CALVIN'S INSTITUTION IN BULGARIAN

| Назад | Напред |
КНИГА IV
Глава Първа

1. ЗА ИСТИНСКАТА ЦЪРКВА. ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ДА РАЗВИВАМЕ ЕДИНСТВО С НЕЯ КАТО МАЙКА НА ВСИЧКИ ВЯРВАЩИ.

Трите главни раздела на тази глава са,

Кратко изложение на члена от Изповедта на вярата относно Святата вселенска Църква и Общението на светиите, р. 1-6.
За характеристиките на Църквата, р. 7-9.
Необходимостта да се държим за Святата вселенска Църква и Общението на светиите. Опровержение на заблудите на новациани, анабаптисти и други схизматици по този въпрос, р. 10-29.

Раздели.

Разглеждане на Църквата. В нея Бог е сложил всичко, което е необходимо за вярата и добрия ред. Обобщение на съдържанието на тази книга. Защо тя започва с Църквата.
В какъв смисъл трябва да се разбира членът от Изповедта относно Църквата. Защо трябва да казваме, “Вярвам Църквата,” а не “Вярвам в Църквата.” Значението на този член. Защо Църквата се нарича Вселенска.
Какво означава Общението на светиите. Дали не е свързано с различните дарби в светиите или с гражданския ред. Употреба на този член относно Църквата и Общението на светиите. Трябва ли Църквата да бъде видима, за да поддържаме нашето единство с нея?
Това, че Църквата е наречена Майка, показва колко необходимо е да я познаваме. Никакво спасение извън Църквата.
Църквата е наша майка, тъй като Бог е възложил на нея любящата грижа да ни възпитава във вярата докато достигнем пълнолетие. Този метод на образование не трябва да бъде презиран. Той е полезен за нас по два начина. Това единство се разрушава от онези, които презират пасторите и учителите на Църквата. Заядливостта на такива подиграватели е отречена от разума и от Писанието. Именно за това образование от Църквата на нейните деца е заповядано да се съберат в светилището. Злоупотребата с църквите преди и след идването на Христос. Тяхната правилна употреба.
Нейното служение е ефективно, но не без Божия Дух. Текстове в подкрепа на това.
Втора част на Главата. Относно характеристиките на Църквата. В какъв смисъл Църквата е невидима. В какъв смисъл е видима.
Само Бог знае кои са Негови. Все пак Той е дал белези за разпознаване на Неговите деца.
Тези белези са служението на Словото и управлението на тайнствата, установени от Христос. Не трябва да се следва едно и също правило при оценяване на отделни хора и на църкви.
Не трябва без основание да напускаме Църквата, която се отличава с тези характеристики. Онези, които го правят, са отстъпници, предатели срещу истината и Божието семейство, отричат се от Бога и от Христос и престъпват тайнствения брак между Христос и Църквата.
Тези белези трябва внимателно да бъдат наблюдавани, защото Сатана се опитва да ги изличи, или да ни направи да се бунтуваме против Църквата. Двойната заблуда да презираме истинската Църква и да се покорим на лъжлива Църква.
Макар че общата изповед може да съдържа някои неправилни неща, това не е достатъчна причина да напуснем видимата Църква. Уточняване на някои от тези грешки. Необходима е предпазливост. Задължението на членовете.
Неморалният живот на някои вярващи не е основание за напускане на Църквата. Заблудата на древните и съвременните катари по този въпрос. Тяхно първо възражение. Отговор от три притчи на нашия Спасител.
Второ възражение. Отговор от разглеждане на състоянието на Коринтската църква и Галатийските църкви.
Трето възражение и отговор.
Произход на тези възражения. Определение за схизматици. Тяхното изобразяване от Августин. Благочестив съвет относно тези скандали и безопасно лекарство против тях.
Четвърто възражение и отговор. Потвърждение на отговора от Божествените обещания.
Друго потвърждение от примера на Христос и на верните Божии слуги. Видът на Църквата в дните на пророците.
Видът на Църквата в дните на Христос и апостолите, и на техните непосредствени последователи.
Пето възражение. Отговор към древните и съвременните катари, и към новацианите, относно прощението на греховете.
Продължение на отговора на петото възражение. Чрез прощението на греховете вярващите са способни да останат завинаги в Църквата.
Ключовете на Църквата са дадени с изричната цел за осигуряване на тази полза. Обобщение на отговора на петото възражение.
Шесто възражение, преди отправяно от новацианите, и подновено днес от анабаптистите. Опровержение на тази заблуда от Господната молитва.
Втори отговор, основан на някои примери от Стария Завет.
Трети отговор, потвърден с текстове от Еремия, Езекиил и Соломон. Четвърти отговор, извлечен от жертвоприношенията.
Пети отговор, от Новия Завет. Някои специални примери.
Общи примери. Един известен текст. Подредбата на Изповедта.
Възражение, че доброволното престъпление изключва от Църквата.
Последно възражение на новацианите, основано върху тържественото обновяване на покаянието, изисквано от Църквата за по-отвратителни престъпления. Отговор.

(Нашата майка, Святата вселенска Църква, 1-4)
1. Необходимостта от Църквата

В последната Книга показахме, че чрез вярата в Благовестието Христос става наш, и ние сме направени съучастници в спасението и вечното благословение, осигурени от Него. Но тъй като нашето невежество и леност (и да добавя, суетата на нашия ум), имат нужда от външна помощ, чрез която вярата да бъде зачената в нас и да се увеличава и развива до своето съвършенство, според нашата немощ Бог е добавил множество спомагателни средства и е осигурил ефективното проповядване на Благовестието, като е вложил това съкровище в Църквата. Той е назначил пастори и учители, чрез чиито уста да назидава Своите хора (Еф. 4:11); облякъл ги е с власт, и накратко, не е пропуснал нищо, което може да води хората към свято съгласие във вярата и към правилния ред. Конкретно, Той е постановил тайнства, които от опит чувствуваме като най-полезни спомагателни средства в насърчаване и утвърждаване на нашата вяра. Като вижда, че сме затворени в затвора на тялото и още не сме достигнали нивото на ангелите, според нашите способности Бог в Своето възхитително провидение е осигурил метод, чрез който да ни привлича при Себе Си, дори когато сме много отдалечени от Него.

Следователно, надлежният ред изисква първо да разгледаме Църквата, нейното Управление, Ред и Власт; след това Тайнствата; и накрая, Държавното управление; като в същото време предпазваме благочестивите читатели от заблудите на папството, чрез които Сатана е изопачил всичко, което Бог е определил за нашето спасение.

Ще започна с Църквата, в чието лоно Бог е благоволил да събере Своите деца, не само чрез нейната помощ и служение да бъдат хранени докато са бебета и деца, но също да бъдат ръководени от нейните майчински грижи докато израстват в мъжество, и накрая да постигнат съвършенство на вярата. Каквото Бог е събрал, човек да не разлъчва (Марк 10:9); на онези, на които Той е Баща, Църквата трябва да бъде майка. Това беше вярно не само под Закона, но дори и сега след идването на Христос; тъй като Павел заявява, че ние сме деца на новия, небесния Ерусалим (Гал. 4:26).

2. Каква е връзката между Църквата и изповедта на вярата?

Когато в Изповедта изповядваме, че вярваме Църквата, това се отнася не само за видимата Църква, която сега разглеждаме, а за всички Божии избрани, включително дори онези, които са починали. И затова използваната дума е “вярваме,” защото понякога не може да се види разлика между Божиите деца и изгубените, между Неговото истинно стадо и неопитомената тълпа. Често се вмъква предлогът “в,” но без никакво правдоподобно основание. Наистина признавам, че това е по-общоприетата форма, и тя не е без подкрепа в древността, тъй като Никейската Изповед, както е цитирана в Църковна история, добавя предлога. В същото време от ранните автори можем да разберем, че общоприетото значение на израза в древни времена е било да вярваме “Църквата,” а не “в Църквата.” Този израз не само е използван от Августин и от онзи древен автор, който и да е той, чийто трактат De Symboli Expositione е запазен под името на Киприан, но те изрично отбелязват, че добавянето на предлога ще направи израза неуместен, и дават основанието да мислят така. Ние заявяваме, че вярваме в Бога, защото нашият ум се обляга на Него като истинен, а също нашата увереност е напълно задоволена в Него. Това не може да се каже за Църквата, както не може да се каже за прощението на греховете или за възкресението на тялото. Затова, макар да не желая да споря относно думи, все пак искам да запазя правилната форма, като по-уместна да изрази правилното нещо, отколкото да предпочета понятия, чрез които значението става неясно.

Целта на израза е да ни научи, че макар че дяволът не оставя и камък преобърнат за да унищожи Христовата благодат, и Божиите врагове се втурват с безумно насилие в същата посока, тя не може да бъде заглушена – кръвта на Христос не може да остане безплодна и не може да й се попречи да произвежда плод. Тук трябва да обърнем внимание и на тайния избор, и на вътрешното призоваване от Бога, защото само Той “познава Своите Си” (2 Тим. 2:19); и както Павел го изразява, държи ги защитени под Своя печат (Еф. 1:13), макар че в същото време носят Неговите белези и по този начин се отличават от осъдените. Но тъй като те са малък и презрян брой хора, скрити в огромна тълпа, като няколко зрънца жито погребани под куп плява, единствено Бог знае Своята Църква, чиято основа е в скрития избор. Нито е достатъчно да приемаме числото на избраните само в умствено намерение. Под единство на Църквата трябва да разбираме единство, за което трябва да сме убедени, че сме наистина присадени в него. Защото ако не сме съединени с всички останали членове под Христос нашата Глава, нямаме никаква надежда за бъдещото наследство.

Затова Църквата се нарича Вселенска (August. Ep. 48), защото не могат да се измислят две или три църкви без това да разделя Христос; а това е невъзможно. Всички Божии избрани са така свързани в Христос, че както зависят от една Глава, така са съединени в едно Тяло, свързани като различни членове; направени истински едно като живеят заедно под единия Божий Дух в една вяра, надежда и любов, призвани не само към едно наследство на вечен живот, но и към участие в един Бог и Христос. Защото макар тъжната разруха, която навсякъде виждаме, да прогласява, че не е останала никаква Църква, нека да знаем, че смъртта на Христос произвежда плод, и че Бог чудно запазва Своята Църква, като че ли я поставя под прикритие. Така на Илия се каза, “Оставил съм си седем хиляди в Израел” (3 Царе 19:18).

3. “Общението на светиите”

Нещо повече, този член от Изповедта говори в известна степен за външната Църква, че всеки от нас трябва да поддържа братско единодушие с всички Божии деца, да признава законната власт на Църквата, и накратко, да се държим като овце от стадото. От това идва допълнителният израз, “общение на светиите”; защото тази точка, макар обикновено пропускана от древните автори, не трябва да бъде пренебрегвана, тъй като тя възхитително изразява качеството на Църквата; като че се казва, че светиите са съединени в общението на Христос с това условие, че всички благословения, които Бог им дарява, да бъдат взаимно споделяни един с друг. Но това не е несъвместимо с многообразието на благодатта, защото знаем, че дарбите на Духа биват разпределяни различно; нито е несъвместимо с обществения ред, според който на всеки човек е позволено да притежава лично своята собственост, и за запазването на мира сред хората е необходимо сред тях да бъдат установени точни права на собственост. Все пак се набляга и на общността, както Лука я описва, като казва, “А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа” (Деян. 4:32); и Павел, когато напомня на Ефесяните, “Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на призванието ви” (Еф. 4:4). Защото ако наистина са убедени, че Бог е общ Баща на всички тях, и Христос е тяхната обща Глава, не могат да не бъдат съединени в братска любов и взаимно да споделят своите благословения.

Следователно за нас е от най-голяма важност да знаем какви ползи ни носи това. Защото когато вярваме Църквата, това е за да бъдем твърдо уверени, че сме нейни членове. По този начин нашето спасение се крепи на основа толкова здрава и сигурна, че дори цялата тъкан на света да се разпадне, тя не може да бъде унищожена. Първо, тя стои на основата на Божия избор и не може да се промени или провали, също както не може да се промени или провали Неговото вечно провидение. След това, тя е по определен начин съединена със стабилността на Христос, Който няма да позволи Неговите верни последователи да бъдат отделени от Него, както няма да позволи на неговите части на тялото да бъдат разкъсани на парчета. Можем да добавим, че докато оставаме в лоното на Църквата, ние сме уверени, че истината ще остане с нас.

Накрая, чувствуваме, че имаме интерес в обещания като тези, “В хълма Сион и в Ерусалим ще има избавление” (Йоил 2:32; Авд. 17); “Бог е всред него, той няма да се поклати” (Пс. 46:5). Така полезно е общението на Църквата за да ни държи в общение с Бога. В самата дума “общение” има голяма утеха; защото, докато сме уверени, че всяко благословение, което Бог дава на Своите членове, принадлежи на нас, всички благословения върху тях утвърждават нашата надежда.

Но както отбелязах, за да приемем по този начин единството на Църквата, не е необходимо да го видим с очите си, нито да го почувствуваме с ръцете си. От това, че то е поставено в Изповедта на вярата, ни се напомня, че нашите мисли трябва да почиват върху него когато то избягва от нашите възприятия, също колкото когато се вижда открито. Нито нашата вяра става по-лоша от това, че схващаме непознатото, тъй като тук не ни се заповядва да разграничаваме избраните от осъдените (това не принадлежи на нас, а само на Бога), а да сме твърдо уверени в умовете си, че всички онези, които по милостта на Бога Баща и действието на Святия Дух са станали съучастници с Христос, са отделени като истинно и специално Божие притежание, и тъй като ние сме от това число, също сме и участници в тази голяма благодат.

4. Видимата Църква като майка на вярващите

Но тъй като нашата цел сега е да разглеждаме видимата Църква, нека от това единствено название “майка” да се научим колко полезно, и дори колко необходимо е познанието за нея, тъй като няма друг начин да влезем в живота, ако тя не ни зачене в утробата си и не ни роди, ако не ни храни на гърдите си, и накратко, ако не ни държи под своята закрила и управление, докато съблечени от смъртната плът, станем като ангелите (Мат. 22:30). Защото нашата слабост не ни позволява да напуснем училище докато не сме прекарали целия си живот като учени. Нещо повече, извън кошарата на Църквата не може да има надежда за никакво прощение на грехове, никакво спасение, както свидетелствува Исая и Йоил (Ис. 37:32; Йоил 2:32). Езекиил подкрепя тяхното свидетелство, когато заявява, “Те не ще бъдат в съвета на людете Ми, нито ще бъдат записани в списъка на Израилевия дом” (Езек. 13:9); както, от друга страна, онези, които се обръщат към развиване на истинско благочестие, записват имената си сред жителите на Ерусалим. По която причина в псалма се казва, “Помни ме, Господи, с благоволението, което питаеш към людете Си; посети ме със спасението Си; за да видя благоденствието на Твоите избрани, за да се радвам във веселието на народа Ти, за да се хваля заедно с Твоето наследство” (Пс. 106:4, 5). Чрез тези думи бащинското благоволение на Бога и специалното свидетелство на духовния живот са ограничени до Неговия специален народ, и следователно напускането на Църквата е винаги смъртоносно.

(Нейните служители, говорещи от името на Бога, не трябва да бъдат презирани, 5-6)
5. Образование чрез Църквата, неговата стойност и задължения

Но нека да продължим към пълно изложение на този възглед. Павел казва, че нашият Спасител “възлезе по-горе от всичките небеса, за да изпълни всичко). И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенствуват светиите; докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота” (Еф. 4:10-13). Виждаме, че Бог, Който може да усъвършенствува Своите хора за един миг, избира да не ги довежда до мъжество по друг начин освен чрез образованието на Църквата. Виждаме изразен и начинът, по който това става; проповядването на небесното учение е поверено на пасторите. Виждаме, че всички са доведени под едно и също управление, за да могат с кротък и смирен дух да позволят да бъдат управлявани от учители, назначени за тази цел. Много преди това Исая показва тази характеристика на Христовото Царство, Духът Ми, който е на тебе, и словата Ми, които турих в устата ти, не ще липсват от устата ти, нито от устата на потомството ти, нито от устата на тяхното потомство. От сега и до века, казва Господ” (Ис. 59:21). От това следва, че всички, които отхвърлят духовната храна за душата, предложена им от Бога чрез ръцете на Църквата, заслужават да умрат от глад и изтощение. Бог ни вдъхновява чрез вяра, но именно чрез средствата на Неговото Благовестие, както Павел ни напомня, “Вярата идва от слушане” (Рим. 10:17). Бог запазва за Себе Си властта да я поддържа, но както Павел също заявява, че Той я изявява и развива именно чрез проповядването на Благовестието.

Предвид това, било Му е угодно в древни времена свещените събрания да бъдат провеждани в светилището, та единодушието във вярата да бъде подхранвано от учението идващо от устата на свещеника. Онези величествени названия, когато храмът бива наречен Божия почивка, Негово светилище, Негово обиталище, и когато се казва, че Той обитава сред херувимите (Пс. 132:13, 14; 80:1), се използват именно с тази цел да предизвикат уважение, любов, страхопочитание и преклонение пред служението на небесното учение, за което външният вид на иначе незначителни човешки същества може да бъде в немалка степен унизително. Следователно, за да ни научи, че съкровището, предлагано ни в пръстени съдове, е от неоценима стойност (2 Кор. 4:7), самият Бог се явява и като автор на тази наредба изисква в Неговата институция да признаем Неговото собствено присъствие.

Затова, след като забранява на Своите хора да слушат духове, чародейства и други суеверия (Лев. 19:30, 31), Той добавя, че ще даде това, което ще бъде достатъчно за всички, а именно, че няма да ги остави без пророци. Както не повери Своите хора на ангели, а издигна учители на земята, които да изпълняват истинско ангелско служение, така в наши дни Той благоволи да ни наставлява чрез хора. Но както в древни времена не се ограничи само до Закона, а добави свещениците като тълкуватели, от чиито уста хората да разбират неговия истински смисъл, така в настоящето Той не само иска от нас да бъдем внимателни в четенето, но също е назначил учители, които да ни помагат. В това има двойна полза. От една страна Той чрез възхитително изпитание изпитва нашето покорство, дали слушаме служителите така, както бихме слушали Него самия; докато от друга страна зачита нашата слабост като благоволява да се обръща към нас по човешки чрез тълкуватели, за да може да ни привлече към Себе Си, вместо да ни отпъди чрез Своя гръм. От страхопочитанието към Божественото величие, което изпълва праведните, те осъзнават колко добре този удобен начин за поучение е пригоден за нас.

Онези, които смятат, че авторитетът на учението бива осакатен от незначителността на хората призовани да поучават, показват своята неблагодарност; защото сред многото благородни дарове, с които Бог е украсил човешкия род, един от най-забележителните е, че Той благоволява да освети устата и езиците на хора за Своето служение, като прави Своя глас да се чува чрез тях. Затова, нека от наша страна не се отдръпваме, а покорно да приемем учението за спасение, донесено чрез Неговата заповед и уста; защото макар че Божията сила не е ограничена до външни средства, Той е ограничил нас до Своя обичаен метод на поучение, който метод, когато фанатиците отказват да го спазват, въвличат себе си в много смъртоносни капани. Гордостта, критикарството или съперничеството подбуждат много хора да убеждават себе си, че могат достатъчно да спечелят, като четат и разсъждават самостоятелно, и така да презират обществените събрания и да определят проповядването като излишно. Но тъй като правят всичко от себе си да охлабят или да разрушат святата връзка на единството, никой от тях не избягва справедливото наказание за този нечестив развод, но се увлича в гибелни заблуди и най-гнусни бълнувания. Затова, за да може чистата простота на вярата да процъфтява между нас, нека да не отказваме да използваме това упражнение на благочестие, което Бог чрез Своята институция е показал като необходимо и което така високо препоръчва. Никой, дори най-самонадеяните хора, не би си позволил да каже, че трябва да си затворим ушите за Бога, но във всички епохи пророците и благочестивите учители са водели трудна борба с нечестивите, чиято извратеност не може да се покори на игото да бъдат наставлявани от устата и служението на други хора. Те като че ли искат да унищожат Божия отпечатък, изявен ни в учението. Вярващите от древни времена са увещавани да търсят Божието лице в светилището (Пс. 105:4; заповед повтаряна толкова често в Закона), не по друга причина, а защото учението на Закона и увещанията на пророците са били за тях жив образ на Бога. Така Павел заявява, че в неговото проповядване Божията слава свети в лицето на Исус Христос (2 Кор. 4:6).

Още по-отвратителни са отстъпниците, които се наслаждават да създават разцепления в църквите, като че желаят да изгонят овцете от кошарата и да ги хвърлят в устата на вълците. Нека да държим според текста, проповядван от Павел, че Църквата може да бъде назидавана само чрез външно проповядване, и че няма друга връзка, чрез която светиите да бъдат заедно, освен чрез съединяване в единодушие да спазват реда, който Бог е определил в Своята Църква за наставление и напредване. Както отбелязах, именно за тази цел на вярващите от древни времена е заповядано в Закона да се събират в светилището, защото когато Мойсей говори за Божието обиталище, той също го нарича мястото на Божието име, мястото, където ще запише Своето име (Изх. 20:24); и така ясно поучава, че то не може да се използва без учението на благочестието. И не може да има съмнение, че по същата причина Давид се оплаква с голяма горчивина в душата, че поради тираничната жестокост на неговите врагове не е могъл да влезе в скинията (Пс. 89). За мнозина това оплакване изглежда детинско, тъй като няма понесена голяма загуба, нито има изгубено някакво удоволствие от изключването от храма, ако има други наслади. Но Давид се оплаква именно от това лишаване, и то го изпълва с тревога, тъга и мъка, и почти го погубва. Той прави това, защото няма нищо, върху което вярващите да поставят по-висока стойност от тази помощ, чрез която Бог постепенно издига Своите хора до небето.

Защото трябва да се отбележи, че Той винаги изявява Себе Си на святите патриарси в огледалото на Своето учение по такъв начин, че да направи тяхното познание духовно. Откъдето храмът не само бива назован Негово лице, но и за да премахне всяко суеверие, бива наречен Негово подножие (Пс. 132:7; 99:5). В това се осъзнава напълно единството на вярата, когато всички, от най-малкият до най-големият, се стремят към Главата. Всички храмове, които езичниците изграждат за Бога с различно от това намерение, са просто оскверняване на Неговото поклонение – оскверняване, в което юдеите също са изпаднали, макар и не с такава чудовищност. Именно за това ги укорява Стефан в думите на Исая, когато казва, “Но Всевишният не обитава в ръкотворени храмове, както казва пророка: Небето ми е престол. . . .” (Деян. 7:48). Защото Бог освещава храмове само за тяхната законна употреба чрез Неговото Слово. И когато ние безразсъдно се опитваме да правим нещо без Неговия ред, тръгвайки от лош принцип, ние въвеждаме случайни измислици, чрез което злото се насърчава безмерно.

Ксеркс постъпва прибързано, когато по съвета на магьосниците изгаря или разрушава всички гръцки храмове, защото си е мислил, че е нелепо Бог, за Когото всичко трябва да бъде свободно и открито, да бъде затворен между стени и покриви, като че ли не е възможно за Бога да слезе при нас по някакъв начин, за да бъде близо до нас, и все пак нито да променя Своето място, нито да ни засяга чрез земни средства, а по-скоро чрез определени изразни средства да ни издигне до Своята небесна слава, която със своето величие изпълва всичко, а на височина е над небесата.

6. Значението и ограниченията на служението

Нещо повече, тъй като тук има голям спор относно действието на служението, като някои прекомерно надценяват неговото достойнство, а други погрешно твърдят, че като предполагаме, че служителите и учителите проникват в ума и сърцето, за да поправят слепотата на едни, и закоравеността на други, ние всъщност прехвърляме на смъртни хора онова, което е запазено само за Божия Дух; необходимо е поставим този спор на правилната основа.

Аргументите от двете страни ще бъдат опровергани без проблеми, като изрично се придържаме към (1) текстовете, в които Бог, авторът на проповядването, свързва Своя Дух с него и след това обещава благоприятен резултат; или (2) от друга страна, на текстовете, в които Бог, като се отделя от външните средства, определя само за Себе Си и началото, и целия ход на вярата.

(1) Както Малахия заявява, служението на втория Илия беше да “обърне сърцето на бащите към чадата, и сърцето на чадата към бащите им” (Мал. 4:6). Христос заявява, че изпраща Апостолите да произвеждат плод от Неговия труд (Йоан 15:16). Петър накратко описва какъв е този плод, когато казва, че сме родени отново от нетленно семе (1 Пет. 1:23). В това Павел се хвали, че чрез Благовестието е родил коринтяните, които са печата на неговото апостолство (1 Кор. 4:15); нещо повече, че това не е било служение на буквата, която само звучи в ухото, а му е било дадено ефективното действие на Духа, за да може неговото учение да не бъде напразно (1 Кор. 9:2; 2 Кор. 3:6). В този смисъл на друго място той заявява, че неговото Благовестие не е в думи, а в сила (1 Сол. 1:5). Той също твърди, че галатяните са получили Духа като са чули за вярата (Гал. 3:2). Накратко, на няколко места той не само прави себе си съработник на Бога, но и си приписва властта да дарява спасение (1 Кор. 3:9).

(2) Определено той в никакъв случай не изговаря тези неща с цел да си припише и най-малкото нещо извън Бога, както на друго място накратко обяснява. “И за туй и ние непрестанно благодарим на Бога загдето, като приехте чрез нас словото на Божието послание, приехте не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина, което и действува между вас, вярващите” (1 Сол. 2:13). И отново, на друго място, “който подействува в Петър за апостолство между обрязаните, подействува и в мене между езичниците” (Гал. 2:8). А от други текстове се вижда, че той не приписва твърде много на служителите: “И тъй, нито който сади е нещо, нито който пои, а Господ, Който прави да расте” (1 Кор. 3:7). И отново, “трудих се повече от всички тях, - не аз, обаче, но Божията благодат, която беше с мене” (1 Кор. 15:10). И наистина е необходимо да имаме предвид тези изречения, тъй като, когато приписва на Себе Си просветлението на ума и обновяването на сърцето, Бог ни напомня, че е богохулство човекът да си приписва каквато и да е част.

Все пак всеки, който слуша със смирение служителите, които Бог назначава, от благотворния плод ще знае, че има добра причина Бог да е благоволил в този метод на поучаване, и има добра причина да постави вярващите под този лек хомот.

(Видимата Църква: Членство и белези, по които тя се разпознава, 7-9)
7. Невидима и видима Църква

Според мен преценката, която трябва да имаме относно видимата Църква, трябва да е достатъчно ясна от това, което вече казахме. Вече отбелязах, че Писанията говорят за Църквата по два начина. Понякога, когато говорят за Църквата, те имат предвид Църквата както е действително пред Бога – Църквата, в която никой не бива приет освен онези, които чрез дара на осиновлението са Божии синове, и чрез освещението на Духа са истински членове на Христос. В този случай тя обхваща не само светиите, които живеят на земята, но и всички избрани, които съществуват от създанието на света. Но често с името Църква се означава цялото множество хора, пръснато по целия свят, които изповядват поклонение на единия Бог и Христос, които чрез кръщението са приети във вярата; като участвуват в Господната Вечеря изповядват единство в истинното учение и братолюбието, единодушни са в следването на Господното Слово и се покоряват на служението, което Христос е назначил за неговото проповядване. В тази Църква има голям примес от лицемери, които нямат нищо от Христос освен името и външния вид: честолюбиви, алчни, завистливи, злословни хора, някои също с нечист живот, които биват търпени известно време или защото тяхната вина не може да се установи юридически, или защото не винаги се спазва дължимата строгост на дисциплината.

И така, както е необходимо да вярваме невидимата Църква, която е явна само пред Божия поглед, така също имаме заповед да почитаме видимата Църква, която се нарича Църква само заради хората, и да развиваме нейното общение.

8. Ограничения върху нашата преценка

Затова, тъй като е от значение за нас да я разпознаваме, Господ я е отличил с определени характеристики, нещо като символи. Наистина, единствено Бог има способността да знае кои са Негови, както Павел заявява във вече цитирания текст (2 Тим. 2:19). И без съмнение, като юзда върху човешкото безразсъдство нашият всекидневен опит ни напомня колко много Неговите скрити съдби превъзхождат нашето разбиране. Защото дори онези, които изглеждат най-изоставени и които са напълно безнадеждни, чрез Неговата доброта биват върнати към живота, докато онези, които изглеждат най-стабилни, често падат. Затова, както Августин казва, “По отношение на Божието скрито предопределение, има много овце отвън, и много вълци вътре” (August. Hom. in Joan. 45). Защото Той знае и има Своя белег върху онези, които не познават нито Него, нито самите себе си. От онези, които открито носят Неговото име, само неговите очи знаят кои от тях са нелицемерно святи и ще устоят до края (Мат. 24:13), което е единственият завършек на спасението.

От друга страна, като вижда, че за нас е целесъобразно до известна степен да знаем кои трябва да бъдат смятани от нас за Негови синове, по този въпрос Той е приспособил Себе Си за нашите способности. Но тъй като тук не е необходима съвършена преценка, на нейно място Той е поставил преценката на братолюбието, чрез което ние признаваме за членове на Църквата всички, които чрез изповедта на вярата, правилността на поведението и участието в тайнствата се съединяват с нас в изповядването на единия Бог и Христос

Тъй като знае, че това познание за Неговото тяло ще бъде необходимо за нашето спасение, Той ни го е изявил чрез по-сигурни белези.

9. Характеристиките на Неговата Църква и тяхното прилагане в нашата преценка

От това пред нашия поглед става ясен и очертан видът на Църквата. Навсякъде, където виждаме Божието Слово да се проповядва и слуша искрено, където виждаме тайнствата да се управляват според заповедите на Христос, не може да има съмнение, че там Божията Църква има някакво съществуване, тъй като това обещание не може да пропадне, “Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20).

Но за да имаме ясно обобщение по този предмет, трябва да следваме следните стъпки: Вселенската Църква е множеството хора, събрани от всички народи, които макар и да са пръснати и далеч едни от други, се съгласяват в едната истина на Божествените учения и са свързани с връзката на общата вяра. По този начин тя обхваща отделните църкви, които съществуват в различните градове и села според нуждите на човешкото общество, така че всяка от тях по право придобива името и властта на Църквата; а също обхваща отделните хора, които чрез изповед на вяра принадлежат на такива църква, дори ако по същество са чужденци в Църквата, но не са отлъчени чрез официално решение.

Но има една малка разлика в начина на преценяване на отделни хора и на църкви. Защото може да стане така, че онези, които смятаме за не напълно достойни за общението на вярващите, но все пак трябва да се отнасяме с тях като с братя и да смятаме за вярващи поради общото съгласие на Църквата да ги търпи и понася в тялото на Христос. Ние не одобряваме такива хора като членове на Църквата, но им оставяме мястото, което имат сред Божиите хора, докато бъдат законно лишени от него.

Към общото тяло трябва да се отнасяме различно; ако те имат служението на Словото и зачитат даването на тайнствата, те несъмнено имат правото да бъдат наредени с Църквата, защото е сигурно, че тези неща не остават без благотворни последствия. Така ние едновременно поддържаме Църквата вселенска в нейното единство, което злобните умове винаги желаят да разрушат, и не отричаме дължимата власт на законните събрания, разпределени според обстоятелствата.

(Църква, която носи тези белези, каквито и недостатъци да има, не трябва да бъде напускана; грехът на разцеплението, 10-16)
10. Характеристиките и властта на църквата

Казахме, че символите, чрез които се разпознава Църквата, са проповядването на Словото и спазването на тайнствата, защото тези не могат да съществуват никъде без да произвеждат плод и благоденствие чрез Божието благословение. Не казвам, че където се проповядва Словото незабавно се появява плодът; но на всяко място, където то се приема и има установено обиталище, то винаги изявява своето действие. Каквото и да става, когато проповядването на Благовестието бива слушано със страхопочитание, и тайнствата не са пренебрегвани, там лицето на Църквата се явява без заблуда или неяснота; и никой човек не може безнаказано да оскърбява нейната власт, или да отхвърля нейните увещания, или да се противи на нейните съвети, или да се подиграва на нейните порицания, още по-малко да се бунтува против нея и да нарушава нейното единство (виж Глава 2, р. 1, 10 и Глава 3, р. 12). Защото такава е стойността, която Господ вменява в общението на Своята Църква, че смята за предатели към вярата всички, които в непокорство се отчуждават от кое да е християнско общество, в което се поддържат служението на Неговото Слово и тайнствата. Така високо препоръчва Той нейния авторитет, че когато той бъде оскърбен, Той смята, че е оскърбен Неговият собствен авторитет.

Защото не е малка тежестта в обозначението, което й е дадено, “Божий дом,” “стълп и подпорка на истината” (1 Тим. 3:15). С тези думи Павел посочва, че Църквата е верен пазител на истината, за да не изчезне тя от света, защото Бог е благоволил да използва Църквата като инструмент да запази чистото проповядване на Своето Слово, и да изяви Себе Си като Баща, докато ни храни с духовна храна и осигурява всичко необходимо за нашето спасение. Нещо повече, не е маловажна оценката дадена на Църквата, когато се казва, че е избрана и отделена от Христос за Негова съпруга “без петно, или бръчка, или друго такова нещо” (Еф. 5:27), като “Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички” (Еф. 1:23). Откъдето следва, че бунтът против Църквата е отричане на Бога и Христа. Следователно, толкова е голяма необходимостта да внимаваме за такова нечестиво отцепване; защото като виждаме, че с него нашата цел е да унищожим Божията истина, ние заслужаваме да бъдем смазани от пълната тежест на Неговия гняв. Никое престъпление не може да бъде по-зверско от богохулното и вероломното нарушаване на святия брак, който единородният Божий Син е благоволил да сключи с нас.

11. Ненарушимата законност на белезите

Затова нека тези белези да бъдат добре съхранени в ума ни, и нека да ги оценяваме според погледа на Господа. Няма нищо, което Сатана да е така решен да унищожи или изличи, както единия или двата от тези белези – понякога да изтрие или премахне тези белези, и с това да унищожи истинната и единствена характеристика на Църквата; друг път да ги подложи на присмех и така да ни подведе в открит бунт против Църквата. Именно на неговите хитрини се дължи това, че в продължение на няколко века чистото проповядване на Словото е изчезнало, и сега със същата нечестива цел той работи да унищожи служението, което Христос така е наредил в Своята Църква, че ако то бъде премахнато, цялото здание пропада. Тогава колко пагубно и дори смъртоносно изкушение е това да допускаме мисли да се отделяме от това събрание, в което се виждат знаците и белезите, които Господ е определил като достатъчни за характеризиране на Неговата Църква! Виждаме как и в двете посоки трябва да сме много внимателни. За да не си присвояваме неправилно името “църква,” всяко събрание, което си приписва това име, трябва да бъде изпитано като върху лидийски камък.* Ако държи установения от Господа ред в Словото и тайнствата, тогава няма заблуда; можем спокойно да я зачитаме като църква; от друга страна, ако липсват Словото и тайнствата, в този случай трябва да избягваме измамата, както трябва да избягваме гордостта и надменността в първия случай.

12. Зачитането на белезите ни предпазва от своенравно отцепване

Когато казваме, че чистото служение на Словото и чистото празнуване на тайнствата е подходящ залог и белег, за да можем сигурно да разпознаваме чрез тях двете църква в което да е общество, това също означава, че не трябва да отхвърляме такава църква докато тези белези остават, дори ако иначе тя изобилствува с многобройни грешки.

И дори в служението на Словото и тайнствата могат да се промъкнат недостатъци, които не трябва да ни отчуждават от нейното общение. Защото не всички точки на истинното учение са с еднаква важност. Някои са така необходими за познаване, че всички трябва да ги смятат за непроменими и несъмнени като основа на вярата; например, че Бог е един, че Христос е Бог и Божий Син, че нашето спасение зависи от Божията милост и други. Но други, които са предмет на несъгласие между църквите, не унищожават единството на вярата; защо трябва да се смята за основание на разцепление между църквите, ако някой без никакъв дух на препиране или извратено догматизиране твърди, че при напускане на тялото душата отива на небето, докато друг, без да се опитва да говори конкретно за обиталището, смята за сигурно, че тя обитава с Господа? Думите на апостола са, “И тъй, ние, които сме зрели, нека мислим така; и ако мислите вие нещо другояче, Бог ще ви открие и него” (Фил. 3:15). С това той не показва ли достатъчно, че разликата във възгледите относно тези неща, които не са напълно необходими, не трябва да бъде основание за разцепление между християните? Наистина, най-добре е да сме в съвършено съгласие, но като виждаме, че няма човек, който да не е в някаква мъгла на невежество, трябва или въобще да нямаме църква, или да простим заблудите относно онези неща, за които човек може да е невеж без да нарушава същността на вярата и да изгубва спасението.

Тук обаче нямам желание да защитавам и най-малките заблуди, като че ли е правилно да ги насърчаваме чрез ласкателство или мълчание; казвам, че не трябва заради всяка незначителна разлика да напускаме църквата, ако тя поддържа здраво и ненарушено онова учение, в което се състои сигурността на благочестието, и използва тайнствата, установени от Господа. В същото време, ако се опитваме да реформираме това, което е неправилно, ние изпълняваме своя дълг. В този смисъл са думите на Павел, “Ако дойде откровение на някой друг от седящите, първият нека млъква” (1 Кор. 14:30). От това е очевидно, че следването на общото назидание е възложено на всеки член на Църквата според неговата мяра на благодат, стига всичко да става с приличие и с ред. С други думи, не трябва да отхвърляме общението на Църквата, нито като продължаваме в него, да нарушаваме мира и дисциплината, когато всичко е надлежно подредено.

13. Разприте в църквата не са повод за напускане

Нашата снизходителност трябва да се простира още нататък, в търпимост към несъвършенствата в поведението. Тук има голяма опасност от падане, и сатана използва своите хитрини, за да ни подмами. Защото винаги е имало хора, които изпълнени с лъжливо убеждение за абсолютна святост, като че ли вече са станали някакви въздушни духове, отхвърлят общение на всеки, в когото виждат, че е останало нещо човешко. От старо време това са катарите и донатистите, които имат еднакви заблуди. В наши дни такива са някои от анабаптистите, които си въобразяват, че са постигнали превъзходен напредък.

Но други съгрешават в това отношение не толкова от тази безумна гордост, колкото от безразсъдна ревност. Като виждат, че сред хората, на които се проповядва Благовестието, произведеният плод не е в съответствие с учението, те веднага заключават, че не съществува никаква църква. Тази грешка наистина има основание, и в този нещастен век ние наистина даваме твърде много поводи за нея. Невъзможно е да извиним нашата проклета леност, която Господ няма да остави ненаказана, както вече е започнал остро да ни наказва. Горко на онези от нас, които поради разпуснатата търпимост към нечестието нараняваме слабите съвести! Но все пак онези, за които говорим, съгрешават от самите себе си, като не знаят как да поставят ограничения върху своето поведение. Защото където Господ изисква милост, те я отказват, и се отдават на невъздържана суровост. Като си мислят, че където няма съвършена чистота и почтеност на поведението, там няма и църква, чрез своята омраза към нечестието те се оттеглят от истинската Църква, докато си мислят, че се оттеглят от общението на нечестивите.

Те твърдят, че Божията Църква е свята (Еф. 5:26). Но за да могат в същото време да разберат, че тя съдържа примес от добри и зли, нека да чуем от устата на нашия Спасител онази притча, в която Той сравнява Църквата с мрежа, в която са хванати риби от всякакъв вид, но не биват разделени, докато не бъдат завлечени на брега. Нека да чуят как тя е сравнена с поле засадено с добро семе, но чрез измамата на врага е примесено с плевели, и не бива освободено от плевелите, докато реколтата не се донесе в хамбара. Накрая, нека да чуят, че тя е харман, на който събраното жито лежи под плявата, докато пречистено чрез ветрилата и ситата бива положено в хранилището. Ако Господ заявява, че Църквата ще понася тежестта да бъде натоварена с множество нечестиви до деня на съда, напразно е да търсим църква напълно свободна от недостатъци (Мат. 13).

14. Павел и нуждите на неговите църкви

Те възкликват, че не е възможно да търпим порока, който се разпростира като зараза. Какво ще стане, ако Апостолът имаше същия възглед? Сред коринтяните не са били малко онези, които са съгрешили, и дори цялото тяло е било омърсено; не е имало само един вид грях, а множество, и то не обикновени грешки, а някои от тях отвратителни престъпления. Не е имало само извращаване на нравите, а също и на учението. Какви действия е предприел святият Апостол, инструментът на небесния Дух, чрез чието свидетелство Църквата стои или пада? Дали се разграничава от тях? Дали ги отхвърля от Христовото царство? Дали ги удря с гърма на окончателната анатема? Той не само не прави нито едно от тези неща, но ги признава и прогласява като Христова Църква и общение на светии. Ако Църквата е била сред коринтяните, където са бушували завист, разцепления и препирни; където са царували крамоли, съдебни дела и алчност; където открито са се одобрявали престъпления, от които дори езичниците се отвращават; където надменно е било охулвано името на Павел, когото е трябвало да почитат като баща; където някои са осмивали възкресението от мъртвите, макар че без него цялото Благовестие пропада; където Божиите дарове са били подчинени на честолюбието, а не на братолюбието; където много неща са били вършени нито с приличие, нито с ред. Ако Църквата все още е била там просто защото служението на Словото и тайнствата не е било отхвърлено, кой ще си позволи да откаже името “църква” на онези, на които не могат да се вменят и една десета от тези престъпления? Питам, как онези, които се отнасят така мрачно към съвременните църкви, биха се отнесли към галатяните, които почти са изоставили и самото Благовестие (Гал. 1:2), и все пак апостолът и сред тях намира църкви?

15. Общение с нечестиви хора

Те също възразяват, че Павел остро мъмри коринтяните за това, че са допуснали един ужасен престъпник в своето общение, и след това полага общо правило, според което заявява, че е незаконно дори да се яде с човек с нечист живот (1 Кор. 5:11, 12). Тук те възкликват: Ако не е законно да ядем обикновен хляб, как може да бъде законно да ядем Господния хляб?

Признавам, че е голям позор, ако допуснем кучета и свине сред Божиите деца; нещо повече, ако святото тяло на Христос бъде раздавано на тях. И наистина, когато църквите са добре управлявани, те няма да търпят нечестивите сред себе си, нито ще допускат еднакво праведни и нечестиви на това свято празнуване. Но тъй като пасторите не винаги са усърдно бдителни, и понякога също са по-снизходителни отколкото трябва, или им се пречи да действуват така строго, както трябва; последствието е, че дори открито нечестивите не винаги са изключени от общението на светиите. Признавам, че това е порок, и нямам никакво желание да го оправдавам, като виждам, че Павел строго го осъжда в коринтяните. Но дори когато Църквата не изпълнява дълга си, от това не следва, че всеки отделен човек трябва сам за себе си да решава въпроса за отделянето от нея. Не отричам, че дълг на всеки набожен човек е да се оттегли от всякакво лично общение с нечестивите и да не се обвързва с тях с никакви доброволни взаимоотношения; но едно нещо е да отбягваш общението на нечестивите, друго е да отхвърлиш общението на Църквата поради омразата към тях.

В това отношение онези, които смятат, че е богохулство да участвуват в Господния хляб с нечестивите, са по-строги от Павел. Защото когато той ни увещава към чисто и свято общение, не изисква ние да съдим другите, или че всеки трябва да съди цялата църква, а че всеки трябва да съди себе си (1 Кор. 11:28, 29). Ако беше незаконно да общуваме с недостойните, Павел определено би ни заповядал да внимаваме дали в цялото тяло няма човек, чрез чиято нечистота да бъдем омърсени, но тъй като той само изисква всеки да съди себе си, показва, че не е вредно за нас дори да има сред нас хора, които са недостойни. В същия смисъл той след това добавя, “Който яде и пие недостойно, яде и пие осъждане на себе си.” Той не казва за другите, а за самия човек. И правилно; защото правото на приемане или изключване не трябва да бъде оставено на решението на отделните хора. Това разпознаване, което не може да бъде упражнявано без надлежния ред, както нататък ще обясним по-пълно, принадлежи на цялата църква. Следователно би било несправедливо да определяме някой човек като замърсен от недостойнството на другия, когото нито може, нито трябва да възпира от общението.

16. Лъжливата претенция за съвършенство идва от неправилни възгледи

Все пак, макар че дори добрите понякога са засегнати от тази безразсъдна ревност за праведност, ще открием, че тази прекомерна суровост е повече плод на гордост и лъжлива представа за святост, отколкото истинска святост и истинска ревност за нея. И така, онези, които са най-гласовити и са нещо като водачи в предизвикването на бунт против Църквата, в повечето случаи нямат друг мотив освен да изявяват своето собствено превъзходство като презират всички други хора. Следователно, Августин правилно и мъдро казва, “Като виждаме, че набожното мислене и методите на църковната дисциплина трябва специално да зачитат единството на Духа в свръзката на мира, които Апостолът ни заповядва да пазим като имаме търпение един към друг (защото ако не ги пазим, използването на лекарството е не просто излишно, но и пагубно, и следователно не е лекарство); онези зли синове, които не от омраза към нечестията на другите хора, а от ревност за своите собствени препирни се опитват напълно да се оттеглят или поне да разделят слабите братя заслепени от блясъка на техните имена, докато са надути с гордост, изпълнени със заядливост, лукаво клеветнически и необуздано бунтовни, използват прикритието на суровата строгост, та да не изглеждат лишени от светлината на истината, с прекомерно лекарство извращават към богохулно разцепление и разделение онези неща, които са заповядани в Святите Писания (като се зачитат искрената любов и единството на мира) с цел да поправят грешките на братята” (August. Cont. Parmen. cap. 1). Неговият съвет към благочестивите и кротките е милостиво да поправят каквото могат, и търпеливо да понасят каквото не могат да поправят, като в любов ридаят и плачат докато Бог реформира или поправи, или при жътвата изкорени плевелите и разпръсне плявата (пак там, cap. 2).

Нека всички праведни да се стараят да се въоръжат с тези оръжия, за да не би докато смятат себе си за ревностни и пламенни защитници на правдата, да се разбунтуват против небесното царство, което е единственото царство на правда. Защото тъй като Бог е благоволил общението на Неговата Църква да бъде поддържано в тази видима общност, всеки, който от омраза към нечестивите нарушава връзките на тази общност, се движи в опасна посока, като влиза в голямата опасност да отсече сам себе си от общението на светиите.

Нека да разсъдят, че в едно многобройно тяло има хора, които те да не забелязват, които са истински праведни и невинни в Божия поглед. Нека да разсъдят, че от онези, които изглеждат несъвършени, има много, които са далеч от това да се наслаждават или да се ласкаят в своите грешки, и които често подбуждани от сериозен страх от Господа, се стремят към по-голяма почтеност. Нека да разсъдят, че нямат право да осъждат човека за едно действие, тъй като най-святите понякога пропадат най-сериозно. Нека да разсъдят, че в служението на Словото и участието в тайнствата властта на Църквата да събира хората е твърде голяма, за да бъде лишена от всякаква ефективност поради грешката на някои нечестиви хора. Накрая, нека да разсъдят, че в оценката за Църквата Божията преценка има повече сила от човешката преценка.

(Несъвършената святост на Църквата не оправдава разцеплението, но дава основание за упражняване вътре в Църквата на прощение на греховете, 17-22)
17. Святостта на Църквата

Тъй като те също твърдят, че има добра причина Църквата да бъде наричана свята, необходимо е да видим каква е святостта, с която Църквата се отличава, за да не се окаже така, че отказваме да признаем всяка църква освен онази, която е напълно съвършена, и така да не оставим нито една църква. Наистина е вярно, както Павел казва, че Христос “възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:25-27). Все пак е вярно, че Господ всекидневно изглажда нейните бръчки и изличава нейните петна. От това следва, че нейната святост все още не е съвършена. И така, това е святостта на Църквата: тя се развива всекидневно, но все още не е съвършена; напредва всекидневно, но все още не е достигнала целта, както на друго място ще обясним по-пълно.

Следователно, когато Пророците предсказват, “Тогава Ерусалим ще бъде свет, и чужденци няма вече да минават през него”; “Ще се нарече път на светостта; нечистият няма да мине през него” (Йоил 3:17; Ис. 35:8), нека не разбираме от това като че ли никакъв недостатък не остава в членовете на Църквата; а само че те с цяло сърце се стремят към святост и съвършена чистота; и от това, че чрез Божията доброта им се вменява онази чистота, която все още не са придобили напълно. И макар че белезите за такава святост сред хората са твърде редки, трябва да разберем, че в никой период от началото на света Господ не е изоставил Своята Църква, нито ще я изостави до окончателното изпълнение на всички неща. Защото макар че от самото начало човешкият род е била опорочен и извратен чрез греха на Адам, пак от такова замърсено множество Той винаги освещава някои съдове за почит, така че никоя епоха да не остане без преживяването на Неговата милост. Той заявява това чрез сигурни обещания като следните: “Направил съм завет с избрания Си, заклел съм се на слугата Си Давида: Ще утвърдя потомството ти за винаги, и ще съзидам престола ти из род в род” (Пс. 89:3, 4). “Господ избра Сиона, благоволи да обитава в него. Това, Ми е покой до века: Тук ще обитавам” (Пс. 132:13, 14). “Така казва Господ, Който дава слънцето за светлина денем, и нарежда луната и звездите за светлина нощем, Който повдига морето тъй щото вълните му бучат, Господ на Силите е името Му; ако изчезнат тия наредби отпред Мене, казва Господ, тогава и Израилевото потомство ще престане да бъде до века народ пред Мене” (Ер. 31:35, 36).

18. Примерите от пророците

По този предмет самият Христос, Неговите апостоли и почти всички пророци са ни дали примери. Страшни са описанията, в които Исая, Еремия, Йоил, Авакум и другите оплакват болестите на Ерусалимската Църква. Покварата е царувала до такава степен в народа, управителите и свещениците, че Исая не се колебае да оприличи Ерусалим на Содом и Гомора (Ис. 1:10). Вярата е била отчасти презирана, отчасти примесена, по отношение на морала навсякъде срещаме описания на кражби, грабежи, предателство, убийства и други такива престъпления. Но пророците не са формирали нови църкви за себе си, нито са издигнали нови жертвеници, на които да извършват отделни жертви, а каквито и да са били техните сънародници, като са разсъждавали, че Бог им е поверил Своето Слово и е установил ритуалите, чрез които тогава е бил почитан, са простирали чисти ръце към Него дори в обществото на нечестивите. Определено, ако са смятали, че с това са прихванали някаква нечистота, по-скоро биха умрели стократно, отколкото да позволят това да стане. Следователно, нищо не им е пречело да се отделят, ако не е било желанието да запазят единството. Но ако святите пророци не са чувствували задължение да се оттеглят от Църквата поради многобройните и ужасни престъпления, не на един или двама души, но почти на целия народ, ние си приписваме твърде много, ако си позволяваме направо да излезем от общението на Църквата, защото не на всички хора животът е съобразен с нашата преценка, или дори с християнската изповед на вяра.

19. Примерът на Христос и апостолите.

Каква е била епохата на Христос и апостолите? Нито безнадеждното нечестие на фарисеите, нито царуващата навсякъде разпуснатост на нравите им попречи да участвуват в същите святи ритуали заедно с другите хора, и да се срещат в общия храм за публично изявяване на вярата. И защо е така, ако не знаеха, че онези, които участвуват в тези свещени ритуали с чиста съвест, по никакъв начин не са замърсени от обществото на нечестивите?

Ако някой не се трогва от пророците и апостолите, нека поне да се облегне на авторитета на Христос. Затова Киприан добре казва, “Макар в Църквата да се виждат плевели или нечисти съдове, това не е причина ние самите да се оттегляме от Църквата; само трябва да работим, за да можем ние самите да сме жито; трябва да полагаме усилия и да се борим да бъдем съдове от сребро и злато. Но разчупването на пръстените съдове принадлежи само на Господа, на Когото е дадена желязната тояга; нека никой не си присвоява това, което е дадено само на Сина, и да не се смята за достоен да пресее хармана и да отвее плявата, и да отдели всички плевели чрез човешко отсъждане. Това, което извратената ревност си присвоява по този начин, е горделива упоритост и богохулна самонадеяност” (Cyprian, lib. 3 Ep. 5).

Затова нека да приемем за сигурни тези две точки; първо, няма извинение за онзи, който съзнателно напуска видимото общение на църква, в която се проповядва Божието Слово и се отслужват тайнствата; второ, въпреки грешките на някои или на мнозина, няма нищо, което да ни попречи надлежно да изповядваме своята вяра според определените от Бог наредби, защото набожната съвест не се поврежда от недостойнството на друг човек, бил той пастор или редови вярващ; и святите ритуали не са по-малко чисти и здравословни за човек, който е свят и праведен, от това, че в същото време биват използвани от нечисти хора.

20. Прощението на греховете и Църквата

Тяхната строгост и гордост стигат дори по-далеч. Като отказват да признаят коя да е църква, която не е очистена от най-малките недостатъци, те се възмущават от истинните учители, които увещават вярващите да израстват, и така ги учат да стенат през целия си живот под товара на греховете и да уповават на прощението. Защото твърдят, че по този начин вярващите били водени настрана от съвършенството.

Признавам, че ние не трябва да сме слаби или безразлични в изискване на съвършенство, още по-малко да се отказваме да настояваме на него; но твърдя, че е дяволска хитрост да изпълваме умовете си с увереност в съвършенството, докато още вървим по своя път. Затова в Изповедта прощението на греховете е правилно добавено към вярата относно Църквата, тъй като никой не придобива прощение освен онези, които са граждани и са от Божието семейство, както четем в Пророка (Ис. 33:24). Следователно, първото място трябва да се даде на изграждането на небесния Ерусалим, в който Бог след това ще благоволи да изличи нечестието на всички, които са се предали на него. Но казвам, че първо Църквата трябва да бъде построена; не че може да има църква без прощение на грехове, но защото Господ не е обещал Своята милост извън общението на светиите. Следователно, нашето първо влизане в Църквата и в Божието царство е чрез прощение на греховете, без които нямаме завет, нито единство с Бога. Защото Той така говори чрез Пророка, “В оня ден ще направя за тях завет с полските зверове, с небесните птици, и със земните гадини; и като строша лък, и меч, и бой, и ги махна от земята, ще ги населя в безопасност. И ще те сгодя за Себе Си за винаги; Да! Ще те сгодя за Себе Си в правда и в съдба, в милосърдие и милости” (Ос. 2:18, 19). Виждаме по какъв начин Господ ни примирява със Себе Си чрез Своята милост. Така в друг текст, където Той предсказва, че отново ще събере хората, които е разпръснал в гнева Си, “Ще ги очистя от всичкото беззаконие, с което Ми съгрешиха” (Ер. 33:8). Следователно, нашето въвеждане в общението на Църквата чрез символа на очистването трябва да ни научи, че няма приемане в Божието семейство, ако преди това чрез Неговата доброта нашите нечистоти не са измити.

21. Вечно прощение за членовете на Църквата!

Чрез прощението на греховете Господ не само ни избира и приема в Църквата веднъж завинаги, но чрез същото средство Той също ни запазва и закриля вътре в нея. Иначе защо ни е да приемаме прошка, от която след това няма да имаме полза? Всички праведни могат да свидетелствуват, че милостта на Господа би била напразна и измамна, ако се даваше само веднъж; защото няма човек, който през целия си живот не осъзнава множеството немощи, които все още имат нужда от Божията милост. И наистина не е без причина, че Господ обещава този дар специално на Своето домочадие, нито напразно заповядва същото послание на примирение да им бъде давано всекидневно. И така, тъй като през целия си живот носим със себе си остатъците от греха, не можем да останем в Църквата и един миг, ако не сме поддържани от непрекъснатата Божия благодат в прощението на нашите грехове. От друга страна, Господ е призовал Своите хора към вечно спасение, и следователно те трябва да смятат това прощение за техните грехове като винаги налично. Затова нека уверено да вярваме, че ако сме приети и присадени в тялото на Църквата, прощението на греховете ни е дадено и всекидневно ни се дава в Божествената щедрост, чрез посредничеството на заслугите на Христос и освещението на Духа.

22. Властта на ключовете

За да ни се предаде това благословение, на Църквата са дадени ключовете (Мат. 16:19; 18:18). Защото когато Христос даде заповед на апостолите и им повери властта да прощават грехове, Той не просто възнамеряваше те веднъж да простят греховете на онези, които се обърнат от нечестие към вяра в Христос, но нещо повече, постоянно да изпълняват това служение сред вярващите. Павел проповядва това, когато казва, че посланието на примирение е било поверено на служителите на Църквата, за да могат винаги в Христовото име да увещават хората да се примиряват с Бога (2 Кор. 5:20). Следователно, в общението на светиите нашите грехове биват постоянно прощавани чрез служението на Църквата, когато презвитерите или епископите, на когото това служение е поверено, утвърждават набожните съвести в надеждата за прошка и помирение чрез обещанията на Благовестието, и това става и публично, и лично, според случая. Защото има много хора, които поради своята немощ имат нужда от специално примирение, и Павел заявява, че е свидетелствувал за Христовата благодат не само в общото събрание, но и от къща на къща, напомняйки поотделно на всеки човек за учението за спасение (Деян. 20:20, 21).

Тук трябва да отбележим три неща. Първо, каквато и святост да притежават Божиите деца, тя винаги е при условие, че докато обитават в смъртно тяло, не могат да застанат пред Бога без прощение на греховете. Второ, това благо е специално за Църквата, за да не можем да се ползваме от него, ако не постоянствуваме в общението на Църквата. Трето, то ни се дава чрез служителите и пасторите на Църквата, или в проповядването на Благовестието, или в отслужването на Тайнствата, и в това специално се изявява властта на ключовете, които Господ е дарил на обществото на вярващите. Затова нека всеки от нас да смята за свой дълг да търси прощението на греховете само там, където Господ го е поставил. За общественото примирение, което е свързано с дисциплината, ще говорим на съответното място.

(Случаи, показващи прощението на греховете вътре в общността на вярващите, 23-29)
23. Всички вярващи трябва да търсят прощение на греховете си

Но тъй като онези трескави духове, за които говорих, се опитват да ограбят Църквата от тази единствена котва на спасението, съвестите трябва да бъдат по-твърдо укрепени против този гибелен възглед. Новацианите в древни времена са атакували Църквата с тази догма, а в наши дни също като новацианите са някои от анабаптистите, които са изпаднали в същите налудничави бълнувания. Защото те си въобразяват, че в Кръщението Божиите хора биват новородени в чист и ангелски живот, който не е замърсен от никакви плътски нечистоти. Но ако човек съгрешава след Кръщението, те не му оставят нищо освен неумолимия Божий съд. Накратко, те не дават никаква надежда за прощение на грешника, който е паднал след като е получил благодатта, защото не признават друго прощение за грехове освен онова, с което първоначално биваме новородени.

Но макар че няма заблуда, която да е по-ясно опровергана от Писанието, все пак, тъй като тези хора намират средства за измама (както Новатус в древни времена е имал множество последователи), нека накратко да покажем как те бълнуват за погибел на себе си и на други хора.

На първо място, тъй като по заповедта на нашия Господ светиите всекидневно повтарят тази молитва, “Прости ни дълговете” (Мат. 6:12), те признават, че са длъжници. И те не искат напразно; защото Господ само им заповядва да искат това, което Той ще им даде. И докато заявява, че цялата молитва ще бъде чута от Неговия Баща, Той запечатва това прощение със специално обещание. Какво повече да желаем? Господ изисква от Своите светии изповядване на греховете през целия им живот, без прекъсване, и обещава прошка. Колко нелепо е тогава да ги правим безгрешни, или когато са паднали, да ги изключваме напълно от благодатта! Тогава на кого ни заповядва Той да прощаваме седемдесет и седем пъти? Не е ли на нашите братя (Мат. 18:22)? И защо ни е заповядал това, ако не е за да подражаваме на Неговото милосърдие? Следователно, Той ни прощава не само веднъж или два пъти, а винаги, когато под усещането за нашите грехове ние сме разтревожени и въздишайки Го призоваваме.

24. Божията изобилна благодат към грешните вярващи под Стария Завет: Законът

И да започнем почти от самото начало на Църквата: Патриарсите са били обрязани, приети за участие в завета, и несъмнено наставлявани чрез грижите на техния баща в праведност и почтеност, когато решиха да убият брат си. Престъплението е такова, от което и най-долните грабители биха били отвратени. Накрая, смекчени от протестите на Юда, те го продадоха; това също беше нетърпима жестокост. Симон и Леви нанесоха престъпно възмездие срещу синовете на Сихем, което също беше осъдено от техния баща. Рувим, с отвратителна похот омърси леглото на баща си. Юда, когато искаше да извърши прелюбодейство, съгреши против природния закон със своята снаха. Но те не само не бяха отлъчени от избрания народ, но дори бяха издигнати за негови началници.

Какво да кажем за Давид? Даже когато беше на престола на правдата, с какво нечестие той се впусна в сляпа похот, дори чрез проливане на невинна кръв! Той вече беше новороден, и като един от новородените, получи специално одобрение от Господа. Но той извърши престъпление, от което дори езичниците биха били ужасени, и все пак придоби прошка.

И за да не оставаме твърде много на отделни примери, всички обещания за Божествената милост, записани в Закона и Пророците, са толкова много доказателства, че Господ е готов да прощава престъпленията на Своя народ. Защо Мойсей обещава бъдещ период, когато хората паднали в бунт ще се върнат при Господа? “Тогава Господ твоят Бог ще те върне от плен, ще ти покаже милост, и пак ще те събере от всичките народи, между които Господ твоят Бог ще те е разпръснал” (Вт. 30:3).

25. Божията изобилна благодат към грешните вярващи в Стария Завет: Пророците

Но аз не желая да започвам изброяване, което никога не може да завърши. Пророческите книги са изпълнени с подобни обещания, предлагащи милост на хора, покрити с безброй престъпления. Кое престъпление е по-ужасно от бунта? Той се определя като развод между Бога и Църквата, и все пак чрез Неговата доброта бива простен. Те казват, “Ако напусне някой жена си, и тя като си отиде от него, се омъжи за друг мъж, ще се върне ли той пак при нея? Не би ли се осквернила съвсем такава земя? А при все, че ти си блудствувала с много любовници, пак върни се към Мене, казва Господ. . . . Върни се, отстъпнице Израил, казва Господ; Аз няма да направя да ви нападне гневът Ми; защото съм милостив, казва Господ, и не ще пазя гняв за винаги” (Ер. 3:1, 12). И със сигурност не е различно чувството, когато заявява, “Аз не благоволя в смъртта на оня, който умира, казва Господ Иеова; затова върнете се и живейте” (Езек. 18:23, 32). Затова, когато Соломон освещава храма, една от целите, за която той беше предназначен, беше в него да се чуват молитвите принасяни за прощение на греховете. “Ако Ти съгрешат, (защото няма човек, който да не греши), и Ти се разгневиш на тях та ги предадеш на неприятеля, и пленителите им ги заведат пленници в неприятелската земя, далеч или близо, все пак, ако дойдат на себе си в земята, гдето са отведени пленници, та се обърнат и Ти се помолят в земята на пленителите си, и рекат: Съгрешихме, беззаконствувахме, сторихме неправда, и се обърнат към Тебе с цялото си сърце и с цялата си душа в земята на неприятелите, които са ги запленили, и Ти се помолят като се обърнат към земята си, която си дал на бащите им, към града, който си избрал, и към дома, който построих за Твоето име, тогава Ти послушай от небето, от местообиталището Си, молитвата им и молението им, защити правото им, и прости на хората Си, които са Ти съгрешили, всичките им престъпления, чрез които станаха престъпници против Тебе” (3 Царе 8:46-50). Не напразно Божият Закон нарежда всекидневна жертва за грях. Ако не беше предвидил, че Неговите хора постоянно ще се мъчат под болестта на греха, Той никога нямаше да нареди тези лекарства.

26. Божията изобилна благодат към грешните вярващи под Новия Завет

Дали идването на Христос, чрез което беше изявена пълнотата на благодатта, лиши вярващите от тази привилегия да молят за прощение на техните грехове? Ако са съгрешили против Господа, не трябва ли да придобият милост? Какво би означавало това, освен че Христос е дошъл не за спасението, а за погибелта на Своите хора, ако се заяви, че сега е отнета Божествената щедрост в прощаването на греха, която беше постоянно давана на светиите в Стария Завет? Но ако вярваме на Писанията, когато те изрично прогласяват, че само в Христос се явяват в пълнота благодатта и милосърдието на Господа, изливат се богатствата на Неговата милост и се извършва примирението между Бога и човека (Тит 2:11; 3:4; 2 Тим. 1:9, 10), нека не се съмняваме, че добротата на небесния Баща не е отсечена от нас или отказана, а а ни е дадена в много по-голямо изобилие.

Не ни липсват доказателства за това. Петър, който беше чул нашия Спасител да заявява, че който не изповяда Неговото име пред хората, ще бъде отречен пред Божиите ангели, пак Го отрече два пъти за една вечер, като дори се закле за това; но все пак не му беше отказана прошка (Марк 8:38). Онези сред солунците, които са живеели беззаконно, макар и мъмрени, пак са подканени към покаяние (2 Сол. 3:6). Дори магьосникът Симон не е хвърлен в отчаяние. Беше му казано да се надява, тъй като Петър го подканва да застане в молитва (Деян. 8:22).

27. Божията изобилна благодат към църквите в грях

Какво да кажем за факта, че понякога цели църкви биват въвличани в най-чудовищни грехове, и все пак Павел, вместо да ги предаде на погибел, милостиво ги избавя? Отстъплението на галатяните не беше обикновена грешка, а и коринтяните нямаха извинение за нечестията сред тях, бивайки многобройни и отвратителни, и все пак те не бяха изключени от Божията милост. И дори самите хора, които са съгрешавали повече от другите в нечистота и блудство, са изрично подканени към покаяние. Заветът на Господа остава, и винаги ще остава ненарушим, този завет, който Той тържествено сключи с Христос истинския Соломон и Неговите членове с тези думи: “Децата му ако оставят закона Ми, и не ходят в съдбите Ми, ако престъпят повеленията Ми, и не опазят заповедите Ми, тогава ще накажа с тояга престъпленията им, и с бич беззаконията им; но милостта Си не ще оттегля от него” (Пс. 89:30-33). Накратко, от самия ред на Изповедта ни се напомня, че прощението на греховете винаги остава в Христовата Църква, защото след като се установява наредбата на Църквата, добавя се и прощението на греховете.

28. Дали само несъзнателните грехове могат да се простят?

Някои хора с повече разум, като виждат, че догмата на Новатус е така ясно опровергана в Писанието, не правят всяка грешка непростима, а само това доброволно нарушаване на Закона, в което човек пада съзнателно и с желание. Онези, които говорят така, позволяват прошка само за онези грехове, които са били извършени поради незнание. Но тъй като Господ е наредил в Закона някои жертви да бъдат принасяни като умилостивение за доброволните грехове на вярващите, а други за умилостивение на греховете от незнание (Лев. 4), колко извратено е да не позволяваме никакво умилостивение за доброволния грях? Аз твърдя, че нищо не е по-ясно от това, че същата жертва на Христос е достатъчна за прошка на доброволните грехове на вярващите, тъй като Господ е засвидетелствувал това в символите на плътските жертви.

Тогава как да извиним чрез незнание Давид, който беше така добре обучен в Закона? Дали Давид, който всекидневно наказваше греха в другите, не знаеше колко ужасни престъпления са убийството и прелюбодейството? Дали патриарсите считаха братоубийството за законно деяние? Дали коринтяните имаха толкова малко познание, че да си въобразяват, че Бог се наслаждава в разврат, нечистота, блудство, омраза и препирни? Дали Петър, след като беше така внимателно предупреден, не е знаел колко отвратително е да се отрече от своя Господар? Затова нека не допускаме нашата злоба да затваря вратата пред Божествената милост, която е така снизходително изявена.

29. Въпросът за “второто покаяние” в древната Църква

Запознат съм с това, че древните автори са смятали, че греховете, които всекидневно трябва да бъдат прощавани, са по-леките грешки, които се промъкват поради слабостта на плътта, а са смятали, че официалното покаяние, което тогава се е изисквало за по-ужасни престъпления, не е трябвало да бъде повтаряно, както не се повтаря Кръщението. Този възглед не трябва да се приема като че ли те желаят да хвърлят в отчаяние онези, които са отпаднали от своето първо покаяние, или да омаловажават тези грешки, като че ли те нямат значение пред Бога. Защото са знаели, че светиите често се спъват поради неверие, че понякога излишно се кълнат, понякога кипят от гняв и дори избухват в открити ругатни, и освен това се мъчат под други злини, които в немалка степен са оскърбителни за Господа; но те ги обозначават така, за да ги отличават от обществените престъпления, които идват до знанието на Църквата и произвеждат големи скандали. Голямата трудност в опрощаването на онези, които са извършили нещо достойно за църковно порицание, не е била в това, че са смятали за трудно да се придобие прошка от Господа, но чрез тази строгост те са искали да възпират другите хора от безразсъдно впускане в престъпления, които ще ги отделят от общението на Църквата. Все пак Господното Слово, което трябва да бъде нашето единствено правило, определено предписва по-голяма умереност, тъй като учи, че строгостта на наказанието не трябва да се простира дотам, че да изпълни с отчаяние човека, за чиято полза е било специално предназначено (2 Кор. 2:7), както по-горе разгледахме по-подробно.

* Лидийски камък – плочка от кремък, чрез която в древността са изпитвали чистотата на златото и среброто. Бел. прев.

| Съдържание | Следваща глава |
превод Copyright © Божидар Маринов, 2003