| Назад | Напред |


ГЛАВА 4

СТИХ 1, 2. Казвам още: До тогава, докато наследникът е малолетен, той не се различава по нищо от роб, ако и да е господар на всичко, но е под надзиратели и настойници до назначения от бащата срок.

Апостолът очевидно е завършил своята беседа върху оправданието, когато му идва наум този пример за младия наследник. Той има основание да го използва. Той знае, че простите хора по-скоро ще се впечатлят от подходящ пример, отколкото от научна дискусия.

“Искам да ви дам друг пример от всекидневния живот,” пише той на галатяните. “Докато наследникът е малолетен, той не се различава от роб. Не му е позволено сам да подрежда живота си. Държан е под непрекъснат надзор. Такава дисциплина е добра за него, иначе би прахосал наследството си за кратко време. Тази дисциплина, обаче, не трябва да продължава вечно. Тя трябва да продължава само до ‘назначения от бащата срок.’”

СТИХ 3. Така и ние, когато бяхме малолетни, бяхме поробени под елементите на света.*

Като деца на Закона ние сме били държани като слуги и затворници. Били сме подтискани и осъждани от Закона. Но тиранията на Закона не трябва да продължава завинаги. Тя трябва да продължава само до “назначеиян от бащата срок,” докато Христос дойде и ни изкупи.

СТИХ 3. Под елементите на света.

Под елементите на света Апостолът не разбира физическите елементи, както някои биха си помислили. Като нарича Закона “елементите на света,” Павел иска да каже, че Законът е нещо материално, светско, земно. Той може да възпира греха, но не ни избавя от греха. Законът не оправдава; той не завежда човека на небето. Аз не придобивам вечен живот защото не убивам, прелюбодействувам, крада и т.н. Такава обикновена външна почтеност не съставлява християнство. Езичниците спазват същото въздържание, за да избягнат наказание или да си осигурят добро име. В крайна сметка такова въздържание е обикновено лицемерие. Когато Законът упражнява своето най-висше действие, той обвинява и осъжда съвестта. Всички тези действия на Закона не могат да бъдат наречени божествени или небесни. Тези действия са елементите на света.

Като нарича Закона елементите на света, Павел говори за целия Закон, главно за церемониалния закон, който се занимава с външни неща като месо, питиета, облекло, места, времена, празници, очиствания, жертвоприношения и т.н. Това са земни неща, които не могат да спасят грешника. Церемониалните закони са като правителствени постановления, занимаващи се с чисто обществени неща като търговия, наследство и т.н. Колкото до папските закони, забраняващи женитбата и месата, Павел на друго място ги нарича демонски учения. Не бихте нарекли такива закони елементи на небето.

Мойсеевият Закон ес занимава със земни неща. Той насочва огледало към злото в света. Като разкрива злото, което е в нас, той създава в сърцето копнеж за по-добрите Божии неща. Законът ни тика в ръцете на Христос, “Който е целта на закона, за да се оправдае всеки, който вярва” (Римляни 10:4). Христос освобождава съвестта от Закона. Докато Законът ни тика към Христос, той изпълнява превъзходно служение.

Нямам намерение да създавам впечатление, че Законът трябва да бъде презиран. Нито Павел възнамерява да създава такова впечатление. Законът трябва да бъде почитан. Но когато се стигне до оправдание пред Бога, Павел трябва да говори с пренебрежение за Закона, защото Законът няма нищо общо с оправданието. Ако той навира носа си в делото на оправданието, ние трябва да отблъснем грубо Закона, за да го държим на правилното му място. Съвестта не трябва да разговаря със Закона. Съвестта трябва да познава само Христос. Лесно е да кажем това, но във време на изпитание, когато съвестта се гърчи в Божието присъствие, не е лесно да го направим. В такова време трябва да вярваме в Христос, като че ли никъде няма нито Закон, нито грях, а само Христос. Трябва да кажем на Закона: “Господин Закон, не те разбирам. Твърде неясно говориш. Не мисля, че имаш нещо да ми кажеш.”

Когато не става въпрос за нашето спасение или оправдание, трябва да почитаме Закона и да го наричаме “свят, праведен и добър” (Римляни 7:12). Законът не е утеха за съкрушената съвест. Следователно не трябва да му се позволява да управлява нашата съвест, особено като имаме предвид, че Христос плати такава висока цена да освободи съвестта от тиранията на Закона. Нека да разберем, че не е възможно Законът и Христос да са близки приятели. Законът трябва да остави областта на съвестта, която е толкова тясна, че не може да побира едновременно двама, както Исая казва в Исая 28:20.

Единствен Павел от всички апостоли нарича Закона “елементите на света, слаби и жалки елементи, силата на греха, буквата, която убива,” и т.н. Другите апостоли не говорят така непочтително към Закона. Онези, които искат да бъдат първокласни учители в училището на Христос, трябва да възприемат езика на Павел. Христос го нарича избран съд и снабден със способност за изразяване далеч по-голяма от тази на другите апостоли, че той като избран съд трябва да обясни учението за оправданието с ясни думи.

СТИХОВЕ 4, 5. А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи ония, които бяха под закона.

“Когато се изпълни времето” означава когато Законът беше изпълнен и Христос се яви. Забележете как Павел обяснява Христос. “Христос,” казва той, “е Божий Син и син на жена. Той се покори под Закона, за да изкупи нас, които бяхме под Закона.” С тези думи Апостолът обяснява личността и служението на Христос. Неговата личност е едновременно божествена и човешка. “Бог изпрати Сина Си, роден от жена.” Следователно Христос е истински Бог и истински човек. Апостолът описва служението на Христос с думите: “Роден под закона за да изкупи нас, които бяхме под закона.”

Павел нарича Дева Мария жена. Това често бива критикувано дори от някои от древните бащи, които смятат, че Павел е трябвало да напише “девица” вместо жена. Но тук Павел говори за вярата и християнската праведност, за личността и служението на Христос, не за девството на Мария. Неоценимата Божия милост се изявява достатъчно от факта, че Неговият Син е роден от жена. По-общото понятие “жена” показва, че Христос е роден истински човек. Павел не казва, че Христос е роден от мъж и жена, а само от жена. Очевидно е, че има предвид девица.

Този текст допълнително заявява, че целта на Христос при Неговото идване е да премахне Закона, не с намерение да постави нови закони, “да изкупи онези, които са под закона.” Самият Христос заявява: “Не съдя никого” (Йоан 8:15). И отново, “Не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47). С други думи: “Не дойдох да донеса още закони или да съдя хората според съществуващия Закон. Имам по-висше и по-добро служение. Дойдох да обвиня и осъдя Закона, за да не може той повече да обвинява и съди света.”

Как Христос успя да ни изкупи? “Роди се под закона.” Когато Христос дойде, Той ни намери в затвора. Какво направи за това? Макар че беше Господар на Закона, той доброволно постави Себе Си под Закона и му позволи да упражни господство над Него, всъщност дори да Го обвини и осъди. Когато Законът ни осъжда, той има съвършеното право да го направи. “По естество сме деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:3). Христос, обаче, “не е сторил грях, нито се е намерило зло в устата Му” (1 Пет. 2:22). Следвателно Законът няма власт над Него. И въпреки това Законът се отнесе към това невинно, праведно и благословено Божие Агне така жестоко, както се отнася към нас. Той Го обвини в богохулство и предателство. Направи Го виновен за греховете на целия свят. Смаза Го с такава мъка в душата, че потта Му стана като кръв. Законът Го осъди на срамната смърт на кръста.

Наистина удивително е, че Законът имаше безочието да се обърне против своя божествен Автор, и то без никакво пристрастие. Заради тази наглост самият Закон беше обвинен пред съдийския престол на Бога и осъден. Христос можеше да победи Закона като упражни Своята всемогъща власт над Закона. Вместо това Той смири себе си под Закона заради и заедно с онези, които бяха под Закона. Той даде на Закона право да Го обвини и осъди. Неговата сегашна власт над Закона беше придобита чрез Неговото положение на Син и Неговата победа за нас.

Така Христос изгони Закона от съвестта. Той вече не смее да ни отделя от Бога. Разбира се, Законът продължава да разкрива греха. Той все още издига гласа си в обвинение. Но съвестта намира бързо облекчение в думите на Апостола: “Христос ни изкупи от закона.” Сега съвестта може да вдигне високо главата си и да каже на Закона: “Ти самият не си толкова свят. Ти разпъна Божия Син. Това беше ужасно от твоя страна. Ти завинаги изгуби влиянието си.”

Думите, “Христос се роди под закона,” заслужават цялото ни внимание. Те заявяват, че Христос не просто изпълни едно-две лесни изисквания на Закона, но издържа всички мъчения на Закона. Законът нанесе върху Христос целия си ужас, докато Го направи да преживее мъчения и ужас, каквито никой друг никога не е преживявал. Неговата кървава пот, Неговата нужда от ангелска утеха, трепетната Му молитва в градината, плачът Му на кръста, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” са красноречиви свидетели за жилото на Закона. Той пострада, “за да изкупи ония, които са под закона.”

Римският възглед за Христос като обикновен законодател, по-строг от Мойсей, е напълно противен на Павловото учение. Христос, според Павел, не е изпълнител на Закона, а страдащ под Закона. Той не е законо-дател, а законо-приемател, приемащ ударите на Закона.

Вярно е, че Христос също поучаваше и обясняваше Закона. Но това беше само от време на време. За Него това беше страничен въпрос. Той не дойде в света с цел да поучава Закона, също както целта на Неговото идване не беше да върши чудеса. Неговото уникално предназначение в света не се състоеше в това да поучава Закона и да върши чудеса. Пророците също поучаваха Закона и вършеха чудеса. Всъщност, според обещанието на Христос, апостолите вършеха по-големи чудеса от самия Христос (Йоан 14:12). Истинската цел на Христовото идване беше премахването на Закона, на греха и на смъртта.

Ако гледаме на Христос такъв, какъвто Павел Го описва, никога няма да грешим. Никога няма да бъдам в опасност да тълкуваме неправилно смисъла на Закона. Ще разбираме, че Законът не оправдава. Ще разбираме защо християнинът спазва законите: за мира в света, от благодарност към Бога и за добър пример та и другите да бъдат привлечени към Благовестието.

СТИХ 5. За да получим осиновението.

Павел още се държи за своя текст в Битие 22:18, “В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” В цялото си послание той нарича това обещание за благословение правда, живот, избавление от Закона, завещание и т.н. Сега той нарича обещанието за благословение “осиновение,” наследство на вечен живот.

Кое направи Бога да ни осинови за Свои синове и наследници? Какви претенции към Бога за вечен живот могат да имат хора, които са подчинени на греха, подвластни на проклятието на Закона и заслужаващи вечна смърт? Това, че Бог ни осинови, се дължи на заслугите на Исус Христос, Божия Син, Който смири Себе Си под Закона и изкупи нас, подтиснатите от вина грешници.

СТИХ 6. И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си.

В Ранната Църква Святият Дух е бил изпратен във видима форма. Той слиза върху Христос във формата на гълъб (Мат. 3:16), и като подобие на огън върху апостолите и другите вярващи (Деян. 2:3). Това видимо изливане на Святия Дух е било необходимо за основаването на ранната Църква, както са били и чудесата, придружаващи дара на Святия Дух. Павел обяснява целта на тези чудни дарове на Духа в 1 Коринтяни 14:22, “Езиците са белег не за вярващите, а за невярващите.” Веднъж като Църквата е била основана и надлежно засвидетелствунана от тези чудеса, видимото проявление на Святия Дух е престанало.

След това Святия Дух е изпратен в сърцата на вярващите, както се казва тук, “Бог изпрати Духа на Сина Си в сърцата ни.” Това изпращане се извършва чрез проповядването на Благовестието, чрез което Святият Дух ни вдъхновява с ревност и светлина, с нов ум, нови желания и нови стремежи. Това щастливо обновяване не произтича от разума или от личното развитие, но единствено от дара и действието на Святия Дух.

Това обновление чрез Святия Дух може да не е видимо за света, но е явно за нас от нашия по-добър ум, нашето подобрено говорене и нашето неприкрито изповядване на Христос. Преди това не сме изповядвали Христос като наша единствена стойност, както правим сега в светлината на Благовестието. Тогава защо да се чувствуваме зле, ако светът ни гледа като разрушители на религията и бунтовници срещу установената власт? Ние изповядваме Христос и нашата съвест го одобрява.

Но ние също живеем в страх от Бога. Ако съгрешаваме, съгрешаваме не нарочно, а несъзнателно, и съжаляваме за това. Грехът остава в плътта ни и плътта ни вкарва в грях дори след като сме изпълнени със Святия Дух. Външно няма голяма разлика между християнина и кой да е честен нехристиянин. Действията на християнина не са нещо особено. Той изпълнява задълженията си според призванието си. Грижи се добре за семейството си и е любезен и винаги помага на другите. Такива обикновени всекидневни дейности не са нещо особено. Но показните упражнения на монасите привличат големи одобрения. Святи дела, видите ли. Но само действията на християнина са наистина добри и приемливи за Бога, защото те са извършени във вяра, с покорно сърце, от благодарност към Христос.

Не трябва да имаме съмнения дали Святият Дух живее в нас. Ние сме “храм на Святия Дух” (1 Кор. 3:16). Когато имаме любов към Божието Слово и с радост слушаме, говорим, пишем и мислим за Христос, трябва да знаем, че тази привързаност към Христос е дар и действие на Святия Дух. Когато срещнете презрение към Божието Слово, това е дяволът. Виждаме такова презрение към Божието Слово най-често сред обикновените хора. Те живеят така, като че ли Божието Слово не ги засяга. Когато видите любов към Словото, благодарете на Бога за Святия Дух, Който влива тази любов в сърцата на хората. Ние никога не достигаме по естествен път до тази любов, нито пък тя може да бъде наложена чрез закони. Тя е дар от Святия Дух.

Римските теолози учат, че никой човек не може да знае със сигурност дали е одобрен от Бога или не. Това учение е една от основните съставки на тяхната вяра. С това учение те изтезават съвестта на хората, отлъчват Христос от Църквата и ограничават действието на Святия Дух.

Св. Августин отбелязва, че “всеки човек е сигурен във вярата си, ако има вяра.” Римските теолози отричат това. “Да не бъде,” възкликват те набожно, “някога да бъда така надменен, че да мисля, че стоя в благодатта, че съм свят или че имам Святия Дух.” Ние трябва да се чувствуваме сигурни, че стоим в Божията благодат, не поради нашата собствена стойност, а чрез доброто служение на Христос. Както сме уверени, че Христос угоди на Бога, така сигурни трябва да сме, че и ние сме угодни на Бога, защото Христос живее в нас. И макар че всекидневно наскърбяваме Бога с нашите грехове, все пак винаги, когато грешим, Божията милост идва над нас. Следователно грехът не може да ни направи да се съмняваме в Божията благодат. Нашата увереност е Христос, този могъщ Герой, Който победи Закона, греха, смъртта и всяко зло. Докато Той седи отдясно на Бога за да ходатайствува за нас, ние няма защо да се страхуваме от Божия гняв.

Тази вътрешна увереност в Божията благодат се придружава от външни показатели като готовност да слушаме, проповядваме, хвалим и изповядваме Христос, да вършим задълженията си в положението, в което Бог ни е поставил, да помагаме на нуждаещите се и да утешаваме скърбящите. Това са белезите на Святия Дух, които свидетелствуват за нашето положение на одобрени от Бога.

Ако можем да бъдем напълно убедени, че сме в Божията добра благодат, че нашите грехове са простени, че имаме Христовия Дух, че сме Божии възлюбени деца, ние бихме били завинаги щастливи и благодарни на Бога. Но тъй като често чувствуваме страх и съмнение, не можем да дойдем до тази щастлива увереност.

Научете съвестта си да вярва, че сте одобрени от Бога. Воювайте против съмнението си. Придобийте увереност чрез Божието Слово. Кажете: “Аз съм в мир с Бога. Имам Святия Дух. Христос, в Когото вярвам, ме прави достоен. С радост слушам, чета, пея и пиша за Него. Не искам нищо друго освен Христовото Благовестие да се разпространи по света и много, много хора да дойдат до вяра в Него.”

СТИХ 6. Който вика, Авва, Татко!

Павел можеше да напише, “Бог изпрати Духа на Сина Си в сърцата ни, Който призовава Авва, Татко.” Вместо това той пише, “Който вика, Авва, Татко!” В осмата глава на Посланието към Римляните Апостолът описва това викане на Духа като “неизговорими стенания.” Той пише в 26 стих: “Така също и Духът ни помага в нашата немощ: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайствува в нашите неизговорими стенания.”

Фактът, че Христовият Дух в нашите сърца вика към Бога и ходатайствува за нас със стенания, трябва да ни вдъхне голяма увереност. Обаче, има много условия, които възпират тази голяма увереност в нас. Ние сме родени в грях. Съмнението в добрата воля на Бога е вродено подозрение срещу Бога във всеки един от нас. Освен това дяволът, нашият противник, обикаля наоколо ревейки, търсейки да ни погълне: “Бог се гневи на вас и ще ви унищожи завинаги.” Във всички тези трудности имаме само една подкрепа, Христовото Благовестие. Трудността е да се държим за него. Христос не може да бъде възприет с нашите усещания. Не можем да Го видим. Сърцето не чувствува Неговото подпомагащо присъствие. Особено във време на изпитания християнинът чувствува силата на греха, немощта на плътта, острите стрели на дявола, тръпките на смъртта, неодобрението и съда на Бога. Всички тези неща викат против нас. Законът ни упреква, грехът крещи срещу нас, смъртта гърми над нас, дяволът реве около нас. Сред цялата тази врява Духът на Христос вика в нашите сърца: “Авва, Татко!” И този малък вик на Духа надминава врявата на Закона, греха, смъртта и дявола, и бива чут от Бога.

Духът вика в нас поради нашата слабост. Поради нашата немощ Святият Дух е изпратен в сърцата ни да се моли за нас според Божията воля и да ни увери в Божията благодат.

Нека Законът, грехът и дяволът да викат против нас докато виковете им изпълнят небето и земята. Божият Дух вика по-силно от всички тях. Бог по-скоро ще чуе нашите слаби стенания, “Авва, Татко!” отколкото всички викове на ада, греха и Закона.

Ние не смятаме нашите стенания за викове. Те са толкова немощни, че дори не знаем, че стенем. “Но Този,” казва Павел, “Който изпитва сърцата, знае какъв е умът на Духа” (Римляни 8:27). За този Изследовател на сърца, нашите стенания, които изглеждат слаби за нас, са силни викове за помощ, в сравнение с които виенето на ада, врявата на дявола, крясъците на Закона, виковете на греха са като шепот.

В четиринадесетата глава на Изход Господ се обръща към Мойсей при Червеното море: “Защо викаш към Мен?” Мойсей не викаше. Той трепереше така, че едва говореше. Неговата вяра беше в най-ниската си точка. Той видя хората на Фараона притиснати между морето и настъпващите войски на Фараона. Как да избягат? Мойсей не знаеше какво да каже. Как тогава Бог може да каже, че Мойсей вика към Него? Бог чу стенещото сърце на Мойсей и стенанията прозвучаха за Него като силни викове за помощ. Бог веднага чува въздишките на сърцето.

Някои твърдят, че светиите нямат немощи. Но Павел казва: “Духът ни помага в нашите немощи и ходатайствува за нас с неизговорими стенания.” Ние се нуждаем от помощта на Святия Дух, защото сме слаби и немощни. И Святият Дух никога не ни разочарова. Изправен пред войските на Фараона, притиснат до водите на Червеното море, Мойсей беше в голямо затруднение. Той обвиняваше себе си. Дяволът го обвиняваше: “Тези хора ще загинат до един, защото не могат да избягат. И ти си виновен, защото изведе тези хора от Египет. Ти започна всичко това.” А след това хората се нахвърлиха върху Мойсей. “Понеже нямаше гробища в Египет, затова ли ни изведе да умрем в пустинята? Защото по-добре би било за нас да работим на египтяните, отколкото да измрем в пустинята” (Изх. 14:11, 12). Но Святият Дух беше в Мойсей и ходатайствуваше за него с неизговорими стенания, въздишайки към Господа: “Господи, по Твоята заповед изведох тези хора. Така че сега ми помогни.”

Духът ходатайствува за нас не с много думи или дълги молитви, а със стенания, с малки звукове като “Авва.” Колкото и малка да е тази дума, тя казва толкова много. Тя казва: “Татко, в голямо затруднение съм, а Ти изглеждаш толкова далеч. Но аз знам, че съм Твое дете, защото Ти си мой Баща заради Христос. Аз съм възлюбен от Теб заради Възлюбения.” Тази малка дума “Авва” надминава красноречието на Демостен и Цицерон.

Прекарал съм много време разсъждавайки върху този стих, за да мога да воювам против жестокото учение на Римската църква, че човек трябва да бъде държан в състояние на несигурност относно неговото положение пред Бога. Манастирите вербуват младежите с твърдението, че техните “святи” ордени със сигурност ще ги заведат на небето. Но веднъж като влязат в манастира, на вербуваните монаси се казва да се съмняват в Божиите обещания.

В подкрепа на своята грешка папистите цитират думите на Соломон: “Праведните и мъдрите и делата им са в Божията ръка; няма човек, който да знае дали любов или омраза го очаква; всичко е неизвестно пред тях” (Екл. 9:1). Те приемат, че тази омраза означава идещия Божий гняв. Другите го приемат като настоящия Божий гняв. Никой от тях не изглежда да разбира този текст от Соломон. На всяка страница Писанията ни увещават да вярваме, че Бог е милостив, любящ и търпелив; че Той е верен и истинен и че спазва обещанията Си. Всички Божии обещания са изпълнени в дара на Неговия единороден Син, та “всеки, който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот.” Благовестието е увереност за грешниците. Но този един стих от Соломон, тълкуван погрешно, е направен да има по-голяма тежест от всичките много обещания в целите Писания.

Ако нашите противници са толкова несигурни относно своето положение пред Бога и дори отиват дотам да твърдят, че съвестта трябва да бъде държана в състояние на съмнение, защо ни преследват като нечестиви еретици? Когато става въпрос да ни гонят, те не изглежда да са в някакво съмнение или несигурност.

Нека не преставаме да благодарим на Бога за това, че ни е избавил от учението на съмнението. Благовестието ни заповядва да изоставим нашите добри дела и да гледаме към Божиите обещания в Христос, Посредника. Папата ни заповядва да изоставим Божиите обещания и да гледаме на нашите собствени заслуги. Не е чудно, че папистите са вечна жертва на съмнения и отчаяние. Ние зависим от Бога за нашето спасение. Не е чудно, че нашето учение се потвърждава, защото то не зависи от нашата сила, нашата съвест, нашите чувства, нашата личност, нашите дела. То е изградено върху по-добра основа. Изградено е върху Божиите обещания и Божията истина.

Освен това, текстът от Соломон не се занимава с любовта или омразата на Бога към хората. Той просто смъмря човешката неблагодарност. Колкото по-достоен е човекът, толкова по-малко ценен е. Често онези, които би трябвало да са негови най-добри приятели, са негови най-лоши врагове. Онези, които най-малко заслужават похвалата на света, получават най-много. Давид беше свят човек и добър цар. Въпреки това беше изгонен от страната си. Пророците, Христос, апостолите, всички те бяха избити. В този стих Соломон не говори Божията любов и омраза, а за любовта и омразата сред хората. Като че ли Соломон иска да каже: “Има много добри и мъдри хора, които Бог използва за напредъка на човечеството. Много рядко, ако въобще някога, техните усилия са увенчани с благодарност. Обикновено получават омраза и неблагодарност.”

Така се отнасят и към нас. Мислим, че ще бъдем посрещнати благоразположено от хората за това, че им носим Благовестието на мира, живота и вечното спасение. Вместо благоразположение намираме ярост. О да, в началото много хора се възхищават от нашето учение и го приемат с радост. Смятаме ги за наши приятели и братя и с радост мислим, че те ще ни помогнат да сеем семето на Благовестието. Но те се оказват лъжебратя и смъртни врагове на Благовестието. Когато изпитвате неблагодарността на хората, не оставяйте тя да ви разстройва. Кажете заедно с Христос: “Намразиха ме без причина.” И, “За любовта ми те ми станаха противници; но аз все се отдавам на молитва” (Пс. 109:4).

Нека никога да не се съмняваме в Божията милост в Христос Исус, но да решим в умовете си, че Бог благоволи в нас, че се грижи за нас и че имаме Святия Дух, Който се моли за нас.

СТИХ 7. Затова не си вече роб, но син.

Това изречение обхваща целия аргумент на Павел. Той казва: “Тъй като Святият Дух вика в сърцата ни, ‘Авва, Татко,’ не може да има съмнение, че Бог ни е осиновил и нашето подчинение под Закона е свършило.” Сега сме Божии свободни деца. Сега можем да кажем на Закона: “Господин Закон, Христос завзе твоя престол. Сега съм свободен и съм Божий син. Вече не можеш да ме проклинаш.” Не позволявайте на Закона да лъже вашата съвест. Вашата съвест принадлежи на Христос. Нека Христос да живее в нея, а не Законът.

Като деца на Бога ние сме наследници на Неговото вечно небе. Човешкото сърце не може да схване, още по-малко да опише какъв чудесен дар е небето. Докато не влезем в нашето небесно наследство, ще имаме само нашата малка вяра. За човешкия разум нашата вяра изглежда жалка. Но тъй като вярата ни лежи върху обещанията на безграничния Бог, Неговите обещания са също безгранични, така че нищо не може да ни обвини или осъди.

СТИХ 7. И ако си син, то си Божий наследник чрез Христос.

Синът е наследник не чрез някакви високи постижения, а поради раждането си. Той е само получател. Самото му раждане, а не неговия труд, го прави наследник. Точно по същия начин получаваме вечните дарове на правдата, възкресението и вечния живот. Придобиваме ги не като изпълнители, а като получатели. Ние сме деца и наследници на Бога чрез вяра в Христос. На Христос трябва да благодарим за всичко.

Ние не сме наследници на някакъв богат и могъщ човек, а наследници на Бога, всемогъщия Създател на всички неща. Ако човек може напъно да оцени какво означава да бъде син и наследник на Бога, той би оценил мощта и богатството на народите като незначителни в сравнение със своето небесно наследство. Какво представлява светът за този, който притежава небето? Не е чудно, че Павел силно желаеше да напусне и да бъде с Христос. Нищо не би могло да бъде по-добро за нас от ранната смърт, като знаем, че тя означава край на всички наши нещастия и начало на нашето щастие. Да, ако човек можеше съвършено да повярва в това, той не би копнял да остане жив. Очакването на радостта би го убило.

Но законът на плътта воюва против закона на ума и прави съвършената радост и вяра невъзможни. Ние имаме нужда от продължаващата помощ и утеха на Святия Дух. Нуждаем се от Неговите молитви. Самият Павел вика: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” Тялото на неговата смърт ограбва радостта на неговия дух. Той не винаги храни сладкото и радостно очакване на своето небесно наследство. Често се чувствува нещастен.

Това показва колко е трудно да вярваме. Вярата е слаба, защото плътта воюва против духа. Ако можехме да имаме съвършена вяра, щяхме да имаме съвършено нежелание за живот в света. Нямаше да се грижим за живота си. Не бихме били така привързани към света и към нещата в света. Нямаше да се чувствуваме така добре, когато ги имаме; нямаше да се чувствуваме така зле, когато ги губим. Бихме били много по-смирени, търпеливи и добри. Но нашата вяра е слаба, защото духът ни е слаб. В този живот можем да имаме само първите плодове на Духа, както Павел казва.

СТИХ 7. Чрез Христос.

Апостолът винаги говори за Христос. Той предвижда, е един ден в света нищо не би било по-непопулярно от Христовото Благовестие. Затова непрекъснато говори за Христос. Колкото пъти говори за правда, благодат, обещание, осиновение и небесно наследство, той добавя думите, “в Христос,” или “чрез Христос,” за да покаже, че тези благословения не се придобиват чрез Закона или чрез делата на Закона, още по-малко чрез нашите усилия или чрез спазване на човешки традиции, а само чрез и със и във Христос.

СТИХОВЕ 8, 9. Но тогава, когато не познавахте Бога, вие робувахте на ония, които по естество не са богове; а сега, когато познахте Бога, или по-добре, когато станахте познати от Бога, как се връщате назад към слабите и бедни елементи, на които отново желаете да робувате?

Това завършва беседата на Павел върху оправданието. Оттук до края на посланието Апостолът пише предимно за християнското поведение. Но преди да продължи своята доктринална беседа с практически предписания, той още веднъж порицава галатяните. Той е много недоволен от тях че са отстъпили от божественото учение. Той им казва: “Вие сте приели учители, които възнамеряват да ви върнат към Закона. Чрез моето учение ви призовах от тъмнината на невежеството в чудната светлина на Божието познание. Изведох ви от робството към свободата на Божиите синове, не чрез предписване на закони, а чрез дара на небесните и вечни благословения чрез Христос Исус. Как можахте толкова скоро да забравите светлината и да се върнете към тъмнината? Как можахте толкова бързо да се отклоните от благодатта към Закона, от свободата към робството?”

Примерът на галатяните, на анабаптистите и на други сектанти в наши дни свидетелствува за това колко лесно може да се изгуби вярата. Ние понасяме големи болки да изложим учението на вярата като проповядваме и пишем. Внимаваме да прилагаме Закона и Благовестието в техния точен смисъл. Но имаме малък напредък, защото дяволът подмамва хората в неверие, като отнема Христос от техните очи и съсредоточава очите им върху Закона.

Но защо Павел обвинява галатяните, че се връщат към слабите и бедни елементи на Закона, когато те никога са нямали Закона? Защо не им казва: “По едно време вие, галатяни, не познавахте Бога. Тогава служехте на идоли, които не бяха богове. Но сега като стигнахте до познание на истинския Бог, защо се връщате към поклонение на идоли?” Изглежда Павел свързва тяхното отстъпление от Благовестието към Закона с предишното им идолопоклонство. И наистина го прави. Който се отказва от учението за оправданието, не познава истинския Бог. Връщането към Закона и поклонението на идоли са едно и също нещо. Когато учението за оправданието се изгуби, не остава нищо освен грешки, лицемерие, безбожие и идолопоклонство.

Бог може да бъде познат само във и чрез Христос, според твърдението в Йоан 1:18, “Единородният Син, Който е в скута на Бащата, Го изяви.” Христос е единственото средство, чрез което можем да познаем Бога и Неговата воля. В Христос осъзнаваме, че Бог не е жесток съдия, а най-любящ и милостив Баща, Който, за да ни благослови и спаси, “не пожали собствения Си Син, но Го предаде на смърт заради нас.” Това означава да познаваме истински Бога.

Онези, които не познават Бога в Христос, стигат до това погрешно заключение: “Ще служа на Бога по такъв и такъв начин. Ще вляза в този или онзи орден. Ще бъда активен в тази или онази благотворителна дейност. Бог ще одобри моите добри намерения и ще ме награди с вечен живот. Защото Той не е ли милостив и щедър Баща, който дава добри неща дори на недостойните и неблагодарните? Колко повече ще даде на мен вечен живот като дължимо плащане за многото ми добри дела и заслуги.” Това е религията на разума. Това е естествената религия на света. “Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух” (1 Кор. 2:14). “Няма никой разумен; няма кой да търси Бога” (Римляни 3:11). Следователно, в действителност няма разлика между юдеин, мохамеданин или какъв да е друг стар или нов еретик. Може да има разлика в хора, места, ритуали, религии, церемонии, но когато става въпрос за техните основни вярвания, те всички са едни и същи.

Тогава не е ли пълна глупост за Рим и мохамеданите да воюват заради религията си? Какво да кажем за монасите? Защо трябва един монах да бъде смятан за по-свят от друг монах заради някаква глупава церемония, когато през цялото време техните основни вярвания си приличат като две яйца? Те всички си въобразяват, че ако правим това или онова дело, Бог ще има милост към нас; ако не, Бог ще се гневи.

Бог никога не е обещавал да спаси някого заради религиозно спазване на церемонии и постановления. Онези, които разчитат на такива неща, наистина служат на бог, но това е техен измислен бог, а не истинският Бог. Истинският Бог казва следното: Ако някоя религия не прославя Бащата чрез Неговия Син Исус, тя не Ми е угодна. Аз съм Бог и Баща само на онези, които вярват в Моя Син. Аз ги приемам, оправдавам и спасявам. Всички други са под Моето проклятие, защото служат на творенията, а не на Мен.

Без учението за оправданието може да има само невежество. Онези, които отказват да бъдат оправдани от Бога, са идолопоклонници. Те остават под Закона, греха, смъртта и властта на дявола. Всичко, което правят, е грешно.

Днес има много такива идолопоклонници които искат да бъдат смятани за истински привърженици на Благовестието. Те може дори да учат, че хората биват спасявани от греховете си чрез смъртта на Христос. Но тъй като приписват по-голяма важност на добрите дела, а не на вярата в Христос, те хулят Христос и извращават Неговото Слово. Не служат на истинския Бог, а на техен си измислен идол. Истинският Бог никога не благоволява в човек заради неговите добри дела или добродетели, а само заради заслугите на Христос.

Често се дава възражението, че Библията заповядва да обичаме Бога с цялото си сърце. Това е вярно. Но само защото Бог го заповядва, не означава, че ние наистина го правим. Ако можехме да обичаме Бога с цялото си сърце, без съмнение щяхме да бъдем оправдани чрез нашето покорство, защото е писано, “Които ако човек прави, ще живее” (Лев. 18:5). Но сега идва Благовестието и казва: “Тъй като не можете да правите тези неща, не можете да живеете чрез тях.” Думите, “Да обичаш Господа твоя Бог,” изискват съвършено покорство, съвършен страх, съвършено упование и съвършена любов. Но къде са хората, които могат да покажат някакво съвършенство? Следователно тази заповед, вместо да оправдава хората, само ги обвинява и осъжда. “Понеже Христос изпълнява целта на Закона за всеки, който вярва” (Римляни 10:4).

Как могат да бъдат примирени тези две противоречиви твърдения на Апостола, “Не познавахте Бога,” и “Покланяхте се на Бога”? Отговарям: По естество всички хора знаят, че има Бог, “защото това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието това, което е невидимо в Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията” (Римляни 1:19, 20). Нещо повече, различните религии сред всички народи свидетелствуват за факта, че всички хора имат определено интуитивно познание за Бога.

Ако всички хора познават Бога, как може Павел да каже, че галатяните не са познавали Бога преди да чуят Благовестието? Отговарям: Има два вида познание на Бога, общо и специално. Всички хора имат общо и естествено познание, че има Бог, Който е създал небето и земята, Който е праведен и свят и Който наказва нечестивите. Но хората не могат по естество да знаят какво чувствува Бог относно нас, какви са Неговите намерения, какво ще направи за нас или как ще ни спаси. То трябва да им бъде открито. Аз мога да познавам един човек по външен вид, но все пак да не го познавам, защото не знам какво е неговото мнение за мен. Хората по естество знаят, че има Бог. Но те не знаят каква е Неговата воля за тях. Писано е: “Няма нито един да разбира Бога” (Римляни 3:11). И пак, “Никой човек не е видял Бога” (Йоан 1:18). И така, каква полза за вас, ако знаете, че има Бог, но не знаете какво мисли Той за вас или какво иска от вас? Хората винаги се опитват да гадаят. Юдеинът си въобразява, че върши Божията воля, ако се съсредоточи върху Мойсеевия Закон. Мохамеданинът си мисли, че неговият Коран е Божията воля. Монахът си въобразява, че върши Божията воля, ако изпълнява обетите си. Но те се заблуждават и “се извращават в своите мъдрувания,” както Павел казва в Римляни 1:21. Вместо да се покланят на истинския Бог, те се покланят на извратените мъдрувания на своите безумни сърца.

Това, което Павел има предвид, като казва на галатяните, “Когато не познавахте Бога,” е просто следното: “Имало е време, когато не сте познавали Божията воля в Христос, а сте се покланяли на ваши измислени богове, като сте си мислели, че трябва да полагате такива или онакива усилия.”

Няма значение дали вярвате, че “елементите на света” означава Мойсеевия Закон или религиите на езическите народи. Онези, които изпадат от Благовестието към Закона, не са по-добри от онази, които изпадат от благодатта в идолопоклонство. Без Христос всяка религия е идолопоклонство. Без Христос хората ще имат лъжливи представи за Бога, независимо какви са техните представи, Мойсеевите закони, папските постановления, мохамеданският Коран или каквото и да било друго.

СТИХ 9. А сега, когато познахте Бога.

“Не е ли учудващо,” вика Павел, “че вие, галатяни, които познахте Бога така близко чрез слушането на Благовестието, изведнъж сте се отвърнали от истинското познание за Неговата воля, в което си мислех, че сте били утвърдени, към слабите и бедни елементи на Закона, които могат само да ви заробят отново?”

СТИХ 9. Или по-добре, когато станахте познати от Бога.

Апостолът обръща предишното изречение. Той се бои, че те напълно са изгубили Бога. “Уви,” вика той, “дотам ли стигнахте, вече да не познавате Бога? Какво друго мога да си помисля? Въпреки това, Бог ви познава.” Нашето познание за Бога е по-скоро пасивно, отколкото активно. Бог ни познава по-добре, отколкото ние познаваме него. “Вие сте познати от Бога” означава, че Бог представя Своето Благовестие на нашето внимание и ни дарява с вяра и Святия Дух. Дори в тези думи Апостолът отрича възможността да познаваме Бога чрез изпълняване на Закона. “Никой не знае Кой е Бащата, освен синът, и онзи, на когото Синът би благоволил да Го открие” (Лука 10:22). “Праведният Ми служител ще оправдае мнозина чрез знанието им за Него, и той ще се натовари с беззаконията им” (Исая 53:11).

Апостолът открито изразява своята изненада пред галатяните, че онези, които са познали Бога близо чрез Благовестието, толкова лесно могат да бъдат убедени от лъжеапостолите да се върнат към слабите и бедни елементи на Закона. Аз не бих бил така учуден да видя моята църква извратена от някой фанатик чрез една или две проповеди. Ние не сме по-добри от апостолите, които е трябвало да бъдат свидетели на подриването на църквите, които те са основали със собствените си ръце. Въпреки това Христос ще царува до края на света и то по свръхестествен начин, както е било през Тъмните Векове.

Павел изглежда няма добро мнение за Закона. Той го нарича елементите на света, слабите и бедни елементи на света. Не е ли непочтително за него да говори така за святия Божий Закон? Законът трябва да приготви пътя за Христос в сърцата на хората. Това е истинското предназначение и функция на Закона. Но ако Законът иска да узурпира мястото и действието на Благовестието, той вече не е святият Божий Закон, а лъжливо благовестие.

Ако искате да развиете тази тема, можете да добавите наблюдението, че Законът е слаб и беден елемент, защото прави хората слаби и бедни. Законът няма сила и способности да прави хората силни и богати пред Бога. Да се опитвате да се оправдаете чрез Закона е същото както човек, който вече е слаб и беден, да се опитва да намери сила в слабостта си, или както човек, болен от воднянка, да се опитва да се излекува, като се изложи на чумата, както ако прокажен отиде при прокажен и просяк при просяк да намери здраве и богатство.

Онези, които се опитват да се оправдаят чрез Закона, веднага стават още по-слаби и по-нещастни. Те в началото са слаби и пропаднали. По естество са деца на гнева. Но за да се спасят, се хващат за сламката на Закона. Законът може само да увеличи тяхната слабост и бедност. Законът ги прави десет пъти по-слаби и по-бедни, отколкото са били преди.

Аз и много други сме преживели тази истина. Познавам монаси, които ревностно се трудеха, за да угодят на Бога за спасение, но колкото повече се трудеха, толкова по-нетърпеливи, нещастни, несигурни и страхливи ставаха. Какво друго да очакваме? Не можете да станете силни чрез слабост и богати чрез бедност. Хората, които предпочитат Закона пред Благовестието, са като кучето на Езоп, което оставя месото, за да хване сянката на водата. В Закона няма удовлетворение. Какво удовлетворение може да има в събиране на закони, с които да измъчваш себе си и другите? Един закон ражда още десет, докато броят им стане легион.

Кой би помислил, че е възможно галатяните, научени от такъв ефективен апостол и учител, Павел, да бъдат така бързо заблудени от лъжеапостолите? Лесно е да се отпадне от Благовестието, защото малко хора оценяват какво превъзходно съкровище е наистина познанието за Христос. Хората не упражняват достатъчно своята вяра в скърби. Не се борят против греха. Живеят в сигурност без конфликти. Тъй като никога не са били изпитвани в пещта на скръбта, те не са подходящо облечени в Божието оръжие и не знаят как да използват меча на Духа. Докато са водени от верни пастири, всичко е наред. Но когато техните верни пастири си заминат и в кошарата влязат вълци, преоблечени като овце, те се връщат към слабите и бедни елементи на Закона.

Който се връща назад към Закона, губи познанието за истината, не осъзнава своето грешно естество, не познава Бога, нито дявола, нито сам себе си и не разбира смисъла и предназначението на Закона. Без познание за Христос човек винаги ще твърди, че Законът е необходим за спасението, че той ще укрепи слабите и ще обогати бедните. Когато този възглед властвува, Божиите обещания биват отречени, Христос бива отхвърлен и се установяват лицемерие и идолопоклонство.

СТИХ 9. На които отново желаете да робувате.

Апостолът изрично пита галатяните дали отново желаят да бъдат в робство на Закона. Законът е слаб и беден, грешникът е слаб и беден – двама слаби просяци, които се опитват да си помагат един на друг. Не могат да го направят. Те само се изморяват един друг. Но чрез Христос слабият и беден грешник се съживява и обогатява за вечен живот.

СТИХ 10. Вие пазите дните, месеците, времената и годините.

Апостолът знае какво лъжеапостолите учат галатяните: Спазване на дни, месеци, времена и години. Юдеите бяха задължени да пазят свят съботния ден, новолунията, празника на Пасхата, празника на шатрите и други празници. Лъжеапостолите задължават галатяните да спазват тези юдейски празници под заплаха от осъждение. Павел бърза да каже на галатяните, че разменят своята християнска свобода за слабите и бедни елементи на света.

СТИХ 11. Боя се за вас, да не би напусто да съм се трудил помежду ви.

Апостолът е наскърбен от мисълта, че може да е проповядвал Благовестието на галатяните напразно. Но това твърдение изразява повече от просто скръб. Зад това видимо разочарование от тяхното падение се вижда острото порицание, че са изоставили Христос и се оказват упорити невярващи. Но той не ги осъжда открито от страх, че твърде острата критика може напълно да ги отблъсне. Затова променя гласа си и им говори любезно.

СТИХ 12. Моля ви се братя, станете като мен, защото и аз съм като вас.

До този момент Павел е загрижен за доктриналната страна на отстъплението на галатяните. Той не прикрива своето разочарование от тяхната липса на твърдост. Той ги смъмря. Нарича ги глупци, разпънали Христос и т.н. сега, когато по-важната част от неговото послание е завършена, той осъзнава, че се е отнесъл твърде грубо към тях. Притеснен да не би да е нанесъл повече вреда, отколкото полза, той внимава да им покаже, че неговата критика произлиза от любов и истинска апостолска загриженост за тяхното благосъстояние. Той бърза да смекчи своите остри думи с нежни чувства, за да спечели отново галатяните.

Както Павел, всички пастори и служители трябва да изпитват голяма симпатия към своите бедни заблудени овце и да ги наставляват в дух на кротост. Те не могат да бъдат поправени по друг начин. Твърде острата критика събужда гняв и отчаяние, но не и покаяние. И тук нека отбележим, между другото, че истинското учение винаги произвежда съгласие. Когато хората възприемат грешките, връзката на християнската любов бива скъсана.

В началото на Реформацията ние бяхме почитани като истински служители на Христос. Изведнъж определени лъжебратя започнаха да ни мразят. Не ги бяхме обидили с нищо, нито сме им давали някакъв друг повод да ни мразят. Те знаеха тогава, както знаят и сега, че единственото ни желание е да разпространяваме навсякъде Христовото Благовестие. Кое промени тяхното отношение към нас? Лъжливото учение. Подлъгани да влязат в грешка от лъжеапостолите, галатяните отказаха да признаят св. Павел за свой пастир. Името и учението на Павел им станаха противни. Страхувам се, че това Послание е обърнало твърде малко хора от тяхната заблуда.

Павел знаеше, че лъжеапостолите ще изтълкуват неправилно неговото порицание към галатяните в своя полза и ще кажат: “И така, това е Павел, когото толкова много хвалите. С какви приятни имена ви нарича той в своето писмо. Докато беше с вас, действуваше като баща, а сега се държи като диктатор.” Павел знае какво да очаква от лъжеапостолите и затова е притеснен. Не знае какво да каже. Трудно е за човек да защитава своята кауза от разстояние, особено когато има причина да мисли, че е изпаднал в немилост.

СТИХ 12. Моля ви се братя, станете като мен, защото и аз съм като вас.

Като умолява галатяните да станат като него, Павел изразява надежда, че може би те имат същата любов към него, каквато и той към тях. “Може би бях твърде груб към вас. Простете ми. Не съдете за сърцето ми според думите ми.”

Ние искаме същото за нас. Нашият начин на писане е язвителен и прям. Но в сърцето ни няма горчивина. Ние целим почитане на Христос и благосъстояние за хората. Не мразим папата така, че да му желаем зло. Не желаем смъртта на нашите лъжебратя. Желаем те да се обърнат от своите зли пътища към Христос и да се спасят заедно с нас. Учителят бие учинека, за да го поправи. Тоягата боли, но поправлението е необходимо. Бащата наказва сина си, защото го обича. Ако не го обичаше, той не би го наказвал, а щеше да го остави да следва своите си пътища във всичко, докато сам си навреди. Павел умолява галатяните да погледнат на неговия упрек като белег, че той наистина е загрижен за тях. “Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него” (Евр. 12:11).

Макар че Павел се стреми да смекчи въздействието от своите думи на порицание, той не се отказва от тях. Когато лекарят предписва горчиво лекарство на болния, той го прави за да излекува болния. Лекарството е горчиво не по вина на лекаря. Болестта изисква горчиво лекарство. Павел иска галатяните да съдят неговите думи според тяхното състояние, което изисква тези думи.

СТИХ 12. Моля ви се братя . . . Не сте ми сторили никаква неправда.

Бихте ли счели за умоляване думите “омаяни,” “непокорни,” “разпънали Христос”? Апостолът нарича това искрено умоляване. И така е. Когато бащата поправя сина си, това означава, “Сине, умолявам те, бъде добро момче.”

СТИХ 12. Не сте ми сторили никаква неправда.

“Не съм ви разгневен,” казва Павел. “Защо да съм разгневен, когато не сте ми сторили никаква неправда?”

На това галатяните отговарят: “Тогава защо казваш, че сме се извратили, че сме изоставили истинското учение, че сме глупави, омаяни, и т.н., ако не си разгневен? Вероятно сме ти сторили някаква неправда.”

Павел отговаря: “Вие не сте ми сторили никаква неправда. Сторили сте неправда сами на себе си. Упреквам ви не защото ви желая злото. Нямам причина да ви желая злото. Бог ми е свидетел, не сте ми сторили нищо лошо. Обратното, бяхте много добри към мен. Причината да ви пиша е защото ви обичам.”

Горчивото лекарство трябва да бъде подсладено с мед и захар, за да стане вкусно. След като родителите са наказали децата си, те им дават ябълки, круши и други добри неща, за да им покажат, че са имали добри намерения.

СТИХОВЕ 13, 14. Но знаете, че първият път ви проповядвах благовестието вследствие на телесна слабост, но това, което ви беше изпитание в моето тяло, вие не го презряхте, но ме приехте като Божий ангел, като Христос Исус.

“Вие, галатяни, бяхте много добри към мен. Когато започнах да ви проповядвам Благовестието в слабостта на плътта си и в големи изкушения, вие не се съблазнихте. Обратното, бяхте така любящи, така добри, така приятелски настроени към мен, че ме приехте като ангел, като самия Исус.”

Наистина, галатяните трябва да бъдат похвалени за това, че са приели Благовестието от човек, който е толкова невзрачен и наскърбен като Павел. Навсякъде, където проповядва Благовестието, юдеи и езичници беснеят против него. Всички влиятелни и религиозни хора го отхвърлят. Но галатяните не се повлияват от това. Това е много голяма похвала за тях. И Павел не пропуска да ги похвали за това. Павел не отправя такава похвала към никоя друга църква, към която пише.

Св. Йером и други от древните бащи приписват тази немощ на Павел на някакъв физически недостатък или на похотливост. Йером и другите диагностици са живели във време, когато Църквата се е наслаждавала на мир и преуспяване, когато благосъстоянието и общественото положение на епископите са се увеличавали, когато пастирите и епископите вече не са седяли часове в четене на Божието Слово. Не е чудно, че не са разбрали Павел.

Когато Павел говори за немощта на плътта си, той няма предвид някакъв физически дефект или плътска страст, а страданията и скърбите, които е преживял в тялото си. Той самият обяснява какви са тези немощи във 2 Коринтяни 12:9, 10: “И тъй, с голяма радост ще се похваля в с немощите си, за да почива на мен Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото, когато съм немощен, тогава съм силен.” А в единадесетата глава на същото послание Апостолът пише: “Бил съм в много повече усилия, в бичувания чрезмерно, в тъмници още повече и много пъти на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха четиридесет удара без един; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение,” и т.н. (2 Кор. 11:23-25). Под немощта на своята плът Павел има предвид тези скърби, а не някаква хронична болест. Той напомня на галатяните как винаги е бил в опасности и в ръцете на юдеи, езичници и лъжебратя, как е страдал от глад и е бил в нужда.

И така, скърбите на вярващите винаги съблазняват хората. Павел знае това и затова хвали галатяните, защото те не са обърнали внимание на неговите скърби и са го приели като ангел. Христос предупреди верните относно съблазънта на Кръста, като каза: “Благословен онзи, който не се съблазнява в Мен” (Мат. 11:6). Със сигурност не е ласно да изповядаш за Господар на всичко и Спасител Онзи, Който е станал за укор на хората, презрян от народа и посмешище за света (Пс. 22:7). Казвам, да цениш този беден Христос, така злобно презиран, оплют, бичуван и разпънат, повече от богатствата на най-богатите, силата на най-силните, мъдростта на най-мъдрите, е нещо. Такъв човек заслужава да се нарече благословен.

Павел има не само външни скърби, но и вътрешни, духовни скърби. Той говори за тях във 2 Коринтяни 7:6, “Отвън борби, отвътре страхове.” В своето писмо към филипяните Павел споменава за възстановяването на Епафродит като специално действие на милост от страна на Бога, “за да не натрупвам скръб върху скръб.”

Като имаме предвид многото скърби на Павел, не сме изненадани да го чуем как високо хвали галатяните как не са се съблазнили в него като другите. Светът ни смята за луди, защото се занимаваме да утешаваме, помагаме, спасяваме другите, докато самите ние сме в скърби. Хората ни казват: “Лекарю, излекувай себе си” (Лука 4:23).

Апостолът казва на галатяните, че винаги ще помни тяхната доброта. По заобиколен път той също им напомня колко са го обичали преди нахлуването на лъжеапостолите и им намеква, че трябва да се върнат при своята първа любов към него.

СТИХ 15. Тогава къде е онова ваше самочеститяване?

“Колко по-щастливи бяхте тогава. И как вие, галатяни, ми казвахте, че сте благословени. И как ли не ви хвалех и препоръчвах.” Павел им напомня за предишните по-добри времена, опитвайки се да смекчи своите остри укори, за да не би лъжеапостолите да го наклеветят и изопачат неговото писмо в своя полза. Такива прикрити змии са нищожества. Те биха извратили думи, изговорени от искрено сърце и биха ги изопачил да означават точно обратното на това, за което са били предназначени. Те са като паяци, които смучат отрова от сладки и ароматни цветя. В цветята няма отрова, но естеството на паяка е да обръща в отрова това, което е добро и здравословно.

СТИХ 15. Понеже свидетелствувам за вас, че ако беше възможно, очите си бихте извъртели и бихте ми ги дали.

Апостолът продължава своята похвала за галатяните. “Вие не само се отнесохте толкова любезно към мен. Ако беше необходимо, очите си бихте извадили и бихте пожертвували живота си за мен.” И наистина галатяните жертвуваха живота си за Павел. Като приеха и подкрепиха Павел, те си навлякоха омразата и злобата на всички юдеи и езичници.

Днес името на Лутер носи със себе си същия позор. Който хвали Лутер е по-лош грешник от идолопоклонника, лъжесвидетеля или крадеца.

СТИХ 16. Прочее, аз неприятел ли ви станах, понеже постъпвам вярно с вас?

Причината Павел да хвали галатяните е да избегне да създава в тях впечатлението, че е техен враг, понеже ги укорява.

Истинският приятел ще увещава своя брат, който греши, и ако грешащият брат има въобще някакъв разум, ще благодари на приятеля си. В света истината произвежда омраза. Който говори истината е смятан за враг. Но сред приятели не е така, още по-малко сред християните. Апостолът иска неговите галатяни да знаят, че именно защото им е казал истината, не трябва да смятат, че не ги харесва. “Казах ви истината, защото ви обичам.”

СТИХ 17. Тия ви търсят ревностно не по добър начин.

Павел критикува лъжеапостолите за тяхното ласкателство. Служителите на Сатана ласкаят хората. Павел нарича това, “с благи и ласкави думи прилъгват сърцата на простодушните” (Римляни 16:18).

Те ми казват, че чрез моята упоритост в това учение за Тайнствата разрушавам съгласието в Църквата. Казват, че ще бъде по-добре ако направим някакви малки отстъпки, вместо да причиняваме такъв смут и спорове в Църквата за един член, който дори не е сред основните учения. Моят отговор е, проклети да са всяка любов или съгласие, които изискват за своето запазване пренебрегването на Божието Слово!

СТИХ 17. Даже те желаят да ви отлъчат, та вие да търсите тях ревностно.

“Знаете ли вие, галатяни, защо лъжеапостолите така ревностно ви търсят? Те очакват и вие да отвърнете със същото. И с това да ме отделят от вас. Ако тяхната ревност беше праведна, те не биха имали против да ме обичате. Но те мразят моето учение и искат да го забранят. За да стане това, те се стремят да отчуждят сърцата ви от мен и да ме направят противен за вас.” По този начин Павел насочва подозрението към лъжеапостолите. Той поставя под въпрос техните мотиви. Твърди, че тяхната ревност е обикновено лицемерие за заблуда на галатяните. Нашият Спасител Христос също ни предупреждава за това, като казва: “Пазете се от лъжепророците, които идват при вас в овчи кожи” (Мат. 7:15).

Павел е бил много смутен от обвиненията и промените, които следват след неговото проповядване. Той е обвинен, че е “заразител и размирник между всичките юдеи по вселената” (Деян. 24:5). Във Филипи гражданите викат, че той смущава града им и поучава обичаи, които е незаконно да възприемат (Деян. 16:20, 21).

Благовестието на апостолите бива обвинено за всякакви смутове, бедствия, глад, войни. Обаче апостолите не биват възпирани от такива клевети да проповядват Благовестието. Те знаят, че “трябва да се покоряват на Бога, а не на хората,” и че е по-добре за света да бъде смущаван, отколкото да не познава Христос.

Не смятате ли, че това противопоставяне е смущавало апостолите? Те не са били железни. Те са предвиждали революционната същност на Благовестието. Също са предвиждали несъгласията, които ще възникнат в Църквата. За Павел е било лоша новина да чуе, че коринтяните са отрекли възкресението от мъртвите, че църквите, които е основал, изпитват всякакви видове затруднения, и че Благовестието бива заменено с лъжеучения.

Но Павел също знаеше, че не Благовестието трябва да бъде обвинявано за това. Той не се отказва от своето служение, защото знае, че Благовестието, което проповядва, е Божия сила за спасение на всеки, който вярва.

Същата критика, която е била отправяна към апостолите, се отправя днес към нас. Казват ни, че учението на Благовестието е причината за целия смут днес в света. Няма злина, за която да не сме обвинени. Но защо? Ние не разпространяваме зли лъжи. Проповядваме добрите вести за Христос. Нашите противници ще се съгласят с нас, когато казваме, че никога не пропускаме да изискваме уважение към установените власти, защото това е Божията воля.

Всички тези хули не могат да ни обезсърчат. Знаем, че няма нищо, което дяволът да мрази повече от Благовестието. Една от неговите малки хитрини е да обвинява Благовестието за всички злини в света. Преди време, когато в Църквата се поучаваха преданията на бащите, дяволът не беше така притеснен, както е сега. Това показва, че нашето учение идва от Бога, иначе “бегемотът [в българския превод – речният кон] ляга под сенчестите дървета, в скривалището на тръстиката и блатата.” Фактът, че той отново обикаля наоколо като ревящ лъв, за да подбужда бунтове и безредие, е сигурен белег, че е започнал да чувствува въздействието от нашето проповядване.

СТИХ 18. Но добре е да бъдете търсени ревностно за това, което е добро, и то на всяко време, а не само когато се намирам аз между вас.

“Когато се намирах между вас, ме обичахте, макар че ви проповядвах Благовестието в немощта на плътта си. Това, че сега не съм между вас, не трябва да променя вашето отношение към мен. Макар че отсъствувам по плът, аз съм с вас в духа и в моето учение, което трябва да запазите с всички средства, защото чрез него получихте Святия Дух.”

СТИХ 19. Дечица мои, за които съм в родилни болки докато се изобрази Христос във вас.

С всяка отделна дума Апостолът се стреми да си възвърне доверието на галатяните. Той сега ги нарича с обич свои дечица. Той добавя поетично: “За които отново съм в родилни болки.” Както родителите възпроизвеждат своите физически качества в децата си, така и апостолите възпроизвеждат своята вяра в сърцата на слушателите, докато се изобрази Христос в тях. Човекът бива съобразен с Христос когато вярва единствено в Христос и в нищо друго. Тази вяра в Христос се поражда от Благовестието, както Апостолът заявява в 1 Коринтяни 4:15: “Понеже аз ви родих в Христос Исус чрез благовестието”; и във 2 Коринтяни 3:3, “че сте Христово писмо чрез нашето служение, написано не с мастило, а с Духа на живия Бог.” Божието Слово, излизащо от устата на апостол или служител, влиза в сърцето на слушателя. Святият Дух опложда Словото, така че то ражда плода на вярата. По този начин всеки християнски пастор е духовен баща, който изобразява Христос в сърцата на своите слушатели.

В същото време Павел обвинява лъжеапостолите. Той казва: “Галатяни, аз ви родих чрез Благовестието, давайки ви образа на Христос. Но тези лъжеапостоли ви дават нов образ, образа на Мойсей.” Забележете, че Апостолът не казва, “за които съм в родилни болки, докато се изобразя аз във вас,” а “докато се изобрази Христос във вас.” Лъжеапостолите откъсват образа на Христос от сърцата на галатяните и го заместват със своя си образ. Павел се стреми да ги преобрази, или по-скоро да изобрази Христос в тях.

СТИХ 20. Желал бих да съм сега при вас и да променя гласа си.

Известна е поговорката, че писмото е мъртъв посланик. Винаги нещо липсва в писменото послание. Никога не можете да бъдете сигурни как написаната страница ще засегне читателя, защото неговото настроение, обстоятелствата, чувствата му са толкова променливи. Напълно различно е с изговореното слово. Ако е грубо или ненавременно, винаги може да се поправи. Не е чудно, че Апостолът изразява желание да говори лично на галатяните. Той може да промени гласа си според тяхното отношение. Ако вижда, че се покайват, може да смекчи гласа си. Ако види, че са упорити, може да им говори по-пламенно. Но не знае как да се отнася към тях чрез писмо. Ако посланието му е твърде сурово, то може да нанесе повече вреда, отколкото добро. Ако е твърде меко, може и да не поправи нанесените щети. Но ако е с тях, той би могъл да променя гласа според ситуацията.

СТИХ 20. Защото съм в недоумение за вас.

“Не знам как да се отнасям към вас. Не знам как да се отнасям към вас в писмо.” За да е сигурен, че няма да остави един камък необърнат в усилията си да ги върне към Христовото Благовестие, той укорява, умолява, хвали и обвинява галатяните, опитвайки се по всякакъв начин да намери правилните думи и правилния глас.

СТИХ 21. Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона, не чувате ли какво казва законът?

Тук Павел би завършил своето послание, защото не знае какво повече да каже. Той желае да може да види лично галатяните и да се справи с техните трудности. Но не е сигурен дали галатяните напълно са разбрали разликата между Благовестието и Закона. За да е сигурен, той въвежда друга картина. Той знае, че хората обичат картини и разкази. Знае, че самият Христос умело използва притчи.

Павел е експерт по алегориите. Алегориите са опасно нещо. Ако човек няма подробно познание за християнското учение, по-добре да остави алегориите на мира.

Алегорията, която Павел привежда тук, е взета от книгата Битие, която той нарича Закона. Наистина, тази книга не споменава за Закона. Павел просто следва обичая на юдеите, които включват първата книга на Мойсей в обобщаващото “Закона.” Исус дори включи и Псалмите в Закона.

СТИХОВЕ 22, 23. Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но този, който беше от слугинята, се роди по плът, а онзи, който бе от свободната, по обещание.

Това е алегорията на Павел. Авраам имаше двама синове: Исмаил от Агар и Исак от Сара. И двамата бяха истински синове на Авраам, с тази разлика, че Исмаил се роди по плът, т.е. не по Божията заповед и обещание, докато Исак се роди по обещанието.

С позволението на Сара Авраам взе Агар, слугинята на Сара, за жена. Сара знае, че Бог е обещал да направи нейния съпруг Авраам баща на народ, и се надява самата тя да стане майка на този обещан народ. Но с отминаването на годините нейната надежда постепенно умира. За да не би Божието обещание да се осуети поради нейната неплодовитост, тази свята жена прехвърля своето право и своята чест на слугинята си. Това не е било лесно за нея. Тя принизява себе си. Тя си мисли: “Бог не е лъжец. Той ще извърши това, което е обещал. Но може би Бог не иска аз да бъда майка на потомството на Авраам. Може би Той предпочита Агар за тази чест.”

Така Исмаил се ражда без специално слово и обещание от Бога, само по искане на Сара. Бог не е заповядал на Авраам да вземе Агар, нито е обещал да благослови този брак. Очевидно е, че Исмаил е син на Авраам по плът, а не по обещание.

В деветата глава на Посланието към Римляните св. Павел привежда същия аргумент, който превръща в алегория, когато пише към галатяните. Там той твърди, че не всички деца на Авраам са Божии деца. Защото Авраам има два вида деца, деца от обещанието, като Исак, и други деца, родени не по обещанието, като Исмаил. С този аргумент Павел срязва горделивите юдеи, които се хвалят, че са Божии деца, защото са потомство и деца на Авраам. Павел дава ясно да се разбере, че е нужно повече от Авраамовото родословие, за да бъдеш Божие дете. За да бъдаш Божие дете трябва да имаш вяра в Христос.

СТИХ 24. И това е алегория.

Алегориите не са много убедителни, но като картини те дават видима изява на нещата. Ако Павел не беше предварително привел неоспорими аргументи за правдата от вяра срещу правдата от дела, тази алегория щеше да бъде безполезна. Като първо укрепява своята позиция с непобедими аргументи, той може да си позволи да вмъкне тази алегория, за да добави внушителност и красота към своето представяне.

СТИХОВЕ 24, 25. Защото тия жени са два завета, единият от Синайската планина, който ражда деца за робство, и той е Агар. А тази Агар представлява планината Синай в Арабия.

В тази алегория Авраам представлява Бога. Авраам има двама синове, родени съответно от Агар и от Сара. Двете жени представляват два завета. Старият Завет е планината Синай, слугинята Агар. Арабите наричат планината Синай Агар. Може би именно съвпадението на имената да е дало на Павел идеята за тази алегория. Както Агар роди на Авраам син, който не е наследник, а слуга, така и Синай, Законът, алегоричната Агар, роди на Бога плътския и робски народ на Закона без обещанието. Законът има обещание, но това е условно обещание, зависещо от това дали хората ще изпълняват Закона.

Юдеите смятат условните обещания на Закона за безусловни. Когато пророците предсказват разрушението на Ерусалим, юдеите ги убиват като богохулци. Те никога не са помисляли, че в Закона има прибавено условие, което казва: “Ако спазваш заповедите, ще преуспяваш.”

СТИХ 25. И съответствува на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с децата си.

Преди малко Павел нарича планината Синай Агар. Сега той с готовност би направил Ерусалим Сара на Новия Завет, но не може. Земният Ерусалим не е Сара, а част от Агар. Агар живее там в дома на Закона, Храма, свещеничеството, церемониите и всичко друго, което е наредено в Закона на планината Синай.

Аз бих бил изкушен да нарека Ерусалим Сара или Новия Завет. Такава алегория би ми била приятна. Това показва, че не всеки има дарбата да прави алегории. Не бихте ли сметнали за съвършено подходящо да наречете Синай Агар и Ерусалим Сара? Вярно е, че Павел нарича Сара Ерусалим. Но той има предвид духовния и небесен Ерусалим, не земния Ерусалим. Сара представлява този духовен Ерусалим, където няма Закон, а само обещание, и където жителите са свободни.

За да покаже, че Законът е бил напълно премахнат, земният Ерусалим е бил напълно унищожен с всичките му украшения, храмове и церемонии.

СТИХ 26. А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка.

Земният Ерусалим със своите наредби и закони представлява Агар и нейното потомство. Те са роби на Закона, греха и смъртта. А небесният Ерусалим е Сара, свободната жена. Този небесен Ерусалим е Църквата, тоест всички вярващи по света, имащи едно и също Благовестие, една и съща вяра в Христос, един и същи Святи Дух и едни и същи тайнства.

Тази дума “горен” не означава тържествуващата Църква в небето, а воюващата Църква на земята. Във Филипяни 3:20 Апостолът използва израза: “Нашето гражданство е на небесата,” в небето не географски, а в духа. Когато вярващият приема небесните дарове на Благовестието, той е в небето. Така също и в Ефесяни 1:3, “Който ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места в Христос.” Тук Ерусалим означава вселенската християнска Църква на земята.

Сара, Църквата, като невяста на Христос ражда свободни деца, които не са под Закона.

СТИХ 27. Защото е писано: “Весели се неплодна, която не раждаш; възгласи и извикай ти, която не си била в родилни болки, защото повече са децата на самотната, отколкото децата на омъжената.”

Павел цитира алегоричното пророчество на Исая в смисъл, че майката на много деца трябва да умре самотна, докато празната жена ще има изобилие от деца (Исая 54:1). Той прилага това пророчество към Агар и Сара, за Закона и Благовестието. Законът като съпруг на плодоносната жена ражда много деца. Защото много хора от всички епохи са вярвали, че са праведни, когато следват Закона и външно изпълняват неговите изисквания.

Макар че Законът има много деца, те не са свободни. Те са роби. Като роби те не могат да участвуват в наследството, но биват изгонени от дома както Исмаил беше изгонен от дома на Авраам. Всъщност слугите на Закона още от сега са изключени от царството на светлината и свободата, защото “който не вярва е вече осъден” (Йоан 3:18). Като слуги на Закона те остават под проклятието на Закона, под греха и смъртта, под властта на дявола и под Божия гняв и осъждение.

От друга страна Сара, свободната Църква, изглежда неплодна. Благовестието на Кръста, което Църквата прогласява, няма привлекателността, която Законът има за хората, и затова не намира много привърженици. Църквата не изглежда преуспяваща. Невярващите винаги са предсказвали смъртта на Църквата. Юдеите са били напълно уверени, че Църквата няма да просъществува дълго. Те казват на Павел: “Защото ни е известно, че навсякъде говорят против това учение” (Деяния 28:22). Няма значение колко неплодна и изоставена, колко слаба и самотна може да изглежда Църквата, тя единствена е наистина плодоносна пред Бога. Чрез Благовестието тя ражда безкраен брой от деца, които са свободни наследници на вечен живот.

Законът, “старият съпруг,” е наистина мъртъв. Но не всички хора го знаят или искат да го знаят. Те се трудят и понасят товара и трудностите и раждат много деца, деца, които са незаконородени като тях самите, деца, които ще бъдат изгонени от дома като Исмаил, за да загинат завинаги. Да бъде проклето това учение, живот и религия, които се стремят да придобият правда пред Бога чрез Закона и неговите постановления.

Схоластиците смятат, че юридическите и церемониалните Мойсееви закони са били премахнати чрез идването на Христос, но не и моралните закони. Те са слепи. Когато Павел заявява, че сме избавени от проклятието на Закона, той има предвид целия Закон, особено моралния закон, който повече от всички други закони осъжда, проклина и обвинява съвестта. Десетте Заповеди нямат право да обвиняват тази съвест, в която живее Исус, защото Исус е отнел от Десетте Заповеди правото и властта да ни обвиняват.

Не че съвестта става безчувствена към ужаса на Закона, но Законът не може да доведе съвестта до отчаяние. “Сега няма осъждение за онези, които са в Христос Исус” (Римляни 8:1). “Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Йоан 8:36).

Вие ще възразите: “Но аз не правя нищо.” Правилно. Не можете да направите нищо за да бъдете избавени от тиранията на Закона. Но послушайте добрите вести, които Святит Дух ви носи чрез думите на пророка: “Весели се, неплодна.” Както Христос е по-велик от Закона, толкова по-превъзходна е правдата на Христос от правдата на Закона.

Законът е отменен в още едно отношение. Държавните закони на Мойсей не ни засягат и не трябва да бъдат отново възстановявани. Това не означава, че сме освободени от покорство към държавните закони там, където живеем. Обратното, Благовестието заповядва на християните да се покоряват на властта “не само поради гнева, но и заради съвестта” (Римляни 13:5).

Нито Мойсеевите наредби, нито тези на папата ни засягат. Но тъй като животът не може да продължава без някакви наредби, Благовестието позволява в Църквата да се създават правила по отношение на определени дни, времена, места т.н., за да могат хората да знаят в какъв ден, в какъв час и на кое място да се събират за Божието Слово. Такива правила са желателни, за да може “всичко да става с приличие и ред” (1 Кор. 14:40). Тези правила могат да се променят или напълно да се отменят, стига да не се дава повод за съблазън на слабите.

Павел, обаче, говори конкретно за отменянето на моралния закон. Ако само вярата в Христос оправдава, тогава целият Закон е отменен без изключение. И Апостолът доказва това чрез свидетелството на Исая, който увещава неплодната да се радва, защото ще има много деца, докато омъжената с много деца ще бъде изоставена.

Исая нарича Църквата неплодна защото децата й са родени без родилни болки от Словото на вяра чрез Божия Дух. Това е въпрос на раждане, не на усилия. Вярващият също работи, но не в усилие да стане Божий син и наследник. Той е такъв преди още да започне да работи. Той е роден син и наследник. Той работи за Божията слава и за благосъстоянието на своите близки.

СТИХ 28. А ние, братя, като Исак сме деца на обещание.

Юдеите твърдят, че са Божии деца, защото са деца на Авраам. Исус им отговаря в Йоан 8:39, 40, “Ако бяхте Авраамови деца, щяхте да вършите делата на Авраам. Но сега искате да Ме убиете за това, че ви казвам истината.” И в стих 42: “Ако Бог беше ваш Баща, щяхте да Ме обичате.” С други думи: “Вие не сте Божии деца. Ако бяхте, щяхте да Ме познавате и да Ме обичате. Братята, които са родени и живеят в един дом, се познават един друг. Вие не Ме познавате. Вие сте от вашия баща, дявола.”

Ние не сме като тези юдеи, децата на слугинята, Закона, които Исус изгони от дома. Ние сме децата на обещанието като Исак, родени от благодат и вяра за вечно наследство.

СТИХ 29. Но както тогава роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега.

Това е радостна мисъл. Ние, които сме родени от Благовестието и живеем в Христос и се наслаждаваме на нашето наследство, имаме Исмаил за наш враг. Децата на Закона винаги ще гонят децата на Благовестието. Това става с нас всеки ден. Нашите противници ни казват, че всичко е било в мир преди да съживим Благовестието. След това целият свят се е объркал. Хората обвиняват нас и Благовестието за всичко, за неподчинението на поданиците на техните владетели, за войните, епидемиите, глада, революциите и за всяко друго зло, което можем да си представим. Не е чудно, че нашите противници смятат, че правят услуга на Бога като ни мразят и гонят. Исмаил винаги ще преследва Исак.

Ние искаме нашите противници да ни кажат какви добри неща са съпътствували проповядването на Благовестието от апостолите. Благовестието не донесе ли след себе си разрушаването на Ерусалим? Какво да кажем за падането на Римската империя? Не закипя ли целият свят в смутове когато Благовестието започна да се проповядва в целия свят? Ние не казваме, че Благовестието подбуди всички тези смутове. Човешкото нечестие ги подбуди.

Нашите противници обвиняват нашето учение за настоящата бъркотия. Но нашето учение е учение на благодат и мир. То не създава проблеми. Проблемите започват когато хората, народите и техните владетели на земята се разяряват и се наговарят срещу Господа и Неговия Помазаник (Псалм 2). Но всичките техни наговаряния ще бъдат унищожени. “Този, Който седи на небесата, ще се смее; Господ ще им се поругае” (Псалм 2:4). Нека викат против нас колкото си искат. Ние знаем, че те самите са си причина за своите проблеми.

Докато проповядваме Христос и Го изповядваме за наш Спасител, ние трябва да бъдем доволни да бъдем наричани порочни смутители. “Тези, които изопачиха света, дойдоха и тук, и те всички действуват против указите на Кесаря,” така казват юдеите за Павел и Сила (Деяния 17:6, 7). За Павел те казват: “Понеже намерихме, че този човек е заразител и размирник между всички юдеи по вселената, още и водач на назарейската ерес.” Езичниците се оплакват по подобен начин: “Тези хора извънредно смущават града ни.”

Този човек Лутер също е обвиняван, че е заразител, който смущава папството и Римската империя. Ако си замълча, всичко ще е наред и папата няма вече да ме преследва. В момента, в който отворя устата си, папата започва да се ядосва и беснее. Изглежда, че трябва да избирам между Христос и папата. Тогава папата да умира.

Христос предвиди реакцията на света против Благовестието. Той каза: “Огън дойдох да хвърля на земята; и какво да искам, ако се е вече запалил?” (Лука 12:49).

Не вземайте на сериозно твърденията на наште противници, че нищо добро не може да дойде от проповядването на Благовестието. Какво знаят те? Те не биха познали плодоветена Благовестието, ако ги бяха видяли.

Във всички случаи нашите противници не могат да ни осъдят за прелюбодейство, убийство, кражба и подобни престъпления. Най-лошото, което могат да кажат за нас, е, че имаме Благовестието. Какво му е лошото на Благовестието? Ние учим, че Христос, Божият Син, ни е изкупил от греха и вечната смърт. Това не е наше учение. Това е Христовото учение. Ако има нещо лошо в него, не е наша грешка. Ако те искат да осъдят Христос за това, че е наш Спасител и Изкупител, това си е техен проблем. Ние сме обикновени наблюдатели, наблюдаващи кой ще спечели победата, Христос или Неговите противници.

В един случай Христос отбелязва: “Ако бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Йоан 15:19). С други думи: “Аз съм причината за всичките ви проблеми. Аз съм Този, заради Когото ви убиват. Ако не изповядвахте Моето име, светът не би ви мразил. Слугата не е по-горен от господаря си. Ако преследват Мен, ще преследват и вас.”

Христос поема цялата вина. Той казва: “Вие не сте си навлекли омразата и гоненията на света. Аз ви ги навлякох. Но веселете се; Аз победих света.”

СТИХ 30. Обаче, какво казва писанието? “Изпъди слугинята и сина й; защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната.”

Искането на Сара слугинята и нейният син да бъдат изхвърлени от дома несъмнено е било удар за Авраам. Той е съжалявал за своя син Исмаил. Писанието изрично заявява скръбта на Авраам с думите: “Обаче тая дума се видя на Авраам твърде тежка, поради сина му” (Бит. 21:11). Но Бог одобри действията на Сара и каза на Авраам: “Да не ти се види тежко за момчето и за слугинята ти; относно всичко, което ти рече Сара, послушай думите й, защото по Исак ще се наименува твоето потомство” (Бит. 21:12).

Святият Дух презрително нарича поклонниците на Закона деца на слугинята. “Ако не познавате майка си, Аз ще ви кажа каква жена е тя. Тя е робиня. И вие сте роби. Вие сте роби на Закона и следователно роби на греха, смъртта и вечното осъждение. Не сте подходящи за наследници. Вие сте изхвърлени от дома.”

Това е присъдата, която Бог произнася срещу исмаилтяните, папистите и всички други, които уповават на своите си заслуги и преследват Христовата Църква. Тъй като са роби и гонители на децата на свободната жена, те ще бъдат изхвърлени от Божия дом завинаги. Няма да имат наследство с децата на обещанието. Тази присъда остава завинаги.

Тази присъда засяга не само онези папи, кардинали, епископи и монаси, които са забележително нечестиви и правят коремите си богове. Тя засяга също онези, които живеят в пълна искреност да угодят на Бога и да заслужат прощението на греховете си чрез живот на себеотричане. Дори те ще бъдат изхвърлени навън, защото са деца на робинята.

Нашите противници не защитават своята морална вина. По-добрите от тях я мразят и се отвращават от нея. Но те защитават и издигат своето учение за делата, което е от дявола. Нашият спор не е с онези, които живеят в явен грях. Нашият спор е с тези сред тях, които смятат, че живеят като ангели, твърдейки, че изпълняват не само Десетте Заповеди, но също и думите на Христос и много добри дела, които Бог не очаква от тях. Ние спорим с тях, защото отказват да приемат единствено Христовите заслуги за правда.

Св. Бернар е бил един от най-добрите средновековни светии. Живял е целомъдрен и свят живот. Но когато стига до смъртта си, той не уповава на своя целомъдрен живот за спасение. Той се моли: “Живях нечестив живот. Но Ти, Господи Исусе, ще ми дадеш небето. Първо, защото си Божий Син. Второ, защото си купил небето за мен чрез Своето страдание и смърт. Ти си ми дал небето не защото аз съм го спечелил, а защото Ти го спечели за мен.” Ако някой от поданиците на Рим бъде спасен, това е защото е забравил добрите си дела и заслуги и се чувствува като Павел: “Без да имам своя правда, която е от закона, но онази, която е чрез вяра в Христос” (Фил. 3:9).

СТИХ 31. Затова, братя, ние не сме деца на слугиня, а на свободната.

С това изречение Апостол Павел завършва своята алегория за неплодната Църква. Това изречение представлява ясно отричане на правдата от Закона и потвърждава учението за оправданието. В следващата глава Павел специално набляга на свободата, на която се наслаждават децата на свободната. Той говори за християнската свобода, познанието за която е много необходимо. Свободата, която Христос изкупи за нас, е основата на нашата битка против духовната тирания. Следователно трябва внимателно да изследваме това учение за християнската свобода, не само за потвърждение на учението за оправданието, но също и за утеха и насърчение на онези, които са слаби във вярата.


* В българския превод думата “елементите” е преведена “първоначалните учения.” В оригинала гръцката дума е stoiceia, ед.ч. stoiceion. Тази дума има значение на “съставни елементи.” В гръцката мисъл stoiceia са били наричани “четирите съставни елемента” на вселената: вода, въздух, огън и земя. (Откъдето идва и българската дума “стихия, стихии.”) В същото време, в своята философия Епикур използва stoiceia в смисъл на “първоначални принципи,” “презумпции,” “първоначални учения.” Същата дума използва Евклид за заглавие на своя труд по геометрия, като при него stoiceia са геометричните аксиоми. В този смисъл приемам българския превод, “първоначалните учения,” като най-точен по смисъл, но за целите на този коментар използвам думата “елементите,” която е по-близка по буквално значение до думата в оригинала. Бел. прев.



Предишна глава | Съдържание | Следваща глава

превод Copyright © Божидар Маринов, 2001