| Назад | Напред |
Глава XXII
ЗА ЗАКОННИТЕ КЛЕТВИ И ОБРОЦИ1. Позволените от Закона клетви са част от поклонението пред Бога1. При тях, когато има основателен повод, заклеващият се тържествено призовава Бога да засвидетелства онова, което той твърди или обещава, и да отсъди дали е истинно или е измамно това, в което се заклева2.
1 Втор. 10:20; Ис. 45:23; Римл. 14:11; Фил. 2:10-11 / 2 Изх. 20:7; Лев. 19:12; Римл. 1:9; II Кор. 11:31; Гал. 1:20; II Лет. 6:22-23
2. Човек трябва да се заклева само в Божието име, като го употребява с най-голямо и свято страхопочитание и преклонение1. Следователно лековерната или прибързана клетва в това славно и страшно Име, както и клетвата изобщо в името на каквото и да било друго нещо, е грях и трябва да се презира2. Но при сериозни и значими случаи клетвата е оправдана от Божието Слово, както съгласно новия, така и съгласно стария Завет3; затова позволените от закона клетви, изисквани от законна власт по подобни въпроси, трябва да се полагат4.
1 Втор. 6:13; Ис. Нав. 23:7 / 2 Изх. 20:7; Йер. 5:7; Мат. 5:33-37; Яков 5:12 / 3 Евр. 6:16; II Кор. 1:23; Ис. 65:16 / 4 III Цар. 8:31; Неем. 13:25; Ездр. 10:5
3. Онзи, който полага клетва, трябва да осъзнае тежестта на този тържествен акт, така че да не потвърждава нищо друго освен това, за което е напълно убеден, че е истина1. Човек трябва да се обвързва чрез клетва единствено с онова, което е добро и праведно или за което той е убеден, че е такова, както и което е способен и решен да изпълни2.
1 Изх. 20:7; Лев. 19:12; Йер. 4:2; Ос. 10:4 / 2 Бит. 24:2-9; Неем. 5:12-13; Екл. 5:2,5
4. Клетвата трябва да се формулира, като се следва ясния и общоприет смисъл на думите, без неясноти или неизказани мисли1. Тя не може да съдържа принуда към грях; но задължава да бъде изпълнено всичко, споменато в нея, което не е грешно, макар да е неизгодно за заклеващия се2. Клетвата не може да бъде престъпвана, дори и да е положена пред еретици или невярващи3.
1 Йер. 4:2; Пс. 24:4 / 2 I Цар. 25:22,32-34; Пс. 15:4 / 3 Йез. 17:16-19; Ис. Нав. 9:18-19; II Цар. 21:1
5. По същността си оброкът наподобява клетвата, с която се обещава нещо. Той трябва да се прави с подобна духовна предпазливост, както и да се спазва с подобна вярност1.
1 Числ. 30:2; Ис. 19:21; Екл.5:4-6; Пс. 61:8; 66:13-14
6. Оброкът трябва да се прави единствено пред Бога и пред никое друго същество1. За да бъде приет, трябва да е доброволен, породен от вяра и съзнание за дълг, да се осъществява с благодарност за получена милост или за онова, което очакваме да получим, като това ни кара да се вречем още по-неотклонно да изпълним необходимите си задължения или някакви други неща – дотолкова, доколкото те съответстват на желаното от нас2.
1 Пс. 50:14; 76:11; 116:14 / 2 Втор. 23:21-23; Бит. 28:20-22; I Цар. 1:11; Пс. 66:13-14; 132:2-5
7. Никой не може да се обрече да извърши нещо забранено в Божието Слово или нещо, което би осуетило изпълнението на които и да било задължения заповядани там, или нещо, което надхвърля собствените му сили и за чието осъществяване Бог не му е обещал да му даде способност1. В това отношение монашеските оброци за неизменен безбрачен живот, заклета бедност и постоянно подчинение, са толкова далеч от една по-висока степен на съвършенство, че представляват суеверни и греховни капани, в които никой християнин не трябва да бъде въвличан2.
1 Деян. 23:12-14; Марк 6:26; Числ. 30:5,8,12-13 / 2 Мат. 19:11-12; I Кор. 7:2,9; Евр. 13:4; Еф. 4:28; I Сол. 4:11-12; I Кор. 7:23
Предишна глава | Съдържание | Следваща глава превод Copyright © Издателство Нов Човек, 1997