| Назад | Напред |


ГЛАВА 5

В тази глава Апостол Павел представя учението за християнската свобода в последен опит да убеди галатяните да се откажат от нечестивото учение на лъжеапостолите. За да постигне тази цел той използва заплахи и обещания, опитвайки се по всякакъв възможен начин да ги държи в свободата, която Христос е купил за тях.

СТИХ 1. Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи.

“Стойте твърдо, не бъдете лекомислени. Не заспивайте. Бъдете будни. Стойте твърдо в свободата, за която Христос ви освободи.” Онези, които се излежават, не могат да запазят тази свобода. Сатана мрази светлината на Благовестието. Когато тя започне да свети дори съвсем малко, той воюва против нея с мощ и сила.

Каква свобода има предвид Павел? Не граждански свободи (за които имаме държавна власт), а свободата, която Христос ни е осигурил.

Едно време императорът е бил принуден да дари на римския епископ определен имунитет и привилегии. Това е гражданска свобода. Тази свобода освобождава свещеничеството от определени обществени задължения. Има и друг вид “свобода,” когато хората не се подчиняват нито на Божиите закони, нито на човешки закони, но вършат това, което им е угодно. В наши дни хората искат тази плътска свобода. Ние не говорим тук за тази свобода. Нито говорим за гражданската свобода.

Павел говори за далеч по-добра свобода, свободата, “за която Христос ни е освободил,” не от материални окови, не от вавилонско робство, не от тиранията на турците, а от вечния Божий гняв.

Къде е тази свобода?

В съвестта.

Нашата съвест е свободна и спокойна, защото вече не се бои от Божия гняв. Това е истинска свобода, в сравнение с която всеки друг вид свобода не заслужава да се споменава. Кой може достатъчно да изрази благодатта, която идва върху човека, когато полячи увереност в сърцето, че Бог никога вече няма да му се гневи, но завинаги ще бъде милостив към него заради Христос? Това наистина е чудесна свобода, да имаш върховния Бог за свой Приятел и Баща, Който ще ни защитава, подкрепя и спасява в този живот и в бъдещия.

Като следствие от тази свобода ние заедно с нея биваме освободени от Закона, греха, смъртта, властта на дявола, ада и т.н. Тъй като Божият гняв е бл уталожен от Христос, никакъв Закон, грях или смърт вече не могат да ни обвиняват и осъждат. Тези наши врагове ще продължават да ни заплашват, но не прекалено много. Не е възможно да преувеличим стойността на нашата християнска свобода.

Нашата съвест трябва да бъде обучена да уповава на свободата, купена за нас от Христос. Макар че понякога ни нападат страхове от Закона, заплахи от греха, ужаси от смъртта, ние знаем, че тези чувства няма да продължават, защото пророкът цитира Бога: “В изобилието на гнева Си скрих лицето Си от теб за един миг; но с вечна доброта ще се смиля над теб” (Ис. 54:8).

Ще ценим тази свобода още повече, когато имаме предвид, че Исус Христос, Божият Син, я закупи за нас чрез Своята кръв. Следователно Христовата свобода не ни е дадена чрез Закона или чрез нашата собствена праведноста, а безплатно заради Христос. В осмата глава на Евангелието на св. Йоан Исус заявява: “Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” Той само застава между нас и злините, които ни притесняват и наскърбяват и които Той е победил за нас.

Разумът не може правилно да оцени този дар. Кой може напълно да оцени благословението на прощението на греховете и на вечния живот? Нашите противници твърдят, че те също притежават тази свобода. Но те не я притежават. Когато бъдат поставени пред изпитание, цялата им самоувереност изчезва.какво друго да очакват, когато уповават в дела, а не в Божието Слово?

Нашата свобода е основана в самия Христос, Който седи от дясната страна на Бога и се застъпва за нас. Следователно нашата свобода е сигурна и действуваща докато вярваме в Христос. Докато се държим за Него с твърда вяра, ние притежаваме Неговите безценни дарове. Но ако сме лекомислени и безразлични, ще ги изгубим. Знаем, че дяволът се наслаждава да отнема тези дарове от нас.

СТИХ 1. И не се заплитайте отново в робско иго.

Тъй като разумът предпочита правдата от Закона пред правдата от вяра, Павел нарича Закона иго, робско иго. Петър също го нарича иго. “Защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим?” (Деян. 15:10).

В този текст Павел отново отхвърля гибелния възглед, зе Законът може да прави хората праведни пред Бога, възглед, който е дълбоко вкоренен в човешкия разум. Цялото човечество е така погълнато от тази идея, че е трудно да извадим хората от нея. Павел сравнява онези, които се стремят да бъдат оправдани чрез Закона, с волове, които са вързани в хомот. Както воловете се трудят в хомота цял ден и вечерта биват пуснати да пасат край прашния път, и накрая биват белязани за заколване, когато вече не могат да теглят товара, така онези, които искат да бъдат оправдани от Закона, са “вързани в робски хомот” и когато остареят и отслабнат в служението към Закона, за своя вечна награда придобиват Божия гняв и вечно мъчение.

Тук не говорим за някакви маловажни неща. Това са неща, които засягат вечната свобода или вечното робство. Защото както освобождението от Божия гняв чрез служението на Христос не е временна благодат, а вечно благословение, така и игото на Закона не е временна, а вечна скръб.

Затова и пазителите на Закона се наричат дяволски мъченици. Те понасят повече мъки за да спечелят ада, отколкото Христовите мъченици понасят за спечелването на небето. Това е двойно нещастие. Първо те изтезават себе си на земята със самоналожени наказания, а накрая, когато умрат, печелят наградата на вечното осъждение.

СТИХ 2. Ето, аз, Павел, ви казвам, че ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползува.

Павел е разгневен при мисълта за тиранията на Закона. Съпротивата срещу Закона е личен въпрос за него. “Ето, аз, Павел,” казва той, “аз, който приех Благовестието не от хора, а по откровение от Исус Христос; който бях определен отгоре да ви проповядвам Благовестието; аз, Павел, ви казвам, че ако се подчините на обрязването, Христос няма да ви ползва за нищо.” Павел изрично заявява, че обрязването ще означава за галатяните да изгубят ползите от Христовите страдания и смърт. Този текст може да служи като критерий за всички религии. Да учиш, че освен Христос други средства, като дела, или спазване на правила, предания или церемонии са необходими за придобиване на правда и вечен живот, означава да направиш Христос и Неговото спасение безполезни за всички.

Този текст е присъда срещу цялото папство. Всички свещеници, монаси и монахини – и аз тук говоря за най-добрите от тях – които полагат своята надежда за спасение в собствените си дела, а не в Христос, Когото те си представят като гневен съдия, чуват тази присъда произнесена срещу тях, че Христос не ги ползва нищо. Ако някой може да спечели прощението на греховете и вечния живот чрез собствените си усилия, тогава защо се роди Христос? Какъв е смисълът от Неговите страдания и смърт, Неговото възкресение, Неговата победа над греха, смъртта и дявола, ако хората могат да победят тези злини чрез собствените си усилия? Езикът не може да изрази, нито сърцето може да схване какво ужасно нещо е да направим Христос безполезен.

Човекът, който не бъде подтикнат от тези разсъждения да изостави Закона и увереността в собствената си правда за свободата в Христос, има сърце, което е по-твърдо от камък и желязо.

Павел не осъжда обрязването само по себе си. Обрязването не е вредно за човек, койтон е му приписва някаква специална важност. Нито пък делата са вредни, ако човекът не им приписва някаква спасителна стойност. Апостолът не казва, че делата са нежелателни, но да изграждаш надеждите си за правда върху делата е разрушително, защото това прави Христос безполезен.

Нека да имаме това предвид когато дяволът осъжда съвестта ни. Когато този змей ни осъджа, че не сме направили никакво добро, а само зло, кажете му: “Ти ме притесняваш със спомени за моите минали грехове; напомняш ми, че не съм направил никакво добро. Но това не ме притеснява, защото ако трябваше да уповавам на своите добри дела или да се отчайвам, че не съм направил добри дела, Христос нямаше да ме ползва. Нямам намерение да Го правя безполезен за мен. Бих Го направил безполезен, ако реша да си закупя Божието благоволение и вечния живот чрез моите добри дела, или ако се отчая от моето спасение поради моите грехове.”

СТИХ 3. Да! Повторно заявявам на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия закон.

Първият проблем на обрязването е, че прави Христос безполезен. Вторият проблем е, че задължава онези, които се обрязват, да спазват целия Закон. Павел е толкова искрен относно този въпрос, че го потвърждава с клетва. “Потвърждавам,” казва той, “заклевам се в живия Бог.” Твърдението на Павел може да се обясни и негативно: “Потвърждавам на всеки човек, който се обрязва, че не може да изпълни Закона в нито една точка. Със самото действие на обрязването той става необрязан, и в самото действие на изпълнение на Закона той не го изпълнява.” Това е простото значение на Павловото изявление. По-късно в шестата глава той изрично заявява, “Самите тези, които се обрязват, не спазват Закона. Фактът, че сте обрязани, не означава, че сте праведни и свободни от Закона. Истината е, че чрез обрязването ставате длъжници и слуги на Закона. Колкото повече се стараете да изпълнявате Закона, толкова повече се вплитате в игото на Закона.”

Аз самият съм преживял тази истина в себе си и в други. Виждал съм много хора, които работят до смърт в жадните си усилия да придобият спокойствие за съвестта си. Но колкото повече се опитваха, толкова повече се притесняваха. Особено в присъствието на смъртта те биваха толкова неспокойни, че съм виждал убийци да умират с по-добра благодат и смелост.

Това важи и за църковните правила. Когато бях монах, се опитвах най-усилено да спазвам строгите правила на моя орден. Бях свикнал да правя списък с греховете си и винаги се изповядвах, и каквито и наказания да ми бяха налагани, изпълнявах ги прилежно. Въпреки всичко това моята съвест винаги беше в треската на съмнението. Колкото повече се стараех да помогна на моята бедна нещастна съвест, толкова по-зле ставах. Колкото повече внимание обръщах на правилата, толкова повече ги нарушавах.

Следователно онези, които се стараят да бъдат оправдани чрез Закона, са много по-далеч от правдата на живота от бирниците, грешниците и блудниците. Те по-добре знаят, че не могат да уповават на своите си дела. Знаят, че не могат дори да се надяват да придобият прощение на греховете си.

Изявлението на Павел в този стих може да се приеме в смисъл, че онези, които се обрязват, се подчиняват на целия Закон. За да се покориш на Мойсей в една точка, трябва да се покориш във всички точки. Няма полза да кажеш, че само е необходимо само обрязването, но не и останалите Мойсееви закони. Същите причини, които задължават човек да приеме обрязването, също го задължават да приеме целия Закон. Така да приемеш, че Законът все още има сила, е да заявиш, че Христос още не е дошъл. И ако Христос още не е дошъл, тогава всички юдейски церемонии и закони относно месата, местата и времената са все още в сила и все още трябва да очакваме Христос да дойде. Цялото Писание, обаче, свидетелствува, че Христос е дошъл, че чрез Своята смърт е премахнал Закона, и че е изпълнил всички неща, които пророците са пророкували за Него.

Някои биха искали да ни подчинят на определени части от Мойсеевия Закон. Но това не трябва да се позволява при никакви обстоятелства. Ако позволим на Мойсеевия Закон да ни управлява в едно нещо, ще трябва да му се покорим във всички неща.

СТИХ 4. Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта.

В този стих Павел разкрива, че не говори толкова много за обрязването, колкото за упованието, което хората полагат във външното действие. Можем да го чуем да казв: “Аз не осъждам самия Закон; това, което осъждам, е, че хората искат да се оправдаят чрез Закона, като че ли Христос още не дошъл, или като че ли Той сам не е способен да оправдава грешниците. Именно това осъждам, защото то прави Христос безполезен. То ви отлъчва от Христос, така че Христос не е във вас, нито можете да бъдете съучастници в познанието, духа, общението, свободата, живота или победата на Христос. Вие сте напълно отлъчени от Него, така че Той вече няма нищо общо с вас, или по-скоро вие нямате нищо общо с Него.” Може ли да се каже нещо по-лошо срещу Закона? Ако мислите, че Христос и Законът могат заедно да обитават в сърцето ви, можете да сте сигурни, че Христос не обитава в сърцето ви. Защото ако Христос е във вашето сърце, Той нито ви осъжда, нито някога ви кара да уповавате на собствените си дела. Ако въобще познавате Христос, вие знаете, че добрите дела не служат за правда, нито лошите за осъждение. Аз не искам да отнема от добрите дела тяхната дължима похвала, нито искам да насърчавам зли дела. Но когато става въпрос за оправдание, казвам, че трябва да се съсредоточим само върху Христос, иначе Го правим безполезен. Трябва да изберете между Христос и правдата от Закона. Ако изберете Христос, вие сте праведни пред Бога. Ако се придържате към Закона, Христос не ви ползва.

СТИХ 4. Отпаднали сте от благодатта.

Това означава, че вече не сте в царството или състоянието на благодатта. Когато човек падне от борда на кораб в морето и се удави, няма значение от коя страна на кораба е паднал във водата. Онези, които отпадат от благодатта, загиват, без значение как са отпаднали. Онези, които искат да се оправдаят по Закона, са отпаднали от благодатта и са в сериозната опасност от вечна смърт. Ако това е вярно за тези, които се опитват да се оправдаят чрез моралния Закон, какво ще стане с онези, бих искал да знам, които се стремят да се оправдаят чрез своите собствени правила и обети? Те ще паднат до самото дъно на ада. “О, не,” казват те, “те ще полетят право в небето. Ако живееш според правилата на свети Франциск, свети Доминик, свети Бенедикт, ще придобиеш Божия мир и милост. Ако изпълняваш обетите за целомъдрие, покорсто и т.н., ще бъдеш награден с вечен живот.” Нека тези играчки на дявола да се върнат на мястото, от което са дошли, и да чуят какво Павел има да каже в този стих според учението на самия Христос: “Който вярва в Божия Син, има вечен живот; а който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божият гняв пребъдва върху него.”

Думите, “отпаднали сте от благодатта,” не трябва да се омаловажават. Те са важни. Да отпаднеш от благодатта означава да изгубиш изкуплението, прощението на греховете, правдата, свободата и живота, които Исус е заслужил за нас чрез Своята смърт и възкресение. Да изгубиш Божията благодат означава да спечелиш Божия гняв и осъждение, смъртта, робството на дявола и вечно осъждение.

СТИХ 5. Защото ние чрез Духа очакваме оправданието чрез вяра, за което се надяваме.

Павел заключава цялата тема с това изречение. “Вие искате да се оправдаете чрез Закона, чрез обрязването и чрез делата. Не можем да приемем това. Да се оправдаеш чрез тези неща означава, че Христос не ни ползва. Бихме били задължени да изпълним целия Закон. По-скоро чрез Духа бихме очаквали надеждата на правдата.” Апостолът не се задоволява да каже “оправдани чрез вяра.” Той прибавя надежда към вярата.

Святото Писание говори за надеждата по два начина: като предмет на чувствата и самата надежда като чувство. В първата глава на Посланието към Колосяните имаме пример за първата употреба на думата: “За надеждата, която се пази за вас на небесата,” т.е., нещото, за което се надяваме. За самата надежда като чувство цитираме стиха от осмата глава на Посланието към Римляните: “Защото чрез тази надежда се спасяваме.” Когато Павел използва понятието “надежда” тук, пишейки към Галатяните, ние можем да го приемем и в двата смисъла. Ние можем да чуем как Павел казва, “Ние очакваме в духа чрез вяра правдата, за която се надяваме, която в дължимото време ще ни се разкрие.” Или можем да разбираме Павел така: “Ние очакваме в духа чрез вяра за правдата с голяма надежда и желание.” Наистина, ние сме праведни, но нашата праведност още не е разкрита; докато живеем тук,         грехът пребъдва в нас, да не забравяме и за закона на нашите членове, който воюва против закона на ума ни. Когато грехът воюва в нашето тяло и ние чрез Духа се борим против него, тогава имаме причина за надежда още не сме съвършено праведни. Все още не сме придобили съвършената правда. Затова и се надяваме на нея.

Това е сладка утеха за нас. И ние трябва да я използваме за да утешаваме наскърбените. Трябва да им казваме: “Братко, ти би искал да почувствуваш Божието благоволение както чувствуваш своя грях. Но искаш твърде много. Твоята правда лежи на нещо много по-добро от чувства. Чакай и се надявай докато ти бъде разкрита в угодното на Бога време. Не ходи в чувствата си, а чрез учението за вярата, което ти оставя Христос в залог.”

Възниква въпросът, Каква е разликата между вяра и надежда? За нас е трудно да видим някаква разлика. Вярата и надеждата са така тясно свързани, че не могат да бъдат разделени. Но все пак между тях има разлика.

Първо, вярата и надеждата се различават по източника си. Вярата идва от разбирането, докато надеждата идва от волята.

Второ, те се различават по своето действие. Вярата казва какво трябва да се направи. Вярата учи, описва, направлява. Надеждата увещава ума да бъде силен и смел.

Трето, те се различават по своите цели. Вярата се съсредоточава върху истината. Надеждата гледа към Божията доброта.

Четвърто, те се различават по своето време. Вярата е началото на живота преди скърбите (Евреи 11). Надеждата идва по-късно и е родена от скърбите (Римляни 5).

Пето, те се различават по своите последствия. Вярата е съдия. Тя съди грешките. Надеждата е войник. Тя воюва против изпитанията, Кръста, отдапналността, отчаянието и очаква от злото да произлязат добри неща.

Без надежда вярата не може да устои. От друга страна, надежда без вяра е сляпо безразсъдство и надменност, защото липсва познание. Преди всичко друго християнинът трябва да има просвещението на вярата, за да може разумът да знае своята посока в дни на изпитание и сърцето да се надява на по-добри неща. Чрез вяра започваме, чрез надежда продължаваме.

Този текст съдържа превъзходно учение и много утеха. Той заявява, че се оправдаваме не чрез дела, жертви или церемонии, а само чрез Христос. Светът може да смята определени неща за много добри; без Христос те всички са лоши. Обрязването и закона и добрите дела са плътски. “Ние,” казва Павел, “сме над тези неща. Ние имаме Христос чрез вяра и сред нашите скърби с надежда очакваме съвършенството на нашата правда.”

Може би ще кажете, “Проблемът е, че не чувствувам да съм праведен.” Не трябва да чувствуваш, а да вярваш. Ако не вярваш, че си праведен, вършиш голяма злина против Христос, защото Той те е очистил с измиването на новорождението умрял е за теб, за да можеш чрез Него да придобиеш правда и вечен живот.

СТИХ 6. Понеже в Христа Исуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува чрез любов.

Разбира се, вярата трябва да бъде искрена. Тя трябва да бъде вяра, която върши добри дела чрез любов. Ако вярата няма любов, тя не е истинска вяра. Така Апостолът отвсякъде затваря пътя на лицемерите към Божието царство. От една страна той заявява, “В Христос обрязването няма сила,” т.е., делата не ползват нищо, а само вярата, и то без никакви заслуги, има сила пред Бога. От друга страна Апостолът заявява, че без плодове вярата не служи за нищо. Да смятаме, че “ако вярата оправдава без дела, нека не вършим нищо,” е да презираме Божията благодат. Безделната вяра не е оправдаваща вяра. По този сбит начин Павел представя целия живот на християнина. Вътрешно той се състои във вяра към Бога, а външно в любов към нашите ближни.

СТИХ 7. Вие вървяхте* добре; кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?

Това е откровено говорене. Павел твърди, че сега поучава същата истина, която винаги е поучавал, и че галатяните са тичали добре докато са се покорявали на истината. Но сега, заблудени от лъжеапостолите, те вече не тичат. Той сравнява живота на християнина със състезание. Когато всичко върви добре, евреите говорят за живота като състезание. “Вие тичахте добре,” означава, че всичко е било наред с галатяните. Те са живеели християнски живот и са били на правилния път към вечния живот. Думите, “Вие тичахте добре,” наистина са насърчаващи. Често животът изглежда като че ли пълзи, не тича. Но ако пребъдваме в истинското учение и ходим в духа, няма за какво да се притесняваме. Бог оценява живота ни по различен начин. Това, което за нас изглежда живот на бавно християнско развитие, за Бога може да изглежда живот на бърз напредък в благодат.

СТИХ 7. Кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?

Галатяните са били възпрепятствувани в християнския си живот когато са се отвърнали от вярата и благодатта към Закона. Апостолът непряко обвинява лъжеапостолите за възпиране на християнския напредък на галатяните. Лъжеапостолите са убедили галатяните да вярват, че са били в заблуда, и че не са постигнали никакъв напредък под влиянието на Павел. Под гибелното влияние на лъжеапостолите галатяните смятат, че преуспяват и напредват бързо в християнско познание и учение.

СТИХ 8. Това убеждение не е от Онзи, Който ви е призовал.

Павел обяснява как онези, които са били заблудени от лъжеучителите, могат да бъдат духовно излекувани. Лъжеапостолите са любезни хора. Очевидно те надминават Павел в ученост и благочестие. Галатяните лесно биват подвеждани от външната изява. Те предполагат, че биват учени от самия Христос. Павел им доказва, че тяхното ново учение не е от Христос, а от дявола. По този начин той успява да възвърне мнозина. Ние също можем да възвърнем мнозина от заблудите, в които са подведени, като покажем, че техните вярвания са въображаеми, нечестиви и противни на Божието Слово.

Дяволът е убедителен говорител. Той знае как да увеличи най-малкия грях в планина, докато започнем да мислим, че сме извършили най-тежкото престъпление, извършвано някога на земята. Такава поразена съвест трябва да бъде утешавана и поправяна, както Павел поправя галатяните, като им показва, че техният възглед не е от Христос, защото е противен на Благовестието, което описва Христос като кротък и милостив Спасител.

Сатана ще изкриви Благовестието и ще обясни Христос по своя си дяволски начин: “Наистина Христос е кротък, любезен и милостив, но само за онези, които са святи и праведни. Ако си грешник, нямаш надежда. Не каза ли Христос, че невярващите са вече осъдени? И нима Христос не извърши много добри дела и не пострада търпеливо множество злини, заповядвайки ни да следваме Неговия пример? Нали не искате да кажете, че вашият живот е напълно съобразен с Христовия пример и предписания? Вие сте грешник. Няма нищо добро във вас?”

Трябва да отговорим на Сатана по следния начин: Писанията представят Христос по два начина. Първо, като дар. “Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30). Затова и моите множество тежки грехове биват унищожени, ако вярвам в Него. Второ, Писанието представя Христос като пример за нас. Като пример Той трябва да застава пред мен само в определени случаи. Във време на радост и веселие, за да бъде за мен като огледало, в което да виждам недостатъците си. Но във време на изпитания ще приема Христос само като дар. Няма да чувам нищо друго освен това, че Христос е умрял за греховете ми.

На онези, които са отпаднали поради мисълта за греховете си, Христос трябва да бъде представен като Спасител и Дар, а не като пример. Но на грешниците, които живеят в лъжлива увереност, христос трябва да бъде представен като пример. Трудните думи на Писанието и ужасните Божии присъди срещу греха трябва да им бъдат подчертани. Отхвърлете Сатана във време на отчаяние. Кажете му: “О, проклети Сатана, избираш добро време да ми говориш за дела и работа, когато добре знаеш, че се притеснявам поради греховете си. Няма да те слушам. Ще слушам Христос, Който казва, че е дошъл в света за да спасява грешници. Това е истинският Христос и няма друг такъв. Мога да намеря изобилие от примери на свят живот в Авраам, Исая, Йоан Кръстител, Павел и други светии. Но те не могат да простят греховете ми. Не могат да ме спасят. Не могат да ми осигурят вечен живот. Затова не те искам за мой учител, Сатана.”

СТИХ 9. Малко квас заквасва цялото тесто.

Загрижеността на Павел не означава нищо за някои от галатяните. Много от тях са го отхвърлили като свой учител и са преминали към лъжеапостолите. Без съмнение лъжеапостолите са използвали всяка възможност да клеветят Павел като упорит и надменен човек, който не се спира пред нищо за да разруши единството на църквите заради своята себична гордост и ревност.

Други от галатяните може би не виждат проблем в това да се отклонят малко от учението за оправданието и вярата. Когато забелязват, че Павел вдига толкова много шум за нещо, което не им изглежда от някаква особена важност, те вдигат рамене в недоумение и си мислят: “И какво ако сме се отклонили малко от Павловото учение? Какво ако сме виновни само малко? Той би трябвало да не обръща внимание на цялия този въпрос и да не прави такъв проблем от него, за да не би да се разруши единството на църквите.” На това Павел отговаря: “Малко квас заквасва цялото тесто.”

Нашите противници използват същите възражения против нас. Те ни описват като свадливи зли заядливци. Но това са умелите хитрини на дявола, с които той се опитва да победи нашата вяра. Ние отговаряме с Павел: “Малко квас заквасва цялото тесто.”

Малките грешки прерастват в големи грешки. Търпимостта към една незначителна грешка неизбежно води до откровена ерес. Не е в нашата власт да си позволяваме да променяме нещо в учението на Библията. Нямаме право да променим дори една точка в него. Когато става въпрос за живота, ние сме готови да правим всичко, да понесем всичко, да простим всичко, което нашите противници изискват, докато вярата и учението остават чисти и незамърсени. Както Апостол Яков казва, “Защото който изпълни целия закон, но наруши една точка, е виновен за цялото.” Този текст ни подкрепя против нашите критици, които твърдят, че ние пренебрегваме любовта във вреда на църквите. Ние свидетелствуваме, че не желаем нищо повече от мир с всички хора. Ако те само ни позволят да запазим нашето учение за вярата! Чистото учение е приоритет пред любовта, апостолите, или дори пред небесните ангели.

Нека другите да хвалят любовта и съгласието до небесата; ние превъзнасяме властта на Словото и на вярата. Понякога любовта може да бъде пренебрегната без това е гибелно, но не е така със Словото и с вярата. Любовта търпи всичко, тя винаги отстъпва. Вярата не търпи нищо; тя никога не отстъпва. Любовта често бива мамена, но никога не угасва, защото няма какво да губи; тя продължава да върши добро дори на неблагодарните. Но когато се стигне до вярата и спасението сред множество лъжи и заблуди, които се представят за истина и заблуждават мнозина, любовта няма глас. Нека да не бъдем повлияни от общия призив към любов и единство. Ако не обичаме Бога и Неговото Слово, какво значение има, че обичаме нещо друго?

Затова Павел увещава и учителите, и слушателите да не подценяват учението за вярата, като че ли е играчка, с която да се забавляваме в часове на безделие.

СТИХ 10. Аз съм уверен за вас в Господа.

“Достатъчно ви поучавах, увещавах и укорявах. Надявам се за най-доброто за вас.”

Възниква въпросът дали Павел постъпва добре като се доверява на галатяните. Нима Святото Писание не ни забранява да вярваме на хората? Вярата уповава в Бога и никога не греши. Любовта вярва на хората и често греши. Тази вяра с любов в човека е необходима за живота. Без нея животът в света би бил невъзможен. Какъв живот би бил това, ако никой не може да вярва на никого? Истинските християни са по-склонни да вярват на хората от децата на този свят. Такава увереност в любов е плод на Духа. Павел имаше такава увереност в галатяните, макар че те бяха изоставили неговото учение. Той им вярва “в Господа,” доколкото те са в Христос и Христос е в тях. Ако изоставят напълно Христос, Апостолът вече няма да вярва на галатяните.

СТИХ 10. Че няма да помислите другояче.

“Няма да помислите друго, освен това, на което съм ви научил. С други думи, имам увереност, че не ще приемете учение, което е противно на това, на което съм ви научил.”

СТИХ 10. А който ви смущава, той ще понесе своето наказание, който и да е бил той.

Павел приема ролята на съдия и осъжда лъжеапостолите като смутители на галатяните. Той иска така да наплаши галатяните чрез своята сурова присъда срещу лъжеапостолите, че да избягват лъжеучението като заразна болест. Можем да го чуем как казва на галатяните: “Защо въобще давате на тези пакостници право да говорят? Те само ви затрудняват. Учението, което ви носят, причинява само проблеми за съвестта ви.”

Изразът, “който и да е той,” изглежда показва, че поне по външен вид лъжеапостолите са много добри и посветени хора. Може би сред тях е някой изявен ученик на апостолите, човек с репутация и авторитет. Вероятно Апостолът е изправен пред такава ситуация, иначе неговата пламенност е необяснима. Без съмнение много от галатяните са били отблъснати от грубостта на Апостола. Те може да са си помислили: Защо трябва да бъде така упорит в такива дребни неща? Защо така прибързано изговаря присъда над своите братя в служението?

Трябва да повтарям това много пъти, че трябва внимателно да разграничаваме между учението и живота. Учението е част от небето, животът е част от земята. Животът е грях, заблуда, нечистота, нещастия, и любовта трябва да понася, да вярва, да се надява и да страда от всички неща. Прощението на греховете трябва да бъде непрекъснато, за да не може грехът и заблудите да продължават. Но в учението не трябва да има грешки, не трябва да има нужда от прощение. Не може да има сравнение между учението и живота. Най-малката точка от учението е от по-голяма важност от самите небе и земя. Следователно не можем да позволим и най-малката йота от учението да бъде изкривена. Можем да пренебрегнем житейските грешки и скърби, защото ние съгрешаваме всекидневно. Дори светиите съгрешават, както самите те признават в Господната молитва и в Изповедта на вярата. Но, слава на Бога, нашето учение е чисто, защото всички членове на нашата вяра са основани върху Святите Писания.

СТИХ 11. И аз, братя, защо още да бъда гонен, ако продължавам да проповядвам обрязване? Тогава съблазънта на кръста би се махнала.

В своето голямо желание да призове обратно галатяните, Павел включва себе си в аргумента. Той казва: “Тъй като отказах да да приема обрязването като условие за нашето спасение, доведох на себе си омраза и гонение от целия мой народ. Ако бях признал обрязването, евреите биха престанали да ме преследват; всъщност, биха ме обичали и хвалели. Но тъй като проповядвам Христовото Благовестие и правдата от вяра, трябва да понасям гонения. Лъжеапостолите знаят как да избягнат Кръста и смъртната омраза на юдейски народ. Те проповядват обрязването и така си запазват благоволението на юдеите. Ако можеха да правят каквото си поискат, щяха да пренебрегнат всички разлики в учението и биха запазили единството на всяка цена. Но техните мечти за единство не могат да бъдат осъществени без загуба на истинското учение на Кръста. Би било твърде зле, ако съблазънта на Кръста престане.” Той изразява същата убеденост към коринтяните: “Защото Христос ме е пратил . . . да проповядвам Благовестието; не с мъдри думи, за да не се лиши Христовият кръст от значението си” (1 Кор. 1:17).

Тук някой би бил изкушен да нарече християните луди. Да призоваваш съзнателно опасностите като проповядваш и изповядваш истината, и така да довеждаш на себе си омразата и враждебността на целия свят, това не е ли лудост? Но Павел не се притеснява от враждебността на света. Тя го прави още по-смел да изповядва Христос. В неговото мислене враждата на света е белег за успеха и растежа на Църквата, която преуспява най-много във време на преследване. Когато съблазънта на Кръста престане, когато яростта на враговете на Кръста стихне, когато всичко е спокойно, това е белег, че дяволът е станал господар на Църквата и че чистото учение на Божието Слово е изгубено.

Свети Бернар отбелязва, че Църквата е в най-добрата си форма когато Сатана я атакува отвсякъде с хитрост и насилие; и в най-лошата си форма когато е в мир. В подкрепа на това твърдение той цитира текста от песента на Езекия: “Ето, вместо мир получих голяма горчивина.” Павел гледа с голямо подозрение на всяко учение, което не предизвиква противопоставяне.

Както Псалмистът лично преживява, гоненията винаги следват Божието Слово. “Аз повярвах, затова говорих; много бях наскърбен” (Пс. 116:10). Християните биват обвинявани и клеветени безмилостно. С убийците и крадците се отнасят по-добре, отколкото с християните. Светът смята истинските християни за най-зли престъпници, за които никое наказание не може да бъде твърде тежко. Светът мрази християните с удивителна жестокост и без угризения ги предава на най-срамна смърт, като се гордее, че така служи извънредно добре на Бога и на каузата на мира, като освобождава света от нежеланото присъствие на тези християни. Ние не трябва да позволяваме такова отношение да ни принуждава да се колебаем в нашата преданоск към Христос. Докато имаме такива гонения, знаем, че всичко е наред с Благовестието.

Исус даде същата утеха на Своите ученици в петата глава на Евангелието от Матей. “Благословени сте, когато ви хулят или гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мен; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата.” Църквата не трябва да се отказва от тази радост. Не бих искал да бъда в мир с папата, епископите, князете и сектантите, ако те не съгласят с нашето учение. Единството с тях би било непогрешим белег, че сме изгубили истинското учение. С две думи, докато Църквата прогласява учението, тя трябва да понася гонения, заящото Благовестието заявява Божията милост и слава. Това от своя страна разярява дявола, защото Благовестието го показва точно такъв, какъвто е, дявол, а не Бог. Следователно, докато Благовестието господствува, то е придружавано от гонения, в противен случай нещо не е наред с дявола. Когато дяволът е засегнат, ще го разберете от шума, който той вдига навсякъде.

Така че не се изненадвайте или обиждайте, когато адът се разяри. Гледайте на това като на щастлив белег, че всичко е наред с Благовестието на Кръста. Дано Бот никога да не позволи съблазънта на Кръста да бъде премахната. Това ще стане само ако ние проповядваме онова, което князът на този свят и неговите последователи ще се радват да чуят, правдата от дела. Никога не бихте си помислили, че дяволът може да бъде толкова мил, светът толкова приятен, папата толкова щедър и князете толкова очарователни. Но тъй като търсим Христовите предимства и чест, тези всички ни преследват навсякъде.

СТИХ 12. Дано се отсечаха ония, които ви разколебават.

Едва ли изглежда подходящо за апостол не само да критикува лъжеапостолите акот смутители на Църквата и да ги предава на дявола, но също да желае те да бъдат напълно отсечени – какво друго е това ако не явно проклинане? Предполагам, че Павел прави намек за ритуала на обрязването. Той казва на галатяните: “Лъжеапостолите ви принуждават да отрежете краекожието на плътта си. Е, аз пък бих желал те да бъдат напълно отсечени от корена.”

По-добре веднага да отговорим на въпроса дали е правилно за християните да проклинат. Определено не винаги, нито пък по всеки незначителен повод. Но когато нещата стигнат до там, че Бог и Неговото Слово биват открито хулени, тогава трябва да кажем: “Благословен да е Бог и Неговото Слово и проклето да е всичко, което е противно на Бога и Неговото Слово, дори това да бъде апостол или ангел от небето.”

Това показва каква важност Павел придава на най-малките точки от християнското учение, че се осмелява да проклина лъжеапостолите, очевидно хора с голяма популярност и влияние. Тогава какво право имаме ние да омаловажаваме учението? Без значение колко незначителна може да изглежда една точка от учението, ако бъде променена, тя може да се окаже постепенно разпадане на истините на нашето спасение.

Нека да правим всичко за да защитаваме славата и властта на Божието Слово. Всяка точка от него е по-велика от небето и земята. Християнската любов и единство нямат нищо общо с Божието Слово. Заповядано ни е да проклинаме и осъждаме всички хора, които дори в най-малката точка изкривяват Божието Слово, “защото малко квас заквасва цялото тесто.”

Павел е прав да проклина тези смутители на галатяните, като желае те да бъдат отсечени и изкоренени от Божията Църква и тяхното учение да изчезне завинаги. Такова проклинане е дар от Святия Дух. Така Петър прокле магьосника Симон, “Дано парите ти да загинат заедно с теб.” В Святите Писания са записани много случаи на такова свято проклинане, особено в Псалмите, напр., “Нека дойде ненадейно смърт на тях. Нека слязат живи в преизподнята” (Пс. 55:15).

Учението за добрите дела

Сега следват всякакви увещания и предписания. Обичай на апостолите е след като са поучавали вяра и са наставлявали съвестта, да следват с увещания за добри дела, та вярващите да изявяват задълженията на любовта един към друг. За да избегне впечатлението, че християнството воюва против добрите дела или се противопоставя на държавната власт, Апостолът също ни подтиква да отдаваме себе си на добри дела, да водим честен живот и да постоянствуваме във вяра и любов един към друг. Това ще изобличи в лъжа обвиненията на света, че ние християните сме врагове на почтеността и на обществения мир. Истината е, че ние християните знаем какво е наистина добро дело по-добре от всички философи и законодатели на света, защото свързваме вярата с делата.

СТИХ 13. Защото вие, братя, на свобода бяхте призвани; само не употребявайте като повод за угаждане на плътта, но с любов служете един на друг.

С други думи: “Вие придобихте свобода чрез Христос, т.е., доколкото става въпрос за съвестта, вие сте над всякакви закони. Вие сте спасени. Христос е вашата свобода и живот. Следователно законът, грехът и смъртта не могат да ви наранят или доведат до отчаяние. Това е съдържанието на вашата безценна свобода. Сега внимавайте да не използвате своята чудесна свобода като повод за угаждане на плътта.”

Сатана обича да превръща тази свобода, която Христос е придобил за нас, в разпуснатост. Още по онова време Апостол Юда се оплаква: “Защото са се вмъкнали някои хора . . . които обръщат благодатта на нашия Бог в похотливост” (Юда 4). Плътта разсъждава: “Ако сме без закон, можем да угаждаме на себе си. Защо да правим добро, защо да даваме милостиня, защо да понасяме зло, когато няма закон, който да ни принуждава да го правим?”

Това отношение е често срещано. Хората говорят за християнската свобода и след това служат на желанията на алчността, удоволствията, гордостта, завистта и други пороци. Никой не иска да изпълнява своите задължения. Никой не иска да помогне на брата си в нужда. Това понякога така ме изнервя, че бих искал свинята, която е стъпкала скъпоценните бисери, да се върне отново под тиранията на папата. Не можеш да събудиш народа на Гомора с благовестие на мира.

Дори ние като създания не изцпълняваме нашите задължения така ревностно в светлината на Благовестието, както сме правели преди това в мрака на невежеството, защото колкото по-сигурни сме ва свободата, закупена за нас от Христос, толкова повече пренебрегваме Словото, молитвата, добрите дела и страданията. Ако Сатана не ни измъчваше непрекъснато с изпитания, с гонения от нашите врагове и с неблагодарност от нашите братя, бихме станали така безгрижни и безразлични към всяко добро дело, че с времето ще изгубим вярата си в Христос, ще изоставим служението на Словото и ще търсим по-лесен живот. Много от нашите служители започват да правят именно това. Те се оплакват от служението, твърдят, че не могат да живеят от заплатите си, хленчат поради лошото отношение, което получават от онези, които са освободили от робството на Закона чрез проповядване на Благовестието. Тези служители изоставят нашия беден и оклеветен Христос, въвличат се в светски неща, търсят своята си полза, а не тази на Христос. Те скоро ще открият какви са последствията от това.

Тъй като дяволът винаги причаква от засада конкретно онези, които мразят света, и се стреми да ни лиши от нашата свобода в духа или да я изврати в свобода на плътта, ние увещаваме нашите братя по примера на Павел, за да не използват никога тази свобода на духа, закупена за нас от Христос, като извинение за плътски живот, или както Петър се изразява, 1 Пет. 2:16, “като покривало на злото.”

За да не злоупотребяват със свободата си, Апостолът налага на християните закона за взаимната любов, за да служат един на друг с любов. Нека всеки прилежно да изпълнява задълженията на своя пост и призвание и да помага на своя ближен според възможностите си.

Християните се радват да чуят и да се покоряват на това учение за любовта. Когато другите чуят за тази наша християнска свобода, те веднага си правят извода, “Ако съм свободен, мога да правя каквото си искам. Ако спасението не е въпрос на дела, защо трябва да върша каквото и да било за бедните?” По този груб начин те обръщат свободата на духа в лакомия и разпуснатост. Ние обаче искаме те да знаят, че ако използват живота си и притежанията си според собствените си страсти, ако не помагат на бедните, ако лъжат другите в работата си и грабят всичко, до което се докоснат, ние искаме да им кажем, че не са свободни, без значение какво си мислят сами за себе си, а са нечисти роби на дявола и са седем пъти по-зли, отколкото са били като роби на папата.

Колкото за нас, ние сме задължени да проповядваме Благовестието, което дава на всички хора свобода от Закона, греха и Божия гняв. Ние нямаме право да скриваме или отменяме тази свобода, прогласявана от Благовестието. И затова не можем да имаме нищо общо със свинята, която се втурва презглава в мръсотията на разврата. Правим това, което можем, прилежно ги увещаваме да обичат и да помагат на своите ближни. Ако нашето увещание не носи плод, ние ги оставяме на Бога, Който в Своето време ще се погрижи за тези, които не зачитат Неговата доброта. Междувременно се утешаваме с мисълта, че нашият труд не е напразно при истинските вярващи. Те оценяват тази духовна свобода и са готови да служат на другите в любов и, макар броят им да е малък, удовлетворението, което те ни дават, далеч надхвърля обезсърчението, което получаваме от големия брой на онези, които злоупотребяват с тази свобода.

Павел не може да бъде разбран неправилно, когато казва: “Братя, на свобода сте призвани.” За да не би някой да обърка свободата, за която той говори, със свободата на плътта, Апостолът добавя обяснителната бележка, “само не използвайте свободата като повод за угаждане на плътта, а в любов служете един на друг.” И тук на основата на Десетте Заповеди Павел обяснява какво означава да служим един на друг с любов.

СТИХ 14. Защото целият закон се изпълнява в една дума, в тази, “Да обичаш ближния си както себе си.”

Обичаят на Павел е първо да полага доктриналната основа, а след това да изгражда върху нея златото, среброто и скъпоценните камъни на добрите дела. Но няма друга основа освен Исус Христос. Върху тази основа Апостолът издига сградата на добрите дела, които той определя в едно изречение: “Да обичаш ближния си както себе си.”

Като добавя такива заповеди за любовта Апостолът доста притеснява лъжеапостолите, защото казва на галатяните: “Аз ви описах какво е духовният живот. Сега ще ви науча и какво са наистина добрите дела. Правя това за да разберете, че глупавите церемонии, които лъжеапостолите превъзнасят толкова много, са далеч по-маловажни от делата на християнската любов.” Това е белегът на всички лъжеучители, че те не само извращават чистото учение, но и не вършат добро. Тъй като тяхната основа е опорочена, те могат да градят само дърво, сено и слама. Странно е, че лъжеапостолите, които са такива ревностни защитници на добрите дела, никога не изискват делата на любовта като християнската любов и практическите добродетели на помощ с говорене, ръце и сърце. Тяхното единствено изискване е да се спазват обрязването, дните, месеците, годините и времената. Не могат да си помислят за други добри дела.

Апостолът увещава всички християни да практикуват добри дела след като са приели чистото учение на вярата, тъй като макар че са оправдани, в тях все още е старата плът, която ги възпира от вършене на добро. Затова е необходимо искрените проповедници да развиват учението за добрите дела така прилежно, както и учението на вярата, защото Сатана е смъртен враг и на двете. Въпреки това вярата трябва да бъде първа, тъй като без вяра е невъзможно да знаем какво е богоугодно дело.

Нека никой не си мисли, че знае всичко за тази заповед, “Да обичаш ближния си както себе си.” Тя звучи кратко и лесно, но покажете ми човека, който може да поучава, изучава и върши тази заповед съвършено. Никой от нас не слуша, нито набляга, нито практикува тази заповед правилно. Макар че съвестта боли когато не изпълним тази заповед във всяко отношение, ние не сме подтиснати от неспособността си да се отнасяме съвършено към нашия ближен с искрена и братска любов.

Думите, “защото целият закон се изпълнява в едно слово,” носят със себе си критика към галатяните. “Вие така сте се увлекли в своите суеверия и церемонии, които не ползват за нищо, че пренебрегвате най-важното нещо, любовта.” Св. Йером казва: “Ние изтощаваме телата си с бдения, пости и труд и пренебрегваме любовта, царицата на добрите дела.” Погледнете монасите, които педантично постят, бдят и т.н. Да пропуснеш и най-малкото изискване на техния орден би било престъпление от първа величина. В същото време те лекомислено пренебрегват задълженията на любовта и се мразят един друг до смърт. Но те смятат, че това не е грях.

Старият Завет е наситен с примери, които показват колко много Бог цени любовта. Когато Давид и неговите другари нямаха храна, с която да заситят глада си, те ядоха от присъствените хлябове, които бяха забранени за миряните. Христовите ученици нарушиха съботния закон, когато късаха класове и ядяха. Самият Христос наруши Съботата (както твърдяха юдеите) като изцеляваше болните в събота. Тези примери показват, че любовта трябва да бъде на първо място пред всякакви закони и церемонии.

СТИХ 14. Защото целият закон се изпълнява в една дума.

Можем да си представим как Апостолът казва на галатяните: “Защо се изтощавате така с церемонии, меса, дни, места и подобни? Оставете тези глупости и ме послушайте. Целият Закон се изпълнява в това изречение, ‘Да обичаш ближния си както себе си.’ Бог не е особено заинтересован от церемонии, нито има някаква полза от тях. Единственото нещо, което Той изисква от вас, е да вярвате в Христос, Когото е изпратил. Ако към вярата, която идва първа като най-приемливо служение пред Бога, искате да добавите закони, тогава трябва да знаете, че всички закони се изпълняват в тази кратка заповед, ‘Да обичаш ближния си както себе си.’”

Павел знае как да обясни Божия закон. Той вмества всички Мойсееви закони в едно кратко изречение. Разумът се съблазнява в краткостта, с която Павел обяснява Закона. Затова разумът гледа с пренебрежение на учението за вярата и неговите наистина добри дела. Да служим един на друг с любов, т.е. да наставляваме заблудилите се, да утшаваме скърбящите, да привдигаме падналите, да помагаме да ближния си по всякакъв начин, да носим неговите немощи, да издържаме на трудности, труд, неблагодарност в Църквата и в света, и от друга страна да се покоряваме на властта, да зачитаме родителите си, да бъдем търпеливи у дома със свадлива жена и непокорно семейство, тези неща въобще не се смятат за добри дела. Истината е, че те са такива превъзходни дела, че не е възможно светът да ги оцени на истинската им стойност.

Съвсем кратко е казано: “Обичай ближния си както себе си.” Но какво повече може да се каже? Не можете да намерите по-добър или по-ясен пример от самите себе си. Ако искате да знаете как трябва да обичате ближния си, запитайте се доколко обичате себе си. Ако попаднете в проблеми или опасност, ще се радвате да имате любовта и помощта на всички хора. Не се нуждаете от никакъв учебник да ви учи как да обичате ближния си. Всичко, което трябва да правите, е да погледнете в сърцето си и то ще ви каже как трябва да обичате ближния си както себе си.

Мой ближен е всеки човек, особено онези, които имат нужда от помощта ми, както Христос обяснява в десетата глава на Лука. Дори ако човекът ми е направил зло или ме е наранил по някакъв начин, той все пак е човешко същество от плът и кръв. Докато човекът остава човешко същество, той трябва да бъде предмет на нашата любов.

Затова Павел увещава своите галатяни и заедно с тях всички вярващи да служат един на друг с любов. “Вие, галатяни, нямаше защо да приемате обрязването. Ако сте толкова ревностни да вършите добри дела, ще ви кажа с една дума как да изпълните всички закони. ‘С любов служете един на друг.’ Никога няма да ви липсват хора, на които да правите добро. Светът е пълен с хора, които имат нужда от вашата помощ.”

СТИХ 15. Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите.

Когато вярата в Христос е подтисната, мирът и единството в църквата престават. Възникват различни възгледи и несъгласия относно учението и живота, и членовете се хапят и изтребват един друг, т.е. осъждат се един друг докато се изтребят. Писанията и опитът от всички епохи свидетелствуват за това. Днес са се появили много секти, защото всяка една секта обвинява другите. Когато се изгуби единството на духа, не може да има съгласие относно учението или живота. Непрекъснато и безкрайно ще се появяват нови заблуди.

За да избегне несъгласията Павел полага принципа: “Нека всеки човек да върши своите задължения в положението, в което Бог го е призвал. Никой не трябва да превъзнася себе си над другите или да критикува усилията на другите докато хвали своите действия. Нека всеки да служи в любов.”

Не е лесно да поучаваме вяра без дела и все пак да изискваме дела. Ако Христовите служители не са мъдри в боравенето с Божиите тайни и правилно да разделят Словото, вярата и добрите дела могат лесно да бъдат объркани. И учението за вярата, и учението за добрите дела трябва да бъдат прилежно преподавани, и все пак това трябва да става така, че и двете учения да остават в дадените им от Бога граници. Ако само поучаваме дела, както нашите противници правят, ще изгубим вярата. Ако само поучаваме вяра, хората ще започнат да мислят, че добрите дела са излишни.

СТИХ 16. Затова казвам: Ходете по Духа, и няма да угаждате на плътските страсти.

“Не съм забравил какво ви казах за вярата в първата част от моето писмо. Това, че ви увещавам да имате любов един към друг, не трябва да ви прави да мислите, че съм се отказал от моето учение за оправдание само чрез вяра. Все още съм на същото мнение. И за да премахна всяка възможност за неразбиране, добавям тази обяснителна бележка: ‘Ходете по Духа, и няма да угаждате на плътските страсти.’”

С този стих Павел обяснява как иска да бъде разбрано това изречение: С любон служете един на друг. “Когато искам от вас да се обичате един друг, това е което имам предвид и което изисквам, ‘Ходете по Духа.’ Знам много добре, че няма да изпълните Закона, защото сте грешници докато сте живи. И въпреки това трябва да се стараете да вървите в духа, т.е. да се борите против плътта и да следвате ръководството на Святия Дух.”

Съвсем очевидно е, че Павел не е забравил учението за оправданието, защото като изисква от Галатяните да вървят в Духа, той в същото време отрича, че добрите дела могат да оправдават. “Когато говоря за изпълнение на Закона, не искам да кажа, че сте оправдани чрез Закона. Всичко, което искам да кажа, е, че трябва да вземете Духа за свой Ръководител и да се противопоставяте на плътта. Това е всичко, което можете да правите. Покорявайте се на Духа и воювайте против плътта.”

СТИХ 16. И няма да угаждате на плътските страсти.

Плътската страст не е напълно унищожена в нас. Тя непрекъснато се надига и войва против Духа. Никоя плът, нито дори тази на истинския вярващ, не така пълно под влиянието на Духа, че да не хапе или поглъща, или поне пренебрегва заповедта за любовта. При най-малкия повод тя пламва, изисква възмездие и мрази ближния като враг, или поне не го обича така както трябва.

Затова Апостолът постановява това правило на любовта за вярващите. Служете един на друг с любов. Понасяйте немощите на брата си. Прощавайте един на друг. Без такова изтърпяване и въздържане, даване и прощаване, не може да има единство, защото обидите и съблазните са неизбежна част от човешката природа.

Винаги когато сте гневни на брат си по каквато и да била причина, подтиснете силните си чувства чрез Духа. Понесете неговата немощ и го обичайте. Той не престава да бъде ваш ближен или брат само защото ви е обидил. Обратното, сега повече от преди той се нуждае от вашата любов и внимание.

Схоластиците смятат, че плътската страст тук означава похот. Настина, вярващите често са изкушавани от похоти. Дори женените не са защитени срещу плътска похот. Хората влагат твърде малка стойност в това, което имат и пожелават онова, което нямат, както казва поетът:

“Нещата забранени ний винаги желаем,
И всичко непозволено желаем да придобием.”

Аз не отричам, че плътската страст включва плътската похот. Но тя означава повече. Тя включва всички извратени желания, с които вярващите са повече или по-малко заразени, като гордост, омраза, алчност, нетърпение. По-долу Павел изброява сред делата на плътта идолопоклонство и ерес. Ясно е какво иска да каже апостолът. “Искам вие да се обичате един друг. Но вие не го правите. Всъщност вие не можете да го правите, поради плътта ви. Следователно не можете да се оправдаете чрез дела на любов. Дори за миг не си помисляйте, че си противореча на моята позиция относно вярата. Вярата и надеждата трябва да продължат. Чрез вяра биваме оправдани, чрез надежда устояваме докрай. В допълнение служим един на друг с любов, защото истинската вяра не е безделна. Нашата любов, обаче, е несъвършена. Като искам от вас да вървитев Духа, аз ви показвам, че любовта ни не е достатъчна за да ни оправдае. Нито пък изисквам да се освободите от плътта, но да я управлявате и подчинявате.”

СТИХ 17. Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта.

Когато Павел заявява, че “плътта се противи на Духа, и Духът на плътта,” той има предвид, че ние не трябва да мислим, говорим или вършим нещата, които плътта ни внушава. “Знам,” казва той, “че плътта търси греха. Това, което вие трябва да правите, е да се противопоставяте на плътта чрез Духа. Но ако изоставите водителството на Духа и последвате плътта, ще угаждате на плътските страсти и ще умрете в греховете си.”

СТИХ 17. Понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате.

Тези двама ръководители, плътта и Духът, са яростни противници. Апостолът пише за това противопоставяне в седмата глава на Посланието към Римляните: “Но в частите си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?”

Схоластиците са в недоумение относно тази изповед на Павел и се чувствута задължени да спасят честта му. Това, че един избран съд на Христос може да има закона на греха в частите си им изглежда невероятно и нелепо. Те избягват ясното твърдение на Апостола като казват, че той говори за нечестивите. Но нечестивите никога не се оплакват от вътрешни борби или от робството на греха. Грехът владее неограничено в тях. Това оплакване принадлежи лично на Павел и на всички вярващи.

Павел никога не отрича, че чувствува плътската страст. Вероятно понякога той дори чувствува нагона на плътската похот, но без съмнение бързо го подтиска. И ако понякога се чувствува гневен или нетърпелив, той се противопоставя на тези чувства чрез Духа. Няма да стоим безделно и да гледаме как такова утешително изявление бива анулирано. Схоластиците, монасите и други подобни воюват само против плътската похот и се гордеят с победа, която те никога не са придобивали. Междувременно подхранват в телата си гордост, омраза, надменност, самоувереност, презрение към Божието Слово, невярност, богохулство и други страсти на плътта. Те никога не се борят против тези грехове, защото никога не са ги смятали за грехове.

Само Христос може да ни даде съвършена правда. Следователно трябва винаги да вярваме и да се надяваме на Христос. “Който вярва няма да се посрами” (Рим. 9:33).

Не се отчайвайте, ако чувствувате как плътта воюва против Духа или ако не можете да я принудите да се подчинява. За вас е невъзможно да следвате водителството на Духа във всичко без никаква намеса от страна на плътта. Правите всичко, което можете, ако се противопоставяте на плътта и не изпълнявате нейните искания.

Когато бях монах, си мислех, че съм изгубен завинаги когато изпитвах зло чувство, плътска похот, гняв, омраза или завист. Опитвах се да успокоя съвестта си по много начини, но не успявах, защото страстта винаги се връщаше и не ми даваше почивка. Казвах си: “То допусна този или онзи грях, завист, нетърпение, и други подобни. Твоето влизане в този свят орден е напразно и всичките ти добри дела не те ползват за нищо.” Ако по онова време съм разбирал това изречение, “плътта се противи на Духа и Духът се противи на плътта,” бих си спестил много дни на себеизмъчване. Бих си казал: “Мартин, ти никога няма да бъдеш без грях, защото имаш плът. Не се отчайвай, но се противопоставяй на плътта.”

Помня как доктор Щаупиц обичаше да ми казва: “Хиляди пъти обещавах на Бога да стана по-добър човек, но никога не съм спазвал обещанието си. От сега нататък няма да полагам никакви клетви. Опитът ме научи, че не мога да ги спазвам. Ако Бог не е милостив към мен заради Христос и не ми подари благословено избавление, не мога да застана пред Него.” Това беше богоугодно отчаяние. Никой истински вярващ не уповава в своята си праведност, а казва заедно с Давид, “И не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае ни един жив” (Пс. 143:2). И отново, “Ако би забелязвал беззаконията, Господи, то кой, Господи, би могъл да устои?” (Пс. 130:3).

Никой човек не трябва да се отчайва за спасението поради плътската страст. Нека да я осъзнава, но да не й се подчинява. Страстите на похотта, гнева и други пороци може да го разтърсват, но не трябва да го събарят. Грехът може да го атакува, но той не трябва да го приема. Да, колкото по-добър е един християнин, толкова повече ще изпитва разгорещеността на борбата. Това обяснява многото оплаквания в Псалмите и в цялата Библия.

Всеки трябва да определи своите конкретни слабости и да се пази срещу тях. Бдете и воювайте в Духа срещу своята слабост. Дори ако не можете напълно да я победите, поне трябва да воювате против нея.

Според това описание светия не е някой, който е направен от дърво и никога не чувствува никакви плътски страсти или желания. Истинският светия изповядва своята правда и се моли да му бъдат простени греховете. Цялата Църква се моли за прощение на греховете и изповядва, че вярва в прощението на греховете. Ако нашите противници прочетат Писанията, скоро ще открият, че не могат да отсъждат нищо правилно, нито греха, нито святостта.

СТИХ 18. Но ако се водите от Духа, не сте под закон.

Тук някой може да възрази: “Как така не сме под закона? Ти самият, Павле, казваш, че имаме плът, която воюва против Духа и ни подчинява.”

Но Павел ни казва това да не ни обременява. Докато сме водени от Духа и сме готови да се покоряваме на Духа, Който се противи на плътта, ние не сме под Закона. Истинските вярващи не са под Закона. Законът не може да ги осъди, макар че те чувствуват греха и го изповядват.

Следователно велика е силата на Духа. Когато вярващият е воден от Духа, Законът не може да го осъди, макар че той извършва истински грях. Защото Христос, в Когото вярваме, е нашата правда. Той е без грях и Законът не може да Го осъди. Докато сме с Него, ние сме водени от Духа и сме свободни от Закона. Дори когато поучава добри дела, Апостолът не губи от погледа си учението за оправданието, но показва във всяко изречение, че е невъзможно да се оправдаем чрез дела.

Думите, “Ако сте водени от Духа, не сте под закон,” са изпълнени с утеха. Понякога става така, че гняв, омраза, нетърпение, плътско желание, страх, скръб или някаква друга плътска страст така обхващат човека, че той не може да ги отърси от себе си, колкото и силно да се опитва. Какво да прави? Трябва ли да се отчайва? Да не бъде! Нека да си каже: “Плътта ми изглежда отново воюва против Духа. Воювай, плът, и се разярявай колкото искаш. Но няма да постигнеш своето. Аз следвам водителството на Духа.”

Когато плътта ни започне да беснее, единственото лекарство е да вземем меча на Духа, словото на спасението и да воюваме против плътта. Ако изгубите Словото от погледа си, вие сте безпомощни срещу плътта. Знам това със сигурност. Бил съм атакуван от много силни страсти, но веднага като хвана някой текст от Писанието, моите изкушения ме напускат. Без Словото не мога да си помогна срещу плътта.

СТИХ 19. А делата на плътта са явни.

Павел казва: “За да не се крие никой от вас зад своето незнание, ще изброя първо делата на плътта, а след това също и делата на Духа.”

Сред галатяните е имало много лицемери, както има и сред нас, които се преструват на християни и говорят много за Духа, но не ходят по Духа; ходят по плът. Павел възнамерява да им покаже, че не са толкова святи, колкото искат другите да ги смятат за святи.

Всеки период в живота има своите особени изкушения. Няма нито един истински вярващ, когото плътта не подбужда непрекъснато към нетърпение, гняв, гордост. Но едно е да бъдеш изкушаван от плътта, а друго е да поддадеш на плътта, да вършиш нейните желания без страх или угризения и да продължаваш в греха.

Християните също падат и следват плътските страсти. Давид изпадна в ужасно прелюбодейство. Петър също падна тежко когато отрече Христос. Колкото и големи да са тези грехове, те не са извършени съзнателно против Бога, а от слабост. Когато греховете им бяха показани, тези хора не продължиха упорито в греха си, а се покаяха. На онези, които съгрешат поради слабост, не се отказва прощение, ако отново се привдигнат и престанат да грешат. Няма нищо по-лошо от това да продължаваш в греха. Ако те не се покаят, но упорито продължат да изпълняват желанията на плътта, това е сигурен белег, че не са искрени.

Никой човек не е свободен от изкушения. Някои биват изкушавани по един начин, други по друг начин. Един човек бива по-лесно изкушаван към горчивина и тъжен дух, богохулство, неверие и отчаяние. Друг по-лесно бива изкушаван към плътска похот, гняв, завист, алчност. Без значение на какви грехове сме изложени, ние трябва да вървим в Духа и да се противопоставяме на плътта. Онези, които са Христови, разпъват плътта си.

Някои от древните светии са се трудели така усилено да придобият съвършенство, че са изгубили способността да чувствуват каквото и да било. Когато бях монах, често исках да видя истински светия. Представях си го обикалящ в пустинята, въздържащ се от месо и напитки и живеещ на корени и треви и студена вода. Бях придобил тази чудата представа за тези величествени светии от книгите на схоластиците и на църковните бащи. Но сега знаем от Писанията кои са истинските светии. Не онези, които живеят самотен живот, или си правят фетиши от дните, месата, дрехите и такива неща. Истинските светии са онези, които вярват, че са оправдани чрез Христовата смърт. Навсякъде, където Павел пише към християните, той ги нарича святи деца и Божии наследници. Всички, които вярват в Христос, мъже или жени, свободни или роби, са светии; не поради техните добри дела, а поради Божиите заслуги, които те придобиват чрез вяра. Тяхната святост е дар, а не тяхно лично постижение.

Служителите на Благовестието, управителите, родителите, децата, господарите, слугите, и т.н., са истински светии, когато вземат Христос за своя мъдрост, правда, освещение и изкупление, и когато изпълняват задълженията на своето призвание според стандартите на Божието Слово и подтискат страстите и желанията на плътта чрез Духа. Не всички имат еднаква способност да се противопоставят на изкушенията. Несъвършенствата винаги ще излизат наяве. Но това не пречи на тези хора да бъдат святи. Техните неволни грешки биват простени, ако те се държат чрез вяра за Христос. Дано Бог не позволи да бъдам прибързани съдии на онези, които са слаби във вярата и живота си, но обичат Божието Слово и използват Господната вечеря.

Благодаря на Бога, че ми е позволил да видя (което като монах така искрено желаех да видя) не един, а много светии, цели множества от светии. Не светиите, на които папистите се възхищават, а светиите, които Христос иска. Сигурен съм, че съм един от истинските светии на Христос. Кръстен съм. Вярвам, че Христос моят Господ ме е изкупил от всичките ми грехове и ме е облякъл със Своята вечна правда и святост. Да се крия в пещери и бърлоги, да имам мършаво тяло, да нося дълга коса с погрешната представа, че такива отклонения от нормалното ще ми спечелят някакво специално положение в небето, това не е свят живот. Свят живот е да бъда кръстен и да вярвам в Христос и да подчинявам плътта чрез Духа.

За нас не е безполезно да чувствуваме плътските страсти. Това ни предпазва да не станем суетни и надменни с нечестива увереност в нашата собствена правда от дела. Монасите са така изпълнени с увереност в своята си правда, че си мислят, че имат толкова много святост, че могат да си позволят да продават част от нея на другите, макар че собствените им сърца ги изобличават в несвятост. Християнинът чувствува несвятото състояние на сърцето си и то го прави да се чувствува така аднал, че не може да уповава на своите добри дела. Затова той отива при Христос за да намери съвършена правда. Това пази християнина смирен.

СТИХОВЕ 19, 20. А делата на плътта са явни. Те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство . . .

Павел не изброява всички дела на плътта, а само някои. Първо, той споменава различни видове плътски похоти, като прелюбодейство, блудство, сладострастие и т.н. Но плътската похот не е единственото дело на плътта, и затова сред делата на плътта той изброява също идолопоклонство, чародейство, омраза и подобни. Тези понятия са така познати, че не изискват дълги обяснения.

Идолопоклонство

И най-добрата религия, и най-ревностното посвещение без Христос е открито идолопоклонство. Смята се за свято действие когато монасите в своите килии разсъждават върху Бога и Неговите дела и в религиозен екстаз коленичат да се молят и да плачат от радост. Но Павел нарича това просто идолопоклонство. Всяка религия, която се покланя на Бога в невежество или в пренебрежение към Неговото Слово и воля, е идолопоклонство

Те може да си мислят за Бога, Христос и небесните неща, но го правят по собствения си начин, а не според Божието Слово. Смятат, че дрехите им, начинът им на живот и поведението им са святи и угодни на Христос. Не само очакват да умиротворят Христос чрез строгостта на живота си, но също очакват да бъдат наградени от Него за добрите им дела. Затова и най-добрите им “духовни” мисли са нечестиви мисли. Всяко поклонение на Бога, всяка религия без Христос е идолопоклонство. Бог благоволи само и единствено в Христос.

По-горе казах, че делата на плътта са явни. Но идолопоклонството си слага такава добра маска и действува така духовно, че измамата му се разпознава само от истинските вярващи.

Чародейство

Този грях е бил много разпространен преди да се появи светлината на Благовестието. Когато бях дете, имаше много вещици и магьосници, които “омайваха” добитъка и хората, особено децата, и нанасяха много вреда. Но сега, когато Благовестието е тук, не чувате много за това, защото Благовестието изпъжда дявола. Сега той омайва хората с по-нечестиви средства чрез духовно чародейство.

Чародейството е разновидност на идолопоклонството. Както вещиците са свикнали да омайват хора и добитък, така и идолопоклонниците, т.е. всички себеправедни, се стремят да омаят Бога и да Го направят такъв, който оправдава хората не чрез вяра в Христос, а чрез дела по човешки избор. Но те омайват и заблуждават себе си. Ако продъллжат в своите нечестиви представи за Бога, ще умрат в идолопоклонството си.

Разцепления

Под разцепления тук Павел разбира ересите. В Църквата винаги е имало ереси. Какво единство на вярата може да съществува между всички различни монаси и различни ордени? Никакво. В папството няма единство в духа, няма съгласие в умовете, а голямо разцепление. Няма единство в учението, вярата и живота. От друга страна, сред евангелските християни Словото, вярата, религията тайнствата, служението, Христос, Бог, сърцето и ума са еднакви за всички. Това единство не бива смущавано от външните разлики в положението или призванието.

Пиянства, пирувания

Павел не казва, че яденето и пиенето са дело на плътта, а че неумереността в яденето и пиенето, която днес е разпространен порок, е дело на плътта. Онези, които се отдават на лакомия, трябва да знаят, че не са духовни, а плътски. Върху тях е произнесена присъда, че няма да наследят небесното царство. Павел желае християните да избягват пиянството и лакомията, за да живеят умерен и трезв живот, за да не стане тялото отпуснато и чувствено.

СТИХ 21. За които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство.

Това е сурова присъда, но е много необходима за онези лъжехристияни и лицемери, които говорят много за Благовестието, за вярата и за Духа, а живеят по плът. Но тази сурова присъда е насочена главно към еретиците, които уповават силно на своята си важност, за да бъдат изплашени и да започнат да воюват с Духа против плътта.

СТИХОВЕ 22, 23. А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание.

Апостолът не говори за делата на Духа както говори за делата на плътта, а дава на тези християнски добродетели по-добро име. Той ги нарича плодове на Духа.

Любов

Би било достатъчно да споменем само плодът на любовта, защото любовта обхваща всички плодове на Духа. В 1 Коринтяни 13 Павел приписва на любовта всички плодове на Духа: “Любовта дълго търпи и милостива,” и т.н. Тук той поставя любовта сред другите плодове на Духа, за да напомни на християните да се обичат един друг, “да си отдават чест един на друг,” да ценят другите повече от себе си, защото имат Христос и Святия Дух в себе си.

Радост

Радост означава сладката мисъл за Христос, мелодични химни и псалми, хваления и благодарения, с които християните се наставляват, вдъхновяват и обновяват. Бог не харесва съмнения и отпадналост. Той мрази мрачни учения, тъжни и меланхолични мисли. Бог обича радостни сърца. Той не изпрати Сина Си да ни изпълни с тъга, а да развесели сърцата ни. По тази причина пророците, апостолите и самият Христос увещават, дори ни заповядват да се радваме и веселим. “Радвай се много, Сионова дъщерьо; възклицавай, Ерусалимска дъщерьо; ето твоят Цар иде при теб” (Зах. 9:9). В псалмите непрекъснато ни се казва да “се веселим в Господа.” Павел казва: “Радвайте се винаги в Господа.” Христос казва: “Радвайте се, защото имената ви са написани на небесата.”

Мир

Мир към Бога и хората. Християните трябва да бъдат мирни и спокойни. Не спорещи, не с омраза, а разумни и търпеливи. Не може да има мир без дълготърпение, и затова Павел веднага след това изброява и тази добродетел.

Дълготърпение

Дълготърпението е това качество, което дава на човека способност да понася беди, рани, укори, и го прави търпелив да очаква подобрението на онези, които са му навредили. Когато дяволът открие, че не може да победи определени хора чрез сила, той се опитва да ги победи за дълъг период от време. Той знеа, че сме слаби, и не можем да издържаме дълго. Затова отново опитва своите изкушения докато успее. За да устоим на неговите непрекъснати атаки, ние трябва да бъдем дълготърпеливи и търпеливо да очакваме дяволът да се измори от играта си.

Благост

Благост в поведението и в живота. Истинските последователи на Благовестието не трябва да бъдат остри и жлъчни, а добри, кротки, любезни и вежливи, което ще насърчи останалите да търсят тяхната компания. Благостта може да гледа със снизхождение на грешките на другите и да ги покрива. Благостта винаги е радостна, когато дава на другите. Благостта може да говори дори със сурови и груби хора, според старата езическа поговорка: “Трябва да познаваш нрава на своите приятели, но не трябва да ги мразиш.” Такъв благ човек е Исус Христос, както Го описва Благовестието. За Петър се знае, че винаги е плачел, когато си е припомнял благостта на Христос в Неговите всекидневни срещи с хората. Благостта е превъзходна добродетел и е много полезна във всекидневния живот.

Доброта

Човек е добър, когато е готов да помага на другите в техните нужди.

Вяра

Като изброява вярата сред плодовете на Духа, Павел очевидно няма предвид вяра в Христос, а вяра в хората. Такава вяра не е подозрителна към хората, а вярва най-доброто. Естествено, притежателят на такава вяра ще бъде мамен, но той не обръща внимание на това. Той е готов да вярва на всички хора, но не уповава на всички хора. Когато тази добродетел липсва, хората са подозрителни, жлъчни и своеволни, и няма да вярват на нищо, нито ще отстъпват пред някого. Без значение колко добре говори или се държи един човек, те ще намират повод за критики, и ако не ги глезиш, никога няма да им угодиш. Напълно невъзможно е да се сприятелиш с такива хора. Следователно, такава вяра в хората е доста необходима. Какъв ще бъде животът, ако никой не може да вярва на другите?

Кротост

Човек е кротък когато не бърза да се гневи. Във всекидневния живот стават много неща, които предизвикват гнева на един човек, но християнинът побеждава гнева си чрез кротост.

Себеобуздание

Християните трябва да водят трезв и целомъдрен живот. Те не трябва да бъдат прелюбодейци, блудници или чувствени. Не трябва да бъдат крамолници или пияници. В първата и втората глава на Посланието към Тит Апостолът увещава епископите, младите жени и женените да бъдат целомъдрени и чисти.

СТИХ 23. Против такива няма закон.

Има закон, разбира се, но той не важи за онези, които носят тези плодове на Духа. Законът не е даден за праведния. Истинският християнин се държи по такъв начин, че няма нужда от закон да го предупреждава или да го възпира. Той се покорява на Закона не по принуда. Законът не го притеснява. За него няма нужда да има някакъв Закон.

СТИХ 24. А които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й.

Истинските вярващи не са лицемери. Те разпъват плътта с нейните зли страсти и похоти. Тъй като не са съблекли напълно грешната плът, те са склонни към грях. Не се страхуват, нито обичат Бога както трябва. Склонни са да бъдат подбуждани към гняв, завист, нетърпение, плътска похот и други страсти. Но няма да вършат нещата, към които ги подтиква плътта. Те разпъват плътта със злите й страсти и похоти чрез пости и упражнения и, над всичко, като ходят в Духа.

Да се противопоставяме на плътта по този начин означава да я приковем на Кръста. Макар че плътта е все още жива, тя не може да действува според своите желания, защото е вързана и прикована на Кръста.

СТИХ 25. Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.

Преди малко Апостолът осъжда онези, които са завистливи и започват ереси и разцепления. Като че ли е забравил, че вече ги е осъдил, Апостолът още веднъж укорява онези, които подбуждат и завиждат на другите. Не е ли достатъчно едно споменаване за тях? Той повтаря своето увещание за да подчертае порочността на гордостта, която е причинила всички смутове в галатийските църкви и винаги е причинявала безкрайни проблеми за Христовата Църква. В своето Послание към Тит Апостолът заявява, че за служител не трябва да се ръкополага щеславен човек, защото гордостта, както показва св. Августин, е майка на всички ереси.

Но щеславието винаги е било разпространена чума в света. Няма село, което да е толкова малко, че да няма някой, който иска да бъде смятан за по-мъдър и по.добър от останалите. Онези, които са били заразени с гордост, обикновено държат на репутацията си ученост и мъдрост. И щеславието не е толкова лошо в частните личности или дори в управителите, както е в църковните служители.

Когато отровата на щеславието навлезе в Църквата, нямате представа какъв смут може да причини. Можете да спорите относно познание, изкуство, пари, страни и подобни, без да причинявате някаква особена вреда. Но не можете да спорите относно спасение или осъждение, относно вечния живот и вечната смърт, без да нанесете тежка вреда на Църквата. Не е чудно, че Павел предупреждава всички църковни служители да се пазят от тази отрова. Той пише: “Ако живеем в Духа.” Там, където е Духът, хората имат ново отношение. Там, където преди това са били щеславни, надменни и завистливи, сега те стават смирени, кротки и търпеливи. Такива хора не търсят своята си слава, а Божията слава. Не се предизвикват един друг към гняв и завист, а издигат другите преди себе си.

Колкото и опасна за Църквата да е тази омразна гордост, няма нищо по-разпространено от нея. Проблемът със служителите на Сатана е, че те гледат на служението като средство за постигане на известност и слава, и именно тук имате семето за всякакви видове разцепления.

Тъй като Павел знаеше, че щеславието на лъжеапостолите е причинило безкрайни проблеми за галатийските църкви, той се заема да подтисне този омразен порок. Лъжеапостолите отиват да работят в Галатия в негово отсъствие. Те твърдят, че са близки с апостолите, докато Павел никога не се е срещал лично с Христос, нито се е срещал с другите апостоли. Заради това те го презират, отхвърлят неговото учение и прогласяват своето си собствено учение. По този начин объркват галатяните и причиняват раздори между тях, докато започнат да се дразнят и да завиждат един на друг; което показва, че нито лъжеапостолите, нито галатяните вървят в Духа, а по плът.

Благовестието не е предназначено да възвеличаваме себе си. Благовестието е предназначено да величаем Христос и Божията милост. То дава на хората вечни дарове, които не са произведени от нас дарове. Какво право имаме да приемаме хвала и слава за дарове, които не сме направили?

Не е чудно, че Бог в Своята специална благодат подлага служителите на Благовестието на всякакъв вид скърби, иначе те не биха могли да се справят с този грозен звяр наречен щеславие. Ако никакво гонение, никакъв кръст, никакви укори не следваха учението на Благовестието, а само похвали и известност, служителите на Благовестието щяха да се задушат от гордост. Павел имаше Христовия Дух. Въпреки това му беше даден посланик от Сатана да го мъчи, за да не се превъзнася поради величието на своите откровения. Мнението на св. Августин е много уместно: “Ако един служител на Благовестието е хвален, той е в опасност; ако е презиран, той отново е в опасност.”

Служителите на Благовестито трябва да бъдат хора, които не се засягат твърде лесно от похвали или критики, а просто говорят за ползата и славата на Христос и се стремят към спасението на душите.

Когато бивате похвалени, помнете, че не вие бивате хвалени, а Христос, на Когото принадлежи всяка хвала. Когато проповядвате Божието Слово в неговата чистота и живеете според него, това не е ваше дело, а Божие дело. И когато хората ви хвалят, те всъщност хвалят Бога във вас. Когато разберете това – а вие трябва да го разберете, защото “кое е това, което не сте получили?” – от една страна няма да ласкаете себе си, а от друга няма да се измъчвате с мисълта да се откажете от служението си, когато бивате оскърбяван, укоряван или преследван.

Наистина е добро от страна на Бога да изпраща толкова много немилост, укори, омраза и проклятие върху нас, за да ни предпази да не се възгордеем поради Божиите дарби в нас. Ние се нуждаем от воденичен камък около шията ни, за да бъдем смирени. Има малцина на наша страна, които ни обичат и почитат заради служението на Словото, но за всеки един от тях има сто на другата страна, които ни мразят и преследват.

Господ е нашата слава. Всички дарби, които имаме, признаваме, че са Божии дарби, дадени ни заради доброто на Христовата Църква. Затова не се възгордяваме поради тях. Знаем, че на когото много е дадено, от него се иска повече отколкото от този, на когото е дадено малко. Също знаем, че Бог не гледа на лице. Простият работник във фабриката, който вярно върши работата си, е също толкова угоден на Бога, както и служителят на Словото.

СТИХ 26. Да не ставаме щеславни.

Да искаме слава за себе си означава да желаем лъжа, защото когато един човек хвали друг, той казва лъжи. Какво има в човека, което да бъде хвалено? Но когато служението бива хвалено, това е друго. Ние трябва не само да желаем хората да хвалят служението на Благовестието, но също и да правим всичко възможно да правим служението достойно за похвала, защото това ще направи служението по-ефективно. Павел предупреждава римляните да не създават лошо име на християнството. “Не позволявайте да се хули вашето добро” (Рим. 14:16). Той също моли коринтяните “да не дават в нищо причина за съблазън, да не би да се злослови служението” (2 Кор. 6:3). Когато хората хвалят нашето служение, те не хвалят нас, а Бога.

СТИХ 26. Един друг да се не дразним и да си не завиждаме един на друг.

Това са лошите последствия от щеславието. Онези, които поучават заблуда, предизвикват другите. Когато другите не одобряват и отхвърлят учението, заблудителните учители от своя страна се гневят, и тогава започват борби и смутове. Сектантите ни мразят яростно, защото не одобряваме техните заблуди. Ние не ги атакуваме пряко. Ние просто обръщаме внимание на определени злоупотреби в Църквата. На тях това не им харесва и се огорчават против нас, защото това наранява гордостта им. Те искат да бъдат единствени владетели на Църквата.


* В гръцкия текст думата за “вървяхте” е etrecete, от trecw – тичам, бягам, бързам. Преводът на български би трябвало да бъде: “Вие тичахте добре.” Така ще стане ясно, че Павел говори за същото както в 1 Коринтяни 9:24. Бел. прев.



Предишна глава | Съдържание | Следваща глава

превод Copyright © Божидар Маринов, 2001