Митове на Социалната държава (политико-религиозен анализ)

Светослав Ангелов

Социализмът е в настъпление. Факт е това. За правителства със силно социални програми гласуват не само в страните от бившия Социалистически блок, за такива гласуват из цяла Европа. В САЩ дори избраха за президент човек, който предлагаше реформи в посока социализация на обществото. Европейският съюз работи на социалистически политически и икономически принципи. Той не е общ пазар с повече възможности, като какъвто се опитваха да го представят в началото. Това вече е само част от целите. Европейският съюз е централизирана система за икономическа социална помощ, в която се взимат едни пари от богатите общества, за да се преразпределят – да се излеят в слабите икономически и социално общества. Т.е. Европейския съюз прокарва един глобален социализъм. Това може да означава само едно нещо. Че строителите на Европейския съюз желаят да го превърнат в наддържавно политическо формирование. По-обезпокояващото в тези тенденции е, че те засягат сферата на религиозността. При империите и силно централизираните държави в историята наблюдаваме социалистически тенденции – такава държава е Древния Рим, в който Владетелят често купувал лоялността на плебса срещу хляб и зрелища. Богатите патриции с политически претенции имали своята по-голяма или по-малка клиентела – група от верни храненици. При тях наблюдаваме също и стремеж наличните популярни религии да бъда смесвани и уравнявани. Но не толкова с цел взаимен диалог, колкото за да бъдат пригодени да обслужват един общ за Империята, консолидиращ обществото и сакраментализиращ властта на олигархията, свръхкулт. Ако за Рим това е бил култът към императора, по подобие на стария египетски култ към Фараона, то днес това е вярата в месианския характер и задачи на Тоталната държава, без разлика дали тоталитетът се осъществява от национални правителства или от близки до олигарсите НПО-та, прокарващи философията на доминантната идеология. Разбира се, сега нещата се правят по-фино. Различните религии получават нива на обществена легитимност, доколкото са готови да обслужат (подкрепят религиозно) днешните месиански каузи – екоистерията, феминизма, крайната толерантност и пр. Да обобщим – социализмът винаги поражда религиозен и философски синкретизъм и чрез него той сакрализира себе си.

Със социализма ние не можем да се съгласим. Не можем да приемем нормално неговото настъпление. Поради тези точно три причини: 1) Претенцията му да преработва религиозните традиции, според полезността им за приоритетите, които посочват идеолозите му; 2) Унижаването на човека, ограничаването на неговите естествени права, заради смътно и на едро дефиниран “обществен интерес” и 3) Мeсианския характер на целите и заявките му, който е същностно богоборчески, понеже подменя Бога и неговия Закон с Държавата и нейната идеология.

Политическата десница обаче е в отстъпление. Какво предлагат така наречените десни в България (със света няма да се занимаваме, защото не сме се разхождали из него достатъчно)? Не предлагат нищо в замяна, защото се страхуват. Страхуват се, че икономическата и политическа философия на дясното няма да бъде приета добре. Най-многото, за което открито си позволяват да говорят, е да обещаят държавно финансиране на средния бизнес или данъчни облекчения за него (евентуално и за едрия). Това ги прави обаче в най-добрия случай социалдемократи или центристи. Да го кажем направо – десните се страхуват да се заявят като десни. Смятат че, така ще загубят и малкото си популярност. Левицата постоянно печели, защото не се страхува да покаже истинското си лице. Следователно липсата на алтернатива идва от страха алтернативата да бъде предложена. Кой десен ще заяви открито, че е за пълно изтласкване на държавата от икономическия и социален живот на обществото?? А стигне ли някак до властта, прилага десните си възгледи срамежливо и половинчато. Левицата не прави така. Затова и Левицата печели.

Казвайки, че дясното не е истински дясно, казваме нещо твърде ясно. Нека не спестим и друго. Средствата, с които десните се опитват да се противопоставят на комунистическия реванш, са меко казано нелепи. Иска се разсекретяване на досиетата. Посочване на ония, които са били агенти на ДС. Разчита се, че така ще се постигне публично засрамване и съответно осъждане на политическите комунистически ченгета. Случва ли се? Не се случва. Понеже държавата се възприема от обществото като задължително социална, затова и ония, които са работили за една разновидност на социалната държава (напълно тоталитарната) се възприемат като трудили се за общото благо, за обществения интерес, дефиниран от Социалната държава. Обществото е склонно да различава степени на тоталитарност. Обществото обаче не разпознава тоталитарността като нещо лошо в каквато и да е степен, само по себе си. Това се дължи на факта, че десните се свенят да заговорят за реална алтернатива, за пълно и повсеместно раздържавяване.

Ако ще критикуваме социализма, то това трябва да стане последователно и същностно – предпоставките, които го пораждат, светогледните основи, върху които той израства. Смятаме че ще се справим само изхождайки от десни политически позиции. Защото социализмът е едно от превъплъщенията на социалната идея за държавност. Други такива са комунизмът, национал-социализмът, социал-демокрацията, евро-либерализмът, който с плуралистическа риторика прикрива своя същностен глобален социализъм. И те се отличават само в степента, в която държавата се изживява като тотална и в средствата, с които се опитва да го постигне. Общото за всички тях е, че зад всяка стои някакъв тип общностно-центрична и месианска, според целите и претенциите си идеология. Всички те се стремят да изградят надиндивидуално, за всекиго и навсякъде справедливо общество. И затова именно можем да кажем, че те всички са следствие от опитите на посткатолическите общества да се еманципират от църквата. Но тъй като римокатоличеството се характеризира със стремеж да се изгради общество чрез синкретичен закон – християнски принципи, незаконно съчетани с римско право (суверенитет на владетеля, вместо Божий суверенитет) и гръцка философия (Платонов възглед за идеална държава, вместо индивидуалната свобода на сдружаване), съответно и идеологиите, които наследяват претенциите и стремленията на Римската курия, се опитват да направят горе-долу същото.

Единствено онзи, който не мисли много-много, може да смята фашизма и нацизма (двете разновидности на национал-социализма) за крайно десни политически системи. Крайно десен политически възглед е всъщност либертарианството, защото основните му идеи за обществено устройство са коренно различни от тези на всеки вид социализъм (и национален и интернационален). При либертарианството имаме ясен и последователен стремеж към свиване и изтласкване на държавата от ония области на човешкия социален живот, в които тя няма законно право нито да се меси, още по-малко пък да доминира. Да се спрем на това – либертарианството не проповядва асоциалност, либертарианците всъщност вярват в способността на човека да гради взаимоотношения (икономически, политически и общосоциални) в качеството си на свободен гражданин, без върху решенията му да опекунства и да ги преценява като далновидни или недалновидни Социалната държава чрез скъпоплатения си и рядко добре образован “експертен апарат”. Либертарианският политически строй е отхвърляне на друг суверен освен човека. Индивидът е агент на правно действие и в отношението си с другите мери неговата целесъобразност и справедливост. Индивидът е свободен да определя своя интерес и своите цели, доколкото не накърнява естествените права на друг индивид. Това е краят на Институцията, която изземва Божествени прерогативи. При това благословен край, защото човекът, а не институтите му, са създадени по Божий образ и подобие, човекът подлежи на теосис (обожествяване чрез благодат) а не институциите му. Когато институция застане, за да опосредява отношенията между човек и Бог, тогава се чуват онази Апокалиптична прокламация: “Падна, падна Вавилон, Великата блудница, защото напои всички народи с виното на своето разпалено блудстване”. Това е в същината си християнска прокламация, защото именно в християнството Бог става човек, а не се “въплъщава” в институция. Да, Христос е Личност, а не идейна еманация. Бог, бидейки Личност, търси и говори на човека, а не на неговите институции. Даже твърде често Бог съсипва институциите му (онези стари гадни пирамиди) за да може да стигне до човешкия разум и сърце, без пречките на техните ограждения. Следователно можем да заявим, че либертарианските идеи носят една същностно християнска вест, понеже в правото и икономиката те донасят онази свобода, която първо християнството (в неговата епистемологична чистота) е възвестило в религиозната област. Ще кажем още (но и ще оставим разглеждането на това твърдение за друг път) че либертарианството е законно дете на истинското християнство.

Либертарианството е единствената в момента философия за обществен живот, която позволява разгръщането на теократични цивилизационни принципи. Понеже то не възлага на институция или на някакъв вид лична или корпоративна власт тяхното прилагане, а защото оставя на човека свободата да ги приложи, според възможностите си, в своя собствен социален живот. Либертарианството всъщност ни позволява да бъдем християни, да търсим и прилагаме свободно във всяка област от личния си, семеен и социален живот принципите на Христовото Господство. Ако не е неполитичен (което не е много мъдро в един крайно политизиран свят) християнинът трябва да бъде либертарианец (освен ако не иска да е просто номинален и “неделен християнин”, вместо напълно такъв в заветния смисъл на думата християнин). Да станем ясни – ние не казваме, че либертарианците са християни, казваме просто, че те не са социални утописти в смисъла, в който такива са последователите на различните видове социални утопии, с които през 20 – ия век се сблъскахме и с техни модификации, с които наченахме 21 – ия век Както заявява Дейвид Боаз – либертарианството не е утопия, а рамка за утопия/и, което ние ще си преведем като рамка за свободно творчество. Останалите социални системи са универсалистки и тоталитарни. Те търсят начин, чрез всякакви средства, да наложат своите решения и се отличават само в това доколко се срамуват да репресират човека, за да го вкарат в своя светоглед. Едни го правят грубо, чрез концентрационни лагери. Други - чрез безумна по своите мащаби данъчна система - взимат парите на производителните хора, така “възпитавайки ги”, че благата и ресурсите не са наистина техни, а принадлежат на държавата, за да ги дадат /част от тях/ на непроизводителните, създавайки по тоя начин своя лоялна клиентела. Трети - чрез друг вид социални рестрикции – отнемане на родителски права от родители, които според идеолозите на Тоталната държава не възпитават децата си “правилно”, лишаване от социални помощи и други видове привилегии за такива родители.

Либертарианците са нашите приятели, според Евангелския принцип: “Който не е против нас, той е с нас”. И още повече – онова, което ни прави съюзници е техния изконно християнски стремеж към лична свобода и индивидуално достойство. А нашият закон (Божият закон) е именно такъв, който търси личността и насърчава личната инициативност. Не само Десетте заповеди Бог адресира в първо лице единствено число (граматически) но и всички останали принципи на Закона са такива, които търсят и провокират личната отговорност у израилтянина. Наказателният кодекс на Божия Закон третира само онези случаи, в които някой погазва чуждите лични права, както впрочем третира и нарушенията в Закона на вярата (богопоклонението). Тук (относно единството на религиозната вяра) като че ли се разминаваме с либертарианското мислене. Защото пълна индивидуална свобода те изискват и в религиозната област (хората са последователни). Разминаването обаче е само привидно. Но даже и да беша сериозно, пак бихме казали, че не е зле в едно да се разминаваме, за да се знае, че сме преди всичко християни, а сетне либертарианци. И още повече, че ако с тях се разминаваме в едно, то с всички други се разминаваме с най-малко сто. И нека се разминаваме поне в едно, за да имаме възможност, един ден, ако се наложи, за нещо да се скараме и разделим.

Но нека сериозно помислим за религиозността. И да започнем, както обикновено, от частното към общото. Онези от нас, които са активно православни, познават дългата дискусия по въпросите на Причастната практика (участието в Господната вечеря) и основния проблем, който разделя мнозина – трябва ли да има задължителна изповед пред свещеник преди всяко причастяване? Днес аз осъзнах, че задължителното изповядване не е общо-православна традиция (от векове насам). В пето или шесто поред българско село научавам, че селския свещеник (обикновено предходния) е причастявал вярващите без да ги изповядва. Изповед и то пред епископ, е имало когато се извърши истински смъртен грях, по силата на който вярващия се отлъчва от Църквата. Традицията с постоянната изповед е руска традиция. Както и тази жените да се забраждат в храма и тази също да се стои прав през цялото богослужение. Но някои налагат подобни традиции като единствено православни. Защо го правят? Защото православието, за което е характерна свобода и огромно многообразие, в този свой плуралистичен прочит е непригодно да се превърне в спойка на шестващата в момента в посткомунистическите общества национал-социалистическа идеология. Религията сиреч се използва, за да се унифицират поданиците на Тоталната държава. Една религия на свободата, каквато е Светото православие, в която винаги сме се придържали към Августиновата мисъл – “Единни в главното, различни във второстепенното, а във всичко любов” е неудобна. Тя трябва да бъде национализирана (русифицирана, сърбизирана, гръцизирана или българизирана) за да стане удобна, за да сакраментализира модерната в момента идеология на Социалната държава.

Естествено либертарианците едва ли са склонни да възприемат Единен закон за религиозно поклонение дори в такъв същностно хуманен прочит, какъвто е православния. Тях можем единствено да успокоим с това, че християнството (не говорим за средновековното римокатолическо) не познава система за приложение на Божия Закон в неговата наказателна част, относно характера на религиозното поклонение. Църквата всякога се е задоволявала предимно с това да отлъчи от редовете си отявлените и упорити еретици. Но и можем да ги уверим, че Моисеевият закон, който регламентира икономическите, социални и правни взаимоотношения в едно християнско общество (в презумпциите си) е далече от всякакъв тип социализъм. На държавата си древните израилтяни са гледали изключително либертариански. И в отношение земевладеенето, и по отношение на принципите на социална солидарност (винаги доброволна и лична, но и възпитавана чрез активна проповед)

Да помислим сега върху два типа социалистически митове. Митът, че държавата справедливо разпределя благата и най-добре владее и разработва ресурсите. И митът, че Социалната държава твори култура. Ще започнем с първия.

Политически, икономически и социални митове.

Това, че Социалната държава не е в състояние да настойничества далновидно над производствените ресурси като увеличава и гарантира траен материален просперитет за своите граждани, които постепенно превръща в поданици и зле платена клиентела, вече няма смисъл дълго и обстоятелствено да бъде доказвано. Историята го направи очевидно. Социалната държава поробва и закрепостява свободния гражданин, прави от него зависим човек, намалявайки неговата производителност и унищожавайки вродената му инициативност като го принуждава да работи или за нейна слава, или за смътно дефиниран обществен интерес. Социалната държава всъщност ограбва труда и изземва производствените ресурси от частните лица (в по-голяма или по-малка степен, според това доколко гледа на себе си като на Тотална) за да ги преразпредели “справедливо”. Това е страшно важно. Затова да го повторим. Социалната държава има претенция, че борави “експертно” с надлична справедливост. Тази претенция съдържа един много сериозен шизофренен заряд. Справедливостта на Социалната държава се определя експертно, според конвертируемите идеологически модели, на които експертите робуват в даден исторически момент и по тях мерят и определят нужното, приоритетното, “обществения интерес”. Значи сме дотук с реалната експертност, щом тя следва идеологемите, а не практическата полза. И значи експертите не са никакви експерти, ами всъщност са шамани. Ако са евро-коректни шаманите, те ще препоръчват пренасочване на материалните блага (но само на благата, защото ресурсите Социалната държава винаги задържа в своя власт, било то според принципа на владеене 100 %, било 50 + 1 %) към малцинствени етнически и културни групи или групи в неравностойно положение. Ако е наличен националистически ренесанс, имащ достатъчно време и терен, за да се разгърне в противовес на глобализационните тенденции, шаманите на Социалната държава ще пренасочват благата към групи и институции, които национализмът разпознава като подпомагащи неговия утопизъм.

Да дадем пример. Понастоящем някои ръкопляскат на съкращаването на бюджетната субсидия за сектите (а вие знаехте ли, че има такава?) и увеличаването на парите за традиционните вероизповедания (приемуществено за БПЦ). От крайни клерикалистки кръгове в самата Българска православна църква това се посреща с нескрита радост. Тези наши братя и сестри явно не виждат никакъв проблем Църквата да стане партньор в утвърждаването на социалната утопия национализъм и даже повече от това – да се постави напълно в нейна услуга. За клерикализмът проповядването на Евангелието никога не е било от първостепенна важност. На клерикализмът му стига да бъде материално обезпечено и идеологически подкрепено влиянието на институцията, дори и да е донейде ограничено от доминантно присъствие на друга идеология. Ще илюстрираме. Един режим, налагащ своя социална философия, може да бъде богоборчески по своята същност, но за да имаят лидерите му в добър прием сред клерикалната върхушка, е достатъчно да търсят обредните услуги от клира и да дават някакви индикации, че се съобразяват с неговия институционален авторитет (макар и бутафорен, сиреч никак не влияещ в обществения културен и социален живот). Това стана съвсем явно наскоро. Факт е, че министърът без портфейл Божидар Димитров не пести арогантни изказвания по адрес на християнската традиция. Факт е неговата националистическа профанщина, която буквално преди няколко дни демонстрира, заявявайки че “Сръбската църква ще бъде принудена с политически средства да разреши в някои свои храмове богослужение на български език”. Сякаш това не е междуцърковна работа, а е задача на министъра, който достатъчно се постара да разруши нормалната ни комуникация с младата Македонска държава чрез привичната си арогантност, та сега е запретнал ръкави да подреди и отношенията ни със Сръбската православна църква. Чудно ли е тогава, че сръбския клир се държи дистанцирано спрямо нашите клирици, след като тия предпочитат да възлагат на такива като Божидар Димитров отговорностите на диалога. А диалог като този трябва да се осъществява по християнски, с християнска изразност и аргументационен апарат, а не от позицията на войнстващ реваншистки национализъм. На нищо от това клерикалната върхушка не реагира, някои от тези неща дори мълчаливо одобрява. Защото за някои, като митр. Гавраил, беше абсолютно достатъчно (добър знак за блага воля) че правителството на Бойко Борисов, приемайки мандата си, повика поповете да поръсят със светена вода офисите му, че Разпети петък беше обявен за официален почивен ден. Да преповторим – клерикализмът слабо се интересува от това дали има реална и пълноценна християнска проповед в обществото. Клерикализмът го е еня само как инстутуционално БПЦ стои спрямо другите обществени институти. И последното не се използва като предпоставка за проповед, но е цел само за себе си. И да затворим логически скобата – клерикализмът е огледалния модел в Църквата на Тоталната Социална държава в обществото. Да. В Църквата клерикализмът е тоталитарен квас, какъвто в обществото е социалният утопизъм.

Онези, които са ме чели и преди, вероятно ще се учудят. Защото в моя текст-реплика “Слушай пич”, в който коментирах позицията на някои модернистично мислещи, изразена в статии като “Църковни инвестиции”, където се чува предупреждение за опасността от взимането на държавни милиони с цел реставрацията на храмове, аз яростно осмивах опасностите, за които тия предупреждаваха. Но аз осмивах всъщност алтернативите и решенията им, които имаха в подтекст, отричайки националистическите решения и алтернативи. Да, бях напълно съгласен с наличието на опасности. Последното никога обаче не го признах, защото когато споря с някого, твърде рядко му признавам даже частична правота (въпрос на вкус). Те заявяваха, че държавни пари биха били уместни, ако се влагат не в реставрацията на храмове, а в духовно-просветни проекти и енорийска дейност. Че храмовете са “тухли, камъни и дограма” и като обекти с културно-историческа стойност, нямат истинска тежест. А истинска и полезна е само културата, която се твори в момента. Колко това е болно по своя същностен модернизъм, е тема на друго разглеждане. Въпросът тук е съвсем различен – за тях и за някои други дейци на съвременната православна мисия не е проблемът в самата претенция на Социалната държава, а в приоритетите, които тя следва и задава. А интегритетът на църковната проповед в обществото се мери в това доколко Църквата е готова да се впише и да подкрепи тези приоритети, които менливата в своята идеологическа многоликост Секуларна Социална държава определя за конвертируеми.

Нека отворим тук скоба, за да бъдем разбрани докрай, а не превратно – Социална държава с месиански (същностно богоборчески) претенции може да бъде не само Секуларната, но също така и Религиозната. И Ватиканската (клерикалистка) визия за обществено устройство, и ислямската такава са социално-месиански. Когато пък ние говорим за теокрация, нямаме предвид нито една от последните две. Защото библейската теокрация е утвърждение на индивидуалната свобода в своите политически и икономически решения, а не насилствена социализация, посредством манипулация върху личността и нейната съвест.

Но да се върнем стъпка назад и да илюстрираме мисленето на нашите православни модернисти – национализмът и сепаратизмът са нещо лошо. Новият евро-либерализъм, който е всъщност прикрит чрез плуралистическа изразност социализъм, обаче е нещо твърде добро. Църквата не бива да търси пари и помощ от национални правителства, които очакват от нея подкрепа за етноцентрични каузи. Но не бива тя да се двоуми да усвоява парите от евро-фондове, давани с цел да прилага парадигмите за новата глобална философия. Възстановяването на българските религиознио-исторически паметници е кауза пердута. Работата обаче с малцинствени културни и етнически групи, с хора в неравностойно положение, е бъдещето в социалната мисия на Църквата, социологизираща индивидите, за да привърже сърцата им, правейки ги зависими от Глобалната държава (не по-малко Социална и Месианска).

Да обобщя с междинен въпрос, за да оставим засега някои конкретни хора намира и да се върнем в същината на нашата тема. Каква е разликата е моят въпрос? И в двата случая Църквата става съучастник в претенцията за надлична справедливост на Социалната държава – в първия случай на национална, във втория – на глобална държава. Ако пък реши да сформира своя псевдотеократична (посвоему социална и месианска) тогава бива наричана тоталитарна секта. Ние не оправдваме съществуването на тоталитарни секти. Просто казваме, че е малко нечестно. Както умно забелязва един мой приятел, този принцип се събира в сентенцията – “Не бъди тоталитарен, защото държавата мрази конкуренцията”.

Справедливостта обача е от личност към личност, както и солидарността. Това е християнският корен на либертарианската политическа философия, която отхвърля ролята и месианските претенции на държавата. Дори когато даването за бедстващите е опосредено, чрез фондации и организации, то е на доброволен принцип. При Социалната държава (и национална, и глобална) е обратното. Държавните идеолози определят “обществения интерес”, това коя група да бъде толерирана и по какъв точно начин, и на тази основа издават своите директиви.... А Църквата трябва да ги следва, ако иска да бъде харесвана от медийната пропаганда... Първо взимат моите пари, които им “дължа” под формата на данъци и всякакви такси и след това ми казват, ако аз изразя несъгласие с това те да се изливат при циганите в гетата например, че съм безкултурен и нехуманен. Изхожда се от презумпцията, че държавата (една неличностна реалност) е по-човечна от мен (човекът). И аз трябва да стана роб на държавата, работейки основно, за да финансирам охолен живот за нейните служители, които упражняват хуманност вместо мен, давайки парите ми там, където смятат че, аз никога няма да дам, понеже съм червоугодник, пияница, женкар и роб на своите страсти, а те са филантропи и хуманисти. Но нека повторим - справедливостта е от личност към личност, както и солидарността, тогава и само тогава те са истинска справедливост и солидарност. Обратното означава да превърнеш държавата в Бог, да поставиш над себе си друг коректив, освен Христос и Неговия същностно справедлив и хуманен закон. И в това е ролята на Църквата, която някои упорито не щат да видят – да възпитава справедливост и солидарност, без средствата на манипулацията и принудата. Справедливост и солидарност от личност към личност.

Да завършим с това дотук. Вярата, че държавата само може да управлява ресурсите и да преразпределя благата най-правилно е вяра в утопия. Историята и реалността показаха обратното – все повече пари и ресурси тя усвоява и все повече пари и ресурси използва (изразходва) за да ги преразпределя. Да дадем пак пример – взима от мен 100 лв., за да даде за лечението на някой наркозависим 10 лв., налагайки на експертите лекуват с програми не създадени според практиката и опита, а според модните психологически и философски тенденции като така стват те изпълнители на идеологическа поръчка, спирайки да са експерти. Ето ви един ограбен – аз и неколцина интелектуално репресирани – бивши експерти. Но, да помислим за 90-те лв. разлика. Разликата от 90 лв. се явява “пътни разходи”, за да стигнат 10-те лв. дотам, за където е завявено, че са тръгнали (ако въобще стигнат, а не ги пренасочи някой бюрократ към новопоявил се бюджетен дефицит). Извод – държавата прибира моите пари, за да спаси някого най-често от него самия. И още по-обидно – държавата слага ръка на моите пари, за да спаси мен от самия мен, понеже не вярва, че тези 100, 90 или 50 лв. аз лично и доброволно ще ги дам някому, комуто преценя, че са наистина нужни и полезни, вместо да ги изпия. Още един извод – светския хуманизъм мрази, страхува се и никак не вярва в човека. Същевременно държавата нищо не произвежда, а ако произвежда (както е при социалистическата или комунистическа версия на Социалната държава) го прави некъдърно и почти всякога със загуба. Сиреч разхищава ресурси. А моите пари и труд отиват, за да живее добре държавната бюрокрация и за да се чувства държавата Спасител. Тоест – за богохулство.

Но това е ясно. Трябва да си доста глупав, за да не ти стане ясно, когато малко по-сериозно го обмислиш. Това е митът, който историята и практиката вече развенчаха – че държавата е в състояние да съхранява и умножава ресурсите и да произвежда блага, да ги разпределя справедливо. Понеже всичко това тя прави, опитвайки се своевременно да дефинира “обществения интерес”. А “общественият интерес” е митологема, когато касае една достатъчно голяма и разноцветна група от хора, неподлежаща на общо ознаменуване. Затова ние можем, трябва и ще кажем, че изразът социална демокрация е оксиморон от типа на израз като “кучешко сърце”. Сърцато куче звучи непривичнио. Кучето може да бъде предано. Сърцат е да кажем лъвът, понеже е свободен. Всяка форма на социализъм е чужда и враждебна на демокрацията. Затова и Ерих Фром определя идеята за демократичност в контекста на една социална държава като “бягство от свободата”. Мнозинството, определяно според количеството си или “качество” си (съобразно властващата идеология), диктува на останалите какъв е “обшествения интерес”. Малцинството се подчинява, то няма друг избор освен да “разпознае” дадения интерес като свой. В общество, в което държавата се чувства свише призована да дефинира “експертно” общ интерес, не можемда говорим за реална демокрация. Понеже понятието народ се превръща в събирателно понятие и идеологическа категория (било с етнически или класови характеристики). Така титулаът Корейска Народно-демократична Република например означава не друго, а именно това, че една определена класа, набедена за хомогенна и в последствие доунифицирана, посредством марксизма, управлява и по-точно делегирала е някому да управлява от нейно име.

Митове в областта на културата и духовността.

Вторият мит, който социалистите поддържат след очевидния крах на първия, за да се крият в него и да намират там основание да комунарстват е, че Социалната държава създава духовни блага, че създава култура. Това е лъжа. Тази лъжа я опровергават пак и историята, и практиката. Петдесет години “социализация” разрушиха хилядолетна българска култура, подмениха я с клишета и сурогати. А в създаването на големите образци на българската литература, архитектура, религиозно творчество, Социална държава не е участвала. Културата се разжда в свободното поклонение на човека пред Бога. Т.е пак си имаме работа с взаимоотношения личност-личност. При Социалната държава, имаща претенцията да “твори култура”, културата е всъщност пропаганда, идеологическа поръчка, платена с чужди пари (често пъти християнски) езическа мистерия... Да дадем пак някои примери...

(Следва)