ПРЕСТЪПНОСТТА В ДЪРЖАВНИТЕ УЧИЛИЩА:
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ОФИЦИАЛНАТА ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА С ДРУГИ СРЕДСТВА

Детската престъпност в държавните училища не може да бъде премахната. Не защото нямаме достатъчно психолози – тя не се е появила от липса на психолози, и следователно няма да изчезне от изобилие от психолози. Няма да си замине и чрез създаване на нови закони – не законите или тяхната липса са причина за нея. Тя е симптом – симптом на болест, която е обхванала цялото общество. Докато болестта не бъде премахната, симптомът ще остава. Поне засега болестта е навсякъде и никой не възнамерява да я премахне. Всъщност, никой не желае да й обръща внимание. Съсредоточаването върху симптома е по-лесно.

След няколкото случая на убийства на едни ученици от други ученици, все още никой не обръща внимание на заявения мотив на убийците. А той е видим за всички: завист. Според свидетелството на близки и познати, жертвата почти винаги е по някакъв начин издигната над средното ниво – по красота, по ум, по привличане спрямо връстниците си, по умение да общува. Обратното важи за убийците – свити, посредствени, без особен блясък в обществото на връстниците си. По-изявените характери и индивидуалности плащат за това, че се открояват сред връстниците си . . . плащат с живота си. Детето-убиец храни завист в себе си, и един ден дава воля на тази завист, като убива.

Но никой не коментира точно тази особеност на мотивацията на престъпника. Политически некоректно е. Някак си не върви да кажем, че детето има такъв грозен, нечист мотив. Но то го има. Детето мисли на принципа на „кофата с раци”: когато един рак тръгне да излиза от кофата, другите го хващат и го връщат обратно.

Детето има откъде да го научи този принцип. Цялото държавно образование е изградено на принципа на потискане на индивидуалността и силния характер и издигане в култ на колективизма и еднаквостта. Определението за „образование” в България не е „придобиване на познания.” „Образование” е задължителното присъствие на децата на определено физическо място, в някаква стая, заедно с много други деца, и научаването на едни и същи неща, полагането на едни и същи изпити, провеждането на едни и същи тестове. Някои деца може би са по-напред от другите в умения и способности. Други са по-назад. В реалността децата са индивидуални, различни. Но държавното образование ги разглежда като еднакви, като клонинги. Всички деца на определена възраст трябва да изучават точно едно и също нещо и да могат точно едни и същи неща. И напредналите, и изостаналите. Еднаквостта тържествува.

Детето-убиец не се отклонява от този върховен принцип на училището, в което е поставено. Ако еднаквостта е официален принцип на действие на училището, тогава различията са против официалната политика. Те трябва да бъдат заличени . . . ако трябва чрез убийство. Държавното образование убива индивидуалността и характера, и детето-убиец също убива индивидуалността и характера; морална разлика между двете действия няма.

Насилието е съществена и необходима част от това налагане на еднаквостта. Идеологическият баща на съвременното колективистично образование, Жан Жак Русо, ни казва следното за върховенството на „общата воля”:

За да може общественият договор да не бъде празна формула, той негласно включва дейността, която единствена може да даде валидност на всичко останало, когато някой откаже да се подчинява на общата воля, да бъде принуден от цялото тяло да го направи. Това не е нищо друго освен че той ще бъде принуден да бъде свободен; защото това е условието, което, като предава всеки гражданин на неговата страна, го освобождава от всякаква лична самостоятелност. В това е ключът за действието на политическата машина; единствено това легитимира гражданските дейности. . . .

С една дума, всеки се съобразява с колектива. Никакви индивидуалности, никакво самостоятелно предприемачество; глутницата царува, и ако някой иска да бъде единак, ще го принудим с насилие да се съобрази с глутницата.

Русо все още е цитиран с одобрение в много статии на български образователни „експерти.” С една дума, той е „наше момче.” И никой от тези „експерти” не се разграничава от откровения тоталитаризъм на Русо. Очевидно, българското държавно образование възприема насилието срещу „отцепниците,” срещу независимата и изявена индивидуалност като официална политика.

Децата-убийци просто следват официалната политика в образованието. Ако някой се издига с една глава над останалите, приравни го. Съкрати го с една глава. Според както „общата воля” изисква.

Не само в образованието. Данъчната, юридическата и политическата системи в България са посветени на убиването на индивидуалността и издигане на колектива в култ. Икономически успешните биват наказвани с конфискационни данъци. Хората, които успешно служат на нуждите на потребителите, са „фирмаджии.” Официална политика на държавата е да отнема техните пари, да ги приравнява икономически с масата от хора; а парите се дават на ленивите, посредствените. Това е държавният бюджет: Бюджет на институционализираната завист, на безпричинната омраза срещу изявените, успешните, самостоятелните. Убитите деца са били предмет на завист заради някакви свои превъзходства; ако не бяха убити, тези превъзходства вероятно са щели да ги направят успешни самостоятелни личности; и тогава държавата щеше да ги убие с данъци. Убийците просто са следвали официалната държавна политика.

Известните хора в България са политиците, не предприемачите. Политиците събират цялото внимание на обществото. Но те не привличат това внимание чрез своята изявена индивидуалност; точно обратното, конституцията забранява отделните хора да имат и да постигат политически цели. Политически цели могат да имат само политическите партии. Самостоятелният човек не може да се опитва да промени политиката; той трябва да стане част от политическата глутница. А глутницата, както е известно, привлича и издига само посредствени и неморални хора.

Известността на политиците се дължи на това, че те държат силовите механизми, а не на техните лични качества. Правото на силата е в основата на българската политика и въобще на мисленето на цялото общество. Детските убийства следват този принцип: правото на силата. Следват официалната държавна политика на колективизъм и потискане на изявената индивидуалност.

Колективизмът – под пропагандното име „солидарност” – тържествува в здравното осигуряване, в пенсионното осигуряване, в жилищното и поземленото право, в регистрацията на фирми, в държавните регулации върху бизнеса, навсякъде. Държавната политика не позволява на отделните хора да бъдат самостоятелни и индивидуални. Всеки задължително трябва да бъде част от колектива. „Кофата с раци” е политически, юридически и икономически принцип на официалната държавна политика.

Децата-убийци са я възприели за свой принцип. Те просто следват това, което виждат от държавата. Завистта като държавна политика дава резултат – децата я продължават, но с други средства. И преди да намерим решение на проблема с детската престъпност, трябва да премахнем държавната престъпност.

Другото е лицемерие. И самозаблуда.

Божидар Маринов