Презвитерианската война
Бен Хауз
На 4 юли ние празнуваме победата на нашия народ във Войната за независимост. Отдаваме нашето признание на Декларацията за независимостта, отправена към света относно английската власт – власт, която закриля колониите в продължение на повече от 150 години, и след това ги предизвиква към бунт в продължение на двадесет години.
Тринадесетте колонии се разбунтуват против най-либералното (в най-добрия смисъл на тази дума) управление в онези дни. Те се разбунтуват против данък върху чая, който е толкова нисък, че всеки съвременен либертарианец ще позеленее от завист. Те се отцепват от страната на своя майчин език, културно наследство и религиозно минало. Някои от действителните причини са толкова принципни, че ни изумяват в нашата епоха на прагматизъм. Рисковете и малката вероятност за успех са такива, че ни удивяват в нашата епоха на внимателни преценки. Степента на несъгласие вътре в самите колонии е объркваща за нас в нашата епоха на „истина чрез допитване.” Броят на изтъкнатите патриотични водачи – политически, военни и теологични – изглежда митичен в нашата епоха на посредственост. Риториката на свободата и политическата проницателност ни удивяват в нашата епоха на политическа баналност.
От нашите дни в училището и от някои известни картини, ние американците имаме някои общи представи за войната, някои от които леко се различават от фактите. Чуваме препускащия кон и гласа на Пол Ривиър да нарушават среднощната тишина, обявявайки, „Червените куртки идват.”[1] Виждаме генерал Вашингтон, застанал на кърмата на лодката заобиколен от лодкарите-войници, да пресича река Делауър. Виждаме образите на Синовете на Свободата, събрани в кръчми с халби бира и лули, увлечени в страстен спор относно данъчното облагане без представителство. Спомняме си стая изпълнена мъже с тържествени лица, с напудрени перуки и изящни жакети да подписват Декларацията за Независимостта на 4 юли.[2] Представяме си трима войници в изпокъсани дрехи и рани с барабан, флейта и знаме, въплъщаващи Духа на ’76. Представяме си как Бетси Рос съсредоточено зашива звездите върху знамето.
Благодарение на появилите се наскоро величествени и епични (и добре продаващи се) биографии на такива хора като Джон Адамс и Александър Хамилтън, американците подновяват своя интерес относно Войната и ранните дни на Републиката. Благодарение на филма на Мел Гибсън, Патриот, от преди няколко години, голямата част от хората, които изучават история, получиха видима представа за някои от образите и сложните взаимоотношения във военните кампании в Юга. (Къде бяха критиците да ни предупредят относно опасността от насилие и предразсъдъци относно британците, когато филмът се появи за първи път?)
Но все още ние знаем твърде малко за нашата Война за Независимост. Тя продължава два пъти по-дълго от другата дълга война, Войната между Щатите. (Седем години след Декларацията и девет години след първите изстрели.) Също така, тя в истинския смисъл на думата е била действителна гражданска война, като една трета от колонистите – патриотите – са воювали за независимост, друга трета – торите или лоялистите – са воювали също толкова яростно против независимостта, и последната трета са се колебаели между двете.
Джордж Вашингтон, който преди е желаел да стане британски офицер, ръководи Континенталната армия, но губи далеч повече битки отколкото е спечелил. Всъщност, Вашингтон дори не присъствува в битката при Саратога, която обикновено се приема за преломен момент във войната. Този, който присъствува и играе важна роля за успеха на Америка в тази битка, е Бенедикт Арнълд, обикновено запомнен единствено като предател.
Тази същата битка не само носи на патриотите голяма победа, но тя също обръща войната в Световна война. Франция, колкото и невероятно да звучи, застава на страната на САЩ. Франция, колкото и невероятно да звучи, изпраща боеприпаси, войници и флот, които помагат за нашата победа. Испания, Нидерландия и Русия също подкрепят каузата на Колониите.
Великобритания, която толкова дълго време е благословена с толкова много талантливи водачи в държавното управление и на бойните полета, сега произвежда множество политически некадърници и военни малоумници. Америка, смятана за изостанала и недоразвита, произвежда не само водачи-победители на най-високо ниво, но също и блестящи мъже на второ и трето ниво в обществото. Най-изтъкнатият британски политик по онова време, Едмънд Бърк, защитава пред Парламента американската кауза.
В тази война британците обявяват „освобождаване на робите,” но робовладелците като Вашингтон, Джеферсън и други – критикувани дори от Самюъл Джонсън – печелят войната в името на човешката свобода. В тази война сецесионистите – чиято обосновка е представена в Декларацията за Независимостта – печелят. Резултатът от тази война е, че светът бива преобърнат.
Тази война осигурява американската Северозападна територия – областта от долината на река Охайо до река Мисисипи – което дава възможност на Съединените Щати да не останат тясна крайбрежна страна подобна на Чили. Това отваря нова граница, която дава на нацията възможност да изпълни своята „изявена съдба.” Това се дължи на победите на такива места като Касказия на един от по-малко известните герои, Джордж Роджърс Кларк.
В тази война немскоговорящите хески наемници воюват против немскоговорящите патриоти в битки като тази при Трентън. Планинските шотландци обличат червените куртки и вдигат мускети против облечените в домашно платно ълстърски и ирландски шотландци в битки като тази при Муурс Крийк. Американци се изправят против американци, съседи против съседи, брат против брата, и съвсем не по братски използват щикове и факли против живота и собствеността един на друг.
Както толкова много други войни в границите на историческото християнство, мъже, които четат една и съща Библия, повтарят една и съща изповед на вяра и се молят с едни и същи молитви към Бога, нарамват мускетите, отиват в битка и се избиват един друг.
Патриотите не са били съвършени или безукорни; войната не е била чиста и прекрасна; причините въобще не са така ясно очертани, както бихме желали. В свят на войни и слухове за войни самата война създава своя собствена инерция, и главната причина често бива заместена с обстоятелства извън причината. „Защо хората воюват?” е въпрос, който затруднява и философа, и генерала.
В тази смес от общи представи, забравени подробности и сложни взаимоотношения ние пренебрегваме религиозната страна на войната. В своята книга, Митра и скиптър (Carl Bridenbaugh, Mitre and Sceptre), Карл Бридънбоу е почти единственият съвременен историк в своето твърдение, че „Религията е била причината за Американската революция.”[3] Това, което съвременните историци съзнателно пренебрегват, и което общественото мнение като цяло е забравило, е било добре известно на самите участници в тази война.
Презвитерианският бунт
Конгрешаните в колониите на Нова Англия са били наследници на пуританските „кръглоглави,” същите, които издигат знамената заедно с Кромуел и Хамдън срещу роялистите на крал Чарлс І. Ирландските шотландци в пограничните райони са наследници на „заветниците,” които в традицията на Джон Нокс и Андрю Мелвил се съпротивяват на налагането на англиканските молитвеници и епископи. В наши дни все още пазим културната памет на войните на нашите бащи против нацистката и японската агресия и срещу настъплението на комунизма, за да осъзнаваме тиранията на съвременния тероризъм. В колониална Америка, паметта на войните за царските права на Цар Исус, за свободна църква и религиозна свобода не са били забравени. Британското подтискане на правата на свободните английски граждани и британското налагане на данъци без политическо представителство са съответствували очевидно на страха от налагане на англикански епископ в колониите.
Затова от Нова Англия през средните колонии до южната граница духовните синове на Калвин и Нокс и пуританите се въоръжават за бой.
Един хески капитан пише през 1778, „Наричайте тази война както си искате, само не я наричайте американски бунт; тя не е нищо друго освен презвитериански бунт на ирландските шотландци.” Хоръс Уолпоул се съгласява с това, казвайки в Парламента, „Няма смисъл да плачем сега за това. Братовчедката Америка избяга с презвитериански пастор.” Той говори конкретно за пастор Джон Уидърспун, изтъкнат Баща-Основател и имигрант от Шотландия, който е един от подписалите Декларацията за Независимостта. Самият крал Джордж ІІІ нарича войната Презвитерианската война.
В самите колонии, един член на Епископалната църква казва, „Няма такова нещо като презвитериански лоялист.” Един представител на лорд Дартмът пише от Ню Йорк през ноември 1776: „В основата на целия този заговор всъщност е презвитерианството, то му дава сила и то никога няма да се успокои, докато не получи окончателно разрешение.”
Джон Сърджънт, член на Континенталния Конгрес от Ню Джърси, говорейки положително за презвитерианите, определя ирландските шотландци като главната опора на Революцията в Пенсилвания. Един жител на Нова Англия е на другата страна и нарича ирландските шотландци „най-противните на Бога демократи от тази страна на Ада.”
Един английски чиновник отбелязва, че войната „в самата си основа е изцяло религиозна война. Британските шегобийци описват колонистите чрез героя „Джон Презвитер,” неблагодарник, изпълнен с лъжа и гордост срещу чистата девица на страната-майка.
Черните полкове
Англичаните и колонистите не са си измислили този огромен калвинистки заговор. Алън Хемърт казва, „Нещо повече, когато идва времето за действие, калвинистките църковни служители са били първи на бойното поле и са били там най-дълго.” Като пример той посочва Бенджамин Помрой, който на 71-годишна възраст е настоял да участвува в битката при Бънкър Хил.[4] Има изобилие от други примери. Калвинистът Джон Кливлънд служи в щаба на Джордж Вашингтон. Калвинистът Томас Алън е описан от Уошингтън Ървинг като „войнствен пастор, изпълнен с желание за действие.” Мисионерът Дейвид Евъри воюва при Бънкър Хил, Тайкондерога (където куршум от мускет минава през окото му) и Саратога. Дейвид Джоунс, баптистки калвинист в традицията на Айзък Бакъс, едва не бива убит от торите в Ню Джърси. Той служи в армията от 1776 до 1781. Няколко години по-късно, на 76-годишна възраст, по време на Войната от 1812, той отново се записва в армията за своята втора война срещу Великобритания.
В една случка по време на войната пастор Джеймс Колдуел в Ню Джърси е далеч от дома си, когато английски войници убиват съпругата му (не е ясно дали умишлено или не) и изгарят дома му. С определена от англичаните награда за живота му и изпълнен с желание да накаже врага, Колдуел се присъединява към войската на патриотите. В един случай, когато войниците свършват хартиените подложки за задържане на барута и куршумите в цевите на мускетите, Колдуел събира копия от Псалми и химни на Айзък Уотс. Късайки страниците, той ги раздава на войниците казвайки, „Сложете Уотс вътре, момчета! Дайте им Уотс!”[5]
Хенри Алигзандър Уайт разказва следното: „Законодателното събрание на Вирджиния изпраща призив за събиране на войници в Революционната армия. Когато хората в окръг Рокбридж се събират за да обсъдят призива, пред тях говори пастор Уилям Греъм. Той призовава хората да се запишат в армията, но само няколко излизат напред. Тогава самият Греъм излиза от тълпата и се записва войник. Последват го голям брой хора; веднага бива съставена голяма рота и Уилям Греъм е избран за командир.”[6]
Когато английският генерал Корнуолис влиза в окръг Мекленбърг, Северна Каролина, хората от седем църкви в окръга се събират в отряд за война с него. След като се сблъсква в битка с този отряд, Корнуолис нарича тази област „гнездото на стършелите.” Той пише, „Очевидно . . . окръзите Мекленбърг и Роуан са по-враждебно настроени срещу Англия от кой да е друг окръг в Америка.”
Джеймс Хол, пастор на три презвитериански църкви в окръг Айърдел, Северна Каролина, проповядва на своите църкви за злините, нанесени на техните сънародници в Южна Каролина, и след това призовава хората за битка. Тогава хората искат от пастор Хол да ги води. Уайт разказва, „Той си слага триъгълна шапка, препасва дълга сабя и тръгва към бойното поле. Навсякъде, където неговите хора спират на лагер, той им проповядва благовестието на благодатта и свободата.”[7]
Този пример за пасторско водачество от амвона и на бойното поле е често срещан в колониите. Алън Хеймърт посочва, „През пролетта на 1775 цели калвинистки църкви, често в отговор на една-единствена проповед, следват своите проповедници в битката, и в продължение на осем години църковни служители служат при Вали Фордж и Бенингтън, при Каупенс и Ютау Спрингс.”[8]
Дори младите хора, които по онова време учат в класическите християнски академии, се присъединяват към каузата. В академията Принс Едуард „след 1776 всички студенти над шестнадесетгодишна възраст, около шестдесет и пет на брой, са организирани като военна рота. За командир е избран Джон Блеър Смит. Всеки от младите войници носи като униформа ловна риза боядисана в пурпурно червено. На следващата година (1777) те отговарят на призива на губернатора и тръгват към Уилямсбърг за битка с англичаните.”
Пастор Самюъл Доук се моли за хората, които отиват към битката при Кингс Маунтийн и ги насърчава с думите, „Вървете, смелчаци, и нека мечът на Господа и на Гедеон да са с вас.”
Уилям Хенри Уайт обобщава войната на южната граница (където войната бива спечелена) с думите: „И кои са хората, които унищожиха войските на Фъргюсън и провалиха плановете на Корнуолис? Това са конните стрелци от презвитерианските църкви в Каролина, Вирджиния, Тенеси и Джорджия.”
Войната . . . ами тя не е много приятна
Пастори и църкви плащат тежка цена за своето посвещение. Английските войници изгарят къщата и книгите на пастор Джон Симпсън в окръг Честър, Южна Каролина. През това време пастор Симпсън е заедно с войниците от своята църква, като им проповядва.
Английските войници изгарят дома на презвитера Джон Джеймс от Индиънтаун, Южна Каролина; изгарят също неговата църква и други домове. Уайт казва, че те „хвърлят в огъня всеки екземпляр на Библията и шотландската версия на Псалмите, които намерят. Британците са смятали войната в тази област за война срещу презвитерианците, и за отмъщение са унищожавали църковните сгради и книги.”
Армията на Корнуолис унищожава църквата в Уоксхоус в Каролина. В ранните дни на войната тази църква служи като полева болница за ранените. Околностите на църквата са били за известно време район на дейност на пограничните милиции. Това е родната област и църквата на един млад жител на границата и войник на име Андрю Джексън.[9] В своите тежки и смутни години той никога не забравя презвитерианската вяра на своята младост; нито забравя своето огорчение против англичаните. В късните си години е известен като посветен вярващ. Един посетител в този регион през 1767, англиканският мисионер пастор Чарлс Уудмейсън, описва областта като „много плодородно място,” но се оплаква, че тя е „заета от най-долната и порочна паплач на земята – ирландско-шотландски презвитерианци от Северна Ирландия.”[10]
Хенри Алигзандър Уайт разказва за друго нападение над църква. Той казва, „Някои от английските войници отиват в църквата на Хю Макейдън в Ред Хаус, настаняват се в сградата на църквата и изгарят всички книги на Макейдън. Основната част от английската армия се настанява за известно време в плантацията на Колдуел; някои от офицерите изгонват семейството на проповедника и се настаняват в къщата. Нещо повече, те изгарят неговата Библия и книгите с псалми, и с тях останалата част от библиотеката и документите.”[11]
В своята книга, Презвитерианците и революцията (W. P. Breed, Presbyterians and the Revolution), Брийд заявява, че „повече от петдесет молитвени домове в цялата страна са били напълно унищожени от врага по време на войната.”[12]
Ирландско-шотландският пастор Уилям Мартин бива пленен и отведен пред генерал Корнуолис. Той умело и красноречиво защитава каузата и поведението на християните във войната. Към него бива отправено обвинението, „Вие сте обвинен в проповядване на бунт от амвона – вие, възрастен човек и служител на Благовестието на мира – сте обвинен в проповядване на бунт против вашия законен владетел, крал Джордж ІІІ!”
Пастор Мартин отговаря, „Щастлив съм да се явя пред вас. В продължение на много месеци бях държан в окови, защото проповядвам това, което смятам за истина. Колкото до крал Джордж, не му дължа нищо, освен добра воля. Не съм запознат с неговия личен характер. . . . Като крал той е задължен да закриля своите поданици, докато те се ползват от своите права. Закрилата и верността вървят заедно, и когато едното го няма, не можете да очаквате другото. Декларацията за Независимостта е само повторение на това, което нашите бащи винаги са твърдели в Шотландския Завет.”[13]
Напред към победата
Сбирщината от доброволци, която обстрелва и напада войските на Корнуолис през цяла Каролина и нанася пораженията при Каупенс, Кингс Маунтийн и Гилфърд Кортхаус, е била съставена предимно от членове на презвитериански църкви и ръководена от презвитериански пастори и офицери, често изпълняващи и двете служения. Същата тази сбирщина преследва Корнуолис и неговата английска армия до съдбовното село Йорктаун. Тук те се събират с конгрешаните от Нова Англия и други презвитерианци от средните колонии. Воден от англиканския енорийски настоятел Джордж Вашингтон и подпомогнати от католическите френски армия и флота, този голям екуменически събор слага край на основните английски усилия за подчиняване на колониите.
Без сляпо да приписваме победата единствено на презвитерианците, ирландските шотландци или дори южняците, трябва да признаем, че има нещо в самата същност на калвинистката теология, което е от голямо значение. Освен че е Война за независимост, повече от просто Американска революция, повече от просто война за чай и данъци, това е била Презвитерианска война.
Бен Хауз е пастор на Christ Covenant Church в Тексаркана, Арканзас, и директор на християнското училище в Тексаркана. С дълъг стаж в областта на образованието, той е известен с прякора “Книга на ден” (A-book-a-day) заради неговата способност и посвещение да чете и да образова себе си и другите. Той е един от водещите дейци на движението за класическо християнско образование, автор на множество статии с практически съвети за домашно християнско образование.
[1] Ривиър е бил само един от многото ездачи по онова време. Той не би казал, „Британците идват.” Самите американци са били британци.
[2] Макар че празнуваме на 4 юли, повечето от подписите са били поставени на други дати.
[3] Тезата на Бридънбоу е възприета и подкрепена от Р. Дж. Ръшдуни в неговите трудове и лекции относно Американската Война за независимост. Kevin Phillips, The Cousins’ Wars: Religion, Politics, and the Triumph of Anglo-America също цитира и подкрепя Бридънбоу.
[4] Alan Heimert, Religion and the American Mind, p. 475-77. Хемърт е смятан за правдив историк.
[5] Цитирано в Peter Marshall and David Manuel, The Light and the Glory, p. 291.
[6] Henry Alexander White, Southern Presbyterian Leaders.
[7] White, p. 149.
[8] Heimert, op. cit.
[9] Walter Edgar, Partisans and Redcoats: The Southern Conflict That Turned the Tide of the American Revolution (New York: Perennial, 2003). Андрю Джексън е герой от войните и седми президент на САЩ (1829-37).
[10] Edgar, op. cit., p. 1.
[11] White, pp. 144, 147, 160, 161.
[12] W. P. Breed, Presbyterians and the Revolution, p. 31.
[13] White, p. 156.