| Назад | Напред |
ГЛАВА 2
СТИХ 1. Тогава, след четиринадесет години, пак се изкачих в Ерусалим.
Павел поучава оправдание чрез вяра в Исус Христос, без делата на Закона. Той говори това на учениците в Антиохия. Сред учениците е имало такива, които са били възпитани в древните юдейски обичаи. Те веднага въстават срещу Павел в негодувание, обвинявайки го, че проповядва благовестие на беззаконие.
Следват сериозни несъгласия. Павел и Варнава защитават истината. Те свидетелствуват: “Навсякъде, където проповядвахме на езичниците, Святият Дух слизаше върху онези, които приемаха Словото. Това ставаше навсякъде. Не проповядвахме обрязване, не изисквахме спазване на Закона. Проповядвахме вяра в Исус Христос. При нашето проповядване на вярата Бог даваше на слушателите Святия Дух.” От този факт Павел и Варнава правят извода, че Святият Дух одобрява вярата на езичниците без Закона и обрязването. Ако вярата на езичниците не е била угодна на Святия Дух, Той не би изявил Своето присъствие в необрязаните слушатели на Словото.
Неубедени, юдеите яростно се противопоставят на Павел, твърдейки, че Законът трябва да бъде спазван и езичниците трябва да бъдат обрязани, иначе не могат да бъдат спасени.
Когато разглеждаме упоритостта, с която романистите се придържат към своите предания, можем добре да разберем ревностното посвещение на юдеите към Закона. В края на краищата те са получили Закона от Бога. Можем да разберем колко невъзможно е било за току-що отвърнали се от юдаизма изведнъж да скъсат със Закона. По тази причина Бог ги е търпял, като е понасял немощта на Израел, когато хората са се колебаели между две религии. Не е ли бил Бог търпелив и с нас, когато сме били заслепени от папството? Бог е дълготърпелив и милостив. Но ние не се осмеляваме да злоупотребяваме с търпението на Господа. Не се осмеляваме да продължаваме в грешките след като истината ни е била разкрита в Благовестието.
Противниците на Павел използват срещу него неговия собствен пример. Павел обряза Тимотей. Павел защити своето деяние като каза, че е обрязал Тимотей не по принуда, а от християнска любов, за да не съблазнява слабите във вярата. Неговите противници не приемат това обяснение.
Когато Павел видя, че споровете излизат от контрол, той се подчини на Божията наредба и замина за Ерусалим, за да се съвещава с другите апостоли. Той направи това не заради себе си, а заради хората.
СТИХ 1. С Варнава, като взех със себе си и Тит.
Павел избра двама свидетели, Варнава и Тит. Варнава беше спътник на Павел при проповядването му сред езичниците. Варнава беше свидетел на факта, че Святият Дух беше слязъл върху езичниците в отговор само на проповядването на вяра в Исус Христос. Варнава подкрепи Павел по този въпрос, че не е необходимо езичниците да бъдат принуждавани да спазват Закона, докато вярват в Христос.
Тит е бил епископ на критските църкви, поставен на този пост от Павел. Тит е бивш езичник.
СТИХ 2. Но се изкачих по откровение.
Ако Бог не беше заповядал на Павел да отиде в Ерусалим, Павел нямаше да отиде.
СТИХ 2. И изложих пред тях благовестието.
След отсъствие от четиринадесет годин, всъщност осемнадесет години, Павел се връща в Ерусалим да се съвещава с апостолите.
СТИХ 2. Което проповядвам между езичниците.
Сред юдеите Павел позволи Законът и обрязването да останат за известно време. Така направиха и другите апостоли. Въпреки това Павел защитаваше уверено свободата на Благовестието. В един случай той каза на юдеите: “Чрез Него ви се проповядва прощение на греховете; и чрез Него всеки, който вярва, са оправдава от всичко, от което не сте могли да се оправдаете чрез Мойсеевия закон” (Деян. 13:39). Винаги мислейки за слабите, Павел не настояваше те веднага да скъсат със Закона.
Павел признава, че се е съвещавал с апостолите относно своето Благовестие. Но отрича, че това съвещаване го е ползвало или го е научило на нещо. Истината е, че той се противопоставя на онези, които искат да наложат делата на Закона върху езичниците. Не те побеждават, той побеждава. “Вашите лъжеапостоли лъжат, когато казват, че съм обрязал Тимотей, че съм си обръснал главата в Кенхрея и съм се качил в Ерусалим по искане на апостолите. Отидох в Ерусалим по искане на Бога. Нещо повече, придобих одобрението на апостолите. Моите противници загубиха.”
Въпросът, по който апостолите размишляват в съвещанието, е следният: Дали спазването на Закона е необходимо за оправданието? Павел отговаря: “Проповядвах вяра в Христос на езичниците, а не Закона. Ако юдеите искат да спазват Закона и да се обрязват, много добре, докато го правят от правилни мотиви.”
СТИХ 2. Но насаме пред по-именитите от тях.
Това означава, “Съвещавах се не само с братята, но и с ръководителите сред тях."
СТИХ 2. Да не би да тичам или да съм тичал напразно.
Не че Павел някога е мислел, че е тичал напразно. Обаче, мнозина наистина вярват, че Павел напразно е проповядвал Благовестието, защото е оставил езичниците свободни от игото на Закона. Възгледът, че покорството на Закона е задължително за спасението, печели привърженици. Павел има намерение да се справи с това зло. С това съвещание той се надява да утвърди репутацията на своето Благовестие с това на другите апостоли, да затвори устата на противниците си, че е бил тичал напразно.
СТИХ 3. Но даже Тит, който беше с мен, макар и да беше грък, не беше принуден да се обреже.
Думата “принуден” ни запознава с резултата от съвещанието. Решено е, че не трябва езичниците да бъдат принуждавани да се обрязват.
Павел не осъжда самото обрязване. Нито чрез думи, нито чрез дела той не ругае обрязването. Но той се противопоставя на превръщането на обрязването в условие за спасение. Той цитира примера на Бащите. “Бащите не са били оправдани чрез обрязване. За тях то беше белег и печат на правдата. Те гледаха на обрязването като на изповед на тяхната вяра.”
Повярвалите юдеи, обаче, не могат да поберат в главите си, че обрязването не е необходимо за спасението. Те биват насърчавани в своето неправилно отношение от лъжапостолите. Резултатът е, че хората въстават срещу Павел и неговото учение.
Павел не осъжда обрязването като грях. Но той настоява, а и съветът го подкрепя, че обрязването не е необходимо за спасението и следователно не трябва да се налага на езичниците. Съветът се съгласява, че засега трява да се позволи на юдеите да пазят древните си обичаи, докато не смятат, че тези обичаи носят Божието оправдание върху грешника.
Лъжеапостолите не са доволни от решението на съвета. Те не искат да изоставят обрязването и делата на Закона в полза на християвската свобода. Настояват, че обрязването е задължително за спасението.
Както противниците на Павел, така и нашите противници [враговете на Лутер и на Реформацията] спорят, че пренебрегването на преданията на Бащите означава загуба на спасението. Нашите противници няма да се съгласят с нас по нито един въпрос. Те защитават своите богохулства. Отиват дотам, че да ги налагат с меч.
Победата на Павел е пълна. Тит, който е с Павел, не е принуден да се обреже, макар че е сред апостолите когато се обсъжда този въпрос за обрязването. Това е удар срещу лъжеапостолите. Фактът, че Тит не е принуден да се обреже, дава възможност на Павел да отреже своите противници.
СТИХОВЕ 4, 5. И то поради промъкналите се лъжебратя, които се бяха вмъкнали, за да дебнат свободата, която имаме в Христос Исус, като искаха да ни поробят, на които ние нито за час не отстъпихме да им се покорим, за да остане с вас истината на благовестието.
Тук Павел обяснява причината да се качи в Ерусалим. Той не отива в Ерусалим за да се учи или да бъде одобрен в своето Благовестие от другите апостоли. Той отива в Ерусалим за да запази истинското Благовестие за галатийските църкви и за всички църкви сред езичниците.
Когато Павел говори за истината на Благовестието, той намеква и за това, че има и лъжливо благовестие. Лъжеапостолите също имат благовестие, но то е неистинно благовестие. “Като се боря против тях,” казва Павел, “аз запазвам истината на чистото Благовестие.”
А истинното Благовестие твърди, че ние биваме оправдани само чрез вяра, без делата на Закона. Лъжеблаговестието твърди, че сме оправдани чрез вяра, но не без делата на Закона. Лъжеапостолите проповядват условно благовестие.
Така правят и папистите. Те признават, че вярата е основата на спасението. Но добавят условието, че вярата може да спасява само когато е подкрепена с добри дела. Това е погрешно. Истинното Благовестие заявява, че добрите дела са украшение на вярата, но и самата вяра е Божий дар и Божие действие в нашите сърца. Вярата може да оправдава, защото тя схваща Христос Изкупителя.
Човешкият разум може да мисли само на основата на Закона. Той мърмори: “Това направих, онова не направих.” Но вярата гледа към Исус Христос, Божия Син, предаден на смърт за греховете на целия свят. Да отвърнем очите си от Исус означава да ги обърнем към Закона.
Истинската вяра се държи за Христос и уповава единствено на Него. Нашите противници не могат да разберат това. В своята слепота те изхвърлят скъпоценния бисер, Христос, и държат своите си упорити дела. Нямат представа какво е вярата. Как могат да учат другите на вяра?
Лъжеапостолите не просто проповядват неистинно благовестие, те се опитват да намерят повод срещу Павел. “Те се вмъкват,” казва Павел, “за да дебнат свободата, която имаме в Христос Исус, за да могат да ни поробят.”
Когато Павел прозира техния заговор, той атакува лъжеапостолите. Той казва, “Ние не се отказахме от свобадата, която имаме в Христос Исус. Победихме ги чрез решението на апостолите и няма да отстъпим дори сантиметър пред тях.”
Ние сме твърде често готови да правим всякакви отстъпки пред папистите. Да, готови сме да им дадем повече отколкото трябва. Но няма да предадем свободата на съвестта, която имаме в Христос Исус. Отказваме да позволим съвестта ни да бъде обвързана от какво да е дело или закон, така че като правим това или онова ще бъдем праведни, или като оставим това или онова ненаправено ще бъдем осъдени.
Тъй като нашите противници няма да се съгласят, че само вярата в Христос оправдава, ние няма да отстъпим пред тях. Трябва да останем непоколебими по въпроса за оправданието, иначе ще изгубим истината на Благовестието. Това е въпрос на живот и смърт. Той е свързан със смъртта на Божия Син, Който умря за греховете на света. Ако предадем вярата в Христос като единственото нещо, което може да ни оправдае, смъртта и възкресението на Исус губят смисъла си; фактът, че Христос е Спасителят на света, остава само мит. Тогава Бог е лъжец, защото не е изпълнил обещанията Си. Нашата упоритост е правилна, защото искаме да запазим свободата, която имаме в Христос. Само като запазим нашата свобода ще можем да запазим истината на Благовестието ненарушена.
Някои ще възразят, че Законът е божествен и свят. Нека да бъде божествен и свят. Законът няма право да ми каже, че трябва да бъда оправдан чрез него. Законът има право да ми каже, че трябва да обичам Бога и ближния си, че трябва да живея в целомъдрие, умереност, търпение и т.н. Законът няма право да ми казва как да бъда избавен от греха, смъртта и ада. Работата на Благовестието е да ми каже тези неща. Трябва да слушам Благовестието. То ми казва не какво трябва да направя, а какво Исус Христос, Божият Син, е направил за мен.
В заключение, Павел отказва да обреже Тит именно по причина, че лъжеапостолите искат да го принудят да обреже Тит. Павел отказва да отстъпи пред техните искания. Ако го искаха заради братската любов, Павел не би им отказал. Но тъй като те го искаха на основание, че е необходимо за спасението, Павел ги отхвърли и победи. Тит не беше обрязан.
СТИХ 6. А тези, които бяха считани за нещо – каквито и да са били, за мен е все едно.
Това е добър аргумент в опровержението на Павел. Павел говори с пренебрежение за властта и достойнството на истинските апостоли. Той казва за тях, “Коити бяха считани за нещо.” Властта на апостолите е наистина голяма във всички църкви. Павел не иска да отнеме от тяхната власт, но трябва да говори с пренебрежение за тяхната власт, за да запази истината на Благовестието и свободата на съвестта.
Лъжеапостолите използват този аргумент срещу Павел: “Апостолите са живели с Христос в продължение на три години. Те са чули Неговите проповеди. Били са свидетели на Неговите чудеса. Самит те са проповядвали и са вършели чудеса докато Христос е бил на земята. Павел никога не е видял Исус в плът. И така, на кого трябва да вярвате: на Павел, който е сам, обикновен ученик на апостолите, един от последните и от най-малките; или ще вярвате на онези велики апостоли, които са били изпратени и одобрени от самия Христос много преди Павел?”
Какво може Павел да отговори на това? Той отговаря: “Това, което те казват, няма значение за този спор. Дори апостолите да бяха небесни ангели, това няма да ме впечатли. Ние тук не обсъждаме превъзходствата на апостолите. Тук ние говорим за Божието Слово и истината на Благовестието. Ова Благовестие е по-превъзходно от всички апостоли.”
СТИХ 6. Бог не гледа на лицето на човека.
Павел цитира Мойсей: “Да не покажеш пристрастие към бедния, нито да почетеш личността на големеца” (Лев. 19:15). Този цитат от Мойсей би трябвало да затвори устата на лъжеапостолите. “Не знаете ли, че Бог не гледа на лице?” вика Павел. Човешката власт или достойнство нямат значение за Бога. Истината е, че Бог често отхвърля точно онези, които са с репутация на святост и вид на важност. Като прави това Бог изглежда несправедлив и жесток. Но хората мита нужда от възпиране. Защото е порочно за нас да ценим личността повече от Божието Слово. Бог иска да издигаме Неговото Слово, а не хората.
Разбира се, трябва да има хора на високи постове. Но ние не трябва да ги обожествяваме. Владетелят, кметът, проповедникът, учителят, ученият, бащата, майката, са хора, които трябва да обичаме и почитаме, но не дотам, че да забравим Бога. За да не приписваме твърде много важност на хората, Бог оставя важните хора да правят престъпления и грехове, понякога удивителни грешки, за да ни покаже, че има огромна разлика между кой да е човек и Бога. Давид беше добър цар. Но когато хората започнаха да го почитат твърде много, той изпадна в ужасни грехове, прелюбодейство и убийство. Петър, какъвто и превъзходен апостол да беше, отрече Христос. Такива примери, с които Писанията са пълни, трябва да ни предупредят да не поставяме упованието си в хората. При папството външният вид е от голямо значение. Всъщност, цялото папство не се изразява в нищо повече от просто поклонение пред хора и маскарад. Но ние трябва да почитаме и да се боим само от Бога.
Аз бих почитал папата, бих обичал неговата личност, ако той остави съвестта ми на мира и не ме принуждава да съгрешавам против Бога. Но папата иска самият той да бъде обожествяван, а това не може да стане без да оскърбя Бога. Тъй като трябва да избираме едното или другото, нека да изберем Бога. Истината е, че Бог ни е възложил да се противопоставяме на папата, защото е писано, “Трябва а се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деян. 5:29).
Виждаме как Павел опровергава аргумента на лъжеапостолите относно властта на апостолите. За да може истината на Благовестието да продължи; за да бъдат запазени чисти и неопетнени Божието Слово и правдата от вяра, нека апостолите, нека небесните ангели, нека Петър, Павел, нека всички те да изчезнат.
СТИХ 6. Тези, видните, не прибавиха нищо към моето учение.
Апостолът повтаря: “Аз не се съвещавах с апостолите за да ме научат на нещо. На какво биха могли да ме научат след като Христос със Своето откровение ме научи на всичко? Това беше съвет, а не дискусия. Не научих нищо, нито пък защитавах своята позиция. Само разказах какво съм направил, че съм проповядвал на езичниците вяра в Христос без Закона, и в отговор на моето проповядване Святият Дух слезе над езичниците. Когато апостолите чуха това, бяха радостни, че съм поучавал истината.”
Ако Павел не отстъпва пред своите противниците, колко по-малко ние трябва да отстъпваме пред нашите. Аз знам, че християнинът трябва да бъде смирен, но срещу папата ще бъда горд и ще му кажа: “Ти, папа, няма да ми бъдеш началник, защото съм уверен, че моето учение е божествено.” Такава гордост срещу папата е задължителна, защото ако не сме силни и горди, никога няма да успеем в защитата на учението на правдата чрез вяра.
Ако папата се съгласи, че само Бог чрез Своята благодат в Христос оправдава грешниците, ще го носим на ръцете си и ще му целуваме краката. Но тъй като не можем да получим това съгласие, няма да отстъпим пред никого, нито дори пред небесните ангели, нито пред Петър, нито пред Павел, нито пред стотици императори, нито пред хиляди папи, нито пред целия свят. Ако по този въпрос смирим себе си, те ще ни отнемат от Бога, Който ни е създал, и от Исус Христос, Който ни е изкупил чрез кръвта Си. Нека да бъдем решени да загубим всичко, да загубим репутацията си, или самия живот, но не и Благовестието и нашата вяра в Исус Христос – няма да понесем някой да отнеме тези неща от нас.
СТИХОВЕ 7, 8. А напротив, като видяха, че на мен бе поверено благовестието между необрязаните, както на Петър между обрязаните – защото Този, Който подействува в Петър за апостолство между обрязаните, подействува и в мен между езичниците.
Тук Апостолът си приписва същата власт, която лъжеапостолите приписват на истинските апостоли. Павел просто обръща техния аргумент. “За да подкрепят своите нечестиви намерения,” казва той, “лъжеапостолите цитират авторитета на великите апостоли срещу мен. Мога да цитирам същия авторитет срещу тях, защото апостолите са на моя страна. Те ми подадоха десница на общение. Одобриха служението ми. О, мои галатяни, не вярвайте на лъжливите апостоли!”
Какво има предвид Павел като казва, че благовестието между необрязаните му е било поверено, а тове между обрязаните е било поверено на Петър? Павел не проповядваше ли и на юдеите, докато Петър не проповядваше ли и на езичниците? Петър доведе във вярата стотника. Обичаят на Павел беше да влиза в юдейските синагоги и там да проповядва Благовестието. Защо тогава трябва да нарича себе си апостол на езичниците, а Петър апостол на обрязаните?
Павел има предвид факта, че другите апостоли останаха в Ерусалим до момента, в който надвисна разрушаването на града. Но Павел беше специално наречен апостол на езичниците. Дори преди разрушаването на Ерусалим в градовете на езичниците живееха юдеи. Като влизаше в някой град, Павел по обичая си влизаше в юдейските синагоги и първо довеждаше до юдеите, като деца на царството, добрата вест, че обещанията към бащите са били изпълнени в Исус Христос. Когато юдеите отказваха да послушат тези добри вести, Павел отиваше при езичниците. Той беше апостол на езичниците в специален смисъл, както Петър беше апостол на юдеите.
Павел отново повтаря, че Петър, Яков и Йоан, признатите стълбове на Църквата, не са го научили на нищо, нито са му възложили служението да проповядва Благовестието сред езичниците. Павел приема и познанието на Благовестието, и заповедта да го проповядва между езичниците направо от Бога. Неговият случай е същият като този на Петър, който беше специално упълномощен да проповядва Благовестието на юдеите.
Апостолите имат едно и също поръчение, едно и също Благовестие. Петър не прогласява различно Благовестие, нито пък беше назначил другите апостоли. Те са равни. Всички са научени от Бога. Никой не е по-велик от другите, никой не може да си приписва повече власт от другите. За да оправдае присвоеното си върховенство в Църквата папата твърди, че Петър е бил главният сред апостолите. Това е безсрамна лъжа.
СТИХ 8. Защото Този, Който подействува в Петър.
С тези думи Павел опровергава друг аргумент на лъжеапостолите. “Каква причина имат лъжеапостолите да се хвалят, че Благовестието на Петър е могъщо, че той е обърнал мнозина, че върши велики чудеса и че самата му сянка лекува болните? Тези неща наистина са верни. Но откъде Петър придоби силата си? Бог му даде тази сила. Аз имам същата сила. Приех силата си не от Петър, а от същия Бог. Същият Дух, Който действува мощно в Петър, действува мощно и мен.” Лука потвърждава твърдението на Павел с думите: “При това Бог вършеше необикновени чудеса чрез ръцете на Павел, така че дори когато носеха кърпи или престилки от неговото тяло на болните, болестите се отмахваха от тях и злите духове излизаха” (Деян. 19:11, 12).
В заключение, Павел не е по-долу от останалите апостоли. Някои светски автори отхвърлят хваленето на Павел като плътска гордост. Но Павел няма личен интерес в това хвалене. За него това е въпрос на вяра и учение. Спорът не е за славата на Паве, а за Божията слава, Божието Слово, истинското поклонение пред Бога, истинската религия и правдата от вяра.
СТИХ 9. И когато познаха дадената на мен благодат, Яков, Кифа и Йоан, които се считаха за стълбове, дадоха на мен и Варнава десница на общение, за да идем ние между езичниците, а те между обрязаните.
“Истината е, че когато апостолите чуха, че аз съм получил от Христос поръчението да проповядвам Благовестието на езичниците; когато чуха, че Бог е извършил много чудеса чрез мен; че голям брой езичници са дошли до познание за Христос чрез моето служение; когато чуха, че езичниците са получили Святия Дух без Закона и обрязването, чрез простото проповядване на вярата; когато чуха всичко това, те прославиха Бога за Неговата благодат в мен.” Следователно, Павел има основание да заключи, че апостолите са на негова страна, а не против него.
СТИХ 9. Десница на общение.
Тоест апостолите му казват: “Ние, Павле, се съгласяваме с теб във всичко. Ние сме съдружници в учението. Имаме едно и също Благовестие с тази разлика, че на теб е поверено Благовестието между необрязаните, докато Благовестието сред обрязаните е поверено на нас. Но тази разлика не трябва да пречи на нашето общение, тъй като ние проповядваме едно и също Благовестие.”
СТИХ 10. Искаха само да помним бедните – същото нещо, което и аз бях ревностен да върша.
Освен проповядването на Благовестието истинският и верен пастир ще се погрижи и за бедните. Там, където е Църквата, винаги ще има бедни, защото светът и дяволът преследват Църквата и разоряват много верни християни.
Говорейки за пари, никой днес не иска да допринася за издръжката на служението и за издигането на училища. Когато става въпрос за подпомагане на лъжливо поклонение и идолопоклонство, не се жалят никакви средства. Истинската религия винаги е с недостатъчни средства, докато лъжливите религии са подкрепени с големи богатства.
СТИХ 11. Но когато Кифа дойде в Антиохия, аз му се противопоставих в очи, защото беше виновен.
Павел продължава с опроверженията си срещу лъжеапостолите като казва, че в Антиохия се е противопоставил на Петър в присъствието на цялото събрание. Както става въпрос и по-горе, Павел говори не за нещо незначително, а за основата на християнската религия. Когато тази основа е в опасност, ние не трябва да се колебаем да се противопоставяме на Петър или дори на ангел от небето. Павел не се съобрази с достойнството и положението на Петър, когато видя, че тази основа е застрашена. Писано е: “Който възлюби баща си или майка си, или живота си, повече от Мен, не е достоен за Мен” (Мат. 10:37).
За това, че днес защитаваме истината, ние сме наричане горделиви и упорити лицемери. Ние не се срамуваме от тези обиди. Каузата, която сме призвани да защитаваме, не е каузата на Петър, нито каузата на нашите родители, нито тази на държавата, нито тази на света, а на Бога. В защита на тази кауза ние трябва да бъдем твърди и неотстъпчиви.
Когато казва, “в очи,” Павел обвинява лъжеапостолите, че го клеветят зад гърба му. В неговото присъствие те не се осмеляват да си отворят устата. Той им казва, “Не говорих зло за Петър зад гърба му, а му се противопоставих честно и открито.”
Другите може да спорят тук дали един апостол може да греши. Аз твърдя, че ние не трябва да правим Петър безгрешен. Пророците са грешали. Натан каза на Давид, че той трябва да построи Божия храм. Но след това това пророчество беше поправено от Господа. Апостолите грешаха като мислеха, че Божието царство е светска държава. Петър беше чул заповедта на Христос, “Идете по целия свят и проповядвайте Благовестието на всяко създание.” Но ако не беше небесното видение и специалната заповед на Христос, Петър никога нямаше да отиде в дома на Корнилий. Петър също сгреши по въпроса за обрязването. Ако Павел не го беше поправил публично, всички вярващи езичници щяха да бъдат принудени да приемат обрязването и юдейския закон. Не трябва да приписваме съвършенство на никой човек.
Лука разказва, “че спорът между Павел и Варнава беше толкова остър, че се разделиха един от друг.” Причината за тяхното несъгласие едва ли е била малка, след като е разделила тези двамата, които са били свързани в продължение на години в свято съдружие. Такива случки са описани за наша утеха. В края на краищата е утешение да знаем, че дори светиите могат да сгрешат и наистина грешат.
Самсон, Давид и много други превъзходни хора са изпадали в тежки грехове. Йов и Еремия прокълнаха деня на раждането си. Илия и Йона се измориха от живота и се молеха за смърт. Писанията описват такива прегрешения на светиите за утеха на онези, които са в отчаяние. Никой човек не е изпаднал дотолкова, че да не може да се възстанови. От друга страна, положението на никой човек не е дотолкова сигурно, че да не може да падне. Ако Петър падна, и аз мога да падна. Ако той се възстанови, и аз мога да се възстановя. Имаме същите дарби като тях, същия Христос, същото кръщение и същото Благовестие, същото прощение на греховете. Те се нуждаеха от тези спасителни наредби също толкова, колкото и ние.
СТИХ 12. Понеже, преди да дойдат някои от Яков, той ядеше заедно с езичниците.
Езичниците, които са се обърнали към вяра в Христос, ядат меса забранени от Закона. Петър, посещавайки някои от тези езичници, яде и пие заедно с тях, макар да е знаел, че тези неща са забранени от Закона. Павел заявява, че е правил същото, че за юдеите е станал юдеин, а за онези, които не са под закон, е станал като такъв, който не е под закон. Той яде и пие с езичниците без да го е грижа за юдейския Закон. Когато е с юдеи, обаче, се въздържа от всички неща, забранени в Закона, защото се труди да служи на всички хора, за “може по всякакъв начин да спаси някои.” Павел не упреква Петър за нарушаване на Закона, а за това, че прикрива своето отношение към Закона.
СТИХ 12. А когато те дойдоха, той се оттегли и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните.
Павел не обвинява Петър в злоба или невежество, а в липса на принципи, за това, че той се въздържа от меса, защото се страхува от юдеите, изпратени от Яков. Слабоволието на Петър застрашава принципа на християнската свобода. Павел порицава не факта, а принципа. Яденето или пиенето, или неяденето или непиенето са без значение. Но да полагаш за принцип, “Ако ядеш, съгрешаваш; ако се въздържаш, си праведен” – именно това е лошо.
Има две причини да се въздържаш от месо. Едната е християнската любов. Няма опасност в това да се въздържаш от месо заради любовта. Добро нещо е да се съобразяваш със слабостта на брат си. Самият Павел учи и изявява с поведението си такова съобразяване. Второ, можеш да се въздържаш от месо с погрешната надежда, че с това придобиваш праведност. Когато това е целта на въздържането от месо, ние изоставяме любовта. Да се въздържаме от месо поради тази втората причина е равнозначно на отричане на Христос. Ако трябва да изгубим едното или другото, нека по-добре да изгубим приятел или брат, а не Бога, нашия Баща.
Йером, който не разбира този текст, нито въобще цялото послание, оправдава действията на Петър с аргумента, “че е правил това от незнание.” Но грешката на Петър беше в това, че той създава впечатлението, че одобрява Закона. Със своя пример той насърчава езичници и юдеи да изоставят истината на Благовестието. Ако Павел не го беше порицал, щеше да има отстъпление на християните в юдейската религия и връщане към робството на Закона.
Изненадващо е, че Петър, колкото и превъзходен апостол да е, става виновен за такава колебливост. На един предишен съвет в Ерусалим той на практика е сам срещу всички в защита на истината, че спасението е чрез вяра, без Закона. По онова време Петър доблестно защитава свободата на Благовестието. Но сега като се въздържа от меса, забранени в Закона, той се противопоставя на по-ранното си разумн оповедение. Нямате си представа каква опасност има в обичаите и церемониите. Те така лесно водят до грешки в действията.
СТИХ 13. И заедно с него лицемереха и другите юдеи, така че и Варнава се увлече от лицемерието им.
Чудно е как Бог запазва Църквата чрез един-единствен човек. Единствено Павел застава на страната на истината, защото дори неговият другар, Варнава, го напуска, а Петър е против него. Понякога един единствен човек може да направи повече отколкото цялото събрание.
Споменавам това за да събудя всички да научат колко важно е да разграничаваме между Закона и Благовестието, за да избегнем лицемерието. Когато става въпрос за оправданието, не трябва да отстъпваме, ако искаме да запазим истината на Благовестието.
Когато съвестта е объркана, не търсете съвет от логиката или от Закона, но поставете съвестта си в Божията благодат и в Божието Слово, и действувайте така, като че ли никога не сте чували за Закона. Законът си има своето място и своето време. Докато Мойсей беше на планината, където говореше с Бога лице в лице, той нямаше закон, не направи закон, и не налагаше закон. Но когато слезе от планината, той стана законодател. Съвестта трябва да бъде държана над Закона, а тялото под Закона.
Павел порица Петър не за дреболия, а за основата на християнското учение, която беше застрашена от лицемерието на Петър. Защото Варнава и другите юдеи следваха примера на Петър. Учудващо е, че такива добри мъже като Петър, Варнава и други могат да изпаднат в неочаквана грешка, особено по въпрос, който те познават така добре. Гибелно е да уповаваме на собствената си сила, собствената си доброта и собствената си мъдрост. Нека да изследваме Писанията със смирение, молейки се никога да не изгубваме светлината на Благовестието. “Господи, прибави на вярата ни.”
СТИХ 14. Но като видях, че не постъпват правилно според истината на благовестието.
Никой освен Павел не виждаше какво става. Следователно беше негово задължение да порицае Петър и неговите последователи за тяхното отклонение от истината на Благовестието. За Павел не беше лесна задача да укорява Петър. Чест прави на Петър, че прие поправление. Без съмнение той веднага призна грешката си.
Човекът, който може правилно да раздели Закона и Благовестието, има причини да благодари на Бога. Той е истински теолог. Трябва да призная, че във време на изкушение не винаги знам как да го направя. Да разделяме Закона и Благовестието означава да поставим Благовестието на небето, и да държим Закона на земята; да наречем правдата на Благовестието небесна, а правдата на Закона земна; да поставим такава разлика между правдата на Благовестието и тази на Закона, каквато е разликата между деня и нощта. Ако става въпрос за вяра или съвест, напълно забравете за Закона. Ако е въпрос на дела, тогава издигнете високо светлината на делата и правдата на Закона. Ако съвестта ви е подтисната от чувство на грях, говорете на съвестта си. Кажете й: “Ти сега се влачиш в праха. Сега си едно отрудено магаре. Продължавай да носиш товара си, щом искаш. Но защо не се изкачиш на небето? Там Законът не може да те последва!” Оставете в долината магарето натоварено със законите. Но позволете на съвестта си да се изкачи с Исак на планината.
Покорството към закона е напълно задължително в обществения живот. В обществения живот Благовестието, съвестта, благодатта, прощаването на греховете, самият Христос нямат приложение, а само Мойсей и неговите правни книги. Ако имаме предвид това разграничение, нито Благовестието, нито Законът ще престъпват един друг. В момента, в който Законът и грехът престъпят границата на небето, т.е. вашата съвест, изритайте ги навън. От друга страна, когато благодатта започне да се скита на земята, т.е. в тялото, кажете на благодатта: “Нямаш работа да се шляеш в утайките и нечистотиите на този телесен живот. Мястото ти е на небето.”
Със своето компромисно поведение Петър наришава разделянето на Закона и Благовестието. Павел трябва да се намеси. Той порицава Петър не за да го засрами, а за да запази разликата между Благовестието, което оправдава на небето, и Закона, който оправдава на земята.
Много важно е да познаваме правилното разделяне между Закона и Благовестието. Християнското учение е невъзможно без това. Нека всички, които обичат Бога и се боят от Него, прилежно да научат разликата, не само на теория, но и на практика.
Когато съвестта ви е в трудности, кажете си: “Има време за умиране, и време за живеене; време да учим Закона и време да не учим Закона; време да чуем Благовестието и време да пренебрегнем Благовестието. Сега нека Законът да напусна, и нека да влезе Благовестието, защото сега е правилното време да слушаме Благовестието, а не Закона.” Обаче, когато проблемите на съвестта са относно материалните задължения, които трябва да се изпълняват, затворете си ушите за Благовестието и ги отворете широко за Закона.
СТИХ 14. Казах на Кифа пред всички: Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не като юдеите, защо принуждаваш езичниците да живеят като юдеите?
Няма нищо лошо в това да живееш като юдеин. Какво значение има дали ядеш свинско или не? Но да се преструваш на юдеин и заради съвестта си да се въздържаш от определени меса, това е отричане на Христос. Когато Павел видя, че поведението на Петър клони към това, той се противопостави на Петър и му каза: “Ти знаеш, че спазването на Закона не е необходимо за правдата. Знаеш, че си оправдан чрез вяра в Христос. Знаеш, че можем да ядем всякакви меса. И въпреки това със своя пример задължаваш езичниците да забравят Христос и да се върнат към Закона. Даваш им основание да мислят, че вярата не е достатъчна за спасението.”
Петър не казва това, но неговият пример казва достатъчно ясно, че за да се спасят хората, към вярата в Христос трябва да се добави спазването на Закона. От примера на Петър езичниците не могат да извлекат друг извод освен този, че Законът е задължителен за спасението. Ако на тази грешка бъде позволено да остане, Христос би бил изгубен напълно.
Конфликтът е относно запазването на чистото учение. В такъв конфликт Павел не се притеснява дали хората се обиждат.
СТИХ 15. Ние, които по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците.
“Когато ние юдеите се сравняваме с езичниците, изглеждаме доста добре. Ние имаме Закона, имаме добри дела. Нашата правота е от самото ни раждане, защото юдейската религия е естествена за нас. Но всичко това не ни прави праведни в Божиите очи.”
Петър и другите живеят според изискванията на Закона. Те имат обрязването, завета, обещанията, апостолството. Но те не трябва да смятат, че тези предимства ги правят праведни пред Бога. Никое от тези предимства не означава вяра в Христос, а единствено вярата може да оправдае един човек. Не искаме да кажем, че Законът е лош. Ние не осъждаме Закона, обрязването, и т.н. поради тяхната неспособност да ни оправдаят. Павел говори с пренебрежение за тези наредби защото лъжеапостолите твърдят, че човечеството се спасява чрез тях без вяра. Павел не може да позволи това твърдение да остане, защото без вяра всички дела носят смърт.
СТИХ 16. Като знаем, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исус Христос.
Заради аргумента нека предположим, че можете да изпълните Закона в духа на Първата Божия заповед: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце.” Това няма да ви донесе никаква полза. Човек просто не бива оправдан чрез делата на Закона.
Делата на Закона според Павел включват целия Закон, юридически, церемониален, морален. И така, ако изпълнението на моралния закон не може да оправдае, как може обрязването да оправдае, когато обрязването е част от церемониалния закон?
Изискванията на Закона могат да бъдат спазвани преди и след оправданието. Сред езичниците в древността има много превъзходни мъже, които никога не са и чували за оправданието. Те са живеели морален живот. Но това не ги оправдава. Петър, Павел, всички християни, изпълняват Закона. Но това не ги оправдава. “Защото въпреки че не се съзнавам виновен в нищо,” казва Павел, “пак с това не съм оправдан” (1 Кор. 4:4).
Лошият възглед на папистите, който приписва на делата заслугите за благодатта и и прощаването на делата, трябва да бъде категорично отхвърлен. Папистите казват,[1] че доброто дело извършено преди придобиването на благодатта е способно да осигури благодатта за човека, тъй като е правилно Бог да награждава доброто дело. Когато благодатта вече е придобита, всяко добро дело заслужава вечен живот като нъдлежно плащане и награда за заслуги. За първото Бог не е задължен, казват те; но тъй като Бог е добър и праведен, напълно правилно е (казват те) Той да награждава доброто дело като дарява благодат за услугата. Но когато благодатта вече е придобита, продължават те, Бог е в положение на длъжник и надлежно е задължен да награждава доброто дело с дара на вечния живот. Това е нечестивото учение на папството.
И така, ако аз мога да извърша какво да е дело, приемливо за Бога и заслужаващо благодат и след като съм придобил благодатта, моите добри дела продължават да ми печелят правото и наградата на вечния живот, защо да имам нужда от Божията благодат и от страданията и смъртта на Христос? Христос не ме ползва. Милостта на Христос не е от полза за мен.
Това показва колко малко е разбирането на папата и на цялата негова религиозна пасмина за духовните неща, и колко малко са загрижени те за духовното здраве на своето окаяно паство. Те не могат да повярват, че плътта не е способна да мисли, говори и прави каквото и да било нещо освен против Бога. Ако можеха да видят, че злото е вкоренено в човешкото естество, никога нямаше да поддържат такива глупави измислици относно заслугите или достойнството на човека.
Заедно с Павел ние абсолютно отричаме възможността за собствени заслуги. Бог никога не е давал на никой човек благодат и вечен живот като награда за заслуги. Възгледите на папистите са интелектуални въздушни кули на безделни празноглавци, чието единствено предназначение е да отвличат хората от истинското поклонение към Бога. Папството е основано върху халюцинации.
Истинският път на спасението е следният. Първо, човек трябва да осъзнае, че е грешник, и то такъв грешник, който по естество не е способен да прави какво да било добро. “Каквото не е от вяра, е грях.” Онези, които се стремят да спечелят Божията благодат чрез добрите си дела, се опитват да угодят на Бога с грехове. Те се подиграват на Бога и предизвикват Неговия гняв. Първата стъпка по пътя към спасението е да се покаем.
Втората част е следната. Бог изпрати Своя единороден Син в света, за да живеем чрез Неговите заслуги. Той беше разпънат и убит заради нас. Като пожертвува Своя Син за нас Бог ни се разкри като милостив Баща, Който дарява прощаване на греховете, правда и вечен живот заради Христос. Бог дарява Своите дарове безплатно на всички хора. Това е похвалата и славата на Неговата милост.
Схоластиците обясняват пътя на спасението по следния начин. Когато се случи някой човек да извърши добро дело, Бог го приема и като награда за доброто дело излива благодат върху този човек. Те го наричат “вложена благодат.” Предполага се, че тази благодат остава в сърцето. Те побесняват, когато им се каже, че това качество на сърцето не може да оправдае човека.
Те също твърдят, че ние можем да обичаме Бога от естествената си сила, да обичаме Бога над всичко, поне до такава степен, че да заслужим благодат. И, казват схоластиците, тъй като Бог не се задоволява с буквалното спазване на Закона, но очаква от нас да изпълняваме Закона според ума на Законодателя, затова ние трябва да придобием отгоре свръхестествено качество, което те наричат “формална праведност.”
Ние казваме, че вярата възприема Исус Христос. Християнската вяра не е пасивно качество на сърцето. Ако тя е истинска вяра, тя със сигурност се съсредоточава върху Христос. Христос, възприет чрез вярата и обитаващ в сърцето, съставлява християнската праведност, за която Бог дава вечен живот.
В противоречие на изкуфелите измислици на схоластиците, ние поучаваме следното: Първо човекът трябва да се научи да познава себе си от Закона. След това заедно с пророка ние признаваме: “Всички съгрешиха и отпаднаха от Божията слава.” И, “няма никой да върши добро, нито един.” И, “срещу Теб, единствено срещу Теб съгреших.”
Смирен чрез Закона и доведен до правилна оценка за себе си, човекът ще се покае. Той открива, че е така извратен, че нито сила, нито дела, нито негови собствени заслуги ще го избавят някога от неговата вина. Тогава ще разбере смисъла на Павловите думи: “Продаден съм под греха”; и “те всички са под грях.”
В това положение човекът започва да плаче: “Кой ще ми помогне?” В опредленото време идва Словото на Благовестието и казва: “Синко, твоите грехове са ти простени. Повярвай в Исус Христос, Който беше разпънат за твоите грехове. Помни, твоите грехове са поставени върху Христос.”
По този начин биваме избавени от греха. По този начин биваме оправдани и направени наследници на вечен живот.
За да имате вяра, трябва да имате ясна картина за Исус Христос. Схоластиците обезобразяват Христос да изглежда като съдия и мъчител. Но Христос не е законодател. Той дарява живот. Той прощава грехове. Трябва да повярвате, че Христо може да изкупи греховете на света с една единствена капка от Своята кръв. Но Той проля кръвта Си изобилно, за да осигури изобилно изкупление за нашите грехове.
Тук нека да кажа, че тези три неща, вярата, Христос и вменяването на правда трябва да бъдат свързани в едно. Вярата се държи за Христос. Бог вменява тази вяра за правда.
Ние се нуждаем много от това вменяване на правда, защото въобще не сме съвършени. Освен това ние понякога отхвърляме Святия Дух; изпадаме в грях както Петър, Давид и други святи мъже. Въпреки това можем винаги да прибягваме към тази истина, “че нашите грехове са покрити,” и че “Бог няма да ни ги вменява.” Заради Христос грехът повече не ни се вменява. Там, където Христос и вярата липсват, няма прощаване или покриване на грехове, а само осъждение.
След като поучаваме вяра в Христос, започваме да поучаваме и добри дела. “Тъй като чрез вяра сте намерили Христос,” казваме ние, “започнете сега да работите и да вършите добро. Обичайте Бога и ближния си. Призовавайте Бога, благодарете Му, хвалете Го, изповядвайте Го. Това са добрите дела. Нека те да извират от едно радостно сърце, защото имате прощаване на греховете в Христос.”
Когато ни нападнат кръстове и скърби, ние ги носим търпеливо. “Защото игото на Христос е лесно и Неговото бреме е леко.” Когато грехът е простен и съвестта е освободена от своя ужасен товар, християнинът може да понесе всичко в Христос.
Да дадем едно кратко определение за християнин: Християнин не е човек, който няма грях, а човек, чийто грях Бог вече не помни заради вярата му в Христос. Това учение носи утеха на съвестта, когато тя е в сериозни трудности. Когато човек е християнин, той е над закона и греха. Когато Законът го обвинява и грехът иска да вложи в него страх, християнинът гледа към Христос. Християнинът е свободен. Той няма друг господар освен Христос. Християнинът е по-велик от целия свят.
СТИХ 16. Ние също повярвахме в Христос, за да се оправдаем чрез вяра в Христос.
Истинският начин да станеш християнин е да бъдеш оправдан чрез вяра в Исус Христос, а не чрез делата на Закона.
Ние знаем, че трябва също да поучаваме добри дела, но те трябва да бъдат поучавани на правилното си място, когато става въпрос за правилните дела, а не за оправданието.
Тук възниква въпросът чрез какво биваме оправдани. Отговаряме заедно с Павел, “Единствено чрез вяра в Христос биваме обявени за праведни, а не чрез дела.” Не че отхвърляме добрите дела. В никакъв случай. Но няма да позволим да бъдем отделени от основата на нашето спасение.
Законът е добро нещо. Но когато става въпрос за оправданието, това не е време да намесваме Закона. Когато разглеждаме оправданието, ние трябва да говорим за Христос и благодатта, която Той ни дава.
Христос не е полицейски началник. Той е “Божието Агне, Което носи греховете на света” (Йоан 1:29).
СТИХ 16. За да се оправдаем чрез вяра в Христос, а не чрез дела по закона.
Не искаме да кажем, че Законът е лош, а само, че не може да ни оправдае. За да бъдем примирени с Бога ни е нужен по-добър посредник от Мойсей или Закона. Трябва да знаем, че сме нищо. Трябва да разбираме, че сме само получатели и наследници на Христовите богатства.
Дотук думите на Павел бяха отправени към Петър. Сега Павел се обръща към галатяните и прави това обобщение:
СТИХ 16. Защото чрез дела по закона няма да се оправдае нито една плът.
Под думата “плът” Павел няма предвид явни пороци. Такива грехове той обикновено нарича с техните точни имена, като прелюбодейство, блудство, и т.н. Под “плът” Павел разбира това, което Исус говори в третата глава на Йоан, “Роденото от плътта е плът” (Йоан 3:6). “Плът” тук означава цялото човешко естество, включително разума и инстинктите. “Тази плът,” казва Павел, “не се оправдава чрез делата на закона.”
Папистите не вярват в това. Те казват, “Човек, който извърши това или онова добро дело, заслужава прощението на греховете си. Човек, който стане член този или онзи свят орден, има обещанието на вечния живот.”
За мен е чудо, че Църквата, толкова време обсадена от порочни секти, е била въобще способна да оцелее. Бог очевидно е способен да призове малцина, които в неуспеха си да открият какво да е добро в себе си да представят срещу Божия гняв и осъждение, просто са приели страданието и смъртта на Христос и са били спасени чрез тази проста вяра.
Въпреки това Бог наказва презрението към Благовестието и към Христос от страна на папистите като ги предава на извратен ум, в който те отхвърлят Благовестието и с удоволствие предпочитат омразни правила, наредби и човешки предания пред Божието Слово, докато стигнат дотам да забраняват брака. Бог ги наказва справедливо, защото те хулят единородния Божий Син.
Следователно това е нашето общо заключение: “Чрез дела по закон нито една плът няма да се оправдае.”
СТИХ 17. Но ако ние самите, търсейки да се оправдаем чрез Христос, също сме били намерени грешници, тогава Христос на греха ли е служител? Да не бъде!
Или не биваме оправдани чрез Христос, или не биваме оправдани чрез Закона. Истината е, че ние биваме оправдани чрез Христос. Следователно не сме оправдани чрез Закона. Ако спазваме Закона за да бъдем оправдани, или, след като сме били оправдани чрез Христос, смятаме, че трябва допълнително да бъдем оправдани чрез Закона, ние превръщаме Христос в законодател и служител на греха.
“Какво правят тези лъжеапостоли?” крещи Павел. “Те превръщат Закона в благодат, а благодатта в Закон. Те променът Мойсей в Христос, а Христос в Мойсей. Като поучават, че освен Христос и Неговата правда за спасението е необходимо и спазването на Закона, те поставят Закона на мястото на Христос, приписват на Закона силата да спасява, сила, която принадлежи само на Христос.”
Папистите цитират думите на Христос: “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите” (Мат. 19:17). С думите на Христос те отричат Христос и унищожават вярата в Него. Христос е изобразен така, че губи Своята репутация, Своето служение и Своята слава, и е снижен до положение на полицай, който порицава, ужасява и преследва горките грешници.
Истинското служение на Христос е да привдигне грешника и да го освободи от греховете му.
Папистите и анабаптистите ни осмиват, защото така искрено искаме вяра. “Вярата,” казва те, “прави хората безразсъдни.” Какво знаят тези законници относно вярата, когато са толкова заети да отвличат хората от кръщението, от вярата, от обещанията на Христос, и да ги привличат към Закона?
С тяхното учение тези лъжливи секти на погибелта до днес обезобразяват благодатта на Христос. Те ограбват от Христос Неговата слава като Оправдател на човечеството и Го поставят в положението на служител на греха. Те са като лъжеапостолите. Сред тях няма нито един, който да знае разликата между закона и благодат.
Ние знаем разликата. Тук ние не спорим дали трябва да вършим добри дела, или дали Законът е добър, или дали въобще трябва да спазваме Закона. Друг път ще разглеждаме тези въпроси. Сега се занимаваме с оправданието. Нашите противници отказват да признаят това разделение. Всичко, което могат да правят, е да крещят, че трябва да вършим добри дела. Ние знаем това. Ние знаем, че трябва да вършим добри дела, но ще говорим за тях в правилното време. Сега се занимаваме с оправданието, а по този въпрос въобще не трябва да споменаваме за добрите дела.
Аргументът на Павел често ме е утешавал. Той твърди: “Ако ние, които сме били оправдани в Христос, сме намерени грешници, защо въобще да търсим оправдание в Христос? Ако ние биваме оправдани чрез Закона, кажете ми, какво е постигнал Христос със Своята смърт, със Своето проповядване, със Своята победа над греха и смъртта? Христос или ни оправдава, или ни прави още по-лоши грешници.”
Святите Писания, особено тези на Новия Завет, често споменават за вярата в Христос. “Който вярва в Него, е спасен, няма да загине, ще има вечен живот, не е осъден,“ и т.н. В пряко противоречие с Писанието нашите противници цитират неправилно, “Който вярва в Христос е осъден, защото има вяра без дела.” Нашите противници обръщат всичко наопаки. Те превръщат Христос в убиец, а Мойсей в спасител. Това не е ли ужасно богохулство?
СТИХ 17. Тогава Христос на греха ли е служител?
Това е еврейски израз, използван от Павел и във 2 Коринтяни 3 глава. Там Павел говори за двама служители: служителят на боквата и служителят на духа; служителят на Закона и служителят на благодатта; служителят на смъртта и служителят на живота. “Мойсей,” казва Павел, “е служителят на Закон, греха, гнева, смъртта и осъждението.”
Който поучава, че добрите дела са необходими за спасението, че за да спечели небето човек трябва да понася скърби и да следва примера на Христос и на светиите, е служител на Закона, греха, гнева и смъртта, защото съвестта знае колко невъзможно е за човека да изпълни Закона. Та Законът създава проблеми дори за онези, които имат Святия Дух. А какво прави Законът с нечестивите, които дори нямат Святия Дух?
Законът изисква съвършено покорство. Той осъжда всички, които не вършат Божията воля. Но покажете ми човек, който е способен на съвършено покорство. Законът не може да оправдава. Той само може да осъжда според следния текст: “Проклет всеки, който не постоянствува да прави всичко написано в книгата на закона.”
Павел има добро основание да нарича служителя на Закона служител на греха, защото Законът разкрива нашето грешно естество. От своя страна осъзнаването на греха ужасява сърцето и го хвърля в отчаяние. Следователно всички защитници на Закона и делата заслужават да бъдат наречени тирани и подтисници.
Предназначението на Закона е да разкрие греха. Че това е предназначението на Закона може да се види от разказа за даването на Закона, дадено в деветнадесета и двадесета глава на Изход. Мойсей извежда хората от шатрите им, за да може Бог да им говори лично от облака. Но хората се разтрепераха от страх, избягаха и отдалеч помолиха Мойсей: “Говори ти с нас, и ще те слушаме; но нека Бог не ни говори, защото ще умрем.” Истинското служение на Закона е да ни изведе от нашите шатри, с други думи, от сигурността на нашето себеупование, в Божието присъствие, за да осъзнаем Неговия гняв срещу нашето грешно естество.
Всички, които казват, че сама по себе си вярата в Христос не оправдава човека, превръщат Христос в служител на греха, учитела на Закона и жесток тиранин, който изисква невъзможното. Всички, които търсят заслуги, вземат Христос за нов законодател.
В заключение, ако Законът е служител на греха, той в същото време е служител на гнева и смъртта. Като разкрива греха, Законът изпълва човека със страх от смъртта и осъждението. В крайна сметка съвестта се събужда за истината, че Бог е гневен. Ако Бог е гневен срещу вас, Той ще ви унищожи и осъди завинаги. Неспособни да устоят на мисълта за Божия гняв и осъждение, много хора извършват самоубийство.
СТИХ 17. Да не бъде!
Христос не е служител на греха, а Дарител на правда и на живот. Христос е Господар над закона, смъртта и греха. Всички, които вярват в Него, са свободни от закон, грях и смърт.
Законът ни отклонява от Бога, но Христос ни примирява с Бога, защото “Той е Божието Агне, Което носи греховете на света.” И ако грехът на света е отнет, то той е отнет и от мен. Ако грехът е отнет, тогава Божият гняв и осъждение също да отнети. Нека да приложим на практика това благословено убеждение.
СТИХ 18. Защото, ако изградя отново онова, което съм разрушил, правя себе си престъпник.
“Не съм проповядвал за да изграждам наново онова, което съм разрушил. Ако направя това, тогава не само съм се трудил напразно, но и правя себе си нивоне за голяма злина. Чрез служението на Благовестието унищожих греха, закоравеността на сърцето, гнева и смъртта. Премахнах Закона, за да не обременява вече съвестта ви. Трябва ли наново да установявам Закона и да налагам Мойсеевото правило? Точно това правя, ако налагам обрязване и спазване на Закона като необходими за спасението. Вместо правда и живот бих възстановил греха и смъртта.”
Чрез Божията благодат знаем, че сме оправдани чрез вяра само в Христос. Ние не смесваме закона и благодатта, вярата и делата. Държим ги разделени. Нека всеки истински християнин да си отбележи разликата между закона и благодатта и добре да я помни.
Ние не трябва да намесваме добрите дела във въпроса за оправданието, както монасите, които твърдят, че не само добрите дела, но и наказанието, което злотворците понасят за злите си дела, заслужава вечен живот. Когато престъпникът бъде доведен до мястото на екзекуцията, монасит се опитват да го утешат по следния начин: “Искаш да умреш с желание и търпение, и след това ще заслужиш прощение на греховете и вечен живот.” Каква жестокост е това, един нещастен крадец, убиец, грабител да бъде така нещастно заблуждаван в момент на върховна беда, че в самия момент на смъртта да му бъдат отказвани сладките обещания на Христос и да бъде насочван да се надява за прошка на греховете си в желанието и търпението, с което ще понесе смъртта за своите престъпления! Всъщност монасите му показват постлан път към ада.
Тези лицемери не знаят абсолютно нищо за благодатта, Благовестието или Христос. Те си присвояват външния вид и името на Благовестието и на Христос само за заблуда. В техните изповеди на вярата никога не се споменава за вярата или заслугите на Христос. В писанията си те издигат човешките заслуги, както веднага може да се види от следната форма на опрощение, използвана сред монасите.
“Бог да ти прости, брате. Заслугите на страданието на нашия Господ Исус Христос и на благословената света Мария, винаги девица, и на всички светии; заслугите на твоя орден, строгостта на твоята религия, смиреността на твоята изповед, съкрушеността на сърцето ти, добрите дела, които си извършил и ще извършиш от любов към нашия Господ Исус Христос, да ти бъдат вменени за прощение на греховете ти, за увеличаване на твоето достойнство и благодат, и за награда за вечен живот. Амин.”
Наистина, в тази формула на опрощение се споменават заслугите на Христос. Но ако погледнете по-внимателно, ще забележите, че заслугите на Христос са омаловажени, докато монашеските заслуги са превъзнесени. С устните си те изповядват Христос, а в същото време отричат властта Му да спасява. Аз самият едно време бях впримчен в тази заблуда. Мислех, че Христос е съдия и трябва да бъде умиротворен чрез строго дпазване на правилата на моя орден. Но сега благодаря за всички милости на Бога Баща, Който ме е призовал от тъмнината в светлината на Своето славно Благовестие и ме е дарил със спасително познание за Христос Исус, моя Господар.
Ние заключаваме заедно с Павел, че биваме оправдани чрез вяра в Христос без Закона. Веднъж като човек е оправдан в Христос, той няма да бъде бездеен за добри дела, но като добро дърво ще ражда добър плод. Вярващият има Святия Дух, а Святият Дух няма да позволи един човек да остане бездеен, а ще го направи да работи и ще го подбужда в Божията любов, към търпеливо понасяне на скърби, към молитва, благодарение, към постоянна любов към всички хора.
СТИХ 19. Защото аз чрез закона умрях спрямо закона, за да живея за Бога.
Този вид насърчително говорене често се среща в Писанията, особено в писанията на св. Павел, когато Законът се противопоставя на Закона, грехът се противопоставя на греха, смъртта се противопоставя на смъртта, адът воюва срещу ада, както в следните цитати: “Плени плен,” Псалм 68:18; “О, смърт, къде са язвите ти? О, Шеол, къде е гибелта ти,” Осия 13:14. “И заради греха осъди греха в плътта,” Римляни 8:3.
Тук Павел противопоставя Закона на Закона, като че ли иска да каже: “Мойсеевият Закон ме осъжда; но аз имам друг закон, законът на благодатта и свободата, които осъждат осъждащия Мойсеев закон.”
На пръв поглед Павел изглежда говори странна и грозна ерес. Той казва, “Аз съм мъртъв към Закона, за да живея за Бога.” Лъжапостолите казват точно обратното. Те казват, “Ако не живееш за Закона, ти си мъртъв за Бога.”
Учението на нашите противници е подобно на това на лъжеапостолите от времето на Павел. Нашите противници учат, “Ако искаш да живееш за Бога, трябва да живееш според Закона, защото е писано, Прави това и ще живееш.” Павел, от друга страна, учи, “Ние не можем да живеем за Бога ако не сме мъртви към Закона.” Ако сме мъртви към Закона, Законът не може да има власт над нас.
Павел говори не само за церемониалния Закон, а за целия Закон. Не трябва да смятаме, че Законът е премахнат. Той остава. Той продължава да действува в нечестивите. Но християнинът е мъртъв към Закона. Например, Христос чрез Своето възкресение се освободи от гроба, но гробът остава. Петър беше освободен от затвора, но затворът остава. Колкото за мен, Законът е премахнат, когато преминах в ръцете на Христос. Но Законът продължава да съществува и да действува. Но той вече не съществува за мен.
“Нямам нищо общо със Закона,” крещи Павел. Той не би могъл да произнесе нещо по-разрушително за авторитета на Закона. Той заявява, че не го е грижа за Закона, че не възнамерява никога да бъде оправдан чрез Закона.
Да бъдеш мъртъв към Закона означава да бъдеш свободен от Закона. Тогава какво право има Законът да ме обвинява или да има нещо против мен? Когато видите един човек да се гърчи в лапите на Закона, кажете му: “Братко, нека да ти кажа направо. Ти оставяш Закона да говори на съвестта ти. Накарай го да говори на плътта. Събуди се иповярвай в Исус Христос, Победителя над Закона и греха. Вярата в Христос ще те издигне високо над Закона в небето на благодатта. Макар че Законът и грехът остават, те вече не те интересуват, защото ти си мъртъв към Закона и мъртъв към греха.”
Благословен е човекът, който знае как да използва тази истина във време на бедствие. Той може да говори. Той може да каже: “Господин Закон, продължавай да ме обвиняваш колкото си искаш. Аз знам, че съм извършил много грехове и продължавам всекидневно да греша. Но това не ме притеснява. Трябва да крещиш по-силно, г-н Закон. Трябва да знаеш, че съм глух. Говори ми колкото си искаш, аз съм мъртъв към теб. Ако искаш да ми говориш за греховете ми, иди и говори на плътта ми. Бий нея, но не говори на съвестта ми. Съвестта ми е като дама и царица и няма нищо общо с такива като теб, защото съвестта ми живее в Христос за друг закон, нов и по-добър закон, закона на благодатта.”
Ние имаме две възможности: Да живеем към Закона означава да умрем към Бога. Да умрем към Закона означава да живеем към Бога. Тези две възможности изглеждат противни на разума. Никой законник не може да ги разбере. Но се стремете вие да ги разбирате. Законът никога не може да оправдае и да спаси грешника. Законът може само да обвинява, да ужасява и да убива. Следователно да живеем към Закона означава да умрем за Бога. Обратното, да умрем към Закона е да живеем за Бога. Ако искате да живеете за Бога, погребете Закона и намерете живот чрез вяра в Христос Исус.
Вече имаме достатъчно аргументи да заключим, че оправданието е единствено чрез вяра. Как може Законът да издействува нашето оправдание, когато Павел така явно заявява, че трябва да сме мъртви към Закона ако искаме да сме живи към Бога? Ако сме мъртви към Закона и Законът е мъртъв за нас, как е възможно той да допринесе за нашето оправдание? За нас не остава нищо освен да бъдем оправдани единствено чрез вяра.
Този деветнадесети стих е изпълнен с утеха. Той укрепва човека против опасността. Той ви позволява да говорите по следния начин:
“Признавам, че съгреших.”
“Тогава Бог ще те накаже.”
“Не, Той няма да го направи.”
“Защо не? Не казва ли така Законът?”
“Аз нямам нищо общо със Закона.”
“Как така?”
“Имам друг закон, закона на свободата.”
“Какво имаш предвид под ‘свобода’?”
“Свободата на Христос, защото Христос ме е освободил от подтисничеството на Закона. Сега самият Закон е в тъмница, държан в плен от благодатта и свободата.”
Чрез вяра в Христос човек може да спечели такава сигурна и основана утеха, че няма защо да се страхува от дявола, греха, смъртта или какво да е зло. “Г-н Дяволе,” може да каже той, “Не се страхувам от теб. Имам Приятел, Чието име е Исус Христос, в Когото вярвам. Той премахна Закона, осъди греха, победи смъртта и унищожи ада за мен. Той е по-велик от теб, Сатана. Той те е победил и те държи в плен. Не можеш да ме нараниш.” Това е вярата, която побеждава дявола.
Павел изхвърля Закона. Той се отнася към Закона като към крадец и грабител. Той се отнася към Закона като противен на съвестта, за да може онези, които вярват в Христос, да имат смелост да отхвърлят Закона и да кажат: “Г-н Закон, аз съм грешник. И така, какво ще направиш относно това?”
Или да вземем смъртта. Христос възкръсна от мъртвите. Защо да се страхуваме от гроба? На моята смърт аз противопоставям друга смърт, или по-скоро живот, моя живот в Христос.
О, колко е сладко името на Исус! Той беше направен мой закон против закона, мой грях против греха, моя смърт против смъртта. Преведено, това означава, че Той е моята правда, моя живот, моето вечно спасение. По тази причина Той беше направен закон от Закона, грях от греха, смърт от смъртта, за да ме изкупи от проклятието на Закона. Той позволява на Закона да Го обвинява, грехът да Го осъжда, и смъртта да Го вземе, за да премахне Закона, да осъди греха и да унищожи смъртта за мен.
Този особен вид говорене звучи много по-приятно, отколкото ако Павел беше казал: “Чрез свободата съм мъртъв към Закона.” Като го казва по този начин, “Чрез закона съм мъртъв към закона,” той се противопоставя на един закон с друг закон, и ги прави да воюват един против друг.
Така Павел умело отвлича нашето внимание от Закона, греха, смъртта и всяко зло, и го съсредоточава върху Христос.
СТИХ 20. Съразпнат съм с Христос.
Христос е Господар над Закона, защото беше разпнат към Закона. Аз също съм господар над Закона, защото чрез вяра съм разпнат с Христос.
Павел тук не говори за разпъване на плътта, а за това по-висше разпъване, в което грехът, дяволът и смъртта са разпнати в Христос и в мен. Чрез моята вяра в Христос аз съм съразпнат с Христос. Следователно тези злини са разпнати и мъртви към мен.
СТИХ 20. И живея.*
“Нямам предвид да създавам впечатление, че преди не съм живял. Но в действителност започнах да живея едва сега, когато бях освободен от Закона, от греха и от смъртта. Като съм съразпънат с Христос и мъртъв към Закона, мога сега да възкръсна за нов и по-добър живот.”
Трябва обърнем повече внимание на начина на говорене на Павел. Той казва, че ние сме разпънати и мъртви към Закона. Истината е, че Законът е разпънат и мъртъв към нас. Павел целенасочено говори по този начин, за да увеличи утехата ни.
СТИХ 20. Но вече не аз.
Павел обяснява кое съставлява християнската праведност. Истинската християнска праведност е праведността на Христос, Който живее в нас. Трябва да гледаме не към себе си. Христос и моята съвест трябва да станат едно, за да не виждам нищо друго освен Христос разпнат и възкресен от мъртвите за мен. Ако продължа да гледам на себе си, аз съм мъртъв.
Ако изгубим от погледа си Христос и започнем да гледаме на нашето минало, ние просто се срутваме. Трябва да обърнем очите си към медната змия, разпнатия Христос, и да вярваме с цялото си сърце, че Той е нашата правда и нашият живот. Защото Христос, върху Когото са съсредоточени очите ни, в Когото живеем, Който живее в нас, е Господар над Закона, греха, смъртта и всяко зло.
СТИХ 20. Но Христос живее в мен.
“Така че аз живея,” започва Апостолът. Но сега той веднага се поправя, казвайки, “Но вече не аз, а Христос живее в мен.” Той е моето съвършенство. Той украсява моята вяра.
Тъй като сега Христос живее в мен, Той премахва Закона, осъжда греха и унищожава смъртта в мен. Тези врагове изчезват в Неговото присъствие. Като пребъдва в мен Христос изгонва всяко зло. Този съюз с Христос ме освобождава от изискванията на Закона и ме отделя от моето грешно естество. Докато пребъдвам в Христос, нищо не може да ме нарани.
Когато Христос обитава в мен, старият Адам трябва да стои отвън и да остане подчинен на Закона. Като си помисля каква благодат, праведност, живот, мир и спасение има в мен благодарение на този неразделим съюз между мен и Христос чрез вяра!
Павел използва особен, небесен начин на говорене. “Аз живея,” казва той, “и не живея; мъртъв съм и не съм мъртъв; грешник съм и не съм грешник; имам Закона и нямам Закон.” Когато гледаме на себе си, откриваме изобилие от грях. Но когато гледаме на Христос, нямаме грях. Винаги, когато отделяме личността на Христос от нашата личност, ние живеем под Закона и не в Христос; биваме осъдени по Закона, мъртви пред Бога.
Вярата ви свързва така близо с Христос, че Той и вие ставате като че ли една личност. Като такива вие можете смело да кажете: “Сега съм едно с Христос; следователно Христовата правда, победа и живот са мои.” От друга страна, Христос може да каже: “Аз съм този голям грешник. Неговите грехове и неговата смърт са Мои, защото той е съединен с Мен, и Аз с него.”
Винаги когато се проповядва прощаване на греховете, хората тълкуват това неправилно според Римляни 3:8, “И защо да не вършим зло, за да дойде добро.” Когато хората чуят, че не сме оправдани по Закона, те разсъждават в нечестието си: “Е, тогава нека отхвърлим Закона. Ако благодатта е изобилна там, където грехът е изобилен, нека да пребъдваме в греха, за да може благодатта да изобилствува още повече.” Хората, които разсъждават по този начин, са безразсъдни. Те се подиграват с Писанията и клеветят думите на Святия Дух.
Обаче, има други, които не са нечестиви, а само слаби, които могат да се съблазнят, когато им се каже, че Законът и добрите дела не са необходими за спасението. Те трябва да бъдат научени защо добрите дела не оправдават и от какви мотиви трябва да се вършат добри дела. Добрите дела не са причина, а следствие от правдата. Когато станем праведни, тогава едва ставаме способни и придобиваме желание за добро. Дървото прави ябълката; ябълката не прави дървото.
СТИХ 20. И животът, който живея сега в плътта, го живея с вярата на Божия Син.
Павел не отрича факта, че сега живее в плътта. Той изпълнява естествените функции на плътта. Но казва, че това не е неговият истински живот. Неговият живот в плътта не е живот по плът.
“Аз живея чрез вярата на Божия Син,” казва той. “Говоренето ми вече не е управлявано от плътта, а от Святия Дух. Погледът ми вече не управляван от плътта, а от Святия Дух. Слушането ми вече не е управлявано от плътта, а от Святия Дух. Не мога да поучавам, да пиша, да се моля или да отправям благодарения без посредничеството на плътта; но тези дейности не произтичат от плътта, а от Бога.”
Християнинът използа земни неща като всеки невярващ. Външно те изглеждат едни и същи. Въпреки това има голяма разлика между тях. Може да живея в плътта, но не живея по плът. Сега живея “чрез вярата на Божия Син.” Павел имаше същия глас, същия език преди и след обръщането си. Преди обръщането неговият език произнасяше хули. Но след обръщането му неговият език говореше духовен, небесен език.
Сега можем да разберем откъде идва духовният живот. Той идва в сърцето чрез вяра. Христос царува в сърцето чрез Своя Святи Дух, Който вижда, чува, говори, работи, страда и върши всички неща във и чрез нас въпреки несъгласието и съпротивата на плътта.
СТИХ 20. Който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен.
Софистите паписти твърдят, че човек е способен чрез своята си сила да обича Бога много преди благодатта да влезе в сърцето му, и да върши дела, които да са истински заслуги. Те вярват, че са способни от себе си да изпълняват Божиите заповеди. Вярват, че са способни да вършат повече от това, което Бог очаква от тях, така че са в състояние да продават своите излишни заслуги на миряните, по този начин спасявайки и себе си, и другите. Те не спасяват никого. Обратното, те отричат Благовестието, осмиват, отричат и хулят Христос и призовават върху себе си Божия гняв. Това е което получават за това, че живеят в собствената си правда, а не във вярата на Божия Син.
Папистите ще ви кажат да правите най-доброто, което можете и Бог ще ви даде благодат. Те имат и рима за това:
“Бог няма да изиска от човека повече, отколкото човекът може сам да направи.”
Това може и да е вярно във всекидневния обществен жоивот. Но папистите го прилагат към духовния свят, където човек не може да върши друго освен грях, защото е продаден под греха.
Нашите противници отиват и по-далеч. Те казват, че естеството е извратено, но качествата на естеството са неопетнени. И отново казваме: Това може и да е вярно във всекидневния живот, но не и в духовния живот. В духовните неща човекът по естество е изпълнен с тъмнина, грешки, невежество, злоба и извратеност във волята и ума.
Предвид това, Павел заявява, че Христос започва нашето спасение, а не ние самите. “Той ме възлюби и даде Себе Си за мен. Той ме откри, когато не бях с правилен ум и с добра воля. Но добрият Господар имаше милост към мен. От чиста доброта Той ме възлюби дотолкова, че даде Себе Си за мен, за да бъда свободен от Закона, от греха, дявола и смъртта.”
Думите, “Божият Син, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен,” са силни гръмотевици и светкавици на отхвърляне на правдата от Закона. Нечестието, грешките, тъмнината, невежеството в ума ми и волята ми са били толкова големи, че е било напълно невъзможно за мен да бъда спасен по какъвто и да е друг начин освен чрез неоценимата цена на Христовата смърт.
Нека да разсъдим върху цената. Когато чуете, че за вас е била платена такава огромна цена, все още ли ще държите на своето монашеско расо, на своет ообръснато теме, на своето целомъдрие, на своето покорство, на своята бедност, на своите дела, на своите заслуги? Какво искате с всички тези украшения? Каква полза от делата на всички хора и от болките на всички мъченици в сравнение с болките на Божия Син, умиращ на кръста, така че се проля не само една капка от Неговата скъпоценна кръв, а цялата беше проляна за вашите грехове? Ако можете правилно да оцените тази несравнима цена, ще изхвърлите всички церемонии, клетви, дела и заслуги в кошчето за смет. Каква ужасна надменност е да си представяме, че има дело, което да е достатъчно добро за да примири Бога, когато примирението на Бога изисква неоценимата цена на смъртта и кръвта на Неговия единороден Син?
СТИХ 20. За мен.
Кой е този “мен”? Аз, нещастният и осъден грешник, възлюбен от Божия Син. Ако можех чрез дела или заслуги да обичам Божия Син и да дойда при Него, защо е нужно Той да пожертвува Себе Си за мен? Това показва как папистите пренебрегват Писанията, особено учението за вярата. Ако въобще бяха обръщали някакво внимание на тези думи, че е било абсолютно необходимо Божият Син да бъде предаден на смърт за мен, никога нямаше да измислят толкова много отвратителни ереси.
Аз винаги казвам, че няма лекарство против сектите, няма сила, която да им противостои, освен това учение за християнската правда. Ако изгубим това учение, никоге не ще можем да се борим с грешките или със сектите. Защо те вдигат толкова много шум относно делата или заслугите? Ако аз, осъденият грешник, съм можел да бъда купен и изкупен с някаква друга цена, защо трябваше Божият Син да дава Сбе Си за мен? Именно защото на небето и на земята няма друга цена, достатъчно голяма и добра, беше необходимо Божият Син да бъде предаден заради мен. Той направи това поради голямата Си любов към мен, защото Апостолът казва, “Който ме възлюби.”
Законът някога обичал ли ме е? Законът пожертвува ли себе си за мен? Законът умря ли за мен? Обратното, той ме обвинява, заплашва, подлудява. Някой друг ме спаси от Закона, от греха и смъртта за вечен живот. Този Някой е Божият Син, на Когото хвала и слава завинаги.
Следователно Христос не е Мойсей, не е тиранин, не е законодател, а Дарител на благодат, Спасител, изпълнен с милост. Накратко, Той не е нищо по-малко от безкрайна милост и неизмерима благодат, щедро даващ Себе Си за нас. Вижте Христос в Неговата истинска същност. Не казвам, че това е лесно. Дори при сегашното разпространение на светлината на Благовестието имам големи трудности да си представя Христос такъв, какъвто Павел Го описва. Толкова дълбоко в костите ми се е вселил болезненият възглед, че Христос е законодател. Вие, младите, сте много по-добре от нас, които сме стари. Вие никога не сте били заразени с нечестивите грешки, с които съм бил закърмен през цялата си младост, така че дори при споменаването на името на Христос потръпвах от страх. Вие, които сте млади, можете да се научите да познавате Христос в цялата Му сладост.
Защото Христос е Радост и Сладост за съкрушеното сърце. Христос е Който обича бедните грешници, и то ги обича така, че предаде Себе Си за нас. Но ако това е вярно, а то наистина е вярно, тогава ние никога не се оправдаваме чрез нашата собствена правда.
Наблегнете на думите “мен” и “за мен.” Отпечатайте това “мен” с главни букви в сърцето си и никога не се съмнявайте, че принадлежите към числото на онези, за които се отнася това “мен.” Христос не възлюби само Петър и Павел. Същата любов, която Той имаше към тях, я има и към нас. Ако не можем да отречем, че сме грешници, също не можем да отречем, че Христос умря за греховете ни.
СТИХ 21. Не осуетявам Божията благодат.
Сега Павел се приготвя за втария аргумент в това послание, че да търсиш оправдание чрез дела по Закона означава да отхвърлиш Божията благодат. Аз питам, кой грях може да бъде по-ужасен от това да отхвърлиш Божията благодат и да отречеш Христовата правда? Достатъчно лошо е, че сме нечестиви грешници и престъпници на всички Божии заповеди; при всичко това да отхвърлим Божията благодат и прощаването на греховете, дадено ни в Христос, е най-лошият грях от всичко, грехът на греховете. Това е границата на греха. Няма грях, който Павел и другите апостоли да мразят повече от това човек да презре Божията благодат в Христос Исус. И все пак няма грях, който да се среща по-често. Ето защо Павел е толкова ядосан на Антихриста, защото той презира Христос, отхвърля Божията благодат и отрича заслугите на Христос. Какво друго можем да го наречем, освен плюене в лицето на Христос, изгонване на Христос, узурпиране на Христовия престол; защото казва: “Аз ще ви оправдая; аз ще ви спася.” По какъв начин? Чрез литургии, поклонничества, индулгенции, заслуги и т.н. Защото това е учението на Антихриста: Вярата не е достатъчна, ако не бъде подкрепена от дела. Чрез това омразно учение Антихристът ограбва, затъмнява и погребва Христовата благодат и на мястото на Христовата благодат и Неговото царство установява учение за дела и царство на церемониите.
Ние презираме Божията благодат когато спазваме Закона с цел да бъдем оправдани. Законът е добър, свят и полезен, но той не оправдава. Да спазваме Закона с цел да бъдем оправдани означава да отхвърлим благодатта, да отречем Христос, да презрем Неговата жертва и да бъде изгубени.
СТИХ 21. Защото ако правдата е чрез Закона, тогава Христос е умрял напразно.
Христос умря ли или не умря? Имаше ли смисъл от Неговата смърт или нямаше? Ако имаше смисъл от Неговата смърт, следва, че правдата не идва чрез Закона. Всъщност, защо беше роден Христос? Защо беше разпънат? Защо пострада? Защо ме възлюби и предаде Себе Си за мен? Всичко това няма смисъл, ако правдата се придобиваше чрез Закона.
Или си мислите, че Бог не пожали Сина Си, а Го предаде заради всички нас само за развлечение? Преди да си помисля такова нещо, бих предал святостта на светиите и на ангелите на ада.
Отхвърлянето на Божията благодат е често срещан грях, за който е виновен всеки, който вижда някаква праведност в себе си или в делата си. И папата е единственият подбудител на това нечестие. Той не се задоволява само да ограби Христовото Благовестие, но също изпълва света със своите проклети традиции, т.е. своите були и индулгенции.
Ние винаги ще ъдем на едно мнение с Павел, че или Христос е умрял напразно, или Законът не може да ни оправдае. Но Христос не е пострадал и умрял напразно. Следователно Законът не оправдава.
Ако моето спасение беше толкова трудно за постигане, че имаше нужда от Христовата смърт, тогава всичките ми дела, всяка правда от Закона, не стават за нищо. Как мога да си купя за една стотинка онова, което струва милиони? Законът има стойност една стотинка, когато го сравнявате с Христос. Трябва ли да бъда толкова глупав, че да отхвърля правдата на Христос, която не ми струва нищо, и се трудя усилено да постигна правдата на Закона, която Бог презира?
В крайна сметка човешката правда презира и отхвърля Божията благодат. Никакво съчетание от думи не може да оправдае такова възмутително нещо. Обидно е да се каже, че някой човек е умрял напразно. Но да кажем, че Христос е умрял напразно, е смъртна обида. Да кажем, че Христос е умрял напразно означава да направим безцполезни Неговото възкресение, Неговата победа, Неговата слава, Неговото царство, небето, земята, дори самия Бог.
Това е достатъчно за да направи всеки човек да се противопостави на правдата на Закона и на всички издънки на човешката правда, монашески и братски ордени и техните суеверия.
Кой не би презрял своите клетви, раса, обръснато теме, своите брадати традиции, да, дори самия Мойсеев Закон, когато чуе, че поради тези неща е отхвърлил Божията благодат и Христовата смърт? Изглежда, че в сърцето на човека не може да влезе такова ужасно нечестие, та човек да отхвърли Божията благодат и да презре Христовата смърт. И все пак тази мерзост е така често срещана. Нека да внимаваме. Всеки, който търси правда без Христос, било чрез дела, заслуги, удовлетворения, действия или чрез Закона, отхвърля Божията благодат и презира смъртта на Христос.
[1] Тук Лутер много точно описва римското учение за благодатта de congruo и decondigno.
* В българския превод текстът в стих 20 е следният: “И вече не аз живея, а Христос живее в мен . . .” Тук Лутер използва буквалния словоред в гръцкия оригинал, който звучи по следния начин: “И живея, но вече не аз, а Христос живее в мен...” (“zw de ouketi egw, zh de en emoi CristoV. . .”). Бел. прев.
Предишна глава | Съдържание | Следваща глава превод Copyright © Божидар Маринов, 2001