| Назад | Напред |
ГЛАВА 3
СТИХ 1. О, несмислени галатяни.
Апостол Павел изразява своята апостолска загриженост за галатяните. Понякога ги моли настоятелно, след това отново ги укорява, според своя собствен съвет към Тимотей: “Проповядвай Словото със време и без време; порицавай, смъмряй, увещавай.”
Павел прекъсва своята беседа върху християнската праведност и се обръща към галатяните. “О, несмислени галатяни,” вика той. “Донесох ви истинското Благовестие и вие го приехте с желание и благодарност. Сега изведнъж изоставяте Благовестието. Какво е станало с вас?”
Павел доста рязко упреква галатяните като ги нарича “несмислени, омаяни и непокорни.” Не мога да кажа дали в този случай той е възмутен или нажален. Може би и двете. Дълг на християнския пастир е да порицава хората, които са му поверени. Разбира се, неговият гняв не трябва да следва от злоба, а от привързаност и истинска ревност за Христос.
Безспорно Павел е разочарован. Боли го като вижда, че неговите галатяни са показали толкова малко твърдост. Можем да го чуем как казва: “Съжалявам да чуя за вашите трудности и съм разочарован от позорната роля, която играете.” Бих говорил повече по тази тема за да спася Павел от обвинението че ругае църквите противно на духа на Благовестието.
В самото обръщение, което Апостолът използва към галатяните, може да се забележи определено отчуждение и студенина. Сега той не се обръща към тях като към свои братя, както прави обикновено. Той ги нарича галатяни, за да им напомни за тяхната национална черта да бъдат глупави.
Тук имаме пример на лоши навици, които често не изоставят отделни християни и цели църкви. Благодатта не преобразява християнина внезапно в ново и съвършено създание. Винаги има остатъци от старото и естествено тление. Божият Дух не може изведнъж да премахне човешките недостатъци. Освещението отнема време.
Макар че галатяните са били просветени от Святия Дух чрез проповядването на вярата, нещо от тяхната национална глупост заедно с първоначалната им извратеност е останало в тях. Нека никой не мисли, че веднъж като е приел вярата, може да се превърне веднага в безгрешно създание. Остатъците от старите пороци все още се държат за него, колкото и добър християнин да е.
СТИХ 1. Кой ви омая да не се покорявате на истината?*
Павел нарича галатяните несмислени и омаяни. В петата глава той споменава чародейството сред делата на плътта, заявявайки, че магията и чародейството са реални проявления и естествени действия на дявола. Ние всички сме изложени на влиянието на дявола, защото той е княз и бог на света, в който живеем.
Сатана е хитър. Той омайва хората не само грубо, но също и с по-умели средства. Той обърква умовете на хората с отвратителни заблуди. Способен е да заблуди не само самоуверените, но дори и онези, които изповядват истинската християнска вяра. Сред нас няма нито един, който понякога не е прелъстяван от Сатана да изпадне в лъжливи вярвания.
Това обяснява многото битки, които днес трябва да водим. Но атаките на древната Змия не са без полза за нас, защото те утвърждават нашето учение и укрепяват нашата вяра в Христос. Ние много пъти падаме в тези сблъсъци със Сатана, но Христос винаги тържествува и винаги ще тържествува. Не мислете, че галатяните са единствените, които са били омаяни от дявола. Нека да осъзнаем, че ние също можем да бъдем измамени от Сатана.
СТИХ 1. Кой ви омая?
В това изречение Павел оневинява галатяните и обвинява лъжеапостолите за отстъплението на галатяните.
Той като че ли казва: “Знам, че вашето отстъпление не е съзнателно. Дяволът е изпратил лъжеапостолите при вас и те са ви подмамили да вярвате, че сте оправдани чрез Закона. С това наше послание се стараем да поправим вредата, която лъжеапостолите са ви нанесли.”
Както Павел, и ние се борим с Божието Слово срещу фанатичните анабаптисти в наши дни; и нашите усилия не са напразни. Проблемът е, че има много хора, които отказват да бъдат научени. Те няма да послушат разума; няма да послушат и Писанията, защото са омаяни от хитрия дявол, който може да направи лъжата да изглежда като истина.
Тъй като дяволът има тази тайнствена способност да ни направи така да повярваме в една лъжа, че хиляда пъти да се закълнем, че е истина, не трябва да бъдем горделиви, а да ходим в страх и смирение и да призоваваме Господ Исус Христос да ни спаси от изкушение.
Макар че съм доктор по теология и съм проповядвал Христос и съм воювал Неговите битки в продължение на дълги години, знам от личен опит колко трудно е да се държим за истината. Не мога винаги да отърся Сатана от себе си. Не мога винаги да схвана Христос както Писанията Го описват. Понякога дяволът изкривява Христос в моя поглед. Но благодаря на Бога, Който ни подкрепя в Своето Слово, във вяра и в молитва.
Духовното чародейство на дявола създава в сърцето погрешна представа за Христос. Онези, които споделят възгледа, че човек се оправдава чрез делата на Закона, просто са омаяни. Техният възглед се противопоставя на вярата и на Христос.
СТИХ 1. Да не се покорявате на истината.
Павел обвинява галатяните в по-лошо престъпление. “Вие сте така омаяни, че вече не се покорявате на истината. Страхувам се, че много от вас така са се отклонили, че вече никога няма да се върнат към истината.”
Е добре, отстъплението на галатяните е чудесна победа за Закона. Можете да проповядвате Закона колкото си искате ревностно; но ако не го придружава проповядването на Благовестието, Законът никога няма да произведе истинско обръщане и покаяние в сърцето. Ние не искаме да кажем, че проповядването на Закона няма стойност, а че то служи само за да ни доведе Божия гняв. Законът подтиска човека. За да бъде възкресен и спасен човекът е нужно Благовестието и проповядването на вярата.
СТИХ 1. Пред чиито очи Исус Христос е бил ясно очертан.
Явно е, че строгостта на Павел нараства, след като той напомня на галатяните, че не са се покорили на истината, отхвърляйки живото описание на Христос, което той им е дал. Така живо им е описал Христос, че почти са можели да Го видят и да Го пипнат. Павел като че ли казва: “Никой художник с всичките си цветове не може да изобрази пред вас Христос така живо, както Го изобразих аз с моето проповядване. Но вие се оставихте да бъдете измамени до такава степен, че да се разбунтувате против Христовата истина.”
СТИХ 1. Разпнат сред вас.**
“Не само отхвърлихте Божията благодат, но и позорно разпъвате Христос сред вас.” Павел използва същите изрази в Евреи 6:6: “Докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват.”
Всеки човек трява да се страхува да чуе Павел да казва, че онези, които искат да се оправдаят чрез Закона, не само отричат Христос, но и отново Го разпъват. Ако онези, които искат да се оправдаят чрез Закона и неговите дела, разпъват Христос, бих искал да знам какви са онези, които търсят спасение чрез мръсните дрипи на праведността от собствените си дела?
Може ли да им нещо по-ужасно от папството, съюз на хора, които разпъват Христос в себе си, в Църквата и в сърцата на вярващите?
От всички бедствени и порочни учения на папството най-лошото е това: “Ако искате да служите на Бога, трябва сами да спечелите прощение на греховете и вечен живот, и в допълнение да помагате на другите да спечелят спасение, като им давате благодатта на вашата излишна святост от дела.” Монаси, братя и всякакви други се хвалят, че освен редовните изисквания, общи за всички християни, те вършат дела на излишък, т.е. изпълняване на повече от това, което се изисква. Това определено е демонична заблуда.
Не е чудно, че Павел използва такъв остър език в своите усилия да призове галатяните да се откажат от учението на лъжеапостолите. Той им казва: “Не осъзнавате ли какво сте направили? Отново разпъвате Христос като търсите спасение чрез Закона.”
Наистина, Христос вече не може да бъде разпънат лично, но Той бива разпънат вътре в нас, когато отхвърлим благодатта, вярата, безплатното прощение на греховете и се стремим да се оправдаем чрез нашите собствени дела или чрез делата на Закона.
Апостолът е разгневен против глупостта на всеки човек, който смята, че може да изпълни Закона за да постигне спасение. Той обвинява такъв човек в престъплението, че отново разпъва Христос.
СТИХ 2. Това искам само да науча от вас: Чрез дела от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в посланието?
Има лека ирония в тези думи на Апостола. “Хайде, умни галатяни, вие, които внезапно станахте много учени, докато аз се опитвам да ви бъда ученик: Чрез делата на Закона ли получихте Святия Дух или чрез проповядването на Благовестието?” Този въпрос им дава нещо, върху което да мислят, защото техният собствен опит се противопоставя на тях самите.
“Не можете да кажете, че сте получили Святия Дух чрез Закона. Докато бяхте слуги на Закона, не сте получавали Святия Дух. Никой никога не е чувал Святият Дух да е бил даван на някого, бил той учен или прост, в резултат от проповядване на Закона. Във вашия случай, вие не просто сте научили Закона в сърцата си, но и сте се трудили с цялата си сила да го изпълнявате. Вие най-много от всички би трябвало да получите Святия Дух чрез Закона, ако това беше възможно. Но не можете да ми докажете, че това е станало. Но веднага когато Благовестието дойде при вас, вие получихте Святия Дух чрез простото слушане на вярата, преди въобще да сте имали възможност да извършите и едно добро дело.” Лука потвърждава това твърдение на Павел в книгата Деяния: “Докато Петър още говореше тези думи, Святият Дух слезе на всички, които слушаха словото” (Деян. 10:44). “И когато почнах да говоря, Святият Дух слезе на тях, както и на нас в началото” (Деян. 11:15).
Опитайте се да оцените силата на аргумента на Павел, който така често се повтаря в книгата Деяния. Тази книга е била написана с ясната цел да потвърди твърдението на Павел, че Святият Дух идва върху хората не в отговор на проповядването на Закона, а в отговор на проповядване на Благовестието. Когато Петър проповядва Христос на първата Петдесятница, Святият Дух слезе над всички слушатели, “и в същия ден се прибавиха около три хиляди души.” Корнилий получава Святия Дух докато Петър говори за Христос. “Святият Дух слезе на всички, които чуха Словото.” Това са действителни случаи, които не могат да бъдат отречени. Когато Павел и Варнава се връщат в Ерусалим и докладват какво са успели да направят сред езичниците, цялата Църква е била удивена, особено когато са чули, че необрязаните езичници са получили Святия Дух чрез проповядване на вяра в Христос.
И тъй като Бог даде Святия Дух на езичниците без Закона чрез простото проповядване на Благовестието, така даде Святия Дух също и на юдеите, без Закона, само чрез вяра. Ако правдата на Закона беше необходима за спасението, Святият Дух никога нямаше да дойде при езичниците, защото те не се занимават със Закона. Следователно Законът не оправдава, но вярата в Христос оправдава.
Какво се случи с Корнилий? Корнилий и неговите приятели, които беше поканил в дома си, не правеха нищо освен да седят и да слушат. Петър говореше. Те просто седяха и не правеха нищо. Законът е далеч от мислите им. Не изгарят жертвоприношения. Не се интересуват от обрязването. Всичко, което правят е да седят и слушат Петър. Изведнъж Святият Дух влиза в сърцата им. Присъствието Му не може да бъде оспорено, “защото говореха на езици и величаеха Бога.”
Именно тук имаме още една разлика между Закона и Благовестието. Законът не довежда Святия Дух. Благовестието, обаче, довежда дара на Святия Дух, защото естеството на Благовестието е да носи добри дарове. Законът и Благовестието са противоположни идеи. Те имат противоположно действие и предназначение. Да дадем на Закона способност да произвежда правда означава да ограбим Благовестието. Благовестието носи дарове. То иска отворени ръце за да приемем това, което се предлага. Законът не дава нищо. Той изисква и изискванията му са невъзможни.
Нашите противници ни атакуват с Корнилий. Корнилий, посочват те, беше “благочестив и се боеше от Бога с целия си дом, раздаваше много милостиня на хората и непрестанно се молеше на Бога.” Поради тези качества той бил заслужил прощението на греховете и дара на Святия Дух. Така твърдят нашите противници.
Аз отговарям: Корнилий беше езичник. Не можете да го отречете. Като езичник той беше необрязан. Като езичник той не спазваше Закона. Не мислеше за Закона. Въпреки това беше оправдан и получи Святия Дух. Как може Законът да е от полза за придобиването на правда?
Нашите противници не са доволни. Те отговарят: “Да приемем, че Корнилий е бил езичник и не е получил Святия Дух чрез Закона, но текстът явно показа, че е бил благочестив и се е боял от Бога, раздавал е милостиня и се е молил. Не мислиш ли, че е заслужил дара на Святия Дух?”
Отговарям: Корнилий имаше вярата на бащите, които са били спасени чрез вяра в бъдещия Христос. Ако Корнилий беше умрял преди Христос, той би бил спасен защото е вярвал в идещия Христос. Но тъй като Месия вече е бил дошъл, Корнилий е трябвало да бъде уведомен за този факт. Тъй като Христос вече е дошъл, той не може да бъде спасен чрез вяра в идещия Христос, а трябва да вярва, че Христос вече е дошъл. Целта на посещението на Петър е да запознае Корнилий с факта, че Христос вече не трябва да бъде очакван, защото вече е тук.
Колкото до твърдението на нашите противници, че Корнилий заслужаваше благодат и дара на Святия Дух, защото е бил благочестив и праведен, ние казваме, че тези качества са характерни за духовен човек, който вече има вяра в Христос, а не за езичник или естествен човек. Лука първо хвали Корнилий за това, че е благочестив и боящ се от Бога човек, и след това Лука споменава добрите дела, милостинята и молитвите на Корнилий. Нашите противници пренебрегват последователността в думите на Лука. Те се нахвърлят върху това единствено изречение, “раздаваше много милостиня на хората,” защото служи на тяхното твърдение, че заслугите предшествуват благодатта. Истината е, че Корнилий раздаваше милостиня и се молеше на Бога защото имаше вяра. И поради тази вяра в идещия Христос Петър беше изпратен да проповядва на Корнилий вяра в Христос, Който вече е дошъл. Аргументът е достатъчно убедителен. Корнилий беше оправдан без Закона, следователно Законът не може да оправдава.
Да вземем случая със сириеца Нееман, който беше езичник и не принадлежеше към Мойсеевия народ. И въпреки това тялото му беше очистено, Богът на Израел му се разкри и той получи Святия Дух. Нееман изповяда своята вяра: “Ето, сега узнах, че няма Бог в целия свят освен в Израил” (4 Царе 5:15). Нееман не прави нищо. Не се занимава със Закона. Никога не е бил обрязан. Това не означава, че вярата му беше бездействена. Той казва на пророк Елисей: “Слугата ти не ще вече да принася ни всеизгаряне, нито жертва на други богове освен на Господа. Господ да прости това нещо на слугата ти, ако, когато влиза господарят ми в капището на Римон, за да се поклони там, и се подпира на ръката ми, се навеждам и аз в капището на Римон; като се навеждам в капището на Римон, Господ да прости това нещо на слугата ти!” Какво му каза Пророкът? “Иди си с мир.” Юдеите не харесват да чуват, че пророкът е казал това. “Какво,” възкликват те, “може ли този езичник да бъде оправдан без Закона? Трябва ли да бъде равнопоставен на нас, които сме обрязани?”
Много преди времето на Мойсей Бог оправдаваше хора без Закона. Той оправда много царе на Египет и Вавилония. Той оправда Йов. Ниневия, този велик град, беше оправдан и получи обещанието на Бога, че няма да разруши града. Защо беше пожалена Ниневия? Не защото изпълни Закона, а защото Ниневия повярва в Божието Слово. Пророк Йона пише: “И ниневийските жители повярваха в Бога; и прогласиха пост и се облякоха с вретище.” Те се покаяха. Никъде в книгата на Йона не четем че ниневийците са приели Мойсеевия Закон, или че са се обрязали, или че са принесли жертви.
Всичко това става много преди Христос да се роди. Ако езичниците се оправдават без Закона и приемат Святия Дух във време, когато Законът е в пълна сила, тогава защо Законът да се вменява за правда сега, когато Христос е изпълнил Закона?
И все пак мнозина посвещават много време и усилия на Закона, на постановленията на бащите и на папските традиции. Много от тези специалисти са станали неспособни на какъв да е вид дела, добри или лоши, поради своето строго придържане към правилата и законите. Въпреки това те не могат да придобият спокойна съвест и мир в Христос. Но в мига, когато ги докосне Благовестието на Христос, при тях идва сигурност, радост и правилно разбиране.
Имам причини да говоря подробно по този въпрос. За човешкото сърце е трудно да повярва, че такова велико съкровище като Святия Дух се придобива само чрез слушането на вярата. Слушателят обича да разсъждава по следния начин: Прощаването на греховете, избавлението от смъртта, дарът на Святия Дух, вечният живот са велики неща. Ако искате да придобиете тази безценна благодат, трябва да се заемете със съответни по величие усилия. И дяволът казва, “Амин.”
Трябва да научим, че прощаването на греховете, Христос и Святият Дух ни се подаряват безплатно с проповядването на вярата, въпреки нашето грешно естество. Ние не трябва да губим време да мислим колко недостойни сме за Божиите благословения. Трябва да знаем, че е угодно на Бога да ни подари Своите неизговорими дарове. Ако Той ни дава Своите дарове безплатно, защо да не ги вземем? Защо да се притесняваме относно липсата на заслуги? Защо да не приемем даровете с радост и благодарение?
И тук отново несмисленият разум бива засегнат. Той ни се подиграва. “Когато казваш, че човек не може да направи нищо за да придобие Божията благодат, ти насърчаваш плътска сигурност. Хората стават мудни и няма да правят никакво добро. По-добре да не проповядваш това учение за вярата. По-добре накарай хората да полагат усилия и да се упражняват в добри дела, за да може Святият Дух да дойде в тях.”
Какво каза Исус на Марта, когато тя беше много “загрижена и обременена с много неща” и не можеше да понася сестра си Мария просто да седи в краката на Исус и да Го слуша? “Марто, Марто,” каза Исус, “ти се грижиш и си обременена с много неща; но едно нещо е нужно; и Мария избра добрата част, която няма да се отнеме от нея.” Човек става християнин не чрез дела, а чрез слушане. Първата стъпка към това да станеш християнин е да чуеш Благовестието. Когато човек приеме Благовестието, нека първо да благодари на Бога с радостно сърце, а след това да се захваща да се стреми към добри дела, дела, които наистина са угодни на Бога, а не направени и измислени от човек дела.
Нашите противници смятат вярата за лесно нещо, но аз знам от собствен опит колко трудно е да повярваш. Лесно се казва, че Святият Дух се приема с вяра, но не е толкова лесно да се направи.
Всички вярващи изпитват тази трудност. Те с радост прегръщат Словото с пълна вяра, но плътта им пречи. Виждате ли, нашият разум винаги смята, че е твърде лесно и евтино да имаш правда, Святия Дух и вечен живот само чрез слушане на Благовестието.
СТИХ 3. Толкова ли сте несмислени, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствувате по плът?
Сега Павел започва да предупреждава галатяните за двойна опасност. Първата опасност е: “Толкова ли сте несмислени, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствувате по плът?”
“Плът” означава правдата на разума, която се стреми към оправдание чрез изпълнение на Закона. Казват ми, че съм започнал в дух при папството, но сега съм в плътта, защото съм се оженил. Като че ли ергенският живот е духовният живот, а брачният живот е плътски живот. Те са глупави. Всички задължения на християнския съпруг, например да обича жена си, да възпитава децата си, да управлява семейството си, и т.н., са плодове на Духа.
Правдата на Закона, която Павел също нарича правда на плътта, е толкова неспособна да оправдае човека, че онези, които някога са имали Святия Дух и са Го изгубили, завършват в Закона за своето пълно унищожение.
СТИХ 4. Напразно ли толкова страдахте?
Другата опасност, за която Апостолът предупреждава галатяните, е следната: “Напразно ли толкова страдахте?” Павел иска да каже: “Помислете не само за доброто начало, което имахте и сте изгубили, но също и за многото страдания, които понесохте заради Благовестието и Христовото име. Понесохте загубата на имота си, понесохте укори, преминахте през много опасности за телата си и самия си живот. Издържахте много заради Христовото име и останахте верни. Но сега изгубихте всичко, Благовестието, вярата и духовната благодат на вашите страдания заради Христос. Какво нещастие е да понсете толкова много страдания за нищо.”
СТИХ 4. Ако наистина е напразно.
Апостолът прибавя: “Ако наистина е напразно. Не съм изоставил всяка надежда за вас. Но ако продължавате да търсите правда в Закона, мисля, че трябва да ви кажа, че всичкото ви предишно поклонение пред Бога и всички страдания, които понесохте заради Христос, няма да ви помогнат в нищо. Не искам да ви обезсърчавам напълно. Наистина се надявам, че ще се покаете и ще се поправите.”
СТИХ 5. Прочее, Този, Който ви дава Духа и върши велики дела между вас, чрез дела от Закона ли върши това, или чрез вяра в Посланието?
Този аргумент, основан върху опита на самите галатяни, толкова се харесва на Апостола, че той се връща на него след като ги е предупредил за двойната опасност. “Не само че приехте Духа чрез проповядване на Благовестието, но и чрез същото Благовестие придобихте способност да вършите неща.” “Какви неща?” питаме ние. Чудеса. Поне галатяните бяха изявили удивителните плодове на вярата, които истинските ученици на Благовестието изявяваха в онези дни. В един случай Апостолът пише: “Божието царство не е в думи, а в сила.” Тази “сила” се разкрива не само като готовност да говорим, а и в проявления на свръхестествената способност на Святия Дух.
Когато се проповядва Благовестието за вяра, надежда, любов и търпение, Бог дава Своя вършещ чудеса Дух. Павел напомня на галатяните за това. “Бог не само ви доведе до вярата чрез моето проповядване. Той също ви освети да давате плодовете на вярата. И един от плодовете на вярата беше, че ме обичахте така силно, че бяхте готови да си извадите очите и да ми ги дадете.” Да обичаш ближния така силно, че да си готов да му дадеш пари, вещи, очи, за да осигуриш неговото спасение, такава любов е плод на Святия Дух.
“Вие се радвахте на тези плодове на Духа преди лъжеапостолите да ви заблудят,” напомня Апостолът на галатяните. “Но не сте изявявали никой от тези плодове под робството на Закона. Защо сега не проявявате същите плодове? Вече не поучавате истината; не вярвате ревностно; не живеете добре; не работите усилено; не понасяте страданията с търпение. Кой ви е ограбил така, че вече не ме обичате; та сега вече не сте готови да дадете очите си за мен? Какво е станало, та личната ви загриженост към мен е охладняла?”
Същото нещо стана и с мен. Когато започнах да прогласявам Благовестието, имаше много, наистина много хора, които се радваха на нашето учение и имаха добро мнение за нас. А сега? Сега те успяха да ни направят така омразни за онези, които преди това ни обичаха, че сега ни мразят като отрова.
Павел твърди: “Вашият собствен опит би трябвало да ви научи, че плодовете на любовта не растат на пъна на Закона. Преди проповядването на Благовестието нямахте добродетели и сега нямате добродетели под робството на лъжеапостолите.”
Ние също можем да кажем на онези, които неправилно се наричат “евангелисти” и презират своята новооткрита свобода: Дали премахнахте тиранията на папата и дали получихте свобода в Христос чрез анабаптистите и други фанатици? Или получихте свободата си от нас, които проповядваме вяра в Исус Христос? Ако в тях има останала някаква честност, те ще трябва да признаят, че свободата им дойде от проповядването на Благовестието.
СТИХ 6. Както Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда.
След това Апостолът привежда примера на Авраам и отново представя свидетелството на Писанията относно вярата. Първият текст е взет от Битие 15:6: “И той повярва в Бога; и това му се вмени за правда.” Апостолът използва максимално този текст. Заради своя почтен живот Авраам може и да е имал добра репутация сред хората, но не и пред Бога. В Божия поглед Авраам е бил осъден грешник. Това, че е бил оправдан пред Бога, не се дължи на неговите усилия, а на неговата вяра. Писанията изрично заявяват: “Авраам повярва в Бога; и Той му го вмени за правда.”
Павел поставя ударението върху двете думи: Авраам повярва. Вярата в Бога съставлява най-висшето поклонение, първостепенен дълг, основа на покорството и най-висша жертва. Без вяра Бог оттегля Своята слава, мъдрост, истина и милост от нас. Първостепенен дълг на човека е да вярва в Бога и да Го почита със своята вяра. Вярата наистина е връх на мъдростта, истинска праведност, единствената истинска религия. Това трябва да ни даде представа за превъзходството на вярата.
Да вярваш в Бога, както Авраам вярваше, е да бъдеш прав пред Бога, защото вярата почита Бога. Вярата казва на Бога: “Вярвам в това, което казваш.”
Когато обръщаме внимание на разума, ни се струва, че Бог говори невъзможни неща в християнската изповед на вярата. За разума изглежда невъзможно, че Христос дава Своето тяло и кръв в Господната вечеря; че кръщението е измиване на новорождение; че мъртвите ще възкръснат; че Христос, Божият Син, е бил заченат в утробата на Дева Мария, и т.н. Разумът крещи, че всичко това е нелепо. Изненадва ли ви това, че разумът има лошо мнение за вярата? Разумът смята, че е смешно вярата да е най-висшето служение, което един човек може да представи на Бога.
Нека вашата вяра да замести разума ви. Авраам управляваше разума си с вярата си в Божието Слово. Не че разумът винаги се подчинява с кротост. Той се опълчи срещу вярата на Авраам. Разумът възрази, че е абсурдно да се смята, че Сара, която е на деветдесет години и е неплодна по естество, може да роди син. Но вярата спечели победата и победи разума, този грозен звяр и враг на Бога. Всеки, който чрез вярата побеждава разума, най-голямото чудовище на света, отдава на Бога истинско служение, по-добро служение, отколкото религиите на всички народи и бъхтането на заслужаващите похвала монаси могат да отдадат.
Хората постят, молят се, бдят, страдат. Те възнамеряват да утолят Божия гняв и да заслужат Божията благодат чрез своите усилия. Но в това няма слава за Бога, защото чрез своите усилия тези работници обявяват Бога за немилостив надзирател на роби, неверен и гневен Съдия. Те презират Бога, правят Го лъжец, отхвърлят Христос и всичките Му дарове; накратко, те свалят Бога от Неговия престол и сами се наместват на него.
Вярата наистина почита Бога. И тъй като вярата почита Бога, Бог вменява вярата за правда.
Християнската правда е увереността на сърцето в Бога чрез Исус Христос. Такава увереност се вменява за правда заради Христос. Две неща съставляват християнската праведност: Вярата в Христос, която е дар от Бога; и приемането от Бога на тази наша несъвършена вяра за съвършена праведност. Поради моята вяра в Христос Бог не гледа на моето неверие, нежеланието на духа ми и другите ми грехове. Тъй като сянката от крилото на Христос ме покрива, аз не се боя и знам, че Бог ще покрие всичките ми грехове и ще приеме моите несъвършенства за съвършена правда.
Бог се прави, че не забелязва моите грехове и ги покрива. Бог казва: “Тъй като вярваш в Моя Син, Аз ще прощавам греховете ти докато смъртта те освободи от това тяло на греха.”
Научете се да разбирате устройството на вашата християнска праведност. Вярата е слаба, но тя означава достатъчно за Бога, за да не вменява греховете ви. Той няма да ни накаже нито да ни осъди за това. Той ще прости греховете ни като че ли те не представляват нищо. Няма да го направи защото сме достойни за такава милост. Ще го направи заради Исус, в Когото ние вярваме.
Парадоксално е, че християнинът е едновременно прав и греши, свят и извратен, враг на Бога и Божие дете. Никой човек, който не разбира истинския път на спасението, не може да примири тези противоречия. При папството ни се казва да се трудим докато ни напусне чувството на вина. Но и самите автори на тази объркана идея често са довеждани до отчаяние в смъртния си час. Това би станало и с мен, ако Христос не ме беше избавил милостиво от тази грешка.
Ние утешаваме наскърбения грешник по следния начин: Брате, ти никога не можеш да бъдеш съвършен в този живот, но можеш да бъдеш свят. Той ще каже: “Как мога да бъда свят, когато чувствувам своите грехове?” Аз отговарям: Чувствуваш грях? Това е добър знак. Да осъзнаваш, че си болен, е стъпка, и то много необходима стъпка, към възстановяването. “Но как да се отърва от греха си?” ще попита той. Отговарям: Погледни към небесния Лекар, Христос, Който лекува съкрушените сърца. Не се съветвай с този Шарлатанин, Разума. Повярвай в Христос и твоите грехове ще бъдат опростени. Неговата правда ще стане твоя правда, а твоите грехове ще станат Негови грехове.
Веднъж Исус каза на Своите ученици: “Бащата ви възлюби.” Защо? Не защото учениците бяха фарисеи, или обрязани, или особено внимателни в Закона. Исус каза: “Бащата ви възлюби, защото вие възлюбихте Мен, и повярвахте, че съм дошъл от Бога. Харесва ви да знаете, че Бащата Ме изпрати в света. И понеже вие повярвахте в това, Бащата ви възлюби.” В друг случай Исус нарича Своите ученици зли и им заповядва да се молят за прошка.
Християнинът е Божий възлюбен и грешник. Как можем да примирим тези две противоречиви неща: Аз съм грешник и заслужавам Божия гняв и наказание, и въпреки това Бащата ме възлюби? Само Христос може да примири тези противоречия. Той е Посредникът.
Сега виждате ли как вярата оправдава без дела? Грехът остава в нас и Бог мрази греха. Следователно е жизнено необходимо да ни бъде вменена правда. Това вменяване на правда придобиваме от Христос, защото вярваме в Него.
СТИХ 7. Тогава познайте, че тези, които са от вяра, те са Авраамови деца.
Това е основната точка в аргумента на Павел против юдеите: Авраамови деца са онези, които вярват, а не онези, които са родени от Авраамовата плът и кръв. Павел набляга на този аргумент с всички сили, защото юдеите приписват спасителна стойност на своето родословие: “Ние сме Авраамово потомство.”
Нека да започнем с Авраам и да научим как този приятел на Бога беше оправдан и спасен. Не е защото напусна своята страна, своите роднини, своя бащин дом; не защото беше обрязан; не защото беше готов да пожертвува своя собствен син Исак, в когото имаше обещанието за потомство. Авраам беше оправдан, защото повярва. Аргументите на Павел са следните: “Ако това е непогрешимото свидетелство на Святото Писание, откъде идва вашата позиция върху обрязването и Закона? Вашият баща Авраам, на когото уповавате толкова много, не беше ли оправдан и спасен без обрязване и без Закон, само чрез вяра?” След това Павел заключава: “Които са от вяра, те са Авраамови деца.”
Авраам е баща на праведните. За да бъдете дете на вярващия Авраам вие трябва да вярвате както той вярваше. Иначе сте просто физическа издънка на размножаващия се Авраам, т.е. заченат сте и сте роден в грях в гняв и осъждение.
Исмаил и Исак бяха естествени деца на Авраам. По право Исмаил трябваше да притежава правата на първороден, ако физическото раждане имаше някаква стойност. Въпреки това той беше оставен вън на студа, а Исак беше призван. Това доказва, че децата от вяра са истинските деца на Авраам.
Някои обвиняват Павел за това, че приписва понятието “вяра” от Битие 15:6 на Христос. Те смятат, че Павел използва понятието твърде общо. Смятат, че значението му трябва да бъде ограничено до контекста. Твърдят, че вярата на Авраам не е нещо повече от вяра в Божието обещание, че Авраам ще има потомство.
Ние отговаряме: Вярата предполага сигурност в Божията милост. Тази сигурност внася увереност, че нашите грехове са простени заради Христос. Съвестта никога не би уповавала на Бога, ако не бъде сигурна в Божията милост и обещания в Христос. Но всички обещания в Христос водят до първото обещание относно Христос: “И ще поставя вражда между теб и жената, между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш главата.” Вярата на бащите в старозаветната епоха и нашата вяра в Новия Завет са една и съща вяра в Христос Исус, макар че времаната и условията са различни. Петър признава това с думите си: “Който нито бащите ни, нито ние можем да носим? Но вярваме, че ще се спасим чрез благодатта на Господ Исус, също както и те” (Деян. 15:10, 11). А Павел пише: “И всички са пили от същото духовно питие, защото пиеха от една и съща духовна канара, която ги придружаваше; и тази канара бе Христос” (1 Кор. 10:4). И самият Христос заявява: “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва” (Йоан 8:56). Вярата на бащите е била насочена към идещия Христос, докато нашата почива в дошлия Христос. Времето не променя целта на истинската вяра, нито Святия Дух. Винаги е имало и винаги ще има един ум, един възглед, една вяра относно Христос сред истинските вярващи, независимо дали живеят в миналите времена, сега, или в бъдещите времена. Ние също вярваме и в идещия Христос както бащите в Стария Завет, защото очакваме Христос да се върне отново в последния ден да съди живите и мъртвите.
СТИХ 7. Тогава познайте, че тия, които са от вяра, те са Авраамови деца.
Павел казва: “Вие знаете от примера на Авраам и от ясното свидетелство на Писанията, че Авраамови деца са онези, които имат вяра в Христос, независимо от тяхната националност, независимо от Закона, независимо от делата, независимо от родителите им. На Авраам беше дадено обещанието, ‘Ще бъдеш баща на множество народи’; и отново, ‘И в теб ще се благославят всички земни семейства.’” За да не би юдеите да тълкуват неправилно думата “народи,” Писанията са внимателни да пояснят, “много народи.” Истинските Авраамови деца са вярващите в Христос от всички народи.
СТИХ 8. И Писанието, като предвидя, че Бог чрез вяра щеше да оправдае езичниците.
“Вашето самохвалство не ви отвежда никъде,” казва Павел на галатяните, “защото Святите Писания предвидяха и предсказаха много преди Законът да беше даден, че езичниците ще се оправдаят чрез благословеното ‘потомство’ на Авраам, а не чрез Закона. Това обещание беше дадено четиристотин и тридесет години преди да бъде даден Законът. Тъй като Законът беше даден толкова много години след Авраам, той не може да отмени обещаното благословение.” Този аргумент е силен, защото е основан върху точния фактор време. “Защо да се хвалите със Закона, скъпи галатяни, когато Законът дойде четиристотин и тридесет години след обещанието?”
Лъжеапостолите прославят Закона и презират обещанието към Авраам, макар че то предшествува Закона с много години. Едва след като Авраам беше обявен за праведен заради вярата си Писанията за първи път споменават обрязването. “Писанията,” казва Павел, “искат да възпрат вашето сляпо увлечение по правдата на Закона, като поставят правдата от вяра преди обрязването и Закона да бъдат постановени.”
СТИХ 8. Изяви предварително благовестието на Авраам: “В теб ще се благославят всичките народи.”
Юдеите тълкуват погрешно този текст. Те искат думата “благославят се” да означава “хвалят се.” Те искат текстът да означава: В теб ще се хвалят всичките народи. Но това е извращаване на думите на Святото Писание. С думите “Авраам повярва” Павел описва един духовен Авраам, обновен чрез вяра и новороден чрез Святия Дух, за да бъде духовен баща на множество народи. Така всички езичници ще му бъдат дадени за наследство.
Писанията не приписват на Авраам друга правда освен чрез вяра. Писанита описват Авраам стоящ пред Бога, човек, оправдан чрез вяра. Поради тази вяра Бог му даде обещанието: “В теб ще се благославят всичките народи.”
СТИХ 9. Така че онези, които са от вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам.
Ударението е върху думите “с вярващия Авраам.” Павел разграничава Авраам от Авраам. Има Авраам от дела и вярващ Авраам. Ние нямаме нищо общо с Авраам от дела. Нека юдеите да се хвалят с физическия Авраам; ние се прославяме във вярващия Авраам, за когото Писанията казват, че е получил благословението на правдата от вяра, не само за себе си, но и за всички, които вярват като него. Светът беше обещан на Авраам, защото той повярва. Целият свят е благословен, ако вярва както Авраам вярваше.
Благословението е обещанието на Благовестието. Това, че всички народи ще бъдат благословени, означава, че всички народи ще чуят Благовестието. Всички народи трябва да бъдат обявени за праведни пред Бога чрез вяра в Христос Исус. Да благословиш означава просто да разпространяваш познанието за Христовото спасение. Това е служението на новозаветната Църква, която разпределя обещаното благословение като проповядва Благовестието, управлява тайнствата, утешава съкрушените сърца, накратко, като раздава даровете на Христос.
Юдеите изявяват Авраам от дела. Папата изявява Христос от дела, или Христос на примера. Папата цитира думите на Христос, записани в Йоан 13:15, “Защото ви дадох пример да правите и вие, както аз направих на вас.” Ние не отричаме, че християните трябва да подражават на примера на Христос; но простото подражание няма да задоволи Бога. И имайте предвид, че Павел тук не обсъжда Христовия пример, а Христовото спасение.
Че Авраам се подчини на обрязването по Божията заповед, че беше надарен с превъзходни добродетели, че се покоряваше на Бога във всичко, беше определено възхитително. Да следваме примера на Христос, да обичаме ближния си, да правим добро на онези, които ни гонят, да се молим за враговете си, търпеливо да понасяме неблагодарността на онези, които ни връщат зло за добро, определено е похвално. Но похвално или не, такива добродетели не ни оправдават пред Бога. Нужно е повече от това за да ни направи праведни пред Бога. Ние се нуждаем от самия Христос, не от Неговия пример, за да се спасим. Нуждаем се от изкупващ Христос, не от образцов Христос, за да се спасим. Тук Павел говори за изкупващия Христос и вярващия Авраам, не за образцовия Христос или потящия се Авраам.
Вярващият Авраам не трябва да остане погребан в гроба. Той трябва да бъде изтупан от праха и показан пред целия свят. Той трябва да бъде хвален до небето за своята вяра. Небето и земята трябва да знаят за него и неговата вяра в Христос. Авраам от дела трябва да изглежда малък в сравнение с вярващия Авраам.
Павловите думи съдържат намек за контраст. Когато той цитира Писанието в смисъл, че всички народи, които имат вярата на вярващия Авраам, ще бъдат благословени, Павел има предвид да покаже и обратната страна, че всички народи са проклети без вяра в Христос.
СТИХ 10. Защото всички, които са от дела от закона, са под проклятие.
Божието проклятие е като потоп, който поглъща всичко, което не е от вяра. За да избегнем проклятието, ние трябва да се държим за обещанието на благословението в Христос.
Напомняме на читателя, че всичко това няма отношение към държавните закони, обичаите или политическите въпроси. Държавните закони и постановления имат своето място и предназначение. Нека всяко управление да налага възможно най-добрите закони. Но обществената праведност никога няма да избави човека от осъждението на Божия Закон.
Има добра причина да насочвам вниманието ви върху това. Хората лесно бъркат обществената праведност с духовната праведност. Разбира се, в обществения живот ние трябва да внимаваме за законите и делата си, но в духовния живот не трябва да очакваме да бъдем оправдани чрез закони и дела, а винаги да внимаваме на обещанието и благословенията на Христос, нашия единствен Спасител.
Според Павел всичко, което не е от вяра, е грях. Когато нашите противници ни чуят да повтаряме това изявление на Павел, те се опитват да ни изкарат, че поучаваме, че управителите не трябва да бъдат почитани, като че ли ние насърчаваме бунт против установените власти, като че ли осъждаме всички закони. Нашите противници вършат голяма злина против нас, защото ние правим ясно очертано разграничение между духовните и обществените дела.
Държавните закони и наредби са Божии благословения само за този живот. Колкото до вечния живот, времевите благословение не са достатъчни. Невярващите имат повече времеви благословения от християните. Обществената или юридическата праведност може да е достатъчно добра за този живот, но не и за живота след това. Иначе невярващите биха били по-близо до небето от християните, защото невярващите често са превъзходни в обществената праведност.
СТИХ 10. Понеже е писано: “Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на закона.”
Павел продължава като доказва от този цитат от книгата Второзаконие, че всички хора, които са под Закона, са под присъдата на греха, на Божия гняв и на вечната смърт. Павел извежда това доказателство по заобиколен път. Той обръща негативното твърдение, “проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко, което е написано в книгата на Закона,” в позитивно, “всички, които са от дела по закона, са под проклятие.” Тези две твърдения, едното от Павел, а другото от Мойсей, изглежда са в противоречие. Павел заявява, “Който върши делата на Закона, е проклет.” Мойсей заявява, “Който не върши делата на Закона, е проклет.” Как могат да бъдат примирени тези две противоположни твърдения? Как може едното твърдение да доказва другото? Никой човек не може да се надява да разбере Павел, ако не разбира това учение за оправданието. Тези две твърдения въобще не са противоположни.
Трябва да имаме предвид, че да вършим делата на Закона не означава само да живеем според повърхностните изисквания на Закона, но и да се покоряваме на духа на Закона до съвършенство. Но къде ще намерите човек, който върши това? Нека да пристъпи напред и ще го похвалим.
Нашите противници имат готов отговор на това. Те цитират твърдението на самия Павел в Римляни 2:13, “Законоизпълнителите ще бъдат оправдани.” Много добре. Но нека първо открием кои са законоизпълнителите. Те наричат “изпълнител” на Закона човек, който изпълнява Закона в неговия буквален смисъл. Това не е да “изпълняваш” Закона. Това е да съгрешаваш. Когато нашите противници се опитват да изпълнят Закона, те съгрешават против първата, втората и третата заповеди, всъщност те съгрешават против целия Закон. Защото Бог изисква над всичко да Му се покланяме в дух и вяра. Като спазват Закона с цел да придобият правда без вяра в Христос, тези законоизпълнители се противопоставят пряко на Закона и на Бога. Те отричат Божията праведност, Божията милост и Божиите обещания. Те отричат Христос и всичките Му дарове.
В невежеството си относно истинското предназначение на Закона защитниците на Закона злоупотребяват със Закона, както Павел казва в Римляни 10:3, “Понеже, не познавайки правдата от Бога и желаейки да поставят своята, те не се покориха на правдата от Бога.”
В своята глупост нашите противници се втурват към Писанията, избират едно изречение тук и едно изречение там относно Закона, и си въобразяват, че знаят всичко за това. Тяхната правда от дела е открито идолопоклонство и богохулство против Бога. Не е чудно, че се намират под Божието проклятие.
Тъй като Бог вижда, че ние не можем да изпълним Закона, Той дава път за спасение много преди Законът да бъде даден, спасение, което той обеща на Авраам, казвайки, “В теб ще се благославят всичките народи.”
Първото нещо, което трябва да направим, е да повярваме в Христос. Първо трябва да приемем Святия Дух, Който ни просвещава и ни освещава, за да можем да започнем да спазваме Закона, т.е. да обичаме Бога и ближния си. Но Святият Дух не се придобива чрез Закона, а чрез вяра в Христос. В крайна сметка да изпълняваш Закона означава да вярваш в Исус Христос. Първо идва дървото, а след това плодовете.
Схоластиците признават, че обикновеното видимо и външно изпълнение на Закона без искреност и добра воля е явно лицемерие. Юда действуваше като другите ученици. Какъв беше проблемът на Юда? Забележете какво казва Рим за Юда, “Юда действуваше като нечестив. Неговите мотиви бяха извратени, следователно делата му бяха лицемерни и не добри.” Тъй, тъй. Значи в крайна сметка Рим признава, че делата сами по себе си не оправдават, ако не идват от искрено сърце. Тогава защо нашите противници не изповядват същата истина в духовните неща? Именно там вярата трябва да предхожда всичко останало. Сърцето трябва да бъде пречистено чрез вяра преди човек да може да направи и най-малкото нещо, за да угоди на Бога.
Има два вида законоизпълнители, истински изпълнители и лицемерни изпълнители. Истинските изпълнители на Закона са онези, които са движни от вяра в Христос да изпълняват Закона. Лицемерните изпълнители на Закона са онези, които се стремят да придобият правда чрез механично изпълнение на добри дела, докато сърцата им са далеч от Бога. Те действуват като глупавия дърводелец, който започва да гради къщата от покрива. Вместо да изпълняват Закона, тези съсредоточени в Закона лицемери нарушават Закона. Те нарушават самата първа Божия заповед като ортичат Божието обещание в Христос. Те не се покланят на Бога във вяра. Те се покланят на себе си.
Не е чудно, че Павел е в състояние да предскаже мерзостите, които Антихристът ще внесе в Църквата. Самият Христос пророкува, че антихристите ще дойдат, Матея 24:5, “Защото мнозина ще дойдат в Мое име, казвайки, Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина.” Който търси правда чрез дела, отрича Бога и прави себе си бог. Той е антихрист, защото приписва на своите собствени дела всемогъщата способност да побеждават греха, смъртта, дявола, ада и Божия гняв. Антихристът поставя под въпрос честта на Христос. Той прави себе си идол. Праведният по Закона е най-лошият вид неверник.
Онези, които възнамеряват да придобият правда чрез собствените си усилия, не го казват в толкова много думи: “Аз съм Бог; аз съм Христос.” Но всичко в крайна сметка се свежда до това. Те си присвояват божествеността и служението на Христос. Последствията са същите както ако бяха казали, “Аз съм Христос; аз съм Спасител. Аз спасявам себе си и другите.” Това е впечатлението, което монасите оставят.
Папата е Антихристът, защото е против Христос, защото отнема свободата чрез Божиите неща, защото господарува над Божия храм.
Не мога да изразя с думи колко престъпно е да се търси правда пред Бога без вяра в Христос, чрез делата на Закона. Това е мерзостта, стояща на святото място. Тя сваля Създателя и обожествява създанието.
Истинските изпълнители на Закона са истинските вярващи. Святият Дух им дава способност да обичат Бога и ближния си. Но тъй като имаме само първите плодове на Духа, а не десетите плодове, ние не спазваме Закона съвършено. Това наше несъвършенство, обаче, не ни се вменява заради Христос.
Следователно твърдението на Мойсей, “Проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко, което е написано в книгата на закона,” не противоречи на Павел. Мойсей изисква съвършени изпълнители на Закона. Но къде ще ги намерите? Никъде. Самият Мойсей признава, че не е съвършен изпълнител на Закона. Той казва на Господа: “Прости ни нечестието и греха.” Само Христос може да ни направи невинни от всяко прегрешение. Как? Първо, чрез прощаването на греховете ни и вменяването на Своята правда в нас. Второ, чрез дара на Святия Дух, Който създава нов живот и нова дейност в нас.
Опровергаване на възраженията против учението за вярата
Тук ще отделим време да се занимаем с възраженията, които нашите противници повдигат срещу учението на вярата. Има много стихове в Библията, които се занимават с делата и наградата за делата, които нашите противници цитират против нас с вярата, че те ще опровергаят учението за вярата, което ние проповядваме.
Схоластиците приемат, че според разумния естествен ред битието предшествува делата. Те приемат, че всяко действие е грешно, ако не следва от правилен мотив. Приемат, че човек трябва да бъде праведен преди да действува праведно. Тогава защо не приемат, че правилната склонност на сърцето към Бога чрез вяра в Христос трябва да предшествува делата?
В единадесетата глава на Посланието към Евреите намираме списък от различни дела и дейности на светиите в Библията. Споменат е Давид, който уби лъв и мечка и победи Голиат. В героичните дела на Давид схоластикът не може да открие нищо повече от външно постижение. Но делата на Давид трябва да бъдат оценявани според личността на Давид. Когато разберем, че Давид беше човек на вярата, чието сърце уповаваше в Господа, ще разберем защо можеше да върши такива героични дела. Давид казва: “Господ, Който ме избави от лапите на лъва и от лапите на мечката, ще ме избави от ръката на този филистимец.” И отново: “Ти идваш против мен с меч и копие и с щит; а аз ида против теб в името на Господа на Силите, Бог на Израилевите войски, върху които ти хвърли презрение. Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя, ще ти отнема главата” (1 Царе 17:37, 45, 46). Преди Давид да бъде способен да извърши каквото и да е героично дело, той беше възлюбен от Бога, силен и постоянен във вярата си.
В същото послание се казва за Авел: “С вяра Авел принесе на Бога жертва по-добра от Каиновата.” Когато схоластиците стигнат до същия текст в Битие 4:4, те не отиват по-далеч от думите: “И Господ погледна благосклонно на Авел и на приноса му.” “Аха!” крещят те. “Виж, Бог гледа на приносите. Делата наистина оправдават.” Поради калта в очите си те не могат да видят, че текстът в Битие казва, че Господ първо погледна благосклонно на личността на Авел. Авел беше угоден на Бога заради вярата си. Тъй като личността на Авел беше угодна на Господа, приносът на Авел също беше угоден на Господа. Посланието към Евреите изрично заявява: “Чрез вяра Авел принесе по-добра жертва.”
В нашите взаимоотношения с Бога делата не струват нищо без вяра, защото “без вяра е невъзможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6). Жертвата на Авел беше по-добра от жертвата на Каин защото Авел имаше вяра. Колкото до Каин, той нямаше нито вяра, нито упование в Божията благодат, но се перчеше със своето въображаемо достойнство. Когато Бог отказа да приеме достойнството на Каин, Каин се разгневи на Бога и на Авел.
Святият Дух говори за вярата по различни начини в Святите Писания. Понякога Той говори за вярата независимо от другите неща. Когато Писанията говорят за вяра абсолютно или обобщено, вярата се отнася пряко за оправданието. Но когато Писанието говори за награда и дела, то говори за съставна или относителна вяра. Ще дадем няколко примера. Галатяни 5:6, “Вяра, която действува чрез любов.” Левит 18:5, “Ако човек прави това, ще живее.” Матей 19:17, “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите.” Псалм 37:27, “Отклонявай се от зло и върши добро.” В тези и в други текстове, където се споменават дела, Писанията винаги говорят за дела от вяра, вдъхновени от вяра. “Прави това и ще живееш” означава: Първо имай вяра в Христос, и Христос ще ти даде способност да правиш и да живееш.
В Божието Слово всички неща, които се приписват на делата, се приписват на вярата. Вярата е божествената основа на делата. Вярата присъствува във всички дела на вярващия както божествеността на Христос присъствува в Неговото човешко естество. Авраам беше счетен за праведен, защото вярата присъствуваше в цялото му естество и във всяко негово действие.
Когато четете как бащите, пророците и царете извършват големи дела, не забравяйте да ги обяснявате така, както Посланието към Евреите ги обяснява: “Които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове” (Евреи 11:33). Само така ще можем правилно да тълкуваме всички тези текстове, които изглежда подкрепят правдата от дела. Законът се спазва истински само чрез вяра. Следователно, всеки “свят,” “морален” законоизпълнител е проклет.
Да предположим че това обяснение няма да задоволи схоластиците, да предположим, че те трябва напълно да ме погребат в аргументите си (което те не могат да направят), аз по-скоро бих предпочел да греша и все пак да отдам цялата хвала на Христос. Ето Христос. Павел, апостол на Христос, заявява, че “Христос ни е изкупил от проклятието на Закона като стана проклятие заради нас (Гал. 3:13). Със собствените си уши чувам, че не мога да се спася освен чрез кръвта и смъртта на Христос. Затова заключавам, че от Христос зависи да победи греховете ми, а не от Закона или от моите собствени усилия. Ако Той е цената на моето изкупление, ако Той беше направен грях заради моето оправдание, не ме интересува дали ми цитирате хиляда стиха от Писанието в подкрепа на правдата от дела против правдата от вяра. На моя страна е Авторът и Господарят на Писанията. По-скоро бих повярвал на Него, отколкото на цялата тази измет от “набожни” законоизпълнители.
СТИХ 11. А че никой не се оправдава пред Бога чрез закона, е явно, “че праведният чрез вяра ще живее.”
Апостолът използва в своя аргумент свидетелството на пророк Авакум: “Праведният чрез вяра ще живее.” Този текст има голяма тежест, защото той премахва Закона и делата на Закона като условие в процеса на нашето оправдание.
Схорастиците тълкуват неправилно този текст като казват: “Праведният ще живее чрез вяра, ако тази вяра е действуваща вяра, или вяра образувана и практикувана чрез добри дела.” Тяхното обяснение е измама. Да се говори за образувана или необразувана вяра, някаква двойна вяра, е противно на Писанията. Ако добрите дела могат да образуват и усъвършенствуват вярата, аз съм принуден в крайна сметка да призная, че добрите дела съставляват съществено условие в християнската религия. Христос и Неговите дарове биха били изгубени за нас.
СТИХ 12. А законът не е от вяра.
В пряко противоречие на схоластиците Павел заявява: “Законът не е от вяра.” Каква е тази любов, за която схоластиците говорят толкова много? Законът не заповядва ли любов? Истината е, че Законът не заповядва нищо друго освен любов, както можем да заключим от следните текстове в Писанието: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” (Вт. 6:5). “Показвам милости към хиляда поколения на онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди” (Изход 20:6). “На тези две заповеди стоят целият закон и пророците” (Мат. 22:40). Ако Законът изисква любов, тогава любовта е част от Закона, а не от вярата. Тъй като Христос премахна Закона, който заповядва любов, следва, че любовта е отменена заедно със Закона като условие за нашето оправдание, и остава само вярата.
СТИХ 12. Но казва: “Който върши това, ще живее чрез него.”
Павел се заема да обясни разликата между правдата от Закона и правдата от вяра. Правдата от Закона е изпълнението на Закона според стиха: “Който върши това, ще живее чрез него.” Правдата от вяра е да повярваме в Благовестието според стиха: “Праведният ще живее чрез вяра.” Законът е задължение, Благовестието е актив. Чрез това разграничение Павел обяснява защо любовта, която е заповядана в Закона, не може да оправдава, защото Законът не допринася нищо за нашето оправдание.
Наистина, делата следват вярата, но това не означава, че вярата е дело носещо заслуги. Вярата е дар. Трябва строго да поддържаме естеството и ограниченията на Закона.
Когато вярваме в Христос, ние живеем чрез вяра. Когато вярваме в Закона, ние може да сме достатъчно действени, но нямаме живот. Действието на Закона не е да дава живот; действието на Закона е да убива. Наистина, Законът казва: “Който върши това, ще живее чрез него.” Но къде е човекът, който може да върши “това,” т.е. да обича Бога с цялото си сърце, душа и ум, и ближния си като себе си?
Павел няма нищо против онези, които се оправдават чрез вяра и следователно са истинските изпълнители на Закона. Той се противопоставя на онези, които смятат, че могат да изпълнят Закона, когато всъщност те могат само да съгрешават против Закона, като се опитват да придобият правда чрез Закона. Законът изисква да се боим, да обичаме и да се покланяме на Бога с истинска вяра. Законоизпълнителите не правят това. Вместо това те измислят нови начини на поклонение и нови видове дела, които Бог никога не е заповядвал. Те предизвикват гнева Му според стиха: “Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди” (Матей 15:9). Следователно, праведните по дела от закон са открити бунтовници против Бога и идолопоклонници, които непрекъснато съгрешават против първата заповед. Накратко, те въобще не са добри, макар и външно да изглеждат изключително загрижени за Божията слава.
Ние, които сме оправдани чрез вяра както светиите от миналото, може и да сме под Закона, но не сме под проклятието на Закона, защото заради Христос не ни се вменява грях. Ако Законът не може да бъде изпълнен от вярващите, ако грехът продължава да присъствува в тях въпреки тяхната любов към Бога, какво можете да очаквате от хора, които още не са оправдани чрез вяра, които все още са врагове на Бога и Неговото Слово, както невярващите законоизпълнители? Това идва да покаже колко невъзможно е за онези, които не са оправдани чрез вяра, да изпълнят Закона.
СТИХ 13. Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклятие за нас; защото е писано: “Проклет всеки, който виси на дърво.”
Йером и неговите съвременни последователи измъчват своите нещастни умове върху този утешителен стих в усилията си да спасят Христос от въображаемата обида да бъде наречен проклятие. Те казват: “Този цитат от Мойсей не важи за Христос. Павел цитира своеволно Мойсей, като обобщава твърденията във Второзаконие 21:23. Мойсей казва ‘обесеният.’ Павел го цитира ‘всеки, който виси.’ От друга страна, Павел пропуска думите ‘от Бога’ в своя цитат от Мойсей: ‘Защото обесеният е проклет от Бога.’ Мойсей говори за престъпник, който заслужава смърт.” “Как,” питат нашите противници, “може този стих да се приложи към святия Христос като че ли е проклет от Бога и заслужава да бъде обесен?” Този пример за екзегетика може и да впечатлява наивните като ревностен опит за защита на честта и славата на Христос. Нека да видим какво има предвид Павел.
Павел не казва, че Христос е бил направен проклятие заради Себе Си. Ударението е върху двете думи “заради нас.” Христос лично е невинен. Той лично не заслужава да бъде обесен за някакво престъпление. Но тъй като Христос зае мястото на други, които са грешници, Той бива обесен като всеки друг престъпник. Мойсеевият Закон не оставя вратички. Той казва, че престъпникът трябва да бъде умъртвен. Кои са другите престъпници? Ние. Смъртната присъда и вечното осъждение отдавна са обявени против нас. Но Христос пое всичките ни грехове и умря за тях на кръста. “Към престъпници беше причислен, и взе на Себе Си греховете на мнозина и ходатайствува за престъпниците” (Исая 53:12).
Всички пророци от древността казват, че Христос трябва да бъде най-големият престъпник, убиец, прелюбодеец, крадец, богохулник, който някога е съществувал или ще съществува на земята. Когато поема греховете на целия свят върху Себе Си, Христос вече не е невинен. Той е грешник, натоварен с греховете на Павел, който е богохулник; натоварен с греховете на Петър, който отрече Христос; натоварен с греховете на Давид, който извърши прелюбодейство и убийство и даде на езичниците повод да се подиграват на Господа. Накратко, Христос беше натоварен с греховете на всички хора, за да плати за тях с кръвта Си. Проклятието падна върху Него. Законът Го причисли сред грешниците. Той не само дружеше с грешници. Той отиде до там да въплъти Себе Си в плътта и кръвта на грешниците. Затова и Законът Го осъди и обеси като грешник.
Като отделят Христос от нас грешниците и Го издигат като свят образец, заблудителите ограбват от нас нашата най-добра утеха. Те Го представят неправилно като заплашващ тиранин, който е готов да ни избие за най-малкия повод.
Казват ми, че е нелепо и нечестиво да наричам Божия Син проклет грешник. Отговарям: Ако отречете, че е осъден грешник, вие сте принудени да отречете, че Христос умря. Не е по-нелепо да кажем, че Божият Син умря, отколкото да кажем, че Божият Син беше грешник.
Йоан Кръстител Го нарича “Божието Агне, което носи греха на света.” Като безупречното Божие Агне Христос е лично невинен. Но защото Той взе греховете на света, Неговата безгрешност беше омърсена с греховете на света. Каквито и грехове вие, аз, всички ние да сме извършили или ще извършим, те са грехове на Христос, като че ли Той самият ги е извършил. Нашите грехове трябва да са грехове на Христос, иначе ще загинем завинаги.
Исая заявява за Христос: “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.” Ние нямаме право да омаловажаваме значението на това твърдение. Бог не използва думите за да се забавлява. Какво облекчение е за християнина да знае, че Христос е покрит изцяло с моите грехове, вашите грехове и греховете на целия свят.
Папистите измислят свое си учение за вярата. Те казват, че любовта създава и украсява тяхната вяра. Като събличат от Христос нашите грехове, като Го правят безгрешен, те хвърлят нешите грехове обратно върху нас и правят Христос абсолютно безполезен за нас. Каква любов е това? Ако това е пример за тяхната прехвалена любов, ние не искаме нищо от нея.
Нашият милостив Баща на небето вижда как Законът ни подтиска и колко невъзможно е за нас да излезем от проклятието на Закона. Затова Той изпраща в света Своя единороден Син и Му казва: “Сега Ти си Петър лъжеца; Павел гонителя; Давид прелюбодееца; Адам непокорния; крадецът на кръста. Ти, Сине Мой, трябва да платиш за беззаконието на света.” Законът ръмжи: “Добре. Ако Твоят Син взема греха на света, аз не виждам грях никъде другаде освен в Него. Той трябва да умре на кръста.” И Законът убива Христос. Но ние сме свободни.
Аргументът на Апостола срещу правдата от Закона е неуязвим. Ако Христос носи нашите грехове, ние не ги носим. Но ако Христос е невинен от нашите грехове и не ги носи, ние трябва да ги носим и ще умрем в греховете си. “Но благодаря на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.”
Нека сега да видим как Христос може да спечели победата над нашите врагове. Греховете на целия свят, минали, настоящи и бъдещи, се залавят за Христос и Го осъждат. Но тъй като Христос е Бог, Той има вечна и непобедима праведност. Тези двете, грехът на света и Божията правда, се срещат в смъртна битка. Грехът на света яростно атакува Божията правда. Правдата е безсмъртна и непобедима. От друга страна, грехът е могъщ тиранин, който подтиска всички хора. Този тиранин се нахвърля върху Христос. Но Христовата правда е непобедима. Изходът е неизбежен. Грехът е победен и правдата тържествува и царува завинаги.
По същия начин е победена и смъртта. Смъртта е владетелят на света. Тя поразява царе, князе, всички хора. Има намерение да унищожи целия живот. Но Христос има безсмъртен живот и безсмъртният живот спечели победата над смъртта. Поради Христос смъртта изгуби жилото си. Христос е Смъртта на смъртта.
Божието проклятие води подобна битка срещу вечната Божия милост в Христос. Проклятието иска да осъди Божията милост. Но не може да го направи, защото Божията милост е вечна. Проклятието трябва да отстъпи. Ако Божията милост в Христос беше изгубила, самият Бог би изгубил, което, разбира се, е невъзможно.
“Христос,” казва Павел, “ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез него” (Кол. 2:15). Те не могат да навредят на онези, които са скрити в Христос. Грехът, смъртта, Божият гняв, адът, дяволът са умъртвени в Христос. Когато Христос е наблизо, началствата на злото трябва да стоят на разстояние. Св. Йоан казва: “И тази победа, която е победила света, е нашата вяра” (1 Йоан 5:4).
Сега можете да осъзнаете защо е задължително да вярваме и да изповядваме божествеността на Христос. Победата над греха на целия свят, над смъртта и над Божия гняв не е по силите на кое да е създание. Силата на греха и смъртта може да бъде разчупена само от по-велика сила. Само Бог може да премахне греха, да унищожи смъртта и да отнеме проклятието на Закона. Само Бог може да доведе правда, живот и светлина. Като приписват тези качества на Христос, Писанията обявяват Христос за вечен Бог. Учението за оправданието е наистина основно. Ако останем твърди в това учение, ние ще останем твърди във всички други учения на християнската вяра. Когато поучаваме оправдание чрез вяра в Христос, ние в същото време изповядваме, че Христос е Бог.
Не мога да пропусна тук слепотата на папските теолози. Да си въобразяват, че могъщите сили на греха, смъртта и проклятието могат да бъдат победени от правдата на жалките човешки дела, чрез постене, поклонничества, литургии, клетви и подобни дреболии. Тези слепи водачи на слепи хора предават бедните хора на милоста на греха, смъртта и дявола. Какъв шанс може да има беззащитното човешко създание срещу тези сили на тъмнината? Те обучават грешници, които са десет пъти по-зли от кой да е крадец, блудник или убиец. Само Божията сила може да унищожи греха и смъртта и да създаде правда и живот.
Когато чуем, че Христос е бил направен проклятие за нас, нека да го вярваме с радост и увереност. Чрез вяра Христос разменя мястото си с нас. Той взема нашите грехове, ние вземаме Неговата святост.
Само чрез вяра можем да станем праведни, защото вярата ни облича с Христовата безгрешност. Колкото повече вярваме в това, толкова по-пълна ще бъде радостта ни. Ако вярвате, че грехът, смъртта и проклятието са унищожени, тогава те са нищо. Когато грехът и смъртта ви притесняват, отпишете това като дяволска заблуда. Вече няма грях, няма проклятие, няма смърт, няма дявол, защото Христос ги премахна. Това е сигурна истина. Няма нищо лошо в тази истина. Проблемът е в нашата липса на вяра.
В Апостолската Изповед на вярата ние изповядваме: “Вярвам в святата християнска Църква.” Това означава, че вярвам, че в Божията Църква няма грях, няма проклятие, няма зло. Вярата казва: “Аз вярвам в това.” Но ако искате да вярвате на очите си, ще откриете много недостатъци и прегрешения в членовете на святата Църква. Виждате ги да се поддават на изкушение, виждате ги слаби във вярата, виждате ги да се отдават на гняв, завист и други зли страсти. “Как може Църквата да е свята?” питате вие. С християнската Църква става същото както и с отделния християнин. Ако изследвам себе си, намирам достатъчно несвятост, която ме плаши. Но когато погледна на Христос в мен, откривам, че съм напълно свят. Така е и с Църквата.
Святото Писание не казва, че Христос е под проклятие. То казва направо, че Христос е направен проклятие. Във 2 Коринтяни 5:21 Павел пише: “Който за нас направи грях Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога.” Макар че този и други стихове могат да бъдат правилно обяснени като се каже, че Христос е бил направен жертва за проклятието и греха, все пак според мен е по-добре да оставим тези стихове да означават това, което казват: Христос е направен самият грях; Христос е направен самото проклятие. Когато грешникът стане осъзнат, той не само се чувствува нещастен, той се чувствува като олицетворение на самото нещастие; той не се чувствува само като грешник, а като самия грях.
Да завършим с този стих: Всяко зло би ни затрупало, както ще затрупа невярващите във вечността, ако Христос не беше станал големият престъпник и носител на вина за всичките ни грехове. Греховете на света Го събориха за един миг. Заляха Го като вода. Говорейки за Христос, старозаветният пророк се оплаква: “Гневът Ти мина върху мен; ужасите Ти ме отсякоха” (Псалм 88:16). Чрез Христовото спасение сме избавени от Божиите ужаси за живот на вечно щастие.
СТИХ 14. Така че благословението на Авраам да дойде чрез Христос Исус на езичниците.
Павел винаги държи пред себе си този текст: “В твоето потомство ще сe благославят всички земни народи.” Обещанието на Авраам може да дойде на езичниците само чрез Христос, Потомъкът на Авраам. За да стане благословение за всички народи, Христос трябваше да бъде направен проклятие, за да отнеме проклятието от земните народи. Заслугата, на която се надяваме, и делото, което предлагаме, е Христос, Който беше направен проклятие за нас.
Нека да станем умели в изкуството да прехвърляме нашите грехове, нашата смърт и всяко зло от себе си на Христос; а Христовата праведност и благословение от Христос на нас.
СТИХ 14. За да приемем обещания Дух чрез вяра.
Текстът тук казва “обещания Дух.” Духът ни говори свобода от Закона, греха, смъртта, проклятието, ада и Божието осъждение. Никакви заслуги не се споменават във връзка с това обещание на Духа и всички благословения, които идват с Него. Този Дух на много благословения се приема само чрез вяра. Само вярата стои на Божиите обещания, както Павел казва в този стих.
Още преди много време пророците описват радостните промени, които Христос ще направи във всички неща. Въпреки факта, че юдеите са имали Божия Закон, те никога не са преставали да очакват с копнеж Христос. След Мойсей никой пророк или цар не е добавил нито един закон към Книгата. Всякакви промени или добавки са били отлагани до времето на Христовото идване. Мойсей каза на хората: “Господ твоят Бог ще въздигне отсред теб, от братята ти, пророк като мен; Него слушайте” (Вт. 18:15).
Божиите хора в древността са чувствували, че Мойсеевият Закон не може да бъде подобряван докато Месия не донесе по-добри неща от Закона, т.е. благодатта и прощението на греховете.
СТИХ 15. Братя, по човешки говоря, едно завещание, даже ако е само човешко, веднъж потвърди ли се, не се разваля, нито на него се прибавя нещо от никого.
След предишния добре обоснован аргумент Павел представя друг, основан върху приликата между човешките завещания и Божието завещание. Човешкото завещание изглежда твърде слаба основа за Апостола да доказва такова важно нещо като оправданието. Ние трябва да доказваме земните неща чрез небесните неща, а не небесните неща чрез земните неща. Но когато земното нещо е Божия наредба, ние можем да го използваме за да докажем небесните неща. В Матей 7:11 самият Христос доказва небесни неща чрез земни неща като казва: “Ако вие, които сте зли, знаете да давате добри неща на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!”
Да се върнем към аргумента на Павел. Държавният закон, който е Божия наредба, забранява злоупотребата с кое да е човешко завещание. Последната воля и завещание на всеки човек трябва да се уважава. Павел пита: “Защо човешката последна воля да се спазва така строго, а Божията воля да не се спазва? Вие не бихте си помислили да нарушите волята на човешкото завещание. Защо искате да нарушите волята на Божието завещание?”
Апостолът казва, че говори по човешки. Той иска да каже: “Ще ви дам пример от човешките обичаи. Ако последната воля на човека се зачита, а тя се зачита, колко повече трябва да се зачита Божието завещание: ‘В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.’ Когато Христос умря, това завещание беше запечатано с Неговата кръв. След Неговата смърт завещанието беше отворено и беше публикувано сред народите. Никой човек не трябва да променя Божието завещание, както правят лъжеапостолите които заместват Божието завещание със Закона и човешки предания.”
Така както лъжепророците подправят Божието завещание по времето на Павел, така мнозина правят и в наши дни. Те педантично спазват човешките закони, но нарушават Божиите закони без да им мигне окото. Но ще дойде време, когато ще открият, че не е шега да извращаваш Божието завещание.
СТИХ 16. А обещанията се изрекоха на Авраам и на неговия потомък. Не казва: “и на потомците,” като на мнозина, но като за един: “и на твоя потомък,” Който е Христос.
Думата “завещание” е друго название на обещанието, което Бог даде на Авраам относно Христос. Завещанието не е закон, а наследство. Наследниците не търсят закони и задължения, когато отварят последната воля; те търсят подаръци и придобивки. Завещанието, което Бог направи на Авраам, не съдържаше закони. То съдържаше обещания за големи духовни благословения.
Обещанията сочат към Христос, в един потомък, не в много потомци. Юдеите не биха приели това тълкуване. Те настояват, че “потомък” в единствено число означава “потомци” в множествено число. Ние предпочитаме тълкуването на Павел, който прави от това превъзходно доказателство за Христос и нас от единственото число на “потомък,” и разбира се, е вдъхновен за това от Святия Дух.
СТИХ 17. И това казвам, че завет, предварително потвърден от Бога, не може да бъде развален от закона, станал четиристотин и тридесет години по-късно, така че да се унищожи обещанието.
Юдеите твърдят, че обещанията не са се видели достатъчни за Бога, и затова четиристотин и тридесет години по-късно Той дава Закона. “Бог,” казват те, “трябва да не е имал доверие на Своите Си обещания и ги е счел недостатъчни за спасението. Затова към Своите обещания е добавил нещо по-добро, Закона. “Законът,” казват те, “анулира обещанията.”
Павел отговаря: “Законът беше даден четиристотин и тридесет години след обещанието към Авраам. Законът не може да анулира обещанието, защото обещанието е Божието завещание, потвърдено от Бога в Христос много години преди Закона. Това, което Бог веднъж е обещал, Той не го отменя. Всяко Божие обещание е сигурно обещание.”
Защо беше добавен Законът към обещанието? Не за да служи като средство за постигане на обещанието. Законът беше добавен поради следните причини: За да има в света специален народ, строго управляван по Закона, народ, от който в дължимото време да се роди Христос; и хората, обременени от много закони, да въздишат и копнеят за Него, техния Изкупител, потомъкът на Авраам. Дори церемониите, предписани от Закона, са сянка на Христос. Следователно Законът не беше предназначен да анулира Божието обещание. Законът беше предназначен да потвърди обещанието докато дойде времето, когато Бог ще отвори Своето завещание в Благовестието на Исус Христос.
Бог благоволи да даде обещанието толкова много години преди Закона, за да не каже никой, че правдата се дарява чрез Закона, а не чрез обещанието. Ако Бог имаше предвид да се оправдаваме чрез Закона, Той би дал Закона четиристотин и тридесет години преди обещанието, или поне би дал Закона заедно с обещанието. Но Той не каза и дума за Закона в продължение на четиристотин години. Следователно обещанието е по-добро от Закона. Законът не анулира обещанието, но вярата в обещания Христос анулира Закона.
Апостолът не пропуска да спомене точния брой от четиристотин и тридесет години. Голямата времева разлика между обещанието и Закона помага за потвърждаване на Павловия аргумент, че правдата не се придобива чрез Закона.
Нека да дам пример. Човек с голямо богатство осиновява чуждо момче. Помнете, той не дължи нищо на момчето. В дължимото време определя момчето за наследник на цялото си богатство. Няколко години след това той моли момчето да направи нещо за него. И то го прави. Може ли тогава момчето да разказва навсякъде, че е заслужил наследството чрез покорството си към молбата на стареца? Как може някой да каже, че правдата се придобива чрез покорство към Закона, когато Законът е даден четиристотин и тридесет години след като Бог обеща благословението?
Едно нещо е сигурно, Авраам никога не е бил оправдаван чрез Закона по простата причина, че по негово време Законът не съществува. Ако Законът не съществува, как би могъл Авраам да получи правда по Закона? Авраам е нямал нищо, на което да се надява, освен обещанието. Той е повярвал в това обещание и това му се е вменило за правда. Ако бащата придобива правда чрез вяра, тогава и децата я придобиват по същия начин.
Ние също използваме аргумента за времето. Казваме, че нашите грехове са били отнети чрез смъртта на Христос преди хиляда и петстотин години, много преди да е имало религиозни ордени, канони, наказателни правила, заслуги и т.н. Какво са правели хората с греховете си преди тези нововъведения да се появят?
Павел намира навсякъде аргументи за правдата от вяра. Дори времето служи за подкрепа на неговото обвинение срещу лъжеапостолите. Нека да укрепим нашата съвест с подобни аргументи. Те ни помагат в изпитанията на нашата вяра. Те обръщат нашето внимание от Закона към обещанията, от греха към правдата; от смъртта към живота.
Павел не напразно настоява на този аргумент. Той предвижда, че това объркване на обещанието и Закона ще се промъкне в Църквата. Научете се да разделяте Закона и Благовестието дори по отношение на времето. Когато Законът посещава вашата съвест, кажете: “Господин Закон, идваш твърде рано. Още не са минали четиристотин и тридесет години. Когато минат, заповядай отново. Нали?”
СТИХ 18. Защото ако наследството е чрез закона, не е вече от обещание.
В Римляни 4:14 Апостолът пише: “Защото ако са наследници тия, които са от закона, то вярата е празна и обещанието осуетено.” Не може да бъде иначе. Ясно е, че Законът е нещо съвсем различно от обещанието. Законът крещи: “Прави това, не прави онова.” Обещанието за “потомъка” моли: “Вземи този подарък от Бога.” Ако наследството над Божиите дарове се придобиваше чрез Закона, Бог е лъжец. Ние бихме имали право да Го попитаме: “Защо въобще даде това обещание: ‘В твоето потомство ще се благославят всички земни народи’? Защо не каза: ‘Ще се благословиш в делата си’?”
СТИХ 18. Но Бог го подари на Авраам с обещание.
Едно е сигурно, че преди Законът въобще да е съществувал, Бог даде на Авраам наследството или благословението чрез обещание. С други думи, Бог подари на Авраам прощаване на греховете, правда, спасение и вечен живот. И не само на Авраам, но и на всички вярващи, защото Бог каза: “В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” Благословението беше дадено без условия. Законът няма възможност да се намесва, защото Мойсей още не е роден. “Как тогава можете да казвате, че правдата се придобива от Закона?”
Сега Апостолът започва да обяснява мястото и предназначението на Закона.
СТИХ 19. Тогава защо е законът?
Естествено възниква въпросът: Ако Законът не е даден за правда или за спасение, защо е даден? Защо Бог въобще даде Закона, ако той не може да оправдае човека?
Юдеите вярваха, че ако спазват Закона, ще бъдат спасени. Когато чуха, че Благовестието прогласява Христос, Който е дошъл в света за да спасява грешните, а не праведните; когато чуха, че грешниците ще влязат в небесното царство преди праведните, юдеите се раздразниха. Те замърмориха: “Тези последните работиха само един час; и пак си ги приравнил с нас, които понесохме тежестта на деня и жегата” (Матей 20:12). Възразиха, че езичниците, които някога са били идолопоклонници, придобиват благодат без служението на Закона, който е на юдеите.
Днес чуваме същите възражения. “Каква е ползата, че сме живяли в монашеска килия двадесет, тридесет, четиридесет години; какъв беше смисълът да полагаме клетва за целомъдрие, бедност, покорство; каква полза от всичките литургии и канонични часове, които сме чели; каква полза от постене, молитви и т.н., ако всеки човек, всеки просяк или лека жена могат да ни бъдат равни или дори да бъдат счетени за по-угодни на Бога от нас?”
Разумът се възмущава от твърдението на Павел: “Законът се добави заради престъпленията.” Хората казват, че Павел е отменил Закона, че е радикален, че хули Бога, когато казва това. Хората казват: “Можехме да си живеем много добре и като диваци, ако Законът няма значение. Нека да пребъдваме в греха, за да изобилствува благодатта. Нека да вършим зло, за да произлезе добро от него.”
Какво да правим? Такива подигравки ни смущават, но не можем да ги спрем. Самият Христос беше обвинен, че е богохулник и бунтовник. Павел и другите апостоли бяха обвинени в същите неща. Нека подигравателите да ни клеветят, нека не ни жалят. Но ние не трябва заради това да останем мълчаливи. Трябва да говорим открито, за да могат обременените съвести да намерят облекчение. Нито пък трябва да обръщаме внимание на глупавите и нечестиви хора, които злоупотребяват с нашето учение. Те са такива, че ще се подиграват, независимо дали проповядваме Закона или не. Нашата първа грижа трябва да бъде утехата за обременените съвести, за да не загинат заедно с тълпите.
Когато вижда, че някои са възмутени от неговото учение, а други го намират за насърчение да живеят по плът, Павел се утешава с мисълта, че негово задължение е да проповядва Благовестието на Божиите избрани и заради тях трябва да издържи на всичко. Като Павел и ние трябва да правим тези неща заради Божиите избрани. Колкото до подигравателите и скептиците, аз съм така отвратен от тях, че до края на живота си няма нито веднъж да отворя устата си за тях. Бих искал да се върнат обратно там, където им е мястото – под железния ботуш на папата.
Хората, които са глупави, но с високо самомнение, веднага правят извода: Ако Законът не оправдава, той не струва нищо. Как така? Понеже парите не ни оправдават, бихте ли казали, че те не струват нищо? Понеже очите ни не ни оправдават, бихте ли си извадили очите? Само защото Законът не оправдава не следва, че Законът няма стойност. Но ние трябва да намерим и определим истинското предназначение на Закона. Не трябва неразумно да осъждаме Закона само защото той не оправдава.
Заедно с Павел ние казваме, че Законът е добър, ако се употребява законно. В неговата определена област Законът е превъзходно нещо. Но ако приписваме на Закона действия, за които той никога не е бил предназначен, извращаваме не само Закона, но и Благовестието.
Общоприетото мнение е, че правдата се придобива чрез делата на Закона. Този възглед е несъзнателен и затова двойно по-опасен. Чудовищните грехове и пороци могат да бъдат осъзнати или подтиснати чрез заплахата от наказание. Но този грях, този възглед за собствената праведност на човека отказва да бъде определен като грях. Той иска да бъде оценен като висша религия. Затова той е в основата на могъщото влияние на дявола над целия свят. За да покаже истинското служение на Закона и така да изключи този лъжлив възглед за правдата на Закона, Павел отговаря на въпроса: “Тогава защо е Законът?” с думите:
СТИХ 19. Прибави се заради престъпленията.
Всички неща са различни. Нека всичко да служи на своето си предназначение. Нека слънцето да свети през деня, а луната и звездите през нощта. Нека морето да дава риби, земята жито, гората дървета, и т.н. Нека и Законът да служи на своето си предназначение. Той не трябва да излиза от определената си област и да заема чуждо място. Какво е действието на Закона? “Престъпленията,” отговаря Апостолът.
Двойното предназначение на Закона
Законът има двойно предназначение. Едното предназначение е общественото. Бог заповядва обществени закони за наказване на престъпленията. Всеки закон се дава за възпиране на греха. В такъв случай не прави ли човека праведен? Не. Като се въздържам от убийство, прелюбодейство, кражба или други грехове, аз го правя под принуда, защото се страхувам от затвора, въжето или гилотината. Те ме възпират както железните решетки възпират лъва и мечката. Иначе те биха разкъсали всичко на парчета. Такова насилствено възпиране не може да се смята за праведност, а по-скоро за свидетелство за неправедност. Както връзваме дивия звяр, за да не се разбеснее, така Законът обуздава лудия и яростния, за да не се разбеснее. Нуждата от възпиране показва достатъчно ясно, че онези, които се нуждаят от Закона, не са праведни, а нечестиви, които трябва да бъдат вързани. Не, Законът не оправдава.
Следователно първото предназначение на Закона е да възпира нечестивите. Дяволът вкарва хората във всякакви трудности. Затова Бог назначава управители, родители, закони, ограничения и държавни наредби. Те поне помагат да се вържат ръцете на дявола, за да не се разбеснее по земята. Това обществено възпиране чрез Закона е предназначено от Бога за запазването на всичко, особено за доброто на Благовестието, за да не бъде то възпирано твърде много от бъркотията на нечестивите. Но тук Павел не говори за тази обществена употреба и действие на Закона.
Второто предназначение на Закона е духовно и божествено. Павел описва това духовно предназначение на Закона с думите, “заради престъпленията,” т.е. да разкрие на човека неговия грях, слепота, нещастие, неговото невежество, омраза и презрение към Бога, неговата смърт, ад и осъждение.
Това е главното предназначение на Закона и неговият най-ценен принос. Докато човекът не е убиец, прелюбодеец, крадец, той би се заклел, че е праведен. Как би могъл Бог да смири един такъв човек освен чрез Закона? Законът е чукът на смъртта, гърмът на ада и светкавицита на Божия гняв, която събаря горделивите и безсрамни лицемери. Когато Законът беше постановен на планината Синай, той беше придружен със светкавици, бури, с тръбен звук, за да разчупи на парчета това чудовище, наречено себеправедност. Докато човек смята, че е праведен, той няма да осъзнава колко е горделив и самонадеян. Той ще мрази Бога, ще презира Неговата благодат и милост, и ще пренебрегва обещанията в Христос. Благовестието на безплатното прощаване на греховете никога няма да бъде привлекателно за себеправедния.
Това чудовище на себеправедността, този коравовратен звяр, се нуждае от голяма брадва. И именно това е Законът, една голяма брадва. Следователно, правилната употреба на Закона е да заплашва, докато съвестта бъде сериозно изплашена.
Страшното представление на планината Синай изобрази правилната употреба на Закона. Когато израилтяните излязоха от Египет, те бяха изпълнени с чувство на особена святост. Те се хвалеха: “Ние сме Божий народ. Всичко, което Господ е казал, ще сторим” (Изх. 19:8). Това чувство на святост се засили, когато Мойсей им заповяда да измият дрехите си, да не се приближават при жените си и да се приготвят. Третият ден дойде и Мойсей поведе хората си от шатрите им към подножието на планината в присъствието на Господа. Какво стана? Когато израилтяните видяха планината в огън и дим, мрачните облаци, разцепвани от яростни светкавици в черната тъмнина, когато чуха тръбния звук все по-силно и по-продължително, разтърсвани от непрестанни гръмотевици, те бяха така ужасени, че молеха Мойсей: “Ти говори на нас, и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем”. (Изх. 20:19). Питам ви, от каква полза беше за тях тяхното търкане, техните снежнобели дрехи и тяхното въздържание? Никаква полза. Нито един от тях не можеше да застане в присъствието на славния Господ. Поразени от страх от Бога, те избягаха в шатрите си, като че ли дяволът ги гонеше.
Законът е предназначен да произвежда същите последствия днес, каквито произведе на планината Синай преди много време. Искам да насърча всички, които се боят от Бога, особено онези, които възнамеряват да станат служители на Благовестието, да се научат от Апостола на правилната употреба на Закона. Страхувам се, че след време правилната употреба на Закона ще се изгуби. Дори сега, макар непрекъснато да обясняваме разделението между действията на Закона и на Благовестието, сред нас има такива, които не разбират как трябва да се използва Законът. Какво ли ще стане, когато сме мъртви и ни няма?
Искаме да се разбере, че ние не отхвърляме Закона, както твърдят нашите противници. Обратното, ние потвърждаваме Закона. Казваме, че Законът е добър, ако се използва за това, за което е предназначен, да възпира обществените престъпления и да изявява духовните престъпления. Законът също е светлина като Благовестието. Но вместо да разкрива Божията благодат, правда и живот, Законът осветлява греха, смъртта и Божия гняв. Това е действието на Закона и именно в това се ограничава работата на Закона, и той не трябва да отива по-далеч.
Работата на Благовестието, от друга страна, е да съживява, да утешава, да привдига падналите. Благовестието носи вестта, че Бог заради Христос е милостив и към най-недостойните грешници, ако само повярват, че Христос чрез Своята смърт ги е освободил от греха и вечна смърт за благодат, прошка и вечен живот. Като имаме предвид разликата между Закона и Благовестието, ние оставяме всеки от тях да изпълнява своята специална задача. Нито в писанията на монасите или схоластиците, нито в писанията на древните бащи не можем да открием нищо за тази разлика. Августин донякъде разбира разликата. Йером и останалите не знаят нищо за нея. Мълчанието в Църквата относно разликата между Закона и Благовестието води до неописуема вреда. Ако не се поддържа ясно разграничение между целите и действието на Закона и на Благовестието, християнското учение не може да бъде свободно от грешки.
СТИХ 19. Прибави се заради престъпленията.
С други думи, за да бъдат показани престъпленията и увеличени. Когато грехът, смъртта и Божият гняв се разкрият в един човек чрез Закона, той става нетърпелив, отговаря против Бога и се бунтува. Преди това той е бил много свят човек; покланял се е и е хвалел Бога; коленичил е пред Бога и е благодарил, както фарисея. Но сега, след като грехът и смъртта са разкрити чрез Закона, той би желал да няма Бог. Законът внушава омраза към Бога. Така грехът не само бива разкрит чрез Закона; грехът всъщност бива увеличен и уголемен чрез Закона.
Законът е огледало, кото показва на човека какъв е в дейстителност, грешник, виновен за углавни престъпления и заслужаващ вечно наказание. Какво трябва да постигне това бичуване и биене от ръката на Закона? То ни помага да намерим пътя към благодатта. Законът е детеводител по пътя към благодатта. Бог е Бог на смирените, на нещастните, на наскърбените. Неговото естество е да въздига смирените, да утешава скърбящите, да изцелява съкрушените сърца, да оправдава грешниците и да спасява осъдените. Слабоумната идея, че човек може сам по себе си да бъде свят, отнема от Бога удоволствието да спасява грешниците. Затова Бог първо трябва да вземе ковашкия чук на Закона в ръцете Си и да смаже звяра на себеправедността и неговите изчадия на себеувереност, себемъдруване, себеправедност и собствени усилия. Когато съвестта бъде дълбоко ужасена от Закона, тя приветствува Благовестието на благодатта с неговото послание за Спасител, Който идва в света не за да пречупи наранената тръстика, нито да угаси мъждукащия пламък, а да проповядва добри вести на бедните, да изцелява съкрушените сърца и да даде прощаване на греховете на всички пленници.
Глупостта на човека, обаче, е толкова изумителна, че вместо да прегърне посланието на благодатта с неговото обещание за прощение на греховете заради Христос, човекът създава за себе си повече закони, за да задоволи съвестта си. “Ако аз живея,” казва той, “аз сам ще поправя живота си. Ще направя това, ще направя онова.” Човече, ако не направиш точно обратното, ако не върнеш Мойсей със Закона обратно на планината Синай и не поемеш ръката на Христос, прободен за греховете ти, никога няма да бъдеш спасен.
Когато Законът ви довежда до отчаяние, оставете го да ви отведе още малко по-нататък, оставете го да ви доведе право в ръцете на Исус, Който казва: “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.”
СТИХ 19. Докато дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието.
Законът не трябва да бъде оставен да говори безкрайно. Трябва да знаем докога да оставяме Закона да ни бичува. Ако той бичува прекалено дълго, никой човек не би могъл да се спаси. Законът има граница, отвъд която не трябва да отива. Колко дълго трябва да оставяме Закона да владее? “Докато дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието.”
Това може да се приеме буквално да означава до времето на Благовестието. “От дните на Йоан Кръстител,” казва Исус, “до сега небесното царство насила се взема и които се насилят го грабват. Защото всичките пророци и законът пророкуваха до Йоан” (Матей 11:12, 13). Когато Христос дойде, Законът и Мойсеевите церемонии престанаха.
Духовно това означава, че Законът не трябва да действува върху човека, след като той е бил смирен и ужасен от изявяването на неговите грехове и Божия гняв. Тогава трябва да кажем на Закона: “Господин Закон, махни се от него. Това е достатъчно за него. Наплаши го достатъчно.” Сега е ред на Благовестието. Сега нека Христос с благодатните Си думи да му говори по-добри неща, благодат, мир, прощаване на греховете и вечен живот.
СТИХ 19. И прогласен от ангели чрез един посредник.
Апостолът се отклонява леко от основната си тема. Нещо му идва на ум и той между другото го подхвърля. Идва му наум, че Законът се различава от Благовестието и в друго отношение, по отношение на авторството. Законът е предаден чрез ангели, а Благовестието чрез самия Господ. Следователно Благовестието превъзхожда Закона, както заповедта на господаря превъзхожда заповедта на неговия слуга.
Законът беше предаден чрез същество, което е дори по-долно от ангелите, от посредник, наречен Мойсей. Павел иска да разберем, че Христос е посредник на по-добър завет, отколкото посредника Мойсей на Закона. Мойсей изведе хората от техните шатри за да срещнат Бога. Но те избягаха. Ето колко добър посредник беше Мойсей.
Павел казва: “Как може Законът да оправдае, когато целият този осветен народ на Израел и дори посредникът Мойсей се разтрепераха от Божия глас? Каква правда е това, когато хората бягат от нея и я мразят? Ако Законът можеше да оправдае, хората биха обичали Закона. Но вижте как израилтяните бягат от него.”
Бягството на израилтяните от планината Синай показва отношението на хората към Закона. Те не го харесват. Ако това е достатъчен аргумент да докаже, че спасението не е чрез Закона, този библейски разказ ще свърши работа. Каква правда е тази правда от Закона, когато още в началото на действието на Закона Мойсей и изкъпаните хора побягнаха от него така бързо, че дори планина от желязо или дори Червеното Море не би могло да ги спре, докато не се върнат отново в Египет? Ако не можеха дори да слушат Закона, как можеха да се надяват да изпълняват Закона?
Ако целият свят беше застанал там на планината, целият свят би намразил Закона и избягал от него, както направиха израилтяните. Целият свят е враг на Закона. Тогава как някой може да се оправдае чрез Закона, когато всеки мрази Закона и неговия божествен автор?
Всичко това идва да покаже колко малко схоластиците знаят относно Закона. Те не се замислят върху неговото духовно действие и предназначение, което не е да оправдае или да умиротвори обременените съвести, а да увеличи греха, да ужаси съвестта и да произведе гняв. В своето невежество папистите ораторствуват относно човешката добра воля и правилна преценка и способността на човека да изпълнява Божия Закон. Питайте народа на Израил, който е присъствувал на представянето на Закона на планината Синай, дали това, което казват схоластиците, е вярно. Питайте Давид, който често се оплаква в Псалмите, че е отхвърлен от Бога в ада, че е отчаян поради греха си, и е болен при мисълта за Божия гняв и Божието осъждение. Не, Законът не оправдава.
СТИХ 20. Но посредникът не е посредник на един.
Тук Апостолът накратко сравнява двамата посредници: Мойсей и Христос. “Посредникът,” казва Павел, “не е посредник на един.” Той задължително е посредник на двама човека: престъпника и засегнатия. Мойсей беше такъв посредник между Закона и хората, които бяха засегнати от Закона. Те бяха засегнати от Закона, защото не разбираха неговото предназначение. Това беше покривалото, което Мойсей постави върху лицето си. Хората също бяха засегнати от Закона, защото не можеха да гледат непокритото лице на Мойсей. То светеше с Божията слава. Когато Мойсей се обръщаше към хората, той трябваше да покрива лицето си с това покривало. Те не можеха да слушат дори своя посредник, Мойсей, без друг посредник, покривалото. Законът трябваше да промени и лицето си, и гласа си. С други думи, Законът трябваше да стане търпим за хората.
Така покрит, Законът вече не говори на хората в своето открито величие. Той става по-търпим за съвестта. Това обяснява защо хората не разбират правилно Закона и стават самоуверени и самонадеяни лицемери. Трябва да се направи едно от двете неща: Или Законът трябва да се покрие с покривало и да изгуби пълната си сила, или трябва да бъде открит и тогава пълното действие на неговата сила убива. Човекът не може да устои на Закона без покривало върху него. Затова сме принудени или да гледаме отвъд Закона към Христос, или да живеем като безсрамни лицемери и самоуверени грешници.
Павел казва: “Посредникът не е посредник на един.” Мойсей не можеше да бъде посредник само на Бога, защото Бог не се нуждае от посредник. Също, Мойсей не можеше да бъде посредник само на хората. Той беше посредник между Бога и хората. Служението на посредника е да успокои обидената страна и да укроти престъпилата страна. Обаче, посредничеството на Мойсей се състоеше само в промяна на гласа на Закона, за да стане той по-търпим за хората. Мойсей беше просто посредник на завесата. Той не можеше да даде способност за изпълнение на Закона.
Какво мислите би станало, ако Законът беше даден без посредник и на хората беше отказана възможността за среден път? Хората щяха да загинат, или в случай че не загинат, щяха да имат нужда от служението на друг посредник, за да ги запази живи и в същото време да поддържа Закона в сила. Мойсей беше направен такъв посредник. Той покри лицето си с покривало. Но това е всичко, което той можеше да направи. Той не можеше да избави съвестта на хората от ужаса на Закона. Грешникът се нуждае от по-добър посредник.
Този по-добър посредник е Христос. Той не променя гласа на Закона, нито покрива Закона с покривало. Той отнема пълната сила на гнева на Закона и най-точно изпълнява неговите изисквания.
За този по-добър Посредник Павел казва: “Посредникът не е посредник на един.” Ние сме престъпниците; Бог е засегнатата страна. Престъплението е от такова естество, че Бог не може да го оправдае. Нито пък ние можем да предложим достатъчно удовлетворение за нашите престъпления. Има несъответствие между Бога и нас. Може ли Бог да отмени Своя Закон? Не. Можем ли да избягаме от Бога? Невъзможно. Трябва Христос да застане между нас и Бога и да примири Бога с нас. Как го направи Христос? “Като изличи противния на нас в постановленията му закон, който беше враждебен на нас, махна отсред и го прикова на кръста” (Кол. 2:14).
Тази единствена дума, “посредник,” е достатъчно доказателство, че Законът не може да оправдае. Иначе не бихме имали нужда от посредник.
В християнската теология Законът не може да оправдае. Всъщност той има точно обратното действие. Законът ни предупреждава, той увеличава греховете ни докато започнем да мразим Закона и неговия божествен Автор. Това ли наричате оправдание чрез Закона?
Можете ли да си представите по-явно престъпление от това да мразите Бога и да се отвращавате от Неговия Закон? Какъв превъзходен Закон е това! Само слушайте: “Аз съм Господ твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мен. . . . показвам милости към хиляда поколения . . . Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята . . .” (Изх. 20:2, 3, 6, 12). Не са ли това превъзходни закони, превъзходна мъдрост? “Нека Бог да не ни говори, за да не умрем,” извикаха израилтяните. Не е ли учудващо, че човек може да откаже да слуша неща, които са добри за него? Бих си помислил, че всеки човек би бил радостен да слуша, че има благодатен Бог, Който показва милост към хиляда поколения. Не е ли учудващо, че хората мразят Закона, който защитава тяхната безопасност и благосъстояние, напр. “Не убивай; не прелюбодействувай; не кради”?
Законът не може да направи нищо за нас освен да обремени съвестта ни. Преди Законът да дойде при мен, аз не чувствувам грях. Но когато Законът идва, той ми разкрива греха, смъртта и ада. Не бихте нарекли това праведност. Бихте го нарекли осъждане на смърт и на адския огън.
СТИХ 20. А Бог е един.
Бог не върши престъпление против никого, следователно Той няма нужда от посредник. Но ние грешим против Бога, следователно се нуждам от посредник. И се нуждаем от посредник, който е по-добър от Мойсей. Нуждаем се от Христос.
СТИХ 21. Тогава законът противен ли е на Божиите обещания?
Преди да се отклони, Павел заявява, че Законът не оправдава. Тогава да отхвърлим ли Закона? Не, не! Той служи на определена нужда. Той дава на хората нужното осъзнаване на техните грехове. Сега възниква друг въпрос: Ако Законът не прави повече от това да разкрива греха, не е ли той противен на Божиите обещания? Юдеите вярват, че чрез въздържанието и дисциплината на Закона Божиите обещания ще бъдат ускорени, всъщност дори спечелени чрез тях.
Павел отговаря: “Не е така. Обратното, ако обръщаме твърде много внимание на Закона, Божиите обещания ще бъдат забавени. Как може Бог да изпълни Своите обещания към хора, които мразят Закона?”
СТИХ 21. Да не бъде!
Бог не каза на Авраам: “В теб ще се благославят всички земни народи, защото ти спази Закона.” Когато Авраам беше още необрязан и без Закона или без никакъв закон, всъщност, когато още беше идолопоклонник, Бог му каза: “Излез от страната си, и т.н.; Аз съм твоя защита, и т.н.; в твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” Това са безусловни обещания, които Бог даде безплатно на Авраам независимо от делата.
Това е насочено специално към юдеите, които мислят, че Божиите обещания биват забавяни от техните грехове. Павел казва: “Господ не забавя Своите обещания заради нашите грехове, нито пък ускорява Своите обещания заради каквато и да е заслуга от наша страна.” Божиите обещания не се влияят от нашето отношение. Те почиват в Неговата доброта и милост.
Това, че Законът увеличава греха, не означава, че той препятствува Божиите обещания. Законът потвърждава обещанията, защото той приготвя човека да очаква изпълнението на Божиите обещания в Христос.
Поговорката казва, че гладът е най-добрият готвач. Законът прави съкрушените съвести гладни за Христос. Христос има добър вкус за тях. Гладните сърца ценят Христос. Това, което Христос иска, е жадни души. Той ги кани: “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.” Христовите дарове са толкова ценни, че Той ги дава само на онези, които имат нужда от тях и наистина ги желаят.
СТИХ 21. Защото, ако беше даден закон, който може да оживотвори, то наистина правдата щеше да бъде от закона.
Законът не може да дава живот. Той убива. Законът не оправдава човека пред Бога; той увеличава греха. Законът не осигурява правда; той препятствува правдата. Апостолът изрично заявява, че Законът сам по себе си не може да спасява.
Въпреки разбираемостта на аргумента на Павел, нашите врагове не могат да го схванат. Иначе не биха наблягали на свободната воля, на естествената сила, на делата на свръхзаслуги, и т.н. За да избягнат обвинението в измама, те винаги имат готово своето удобно обяснение, че Павел говори само за церемониалния, а не за моралния закон. Но Павел включва всички закони. Той изрично казва: “Ако имаше закон.”
Няма нито един закон, чрез който да може да се придобие правда. Защо?
СТИХ 22. Но Писанието заключи всичко под грях.
Къде? Първо в обещанията относно Христос в Битие 3:15 и в Битие 22:18, които говорят за потомството на жената и потомството на Авраам. Фактът, че тези обещания бяха дадени на бащите относно Христос, показва, че бащите бяха под проклятието на греха и вечната смърт. Иначе защо да се нуждаят от обещания?
След това, Святото Писание “заключва” всичко под грях в този текст от Павел: “Защото всички, които са от дела по закон, са под проклятие.” И отново в текста, който Апостолът цитира от Второзаконие 27:26, “Проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко написано в книгата на закона.” Този текст ясно поставя всички хора под проклятие, не само онези, които открито съгрешават против Закона, но и онези, които искрено се трудят да изпълнят Закона, включително монаси, братя, отшелници и т.н.
Заключението е неизбежно: Вярата оправдава сама без дела. Ако Законът сам по себе си не може да оправдае, колко по-малко може да оправдае несъвършеното спазване на Закона или делата от Закона.
СТИХ 22. Та обещанието чрез вяра в Исус Христос да се даде на тия, които вярват.
По-горе Апостолът заяви, че “Писанието заключи всичко под грях.” Завинаги? Не, само докато се изпълни обещанието. Ако си спомняте, обещанието е самото наследство или благословението, обещано на Авраам, избавление от Закона, греха, смъртта и дявола, и безплатният дар на благодат, правда, спасение и вечен живот. Това обещание, казва Павел, не се придобива с никакви заслуги, нито със закон, нито с някакво дело. Това обещание е дадено. На кого? На тези, които вярват. В кого? В Исус Христос.
СТИХ 23. А преди да дойде вярата.
Апостолът продължава като обяснява служението на Закона. Преди това Павел казва, че Законът е даден за да разкрие Божия гняв и смъртта върху всички грешници. Макар че Законът убива, Бог прави злото за добро. Той използва Закона, за да донесе живот. Бог вижда, че всеобщата заблуда на себеправедността не може да бъде подтисната по друг начин освен чрез Закона. Законът разсейва всякакви самозаблуди. Той поставя в човека страх от Бога. Без този страх не може да има жажда за Божията милост. Следователно Бог използва Закона като чук, с който да разбие заблудата на себеправедността, за да се отчаяме от собствената си сила и усилията си за себеоправдание.
СТИХ 23. А преди да дойде вярата, ние бяхме под стражата на закона, затворени до времето на вярата, която имаше да се открие.
Законът е затвор за онези, които още не са придобили благодат. Никой затворник не харесва килията си. Той я мрази. Ако можеше, щеше да срути затвора и да придобие свободата си на всяка цена. Докато стои в затвора, той се въздържа от зли дела. Не защото иска, а защото е принуден. Решетките и веригите го задържат. Той не съжалява за престъплението, което го е поставило в затвора. Обратното, той силно съжалява, че не може да граби и убива както преди. Ако можеше да избяга, щеше веднага да се върне към грабежите и убийствата.
Законът принуждава към добро поведение, поне външно. Ние се покоряваме на Закона, защото ако не се покоряваме, ще бъдем наказани. Нашето покорство е причинено от страх. Покоряваме се по принуда и го правим с омраза. Но каква правда е това, щом се въздържаме от зло само поради страх от наказание? Следователно в основата си правдата от Закона не е нищо освен любов към греха и омраза към правдата.
Въпреки това Законът постига това, че поне външно и до определена степен подтиска пороците и престъпленията.
Но Законът също е духовен затвор, истински ад. Когато Законът започне да заплашва един човек със смърт и с вечния Божий гняв, човек просто не може да намери никаква утеха. Той не може по собствено желание да отърси от себе си ужасния кошмар, който Законът налага върху съвестта му. Книгата Псалми дава много свидетелства за този ужас.
Законът е обществен и духовен затвор. И такъв трябва да бъде. Именно за това е предназначен Законът. Само че пребиваването в затвора на Закона не трябва да бъде продължавано прекалено дълго. То трябва да свърши. Свободата на вярата трябва да замести затвора на Закона.
Щастлив е човекът, който знае как да оползотвори Закона така, че да послужи за целите на благодатта и вярата. Невярващите не познават това щастливо познание. Когато Каин беше затворен първи в затвора на Закона, той не почувствува угризение от братоубийството, което е извършил. Той си мислеше, че ще може да го мине като нещастен случай. “Аз пазач ли съм на брат си?” отговори той непочтително на Бога. Но когато чу зловещите думи, “Какво си направил? Гласът на брат ти вика към Мен от земята,” Каин започна да чувствува своя затвор. Знаеше ли той как да излезе от затвора? Не. Той не призова Благовестието на помощ. Той каза: “Наказанието ми е повече отколкото мога да понеса.” Можеше да мисли само за затвора си. Забрави, че беше хванат на местопрестъплението, така че трябваше да бърза при Бога за милост и прошка. Каин остана в затвора на Закона и изпадна в отчаяние.
Както каменният затвор е физическо ограничаване, така духовният затвор е килия за мъчения. Но той трябва да остане такъв само докато се открие вярата. Глупавата съвест трябва да бъде научена на това. Говорете на съвестта си. Кажете й: “Сестро, ти сега си в затвора. Добре. Но няма нужда да оставаш там завинаги. Писано е, че сме ‘заключени за вяра, която ще се открие.’ Христос ще те поведе към свободата. Не се отчайвай като Каин, Саул или Юда. Те можеха да се освободят, ако бяха призовали Христос на помощ. Просто се успокой, сестро Съвест. Добре е за теб да бъдеш затворена за малко. Това ще те научи да цениш Христос.”
Не мога да схвана как някой може да каже, че по естество обича Закона. Законът е затвор, от който да се страхуваме и да мразим. Всеки неповярвал човек, който казва, че обича Закона, е лъжец. Той не знае какво говори. Ние обичаме Закона така, както убиецът обича мрачната си килия, веригата и железните решетки. Тогава как може Законът да ни оправдае?
СТИХ 23. Затворени до вярата, която имаше да се открие.
Знаем, че Павел говори за времето на Христовото идване. Именно тогава вярата и предметът на вярата бяха открити напълно. Но ние можем да приложим историческия факт към нашия вътрешен живот. Когато Христос дойде, Той премахна Закона и осветли свободата и живота. Той продължава да прави това в сърцата на вярващите. Християнинът има тяло, в чиито членове, както Павел казва, грехът обитава и воюва. Аз приемам, че грях означава не само дело, но и корен, дърво, плод и всичко. Може би християнинът не изпада в големи грехове на убийство, прелюбодейство, кражба, но той не е свободен от нетърпение, оплаквания, омраза и богохулство. Както в младия човек е силна плътската страст, в пълнолетния човек желанието за слава, а в стареца завистта, така нетърпението, съмненията и омразата често вземат връх в сърцата на искрените християни. Примери за тези грехове могат да се вземат от Псалмите, Йов, Еремия и целите Свещени Писания.
Следователно всеки християнин продължава да преживява в сърцето си времена на Закона и времена на Благовестието. Времената на Закона се познават по тежестта на сърцето, по живото усещане на греха и чувството на отчаяние, носено от Закона. Тези периоди на Закона ще идват много пъти, докато сме живи. Да дам пример със себе си. Има много случаи, когато обвинявам Бога и съм нетърпелив спрямо Него. Божият гняв и осъждение не ми харесват, моят гняв и нетърпение не харесват на Него. Това е време на Закона, когато “плътта воюва против Духа, и Духът против плътта.”
Времето на благодатта се връща, когато сърцето бива съживено чрез обещанието за Божията милост. То говори само на себе си: “Защо си отпаднала, душе моя? И защо си неспокойна вътре в мен? Не можеш да видиш нищо друго освен закон, грях, смърт и ад? Няма ли благодат, прошка, радост, мир, живот, небе, Христос, Бог? Не ме обременявай повече, душе моя. Надявай се на Бога, Който не пожали собствения Си Син, но Го предаде на смърт за твоите грехове.” Когато Законът започне да прекалява, кажете: “Господин Закон, вие не сте всичко. Има други, по-добри неща от вас. Те ми казват да уповавам в Господа.”
Има време за Закона и време за благодатта. Нека да се стараем да бъдем добри настойници на времето. Това не е лесно. По същността си Законът и благодатта може да са далеч един от друг, но в сърцето те са доста близо един до друг. В сърцето страхът и упованието, Законът и Благовестието непрекъснато пресичат пътищата си.
Когато разумът чуе, че оправданието пред Бога се придобива само по благодат, той прави извода, че Законът е без стойност. Следователно трябва внимателно да изследваме учението за Закона, за да не би или да отхвърлим напълно Закона, или да бъдем изкушени да припишем на Закона силата да спасява.
Има три начина, по които може да се злоупотреби със Закона. Първо, от себеправедните лицемери, които си въобразяват, че могат да се оправдаят чрез Закона. Второ, от онези, които твърдят, че християнската свобода освобождава християнина от спазването на Закона. “Тези,” казва Петър, “използват свободата си като прикритие на злото,” и злепоставят Христовото име и Благовестието. Трето, Законът се използва неправилно от онези, които не разбират, че Законът е предназначен да ни доведе до Христос. Когато Законът се използва правилно, неговата стойност е безценна. Той всеки път ме довежда до Христос.
СТИХ 24. Така законът стана за нас детеводител (учител – бел.прев.) при Христа.
Това сравнение за детеводителя е поразително. Детеводителите са необходими. Но покажете ми едно дете, което обича своя учител. Със своето отношение към Мойсей юдеите показаха колко малко любов се показва към учителите. Те биха били радостни да убият Мойсей с камъни (Изх. 17:4). Не можете да очаквате нищо друго. Как може ученикът да обича учител, който осуетява желанията му? И ако ученикът не се покорява, учителят го бие и ученикът трябва да харесва това и дори да целува пръчката, с която е бит. Мислите ли, че ученикът харесва това? Веднага щом учителят се обърне, ученикът чупи пръчката и я хвърля в огъня. И ако беше по-силен от учителя, нямаше да търпи боя, а щеше сам да набие учителя. Въпреки това учителите са необходими, иначе децата биха израстнали без дисциплина, обучение и подготовка.
Но колко дълго трябва да продължават гълченето и боя? Само за известно време, докато момчето бъде обучено да стане достоен наследник на своя баща. Никой баща не иска неговият син да бъде бит през цялото време. Дисциплината трябва да продължава докато момчето се научи да бъде достоен приемник на баща си.
Законът е такъв учител. Не за цял живот, а докато бъдем доведени при Христос. Законът не е обикновен детеводител. Той е специалист по довеждане при Христос. Какво бихте си помислили за учител, който може само да мъчи и бие детето? Но в миналите времена е имало много такива учители, редовни биячи. Законът не е такъв учител. Той не ни мъчи завинаги. Със своите удари той само е нетърпелив да ни доведе при Христос. Законът е като добрия учител, който обучава децата си да намират удоволствие в неща, които преди това са мразели.
СТИХ 24. За да се оправдаем чрез вяра.
Законът не трябва да ни учи на друг Закон. Когато човек почувствува пълната сила на Закона, той обикновено си мисли: Престъпих всички Божии заповеди; виновен съм за вечна смърт. Ако Бог ме пожали, ще се променя и от сега нататък ще живея праведно. Този естествен, но напълно погрешен отговор на Закона е родил множество церемонии и дела, предназначени да спечелят благодат и прощаване на греховете.
Законът е предназначен да увеличи греховете ми, да ме смали, за да бъда оправдан чрез вяра в Христос. Вярата не е нито закон, нито слово; а увереност в Христос, “който е краят на Закона.” Как така Христос е краят на Закона? Не в смисъл, че замести стария Закон с нови закони. Нито пък е краят на Закона в смисъл, че е суров съдия, който трябва да бъде подкупен чрез дела, както папистите учат. Христос е краят или завършекът на Закона за всички, които вярват в Него. Законът вече не може да ги осъди или обвини.
Но какво постига Законът за онези, които са били оправдани в Христос? Павел веднага отговаря на този въпрос.
СТИХ 25. Но след идването на вярата не сме вече под детеводител.
Апостолът заявява, че сме свободни от Закона. Христос изпълни Закона за нас. Можем да живеем в радост и безопасност под Христос. Проблемът е, че нашата плът няма да ни позволи да повярваме в Христос с цялото си сърце. Проблемът не е в Христос, а в нас. Грехът се държи за нас докато сме живи и ограбва нашето щастие в Христос. Затова сме само частично свободни от Закона. “И тъй, сам аз с ума слугувам на Божия закон, а с плътта на греховния закон” (Римляни 7:25).
Докато става въпрос за съвестта, ние можем с радост да пренебрегнем Закона. Но тъй като грехът продължава да обитава в плътта, Законът дебне да досажда на нашата съвест. Все повече, обаче, Христос увеличава нашата вяра. С увеличаването на нашата вяра грехът, Законът и плътта отстъпват.
Ако някой противоречи на Благовестието и тайнствата с това, че Христос е отнел моите грехове веднъж завинаги, ще знаете какво да отговорите. Ще отговорите: Наистина, Христос е отнел греховете ми. Но моята плът, светът и дяволът пречат на моята вяра. Малката светлина на вярата в моето сърце не ме осветява целия изведнъж. Тя прониква постепенно. Между другото се утешавам с мисълта, че в крайна сметка плътта ми ще бъде направена съвършена във възкресението.
СТИХ 26. Защото всички сме Божии деца чрез вяра в Христос Исус.
Като истински апостол на вярата Павел винаги споменава за вярата. Чрез вяра, казва той, сме Божии деца. Законът не може да роди Божии деца. Той не може да ни новороди. Той може само да ни напомни за първото ни раждане, чрез което сме родени в царството на дявола. Най-доброто, което Законът може да направи за нас, е да ни подготви за новорождение чрез вяра в Христос Исус. Вярата в Христос ни новоражда да бъдем Божии деца. Св. Йоан свидетелствува за това в своето евангелие: “А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, на тези, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:12). Какъв човешки или ангелски език би могъл достатъчно да възхвалява милостта на Бога към нас, нещастните грешници, когато ни осинови за Свои деца и сънаследници с Неговия Син просто чрез вяра в Христос Исус!
СТИХ 27. Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли.
“Да се облечем с Христос” може да се разбира по два начина, според Закона и според Благовестието. Според Закона, както е в Римляни 13:14, “Облечете се с Господ Исус Христос,” това означава да следваме примера на Христос.
Да се облечем с Христос според Благовестието означава да се облечем с правда, мъдрост, сила, живот и Христовия Дух. По естество ние сме облечени в дрехите на Адам. Павел нарича тези дрехи “стария човек.” Преди да можем да станем Божии деца, този стар човек трябва да се съблече, както Павел казва в Ефесяни 4:29. Дрехите на Адам трябва да се съблекат като мръсни дрипи. Разбира се, това не е така просто като физическото преобличане. Но Бог го прави просто. Той ни облича с Христовата праведност чрез Кръщението, както Апостолът казва в този стих: “Които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли.” С тази смяна на дрехите в нас започва ново раждане, нов живот. Нови чувства към Бога се зараждат в сърцето ни. Нови решения засягат нашата воля. Всичко това означава да облечем Христос според Благовестието. Няма нужда да казваме, че когато сме облекли дрехата на Христовата правда, не трябва да забравяме да облечем и дрехата на подражанието на Христос.
СТИХ 28. Няма юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христос Исус.
Този списък може да се разтегли безкрайно: Няма проповедник, нито слушател, нито учител, нито учен, нито господар, нито слуга, и т.н. По отношение на спасението положението, учеността, праведността, влиянието нямат никакво значение.
С това изречение Павел нанася смъртен удар на Закона. Когато човек облече Христос, нищо друго няма значение. Няма значение дали човекът е юдеин, педантичен и обрязан пазител на Мойсеевия Закон, или е благороден и мъдър грък. Обстоятелствата, личното достойнство, характерът, постиженията нямат значение за спасението. Пред Бога те не струват нищо. Това, което има значение, е, че сме се облекли с Христос.
Дали слугата изпълнява добре задълженията си; дали хората с власт управляват мъдро; дали човекът е женен, грижи се за семейството си и е честен гражданин; дали жената е целомъдрена, покорна на мъжа си и добра майка: всички тези добродетели нямат значение за спасението на човека. Разбира се, тези добродетели са препоръчителни; но те не добавят заслуги за спасението. Всички най-добри закони, церемонии, религии и дела на света не могат да отнемат вината за греха, не могат да премахнат смъртта, не могат да купят живот.
Между хората в света има голямо неравенство, но пред Бога няма такова неравенство. “Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). Нека юдеите, нека гърците, нека целият свят да замълчи в Божието присъствие. Онези, които са оправдани, са оправдани чрез Христос. Без вяра в Христос юдеинът със своите закони, монахът със своите святи ордени, гъркът със своята мъдрост, слугата със своето покорство, ще загинат завинаги.
СТИХ 28. Защото вие всички сте едно в Христос Исус.
Има голямо неравенство сред хората в света. И това е добро. Ако жената можеше да си размени мястото с мъжа, ако синът можеше да си размени мястото с бащата, слугата с господаря, това щеше да доведе само до объркване. В Христос, обаче, всички сме равни. Всички имаме едно и също Благовестие, “една вяра, едно кръщение, един Бог и Баща на всички,” един Христос и Спасител на всички. Христос на Петър, Павел и всички светии е нашият Христос. Павел винаги добавя думите, “в Христос Исус.” Ако изгубим от погледа си Христос, губим всичко.
СТИХ 29. И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание.
“Ако сте Христови” означава ако вярвате в Христос. Ако вярвате в Христос, тогава наистина сте деца на Авраам. Чрез нашата вяра в Христос Авраам става наш баща и на земните народи според обещанието: “В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” Чрез вяра принадлежим на Христос и Христос на нас.
* Лутер използва версията Textus Receptus, в която е добавен текстът “да не се покорявате на истината” (“th alhqeia mh peiqesqai”). Повечето съвременни преводи на Библията, включително двата най-разпространени български превода, се придържат към ранните ръкописи и не съдържат текста “да не се покорявате на истината.” Бел. прев.
** Думите “сред вас” (“en umin”) са добавени в Textus Receptus и не присъствуват в българския превод.
Предишна глава | Съдържание | Следваща глава превод Copyright © Божидар Маринов, 2001