ХУМАНИЗМЪТ В ЦЪРКВАТА

Р. Дж. Ръшдуни

През годините в няколко случая съм говорил с някои евангелисти и членове на “съживителни екипи.” Преживяването е било винаги едно и също. Тяхната позиция е теология на най-малкия общ знаменател. Бяха неясни и общи по учения като Божието върховенство, Божиите вечни постановления, креационизма и много други. Нещо повече, колкото повече загриженост показвах за библейското познание, толкова по-раздразнителни ставаха те. Дискусията обикновено завършваше с тяхното възражение против “чистите доктринални въпроси” и обвинението, че ми липсва “страст за душите.” Моят отговор беше, че на тях им липсва всякаква загриженост и страст за Бога и Неговото Слово. Важното нещо за тях беше човекът, обръщението на човека и каузата на човека.

Тяхната позиция беше и е хуманизъм. Що се отнася до техния приоритет, доколкото тяхната загриженост е за хората и за “спасяването” на хора, те са безразлични към Бога и Неговото слово.

Корените на този хуманизъм са проникнали дълбоко във всеки клон на църквата. Пиетизмът от 18 век е хуманистичен в самата си основа. Негова грижа е религиозното преживяване, личната опитност на вярващия вместо Божия ред и Божието Слово. Пиетисти като мадам Гийон поставят своите чувства пред всякакъв праведен авторитет.

В протестантските среди хуманизмът е довел до съживленчество, до настояването, че истинската вяра е тъждествена с някаква форма на човешко преживяване, отколкото с дадената от Бога благодат, която води към съгласие с Божието слово и авторитет.

Крайният резултат от този хуманизъм в религията е радикална ерозия на стандартите и закона, и нарастващо настояване, че истинският стандарт за религията не е Божието Слово, а служението към човека. Един свещеник по радиото обяви, че Бог задължително трябва да бъде отъждествен с ближния ни. На една протестантска библейска конференция през лятото на 1969 тийнейджърите бяха поучавани на песни за гражданска революция в името на евангелизирането. Целта на християнската дейност според един припев е човешкото единство, а критерият за християнство, “любовта,” е всички хора да вървят заедно. Във Франция отец Кардонел написа, “От сега нататък Бог съществува единствено в угнетените; до това се свежда Божията трансцендентност.” За отец Мейар, френски францисканец и директор на Freres du Monde, революцията е абсолютна ценност сама по себе си. Той заявява, “Ако забележа, че вярата ми ме отделя макар и само малко от другите хора и отслабва моята революционна страст, няма да се поколебая да пожертвам моята вяра.” В САЩ, в настоятелството на Нотр Дам е включен един нехристиянин, Бейар Ръстин.

Протестантските църкви повсеместно определят истинското християнство като любов към човека, а истинската християнска традиция с революцията. Църквата, според учебното ръководство на Националния съвет от 1966, трябва да събори всички “разделителни стени” между хората, за да създаде една истинска хуманна общност. “Църквата не съществува за себе си. Тя съществува за света като част от цялото.” Но според Писанието църквата съществува за Христос, не за света. Благовестието представяно от множество протестантски църкви е благовестие на Царството на Човека, а не на Божието Царство.

Всяка област на църквата днес е управлявана от радикален хуманизъм. Човекът е толкова важен, че най-висшето престъпление е всеки вид съпротива или опозиция срещу човека. Жак Елюл казва за Америка, “Като се има предвид насилието от чернокожи, които те самите са предизвикали, защо не търсят мир на всяка цена?” Той призовава за хуманистична “любов, която е тотална, без защита, без резерви,” като отговор. (Jacques Ellul: Violence p. 174.) За Елюл християнина не е човек на Бога, а говорител на човека: “Християнинът трябва да бъде представител на всички онези, които са наистина бедни и забравени” (ст. 53). И защо не? За Елюл, “Ценностите нямат никакво значение освен ако не бъдат преживени от човека! Винаги се връщаме при човека. Всичко зависи от това как човек се отнася към човека” (ст. 113).

Хуманизмът е основната революционна сила на нашия век. Не е изненадващо, че средният европеец, канадец и американец е безразличен към заплахата на марксизма. Със своя хуманизъм, неморалност и скрито антихристиянство средният човек се различава от марксизма единствено по степента, но по принцип е враждебен на християнството. Ако осъди марксизма, той трябва да осъди себе си. Марксизмът прави човека абсолют; така прави и хуманистичният човек днес. Марксизма е доктрина на средата; той вярва, че злото е в заобикалящата среда, в обществото, а не в човека. Отново, повечето хора днес биха се съгласили. Марксизмът вярва, че една нова политически наложена уредба на обществото е отговор на всички човешки проблеми. Точно това е вярата на повечето хора днес. Марксизмът гледа на човека за спасение и отново повечето хора се съгласяват. Чудно ли е, че те отказват да видят марксизма като заплаха? Ако осъдят марксизма, повечето хора логично трябва да осъдят себе си. Вместо това те се присъединяват към хуманистичната революция. Били Греъм казва “Амин” на революционно ориентираното евангелизиране, и защо не? Неговият същностен хуманизъм изисква от него да се движи в посока на по-систематичен хуманизъм.

Хуманизмът днес управлява всяка страна и е на власт на практика във всяка църква. В християнския свят са останали само малки огнища на съпротива срещу хуманизма. Победата на хуманизма изглежда цялостна.

Но хуманизмът може да донесе успешен социален ред толкова, колкото самоубийството може да донесе по-добър живот. Хуманизмът е самоубийствен. Той разяжда всяка форма на социална и религиозна връзка и създава атомистичен човек. Този атомистичен човек се хвали със своето богоподобно състояние, но живее в коренно отчуждение от всички други хора. Когато хуманизмът зарази един народ, “общуването,” най-елементарната и основна реалност на всяко нормално общество, става основен проблем. Хората губят способността да общуват, защото нямат нищо за общуване. В моя труд, Интелектуална шизофрения, цитирам свидетелството на романа на Жорж Сименон, Мъжът, който гледаше преминаващите влакове (1946). Сименон изобразява един празен човек в един празен свят на хора и събития без смисъл, “Където никой не се подчинява на законите, ако може да си го позволи.” Главният герой Кеес Попинга се опитва да обясни последователност от събития, които го поставят в беда, за да каже истината за себе си. Започва да пише обяснение, “Истината за случая Кеес Попинга,” но не може да напише нищо, защото в един безсмислен свят нищо няма истина, която да бъде споделяна. Хуманизмът може единствено да разяжда и да унищожава; той е разрушителна сила. Някои хуманисти дори се хвалят с това. Чувал съм някои хора да сочат към радикалното безредие на нашето време като гордо свидетелство, че хуманизмът е в настъпление. Една стара равинска поговорка казва, “Без закон цивилизацията умира.” Без Божия закон цивилизацията се разлага в анархизъм.

Имайки предвид всички тези неща, заповедта на св. Павел остава, “Винаги се радвайте” (1 Сол. 5:16). Това изглежда като странно слово от един преследван светия, но то почива на основната предпоставка, че “във всичко това сме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил” (Рим. 8:37). Тъй като Бог е на престола, неизбежната победа е наша в Христос. Животът наистина е бойно поле, но победоносно за вярващия. Вярата изложена в цялото Писанието е победоносна. Отново, една стара равинска поговорка обобщава този аспект на Писанието: “Светът е свата,” т.е. място на радост. Понеже Исус Христос е Младоженецът, всички приятели на Младоженеца се радват (Йоан 3:29), защото чуват гласа Му.

Писанието ни призовава да се присъединим към Божия смях. Безбожните народи заговорничат и се наговарят против Бога и неговия Помазаник; техният световен заговор цели събарянето на Божия законов ред. “Този, Който седи на небесата, ще се смее; Господ ще им се поругае” (Пс. 2:4). Победният смях на Бога отеква над падането над Вавилон, Асирия, Рим и над всички други империи в миналото, и той ще звучи над хуманистичните тирании днес.

Следователно живеем в последните дни на хуманизма. Неговата самоубийствена природа го води към разруха като следствие от неговата победа. Нашият проблем днес не е силата на хуманистите, защото те са слаби. Той се състои в отсъствието, мързела и слабостта на християните.

Междувременно Божият призив остава. Човекът е призован от Бога да упражнява господство и да покори земята (Бит. 1:26-28). Човекът отпадна от това призвание поради греха. Той беше възстановен в Божия образ и в своето призвание чрез спасителната сила на Исус Христос. Следователно, задължение е на човека сега и завинаги да упражнява господство. Задължението за праведната реконструкция е неизбежно. Нищо друго не може да я замести.

20 ноември 1969