всички колежи, и не са без влияние върху основното и гимназиално образование.
Обратно, да се наблегне на основна учебна програма с поглед върху познанието, а не върху специализацията в множество от области, означава да се върви срещу тенденциите в образованието през 20-ти век. Въпреки това, образованието чрез принципи трябва да бъде поставено като единствен християнски метод. Нещо повече, трябва да се заяви, че методът за изчерпателно знание е нечестен. Смята се, че той отлага принципите докато събере всички факти, и по този начин твърди, че е научен и обективен. Обаче той не отлага принципите; той започва с принципа, че няма Бог и че автономният човек е върховен. Така основата на неговото действие и началото на неговите изследвания е принципът, който трябва да бъде разкрит чрез изчерпателното познание. В сравнение с тази явна нечестност и заблуда, християнинът трябва да започва с открито изявление на вярата в триединния Бог на Писанието и Неговото непогрешимо Слово, и във факта, че “Всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” (Йоана 1:3), така че никой факт не може да бъде познат истински отделно от Него. В сравнение с този открит акт на вяра, хуманизмът започва с изявление на чисто научни изследвания преди да са формулирани някакви принципи, докато в същност той предопределя тези принципи чрез първоначален акт на вяра.
Четвърто, обръщайки се отново към Ван Тил, ние четем за служението на Христос като свещеник:
Отново катехизисът задава въпроса: “Как Христос изпълнява служението на Свещеник?” Отговорът е: “Христос изпълнява служението на Свещеник като един път предаде Себе Си в жертва, за да удовлетвори Божествената справедливост, и да ни примири с Бога, и като се застъпва винаги за нас.” Няма нужда да обсъждаме това, освен за да покажем, че Христовото дело като свещеник не може да бъде отделено от Неговото дело като пророк. Христос не можеше да ни даде истинско познание за Бога и за Неговата вселена, ако Той не умря за нас като свещеник. Въпросът за познанието в основата си е етичен въпрос. Наистина, възможно е да имате теоретично правилно познание за Бога, без да обичате Бога. Дяволът е пример за това. Това, което се има предвид в Писанието под познаване на Бога, е познаване и обичане на Бога: това е истинското знание за Бога: другото е лъжливо.[7]Христос чрез Своето изкупление възстановява избраните в истинско познание, както Ван Тил показва така обширно; “Въпросът за познанието в основата си е етичен въпрос.” Човекът в бунт срещу Бога е в бунт срещу самата основа на всяко истинско знание, и този факт трябва да е основен за християнското образование. Не е възможна никаква неутралност, защото няма неутрални факти във вселената, а само създадени от Бога факти. Хората или възприемат Божието тълкувание, или се опитват като богове на себе си да си създадат своя собствена вселена на тълкувание (Бит. 3:5).
Християнското училище не може да изземе функциите на църквата: то не е средство за обновление, евангелизации или инструмент за обръщане във вярата. Неговата функция е образованието. Трябва да се подчертае, обаче, че когато християнското училище е вярно на своето призвание, то дава по-силно свидетелство, отколкото коя да е църква някога е правила. Връзката познание-етика, познание-морал, обикновено се разглежда от езическа гледна точка: твърди се, е човешкият предполагаемо автономен разум е способен да разпознава и познава действителността без значение на човешкото етично състояние, т.е. без оглед на факта, дали човекът е грешник или изкупен човек. Противоположно на това, християнският подход е, че човешкото познание почива на обща религиозна презумпция, с нейните етични схващания. Целият мироглед на човека е оцветен и определен от факта, че той е или изпълнител на завета, или нарушител на завета с Бога.[8] Християнското училище, като подчертава интелектуалния ефект на греха, подкопава неверието и изявява основите на истинското познание.
За служението на Христос като Цар катехизисът казва, “Христос изпълни служението на Цар като ни подчини на Себе Си, като ни управлява и защитава, и като възпря и победи всички наши и Свои врагове.” Тук Ван Тил коментира,
Отново забелязваме, че това дело на Христос като цар трябва да бъде свързано в цялостна връзка с Неговата работа като пророк и свещеник. За да ни даде истинска мъдрост и знание Христос трябва да ни подчини. Той умря за нас за да ни подчини и по този начин да ни даде мъдрост. Само чрез наблягане на тази органична връзка на характеристиките на делото на Христос можем да избегнем всяко механично разделяне на интелектуалните и морални страни на въпроса за познанието.[9]Вече говорихме за господството на човека над себе си, което е резултат от Христовото господство над нас. Трябва да бъде отбелязан още един факт: Основна презумпция на отхвърлянето от хуманизма на познаването на Бога като първи принцип, в полза на човешкия автономен ум като първи принцип в търсене на изчерпателно знание, е следния афоризъм: знанието е сила. Смисълът е, че като противопоставяне на Божието всемогъщество и всезнание, когато човекът придобива повече и повече познание в стремежа си към изчерпателно знание, той ще придобива и съответната власт. С това ортодоксалният християнин не трябва да се съгласи, като отстоява, че благочестивото, принципно знание дава сила с това, че ни прави способни по-добре да опознаем и използваме Божието създание под Бога и за Негова слава. Целта на християнското образование по този начин е открито да разширява обсега и степента на човешката власт под Бога. Властта не трябва да се осъжда, а да се използва. Враговете на християнското образование познават неговия потенциал за власт и на всяка цена са решени да го унищожат. Християнските училища трябва да развиват и разширяват потенциала от сила в християнското образование.
[1] Alfred Barry, “Philippians,” in C.J. Ellicott: Ellicott’s Commentary on the Whole Bible, VIII, p. 82. Grand Rapids: Zondervan.
[2] R. C. H. Lenski: The Interpretation of St. Paul’s Epistles to the Galatians, to the Ephesians and to the Philippians, p. 841f. Augsburg, (1937) 1961.
[3] Derek Kidner: Proverbs, An Introduction and Commentary, p. 147. Chicago: Inter-Varsity Press, 1964.
[4] Charles T. Fritsch, “Proverbs,” in The Interpreter’s Bible, IV, p. 907. New York: Abingdon Press, 1955.
[5] Gunther S. Stent: The Coming of the Golden Age: A View of the End of Progress. Garden City, New York: The Natural History Press, 1969.
[6] Cornelius Van Til: The Defense of the Faith, p. 33. Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1955.
[7] Ibid., p. 33.
[8] Виж R. J. Rushdoony: The One and the Many, p. 192-96. Nutley, New Jersey: Craig Press, 1971.
[9] Van Til, op. cit., p. 33f.