| Назад | Напред |


ГЛАВА 6

СТИХ 1. Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с кротък дух.

Ако внимателно обмислим думите на Апостола, ще разберем, че той не говори за доктринални грешки и заблуди, а за далеч по-малки грешки, които човек върши поради слабостта на плътта си. Това обяснява защо Апостолът използва по-меката дума “прегрешение.” За да омаловажи още повече прегрешението, като че ли иска да го оправдае напълно и да отнеме напълно цялата вина от човека, който е извършил прегрешението, той говори за него като паднал, измамен от дявола и плътта. Като че ли иска да каже, “Кое е по-човешко от това един човек да падне, да бъде заблуден и да сгреши?” Едно време това утешително изречение спаси живота ми. Тъй като Сатана винаги атакува и чистотата на учението, която той се стреми да отнеме чрез разцепления, и чистотата на живота, която той ограбва със своите непрекъснати изкушения към грях, Павел обяснява как трябва да се отнасяме към падналия. Онези, които са силни, трябва да привдигнат падналия с дух на кротост.

Специално служителите на Словото трябва да имат това предвид, за да не забравят бащинското отношение, което Павел тук изисква от онези, които са отговорни за душите. Разбира се, пасторите и служителите трябва да порицават падналите, но когато видят, че падналите съжаляват за падението си, те трябва да ги утешат, като извинят прегрешението. Колкото и неотстъпчив да е Святият Дух в подкрепата и защитата на учението за вярата, толкова мек и милостив е към хората за техните грехове, когато хората са се покаяли.

Папската синагога учи точно обратното на това, което Апостолът заповядва. Църковниците са тирани и касапи на съвестта на хората. Всяко малко прегрешение бива внимателно разглеждано. За да оправдаят жестокото любопитство, те цитират твърдението на папа Григорий: “Характерно за добрия живот е да се страхуваш от грешки дори когато няма такива.” “Трябва да се боим от нашите наставници, дори когато те са несправедливи и грешат.” На тези изявления папистите основават своето учение за отлъчването. Вместо да заплашват и осъждат съвестта на хората, те трябва да ги привдигат и да ги утешават с истината.

Нека служителите на Благовестието да се научат от Павел как да се отнасят към онези, които са съгрешили. “Братя,” казва той, “ако някой изпадне в прегрешение, не увеличавайте скръбта му, не го ругайте, не го осъждайте, а го привдигнете и внимателно го възстановете във вярата. Ако видите някой брат отпаднал духом поради грях, който е извършил, идете при него, подайте му ръка, утешете го с Благовестието и го прегърнете майчински. Когато видите съзнателен грешник, който не го е грижа дали греши, идете при него и остро го порицайте.” Но това не трябва да  е отношение към човек, който е изпаднал в грях и съжалява за това. Към него трябва да се отнасяме с дух на кротост, а не с дух на строгост. На покаяния грешник не трябва да даваме питие от жлъчка и оцет.

СТИХ 1. Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен.

Това внимание е много необходимо за да възпре строгостта на някои пастори, които не показват милост към падналия. Св. Августин казва: “Няма грях, извършен от един човек, който да не може да бъде извършен и от друг човек.” Ние стоим на хлъзгави места. Ако станем надменни и пренебрегнем дълга си, лесно е да изпаднем в грях. В книгата, озаглавена Животът на бащите ни, един от бащите, когато му казват, че един брат е паднал в прелюбодейство, казва: “Той падна вчера; аз мога да падна днес.” Затова Павел предупреждава пасторите да не бъдат прекалено строги и немилостиви към прегрешилите, но да се отнасят към тях с любов, като винаги помнят: “Този човек падна в грях; аз мога да изпадна в по-лош грях. Ако онези, които винаги са толкова ревностни да осъждат другите, изследват себе си, ще открият, че греховете на другите са дребни прашинки в сравнение с техните собствени грехове.”

“Така че който си мисли, че стои, нека внимава да не падне” (1 Кор. 10:12). Ако Давид, който беше герой на вярата и извърши толкова много велики неща за Господа, можа да падне така зле, че въпреки напредналата си възраст беше победен от младежка страст след като беше устоял на толкова много различни изкушения, с които Господ изпита вярата му, кои сме ние да смятаме, че сме по-стабилни? Тези нагледни уроци от Бога трябва да ни убедят, че от всичко Бог най-много мрази гордостта.

СТИХ 2. Носете си един на друг тежестите и така изпълнявайте Христовия Закон.

Христовият Закон е Законът на любовта. Христос не ни даде друг закон освен този закон за взаимната любов: “Нова заповед ви давам, да се обичате един друг.” Да обичаш означава да носиш тежестите на другия. Християните трябва да имат силни рамене за да носят тежестите на другите християни. Верните пастори виждат много грешки и прегрешения в църквата, на които те не обръщат внимание. В държавните дела управителят трябва да не обръща внимание на много неща, ако иска да е подходящ да управлява. Ако можем да не забелязваме нашите недостатъци и лоши дела, трябва да не забелязваме и недостатъците на другите според думите, “Носете си един на друг тежестите.”

Онези, които не го правят, показват своето непознаване на Христовия закон. Любовта, според Павел, “на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.” Тази заповед не е предназначена за онези, които отричат Христос; нито е предназначена за онези, които продължават да живеят в грях. Само онези, които желаят да слушат Божието Слово, но несъзнателно изпаднат в грях за своя голяма скръб и съжаление, носят тежестите, които Апостолът ни насърчава да носим. Нека да не бъдем сурови към тях. Ако Христос не ги наказва, какво право имаме ние да го правим?

СТИХ 3. Защото, ако някой мисли себе си да е нещо, като не е нищо, той мами себе си.

Апостолът отново критикува причинителите на разцепления за това, че са твърдоглави тирани. Те презират слабите и изискват всичко да е съвършено. Нищо не е приемливо за тях освен онова, което те самите правят. Ако не превъзнасяте това, което те казват или правят, ако не се нагаждате и към най-малките им прищявки, те ви се разгневяват. Постъпват така, защото, както св. Павел казва, те “се мислят за нещо,” мислят, че знаят всичко за Писанието.

Павел разбира техните мотиви и ги нарича нищожества. Те се заблуждават със своята измислена мъдрост и святост. Не разбират нито Христос, нито Христовия закон. Като настояват всичко да бъде съвършено, те не само не могат да носят тежестите на слабите, но и съблазняват слабите чрез своята суровост. Хората започват ги да мразят и отбягват и отказват да приемат съвет или утеха от тях.

Павел точно описва тези закоравени и немилостиви светии като казва за тях, “Те се мислят за нещо.” Изпълнени със своите глупави представи и замисли те подхранват доста високо мнение за себе си, когато в действителност са нищо.

СТИХ 4. Но всеки нека изпитва своята работа, и тогава ще може да се хвали само със себе си, а не с другиго.

В този стих Апостолът продължава своята атака срещу щеславните сектанти. Макар че този текст може да се приложи към всяка работа, Апостолът има предвид конкретно делото на служението.

Проблемът с тези търсачи на слава е, че те никога не се спират да помислят дали тяхното служение е искрено и вярно. Всичко, за което мислят, е дали хората ще ги харесват и хвалят. Те извършват троен грях. Първо, те са алчни за похвали. Второ, те потайно и лукаво внушават, че служението на другите пастори не е такова, каквото би трябвало да бъде. Чрез такова сравнение те се надяват да си придобият репутация сред хората. Трето, след като са придобили репутация за себе си, те стават така самомнителни, че не се спират пред нищо. Когато спечелят похвалите на хората, гордостта ги води да продължат да омаловажават делата на другите хора и да превъзнасят своите. По този умел начин те мамят онези хора, които се наслаждават да видят своите пастори принизени с няколко стъпала от такива парвенюта.

“Нека служителят да бъде верен в служението си,” е апостолската заповед. “Нека да не търси своята си слава или похвала. Нека да желае добри дела и да проповядва Благовестието в цялата му чистота. Когато неблагодарният свят оцени неговите усилия, това трябва да го притеснява, защото в крайна сметка той е в служението не за собствена слава, а за славата на Христос.”

Верният служител малко се интересува от това какво хората мислят за него, докато собствената му съвест го одобрява. Одобрението на неговата чиста съвест е най-добрата похвала, която един служител може да има. Да знаем, че правилно сме поучавали Божието Слово и сме управлявали тайнствата, е да имаме слава, която не може да бъде отнета.

Славата, която сектантите търсят, е доста нестабилна, защото разчита на прищевките на хората. Ако Павел трябваше да зависи от такава слава за своето служение, той би се отчаял, когато виждаше много скърби и злини, следващи неговото проповядване.

Ако трябва да чувствуваме, че успехът на нашето служение зависи от нашата известност сред хората, ще умрем, защото всъщност не сме известни. Обратното, мразени сме от целия свят с особена горчивина. Никой не ни хвали. Всеки ни критикува. Но ние можем да се хвалим в Господа и да вършим делото си с радост. Кой го интересува дали нашите усилия се харесват или не се харесват на дявола? Кой го е грижа дали светът ни хвали или ни мрази? Ние продължаваме “сред слава и опозорение, сред укори и похвали” (2 Кор. 6:8).

Благовестието включва гонения. Такова учение е то. Нещо повече, учениците на Благовестието въобще не са надеждни. Мнозина приемат Благовестието днес, а утре го отхвърлят. Да проповядваш Благовестието за похвала е неприятна работа, когато хората престанат да те хвалят. Търсете своята похвала в свидетелството на чистата съвест.

Този стих може да се приложи и към друга работа освен служението. Когато управител, слуга, учител, си гледа работата и вярно изпълнява задълженията си без да се занимава с неща, които не са негова работа, той може да се радва в себе си. Най-добрата препоръка за всяко дело е да знаем, че човекът си е свършил добре работата, която Бог му е дал, и че Бог се радва на неговите дела.

СТИХ 5. Защото всеки има да носи своя си товар.

Това означава: Всеки, който желае похвала, е глупав, защото човешката похвала няма да ви бъде от полза в деня на смъртта. Пред съдийския престол на Христос всеки ще трябва да носи собствения си товар. Похвалата на хората престава когато умрем. Пред вечния Съдия не похвалата има значение, а съвестта.

Наистина, съзнанието за добре извършено дело не може да успокои съвестта. Но е добре да имаме свидетелството на чистата съвест в деня на съда, че сме изпълнили нашите задължения вярно според Божията воля.

За подтискане на гордостта се нуждаем от силата на молитвата. Кой човек, дори ако е християнин, не се наслаждава на похвалите? Само Святият Дух може да ни запази от бедствието на гордостта.

СТИХ 6. А тоя, който се поучава в словото, нека прави участник във всичките си блага този, който го учи.

Сега Апостолът се обръща към слушателите на Словото, изисквайки от тях да дават “всички блага” на онези, които са ги научили на Благовестието. Често съм се чудел защо всички апостоли повтарят това изискване така смущаващо често. При папството съм виждал хора да дават щедро за строеж и поддържане на разкошни църковни сгради и за издръжката на хора, посветени на идолопоклонско служение към Рим. Виждал съм епископи и свещеници да забогатяват, докато станат притежатели на най-добрите имоти. Тогава си мислех, че увещанията на Павел са прекалени. Мислех си, че трябва да искаме от хората да намалят даванията си. Виждах как щедростта от страна на членовете на Църквата насърчава алчността на свещеничеството. Но сега съм на друго мнение.

Винаги когато чета увещанията на Апостола църквите да издържат пасторите си и да събират средства за помощ на бедните християни, отчасти се срамувам да мисля, че великият Апостол Павел трябваше да говори по този въпрос така често. Като пише до коринтяните, той се нуждае от две глави, за да им внуши това нещо. Аз не бих искал да обидя хората във Витенберг както Павел обижда коринтяните, като отделя толкова много място да ги увещава да дават за помощ към бедните. Изглежда, че един страничен продукт от Благовестието е, че никой не иска да дава за издръжката на служението на Благовестието. Когато се проповядва дяволското учение, хората са разточителни в доброволната си подкрепа за онези, които ги заблуждават.

Така разбираме защо е толкова необходимо да се повтаря увещанието в този стих. Когато Сатана не може да подтисне проповядването на Благовестието чрез сила, той се опитва да постигне целта си като нанася бедност върху служителите на Благовестието. Той съкращава техните приходи до такава степен, че те са принудени да се откажат от служението, защото не могат да живеят от Благовестието. Без служители, които да прогласяват Божието Слово, хората подивяват като зверове.

Увещанието на Павел слушателите на Благовестието да споделят всички блага със своите пастори и учители определено е уместно. Към коринтяните той пише: “Ако сме посяли във вас духовното, голямо нещо ли е ако пожънем материалното?” (1 Кор. 9:11). В старите времена, когато папата царуваше над всички, всеки плащаше много пари за литургии. Просещите братя внасяха своя дял. Меркантилните свещеници брояха всекидневните дарения. Сега нашите сънародници са освободени от тези изнудвания чрез Благовестието. Бихте си помислили, че ще бъдат благодарни за своето освобождение и ще дават щедро за издръжката на служението на Благовестието и помощ за бедните християни. Вместо това те ограбват Христос. Когато членовете на християнското събрание позволят техният пастор да се бори с крайната бедност, те са по-зли от езичници.

Много скоро те ще пострадат от своята неблагодарност. Ще изгубят своите материални и духовни притежания. Този грях заслужава най-сурово наказание. Причината църквите в Галатия, Коринт и други места да бъдат смущавани от лъжеапостоли е именно тази, че те не уважаваха своите верни служители. Не можеш да откажеш да дадеш стотинките си на Бога, Който ти дава всякакви добри неща, дори вечен живот, и да се обърнеш и да даваш жълтици на дявола, който дава всяко зло и вечна смърт, и да не бъдеш наказан за това.

Думите “във всичките си блага” не означават, че хората трябва да дават всичко, което имат, на своите служители, но че трябва да ги подкрепят щедро и да им дават достатъчно, за да живеят добре.

СТИХ 7. Недейте се лъга; Бог не е за подиграване.

Апостолът е така разгорещен по този въпрос, че не се задоволява само с увещание. Той изговаря заплаха, “Бог не е за подиграване.” Нашите сънародници смятат за забавление да презират служението. Те обичат да се отнасят към служителите като към слуги и роби. “Не се заблуждавайте,” предупреждава Апостолът, “Бог не е за подиграване.” Не можете да се подигравате на Бога чрез Неговите служители. Христос казва: “Който презира вас, презира Мен” (Лука 10:16). На Самуил Бог каза: “Не отхвърлиха теб, но Мен отхвърлиха” (1 Царе 8:7). Внимавайте, подиграватели! Бог може за известно време да забави наказанието Си, но въпреки това ще ви намери и ще ви накаже за презрението към Неговите служители. Не можете да се подигравате на Бога. Може хората да не се впечатляват от Божиите заплахи, но в смъртния си час те ще осъзнаят на кого са се подигравали. Бог никога няма да позволи Неговите служители да гладуват. Когато дори богатите страдат от болките на глада, Бог ще храни Своите служители. “В дни на глад ще се наситят” (Пс. 37:19).

СТИХ 7. Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне.

Всички тези стихове са предназначени в полза на нас, служителите. Трябва да кажа, че не намирам голямо удоволствие да обяснявам тези стихове. Изглежда като че ли говоря за собствената си полза. Ако един служител говори за пари, много е вероятно той да бъде обвинен в алчност. Все пак тези неща трябва да се кажат на хората, за да знаят задълженията си към своите пастори. Нашият Спасител казва: “Яжте и пийте каквото ви сложат; защото работникът заслужава заплатата си” (Лука 10:7). А на друго място Павел казва: “Не знаете ли, че тия, които свещенодействуват, се хранят от светилището? И че тия, които служат на олтара, вземат дял от олтара? Така и Господ е наредил проповедниците на благовестието да живеят от благовестието” (1 Кор. 9:13, 14).

СТИХ 8. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.

Това сравнение със сеенето и жъненето също се отнася за достатъчната подкрепа за служителите. “Който сее в Духа,” т.е. който почита Божиите служители, върши духовно нещо и ще пожъне вечен живот. “Който сее в плътта,” т.е. който не оставя нищо за Божиите служители, но мисли само за себе си, този човек ще пожъне от плътта смърт, не само в този живот, но и в бъдещия. Апостолът иска да увещае своите читатели да бъдат щедри към своите пастори.

Всеки човек със здрав разум може да види, че църковните служители се нуждаят от подкрепа. Макар че тази подкрепа е нещо физическо, Апостолът не се колебае да я нарече сеене в Духа. Когато хората събират всичко, което намерят и пазят всичко за себе си, Апостолът нарича това сеене в плътта. Той нарича онези, които сеят в Духа, благословени в този живот и в идещия, докато онези, които сеят в плътта, са проклети сега и завинаги.

СТИХ 9. Да не ни дотяга да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем.

Апостолът възнамерява скоро да завърши своето послание и затова още веднъж повтаря общото увещание за добрите дела. Той иска да каже, “Нека да вършим добро не само към служителите на Благовестието, но към всекиго, и да не ни дотяга да го правим.” Много е лесно да направим добро веднъж или два пъти, но не е толкова лесно да продължаваме да правим добро без да се отвратим от неблагодарността на онези, за които го правим. Затова Апостолът не само ни увещава да правим добро, но да правим добро без да ни дотяга. За наше насърчение той добавя обещанието: “Защото, ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем.” “Изтрайте до жътвата и тогава ще пожънете своята награда за вашето сеене в Духа. Мислете за това, когато вършите добро и човешката неблагодарност няма да ви спре от вършене на добро.”

СТИХ 10. И тъй, доколкото имаме случай, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.

В този стих Апостолът обобщава своите наставления за достатъчната издръжка на служителите и на бедните. Той перифразира думите на Христос: “Трябва да върша делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи” (Йоан 9:4). Нашите добри дела трябва да бъдат насочени предимно към онези, които споделят с нас християнската вяра, “своите по вяра,” както Павел ги нарича, сред които служителите се нареждат на първо място като предмет на нашите добри дела.

СТИХ 11. Вижте с колко едри букви ви писах със собствената си ръка!

С тези думи Апостолът възнамерява да поласкае галатяните. “Никога,” казва той, “не съм писал такова дълго писмо със собствената си ръка към коя да е от другите църкви.” Другите си послания той е диктувал и само е писал поздравите и се е подписвал със собствената си ръка.

СТИХ 12. Ония, които желаят да покажат добра представа в плътта, те ви заставят да се обрязвате; само да не бъдат гонени за Христовия кръст.

Павел още веднъж атакува лъжеапостолите в опит да отвлече галатяните от тяхното лъжеучение. “Сегашните ви учители не търсят славата на Христос и спасението на душите ви, а само собствената си слава. Те избягват Кръста. Не разбират какво поучават.”

Тези три обвинения против лъжеапостолите са толкова сериозни, че никой християнин не трябва да има общение с тях. Но не всички галатяни се подчиняват на предупрежденията на Павел.

Атаката на Апостола против лъжеапостолите не е неоправдана. Нито са неоправдани нашите атаки против папството. Когато наричаме папата Антихрист и неговите лакеи зли изчадия, ние не ги клеветим. Ние само ги съдим според стандарта на Божието Слово в първата глава на това послание: “Но ако ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет.”

СТИХ 13. Защото и сами тия, които се обрязват, не пазят закона, но желаят да се обрязвате вие, за да могат да се хвалят с вашата плът.

С други думи: “Ще ви кажа какви учители имате. Те избягват Кръста, не поучават определени истини. Мислят, че изпълняват Закона, но не го изпълняват. Нямат Святия Дух, а без Него никой не може да изпълнява Закона.” Когато Святият Дух не обитава в даден човек, там обитава нечист дух, който презира Бога и превръща всеки опит за спазване на Закона в двоен грях.

Отбележете какво казва Апостолът: Онези, които са обрязани, не изпълняват Закона. Никой себеправеден човек не изпълнява Закона. Да работиш, да се молиш или да страдаш без Христос е да работиш, да се молиш или да страдаш напразно, “защото каквото не е от вяра, е грях.” За човека не е от полза да се обрязва, да пости, да се моли или да прави каквото и да било, ако в сърцето си презира Христос.

“Защо лъжеапостолите настояват да се обрязвате? Не заради вашата правда,” макар че създават такова впечатление, а “за да се хвалят в плътта ви.” Какво честолюбие е това? Най-лошото, защото те ви налагат обрязването не по друга причина, а за да получат удовлетворение от вашето подчинение.

СТИХ 14. А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос.

“Далеч от мен,” казва Апостолът, “да се хваля с опасни неща както лъжеапостолите, защото това, в което те се хвалят, е отрова, която унищожава много души, и аз желая тази отрова да изчезне в ада. Нека да се хвалят с плътта, щом желаят, и да загинат в хвалбите си. Но аз се хваля с Кръста на нашия Господ Исус Христос.” Той изразява същото чувство в петата глава на Посланието към Римляните, където казва: “Ние се хвалим в скърбите”; и в дванадесетата глава на Второто послание към Коринтяните: “Затова с голяма радост ще се хваля в немощите си.” Според тези изявления славата на християнина се състои в скърбите, укорите и немощите.

Именно това е нашата слава днес, че папата и целият свят ни гонят и се опитват да ни убият. Знаем, че понасяме тези неща не защото сме крадци и убийци, а заради Христос, Чието Благовестие прогласяваме. Нямаме причина да се оплакваме. Светът, разбира се, гледа на нас като нещастни и проклети създания, но Христос, заради Когото страдаме, ни обявява за благословени и ни заповядва да се радваме. “Благословени сте,” казва Той, “когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мен; радвайте се и се веселете” (Мат. 5:11, 12).

Под Христовия Кръст тук не трябва да разбираме двете парчета дърво, на които Той беше прикован, а всички скърби на вярващите, чиито страдания са Христови страдания. На друго място Павел пише: “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христос в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Кол. 1:24).

За нас е добре да знаем това, за да не потънем в отчаяние, когато нашите противници ни гонят. Нека да носим кръста заради Христос. Това ще намали нашите страдания и ще ги облекчи, както Христос казва в Матей 11:30, “Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.”

СТИХ 14. Чрез Когото светът за мене е разпнат, и аз за света.

“За мен светът е разпнат,” означава, че аз осъждам света. “Аз съм разпнат за света,” означава, че от своя страна светът осъжда мен. Аз мразя учението, себеправедността и делата на света. Светът от своя страна мрази моето учение и ме осъжда като революционен еретик. Така светът бива разпнат за нас и ние за света.

Монасите си въобразяват, че светът бива разпнат за тях когато влязат в манастира. Не светът, а Христос бива разпъван в техните манастири.

В този стих Павел изразява своята омраза към света. Тази омраза е взаимна. И ние като Павел трябва да презираме света и дявола. С Христос на наша страна ние можем да отхвърлим света и дявола и да кажем: “Сатана, колкото повече ме нараняваш, толкова повече ще ти се противопоставям.”

СТИХ 15. Защото в Христа Исуса нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание.

Тъй като обрязването и необрязването са противоположни действия, бихме очаквали Апостолът да каже, че или едното, или другото може да извърши някакво добро. Но той отрича, че кое да е от тях може да извърши някакво добро. И двете нямат стойност, защото в Христос Исус нито обрязването, нито необрязването носят някаква полза.

Разумът не може да разбере това, “защото естественият човек не побира нещата от Божия Дух” (1 Кор. 2:14). Затова той търси правдата във външните неща. Но ние научаваме от Божието Слово, че няма нищо под слънцето, което да може да ни направи праведни пред Бога и ново създание, освен Христос Исус.

Ново създание е човекът, в когото е възстановен Божият образ. Такова създание не може да бъде съживено чрез добри дела, а само чрез Христос. Добрите дела могат да подобрят външния изглед, но не могат да произведат ново създание. Новото създание е дело на Святия Дух, Който изпълва сърцата ни с вяра, любов и други християнски добродетели, дава ни сила да подчиняваме плътта и да отхвърляме светската правда.

СТИХ 16. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях.

Това е правилото, по което трябва да живеем, “да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината” (Еф. 4:24). Онези, които живеят според това правило, се радват на Божието благоволение, прощение на греховете и мир на съвестта. Ако някога изпаднат в грях, Божията милост ги подкрепя.

СТИХ 17. От сега нататък никой да ми не досажда.

Апостолът изговаря тези думи с известно възмущение. “Проповядвах ви Благовестието според откровението, което получих от Исус Христос. Ако не ви е грижа за него, добре. Не ми досаждайте повече. Не ми досаждайте повече.”

СТИХ 17. Защото аз нося на тялото си белезите на Господа Исуса.

“Белезите върху моето тяло показват чий слуга съм. Ако бях ревностен да служа на хората, ако одобрявах обрязването и добрите дела като условия за нашето спасение, ако се хвалех с плътта ви както лъжеапостолите правят, не бих имал тези белези на тялото си. Но тъй като съм слуга на Исус Христос и открито заявявам, че никой човек не може да получи спасението на душата си извън Христос, трябва да нося белезите на моя Господ. Получил съм тези белези против волята си като украса от дявола и не за други заслуги освен за това, че направих Христос познат на всички.”

Апостолът често споменава в своите послания за белезите на страдание, които носи на тялото си. “Струва ми се,” казва той, “че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като хора, осъдени на смърт; защото станахме за показ на света, на ангели и на хора” (1 Кор. 4:9). И отново, “Ние до този час и гладуваме и жадуваме, и сме голи, бити сме и се скитаме, трудим се, работейки със своите ръце; като ни хулят, благославяме; като ни гонят, постоянствуваме; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света, измет на всичко” (1 Кор. 4:11-13).

СТИХ 18. Братя, благодатта на нашия Господ Исус Христос да бъде с вашия дух. Амин.

Това са завършващите думи на Апостола. Той завършва своето послание така, както го е започнал, като желае на галатяните Божията благодат. Можем да го чуем да казва: “Представих ви Христос, умолявах ви, порицах ви, не пропуснах нищо, което смятам от полза за вас. Всичко, което мога да правя сега, е да се моля нашият Господ Исус Христос да благослови моето послание и да ви даде водителството на Святия Дух.”

Господ Исус Христос, нашият Спасител, Който ми даде силата и благодатта да обясня това Послание, и ви подари благодатта да слушате, да ни запази и подкрепи във вяра за деня на нашето изкупление. На Него, Бащата, Сина и Святия Дух, да бъде слава завинаги. Амин.



Предишна глава | Съдържание

превод Copyright © Божидар Маринов, 2001