“ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ГРУБ?”
Гари Норт
(откъс от книгата Изповедта на Уестминстърската семинария: Изоставяне на наследството на Ван Тил) [1]Това, което много малко християни днес осъзнават, е, че прякото противопоставяне чрез словесни обиди е било основно за протестантската Реформация; всъщност, то е основно за цялата история на църковното учение. Малко читатели днес познават жлъчните атаки на Лутер срещу всичките му противници. Тези публикувани атаки са били несравнимо по-конфронтационни от всичко, което някога съм писал. Два подробни исторически трактата разглеждат тактиката на Лутер, и двата написани от Марк Едуардс: Лутер и лъжебратята и Последните битки на Лутер.[2] Втората книга препечатва и някои от скандалните карикатури, използвани от Лутер в неговите памфлети, включително “Поклонение пред Папата, Богът на света,” на която един рицар се облекчава в папската корона, и “Целуване на краката на Папата,” на която двама мъже са обърнали голите си задни части към папата.
Но какво да кажем за Жан Калвин? Той е най-великият учен на Реформацията. Със сигурност не се е въвличал в такива неприлични словесни двубои. Обратното, Институтите на християнската религия на Калвин са изпълнени с обидни прилагателни, отправени към неговите противници, много от които са вярвали в Триединството. Тези епитети далеч надминават стандартите на това, което днес се смята за учтива теологична беседа.
Римокатолиците: “беснеещи луди,” които “дърдорят”[3]
Булингеритите: “гнусни хора”[4]
Осиандър (лутеранин): “извратено остроумен,”[5] “невежо дрънкащ”[6] “абсурдни” “глупости,”[7] “софист,”[8] пишещ “надуто многословие,”[9] “безумни грешки”[10] и “заблуди”[11]
Арминианците:“кучета,” които “бълват тези богохулства” и “бълнуват,”[12] ”безбожни и нечисти хора”[13]
Анабаптистите:“луди,” които проповядват “заразни лъжи”[14]
Схоластичните теолози: “дрънкат инфантилно” и “бърборят,”[15] “безумна школа на кавгаджии,”[16] “тъпаци”[17]Калвин описва евреите като “остроноси мърморковци” и “кучета.”[18] Той се отнася към епикурейците, социнианците, Серветус и другите нехристиянски противници по същия начин. Безспорно, никое християнско издателство не би издало трудовете нито на Калвин, нито на Лутер, ако бяха живи днес, докато не бъдат редактирани из основи за да се премахне този език. Джон Нокс е дори по-невъздържан. Така, по отношение на стила, аз съм далеч по-близо до традицията на Реформацията и до пуританските военновременни памфлети в Англия през 17 век, отколкото са моите капризни критици. Дори аз съм прекалено въздържан според тези стандарти...
.........
[Лутер и Калвин] не са се интересували ни най-малко да спечелят одобрението на Римската Църква. Те не са се интересували от мирни дебати. Те са искали да посочат областите на несъгласие, а не областите на съгласие. Възприели са силно конфронтационен риторичен стил. Но средният [протестант] не знае почти нищо за риториката на Реформацията. Християните рядко изучават църковна история. Протестантите дори не изучават историята на Реформацията. Може да са изкарали някое неделно училище преди двадесет години, което е направило кратък преглед на Реформацията. Може да са чели някоя книга за Реформацията от 140 страници, писана от някой неконфронтационен преподавател в семинария, чийто риторичен модел е този на съвременното висше образование. Ако Реформацията трябваше да бъде водена от днешните преподаватели в семинариите, тя никога не би започнала.
..........
Някои защитници на неконфронтационната риторика ... може да попитат: “Но каква е теологичната обосновка на Лутер или Калвин за използване на такава конфронтационна риторика?” Отговор: Исус ни даде пример. Дори със Своите приятели Той беше риторично унищожителен и безкомпромисен...
[1] Gary North, Westminster’s Confession: The Abandonment of Van Til’s Legacy (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1991), pp. 6-8, 10-11.
[2] Mark U. Edwards, Jr., Luther and the False Brethren (Stanford, California: Stanford University Press, 1975); Luther’s Last Battles: Politics and Polemics, 1531-46 (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1983).
[3] Жан Калвин, Институти на християнската религия (1559), Книга I, Глава XI, Раздел 3.
[4] Ibid., I:XIII:3.
[5] Ibid., I:XV:3.
[6] Ibid., II:XII:6.
[7] Ibid., II:XII:7.
[8] Ibid., III:XI:7.
[9] Ibid., III:XI:8.
[10] Ibid., III:XI:10.
[11] Idem.
[12] Ibid., I:XVII:2.
[13] Ibid., I:XVIII:3.
[14] Ibid., II:X:1.
[15] Ibid., III:II:8.
[16] Ibid., III:II:43.
[17] Ibid., III:XX:25.
[18] Ibid., I:VIII:11.