МИТЪТ ЗА НЕИЗБЕЖНОТО ПОРАЖЕНИЕ

Божидар Маринов

Бен Хауз ме научи да чета историята по нов начин. И преди съм знаел, че историята ни е дадена, за да ни научи как Бог работи с човечеството. Но Бен Хауз разшири погледа ми да видя как дребните детайли в историческите събития ни учат относно нашата съвременна работа за Благовестието. Откакто прочетох неговата статия за „Пуническите войни и обществените войни,” вече чета исторически книги със съвсем различна нагласа.

С такава нагласа сега чета книгата на Джон Моужър, Митът за Блицкрига (John Mosier, The Blitzkrieg Myth). Моужър не е твърде популярен в академичните среди, тъй като неговите тълкувания за историята на Първата и Втората световни войни се различават от „политически коректните” тълкувания на повечето европейски историци. Но пък аз обичам да чета онези, които са определяни като аутсайдери в научния свят. Много често „политическата некоректност” на някой автор е достатъчно условие за да спечели той моите симпатии. Аз съм последовател на политически най-некоректната личност в Историята, Исус Христос, и не позволявам суеверията на пасивните мнозинства да влияят върху моето мислене.

Накратко, тезата на Моужър е, че стандартните исторически и военни тълкувания на събитията през Втората световна война са основани върху митология, която няма нищо общо с реалните исторически факти. Съвременните историци и военни теоретици до един поддържат мнението, че Втората световна война е доказателство за правилността на доктрината за пробива, измислена в периода между двете войни. Тази доктрина предполага, че в новите технологични войни войната ще се води не според конвенционалните стратегически принципи на оптимално разполагане на стратегически ресурси, снабдяване и тактика. Новите технологии – самолетите и танковете – налагат нов начин за водене на война. Нападащата страна няма нужда да настъпва на широки фронтове, завземайки територия километър след километър, а трябва да съсредоточи големи сили в танкове, механизирана пехота и авиация, и да осъществи „пробив в дълбочина.” Когато този пробив премине през ивицата от укрепени линии на защитата и достигне до незащитената вътрешност зад фронтовата линия, тогава защитниците на другите участъци на фронта ще бъдат психологически дезорганизирани и смазани, и сами ще се предадат. Така войната ще бъде спечелена с малки загуби от онази страна, която има превъзходство в танкове и авиация.

Тази доктрина е формулирана за първи път през 1919, и още тогава спечелва вниманието на военните теоретици. И до наши дни коментаторите продължават да тълкуват събитията през войната според тази доктрина. Успехите на Вермахта се тълкуват като успешно приложение на доктрината за блицкрига. Успехите на съюзниците в края на войната също се тълкуват по този начин. Поражението на Полша се приписва на бронираните германски колони. Франция и Белгия са критикувани като назадничави и неспособни да разберат и схванат „новите реалности.” И логично биват прегазени от немските танкове. И така нататък.

Моужър отправя предизвикателство към тези тълкувания на историята, като се позовава на здравия разум и историческите факти. Първо, посочва той, теоретиците на „пробива” и блицкрига са идеалисти, които пропускат множество реални факти. Танковете и самолетите не са всемогъщи на бойното поле, тъй като заедно с тяхното развитие се развиват и средствата за защита от тях. Танковете имат нужда от гориво, и следователно скоростта на напредване на танковете не се определя от мощността на техните двигатели, а от скоростта на снабдителните колони, които ги следват. Самолетите трябва да се справят с реалности като лошо време, разстояния, и проблеми с точността на насочване на бомбите. Въпросът за координацията на авиация и земни сили също е основен проблем във военното дело, и остава такъв и до днес. (Дори днес „приятелският огън” от самолети въобще не е рядкост дори за армията с най-добре развити комуникации – американската.) Всеки, който си представя тежки танкови колони подкрепени от самолетни ята, пробиващи фронта на противника необезпокоявани от защитниците, без нужда да изчакват цистерните с гориво на всеки 150-200 километра, е нереалистичен мечтател, а не сериозен стратег.

Моужър също посочва, че никоя от големите битки на Втората световна война не е свидетелство за успеха на доктрината за пробива. Полша, например, е давана за пример на малка страна, която няма технологични ресурси, и логично бива прегазена от танковите колони на Вермахта. В действителност, обаче, през 1939 Полша е страна с население 34 милиона (колкото Франция), чиято армия от близо половин милион е добре обучена да воюва в горите и блатата. При мобилизация полската армия е можела да нарасне на 2 милиона души, повече от 1.5 милиона немски войници, които Германия може да отдели за кампанията. Немските танкове навлезли в Полша спират на следващия ден на около 15 километра от границата тъй като срещат противотанкови укрепления. Нужно е пристигането на немската пехота, което определено не е идеята за блицкриг. След като преминават през тях, танковете отново спират поради липса на гориво. Парадоксално, единственият немски „блицкриг” в полската кампания е настъплението на Трета армия на Вермахта, която няма никакви танкове, само пехота.

Френската кампания през май 1940 също опровергава традиционните тълкувания. Обикновено се твърди, че французите неразумно са хвърлили много средства в построяването на статични укрепления (линията Мажино), и затова не са развили танковите си сили. Но данните от онова време показват, че Франция всъщност има повече танкове от Германия, и френските танкове превъзхождат немските както във въоръжение, така и в броня. Обратно на твърденията на историците, французите знаят как да използват своите танкове. След първоначалния пробив при Седан френските бронирани колони нанасят сериозни поражения на фланга на немското настъпление. Белгия също има достатъчно танкове, за да защитава проходите през Ардените. Но истинската изненада виждаме в Нидерландия, където германците претърпяват най-голямото си поражение в тази кампания. Малката нидерландска армия, без никакви танкове, нито самолети, успява да нанесе пропорционално най-големи загуби на германците от всички съюзници. При това от началото на кампанията до капитулацията на Нидерландия само 20% от армията реално участва в бойните действия; останалата част е укрепена в „крепостта Холандия” и никога не вижда бойни действия. Самите нидерландци са удивени от решението на кралица Вилхелмина да обяви капитулация, и на нидерландските офицери и войници отнема дълго време преди да осъзнаят, че страната им наистина се е предала.

Моужър дава примери с всички други стратегически кампании от войната: северна Африка, Италия, Нормандия, източния фронт. Изводите са два: Втората световна война не е свидетелство за успеха на доктрината за пробива, и първоначалните успехи на нацистка Германия не се дължат на превъзходство в технологии или тактика.

Да слушаш комюникетата на врага

Онези от нас, които познаваме добре историята на Втората световна война, естествено бихме задали въпроса: И все пак успехите на Вермахта в началото на войната са реални. Германия наистина успява да завземе територии с население многократно надвишаващо нейното, при това с минимални загуби. На какво се дължат тези успехи, ако не на превъзхождащи военни технологии и новаторска бойна тактика?

Моужър дава отговора: Успехите на Германия се дължат предимно на политически и психологически фактори. Немската армия в повечето случаи е по-зле въоръжена и тактически неподготвена в сравнение със своите противници. Когато тя действително влиза в бой, загубите са огромни, както показва примерът с Нидерландия. Единствената реална сила на Германия в края на 30-те не е Вермахтът, а липсата на вяра за победа и воля за съпротива у съюзниците.

През 1938, когато Даладие и Чембърлейн предават Чехословакия и подаряват на Хитлер Судетската област, те правят това под влияние на нацистката пропаганда, че Германия се е възстановила напълно от предишната война, и има армия далеч надвишаваща по въоръжение и численост техните армии. Самите немски офицери познават по-добре собствената си ситуация. Германия всъщност няма сериозна армия през 1938, и определено няма въоръжения, с които да пробие през укрепените райони в планините по чехословашката граница. Парадоксално, през 1938 Чехия е далеч по-развита в технологично отношение от Германия и дори има повече танкове! (Немската армия използва пленени чешки танкове от заводите Шкода до края на войната.) Макар че численото превъзходство на германците в края на краищата ще им даде победата в една война против Чехословакия, загубите биха били огромни, което възпира Германия от пряко нападение.

Но тъй като и англичани, и французи, а и самите чехи вярват повече на немската пропаганда отколкото на реалните факти, тяхното мислене е парализирано от вярата в неизбежното поражение. Затова подаряват без война на Хитлер нещо, което би изисквало огромна цена, ако трябваше да бъде взето чрез война.

Положението с Полша е същото. Поляците имат уверението на Англия и Франция, че при нападение срещу Полша двете страни ще започнат бойни действия срещу Германия до две седмици от началото на войната. И наистина, полската армия воюва упорито срещу превъзхождащите немски войски и в края на обещаните две седмици германците не могат да се похвалят с големи успехи. Отново, английските и френските политици са парализирани от страха от поражение и не изпълняват обещанието си. Те вярват на немските военни комюникета, които преувеличават успехите на германците, а не на своя съюзник Полша, която ги уверява, че страната въобще не е на колене. Убедени, че няма какво да се направи за да се спаси Полша, френските и английските войски остават неподвижни. Едва тогава волята на поляците за съпротива рухва, и полското правителство търси капитулация. Но това не е краят. Варшава продължава да се защитава в продължение на почти още един месец, благодарение на кмета на града, който докрай не приема капитулацията на правителството и организира отбраната на своя град. Когато немската пропаганда обявява завземането на Полша, все още големи части от страната са в ръцете на полската армия. Хитлер завзема Полша също както получава Чехословакия: Не чрез превъзхождащи оръжия или тактика, а чрез силата на своята пропаганда.

Същата схема се повтаря във Франция и Белгия. На 13 май 1940, три дена след началото на войната, френските генерали, убедени, че не могат да постигнат нищо срещу предполагаемата сила на немската армия, са в паника. Те обмислят как да убедят френското правителство да поиска капитулация. Разпространяваните от немската пропаганда слухове за пробив на френската отбрана при Седан създават допълнителна паника и безнадеждност сред политици и генерали. Генерал Буфре описва състоянието на френския генерален щаб в 3 часа сутринта на 13 май: „страх, сълзи и паника.” Но по ирония на провидението точно в 3 часа сутринта на 13 май френският Кавалерийски корпус (традиционно, но заблуждаващо название на френската бронирана дивизия) се сблъсква с две немски дивизии при Гамблу в Белгия и в битката, продължила два дена, унищожава 150 немски танка и обръща прехвалените немски танкове в бягство. Два дена по-късно, когато Кавалерийският корпус вече е разчистил района при Гамблу от немски войски и е готов да отреже немското настъпление с флангови удари, френският министър-председател Рейно все още вярва на немската пропаганда и се обажда на Уинстън Чърчил с новината, че неговата страна е победена. Чърчил повярва на французите и заповядва евакуацията на британските сили от континента. Белгийското и холандското правителство обявяват капитулация няколко часа преди немското командване да се откаже от настъплението поради големите загуби. Отново, както в Полша и Чехословакия, паниката и липсата на вяра в победата сред политици и генерали подарява на Хитлер важна победа. Полевите командири на френската армия са удивени от решението на своето правителство. На някои места са нужни специални правителствени парламентьори, за да убедят войсковите части да сложат оръжие.

Същата схема се наблюдава в Гърция и Югославия. Правителствата губят воля за съпротива, генералите панически оттеглят войските си, вярвайки в неизбежността на поражението. При нападението срещу Съветския съюз съветските командири допускат същата грешка: Вместо да контраатакуват откъсналите се напред без поддръжка немски танкови колони, и да прекратят войната още в самото начало, те се поддават на паника и организират кръгова отбрана, въпреки че повечето от тях дори не са обкръжени.

В края на краищата първата голяма победа срещу немската армия бива организирана от британския генерал Монтгомъри, известен като упорито консервативен във военното дело, презиращ книжните теоретици на блицкрига, и твърде самомнителен за да вярва на каквато и да е пропаганда, била тя немска или британска. Назначен за командващ британските сили в Египет, сред първите заповеди дадени от Монтгомъри е заповедта да бъдат унищожени всички планове за отстъпление. Под командването на Монтгомъри при Ел-Аламейн британците печелят първата си категорична победа след Ватерло.

Фактите представени от Моужър могат да бъдат допълнени с факти от книгата на Стивън Холбрук, Цел: Швейцария (Stephen Halbrook, Target Switzerland). Със своите 4 милиона население Швейцария е най-малката от засегнатите страни в Европа по онова време. Хитлер многократно заявява своето намерение да присъедини насила немските кантони в Швейцария към Третия Райх, и между 1938 и 1944 военачалниците на Вермахта разработват най-малко 6 различни плана за нахлуване в Швейцария. Спасението на Швейцария идва от факта, че командването на швейцарската армия издава заповед, според която във време на война всеки слух или съобщение за капитулация трябва да се приема за вражеска пропаганда, и всеки швейцарски войник трябва да продължи да се бие до окончателната победа. Немското командване преценява, че тази категорична воля за съпротива и вяра в победата у швейцарците може да струва на Германия поне половин милион жертви, при най-оптимистичните преценки, и решава да не започва война. Отказът на швейцарските военни и политически ръководители да приемат мита за неизбежното поражение запазва свободата на малката планинска република.

Като обобщение, причините за началните победи на нацистка Германия не могат да се търсят в превъзхождащата тактика, въоръжение или численост на немската армия. Точно обратното, когато немската армия действително влиза в бой, тя понася тежки поражения. Ключовите думи тук са, „когато действително влиза в бой.” Защото германците виждат твърде малко истински битки в началото на войната. Причината за това трябва да се търси единствено в политическите и психологическите нагласи на съюзниците, в парализиращите „страх, сълзи и паника,” господстващи в умовете на политическите и военните ръководители.

Превъзходствата на християнството

За християните историята е учебник. Не е единственият учебник, но е един от учебниците. Разбира се, най-важният и първостепенен учебник, по който преценяваме и отсъждаме всички други учебници, е Библията. Без здраво основан библейски мироглед историята няма смисъл. Библията трябва да ни дава рамката, върху която изграждаме своята философия на историята. Когато имаме тази рамка, можем да сме уверени, че Бог е направил всички исторически събития да станат, за да научи християните на Своята мъдрост в тяхното лично и обществено поведение. Историята е история на завета на Бога с Неговия избран народ, Църквата на Исус Христос. Благословенията и проклятията в историята са следствие от покорството или непокорството на Божия народ към този завет. Така всички събития в историята имат смисъл за нас днес, когато бъдат тълкувани през призмата на библейския мироглед.

Библията ни казва, че в големия конфликт между последователите на Исус Христос и враговете на Исус Христос християните имат всички предимства на своя страна. Ние имаме превъзходен Закон, с превъзходни постановления, които правят християнското общество да бъде почитано от всички народи (Вт. 4:5-8). Ние имаме обещанието, че покорството към тези постановления ще ни даде дългосрочно преуспяване и победи във всяка област от нашия конфликт с Божиите врагове (Вт. 28:1-15). Имаме духовна сила, която превъзхожда всякакви средства или оръжия, които невярващият свят може да изправи срещу нас (1 Йоан 4:4). Знаем, че имаме гарантирана победа против света (1 Йоан 5:4). Знаем, че имаме превъзходно интелектуално послание, което събаря крепости и пленява умове да се покоряват на Христос (2 Кор. 10:5). Знаем, че Църквата ще стане място, където земните царе и народи ще носят своите богатства и ще се покланят (Откр. 21:24, 26).

От друга страна знаем, че обещанията за благословение върху покорните винаги са съпътствани от обещания за проклятия върху непокорните (Вт. 28). Пророците на Израел в Стария Завет отправят своите присъди към околните народи за тяхното нарушаване на Божия Закон. Относно Новия Завет, Псалм 2 предупреждава земните царе и съдии да „целуват Избрания,” за да не се разгневи Той и да ги смаже с желязна тояга. Много други стихове, както в Стария, така и в Новия Завет показват, че в историята Бог нанася осъждение върху онези народи и управители, които са непокорни към Неговия Син, Исус Христос.

Двадесети век ни дава много примери за успехи на християнството и за провал на антихристиянските доктрини и идеологии. Три големи политически идеологии, противни на библейското учение, се провалиха на практика през 20 век: колониалният империализъм, националсоциализмът и марксизмът. Икономическите доктрини на протекционизма и кейнсианството също не успяха да надживеят 20 век. В областта на финансите и банковото дело вярата във функцията на държавата да печата пари вече умира пред очите след последните няколко финансови кризи, и има все повече гласове за връщане към библейския стандарт на златото. Фройдизмът, който в началото на 20 век е почти универсално приет от психолозите като теория за човешкото поведение, днес дори не се споменава в сериозните учебници по психология. Държавното образование – защитавано от Маркс, Енгелс, Хитлер, Ленин, Сталин като начин за отделяне на децата от традиционните семейства – днес показва сериозни дефекти по целия свят и съпротивата срещу него нараства дори в комунистически страни като Китай.

Ислямът, който се издигна като най-сериозната заплаха пред християнството, съвсем не е в цветущо положение, независимо какво казват политическите коментатори. Ислямската заплаха за Европа не е незначителна, но данните показват, че второто и третото поколение мюсюлмани в Европа предпочитат да имат по-малко деца от своите родители, и определено тенденциите към отслабване на силата на фанатизма са доста по-силни от радикализиращите влияния. Въпреки твърденията на самите ислямисти, че мюсюлманството нараства чрез физическо възпроизвеждане, данните за най-населените мюсюлмански страни – Египет, Иран, Индонезия, Пакистан – показват сериозен спад в раждаемостта. (За тези данни благодаря на Филип Дженкинс и на неговата книга The Next Christendom.) Въпреки претенциите си мюсюлманството все още не е способно да създаде динамично общество с висока степен на индивидуална свобода, икономическо развитие или културно влияние извън тесните граници на своята си религия; историческият пример на Европа и САЩ с техните християнски корени все още не може да бъде повторен от никоя друга световна религия или цивилизация.

Малкото сериозни дейности, с които християните са се захващали, винаги са водели до успехи. Движението за християнски и домашни училища в САЩ само за едно поколение буквално смаза своите опоненти с превъзходното качество на морална, академична и социална подготовка на християнските деца. Домашното образование дори спечели множество поддръжници сред нехристиянските семейства, и то не само в Съединените Щати, а и по целия свят. Научният креационизъм, който през 70-те години беше смятан за любопитна останка от Средновековието, днес се приема като вярна научна теория от повече от 50% от американците, и определено има сериозен брой последователи дори в страни, където съвсем доскоро еволюцията е имала неограничено господство. Християнското политическо действие, почти напълно изчезнало през 60-те и 70-те, днес е определящ фактор в американската политика, а и не само в американската.

Християнските мисии по света също показват сериозен напредък. След разпадането на колониалната система в Африка наблюдателите очакваха, че християнството ще бъде изличено от черния континент като „останка от европейската колонизация.” Но стана точно обратното. Християнството не само оцеля – понякога дори в съпротива срещу диктаторски социалистически и окултни режими – но и нараства по численост и влияние. Нещо повече, в страните по границата между християнството и исляма на юг от Сахара християнските общности нарастват по-бързо от мюсюлманските, както показват данните от Нигерия, страната с най-многочислено население в черна Африка. За нелегалните домашни църкви в комунистически Китай се знае малко, но достатъчно; всъщност, ако бъдат приети дори най-песимистичните преценки за броя на християните там, Китай ще се окаже на второ място в света по брой на активни християни след Съединените Щати. Изборът на папа Бенедикт показа съвсем ясно, че римокатолическата църква въобще не е поела необратимо по пътя на „либерализирането” и помирението със светските идеи, както вярваха светските коментатори. По отношение на общественото влияние на християнските мисии можем да отбележим един премълчаван успех на християнството в Африка: Почти пълното премахване на традиционната търговия с роби през втората половина на 20 век под влиянието на местните африкански църкви и западни мисионери.

Паниката на „последното време”

Провалите на езическия свят през 20 век са много и очевидни. На практика не можем да покажем нито една нехристиянска идеология, религия или практика, която да не се е провалила през 20 век. От друга страна, успехите на християните са също толкова очевидни и безспорни, но са малко и изолирани. Въпреки превъзходствата на библейския мироглед и на практическото учение на Христос, светът продължава да е като цяло враждебен на християнското учение. Народите продължават да се покланят на идоли, дори когато тези идоли отдавна са доказали, че са безсмислени и дори вредни. Обещанията за победа дадени от Бога към Неговия заветен народ очевидно не се изпълняват. Как можем да обясним това?

Всичко, което е необходимо, за да победи злото, е добрите хора да останат пасивни. Победите на нацистка Германия в първите години на Втората световна война доказват това: Войната е можела да бъде спечелена от съюзниците още преди да е започнала, ако техните водачи имаха вяра в победата и воля за съпротива. Причината за днешните неуспехи на християнството не се дължат на превъзходствата на езическите идеологии или религии; тя е във вярата на съвременните християнски водачи в неизбежното поражение на Благовестието в историята. Тази вяра прави Църквата пасивна и безсилна да се противопостави на езическите тенденции, и на практика подарява Божията земя на невярващите.

Тази вяра, разбира се, си има своя теологична обосновка. В края на 19 век и началото на 20 век учението за ролята на Църквата в историята наследено от ранните бащи на църквата и от Реформацията бива подменено с нова доктрина, нечувана преди в цялата история на Църквата: Действието на Бога в историята не се състои в спасението и изкуплението на света, а в установяването на политическото царство на Израел. Не Църквата, а политическият Израел е истинската невяста на Христос. Църквата е само временна наложница, с която Исус Христос се утешава докато Неговата истинска съпруга се завърне при Него. Историята между Първото и Второто идване на Христос е само непредвиден промеждутък в историята, който старозаветните пророци не са видели, и който няма голяма важност за цялостното действие на Бога в историята. (Точните думи на теолозите са, че Църквата е Божият „план Б” в историята.)

Без да отивам в подробен теологичен анализ на тази позиция, нека да видим логичните последствия от нея. Ако Църквата не е пълноправна съпруга на Христос, тогава тя не може да очаква пълни благословения от Него. Победите обещани към вярващите не се отнасят за Църквата и следователно Църквата е обречена на поражение в историята. Тя не може да проповядва библейския мироглед, не може да предлага обществено, икономическо или политическо устройство основано върху този мироглед, и просто трябва да остане пасивна пред историческите промени и тенденции, надявайки се единствено да спаси няколко души преди Второто идване на Христос.

Второто идване се представя също в такава песимистична рамка. Великото поръчение на Исус Христос да научим народите (Мат. 28:18-20) няма да бъде изпълнено. Пастори и теолози днес ни уверяват, че поквареното човешко сърце е по-силно от новораждащата сила на Святия Дух, и следователно не можем да очакваме широкомащабен успех на Благовестието по цялата земя. Земната история ще завърши със световна власт на митична фигура – Антихриста – която ще установи световно антихристиянско господство. (Трябва да отбележим, че такава личност в Библията не е описана в нито една от пророческите книги, и определено не съществува в Откровение.) Въпреки очевидните повтарящи се провали на езическите идеологии и ръководители да обединят дори собствениците си привърженици, нашите собствени християнски теолози ни уверяват, че този Антихрист ще успее по някакъв начин да обедини целия свят. Историята отива неизбежно към неговата власт.

Като следствие от това съвременните събития неизменно се тълкуват като свидетелство за наближаващата власт на този митичен Антихрист. От 1911 година насам историята на християнството е непрекъсната парализа причинена от очакването на надвисналата власт на Антихриста. Германският кайзер, след това Хитлер, Сталин, Мао, Саддам Хюсеин, аятолах Хомейни – един след друг се сменят кандидатите за неговия пост. Всички те умират или биват безславно изритани от световната сцена, но това не пречи на апокалиптичните оракули в християнския свят да продължават да паникьосват своите читатели с поредното „знамение за края на времената.” Християните биват подвеждани от своите пастори да четат комюникетата на врага – светските медии, вместо да четат обещанията за победа в Библията. Така основна тема за разговор са баркодове, чипове, несъществуващи тайнствени знамения и неясни пророчества, а не Божият Закон и Христовите заповеди. Вестникарската екзегетика е заслепила много църкви, също както германската пропаганда през 1939-40 е била заслепила съюзническите политици и военачалници.

„Няма време за действие,” ни казват днес християнските водачи. Нямаме време да изграждаме християнска цивилизация, да създаваме християнски институции и организации, нямаме време дори да възпитаме и отгледаме децата си в Господа, пък дори да отделим време да го направим, няма да има смисъл, защото децата ни ще бъдат неизбежна част от „отстъплението на последните дни.” Най-доброто, което можем да направим, е личното евангелизиране, да се опитваме да спасим още няколко души от ада, без да им даваме инструкции за дългосрочен праведен живот; защото в съвременното пораженческо мислене на християните няма такова нещо като „дългосрочен.”

В църквите са придобили популярност „модерни” либерални теолози като Барт и Тилих, които ни призовават да „демитологизираме” Библията, защото това били „новите реалности” на съвременната епоха. Ако сме искали да бъдем адекватни на съвременните условия, трябвало да съобразим нашето проповядване не с изискванията на Божието Слово, а с изискванията на времето. Същите тези теолози ни уверяват, че Църквата не може да дава предложения за обществено, икономическо или политическо устройство, защото това не й било работата. Пък дори и да даде такива предложения, те са обречени на неизбежно поражение. Разбира се, когато отнемем на Библията статута на Божие Слово, оставаме без ясни инструкции и планове за християнска дейност; без такива инструкции нямаме никакви надежди за успех във войната за обществото.

Въпреки категоричните свидетелства в полза на библейския креационизъм все още се срещат онези, които ни уверяват, че трябва да съобразим Библията с езическата митология на науката и да търсим някакво примирение между библейската истина и лъжата на еволюцията. Библията не съдържа научна информация, ни казват те; всъщност, тя не съдържа никаква практически приложима информация, според тях.

Накратко, положението на съвременните християни е същото като на съюзниците в началото на Втората световна война: Ние имаме всички необходими оръжия за да бъдем успешни в преобразяването на света на Христос. Причината за нашите неуспехи не е в нашата слабост, нито е в силата на нашите противници. Напротив, по думите на Павел, ние можем да съборим всички крепости, които се издигат високо против познанието на Бога. Бог не ни е определил за поражение, и не е наредил историята да бъде предадена на враговете на вярата.

Проблемът е в липсата на вяра в победата в нашите християнски ръководители. Те са възприели мита за неизбежното поражение, и ни убеждават да се откажем да използваме дадените ни от Бога оръжия. Историята не може да бъде спечелена за Бога, ни казват те, и така Църквата е парализирана психологически, също както са били парализирани чехи, поляци, французи, англичани, поляци през 1939-40. Паниката на „последните дни” е обхванала умовете на християните и им пречи да видят истинските реалности относно войната между Божието царство и царството на Сатана.

Както казва Бен Хауз, „Победата често просто се състои в отричане от манталитета на поражението.” Аз ще добавя: А също в отричане от онези водачи, които разпространяват и проповядват този манталитет.