ЕСХАТОЛОГИЯ НА СМЪРТТА

Р. Дж. Ръшдуни

Умиращите нямат бъдеще, и те го знаят. Те говорят и ограничават своето видение до настоящето и неговите страдания. Бъдещето на умиращите е много ограничено, и обикновено в своето мислене те не отиват по-далеч от няколко дни или повече от месец. Тяхната есхатология е есхатология на смъртта, и хората без вяра нямат друга есхатология. Смъртта и неизбежността на смъртта изличават всички други съображения, или владеят над всички тях.

Същото важи за обществото. Смъртта се спуска бързо над тях, когато вярата на обществото се срути или западне. Увереността, която едно време им е давала способност като незначително малцинство да господствуват над света, изчезва, и те дори не могат да внесат ред в своя собствен дом, нито да го управляват. Умиращите общества изключват утрешния ден, тъй като нямат увереност в своята способност да се справят с растежа и с проблемите на растежа. Умиращата Древна Гърция и умиращият Рим са смятали себе си за пренаселени и подтиснати от твърде много хора и проблеми, и по същия начин се чувствува нашият съвременен, умиращ хуманизъм. Той говори отчаяно за нулев демографски растеж и нулев икономически растеж, защото зад това мислене се крие нулево бъдеще, интелектуален и религиозен банкрут.

Бащата на съвременната хуманистична икономика, лорд Кейнс, когато бива попитан за последствията от неговите икономически теории “в дълъг период,” отговаря просто, “В дълъг период всички сме мъртви.” Задълбочаващото се бедствие на кейнсианската икономика и на света, който я практикува, не трябва да ни изненадва. Тя е била родена без бъдеще и е била плод на една епоха, която, като умиращите, е живяла за настоящия момент и без мислене за бъдещето.

Умиращите живеят за настоящия момент, защото нямат бъдеще. На езика на формалната философия, названието на такова състояние на очаквана смърт е екзистенциализъм. За екзистенциалистичния философ Жан-Пол Сартр човекът е безсмислена страст, която желае да бъде бог, но среща само неизбежността на смъртта.

Есхатологията на смъртта управлява нашия свят във все повече области. Вчера дойде писмо от един млад човек от Аляска, в което се казва следното:

Аз съм земемер, но не съм регистриран от щата, защото не съм минал тест, но не мога да мина теста, защото не съм работил осем години за регистриран земемер. . . . Понастоящем . . . няма възможност за работа за регистриран земемер. Трябва да отказвам поръчки, защото не мога да я приема. Имам образование по земемерство и смятам, че мога да премина теста. . . . Регистрираните земемери са си създали монопол чрез закон.

Аляска може да нарича себе си “последната граница,” или “новата граница,” но тя е мъртвородена, с есхатология на смъртта. Както умиращият Ню Йорк, тя задушава сама себе си със своите безбожни закони.

Това състояние не е необичайно; то е повсеместно. В някои градове и щати никой млад човек не може да стане водопроводчик, или дърводелец, или някаква друга професия, ако неговият баща не е важна личност в съответния профсъюз. Умиращите създват закони против бъдещето.

Тази есхатология на смъртта е обща за всички възрасти и класи. Старите хора обичат да проклинат младите поколения, но една от нарастващите заплахи на нашето време са нарастващите изисквания за държавни пари от страна на възрастните. С намаляване на раждаемостта, Съединените Щати могат скоро да се изправят пред криза, когато всеки човек на производителна работа ще издържа двама човека на социални грижи или други форми на държавна издръжка. Такава ситуация няма да настъпи единствено защото едно общество, което вкарва себе си в такова състояние, първо ще бъде разрушено от някакво бедствие.

Разбира се, младите поколения не са по-добри от това. Те търсят държавни решения на всички проблеми: тоталитаризъм в икономическата област (и следователно също в политическата) и пълна слободия в моралната област. Това е безотговорност, а безотговорността е настойчива покана за бедствие и смърт.

Не е изненада, че хуманистичното образование е доминирано от есхатологията на смъртта. То създава искания за незабавни резултати и незабавно облагодетелствуване. То учи децата да си играят на щатски парламент, или на конгрес, и да определят чувства чрез закон, като че ли “добрите” пожелания могат да определят реалността. Детето узрява физически, но си остава дете, изисквайки незабавни резултати и облагодетелствуване, утопия сега без работа или вяра. Образованието за доживотно детство означава общество от некадърници във всяка възраст, чиято политика става политика на исканията. Тъй като политиката на исканията произвежда бедствия, политиците, които подхранват или задоволяват тези искания, с готовност и гняв биват превръщани в изкупителни жертви на покварената и безотговорна тълпа.

В Слово и реалност (Eugen Rosenstock-Huessy, Speech and Reality, 1970) Ойген Розенщок-Хюси пише за обществените опасности и злини пред нашата цивилизация. Те са, казва той, първо, анархия. При анархията, хората и класите “не желаят да постигнат съгласие.” Вместо връзки, които обединяват хората, има само разделения, като всеки следва само своя собствен интерес. Второ, упадъкът е много голямо зло. Упадъкът се изявява в един критичен проблем: родителите нямат “смелостта да обърнат следващото поколение към своите цели и стремежи. Упадъкът е болестта на либерализма днес.” Следствието е варваризиране на младото поколение. Тъй като младите хора не са направени наследници на миналото и неговата вяра, те стават съвременните варвари. (Съвременното семейство, както съвременното училище, е училище за варвари.) “Единствената енергия, която може да воюва с това зло, е вярата. По естество вярата никога не е вярване в неща от миналото, а от бъдещето. Липсата на вяра е синоним на упадък,” твърди Розенщок-Хюси.

Трета в неговия списък със злини е революцията, която е следствие от анархия и упадък. Старото и миналото биват унищожени или премахнати като безсмислени и практически негодни, в каквито те действително са превърнали сами себе си чрез своята липса на вяра и своето разрушително образование на младите. Четвърта в списъка със злини е войната. Войната е белег на безсилие. Всяка система или житейска философия, която няма силата да обръща хората, става империалистична. Ревността и вярата на мирната мисионерска работа биват заменени от брутален терор. Западащата вяра прибягва до война, защото й липсва привлекателността на вярата и убеждението, и следователно само може да принуждава хората да влязат в нейната система. Войната е средството на онези, които нямат истинска сила и западат.

Накратко, казва Розенщок-Хюси, анархията е криза, създадена от липса на единство и общност. Упадъкът е срив на вярата. Революцията означава липса на уважение, всъщност презрение към миналото и настоящето. Войната е показател за загуба на власт и прибягване до насилие за продължаване или разширяване на дадена система.

Всички тези неща са страни на есхатологията на смъртта. Но има и една друга страна. Тъй като смъртта е съвременното табу, хората са лицемерни и неспокойни относно очевидните факти на умирането. Често поради страх се приема, че смъртта е скъпоструваща, дълга и продължителна, което в повечето случаи не е вярно. Смъртта често идва бързо. Също се приема, че смъртта идва върху посредствените хора, което също не е вярно. Тя идва върху християни и при невярващи, с множество различни нюанси. Смъртта сред някои от невярващите, които преживяват продължително умиране, създава коренна омраза към живите. Един мъж, дългогодишен развратник и прелюбодеец, изоставя своята жена като “твърде стара” и заживява с по-млада вдовица, на която приписва голямо богатство. След време, бивайки смъртно болен, той бива изхвърлен от своята любовница, и единствено неговата жена го приема. Вместо с благодарност, той всекидневно засипва нея и техните деца с омраза, ругатни и обиди, мразейки ги за тяхната вяра и добро здраве, “пропилени” в тях, крещи той, защото те “не знаят как да живеят.” Това е част от есхатологията на смъртта, нейната омраза към живота и живите, и нейното желание да ги унищожи. В самата основа на това е което Мъдростта е заявила от преди много време: “Който Ме пропуска, онеправдава своята си душа; всички, които Ме мразят, обичат смъртта” (Пр. 8:36).

Днес сме заобиколени от умиращи хора, чиято есхатология е смърт, и чиято политика, религия, икономика, образование и всекидневен живот изявяват това, което Самюъл Уорнър нарича “нагон към масово унищожение.” Откровение 18:4 заявява за тази светска система, “Излезте от нея, Мои хора, за да не участвувате в греховете й и да не споделяте язвите й.” Въпреки това, твърде много съзнателни християни не само отказват да се отделят, но и настояват на моралността да изпращат своите деца в хуманистични държавни училища, което е действие на анархия.

Описахме природата на умиращите. Но какво да кажем за мъртвите? Мъртвите не могат да водят войни или революции, нито да показват омраза. Мъртвите имат своето място и си остават в него. Никой труп не може да порасне извън своя ковчег, нито да покори и един сантиметър повече земя от тази, която вече заема. Мъртвите лежат в своите ковчези.

И твърде често църквата е като ковчег. Вместо да бъде обучаващ и оръжеен център за Господната войска, тя е хранилище за мъртъвци. Хората вътре в нея нямат нито живот, нито сила да завземат територия, да установяват християнски училища, да завладяват областите на политиката и икономиката, да “завземат” в името на Христос дори една област на живота и мисленето, и да я доведат до “плен” под Исус Христос (Лука 19:13; 2 Кор. 10:5). Там, където християнството е ограничено до църквата, то е мъртво, и е само труп, който си приписва името “християнство,” но няма нито неговия живот, нито неговата сила (2 Тим. 3:5).

Християнството не може да бъде поставено в клетката на църквата и да бъде затворено там като животно в зоопарк. “То е Божия сила за спасение за всеки, който вярва” (Рим. 1:16). Силата изисква; тя упражнява господство и достига “всяко създание” (Марк 16:15) с добрите вести на Христовото изкупление и господство. Тя работи за да доведе всички неща под господството на Христос, Който е “Цар на царете и Господар на господарите” (Откр. 19:16). Исус започна и завърши Своето служение “проповядвайки благовестието на Божието царство” (Марк 1:14f). Това Царство започва с нашето изкупление чрез Неговата жертва, и продължава с нашето упражняване на господство с познание, праведност и святост във всяка област на живота и мисленето.

Църквите-ковчези нямат такова благовестие. Вместо това те призовават живите мъртви да влязат в сигурността на тяхната конкретна гробница, отдалечена от проблемите и битките на живота. Те насърчават своите хора да се унасят в мира вътре в ковчега, и да украсяват ковчега със своето време и усилия. Църквите-ковчези нямат служение към един умиращ свят.

Когато нашият Господ заявява, “Даде Ми се ВСЯКА ВЛАСТ на небето и на земята” (Мат. 28:18), Той не ограничи тази тотална власт, която Той като Цар на създанието упражнява, до тесните рамки на човешката душа. Христовата “всяка власт” е над всички неща на небето и на земята във всички техни страни, и над всеки атом, миг и възможност в цялото създание. Той е Господ, господар над всичко. Да ограничим Неговото господство и власт до църквата е толкова нелепо, колкото и да ограничим слънцето да свети само над Европа, или само над избрани части от нея. Ако не можем да ограничим слънцето до един континент или до една страна, още по-малко можем да ограничим Царството на Христос до една област или институция. Да направим това би било отричане на Неговата божественост и практически атеизъм.

Тъй като притежава “всяка власт,” Господарят на създанието изпраща Своите избрани посланици да “научете всичките народи, кръщавайки ги в името на Отца, Сина и Святия Дух; учейки ги да вършат всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас винаги, до свършека на света” (Мат. 28:20). Всички народи трябва да бъдат призовани да се поклонят пред своя Цар, и като индивиди, и във всяка част на своя живот, гражданска, църковна, образователна, семейна, професионална и всичко друго. Есхатологията на живот и победа не ни позволява да изключим каквото и да е от властта и господството на Христос.

Един болнав възглед в реформистките теологични среди говори за Божието “добронамерено предлагане на Благовестието”; той създава лъжлив образ на Бога. Божието Слово никога на “добронамерено предложение,” а винаги е заповедно слово, слово на власт, което или изкупва и новоражда, или осъжда. “Добронамерено” има вкус на безсилие и провал, и говори за сила, която е слаба, несъвършена, грешна и умираща. Това понятие принадлежи към есхатологията на смъртта. Божието Слово е заповедното слово, словото на власт, словото на живот и смърт, защото то е всемогъщото Слово. Само за Бога може да се каже истински, “Господ умъртвява, и съживява; сваля в гроба, и възвежда” (1 Царе 2:6). Извън Господа човекът няма бъдеще. Във всяка област на живота и мисленето, “Ако Господ не построи дома, напразно се трудят зидарите” (Пс. 127:1).

По своето естество образованието винаги е предаване на основната вяра и ценности на едно общество към младите. Следователно, по своето естество образованието винаги е религиозно занимание.

В много общество основните ценности са били невербални и нелитературни, така че образованието не се е занимавало с грамотност, а с други умения. Само малко общества са били загрижени за грамотността, конкретно библейската вяра и общество, поради настояването върху познаването на Писанията. Съвременният хуманизъм (обратно на класическия хуманизъм) омаловажава словесните и литературни умения.

И така, не само образованието е напълно религиозен предмет, но и учебната програма, нейното съдържание и нейните методи са религиозни, тъй като те отразяват вярата и ценностите на обществото.

Да оставяме нашите деца в хуманистичните училища означава да ги оставяме те да бъдат в неравен хомот и да служат на двама господари.

R. J. Rushdoony
"The Eschatology of Death"
Chalcedon Position Paper No. 4
June 1979