| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Двадесета и Четвърта24. ИЗБОРЪТ Е ПОТВЪРДЕН ОТ БОЖИЯ ПРИЗИВ. НЕЧЕСТИВИТЕ САМИ ДОВЕЖДАТ ВЪРХУ СЕБЕ СИ СПРАВЕДЛИВОТО УНИЩОЖЕНИЕ, НА КОЕТО СА ОБРЕЧЕНИ
Заглавието на тази глава показва,, че тя се състои от две части,
- Случаят с Избраните, р. 1-11.
- Случаят с Отхвърлените, р. 12-17.
Раздели.
- Божият избор е таен, но се изявява чрез ефективното призоваване. Естеството на това ефективно призоваване. Как изборът и ефективното призоваване са основани на незаслужената Божия милост. Клеветата на някои коментатори опровергана чрез думите на Августин. Справяне с едно възражение.
- Доказателство, че изборът е незаслужен.
- Неправилно разбиране на чистото учение за призоваването на избраните.
- В този и в следващите пет раздела, защита на сигурността на избора от атаките на Сатана. Водещите аргументи са: Не трябва да се опитваме да проникваме в скритите кътчета на Божествената мъдрост за да научаваме какво е постановено относно нас от съдебния престол. Трябва да започнем и да завършим с Божието призоваване. Потвърждение на това от уместните думи на Бернар.
- Христос е основата на това призоваване и избор. Който не уповава само на Него, не може да бъде уверен в своето избиране. Той е верният тълкувател на вечното намерение относно нашето спасение.
- Друга сигурност на нашето избиране е закрилата на Христос нашия Пастир. Как тя се изявява пред нас. Възражения. Опровержение на двете възражения.
- Възражение, че онези, които изглеждат избрани, понякога отпадат. Отговор. Обяснение на текста от Павел, който ни увещава против прекалената увереност. Какъв страх се изисква от вярващите.
- Обяснение на думите, че мнозина са призвани, но малцина избрани. Двойно призоваване.
- Обяснение на текста, че никой не е изгубен освен синът на погибелта. Опровержение на едно възражение срещу сигурността на избора.
- Обяснение на текстовете, които се използват срещу сигурността на избора. Примери, чрез които някои се опитват да докажат, че семето на избирането бива засято в сърцата на избраните от тяхното раждане. Отговори.
- Обяснение и потвърждение на третия отговор.
- Втора част на главата, която разглежда отхвърлените. Бог лишава някои от тях от възможността да чуят Неговото Слово. Други Той заслепява и прави да затъпеят още повече от проповядването на Словото.
- За това не може да се даде друго обяснение освен че отхвърлените са съдове направени за погибел. Това се потвърждава от случая с избраните; от Фараона, и от юдейския народ преди и след изявяването на Христос.
- Въпрос: Защо Бог заслепява отхвърлените? Два отговора. Потвърждение на отговорите с различни текстове от Писанието. Възражение за отхвърлените. Отговор.
- Възражения на това учение за праведното отхвърляне на осъдените. Първото е основано на текст в Езекиил. Обяснение на текста.
- Второ възражение основано на текст в Павел. Обяснение на смисъла на думите на Апостола. Отговори на трето и на четвърто възражение.
- Пето възражение, а именно, че изглежда, че в Бога има две воли. Отговор. Други възражения и отговори. Заключение.
(Избраните са ефективно призвани, и са съединени в общение с Христос, 1-5)
1. Призоваването зависи от избора и следователно е единствено дело на благодаттаНо за да бъде тази тема по-пълно обяснена, трябва да разгледаме както призоваването на избраните, така и заслепяването и закоравяването на нечестивите.
Вече разгледах първото до известна степен (Глава 22, р. 10, 11), когато опровергавах заблудата на онези, които мислят, че общите условия на обещанията поставят целия човешки род на едно ниво. Специалният избор, който иначе би останал скрит в Бога, той изявява изобилно чрез Своето призоваване. “Които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразени с образа на Сина Му.” Нещо повече, “които предузна, тях и призова; а които призова, тях и оправда,” за да ги прослави един ден (Рим. 8:29, 30). Макар че като избира Своите хора, Господ ги осиновява, виждаме, че те не влизат в притежание на това голямо добро докато не бъдат призовани; но когато бъдат призовани, радостта от тяхното избиране се предава до известна степен на тях. Поради това Духът, който получават, е наречен от Павел и “Дух на осиновение,” и “печат” и “залог” на бъдещото наследство; защото чрез Своето свидетелство Той потвърждава и запечатва сигурността на бъдещото осиновение върху техните сърца. Защото макар че проповядването на Благовестието също идва от извора на избирането, тъй като е едно и за избрани, и за отхвърлени, не може само по себе си да бъде достатъчно доказателство. Но Бог учи Своите избрани ефективно, когато ги привежда във вярата, както преди цитирахме от думите на нашия Спасител, “Не че е видял някой Бащата, освен Онзи, Който е от Бога. Той е видял Бащата” (Йоан 6:46). И отново, “Изявих името Ти на хората, които Ми даде от света” (Йоан 17:6). В друг текст казва, “Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Бащата, Който Ме е пратил” (Йоан 6:44). Августин умело обяснява този текст със следните думи: “Ако, както Истината казва, че всеки, който е научен, идва, тогава всеки, който не идва, не е научен. Следователно, това не означава, че, който може да дойде, идва само ако е пожелал или го е направил; но всеки, който е научен от Бащата, не само може да дойде, но неизменно идва; и в това действие се изявяват и причинността за възможността, и склонността на волята, и следствието от действието” August. De Grat. Chr. Cont. Pelag., Lib. 1, c. 14, 31). В друг текст той го казва още по-ясно: “Какво означава, ‘Всеки, който е чул от Бащата и е научен, идва при Мен,’ освен че няма никой, който е чул и е научен, който не идва? Защото ако всеки, който е чул и е научен, идва, със сигурност всеки, който не идва, нито е чул, нито е научен от Бащата; защото ако беше чул и беше научен, щеше да дойде. Това учение, според което Бащата ни говори и ни довежда при Сина, е напълно противно на плътския разум” (August. De Praedest. Sanct., c. 8). Малко след това той казва, “ Тази благодат, която е тайно вложена в човешките сърца, не е получена от никое закоравено сърце; защото самата причина, поради която се дава благодатта, е първо да отнеме коравостта на сърцето. Следователно, когато Бащата бива чут отвътре, Той отнема каменното сърце и дава сърце от плът. Така Той ги прави синове на обещанието и съдове за милост, които е приготвил за слава. Тогава защо Той не учи всички да дойдат при Христос, освен защото онези, които учи, ги учи в милост, а които не учи, не ги учи за осъждение? Защото Той жали когото ще, и закоравява когото ще.”
Следователно, онези, които е избрал, Бог осиновява, като става техен Баща. Нещо повече, като ги призовава, Той ги приема в Своето семейство и ги съединява със Себе Си, за да бъдат едно с Него. Когато по този начин призоваването се свърже с избора, Писанието ясно показва, че в него не трябва да се търси нищо друго освен незаслужената Божия милост. Защото ако попитаме кого призовава Той и по каква причина, Той отговаря, които е избрал. Когато стигнем до избора, навсякъде виждаме само милостта; и така в това се изпълняват наистина думите на Павел, “И тъй, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, Който показва милост” (Рим. 9:16); и това не е както обикновено се разбира от онези, които разделят следствието между Божията благодат и човешката воля и действие. Защото тяхното обяснение е, че желанието и усилията на грешниците нямат полза сами по себе си, ако не са придружени от Божията благодат, но когато са подпомогнати от Неговото благословение, те също изработват своята част в осигуряването на спасението.
Предпочитам да опровергая това незначително заяждане не с мои думи, а с думите на Августин: “Ако всичко, което апостолът е имал предвид, е, че не зависи само от този, който иска, или от този, който тича, ако Господ не присъствува в милост, ние можем да възразим и да кажем обратното, че не е само от милост, ако няма искане и тичане” (August. Enchir. ad Laurent., c. 31). Но ако това е явно безбожно изречение, нека не се съмняваме, че апостолът приписва всичко на Господната милост и не оставя нищо на нашата воля или усилия. Такива са възгледите на този свят човек. Пукната пара не струва хитростта, до която те прибягват, а именно, че Павел не би говорил по този начин, ако от наша страна нямаше някаква воля или усилие. Защото той не разглежда какво би могло да бъде в човека; а като вижда, че някои хора приписват част от спасението на човешкото усърдие, с първото изречение просто осъжда тяхната заблуда, а след това приписва цялото естество на спасението на Божествената милост. И какво друг оправят пророците освен да прогласяват незаслуженото призоваване от Бога?
2. Самият начин на призоваването ясно показва, че то зависи само от благодатта
Нещо повече, това ясно се показва от естеството и изпълнението на призоваването, което се състои не само в проповядването на Словото, но също в просвещението от Духа. Пророкът обяснява кои са онези, на които Бог предлага Своето Слово: “Достъп дадох на онези, които не питаха за Мен; близо тях при онези, които не Ме търсеха. Ето Ме! Ето Ме! – рекох на народ, който не призоваваше името Ми” (Ис. 65:1). И за да не си помислят юдеите, че тази милост важи само за езичниците, Той им напомня откъде е взел техния баща Авраам, когато е благоволил да го направи Свой приятел (Ис. 41:8); а именно, отсред идолите, в които е бил потопен заедно с останалите от своя народ. Когато за първи път огрява със светлината на Своето Слово незаслужаващите, Той дава достатъчно ясно доказателство за своята безплатна доброта. Следователно, именно в това се изявява безграничната доброта, но не дотам, че да доведе всички до спасение, тъй като за осъдените, които отхвърлят свидетелството за Неговата любов, е приготвено по-тежко осъждение. Също, за да изяви Своята слава, Бог оттегля от тях ефективното действие на Духа. Следователно, този вътрешен призив е непогрешим залог за спасение. За това са и думите на Йоан, “И по това познаваме, че Той пребъдва в нас, по Духа, Който ни е дал” (1 Йоан 3:24). И за да не би плътта да се хвали дори и с отговора към Него, когато Той призовава и свободно предлага Себе Си, Той твърди, че не би имало уши да чуват, нито очи да виждат, ако Той не ги е дал. И Той действува не според признателността на хората, а според Своя избор. За това имате поразителен пример от Лука, когато юдеи и езичници заедно чуха беседата на Павел и Варнава. Макар че всички чуха едно и също слово, казва се, че “повярваха всички, които бяха отредени за вечен живот” (Деян. 13:48). Как можем да отричаме, че призоваването е от благодат, когато от начало докрай в него царува само Божият избор?
3. Вярата е следствие от избора, но изборът не зависи от вярата
Тук трябва да се избягват две заблуди. Някои правят човека съработник с Бога в такъв смисъл, че решението на човека одобрява избора, така че според тях човешката воля е над Божието намерение. Като че ли Писанието учи, че ни е дадена само силата да можем да повярваме, а не самата вяра. Други, макар да не отиват дотам да осакатяват благодатта на Святия Дух, пак, подбудени от не знам какво, правят избора да зависи от вярата, като че ли изборът ще бъде съмнителен и недействителен, докато не бъде потвърден от вярата. Наистина, не може да има съмнение, че когато става въпрос за нас, той наистина бива потвърден по този начин. Нещо повече, вече видяхме, че Божието тайно намерение, което е скрито от нас, бива по този начин изявено, тоест това, което е било неизвестно за нас, е открито и доказано, като че е било запечатано. Но е лъжа да кажем, че следователно изборът е ефективен едва след като приемем Благовестието, и че именно от нашето приемане той придобива своята сила. Вярно е, че трябва да придобиваме своята увереност именно от нашето приемане на Благовестието; защото ако се опитваме да проникнем в тайната Божия наредба, ще паднем в дълбока пропаст. Но когато Господ ни го е изявил, трябва да се издигнем по-високо, за да може следствието да не погребе под себе си причината. Защото когато Писанието ни учи, че биваме просветени според както Господ ни е избрал, какво може да бъде по-нелепо и неподобаващо от това нашите очи да бъдат дотолкова заслепени от блясъка на Неговата светлина, че да отказваме да осъзнаем избора? Между другото, не отричам, че за да бъдем сигурни в нашето спасение, трябва да започнем със Словото, и когато призоваваме Бога Баща, нашата увереност не трябва да отива по-далеч от Словото. Защото някои, за да придобият повече увереност в Божието намерение (което е близо до нас, в устата ни и в сърцето ни, Вт. 30:14), глупаво желаят да летят над облаците. И така, ние трябва да обуздаваме това безразсъдство чрез трезвостта на вярата, и да се задоволим да имаме Бога като свидетел на Своята скрита благодат във видимото Слово; като се пазим да не би реката, в която водата тече и от която можем свободно да пием, да ни попречи да отдадем дължимата почит на Извора.
4. Правилен и неправилен начин за постигане на увереност относно избора
Следователно, тъй като онези, които правят силата на избора да зависи от вярата, чрез която разбираме, че сме избрани, са в заблуда, така ще следваме най-добрия ред, ако в търсенето на сигурността на нашето спасение се придържаме към онези последващи белези, които са сигурни свидетелства за него. Сред изкушенията, с които Сатана напада вярващите, никое не е толкова голямо или гибелно от това, че когато ги безпокои със съмнения относно тяхното избиране, той в същото време ги подбужда с извратено желание да го търсят по неправилния начин (виж Лутер относно Бит. 26). Под “търсене по неправилния начин” искам да кажа когато жалкият човек се старае да проникне до скритите кътчета на Божествената мъдрост и се връща назад дори до най-далечната вечност, за да може да разбере какво е окончателното решение на Бога за него. По този начин той се хвърля безразсъдно в огромна бездна, попада в безброй капани без изход и се потапя в най-гъста тъмнина. Защото е правилно глупостта на човешкия ум да бъде наказана със страшно погубление винаги когато се опитва да се издигне със своята си сила над висотата на Божествената мъдрост. И това изкушение е още по-смъртоносно поради това, че всички ние сме най-склонни да се поддаваме именно на него. Защото едва ли има ум, в който понякога не се появява мисълта, “ Откъде идва твоето спасение, освен от Божия избор? Но какво доказателство имаш, че си избран?” Веднъж като тази мисъл обхване човека, тя го държи завинаги нещастен, подлага го на тежко мъчение или го хвърля в състояние на пълно оглупяване. Не мога да си пожелая по-силно доказателство за извратените представи от това, което опитът ни показва за хората с такъв възглед за предопределението, тъй като умът на може да бъде заразен от по-бедствена заблуда освен тази, която смущава съвестта и я лишава от мира и спокойствието по отношение на Бога. Следователно, тъй като се боим от корабокрушение, трябва да избягваме тази подводна скала, смъртоносна за всеки, който се удари в нея. И макар че дискусията за предопределението е смятана за гибелно море, все пак плаването по него е спокойно и безопасно, и дори приятно, ако съзнателно не се насочваме към гибел. Смъртоносната бездна поглъща онези, които за да бъдат уверени, че са избрани, надничат в тайното Божие намерение без Словото, но онези, които го изследват правилно и по реда, по който е изявено в Словото, жънат от него изобилна реколта на утеха.
Затова нека нашият метод на изследване да бъде да започнем с Божието призоваване и да завършим с него. Макар че в това няма нищо, което да попречи на вярващите да чувствуват, че благословенията, които получават всекидневно от Божията ръка, идват от това тайно осиновяване, както те самите го изразяват в Исая, “Защото си извършил чудни дела, отдавнашните Си намерения с вярност и истинност” (Ис. 25:1). С това като залог, Бог благоволи да ни увери в толкова от Своето намерение, колкото можем законно да знаем. Но за да не би някой да счете това свидетелство за слабо, нека да размислим какво ще ни дадат яснотата и увереността. По този въпрос има един много добър текст в Бернар. След като говори за изгубените, той казва, “Божието намерение стои, присъдата на мира върху онези, които Му се боят, също стои, присъда, която покрива техните лоши качества и възнаграждава техните добри качества; така че по чуден начин не само техните добри качества, но и техните зли качества съдействуват за добро. Кой ще обвини Божиите избрани? За моето оправдание е напълно достатъчно Онзи, против Когото съм съгрешил, да бъде умилостивен относно мен. Всяко нещо, което Той е постановил да не ми се вменява, все едно не е съществувало.” Малко след това той казва, “О, място за истинска почивка, място, което смятам за достойно да се назове царски покои, където Бог е виждан не като изпълнен с гняв или увлечен в грижи, а където Неговата воля се доказва като добра, правилна и съвършена. Това видение не ужасява, а успокоява, не възбужда неспокойно любопитство, а го подтиска, не изморява, а успокоява чувствата. Ето истинската почивка. Един спокоен Бог успокоява всичко; и да Го видим да почива означава самите ние да сме в почивка” Bernard, Super Cantic. Serm. 14).
5. Изборът трябва да бъде разбиран и осъзнаван единствено в Христос
Първо, ако търсим бащинската милост и благоволение на Бога, трябва да обърнем очите си към Христос, в Когото единствено Бащата благоволи (Мат. 3:17). Когато търсим спасение, живот и благословено безсмъртие, трябва да се обръщаме пак към Него, тъй като Той единствен е извор на живота и котва на спасението, и е наследник на небесното царство. Тогава каква е целта на избора, освен че като сме осиновени от небесния Баща, чрез Неговото благоволение да придобием спасение и безсмъртие? Колкото и да размишлявате и да обсъждате, ще осъзнаете, че той не отива по-далеч в своята крайна цел. Следователно за онези, които Бог е осиновил, се казва, че ги е избрал не сами по себе си, а в Христос Исус (Еф. 1:4); защото Той може да ги обича само в Него, и само като предварително ги направи съучастници с Него, да ги почете с наследство в Своето царство. Но ако сме избрани в Него, не можем да намерим сигурността на нашето спасение в самите себе си; и дори не в Бога Баща, ако гледаме на Него без Сина. Следователно, Христос е огледалото, в което трябва, и в което можем без съмнения да видим нашето избиране. Тъй като именно в Неговото тяло Бащата е постановил да присади онези, които от вечността е пожелал да бъдат Негови, за да счете за синове всички, които е приел да бъдат негови членове, ако сме в общение с Христос, имаме достатъчно ясно и силно доказателство, че сме записани в Книгата на Живота.
Нещо повече, Той ни е приел в сигурно общение със Себе Си, когато чрез проповядването на Благовестието заявява, че ни е бил даден от Бащата, за да бъде наш с всички Негови благословения (Рим. 8:32). Казва се, че сме облечени в Него, че сме едно с Него, за да живеем, защото Той живее. Толкова често е повтаряно учението, “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, та никой, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). Казва се, че който вярва в Него, е преминал от смъртта в живота (Йоан 5:24). В този смисъл Той нарича Себе Си хлябът на живота, от който ако човек яде, никога няма да умре (Йоан 6:35). Той е нашият свидетел, та всички, които са Го приели с вяра, да бъдат счетени от нашия небесен Баща за синове. Ако копнеем за нещо повече от това да бъдем счетени за синове и наследници, ние трябва да се издигнем над Христос. Но ако това е нашата крайна цел, колко неразумно е да търсим извън Него това, което вече сме придобили в Него и можем да намерим само в Него! Освен това, тъй като Той е Вечната Мъдрост, Неизменната Истина, Определеното Намерение на Бащата, няма основания да се боим, че това, което Той ни казва, ще се различава по нещо от онази воля на Бащата, която търсим. Точно обратното, Той вярно ни я изявява както е била отначало, и както винаги ще бъде. Практическото влияние на това учение трябва също да бъде изявено в нашите молитви. Защото макар че вярата в нашето избиране ни подтиква да молим Бога, все пак, когато съставяме нашите молитви, би било нелепо да го натрапваме на Бога или да Му заповядваме по този начин, “Господи, ако съм избран, чуй ме.” Той иска от нас да се задоволим с Неговите обещания, а не да търсим на друго място дали Той е склонен да ни слуша. Така ще се избавим от много клопки, ако знаем как правилно да използваме това, което правилно е написано; но нека да не го изкривяваме неразумно за цели различни от това, за които то е предназначено.
(Под закрилата на Христос устояването на избраните е сигурно; тълкуване на текстове от Писанието, привеждани като възражение на това, 6-11)
6. Христос дарява на Своите Си сигурността, че тяхното избиране е неотменимо и вечноДруго потвърждение, което обикновено подкрепя нашата увереност, е, че нашето избиране е свързано с нашето призоваване. Защото се казва, че онези, които Христос просвещава с познание за Неговото име и приема лоното на Своята Църква, Той също поставя под закрила и защита. Всички, които по този начин Той приема, са Му поверени и възложени от Бащата, за да бъдат пазени за вечен живот. Какво виждаме? Христос открито прогласява, че всички, които Бащата е благоволил да спаси, са предадени на Него за закрила (Йоан 6:37-39; 17:6, 12). Следователно, ако искаме да знаем дали Бог Го е грижа за нашето спасение, нека да питаме дали ни е предал на Христос, Когото е определил да бъде единствен Спасител на всички Негови хора. Тогава, ако се съмняваме дали сме приети под закрилата на Христос, Той отстранява съмнението, когато щедро предлага Себе Си като наш Пастир и заявява, че ако чуваме гласа Му, ние сме от Неговите овце (Йоан 10:3, 16). Следователно нека да приемем Христос, Който ни е предложен така благодатно и идва да ни посрещне; Той ще ни постави в Своето стадо и ще ни държи в Своята кошара.
Но възниква тревога относно нашето бъдещо състояние. Защото докато Павел учи, че онези, които са първо избрани, след това са и призвани, нашият Спасител показва, че мнозина са призвани, но малцина избрани (Мат. 22:14). И дори самият Павел ни разубеждава срещу увереността, когато казва, “Който мисли, че стои, нека внимава да не падне” (1 Кор. 10:12). И отново, “Добре, поради неверие те се отрязаха, а ти поради вяра стоиш. Не високоумствувай, но бой се. Защото ако Бог не пощади естествените клони, и теб няма да пощади” (Рим. 11:20, 21). Накратко, самият опит достатъчно ни учи, че призоваването и вярата нямат стойност без устояване, което обаче не е подарено на всички. Но Христос ни е освободил от тревогата по този въпрос; защото следните обещания несъмнено се отнасят за бъдещето: “Всичко, което ми дава Бащата, ще дойде при Мен, и който дойде при Мен никак няма да го изпъдя.” И отново, “И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден” (Йоан 6:37, 39). И отново, “Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Баща Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Бащата” (Йоан 10:27-29). И когато заявява, “Всяко растение, което Моят небесен Баща не е посадил, ще се изкорени” (Мат. 15:13), Той подразбира също и обратното, че онези, които са вкоренени в Бога, никога няма да бъдат лишени от своето спасение. С това се съгласяват и думите на Йоан, “Ако бяха от нас, щяха да си останат с нас” (1 Йоан 2:19). От това също следва тържествуването на Павел над живота и смъртта, над сегашното и бъдещото (Рим. 8:38). Това трябва да бъде основано върху дара на устояването. Няма съмнение, че Павел използва това чувство като валидно за всички избрани. На друго място той казва, “Като съм уверен именно в това, че Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенствува до деня на Исус Христос” (Фил. 1:6). Също и Давид, когато неговата вяра заплашваше да пропадне, потърси тази подкрепа: “Не забравяй делото на ръцете Си.” Нещо повече, не може да има съмнение, че тъй като Христос се молеше за всички избрани, Той иска за тях същото, което иска за Петър, а именно, вярата им да не отслабне (Лука 22:32). От това заключаваме, че няма опасност за тяхното отпадане, тъй като на Божия Син, Който се застъпва тяхното благочестие да остане постоянно, никога няма да бъде отказано. Тогава на какво иска да ни научи нашият Спасител с тази молитва, освен просто да се доверим, че винаги когато сме Негови, нашето вечно спасение е сигурно?
7. Който вярва истински, не може да отпадне
Но всеки ден става така, че хора, които като че ли принадлежат на Христос, се отвръщат от Него и отпадат; дори в самия текст, където Той заявява, че никой от тези, които Бащата Му е дал, не е погинал, Той изключва сина на погибелта. Наистина, това е вярно; но също толкова е вярно, че тези хора никога не са дошли при Христос с тази сърдечна увереност, чрез която се установява сигурността на нашето избиране: “От нас излязоха,” казва Йоан, “но не бяха от нас; защото ако бяха от нас, щяха да си останат с нас” (1 Йоан 2:19). Не отричам, че са имали външните белези на призоваването, подобни на дадените на избраните; но в никакъв случай не признавам, че са имали това сигурно потвърждение на избирането, което желая вярващите да търсят от словото на Благовестието. Затова, нека такива примери да не ни отвличат от спокойната увереност в обещанието на Господа, когато заявява, че всички, които са Го приели с истинска вяра, са Му дадени от Бащата, и че никой от тях няма да погине, докато Той е техен Пазител и Пастир (Йоан 3:16; 6:39). След малко ще говорим и за Юда (р. 9). Павел не увещава християните против увереността, а против безгрижната, плътска самоувереност, която е придружена с гордост, надменност и презрение към другите, която задушава смирението и почитането на Бога и причинява забравяне на получената благодат (Рим. 11:20). Защото той се обръща към езичниците и им показва, че не трябва да се възвишават горделиво и жестоко над евреите, на чието място са поставени заради тяхното отхвърляне. Той също заповядва страх, не страх, от който да треперят в тревога, а който ни учи да приемаме Божията благодат със смирение и не нарушава нашата увереност в нея, както се казва на друго място. Можем да добавим, че той не говори за отделни хора, а за групи от хора (виж 1 Кор. 10:12). Тъй като Църквата е била разделена на две групи, и споровете са предизвиквали разцепление, Павел напомня на езичниците, че това, че са сложени на мястото на един свят и специален народ, е причина за смирение и страх. Защото сред тях е имало много тщеславни хора, и тяхното самохвалство е трябвало веднага да бъде подтиснато. Но на друго място видяхме, че нашата надежда се простира напред в бъдещето, дори отвъд смъртта, и че нищо не е по-противно на нейното естество от това да се съмняваме относно нашата бъдеща съдба.
8. Общо и специално призоваване (Мат. 22:2-14)
Изразът на нашия Спасител, “Мнозина са призвани, а малцина избрани” (Мат. 22:14), също бива тълкуван много неправилно (виж Книга 3, глава 2, р. 11, 12). В този израз няма да има неяснота, ако обърнем внимание на това, което нашите предишни бележки трябва да са изяснили, а именно, че има два вида призоваване: има всеобщ призив, с който Бог чрез външното проповядване на Словото кани еднакво всички хора, дори онези, за които е предназначил призивът да бъде смъртоносно ухание и основание за сурова присъда. Освен това има специален призив, който Бог дарява само на вярващите, когато чрез вътрешното просвещение на Духа прави проповядваното Слово да се вкорени дълбоко в техните сърца. Но понякога Той също го дава на онези, които просвещава за известно време, а след това, в справедливо наказание за тяхната неблагодарност, изоставя и поразява с голяма слепота.
И така, когато нашият Господ видя, че Благовестието става явно навсякъде, но бива презирано от мнозината и праведно оценявано от малцина, описва Бога като Цар, който, подготвяйки голямо празненство, изпраща навсякъде своите слуги да поканят голямо множество, но успяват да доведат само малцина, защото почти всички измислят някакво оправдание; накрая, вследствие на техния отказ, той е принуден да изпрати своите слуги по пътищата да поканят всеки, когото срещнат. Съвършено ясно е, че дотук притчата трябва да се разбира по отношение на външното призоваване. Той след това добавя, че Бог играе ролята на приятен домакин, който обикаля масите и любезно поздравява всеки гост; но ако намери човек, който не е в празнично облекло, по никакъв начин няма да му позволи да оскърбява празненството със своята непразнична дреха. Признавам, че тази част от притчата трябва да се отнася за онези, които влизат в Църквата чрез изповед на вяра, но не са облечени с освещението на Христос. Бог никога няма да търпи такъв позор за Неговата Църква, такава язва в тялото й, но ще ги изхвърли навън, както заслужава тяхната низост. И така, от големия брой на призваните са избрани само малцина; но призоваването не е такова, че да дава способност на вярващите да оценяват своето избиране. Първият вид призоваване е общ за всички нечестиви, вторият носи със себе си Духа на новорождение, Който е залог и печат на бъдещото наследство, чрез Който нашите сърца са запечатани за Господния ден (Еф. 1:13, 14). С една дума, докато лицемерите се преструват на благочестиви, като че ли са истинни поклонници на Бога, Христос заявява, че те в крайна сметка ще бъдат изхвърлени от мястото, което неправилно заемат, както се казва в псалма, “Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее на Твоя свят хълм? Онзи, който ходи незлобливо, който върши правда, и който говори истина от сърцето си” (Пс. 15:1, 2). И отново в друг текст, “Това е поколението на онези, които Го търсят; онези, които търсят Твоето лице, те са Яков” (Пс. 24:6). И така Духът увещава вярващите към търпение, а не към мърморене заради това, че исмаилтяните са примесени с тях в Църквата, тъй като накрая маската ще бъде свалена и те ще бъдат позорно изхвърлени.
9. Примерът с Юда не е свидетелство за противното
Същата логика важи за цитирания по-горе текст, в който Христос казва, че никой не е изгубен, освен синът на погибелта (Йоан 17:12). Изразът не е строго буквален, но в никакъв случай не е неясен; защото Юда не беше нареден сред Христовите овце поради това, че е един от тях, а защото имаше видимо място сред тях. И така, когато на друго място Господ казва, че той е бил избран сред апостолите, това се отнася само за неговото служение: “Не Аз ли избрах вас дванадесетте, и един от вас е дявол?” (Йоан 6:70). Тоест, Той го е избрал за служението на апостол. Но когато говори за избирането за спасение, Той напълно го изключва от числото на избраните: “Не говоря за всички вас; Аз знам кои съм избрал” (Йоан 13:18). Ако някой реши да обърка думата “избрани” в двата текста, той най-нещастно ще се оплете; докато ако разграничи двете значения, нищо не може да бъде по-ясно. Следователно Григорий е в най-жалка и гибелна заблуда, когато казва, че осъзнаваме само нашето призоваване, но сме несигурни относно нашето избиране; и на основата на това увещава всички към страх и трепет, давайки като причина, е дори да знаем какво сме днес, пак не знаем какво ще бъдем утре (Gregor. Hom. 38). Нов този текст той ясно показва как се спъва на своя си камък. Като ограничава избирането до заслуги от дела, той дава много добра причина за обезсърчение на своите читатели, докато в същото време не е способен да ги укрепи, защото не ги води от тях самите към увереност в Божествената доброта.
От това вярващите могат да осъзнаят в известна степен истината за това, което казахме в началото, а именно, че когато бъде правилно разглеждано, предопределението не разрушава вярата, а позволява нейното най-добро укрепване. Но не отричам, че понякога Духът приспособява Своето говорене към нашите немощни способности; както когато казва, “Те не ще бъдат записани в съвета на хората Ми, нито ще бъдат записани в списъка на Израилевия дом” (Езек. 13:9). Като че ли Бог тогава е бил започнал да пише имената на онези, които смята за Свои хора, в Книгата на Живота; но ние знаем от самото свидетелство на Христос, че имената на Божиите деца са записани в Книгата на Живота от началото (Лука 10:20). Думите просто показват изоставянето на онези, които като че ли са имали главно място сред избраните, както се казва в псалма, “Да се изличат от Книгата на Живота, и с праведните да се не запишат” (Пс. 69:28).
10. Преди тяхното призоваване в избраните няма “семе на избиране”
Чрез призоваването избраните биват довеждани в Христовата кошара, не от самата утроба, нито всички по едно и също време, но според както на Бога се види угодно да разпределя Своята благодат. Преди да бъдат събрани при върховния Пастир, те се скитат пръснати из голямата пустиня и по никакъв начин не се различават от другите, освен че чрез специалната Божия милост са пазени да не се втурнат към окончателно самоунищожение. Следователно, ако гледате на самите тях, ще виждате само как потомството на Адам дава свидетелство за общата извратеност на всички хора. Това, че те не се увличат в крайно и отчаяно безбожие, не се дължи на някаква същностна доброта в тях, а на това, че Божият поглед следи за тяхната безопасност и Неговата ръка се простира над тях.
Онези, които бълнуват за някакво семе на избиране, посадено в техните сърца от тяхното раждане, чрез действието на което те винаги са склонни към благочестие и страх от Бога, нямат подкрепа от авторитета на Писанието, а също са опровергани от опита. Те наистина привеждат няколко примера, за да докажат, че преди да бъдат просветени, избраните не са чужди на благочестието; например, че Павел е водел непорочен живот по време на своето фарисейство, че Корнилий е бил приет заради своите молитви и благодеяния, и т.н. (Фил. 3:5; Деян. 10:2). Ние признаваме случая с Павел, но твърдим, че те са в заблуда относно Корнилий; защото е очевидно, че той вече е бил просветен и новороден, така че всичко, което е искал, е ясно откровение за Благовестието. Но какво очакват те да извлекат от тези няколко случая? Дали че всички избрани винаги са надарени с дух на благочестие? По същия начин всеки може, като посочи почтеността на Аристид, Сократ, Ксенократ, Сципион, Курий, Камил и други (виж Книга 2, глава 4, р. 4), да заключи, че всички, които са оставени в слепотата на идолопоклонството, са старателни в търсене на добродетели и святост. Но самото Писание ясно се противопоставя в много стихове. Описанието, което Павел дава на ефесяните преди новорождението, не показва и едно зърно на такова семе. Неговите думи са, “И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на този свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действува в синовете на непокорството; между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите, и по естество сме били деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:1-3). И отново, “В онова време бяхте отделени от Христа . . . без да имате надежда и без Бога на света” (Еф. 2:12). И отново, “Някога си бяхте тъмнина, а сега сте светлина в Господа, обхождайте се като деца на светлината” (Еф. 5:8). Но може би те ще настояват, че в последния текст се говори за онова непознаване на истинния Бог, в което избраните са живели преди да бъдат призовани, и което те не отричат. Макар че това чудовищно противоречи на увещанието на Апостола да не лъжат или крадат повече (Еф. 4:28). Какъв отговор ще дадат те на други текстове; като онзи, в който, след като заявява на коринтяните, че “Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство,” той незабавно добавя, “такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог” (1 Кор. 6:9-11)? Той отново казва на римляните, “Както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва светост. Защото, когато бяхте слуги на греха не бяхте обуздавани от правдата. Какъв плод имахте тогава от ония неща? - неща, за които сега се срамувате” (Рим. 6:19-21).
11. Божествено избавление, не растеж от семе
Кажете ми тогава, какво семе на избора е посадено в онези, които, замърсени по различни начини през целия си живот, са се втурвали с безразсъдно нечестие във всякакъв вид мерзости? Ако Павел искаше да изразява такъв възглед, той би трябвало да покаже колко много дължат на Божията доброта, чрез която са били запазени от пропадане в такава мръсотия. Петър също би трябвало да би трябвало да увещава своите сънародници да благодарят за вечното семе на избирането. Обратното, неговото увещание е, “Достатъчно е миналото време, когато сте живели така, както желаят да живеят езичниците” (1 Пет. 4:3). Да даваме ли примери? Имало ли е зачатък на праведност в блудницата Раав преди да повярва (Ис.Нав. 2:4)? Или в Манасия, когато Ерусалим е бил оцветен и почти потопен в кръвта на пророците (4 Царе 23:16)? Или в крадеца, който помисли за покаяние едва в последния си дъх (Лука 23:42)? Затова нека да отхвърлим онези аргументи, които самите любопитни хора безразсъдно измислят без никакво основание от Писанието. Но нека се придържаме към това, което Писанието заявява, а именно, че “Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път” ((Ис. 53:6); тоест към погибел. Бог оставя в тази яма на погибелта онези, които е определил да избави един ден, когато дойде определеното от Него време; Той само ги предпазва от пропадане в непоправимо богохулство.
(Как Бог се отнася към отхвърлените, 12-17)
12. Бог нанася справедливост към отхвърленитеТака както чрез ефективността на Своето призоваване Господ извършва към Своето избрани спасението, на което ги е предопределил чрез Своето вечно намерение, така Той има осъждение срещу отхвърлените, чрез което извършва Своето намерение към тях. Следователно онези, които е създал за непочит в живота и погибел в смъртта, за да бъдат съдове за гняв и примери за суровост в довеждането им до тяхната съдба, Той в един случай лишава от средства да чуят Неговото Слово, а в друг чрез проповядването на Словото още повече ги заслепява и затъпява. Примерите за първото за безбройни, но нека да изберем един от най-забележителните. Преди идването на Христос са минали около четири хиляди години, през които Той е криел светлината на спасителното учение от всички народи. Ако някой отговори, че Той не им е дал притежание на великото благословение, защото ги е намерил недостойни, тогава тяхното потомство по никакъв начин не може да бъде по-достойно. В допълнение към опита, Малахия е достатъчен свидетел за това; защото макар да ги обвинява в неверие и богохулство, той все пак заявява, че Изкупителят ще дойде. Защо тогава е даден на вторите, а не на първите? Те напразно биха измъчвали себе си да търсят по-дълбока причина от тайната и неизследима Божия воля. И няма причина да се боим, че някой последовател на Порфирий ще обвинява безнаказано Божията справедливост, докато ние не казваме нищо в нейна защита. Защото докато твърдим, че никой не погива незаслужено, и само поради незаслужената Божия доброто някои биват избавени, казахме достатъчно за да изявим Неговата слава; няма ни най-малка причина за избягване на въпроса.
Така върховният Съдия прави път за Своето предопределение, когато лишава онези, които е отхвърлил от общението на Неговата светлина, Той ги оставя в слепота. Всеки ден ни носи нови примери за втория случай, и много от тях са изявени пред нас в Писанието. От сто човека, на които е донесено едно и също проповядване, вероятно само двадесет го приемат с правилното покорство към вярата; другите не го оценяват, осмиват го, клеветят го или го позорят. Ако се каже, че тази разлика се дължи на злобата и извратеността на тези хора, отговорът не е задоволителен; защото същото нечестие би обхванало ума на праведните, ако Бог в Своята доброта не го поправи. И така винаги ще бъдем оплетени в греха, докато не извикаме заедно с Павел, “Кой те прави да се отличаваш?” (1 Кор. 4:7), показвайки, че някои хора превъзхождат други не поради своите качества, а само поради Божието благоволение.
13. Самото проповядване на Словото може да закорави сърцето
Тогава защо Той дарява благодат на едни, а подминава други? По отношение на първите, Лука дава причината: защото те “са отредени за вечен живот” (Деян. 13:48). Тогава какво да мислим за вторите, освен че са съдове на гнева, приготвени за непочит? Затова нека не отказваме да кажем заедно с Августин, “Бог може да промени волята на нечестивите към добро, защото е всемогъщ. Очевидно е, че може. Тогава защо не го прави? Защото не желае. Защо не желае? Отговорът на този въпрос остава скрит вътре в Него” (August. De Genes. ad Lit., Lib. 2). Не трябва да се опитваме да бъдем по-мъдри отколкото е законно, и е много по-добре да приемем обяснението на Августин, отколкото да бърборим заедно с Йоан Златоуст, “че Той привлича при Себе Си онзи, който желае и простира ръката си” (Chrysost. Hom. de Convers. Pauli); защото така разликата ще лежи не в Божието намерение, а в обикновената човешка воля. Но тя е толкова далеч от това да бъде поставена в обикновената човешка воля, че можем да добавим, че дори благочестивите и онези, които се боят от Бога, се нуждаят от това специално вдъхновение към Духа. Търговката на платове Лидия се боеше от Бога, и все пак беше необходимо нейното сърце да бъде отворено, за да обърне внимание на учението на Павел и да се възползва от него (Деян. 16:14). Това не се казва само за тази жена, а за да ни научи, че всеки напредък в благочестието се дължи на скритото действие на Духа.
Нито може да се отрече, че Бог изпраща Своето Слово на мнозина, чиято слепота е благоволил да направи по-дълбока. Защо заповядва да донесат толкова много послания до Фараона? Дали е защото се е надявал, че Фараонът може да бъде смекчен чрез повтарянето? Не, но още преди да започне, Той знаеше и предсказа последствията: “И Господ каза на Моисей: Когато се завърнеш в Египет, внимавай да вършиш пред Фараона всичките чудеса, които дадох в ръката ти; но Аз ще закоравя сърцето му, и той няма да пусне хората” (Изх. 4:21). Така когато издига Езекиил, Той го предупреждава, “Изпращам те при израилтяните, при бунтовни хора, които въстанаха против Мен . . . от думите им да не се убоиш”; “Живееш всред дом на бунтовници, които имат очи за да виждат, но не виждат, които имат уши за да чуват, но не чуват” (Езек. 2:3, 6; 12:2). Така Той предсказва на Еремия какъв ще бъде плодът от неговото поучение: “да изкореняваш, да съсипваш и да погубваш” (Ер. 1:10). Но пророчеството на Исая е дори по-силно; защото бива изпратен от Господа с тези думи: “С уши непрестанно ще чуете, но няма да схванете, и с очи непрестанно ще видите, но няма да разберете. Направи да затлъстее сърцето на тия хора, и направи да натегнат ушите им, и затвори очите им, да не би да гледат с очите си, и да слушат с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат та се изцелят” (Ис. 6:9, 10). Тук Бог насочва Своя глас към тях, но това е за да оглушеят; запалва светлина, но това е за да ослепеят; дава наставление, но това е за да оглупеят; дава лекарство, но това е за да не бъдат изцелени. И Йоан, като говори за това пророчество, заявява, че юдеите не повярваха в Христовото учение, защото това Божие проклятие лежи върху тях.
Също е безспорно, че Бог довежда Своето учение обвито в загадки на онези, които не благоволи да просвети, за да не могат да се възползват от него, но да бъдат предадени на по-дълбока слепота. Затова нашият Спасител заявява, че притчите, които е говорил на множеството, ще обясни само на Апостолите, “защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено” (Мат. 13:11). Ще попитате, какво всъщност прави нашият Господ като поучава онези, които иска да не Го разберат? Вижте къде е причината, и престанете да питате? Колкото и неясно да е Словото, в него винаги има достатъчно светлина, за да изобличи съвестта на нечестивите.
14. Причината за закоравеността на сърцето
Сега остава да видим защо Господ действува по този начин. Ако се отговори, че това е защото хората заслужават това поради своето безбожие, нечестие и неблагодарност, това е истинно и вярно; но все пак, тъй като все още не е явно каква е причината за разликата, че някои се обръщат към покорство, а други остават закоравени, ние трябва при разглеждането да отидем на текста от Мойсей, който Павел коментира, а именно, “Именно за това те издигнах, за да покажа в теб силата Си и да се прочуе името Ми по целия свят” (Рим. 9:17). Отказът на отхвърлените да се покоряват на Божието Слово, когато им бъде изявено, ще бъде правилно приписан на злобата и извратеността на техните сърца, ако в същото време се добави, че те са осъдени на тази извратеност, защото според справедливите, но неизследими Божии съдби те са издигнати, за да изявят Божията слава чрез своето осъждение. По същия начин, когато за синовете на Илий се казва, че искат да слушат здравословни увещания, “защото Господ щеше да ги погуби” (1 Царе 2:25), не се отрича, че тяхната закоравеност беше плод на тяхното собствено нечестие; но в същото време се заявява защо са били оставени на своята закоравеност, когато Господ е можел да смекчи сърцата им: а именно, защото Неговата непроменима наредба ги е обрекла веднъж завинаги на погибел. От това следват и думите на Йоан, “Ако и да беше извършил толкова знамения пред тях, те пак не повярваха в Него; за да се изпълни казаното от пророк Исая, който рече, Господи, кой от нас е повярвал на онова, което сме чули? (Йоан 12:37, 38); защото макар че не оправдава тяхната извратеност, той се задоволява с мисълта, че Божията благодат е безвкусна за хората, докато Святият Дух не й придаде някакъв вкус. И Христос, като цитира пророчеството от Исая, “Всички ще бъдат научени от Бога” (Йоан 6:45), само иска да покаже, че юдеите са отхвърлени и чужденци за Църквата, защото не искат да бъдат научени; и не дава друга причина освен тази, че Божието обещание не им принадлежи. Това се потвърждава от думите на Павел, че “разпнатият Христос” е “за юдеите съблазън, а за гърците глупост; но за самите призвани, и юдеи, и гърци, Христос Божия сила и Божия премъдрост” (1 Кор. 1:23, 24).
След като споменава обичайните плодове от проповядването на Благовестието, че то разгневява едни и бива презирано от други, той казва, че то е скъпоценно само за онези, които са призвани. Малко преди това той ги нарича “вярващи,” но не желае да откаже правилното място на Божествената благодат, която предхожда вярата; дори добавя вярата с уточнението, че онези, които са приели Благовестието, трябва да припишат заслугата за своята вяра на Божието призоваване. Така също веднага след това той показва, че те са избрани от Бога. Когато нечестивите чуват тези неща, те се оплакват, че Бог злоупотребява със Своята върховна власт; че си прави жестоко забавление с нещастието на Своите създания. Но нека ние, които знаем, че хората подлежат по толкова много обвинения на Божието осъждение, че не могат да защитят и една хилядна от своите престъпления (Йов 9:3), да признаем, че отхвърлените не понасят нищо, което не е съобразено с най-съвършената справедливост. Когато не можем ясно да видим причината за това, нека по-добре да останем в незнание относно дълбините на Божествената мъдрост.
15. Текстове от Писанието, които като че ли доказват обратното на това учение: (А) Езекиил 33:11
Но тъй като често се привежда възражение, основано върху няколко стиха от Писанието, в които като че ли Бог отрича, че нечестивите погиват поради Неговата наредба, а непринудено довеждат смърт върху себе си противно на Неговото предупреждение, нека накратко да обясним тези текстове и да покажем, че не са противни на горния възглед.
Един от приведените текстове е, “Благоволя ли Аз в смъртта на нечестивия – казва Господ Йеова – а не по-добре да се обърне от пътя си и да живее?” (Езек. 18:23). Ако разширим това до целия човешки род, защо не са мнозинство онези, чиито умове могат лесно да се покорят, когато са подтикнати към покаяние, а не другите, които Неговото призоваване прави всекидневно да се закоравяват все повече? Нашият Господ заявява, че проповядването на Благовестието и чудесата би произвело повече плод сред хората на Ниневия и Содом отколкото в Юдея (Мат. 11:23). Тогава как става така, че ако Бог иска всички да бъдат спасени, Той не отваря възможност за покаяние на изгубените, та по този начин по-лесно да приемат благодатта? От това можем да видим, че текстът ще бъде насилствено изкривен, ако Божията воля, която пророкът споменава, се противопоставя на Неговото вечно намерение, чрез което е отделил избраните от отхвърлените. Сега, ако искаме да открием истинската цел на думите на пророка, ще открием, че той само иска да даде надежда за оправдание на онези, които се покаят. Обобщението е, че Бог несъмнено е готов да прости винаги, когато грешникът се покае. Следователно, Той не желае неговата смърт, тъй като желае неговото покаяние. Но опитът показва, че Неговата воля за покаянието на онези, които кани при Себе Си, не е такава, че да докосне сърцата на всички тях. Но не може да се каже, че Той действува чрез заблуда; защото макар че външното проповядване само прави без извинение онези, които чуват и не се покоряват, то все още се приема за свидетелство на благодатта, чрез която Той примирява хората със Себе Си. Следователно нека да държим учението на пророка, че Бог не се наслаждава в смъртта на грешника; за да могат праведните да бъдат уверени, че винаги, когато се покаят, Бог е готов да им прости; и за да могат нечестивите да чувствуват, че тяхната вина е удвоена, когато не отговорят на голямата милост и снизхождение на Бога. И така, Божията милост винаги ще бъде готова да посрещне каещия се; но всички пророци и апостоли, и самият Езекиил, ясно казват на кого се дава дарът на покаянието.
16. (Б) 1 Тимотей 2:3-4, и подобни текстове
Вторият привеждан текст е този, в който Павел казва, че “Бог иска да се спасят всички хора” (1 Тим. 2:4). Макар че мисълта тук е различна от предишната, те имат доста общи неща. Аз отговарям, първо, че смисълът на Божието желание е ясен от контекста; защото Павел свързва две неща, искане да бъдат спасени и да дойдат до познание за истината. Ако с това искат да кажат, че Божието вечно намерение е определило всички да получат учението за спасение, какво има предвид Мойсей със следните думи, “ Кой народ е толкова велик, че да има Бог така близо при себе си” (Вт. 4:7)? Как става така, че много народи са лишени от тази светлина на Благовестието, която други притежават? Как става така, че чистото познание за учението за благочестието никога не е достигнало някои хора, а други едва вкусват само неясни трохи от него? Сега ще бъде лесно да извлечем целта на твърдението на Павел. Той заповядва на Тимотей в църквите редовно да се принасят молитви за царе и началници; но тъй като изглежда донякъде нелепо да се принасят молитви за една класа хора, които са почти безнадеждни (тъй като всички те не само са странници за тялото на Христос, но и правят всичко възможно да унищожат Неговото царство), той добавя, че за Бога е добро всички хора да бъдат спасени. С това той със сигурност иска да каже само, че пътят на спасението не е затворен за никоя класа хора; обратното, Той изявява Своята милост по такъв начин, че не би възпрял никой от нея.
Другите текстове не заявяват какво Бог е определил по отношение на всички хора в Своята тайна наредба, а заявяват, че има прошка за всички грешници, които я потърсят. Защото ако настояват върху думите, “Бог заключи всички в неверие, за да покаже милост към всички” (Рим. 11:32), аз от моя страна ще настоявам на това, което е написано на друго място, “Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно” (Пс. 115:3). Следователно, трябва да обясним този текст, за да го примирим с другия, “Ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля” (Изх. 33:19). Този, Който избира към кого ще покаже милост, не я показва на всички. Но тъй като ясно се вижда, че тук той говори не за отделни хора, а за класи хора, нека да си спестим дългата дискусия. В същото време трябва да отбележим, че Павел не заявява какво Бог прави винаги, навсякъде и във всякакви обстоятелства, а оставя на Него да прави царете и съдиите съучастници в небесното учение, дори в своята слепота те да се бунтуват против него.
Едно по-силно възражение изглежда е основано на текста от Петър: Господ “не иска да погинат някои, но всички да дойдат до покаяние” (1 Пет. 3:9). Но решението на проблема трябва да се намери във втората част на изречението, защото Неговата воля да дойдат до покаяние не може да се използва в някакъв друг смисъл от този, който се използва навсякъде в Писанието. Покаянието несъмнено зависи само от Бога, а дали Той има намерение да обърне всички, става ясно от самия Него, когато обещава, че на едни ще даде сърце от плът, а на другите ще остави каменното сърце (Езек. 36:26). Вярно е, че ако не беше склонен да приема онези, които молят за Неговата милост, не може да се каже, “Върнете се при Мен, казва Господ на Силите, и Аз ще се върна при вас, казва Господ на Силите” (Зах. 1:3) но твърдя, че никой човек не идва при Бога ако преди това не е променен отгоре. И ако покаянието беше оставено на човешката воля, Павел не би казал, “Та дано Бог би им дал покаяние” (2 Тим. 2:25). Нещо повече, докато увещава всички към покаяние, ако Бог не променя вярващите чрез скритото действие на Своя Дух, Еремия не би казал, “Върни ме, и ще бъда върнат, защото Ти си Господ мой Бог. Наистина, откакто бях върнат, покаях се” (Ер. 31:18).
17. Отговори на други възражения
Но ще кажете, ако е така, тогава не можем да имаме голяма вяра на обещанията на Благовестието, които като свидетелствуват относно Божията воля, заявяват, че Бог желае това, което е противно на Неговата ненарушима наредба. В никакъв случай; защото колкото и да са универсални обещанията за спасение, няма противоречие между тях и предопределянето на отхвърлените, ако обърнем внимание на тяхното действие. Знаем, че обещанията са ефективни само когато ги приемем с вяра, но когато вярата е празна, обещанията не действуват. Ако това е естеството на обещанията, нека сега да видим дали има някакво несъответствие между двете неща, а именно, че Бог чрез вечна наредба е определил числото на хората, които е благоволил да приеме в любов, и на другите, върху които е благоволил да изяви Своя гняв, и в същото време предлага еднакво спасението на всички хора. Аз твърдя, че те са в съвършено съгласие едно с друго, защото всичко, което се има предвид с обещанието, е, че просто Неговата милост се дава на всички, които я желаят и молят за нея, а това правят само хората, които Той е просветил. Нещо повече, Той просвещава онези, които е предопределил за спасение. Така истината за обещанията остава твърда и ненарушима, така че не може да се каже, че има някакво несъгласие между Божия вечен избор и свидетелството на Неговата благодат, която Той предлага на вярващите.
Но защо Той споменава всички хора? Именно за да могат съвестите на праведните да бъдат още по-уверени, когато разбират, че няма разлика между грешниците, стигат да имат вяра, и за да не могат нечестивите да претендират, че нямат към какво да се обърнат за да се избавят от робството на греха, когато неблагодарно отхвърлят отправеното им предложение. Следователно, тъй като чрез Благовестието Божията милост е предлагана на двете групи, именно вярата – или просвещението от Бога – е това, което разграничава праведните от нечестивите, като едните чувствуват действието на Благовестието, а другите не придобиват никаква полза от него. Самото просвещение воид началото си именно от Божия избор.
Друг цитиран текст е възклицанието на нашия Спасител, “Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до теб, колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пилетата под крилата си, но не искахте!” (Мат. 23:37); но този стих не им дава никаква подкрепа. Признавам, че тук Христос говори не само като човек, но ги укорява за това, че по всяко време са отхвърляли Неговата благодат. Но трябва да дадем определение за тази Божия воля, за която говорим. Защото е добре известно какви дела извърши Бог за да възпира тези хора, и колко извратено от най-горния до най-долния те следваха своите извратени страсти, и отказваха да бъдат събрани. Но от това не следва, че Божието намерение е било осуетено от човешкото нечестие. Те възразяват, че нищо не е по-противно на Божието естество от това Бог да има две воли. Аз признавам това, стига те да бъдат верни тълкуватели. Но защо те не обръщат внимание на многото текстове, в които Бог описва Себе Си с човешки чувства и снижава Себе Си под Своето истинско величие? Той казва, “Простирах ръцете Си цял ден към бунтовни хора” (Ис. 65:2), ставайки рано и работейки до късно, за да ги върне при Себе Си. Ако те се опитат да приложат тези качества без да обърнат внимание на преобразността, ще възникнат много ненужни спорове, които могат да бъдат прекратени с простото решение, че тук Бог е описан чрез това, което е само човешко. Всъщност, решението, което дадохме на друго място (виж Книга 1, глава 18, р. 3; и Книга 3, глава 20, р. 43), е напълно достатъчно, а именно, че макар за нашето възприятие Божията воля да е множествена, вътре в Себе Си Той не иска противоположни неща, но според Своята многообразна мъдрост (така я нарича Павел, Еф. 3:10), превъзхожда нашите възприятия, до онова време, когато ще ни се даде да знаем как Той скрито желае това, което сега за нас изглежда противно на Неговата воля.
Те също забавляват себе си със заяждането, че тъй като Бог е Баща на всички, несправедливо е да отхвърля някой човек, преди той със своето лошо поведение да е заслужил такова наказание. Като че ли Божията доброта не се простира дори до кучетата и прасетата. Но ако ограничим нашия възглед до човешкия род, нека да ни кажат защо Бог избра само един народ за Себе Си и стана техен Баща, и защо от този народ извлече само малък брой хора, като че ли те са цвета на народа. Но онези, които така обвиняват Бога, са така заслепени от своето увлечение за злословие, че не разсъждават, че както Бог “прави слънцето да изгрява за праведните и за неправедните” (Мат. 5:45), така наследството е запазено за малцината, на които един ден ще бъде казано, “Елате, благословени от Баща Ми, и наследете Царството, . . .” (Мат. 25:34). Нещо повече, те възразяват, че Бог не мрази нито едно от нещата, които е направил. Аз признавам това, но то не засяга учението, което поддържам, че отхвърлените са омразни на Бога, и в това Той е съвършено справедлив, тъй като лишените от Неговия Дух не могат да произведат нищо, което не заслужава проклятие. Те добавят, че няма разлика между юдеин и езичник, и следователно Божията благодат се предлага еднакво на всички; вярно е, ако само признаят (както Павел заявява), че Бог призовава и юдеи, и езичници според Своето благоволение, без да се ограничава до една от двете групи. Това опровергава тяхната заблуда относно друг стих, “ Бог заключи всички в неверие, та към всички да покаже милост” (Рим. 11:32); с други думи, той иска всички, които са спасени, да приписват своето спасение на Неговата милост, макар че благословението на спасението не е общо за всички. Накрая, след като приведохме всички аргументи от едната и от другата страна, нека нашият извод е заедно с Павел да бъдем изпълнени със страхопочитание относно голямата възвишеност на темата, и ако езиците ни все още мърморят, нека не се срамуваме да са присъединим към неговото възклицание, “Но, човече, ти кой си та да отговаряш против Бога?” (Рим. 9:20). Наистина Августин твърди, че е извратено да измерваме Божествената справедливост по стандартите на човешката справедливост (De Praedest. et Gra., c. 2).
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003