СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА МИЛЕН ДЖЕКИЛ И ВЕЛЧЕВ ХАЙД

Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд Робърт Луис Стивънсън

Атърсън, успешен лондонски адвокат от Атърсън & Асошиейтс, се настани удобно на креслото до камината в стария лондонски дом на фамилията Атърсън и постави чашата с портвайн на малката масичка до креслото. Д-р Лениън вече беше заел другото кресло и отпиваше от сладкото вино.

 – Д-р Лениън, вие сам разбирате, че е много трудно да повярвам на тази история. Все пак, минали са 120 години откакто нашите предшественици, моят прапрадядо и вашият прапрачичо, са чели завещанието на д-р Хенри Джекил. Случаят не може да се повтори и вие знаете това.

 – Аз ще ви представя фактите, Джей Джей, а вие сам отсъдете. Историята се повтаря, макар и не в Лондон, а в някаква неизвестна страна някъде на Балканския полуостров. И то не с преуспяващ частен лекар, а с много по-преуспяващ финансов министър.

 – Хм, – промърмори замислено Атърсън. Финансовите министри на континента наистина бяха чудата пасмина. Знаеше това от опит, от многобройните дела на негови клиенти против алчните посегателства на евробюрократите върху парите и труда на хората. Но пък чак на Балканския полуостров. . . . Това изглеждаше интересно. – Продължавайте, Лениън.

Д-р Лениън поглади доволно страничната облегалка на креслото. Знаеше как да привлече вниманието на Атърсън. Адвокат, който страстно се е посветил на защитата на естествените права на хората на живот, свобода и собственост, няма да пропусне една история за психическите отклонения на висш държавен служител, дори да е в някаква далечна страна, . . . Бурунди ли беше или Бангладеш. . . .

 – Един и същ човек. През голяма част от времето си той е ми[ни]стър Хайд. Звяр. Краде парите на хората. Не като джебчия. Не с пенита. С милиарди . . . каквато и да е местната валута на аборигените там. Ограбва труда им. Налага непосилни данъци. Използва полицейската сила на държавата за да издига властта на държавните финансови служби. Мачка малкия независим бизнес с дълбоко животинско удовлетворение. . . .

 – О, д-р Лениън, това го прави всеки финансов министър на континента. Това не е отклонение от нормата. – Атърсън се прозя деликатно. Такива истории той можеше да разказва със стотици.

 – Почакайте, Джей Джей, не съм стигнал до другата същност. През една малка част от времето си той е доктор [хонорис кауза] Джекил. Д-р Джекил има възвишен вид и говори възвишени неща. Говори за естествените права на индивидите. Говори за естественото неравенство. Дори защитава свободата в речите си. Дори използва думата „либертарианство,” която баронеса Татчър беше издигнала като знаме на своята икономическа политика.

Атърсън рязко се наведе напред и впери поглед в д-р Лениън.

 – Не е възможно! – извика той. – Думата „либертарианство” е забранена дума на континента. „Свобода,” „естествени права,” „баронеса Татчър,” „естествено неравенство” . . . вероятно не знаете, д-р Лениън, но аз знам, защото това ми е работата, това са „политически некоректни,” почти нецензурни думи на континента. Те не се използват дори в медиите, които се представят за „свободни,” да не говорим за политически фигури.

 – Точно затова ви казвам, Джей Джей, че става въпрос за психическо отклонение, а може би дори за един фантастичен случай. Но нека да ви представя конкретни данни за шизофреничната природа на нашия клиничен обект:

Доктор [хонорис кауза] Джекил твърди следното:

Философията на свободата сменя лицата, имената, носителите си през вековете, за да достигне до нас в своята константна същност – уважение към индивида и увереност в способността на обикновените хора да вземат мъдри решения за своя собствен живот.

Но докато е на работа, ми[ни]стър Хайд показва пълно неуважение към тази способност на обикновените хора и със зверска жестокост им налага насилствено държавно социално и здравно „осигуряване,” разбира се, не със свои пари, а с техни пари.

Доктор Джекил казва в своя лекция:

Това схващане предопределя позицията на либертарианската философия по отношение на държавата, а именно, че ролята й трябва да се свежда до тази на защитник на изначалните човешки права, когато те биват нарушавани, но това трябва да става с минимална намеса в живота на индивида, за да не се наруши правото му на лична свобода. Правото на именно тази свобода, в която човек е неограничен в творческите и продуктивните си импулси, свободата, с която отделният индивид е силен да взаимодейства с останалите, да прави избор, да греши и да носи последиците от грешките си, но най-вече да създава блага, бъдеще и по-добър живот за себе си и като логично следствие – за обществото.

Но мистър Хайд измисля все нови и нови регулации и намеси в свободата на хората да водят своите дела според своето право на лична свобода. А също увеличава броя на данъчните служители и им дава все по-големи права да се месят в живота и дейността на обикновените хора.

Доктор Джекил ни уверява на своите вечерни лекции:

В този ден не заставам пред вас, за да правя агитация за управляващата коалиция НДСВ – ДПС. Струва ми се обаче, че рязко намалените през последните години данъчни ставки говорят за повече от просто лингвистично съвпадение между либертарианството и либералния характер на нашите два политически субекта.

Но една съвсем проста справка показва, че за последните четири години, откакто Хайд е министър, държавният бюджет нараства на година с повече от един милиард в местната валута, лева – дотолкова, че при среден годишен чист доход на четиричленно семейство от 7,200 лева данъците на това четиричленно семейство са 8,800 лева.

И така нататък. Джей Джей, това наистина е странна история. Примерите наистина са изобилни и напълно доказват моята теза. Мога да ви разкажа и за други издевателства на ми[ни]стър Хайд – минимални заплати, които оставят хората без работа, увеличени патентни данъци и мита за автомобили, нарастващи бюрократични спънки пред свободния малък бизнес . . . и контраста между тях и лекциите на доктор [хонорис кауза] Джекил.

Д-р Лениън замълча, наслаждавайки се на интереса, който беше изписан по лицето на младия му приятел.

 – Но, д-р Лениън, сигурно ли е, че става въпрос за един и същ човек? Вие знаете, че в случая с д-р Хенри Джекил преди 120 години не е било много лесно да се докаже, че става въпрос за един и същ човек. Разбрали са го косвено, по почерка на Хайд и по някои странични свидетелства, и едва накрая от последното писмо на д-р Хенри Джекил. А в този случай?

 – О, напълно е сигурно, Джей Джей. Особеното при този случай е, че няма никаква физическа промяна в тялото при преминаване от злото животинско естество към доброто човешко естество. Същият човек, със същата външност и в двата случая. Дори не си променя името.

Атърсън мълчаливо отпи от портвайна и се загледа в огъня в камината. Веселите ярки пламъци хвърляха светлина и топлина из стаята. Скрити зад тях в сенките бяха черните опушени тухли на старата английска камина; под пламъците и яркочервената жар се беше разстлала сивочерна пепел. Вдигна поглед към снимката на дядо си, също Джей Джей Атърсън, който беше воювал за Англия в джунглите на Бирма. Светлобежова тропическа униформа на фона на тъмната джунгла. Някъде там, в джунглата, се криеха мрачните демони на варварската Японска империя.

Каза замислено:

 – Д-р Лениън, има една основна разлика между вашия случай и този на Хенри Джекил.

 – Каква е тя, Джей Джей?

 – Онзи Хенри Джекил, уважаваният лекар и благодетел, се е изявявал през деня. А другото му естество, мистър Хайд е предпочитал да се появява през нощта. Струва ми се, че според вашия разказ зловещият мистър Хайд се проявява през деня, на открито, на висша държавна служба, докато доктор Джекил се крие по нощите в затворени зали да чете лекции.

 – Така е, Атърсън, а знаете ли защо е така?

 – Не.

 – О, Атърсън, вие сте типичен английски юрист. Приемате всички хора за рационални същества. Нещо по-лошо, приемате онези хора за рационални същества. Нека да видим сега, – д-р Лениън се намести удобно в креслото, – наистина, в Англия престъпниците са тайни, мрачни личности, които предпочитат нощта за своите престъпления. Мистър Хайд се е движел в полумрака, министър Велчев се показва явно; Джак Изкормвача е срещал жертвите си по тъмно, Атанас Щерев Изкормвача ги среща посред бял ден, по телевизията; крадците от романите на Конан-Дойл си вършат работата по тайните улички на Лондон, Лидия Шулева съвсем открито парадира с кражбата на собствеността на хората. Но защо е така?

Атърсън гледаше безпомощно.

 – Защо е така, д-р Лениън? Каква е разликата между Англия и онази страна?

 – Разликата е между цивилизацията и варварството, Джей Джей. Цивилизацията се гради върху идеята за свободата. Свободата на индивида да реализира себе си, своите цели и стремежи, своите мечти и идеали. Варварството се гради върху идеята за сигурността и равенството. Равенството за сметка на свободата; сигурността за сметка на постиженията на индивидуалния гений. Цивилизованата нация дава пълна свобода на всички, за да може надарените да реализират себе си и така да послужат и на не толкова надарените. Варварската пасмина убива изявените и изтъкнатите, дори ако това означава, че всички завинаги ще живеят в пещери и сламени колиби. В цивилизования свят д-р Джекил ще е уважавана обществена личност; във варварската пасмина мистър Хайд е финансов министър.

 – Това добре, д-р Лениън, но да помислим и за самия човек. Има ли начин да бъде освободен от тази шизофрения? Доктор Хенри Джекил така и не намери химикала, който да го освободи от ада, в който беше влязъл.

 – За щастие, в този случай има лечение. Защото причината не е в химическо вещество, а в психологическо вещество. Нарича се „власт.” Именно властта е докарала съвременния Джекил-Хайд до това раздвоение. Алчният, безскрупулен Хайд използва своята власт през деня, за задоволява своите най-низки инстинкти. Вечер доктор Джекил осъзнава, че ако продължава така, че изгуби тази власт, и затова изнася лекции за либертарианството. Той осъзнава, че идеята за свободата става все по-популярна в онази страна, и се опитва да запази властта си, като яхне тази популярност. Иначе Хайд умира, а с него умира и Джекил.

 – И следователно, д-р Лениън . . .

 – И следователно, Джей Джей, решението е очевидно: Пациентът трябва да бъде изолиран от всякакъв досег с политическата власт. Както се прави в цивилизованите страни с психически болните хора.

Атърсън се облегна назад облекчено. Поне този случай имаше решение. Погледна снимката на дядо си. Джунглите зад униформата вече не изглеждаха толкова мрачни.

Божидар Маринов