| Назад | Напред |

Глава Първа

1. ЧРЕЗ ПАДЕНИЕТО И БУНТА НА АДАМ ЦЕЛИЯТ ЧОВЕШКИ РОД Е ПРЕДАДЕН НА ПРОКЛЯТИЕ И СЕ Е ИЗРОДИЛ ОТ ПЪРВОНАЧАЛНОТО СИ СЪСТОЯНИЕ. УЧЕНИЕТО ЗА ПЪРВОРОДНИЯ ГРЯХ.

  1. Колко необходимо е познанието за нас самите, какво е неговото естество, какви са опасностите от грешки, какви са неговите главни части, р. 1, 2, 3.
  2. Причините за ужасното падение на Адам, р. 4.
  3. Последствията от падението се предават на потомството на Адам и на всички създания, от р. 5 до края на главата, където се разглеждат естеството, разпространението и действието на първородния грях.

Раздели.

  1. Познанието за нас самите е изключително необходимо. За да го използваме правилно, ние трябва да бъдем лишени от всякаква гордост и облечени в истинско смирение, което ще ни предразположи да осъзнаем нашето падение и да приемем Божията милост в Христос.
  2. Макар видимо да има някаква правдоподобност във възгледа, който ни подтиква към себевъзхищение, единственият правилен възглед е този, който ни насочва към истинско смирение на ума. Основания за гордостта. Нещастната суета на грешния човек.
  3. Разликата във възгледите между плътската мъдрост и съвестта, която се позовава на божествената справедливост като свой стандарт. Познанието за самите нас се състои от две части, първата от които вече разгледахме, а втората ще разгледаме тук.
  4. Като разглеждаме тази втора част, трябва да имаме предвид две неща;
    1. Как стана така, че Адам въвлече себе си и целия човешки род в това ужасно бедствие. Това е следствие не от чувствена невъздържаност, а от невярност (причината и за другите отвратителни грехове), което доведе до бунт против Бога, от Когото идва всяко истинско щастие. Изброяване на другите грехове, причинени от невярността на първия човек.
  5. Второто нещо, което трябва да се има предвид, е широтата на разпространение на заразното влияние на падението. То се предава,
    1. На всички създания, макар и несъгрешили; и,
    2. На цялото потомство на Адам. От това идва наследствената извратеност, или първородният грях, и извращаването на естеството, което преди това е било чисто и добро. Това извращаване се предава на цялото потомство на Адам, но не по начина, предполаган от пелагианците и целестинците.
  6. Извращаването се предава не само чрез подражание, но и чрез наследяване. Това се доказва,
    1. От противопоставянето, направено между Адам и Христос. Потвърждение от текстове в Писанието;
    2. От общото изявление, че сме деца на гнева.
  7. Възражение, че ако грехът на Адам се предава чрез наследяване на неговото потомство, тогава душата би трябвало да се създава чрез предаване. Отговор. Друго възражение, а именно, че децата не могат да наследят поквара от благочестиви родители. Отговор.
  8. Определение за първороден грях. Две части в определението. Изложение на втората част. Първородният грях ни излага на Божия гняв. Той също произвежда в нас делата на плътта. Разглеждане и на други определения.
  9. Изложение на първата част на изложението, а именно, че наследствената извратеност засяга всички части на душата.
  10. От изложението на двете части на определението следва, че Бог не е начинател на греха, а целият човешки род е извратен поради вътрешна порочност.
  11. Това, обаче, не идва от естеството, а е придобито качество. Това унищожава бълнуването на манихейците за двата принципа.

(Истинското познание за нас самите унищожава самоувереността, 1-3)
1. Погрешно и правилно познание за себе си

Не е случайно, че древната поговорка така силно препоръчва на човека да има познание за себе си. Защото ако се смята за позорно да бъдем невежи относно житейските неща, много по-позорно е невежеството относно себе си, поради което ние нещастно заблуждаваме себе си в неща от първостепенна важност и така вървим като слепи.

Но колкото е полезна тази поговорка, толкова трябва да бъдем внимателни да не я използваме неразумно, както виждаме че правят определени философи. Защото те, като увещават човека да познава себе си, заявяват, че причината за това човекът да не бъде невеж относно своето превъзходство и достойнство. Те желаят да виждат в него само това, което ще го изпълва с празна самоувереност и ще го надува с гордост.

Но себепознанието се състои в следното. Първо, когато размишляваме върху това, което Бог ни е дал при нашето сътворение и продължава щедро да ни дава, ние осъзнаваме колко велико би било превъзходството на нашето естество, ако се беше запазила неговата цялост, и в същото време си спомняме, че нямаме нищо свое, но зависим изцяло от Бога, от Когото получаваме по благодат всичко, което Той смята за нужно да ни дари; второ, когато гледаме на нашето нещастно състояние след падението на Адам, всяка увереност и самохвалство изчезват, изчервяваме се от срам и се чувствуваме наистина смирени. Защото както в началото Бог ни е създал по Своя образ, за да издигне нашите умове в търсене на добродетелта и съзерцание на вечния живот, така, за да не погребем безсърдечно тези благородни качества, които ни отличават от нисшите животни, важно е да знаем, че сме били надарени с ум и разум, за да можем да развиваме свят и почтен живот и да гледаме на благословеното безсмъртие като наша определена цел.

В същото време, невъзможно е да мислим за нашето първоначално достойнство без незабавно да си спомним за тъжната гледка на нашето безчестие и извратеност, откакко сме отпаднали от своето първоначално състояние в личността на нашия пръв родител. По този начин се чувствуваме недоволни от себе си и ставаме наистина смирени, като в същото време сме запалени с ново желание да търсим Бога, в Когото всеки може да придобие отново онези добри качества, от които всички са напълно лишени.

2. Човекът по естество е склонен към заблудително себевъзхищение

Като изследваме себе си, търсенето, което божествената истина заповядва, и познанието, което тя изисква, са такива, че ни отдалечават от всяко нещо като увереност в нашите собсвени сили, оставят ни лишени от всяко основание за самохвалство и така ни подтикват към покорство. Това е пътят, който трябва да следваме, ако искаме да постигнем истинската цел, както в мисленето, така и в действията. Аз осъзнавам колко по-привлекателен е възгледът, който по-скоро ни подтиква да размишляваме върху нашите добри качества, отколкото да видим онова, което ни покрива със срам – нашата нещастна бедност и безчестие. Няма нищо по-приемливо за човешкия ум от ласкателството, и затова, когато му се каже, че неговите дарби са много висши, той е склонен да повярва. Затова не е странно, че по-голямата част от човечеството греши толкова явно в това отношение. Поради вътрешното самолюбие, от което всички сме заслепени, ние с готовност убеждаваме себе си, че не притежаваме нито едно качество, което заслужава омраза; и затова, дори без да имаме някаква подкрепа отвън, ние като цяло вярваме на много глупавата идея, че човекът е напълно самодостатъчен за всички цели на добрия и щастлив живот. Ако все пак някой е склонен да мисли по-скромно и да отдаде нещо на Бога, за да не изглежда, че приписва на себе си всяко нещо, все пак, като прави разделението, той така разпределя нещата, че главното основание за увереност и самохвалство да остава в него самия.

И така, ако се направи изявление, което ласкае гордостта, спонтанно бликаща от вътрешното естество на човека, нищо не изглежда по-приятно. Затова във всяка епоха тези хора, които са най-изявени в превъзнасянето на превъзходството на човешкото естество, биват приемани с най-силни приветствия. Но каквото и да е това възвеличаване на човешкото превъзходство, като учи човека да уповава сам на себе си, то не прави нищо друго освен да впечатлява със своята сладост, но в същото време така заблуждава, че удавя в погибел всички, които му се поддават. Защото каква полза има да действуваме н празна самоувереност, да размишляваме, решаваме, планираме и опитваме това, което ние смятаме подходящо за нашите цели, и накрая да се окажем недостатъчни и лишени от здрав разум и истински добродетели, макар все още самоуверено да настояваме, докато сме се втурнали към погибелта? Следователно, всеки, който се вслушва в тези учители, които само ни занимават със съзерцаване на нашите добри качества, вместо да напредва в себепознанието, пропада в най-гибелно невежество.

3. Двата главни проблема на себепознанието

Макар откритата истина да се съгласява с общото мнение на човечеството, като поучава, че втората част на мъдростта се състои в себепознание, те се различават много относно метода, чрез който това познание се придобива. В своето плътско мислене човекът смята своето себепознание за съвършено, когато с високомерната самонадеяност на своя разум и почтеност той придобива смелост и подтиква себе си към добродетелни дела, и когато, обявявайки война на пороците, използва всичките си сили за да постигне почетни и честни цели. Но този, който изпитва себе си според стандартите на божествената справедливост, не намира в себе си нищо, което да му вдъхва увереност; и следователно, колкото по-внимателно е неговото себеизпитване, толкова по-голяма е неговата отпадналост. Като отхвърля всяка зависимост от самия себе си, той чувствува, че е напълно неспособен правилно да управлява своето поведение.

Обаче, не е Божията воля ние да забравяме първоначалното достойнство, което Той е дарил на нашите първиродители – достойнство, което може да ни подтикне към стремеж към доброта и праведност. За нас е невъзможно да мислим за нашето първоначално състояние, или за целта, за която сме били създадено, без да бъдем принудени да разсъждаваме върху безсмъртието и да търсим Божието царство. Но такова разсъждаване, вместо да повдигне духа ни, го събаря и ни прави смирени. Защото какво е нашето първоначално състояние? Това, от което сме паднали. Каква е целта на нашето сътворение? Такава, от която напълно сме се отклонили, така че, подтиснати от нашата нещастна съдба, стенем, стенещо въздишаме за едно достойнство, което сме изгубили. Когато казваме, че човекът не може да види нищо в себе си, което да може да привдигне духа му, имаме предвид, че той не притежава нищо, с което уверено да се гордее.

Следователно, като разглеждаме познанието, което човекът трябва да има за себе си, изглежда правилно да го разделим по следния начин, първо, да осъзнава целта, за която е бил създаден, и качествата – в никакъв случай презрени качества – с които е бил надарен, така подтиквайки го да размишлява върху поклонението пред Бога и бъдещия живот; и второ, да осъзнава своите способности, или по-скоро липса на способности – липса, която ако бъде осъзната, ще унищожи всяка негова самонадеяност и ще го покрие с объркване. Първият възглед учи човека какви са неговите задължения, а вторият го прави да разбира колко далеч е от способността да ги изпълнява. Ще разгледаме поред и двата.

(Последствието от греха на Адам беше загуба на първоначалните дарби на човека и разруха за целия човешки род, 4-7)
4. Разказът за Падението ни показва какво е грехът [Бит. 3]: невярност

Тъй като деянието, което Бог наказа така сурово, трябва да е било не дребна грешка, а отвратително престъпление, ще бъде необходимо да се занимаем с особеното естество на греха, който произведе падението на Адам и предизвика Бога да нанесе такова страшно възмездие върху целия човешки род. Общоприетата идея за чувствена невъздържаност е детинска. Съвкупността от всички добродетели не може да се състои само във въздържане от един единствен плод сред общо изобилие от всякакви желателни лакомства, тъй като земята с щастливо плодородие е давала не само изобилие, но и безкрайно разнообразие.

Следователно трябва да погледнем по-дълбоко от просто чувствената невъздържаност. Забраната срещу докосване на дървото за познанието на доброто и злото беше изпитание в покорство, та Адам, като го спази, да докаже своето съзнателно покорство на Божията заповед. Защото самото понятие показва, че целта на постановлението беше да го държи доволен от неговата съдба и да не му позволи надменно да се стреми към нещо повече от това. Обещанието, което му даде надежда за вечен живот докато яде от дървото на живота, и, от друга страна, страшната смъртна присъда в мига, в който вкуси от от дървото за познание на доброто и злото, бяха предназначени да изпитат и упражнят неговата вяра. Следователно не е трудно да разберем по какъв начин Адам предизвика Божия гняв. Наистина, Августин не е далеч от истината, когато казва (в Псалм 19), че гордостта е началото на всяко зло, защото, ако амбицията на човека не го беше завела по-високо от което му беше позволено, той можеше да остане в своето първоначално състояние.

Но от изкушението, което Мойсей описва, може да се извлече и разширено определение. Когато поради хитростта на дявола жената в невярността си изостави Божията заповед, нейното падение очевидно беше причинено от непокорство. Павел потвърждава това, като казва, че поради непокорството на човека всички умряха. В същото време трябва да се отбележи, че първият човек се разбунтува срещу Божията власт не само като позволи да бъде впримчен в хитрините на дявола, но и като презря истината и се обърна към лъжите. Със сигурност, когато има презрение към Божието слово, всяко почитание към Бога изчезва. Неговото величие не може да бъде надлежно почитано между нас, нито може поклонението пред Него да запази своята цялост, ако не се прикрепим към Неговите уста. Следователно невярността е в корена на бунта. Да повторим, от невярността произлизат надменност и гордост, заедно с неблагодарност; защото Адам, като копнееше за повече, отколкото му беше определено, прояви презрение към голямата щедрост, с която Бог го обогати. Със сигурност е чудовищно нечестие едно същество, направено от пръст, да сметне за малко нещо да бъде направен по подобие на Бога, защото не бил направен равен на Бога. Ако отстъплението, чрез което човекът изоставя властта на своя Създател и дори с раздразнение захвърля своята преданост към Него, е мръсно и отвратително престъпление, напразно е да смекчаваме греха на Адам. Нито пък то е просто отстъпление. То беше съчетано с мръсна обида против Бога, като двамата виновници се съгласиха с клеветите на Сатана, когато той обвини Бога в злоба, завист и лъжа. Накратко, нервяността отвори врата за страстта, а страстта роди непокорството, като човекът отхвърли страха от Бога и даде свобода на своята похот. Следователно, Бернар правилно казва, че в наши дни вратата на спасението е отворена за нас когато приемем благовестието с нашите уши, точно както през същия вход, когато беше отворен за Сатана, влезе и смъртта. Адам никога не би посмял да покаже някаква съпротива на Божията заповед, ако не беше така неверен на Божието слово. Най-здравата юзда, която може да възпира сигурно неговите страсти, би била вярата, че нищо не е по-добро от това да развива своята праведност като се покорява на Божиите заповеди и че възможно най-висшето щастие е да бъде обичан от Бога. Следователно човекът, като беше завлечен от богохулствата на Сатана, направи всичко от себе си да унищожи цялата Божия слава.

5. Първият грях като първороден грях

Както духовният живот на Адам би се състоял в това да остане съединен и свързан със своя Създател, така и отчуждението от Него беше смъртта на душата на Адам. Нито е странно, че онзи, който изврати целия естествен ред на небето и на земята, чрез своя бунт развали и целия си род. “Цялото създание стене,” казва св. Павел, “подчинено на немощ, но не своеволно” (Рим. 8:20, 22). Ако попитаме каква е причината, не може да има съмнение, че създанието понася част от наказанието, заслужено от човека, за чиято употреба са направени всички други създания. Следователно, тъй като чрез греха на човека дойде проклятие както гора, така и долу, над цялата земя, няма нищо необосновано в това, че проклятието се предава и на неговото потомство. След като небесният образ в човека беше изтрит, не само самият той беше наказан с отнемане на красивите неща, с които беше надарен, а именно, мъдрост, добродетел, праведност, истина и святост, и с поставянето на тяхно място на тези смъртоносни напасти, слепота, безсилие, суета, нечистота и неправедност, но той въвлече в това и своето потомство и го хвърли в същото нещастно състояние.

Това е наследствената извратеност, на която ранните християнски автори дават названието Първороден Грях, което означава извращаване на естество, което преди това е било добро и чисто. Тази тема е предизвикала много спорове, като нищо не е толкова трудно да бъде разбрано, както че грехът на един направи мнозината виновни, и така става общ грях. Това изглежда е причината защо най-ранните учители на Църквата хвърлят само бегъл поглед по темата, или поне не я обясняват така ясно, както трябва. Тази плахост, обаче, не можа да предотврати появата на Пелагий с неговите мръсни измислици – че Адам съгреши само в своя вреда, но не нанесе вреда на своето потомство. Сатана, като така умело прикрива истинската болест, се опитва да я направи неизлечима. Но когато е било ясно доказано от Писанието, че грехът на първия човек се предава на цялото негово потомство, се е прибегнало към несериозното възражение, че той се предава чрез подражание, не чрез наследяване. Затова здравото учение, и по-специално Августин, се е потрудило да докаже, че ние не сме извратени чрез придобито нечестие, а от самата утроба носим вътрешна извратеност. Би било най-голямо безсрамие да отричаме това. Но човекът, който се е научил от писанията на този свят човек [Августин] колко крайно е безумието на тези еретици, няма да се чуди на нахалството на пелагианците и целестинците. Със сигурност няма неяснота в изповедта на Давид, “Ето, родих се в нечестие, и в грях ме зачна майка ми” (Пс. 51:5). Неговата цел в текста не е да хвърли обвинение към своите родители; но за да препоръча по-добре добротата на Бога към него, той прилежно повтаря признанието, че е нечист от самото си раждане. Тъй като е ясно, че Давид не е специален случай, следва, че той е само е един пример в общата съдба на целия човешки род.

Следователно всички ние, произхождайки от нечисто семе, идваме в света омърсени със заразата на греха. Дори още преди да сме видели светлината на слънцето, ние сме осквернени и замърсени в Божия поглед. “Кой може да извади чисто от нечисто. Никой,” казва книгата Йов (Йов 14:4).

6. Първородният грях не се предава чрез подражание

Така виждаме, че нечистотата на родителите се предава на техните деца, така че всички без изключение са по рождение извратени. Не можем да намерим началото на тази извратеност, докато не стигнем до първия родител като глава на всичко. Следователно трябва да смятаме за сигурно, че по отношение на човешкото естество Адам не беше просто прародител, но и корен, и затова чрез неговата извратеност целият човешки род беше заслужено опорочен. Това е ясно от разликата, която апостолът прави между Адам и Христос, “Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички хора, защото всички съгрешиха . . . така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ” (Рим. 5:12, 21). На каква неяснота ще се позоват тук пелагианците? Че грехът на Адам се предава чрез подражание! Дали тогава праведността на Христос ни се предава само като пример, който ни се дава за подражание? Може ли някой човек да търпи такова богохулство? Но ако извън всякакъв спор, праведността на Христос, и с нея животът, са наши чрез наследяване, следва, че тези двете са били изгубени в Адам, за да бъдат възстановени в Христос, докато смъртта и грехът бяха въведени от Адам, за да бъдат премахнати в Христос. Няма неяснота в думите, “Както чрез непокорството на единия мнозината станаха грешни, така и чрез покорството на единия мнозината ще станат праведни.” Следователно връзката между тези двете е следната: Както Адам чрез своята разруха въвлече и нас в разруха, така Христос чрез Своята благодат ни възстанови към спасение.

В тази ясна светлина на истината не мога да видя необходимост от по-дълго или по-сложно доказателство. Това също се вижда в Първото послание към Коринтяните, където Павел, за да утвърди вярващите в сигурната надежда на възкресението, показва, че животът, който е изгубен в Адам, е възстановен в Христос (1 Кор. 15:22). Като заявява, че всички са умрели в Адам, той сега също открито свидетелствува, че всички са заразени с мръсотията на греха. Наистина, осъждението не може да достигне онези, които са напълно без вина. Но неговата идея става най-ясна от друга част на изречението, в която той показва, че надеждата за живот е възстановена в Христос. Всеки знае, че единственият начин, по който това става, е, че чрез чудно съучастие Христос влива в нас силата на Своята праведност, както на друго място се казва, “Духът е жив поради правдата” (Рим. 8:10). Следователно, единственото обяснение, което мже да се даде за израза, “в Адам всички умряха,” е, че като съгреши, той донесе нещастие и разруха не само на себе си, но и хвърли нашето естество в същата погибел; и че той зарази цялото свое потомство не само чрез една грешка, която няма нищо общо с нас, а чрез покварата, в която той сам падна.

Павел никога не би могъл да каже, че всички са “естество деца на гнева” (Еф. 2:3), ако хората не са проклети от утробата. И е очевидно, че естеството, за което се говори тук, не е естеството такова, каквото Бог го е създал, а каквото е било опорочено в Адам; защото би било напълно нелепо да правим Бога начинател на смъртта. Следователно Адам, като изврати себе си, предава заразата на цялото свое потомство. Защото небесният Съдия, нашият Спасител, заявява, че всички са по рождение порочни и извратени, когато казва, че “роденото от плътта е плът” (Йоан. 3:6), и следователно вратата към живота е затворена за всички, докато не бъдат новородени.

7. Предаването на греха от едно поколение на друго

За разбирането на този въпрос няма нужда от разгорещени спорове (което в немалка степен е обърквало древните учители) дали душата на детето произхожда чрез предаване на естество от душата на родителя. За нас трябва да е достатъчно да знаем, че Адам беше направен хранилище за дарбите, които Бог счете за правилно да дари на човешкото естество, и следователно, когато той изгуби това, което е получил, той го изгуби не само за себе си, но и за всички нас. Защо да се безпокоим за предаването на душата, когато знаем, че качествата, които Адам изгуби, той ги получи не само за себе си, а и за всички нас, че не са били дарби към един-единствен човек, а качества на целия човешки род? Следователно няма нищо нелепо във възгледа, че когато беше лишен от всичко, неговото естество беше оставено голо и бедно, че като беше замърсен от греха, замърсяването се предава на цялото негово потомство. Така от покварен корен израстват покварени клони, които предават своята поквара на клонките, които израстват от тях. Децата, като са опорочени в своя родител, предават мръсотията на внуците; с други думи, покварата, започнала в Адам, чрез непрекъснато наследяване се предава от предходните на тези, които идват след тях. Причината на заразата не е в естеството нито на плътта, нито на душата, а Бог е решил да нареди онези дарове, които е дал на първия човек, човекът да изгуби както за себе си, така и за своите потомци.

Пелагианската глупост относно невъзможността децата да наследяват извратеност от благочестиви родители, а всъщност трябва да бъдат освещавани чрез тяхната чистота, се опровергава лесно. Децата не идват чрез духовно новорождение, а чрез плътско раждане. Затова, както Августин казва, “И осъденият невярващ, и оправданият вярващ раждат потомство, което не е оправдано, а осъдено, защото естеството, което ражда, е извратено.” Нещо повече, макар праведните родители в известна степен допринасят за святостта на своето потомство, това е само чрез Божието благословение; но благословение, което не предотвратява предварителното действие на главното и всеобщо проклятие върху целия род. Вината е от естеството, докато освещението е от свръхестествена благодат.

(Първородният грях се определя като извратеност на естеството, заслужаваща наказание, но която не следва от естеството такова, каквото е било създадено, 8-11)
8. Естеството на първородния грях

Но за да не бъде самото нещо, за което говорим, неясно или съмнително, ще бъде уместно да дадем определение за първороден грях. (Калвин, в Conc. Trident. 1, Dec. Sess. 5). Но нямам намерение да разглеждам всички определения, които различните автори са възприели, а само да изведа единственото, което ми изглежда най-съобразено с истината. И така, първородният грях може да се определи като наследствена поквара и извратеност на нашето естество, проникнала във всички части на душата, която първо ни излага на Божия гняв, а след това произвежда в нас дела, които Писанието нарича дела на плътта. Тази извратеност Павел многократно определя с названието грях (Гал. 5:19), докато делата, които произлизат от нея, като прелюбодейство, блудсво, кражби, омраза, убийства, пирувания, той нарича по същия начин плодове на греха, макар че в различни текстове на Писанието, и дори от самия Павел, те също са наречени грехове.

Следователно, две неща трябва ясно да се отбележат, а именно, че като сме така извратени и покварени във всички части на своето естество, само заради тази поквара ние заслужено сме осъдени от Бога, за Когото не е приемливо нищо друго освен праведност, невинност и чистота. Това е наказание за чужд грях. Защото когато се казва, че грехът на Адам ни излага на Божия гняв, смисълът не е, че ние, които сами по себе си сме невинни и непокварени, носим неговата вина, но тъй като чрез неговото престъпление ние всички сме поставени под проклятие, казва се, че той ни е вкарал в дълг. Чрез него, обаче, идва не само наказанието, но и замърсяването, за което справедливо заслужаваме наказание. Затова Августин, макар че често нарича това чужд грях (за да може по-ясно да покаже как той идва при нас чрез наследяване), в същото време твърди, че това е собственият грях на всеки отделен човек. И Апостолът най-изрично свидетелствува, че “смъртта премина във всички хора, защото всички съгрешиха” (Рим. 5:12); тоест, участвуват в първородния грях и са замърсени от неговатат мръсотия. Следователно, макар децата да носят със себе си своето осъждение още от утробата на майката, страдат не поради чужди, а поради свои недостатъци. Защото макар още да не са произвели плодовете на своята неправда, в себе си те имат посадени семената. Дори цялото им естество е своеобразна леха на греха и следователно не може да бъде друго освен противно и омразно на Бога. Оттук следва, че то правилно е смятано за грешно в Божия поглед; защото не може да има осъждение без вина.

След това идва следващата идея, а именно, че тази извратеност в нас никога не престава, но непрекъснато произвежда нови плодове, онези дела на плътта, които по-горе описахме; точно както запалената пещ хвърля искри и огън, или изворът без прекъсване излива вода. Следователно, онези, които определят първородния грях като липса на първоначалната праведност, която трябва да имаме, макар че по същество осъзнават целия смисъл, не изразяват достатъчно неговата сила и енергия. Защото нашето естество не е само напълно лишено от доброта, но е толкова изобилно във всякакъв вид зло, че не може никога да остане безделно. Онези, които го наричат похотливост, използват дума, която не е много неуместна, ако също добавят (много хора, обаче, никога няма да се съгласят на това), че всичко, което е в човека, от разума до волята, от душата до плътта, е замърсено и пропито с тази похотливост; или, да го кажем по-кратко, че целият човек в себе си не е нищо друго освен похотливост.

9. Грехът обхваща целия човек

Затова казах, че след като Адам се разбунтува срещу извора на правдата, всички части на душата са обхванати от греха. Защото той не само е примамен от малки пожелания, но и самата крепост на ума му е завладяна от омразно нечестие, и вътрешното му сърце е пропито с гордост (Рим. 7:12; Книга 4, глава 15, р. 10-12), така че е глупаво и неуместно да ограничаваме покварата,, която произлиза от него, до това, което наричаме чувствени страсти, или да я наричаме възбуда, която примамва, тревожи и привлича една единствена част, която те наричат чувственост, в греха. Тук Петер Ломбард показва чудовищно невежество (Lomb., lib. 2 Dist. 31). Когато търси мястото на покварата, той казва, че то е в плътта (както Павел заявява), не като вещество, наистина, а като по-явно в плътта. Като че ли Павел казва, че само една част от душата, а не цялото естество, се противопоставя на свръхестествената благодат. Самият Павел не оставя място за съмнение, когато казва, че покварата не живее само в една част, но никоя част не е свободна от нейната смъртоносна зараза. Защото като говори за извратено естество, той не само осъжда прекомерността на пожеланията, но изрично заявява, че разумът е подчинен на слепота, и сърцето на извратеност (Еф. 4:17, 18).

Третата глава на Посланието към Римляните не е нищо друго освен описание на първородния грях; същото нещо става още по-ясно от начина на обновление. Защото духът, който се противи на стария човек и плътта, показва не само благодатта, чрез която чувствената или нисшата част от душата бива поправена, а включва пълно преобразяване на всички нейни части (Еф. 4:23). И затова Павел заповядва не само подтискането на прекомерните желания, но и да бъдем обновени в духа на нашия ум (Еф. 4:23), както на друго място ни казва да се преобразяваме чрез обновяването на ума (Рим. 12:2). Оттук следва, че тази част, в която достойнството и превъзходството на душата са най-очевидни, не само е наранена, но и е толкова извратена, че не е достатъчно обикновено лекарство. Трябва да има ново естество. След малко ще видим доколко грехът е завладял ума и сърцето. Тук само исках накратко да отбележа, че целият човек, от върха на главата до петите, е така наводнен, че никоя част не остава свободна от греха, и следователно всичко, което произлиза от него, се вменява за грях. Така Павел казва, че всички плътски мисли и страсти са вражда против Бога, и следователно смърт (Рим. 8:6-7).

10. Грехът не е нашето естество, а изкривяване на нашето естество

Сега нека се занимаем с онези, които се осмеляват да приписват на Божието име своите пороци, защото ние казваме, че хората се раждат порочни. Те нелепо очакват да намерят в своята извратеност онова божествено действие, което трябва да търсят в естеството на Адам, докато още беше цялостен и непокварен. Вината за нашата разруха е в нашето собствено плътско естество, а не в Бога, и причината е само в нашето израждане от нашето първоначално състояние.

И нека никой не ни омайва, че Бог вероятно би осигурил нашата безопасност по-добре, ако беше предотвратил падението на Адам. Това възражение, което, поради дръзката надменност в него е противно на всеки набожен ум, е свързано с тайната на предопределението, която по-късно ще бъде разгледана на съответното място (Tertull. de Prescript., Calvin, Lib. de Predest.). Между другото нека помним, че нашата разруха се дължи на нашата собствена извратеност, за да не подмятаме обвинения против самия Бог, Създател на естеството. Вярно е, че естеството е смъртно ранено, но има голяма разлика между рана, която е нанесена отвън, и такава, която е вродена в първоначалното състояние. Ясно е, че тази рана е причинена от греха; и следователно нямаме основания за оплакване, освен срещу себе си. Това много внимателно се поучава в Писанието. Защото Проповедникът казва, “Ето, това само намерих, че Бог направи човека праведен, но те изнамериха много измишления” (Екл. 7:29). Тъй като по Божието благоволение човекът беше направен праведен, но пропадна в немощ поради собственото си увлечение, очевидно неговата погибел се дължи единствено на него самия (Athanas. in Orat. Cont. Idola.).

11. “Естествената” поквара на “естеството,” създадено от Бога

И така, ние казваме, че човекът е покварен от естествена порочност, но не такава, която произтича от естеството. Като казваме, че тя не произтича от естеството, имаме предвид, че тя е по-скоро последващо събитие, сполетяло човека, а не същностно свойство, вложено в него от началото. Ние обаче я наричаме естествена, за да не предположи някой, че всеки човек се заразява от нея чрез извратени навици, а че всички я получава по наследяване. И имаме основания да я наричаме естествена. Защото на същото основание апостолът казва, че “по естество сме деца на гнева” (Еф. 2:3). Как би могъл Бог, Който се наслаждава на най-малките от Своите дела, да се гневи на най-благородното от тях? Гневът не е срещу самото дело, а срещу извращаването на делото. Поради което, ако не неправилно да кажем, че поради покварата на човешкото естество човекът е по естество омразен на Бога, също не е неправилно да кажем, че той е по естество порочен и извратен. Затова, предвид нашето извратено естество, Августин не се колебае да нарече естествени онези грехове, които неизбежно царуват в плътта, когато Божията благодат липсва. Това унищожава нелепия възглед на манихейците, които, като си въобразяват, че човекът е по същността си нечестив, отиват дотам да му припишат друг Създател, за да могат така да избягнат обвинението, че приписват причината и произхода на злото на праведния Бог.



| Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002