“Търговско салдо”?
Четири урока по икономически реализъм

Тези дни препрочитах отново старите дебати относно АЕЦ “Козлодуй” и българската атомна енергетика. Стигнах до мнение, че ако някой ги чете в бъдещето, да речем след сто години, ще се удиви колко много митология вместо смислена аргументация има в доводите на защитниците на “българската” ядрена енергетика. “Национален интерес,” “енергийни стратегии,” “България – енергиен център на Балканите,” въобще едни такива измислени неща, на които децата на тези ядрени апологети ще се смеят от сърце, както ние се смеем днес на “Да живее международното положение!” и “Всяка работна ръка на крак!”

В цялата тази националистическа митология се промъква един първобитен мит, на който е посветена тази статия – култът към търговското салдо. Според този мит съществува едно такова нещо, “търговско салдо на нацията,” което е аритметична разлика между паричните стойности на вноса и на износа. Ако вносът надвишава износа, “търговското салдо” е “отрицателно,” и следователно е лошо. Така били “изтичали парите на страната.” А ако износът надвишава вноса, тогава “търговското салдо” е “положително,” и е добро. Така “в страната влизат пари,” и нацията става по-богата. Тази митология е силно разпространена в България и заслужава да бъде опровергана с четири урока по икономически реализъм. Досега никой икономист не е показал на практика как действува “търговското салдо,” нито как страните с “отрицателно търговско салдо” губят, нито как страните с “положително търговско салдо” печелят.

Веднага ще ни стане ясно безсмислието на този мит, когато си представим положение, при което Канада, където дървеният материал е много евтин, изнася дървесина към Австралия, а внася от там това, което Австралия има в изобилие – фин пясък, който Канада използва в строителството. Тъй като в Канада дървесината е евтина – има я в изобилие – а пясъкът е скъп – защото го няма – на канадската граница митницата ще отчете “отрицателно търговско салдо”: Изнася се евтина дървесина, а се внася скъп пясък. Така излиза, че “изтичат пари” от Канада. Но от друга страна, на австралийската граница също ще се отчете “отрицателно търговско салдо”: Внася се скъпа дървесина (в Австралия тя е скъпа), а се изнася евтин пясък. Така излиза, че и от Австралия изтичат пари. Ако вярваме на мита за “търговското салдо,” излиза, че и двете страни губят от търговията помежду си! Парите “изтичат” от Канада, но също “изтичат” от Австралия!

Наистина ли двете страни губят? В никакъв случай. Канадските потребители и фирми са получили това, което им трябва – фин пясък за химическата промишленост, строителството и за много други дейности. Австралийските потребители и фирми са получили това, което им трябва – дървен материал за мебели, подови покрития и т.н. Всяка страна е спечелила, независимо от това, което официалните статистики казват.

И така, Урок по икономически реализъм №1: В глобалната търговия е нормално явление всяка страна да отчита “отрицателно икономическо салдо” – т.е. да изнася това, което има в изобилие (и следователно е евтино) и да внася това, което няма и се нуждае от него (и следователно е скъпо). Нарастването на богатството и благосъстоянието не се определя от алгебричния знак на абстрактните фактурни стойности, а от реалната полза за потребителите от търговията с реални стоки.

Добре, но понякога наистина се получава положително салдо. Това не означава ли, че повече пари влизат в страната, и следователно нацията става по-богата? Не. Като се имат предвид особеностите на световната търговия, които видяхме по-горе, има само три случая, в които може да се отчете “положително търговско салдо.”

Първо, това може да е временно положение на световния пазар, при което цените на конкретния изнасян продукт са високи. Примери за това са петролната криза през 70-те, която “оправи” търговското салдо на страните износителки на петрол, или пазарният дефицит на програмисти в средата на 90-те, който “вдигна” търговското салдо на Индия. Пазарът бързо реагира на тези конюнктурни ситуации или чрез навлизане на нови доставчици на продукта, което бързо сваля цените, или като вдига цените на “насрещните” продукти. Например, след 1980 световните доставчици на хранителни продукти доставят храни и напитки на пустинните арабски страни на двойни или тройни цени, а заплатата на европейски или американски инженер в саудитска компания е 5-8 пъти по-висока от същата заплата в САЩ или Европа. В случая с индийските програмисти, пазарът реагира с алтернативно предлагане на програмисти от Русия и Източна Европа, което свали цената на програмистите на световния пазар.

Но това е само временно положение. Далеч по-интересни са другите две ситуации, при които имаме “положително търговско салдо.”

Втората е, когато населението на страната, произвеждащо за износ, е лишено от възможност да купува стоките, от които се нуждае. Това означава, че по някакъв начин това население не може да има дял в благосъстоянието, получено при износа. Парите от износа влизат в някакъв малък елит, който чрез политически средства държи голямата част от хората в състояние на крайна бедност. Малкият политическият елит, в какъвто и разкош да живее, не купува толкова много, колкото би купувала една независима, самостоятелна и заможна средна класа. Тоест, “положително търговско салдо” може да се получи при ситуация на политическа тирания и тоталитаризъм, с унищожена средна класа и никаква свобода на пазара и предприемачеството.

Трето, може да има свобода на пазара, и все още да има положително търговско салдо, когато населението, което получава парите от износа, не е ориентирано към инвестиции за бъдещето. В свят на бързо развитие на технологиите и производителността страхът от инвестиции – имам предвид печеливши, частни инвестиции, не безсмислени губещи държавни проекти – всъщност е движение назад. Парите в дюшека не правят човека по-богат. Инвестициите и икономическата активност го правят богат. А инвестициите означават покупка на технологии, средства за производство и ноу-хау. А също и на средства за възстановяване на работоспособността на инвеститора и на неговите работници. Това означава “отрицателно търговско салдо.” Клошарят, който събира стотинките от улицата, но живее в сметта с уличните кучета, определено в края на живота си ще бъде с “положително салдо.” Това “положително салдо” прави ли го да има повече благосъстояние, ако умре точно там, където е започнал своята “кариера” – на бунището?

И така, като оставим настрана първия случай, който е само временен и конюнктурен, имаме Урок по икономически реализъм №2: Дългосрочното “положително търговско салдо” означава или политическо робство, или “плюшкинско” икономическо невежество и пасивност. В двата случая нацията не може да се възползва от въображаемите ползи от “влизащите в страната пари.”

Чакай, ще каже някой, но какво става с парите все пак? В първия пример с Канада и Австралия парите се губят някъде! Австралийците дават много пари за дървесината, а в Канада се получават малко пари за нея. Къде изчезват парите?

Отговор: В частните сметки на международните търговци и инвеститори. Така и трябва да бъде. Ако нямаше печалба, тези търговци и инвеститори никога нямаше да рискуват своите пари, нито да си правят труда да организират сложните процедури на световната търговия. Тогава Австралия нямаше да види дървесина, а канадците щяха сами да си чукат гранитни блокове, за да си направят пясък. И целият свят щеше да бъде пълен с феодални общини, всяка на самозадоволяване – каквото си произведат сами в колибите, това ще е. И щяхме да гледаме евтините колумбийски банани през крив макарон. И щяхме да отиваме с магарета на работа, не с Опел и Пежо. И най-модерните телекомуникации щяха да бъдат пощенските гълъби и там-тамите.

Та тези инвеститори и търговци получават парите, които не се регистрират в официалните статистики на митниците. Тези пари може и да влизат в Канада или в Австралия, може и да не влизат. Дори да влизат, не е задължително те да се инвестират в тези страни. Собствениците им могат да ги пръснат в някое казино на карибски остров. Могат просто да ги изтеглят на банкноти и да ги запалят. Или да ги заровят в буркани. Тези пари никога не се виждат, когато бюрократите и икономистите на държавна издръжка започнат да смятат “търговското салдо на страната.” Което показва, че техните сметки са криви, защото са основани на липса на достатъчна информация. И те никога няма да имат достатъчна информация. Защо? Защото сделките са частни, парите за тях са частни, и следователно “салдото” от тях остава частно.

Това съвсем очевидно ни води до Урок по икономически реализъм №3: Няма такова нещо като “търговско салдо” на някоя нация. “Нацията” сама по себе си не може да бъде конкретен икономически субект. Икономически субекти са отделните индивиди и техните фирми. Търговско салдо могат да имат индивидите и фирмите. “Нацията” като географска и политическа реалност няма икономически измерения и следователно не може да има търговско салдо.

Добре, какво правят тези инвеститори с парите си? Ако знаем къде те си инвестират парите, ще знаем кои страни ще спечелят истинското “положително салдо” от световната търговия. Как да разберем това? Просто: поставяме се на мястото на човека, който е спечелил парите от търговията в нашия пример с Австралия и Канада. Къде ще си вложим парите в банка?

Северна Корея? Едва ли? Китай? Също не става. Судан, Иран, Куба, Непал? Нито една не е нашият избор. Но това са крайни случаи. Още при влизането си в тези страни ще се простим и с парите си, и с живота си.

България? Не. Вкарването на парите в България е лесно. Но изкарването? В крайна сметка, на нас парите ни трябват, за да си купим неща с тях. А българската държава си е наумила, че има собственост над всички лични банкови сметки и право да знае кой къде какво си купува от чужбина и къде си изпраща парите. В България все още има закони против “валутни престъпления,” и даже се водят дела. Също като в Либия.

Германия, Франция, Италия? Там е по-добре от България, можеш да внасяш и да изнасяш, и няма закони против “валутни престъпления” . . . освен че Европейският съюз налага данък върху спестяванията и личните сметки. Тоест, ако си оставим парите в европейска банка достатъчно дълго, след няколко години ще се стопят в плащания към държавата. Това също не е приемливо.

Съединените Щати, Нова Зеландия, Швейцария, офшорните убежища в Карибско море? Ето това е мястото да си вложим парите. Няма да ни ги вземат на влизане, няма да ни ги вземат на излизане, няма да ни ги вземат и ако стоят там достатъчно дълго, а на всичкото отгоре ще получим и лихва от тях.

Което ни води до най-важния Урок по икономически реализъм №4: Истинските печалби от световната търговия отиват в онези страни, които имат най-висока степен на икономическа и индивидуална свобода и минимална държавна намеса в живота, свободата и собствеността на индивидите и фирмите. Инвестициите, влоговете и печалбите на световните търговци се съхраняват и развиват именно там, където има най-голяма сигурност за тях и най-голяма защита от нахални завистливи бюрократи.

Та да се върнем по въпроса за АЕЦ и “търговското салдо.” Искате “положително търговско салдо”? Забравете за АЕЦ. Просто махнете държавата и забранете на чиновниците да надничат в личните банкови сметки на хората. Тогава ще печелим не само от българския износ, но и от канадския, и китайския, и всякакъв друг. Ако швейцарците го правят от 500 години, значи е възможно. Другото е утопия.

Божидар Маринов