Глава 13:
ГЛУПОСТТА НА НЕВЕРИЕТО
Централното твърдение и предизвикателство на християнската
апологетика се изразяват в риторичния въпрос на Павел, „Не обърна ли Бог в
глупост светската мъдрост?” (1 Кор. 1:20). Критиките отправяни в света на
мисленето против християнската вяра не могат да бъдат преодолени чрез откъслечни
отговори и позоваване на емоциите. В крайна сметка вярващият трябва да отговори
на атаката на невярващия като атакува позицията на невярващия в самите й
основи. Той трябва да отправи предизвикателство срещу презумпциите на
невярващия, като попита дали познанието въобще е възможно на основата на презумпциите
и възгледите на нехристиянина. Християнинът не може да бъде вечно в защита,
съставяйки частични отговори на безкрайното разнообразие от невярващи критики;
той трябва да премине в настъпление и да покаже на невярващия, че той няма
разумна основа, няма последователна епистемология, няма основание за смислен
разговор, твърдения или аргументация. Лъжливата мъдрост на света трябва да бъде
сведена до глупост – и тогава нито една от критиките на невярващия няма да има сила.
Ако искаме да разберем как да отговаряме на глупака, ако искаме да имаме
способност да покажем, че Бог е обърнал в глупост светската мъдрост, тогава
трябва първо да изследваме библейския възглед за глупака и неговата глупост.
От гледна точка на Писанието глупакът не е в основата си
плиткоумен или неграмотен невежа; той може да бъде доста образован и изискан по
стандартите на обществото. Но той е глупак, защото е изоставил източника на
истинската мъдрост в Бога, за да разчита на своята собствена (предполагаемо),
самодостатъчна интелектуална сила. Той отказва да се учи (Пр. 10:8) и презира поуката
(Пр. 15:5); докато мъдрият се вслушва в съвета, който му дават, „Пътят на
безумния е прав в неговите очи” (Пр. 12:15). Глупакът е абсолютно самонадеян и
си въобразява, че е интелектуално автономен. „Който уповава на своето си сърце
е глупак” (Пр. 28:26). Глупакът не може да си помисли, че е сгрешил (Пр.
17:10). Той преценява нещата според своите собствени предубедени стандарти за
истина и правота, и следователно в дълъг период неговите собствени мисли винаги
се оказват правилни. Глупакът е уверен, че може да разчита на авторитета на
своя разум и на своите интелектуални умозаключения. „Безумният самонадеяно се
хвърля напред” (Пр. 14:16), и затова разчита единствено на своя собствен ум (Пр. 29:11).
В действителност този автономен човек е тъп, упорит, прост, инат
и глупав. Той претендира, че е мъдър, но още като си отвори устата става ясно,
че той е (в библейския смисъл) „глупак” – неговата единствена мъдрост би била
да замълчи (Пр. 17:28). „Сърцето на безумните изказва глупостта си” (Пр.
12:23), и глупакът показва явно своята глупост (Пр. 13:16). Той неразумно се
храни с глупост (Пр. 15:14), бълва глупост (Пр. 15:5), и се връща към нея като
куче към бълвоча си (Пр. 26:11). Той е толкова влюбен в своята глупост и е така
посветен да я запази, че „По-добре да срещне някого мечка лишена от малките си,
отколкото глупак в глупостта му” (Пр. 17:12). Глупакът всъщност не иска да
открие истината; той иска само да оправдае себе си в своите фантазии. Макар да
се преструва на обективен, „Безумният не се наслаждава от благоразумието, но
само от изявяване сърцето си” (Пр. 18:2). Той е предан на своите собствени
презумпции и желае да запази своята автономност. Затова той не желае да се
отклонява от злото (Пр. 13:19), и затова цялото му учено говорене разкрива само
порочни и лъжливи уста (Пр. 10:18; 19:1). Той може да говори горделиво, но „Устата
на безумния са погибел за него, и устните му са примка за душата му” (Пр.
18:7). Той няма да устои в Божия съд (Пс. 5:5).
Как човекът може да стане такъв самозаблуждаващ се, въображаемо
автономен глупак? Глупакът презира мъдростта и поуката, като отказва да започне своето
мислене със страх от Господа (Пр. 1:7). Той отхвърля Божиите заповеди (Пр.
10:8) и дори се осмелява да укорява Всемогъщия (Пс. 74:22; Йов 1:22). „Помислянето
на безумие е грях” (Пр. 24:9). Глупакът не желае да бъде управляван от Божието
Слово; той е беззаконен, точно както неговото мислене е беззаконно (тоест
грешно, 1 Йоан 3:4). Като отхвърля Божия Закон и Божието Слово, глупакът зачита
своето собствено слово и закон (тоест той е авто-номен).
Писанието описва хората, които не познават Бога, Неговите пътища и Неговите
съдби като глупци (ср. Ер. 5:4). Глупакът живее в практическо невежество
относно Бога, защото в сърцето си (от което са изворите на живота, Пр. 4:23)
глупакът казва, че няма Бог (Пс. 14:1; ср. Ис. 32:6). Той живее и разсъждава
като атеист – като че ли е господар сам на себе си. Вместо да бъде направляван
от Писанието, погледът на глупака е насочен към земята (Пр. 17:24). Той служи
на създанието (напр. на авторитета на своя собствен ум), а не на Създателя (Рим. 1:25).
Човекът, който чува думите на Христос, но продължава да изгражда
своя живот върху отхвърлянето на това откровение, е глупак (Мат. 7:26), и
човекът, който подтиска Божието общо откровение в създанието също е наречен глупак
(Рим. 1:18). Така е напълно ясно, че глупак е онзи, който не поставя Бога и Неговото откровение
начална точка (презумпция) на своето мислене. Глупците презират проповядването
на кръста, отказват да познаят Бога и не могат да приемат Божието Слово (1 Кор.
1-2). Самопровъзгласеният автономен човек, невярващият, не желае да се покори
на Божието Слово или да изгражда своя живот и мислене върху него. Следователно,
неверието и непознаването на Божията воля произвеждат глупост (1 Кор. 15:36; Еф. 5:17).
Като следствие, глупакът няма необходимата съсредоточеност за да
намери мъдрост; той суетно си мисли, че тя лесно се купува или придобива (Пр.
17:16, 24). Като възвисява човека, мисленето на глупака става празно и срамно
(1 Кор. 3); сърцето му се помрачава и умът му става суетен (Рим. 1:21). Поради своето
неверие и бунт против Божието Слово, глупакът няма разумни уста (Пр. 14:7). Всъщност, тъй
като отказва да има страх от Господа, глупакът мрази познанието (Пр.
1:29). Този глупак, когото описахме дотук, е невярващият, който критикува
християнската вяра. Като отговаря на глупака, християнския апологет трябва да
се стреми да покаже, че в крайна сметка неверието унищожава всяко познание. На глупака
трябва да бъде показано, че неговата автономност е враждебна на познанието – че
Бог обръща в глупост светската „мъдрост.”