Интелектуална шизофрения
Съдържание
Предговор
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10

Приложение 1
Приложение 2
Приложение 3
Приложение 4
Приложение 5
Приложение 6

   

Интелектуална шизофрения
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

7

Библията в християнското училище

Преподаването на Библията в християнското училище като негова основна религиозна и обществена предпоставка може да бъде изцяло или частично неутрализирано, преподаването е ръководено от определени небиблейски презумпции. Наистина, Библията често е била чужда книга в църквата именно защото толкова много презумпции църковния член поставят бариера между него и Писанията.

И така, възможно е да се подхожда към библейските факти с враждебни презумпции. Ван Тил превъзходно показва това в Павел в Атина. Първоначално философите са привлечени от изявленията на Павел относно възкресението на Исус Христос. Те гледат на това в контекста на своята философия, един свят на върховна случайност и в същото време способен да разкрива странни и нови възможности. Може би това съобщение за някакво възкресение в Ерусалим показва нови възможности и бъдещо развитие на човека. Обаче същият този факт, изговорен в контекста на вечния закон, върховния Бог и Христос съдията на всички хора, изведнъж става безнадеждно безинтересен. За стоиците и епикурейците, които слушат Павел, това учение е враждебно на същностния егоцентризъм в техните философии и във възгледа им за автономността на човека. За тях Бог трябва да е непознат или непознаваем. Затова те не могат да слушат за Бог толкова ясно познат и толкова определено върховен. Подходът на човека към Писанието твърде често е повлиян от древногръцките и съвременните философски презумпции.

Но това не е всичко. Една от най-преобладаващите презумпции в преподаването на Библията е морализмът, който свежда библейската вяра от религиозни до моралистични измерения. Това е особено преобладаващо при обучението на децата.[1] Не-християнинът е неизлечимо моралистичен и неговото настояване да гледа на живота моралистично дава на християнина въображаемата и опасна “обща основа.” Но християнството е в основата си анти-моралистично (не анти-морално, разбира се) и в това се състои престъплението на Павел, че той посочва противопоставянето между двете. За Писанието праведният човек е спасеният човек, не съзнателно добрият човек. Това не е противопоставяне между морален и неморален, а между праведен и неправеден, свят и нечестив, и моралният човек, както се вижда при фарисеите, може да е въплъщение на нечестието. Въпреки това, моралистичното тълкуване се промъква в християнското мислене. Дори в толкова чудесна книга като Child’s Story Bible на Вос, която няма равна на себе си, има следа от това.

Демоните мразят всичко добро. Най-много от всичко мразят Бога. Те не искат ние да го обичаме или да сме добри и да отидем да живеем с Него в небето след като умрем.[2]

Но ако адът мрази или се бои от добротата, то може да е само защото тя е заплаха за съществуването на ада и средство за достигане до Бога, което едва ли е християнско учение. Не добротата сама по себе си, а святостта е основна, онази праведност, която е чрез вяра в Исус Христос. Сатана не се интересува от нашето морално нечестие, а от нашето духовно нечестие. Това е библейският възглед. Призивът е: бъдете святи, защото Аз съм свят. Нашата праведност и моралност не са заради нас самите или за нашето задоволство в добродетел, но заради Господа и Неговите цели и нашето общение с Него. Така, без антиномизъм, Писанието гледа на греховете на светиите от тази религиозна, а не от моралистична гледна точка. Забележете как Семей осъжда Давид като кръвожаден (2 Царе 16:7), за което навлича на себе си осъждение, но Бог, при съвсем други обстоятелства и с пълна любов и уважение към Давид, изразява подобно мнение (1 Лет. 28:3).

Вероятно не може да се цитира по-добър пример за този основен проблем от историята на Рахав (Ис.Нав. 2). Уклончивостта, с която много теолози разглеждат този разказ, свидетелствува за морализма на тяхната вяра. Рахав беше изправена пред избор: 1) можеше да каже истината и да предаде двамата съгледвачи, двама праведни мъже, на смърт; 2) можеше да излъже и да спаси живота им. Това е този вид положение, който моралистът мрази и отказва да приеме. Всяка от двете възможности съдържа някакво зло, колкото и да иска да го отрече моралистът. Въпросът е, кое от двете е по-малкото зло? Нашият избор рядко е черно и бяло; рядко можем да си позволим абсолютен избор. Но наистина непрекъснато имаме възможности да вземаме решения на основата на абсолютна вяра, колкото и да е сиво конкретното положение. Рахав имаше такава вяра. Дали е излъгала е относително маловажно в сравнение с живота на двамата праведни мъже. Тя излъга и спаси живота им. Заради това Яков я поставя до Авраам като пример на жива вяра, вяра, която не е просто възглед, но въпрос на живот и действие (Яков 2:25). Евреи 11:31 посочва същото действие като пример на истинска вяра. Безсмислено увъртане и нарушение на единството на живота е да се опитваме да извлечем от действието нещо достойно за похвала, докато в същото време я осъждаме за лъжата. Рахав очевидно излъга, но лъжата й представлява морален избор срещу изпращането на смърт на двама богоугодни човека и за това тя става прародителка на Исус Христос (Мат. 1:5). За моралиста е важно той да бъде в своята собствена себеправедност, и затова алтернативата на Рахав е нетърпима за него, защото прави някои видове грях неизбежни в дадени обстоятелства. За праведния човек, който не стои в своята себеправедност, а в праведността на Христос, същността на въпроса не е неговата чистота, а извършването на Божията воля. В това положение Бог със сигурност е искал да се запази живота на съгледвачите, а не някакъв отделен човек да излезе пред Него и да може да каже, Аз никога не лъжа.

Но моралистът твърди, Ако Рахав беше казала истината, Бог щеше да е длъжен да награди нейната честност и да спаси нея и шпионите и Рахав беше длъжна да каже истината независимо от последствията. Тук се съдържат няколко заблуди, характерни за морализма:

  1. Смята се, че моралният избор означава вземане на просто рационално решение без усложнения.
  2. Изборът винаги е между абсолютно добро и абсолютно зло.
  3. Централният въпрос винаги е запазване моралната чистота на индивида, а не някакъв трансцендентен фактор.
  4. Поетичната справедливост винаги действува: добродетелта винаги е избавена и наградена и истината винаги тържествува.

Но това не е библейско християнство, а деизъм от 18 век със силен примес от Кралицата на феите на Спенсър! Павел казва заедно с псалмиста (Пс. 44:22): “Заради тебе сме убивани цял ден: считани сме като овце за клане” (Рим. 8:26). Без съмнение Писанието потвърждава крайната победа на праведните (не на моралистичните), но то не потвърждава възгледа за поетичната справедливост. Не може да позволим такова крайно изопачаване на вярата да бъде налагано на Писанието.

Всъщност, учението за поетичната справедливост изисква пренаписване на Писанието, историята и литературата. Пример за последното е преработката на Крал Лир Наум Тейт около 1680, която версия се е играла до 1823, в продължение на около 150 години. При Тейт, Лир побеждава и, според заключителните думи на Едгар, това утвърждава успеха на “Истината и Добродетелта.” Той чувствувал, че е морално необходимо “Разказът да завърши с Успех за невинните нещастни Хора” и да даде пълен размах на поетичната справедливост.

Исус дава ясен и категоричен отговор на една по-ранна версия на същия възглед:

В същото време присъстваха някои, които известиха на Исус за галилеяните, чиято кръв Пилат смесил с жертвите им. И Той в отговор им рече: Мислите ли, че тия галилеяни са били най-грешни от всички галилеяни, понеже са пострадали така? Казвам ви, не; но, ако се не покаете, всички така ще загинете. Или мислите, че ония осемнадесет души, върху които падна силоамсската кула и ги уби, бяха престъпници повече от всички човеци, които живеят в Ерусалим? Казвам ви, не; но, ако не се покаете всички така ще загинете (Лука 13:1-5).

Книгата Йов е също отговор на подобно изискване за поетична справедливост, което очевидно е антибиблейско.

Не можем да позволим на ученици или учители да налагат на Библията съвременен секуларизъм. Религиозният секуларизъм съдържа шизофренично разделяне на живота, така че само ограничена област е запазена за религиозна дейност. Разрушено е основното единство на живота. Както всеки, който е бил мисионер, може да свидетелствува, по-простите езичници са неспособни да разберат пълното разделяне в живота на западния християнин между “религия” и “живот,” между свещено и светско. Например, да приемеш съвременния мироглед за нормален и тогава да се опиташ да разбереш библейския закон и пророческата скръб, е нещо невъзможно.

Нещо повече, необходимо е да познаваме библейската вяра и учение и техните основни презумпции. Ако Бог не е наистина Бог в нашата философия и мислене, тогава човек престава да бъде човек и действителността изчезва в мъглява относителност. Фактите не съществуват сами за себе си, като че ли са самосъздадени и самосъществуващи, те съществуват, защото са сътворени и поддържани от Божията воля и нямат смисъл извън Него, Който е началната точка на всяко знание. Като твърдим това, ние не казваме, че Библията трябва да се използва като основен материал по биология или да замени палеонтологично изследване в Африка. Както заявява Ван Тил, “Библията не твърди, че предлага конкурентна теория, която може би е вярна. Тя претендира, че съдържа истината за всички факти.”[3] Така тя не твърди, че трябва да се отиде при Писанията вместо в Африка. По-точно, тя претендира, че никой факт не може да бъде истински познат, нито дори съществуването му предположено, без светлината на Писанието, без Бога на Библията и даденото в Библията откровение.

Има един друг основен момент. Библията трябва да бъде преподавана по отношение на нейните приложения, които са доста обширни. Например, законът е конкретен и принципен. Писанието ни дава примери за това, както свидетелствува законът, отнасящ се до обвързването на устата на вола (Второзаконие 25:4, 1 Коринтяни 9:9, 1 Тимотей 5:18):

  1. Призовава се за хуманно отношение към вола. Волът заслужава част от зърното, което е овършал. Чрез това обикновено изявление, вярно и необходимо, се утвърждава един по-общ принцип. Ако волът трябва да бъде награждаван, колко повече човекът?
  2. От това следва, че “Който оре, трябва да оре с надежда и който вършее, трябва да вършее с надежда, че ще участва в плода” (1 Кор. 9:10). Утвърждава се принцип относно работата въобще и служението в частност.
  3. Следователно, “Работникът заслужава заплатата си” (1 Тим. 5:18).
  4. Така определено се утвърждава принцип относно работата и заплащането, и той е направен още по-задължителен, защото е приложим дори за труда на животните, т.е., на под-човешко ниво.

Друг пример за такава употреба е Еклисиаст 10:8, “Който разбива ограда, змия ще го ухапе.” Тук става въпрос за спазване на правила; обикновено оградите са били място обитавано от змии и прескачането на ограда е включвало опасния риск от ухапване от змия. Следователно, да пробиеш ограждение означава да си нанесеш неочаквано осъждение. Човекът, като пробива оградата на закона около дървото в Едем, довежда Змията и смъртта върху себе си. Животът е строго ограничен от Божия закон. Дори за момент не можем да избягаме от действието на Божиите непроменими заповеди. Всяка ограда и стена имат своята змия.[4]

Също така, трябва да осъзнаем, че библейската вяра и учение не са абстракции. Колкото и да са безценни изповедите и катехизмите, винаги трябва да помним, че Библията никога не ни дава абстракции, а истински живот, въплъщение на учението, ако може така да се изразим. Например, тя дава определение за вярата според това, което вярваме в конкретни ситуации и според живота на хората. Аврам повярва на Бога, каза “амин” на Бога и това му се вмени за правда; това беше вяра в живия Бог в трудните обстоятелства в живота, не абстрактно съгласие с теоретичен възглед. Колкото и да са ценни формулировките, те имат стойност само когато сочат към текста от Писанията и към неговото разбиране. Следователно, в крайна сметка, Библията в училище трябва да тълкува сама себе си, както е в църквата: “Непогрешимото правило за тълкуване на Писанието е самото Писание.”


[1] Виж приложението “Заплахата на неделното училище.”

[2] Catherine F. Vos: The Child’s Story Bible, p. 28. Grand Rapids: Eerdmans, 1952.

[3] C. Van Til: Metaphysics of Apologetics, p. 114, 1931.

[4] Виж G. H. Lang: The Parabolic Teaching of Scripture, p. 11f. Grand Rapids: Eerdmans, 1955.





Intellectual Schizophrenia
Copyright © 1961 Presbyterian and Reformed Publishing Company
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов