| Назад | Напред | КНИГА IV
Глава Втора2. СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ ЛЪЖЛИВАТА И ИСТИНСКАТА ЦЪРКВА.
Разделите на тази глава са,
- Описание на лъжливата Църква, каквато е папството с неговите хвалби за лична приемственост, и опровержение на тези хвалби, р. 1-4.
- Отговор в името на правилната Църква на папските обвинения в ерес и разцепление. Описание на църквите, които сега съществуват под папството.
Раздели.
- Обобщение на казаното в предишната глава. Съдържание на тази глава, а именно: Където царуват лъжата и заблудата, там няма Църква. Заблудата е там, където не живее чистото учение на Христос.
- Заблудата царува в папството. Следователно папството не е Църква. Но папистите възхваляват своята си църква и обвиняват в ерес и разцепление онези, които се отделят от нея. Опитват се да защитават своите самохвалства чрез личната приемственост. Лична приемственост, която изоставя истината на Христос, няма никакво значение.
- Потвърждение на това доказателство,
- Каквото и да си въобразяват папистите, където Божието Слово не се изявява, там няма Църква.
- Опровержение на възражението за личната приемственост и на обвинението в ерес и разцепление, от Писанието и от Августин.
- Същото нещо потвърдено от авторитета на Киприан. Анатемите на папистите нямат сила.
- Църквите на папистите са в същото положение както тези на израилтяните, които се обърнаха към суеверия и идолопоклонство при Еровоам.
- Характерът на онези израилтянски църкви.
- Следователно папистите действуват неправедно, когато искат да ни принудят към общение с тяхната църква. Техните две изисквания. Отговор на първото. Обобщение на въпроса. Защо не можем да участвуваме във външното поклонение на папистите.
- Отговор на второто искане на папистите.
- Макар че папството не може правилно да бъде наречено църква, все пак, въпреки волята на самия Антихрист, има някакви следи от Църквата в папството, като Кръщението и други останки.
- На папството не може да се даде името Църква, макар че под неговото господство е имало някакви църкви. В това е изпълнението на пророчеството на Павел, че Антихрист ще седне в Божия храм. Окаяното състояние на такива църкви. Обобщение на тази глава.
(Отклонението от истинското учение и поклонение унищожава претенциите на римската църква да бъде истинска църква, 1-6)
1. Основното разграничениеВече обяснихме колко много служението на Словото и тайнствата трябва да има тежест за нас, и докъде трябва да се простира почитта към тях, за да бъдат постоянен белег за разпознаване на Църквата; защото показахме, първо, че където то съществува цялостно и ненарушено, никакво грешки в поведението, никакви недостатъци не трябва да ни пречат да дадем името “Църква”; и второ, че незначителните грешки в това служение не трябва да ни правят да го смятаме за незаконно. Нещо повече, показахме, че грешките, които заслужават такава прошка, са онези, чрез които основното учение на вярата не бива наранено, и чрез които онези членове на вярата, в които всички вярващи трябва да са единодушни, не биват подтиснати, докато по отношение на тайнствата, недостатъците не са такива, че да унищожат или да осакатят законното им учредяване от техния Автор. Но когато лъжата проникне в цитаделата на вярата, когато цялото задължителното учение бива извратено и използването на тайнствата бъде унищожено, от това несъмнено следва смъртта на Църквата, точно както животът на човека бива погубен когато гърлото му бъде прерязано или жизнените му органи бъдат смъртоносно ранени. Това ясно се вижда от думите на Павел когато казва, че Църквата е “съградена върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Исус” (Еф. 2:20). Ако Църквата е основана на учението на апостолите и пророците, чрез което на вярващите е заповядано да поставят своето спасение само в Христос, тогава ако това учение е унищожено, как може Църквата да продължи да стои? Църквата неизбежно пада тогава, когато това учение, което единствено може да я поддържа, се премахне. Отново, ако истинската Църква е стълп и подпорка на истината (1 Тим. 3:15), сигурно е, че където лъжата и заблудата са взели властта, там няма Църква.
2. Римската църква и нейните претенции
Тъй като точно това е състоянието под папството, можем да разберем колко от Църквата е останало там. Вместо служението на Словото там царува извратено управление, съчетано с лъжи, управление, което отчасти угасява, отчасти потиска чистата светлина. На мястото на Господната Вечеря е въведено най-гнусно богохулство, поклонението към Бога е обезобразено от многообразно множество от нетърпими суеверия; учението (без което християнството не съществува) е напълно погребано и подкопано, обществените събрания са училище по идолопоклонство и безбожие. Следователно, като отказваме да участвуваме в такова нечестие, ние не сме в опасност от отделяне от Христовата Църква. Общението на Църквата не е било учредено да бъде верига, която ни връзва в идолопоклонство, безбожие, пренебрегване на Бога и други злини, а да ни запази в страх от Бога и покорство към истината.
Наистина, те се хвалят високо с тяхната църква, като че ли няма друга църква в света; и след това, като че въпросът е приключен, заключават, че е отцепник всеки, който отказва да се покорява на тази църква, която те така изобразяват, че всички, които се противят на нейното учение, излизат като еретици (виж р. 5). Но с какви аргументи доказват те своите претенции за истинска Църква? Позовават се на древни записи, които са съществували в Италия, Франция и Испания, претендиращи, че произхождат от онези свети мъже, които чрез здравото учение са основавали и развивали църкви, утвърждавали са учението и са подхранвали зданието на Църквата със своята кръв; те претендират, че Църквата, която така е осветена от духовните дарби и кръвта на мъчениците, е запазена от погибел чрез вечното наследяване на епископите. Позовават се на важността, която Ириней, Тертулиан, Ориген, Августин и други приписват на тази приемственост (виж р. 3).
Ще дам възможност на всеки, който поне за малко размисли по въпроса заедно с мен, да разбере без никакви трудности колко безсмислени и очевидно нелепи са тези претенции. Бих искал също да увещая моите противници, ако имам някаква надежда, че ще могат да се възползват от моите наставления, да обърнат сериозно внимание; но тъй като те са изоставили всяко зачитане на истината, и единствената им грижа е да постигнат целите си по всякакъв начин, само ще направя няколко бележки, чрез които добрите хора и обичащите истината могат да се избавят от техните хитрости.
Първо, питам, защо не цитират Африка, Египет и цяла Азия, просто защото във всички тези области е имало прекъсване на тази свята приемственост, с чието продължаване в своята църква те се хвалят? Те се облягат на твърдението, че имат истинската Църква, защото от самото начало на съществуването си тя никога не е останала без епископи, защото са се наследявали един друг в непрекъсната последователност. Но ако аз приведа Гърция за пример? Затова ги питам, защо казват, че Църквата е изчезнала сред гърците, сред които никога е нямало прекъсване в наследяването на епископите – наследяване, според техния възглед, е единственият пазител и хранител на Църквата? Те правят гърците схизматици? Защо? Защото като се били отвърнали от апостолския престол, били изгубили своята привилегия. Какво? А онези, които се отвръщат от Христос, не заслужават ли много повече да я загубят? Следователно претенцията за приемственост е празна, ако потомството не запазва Христовата истина, която му е предадена от бащите сигурна и неомърсена, и не продължава в нея.
3. Лъжливата църква, въпреки нейните големи претенции, показва, че не слуша Божието Слово
Следователно, в наши дни претенцията на романистите е точно същата, която едно време е била използвана о юдеите, когато Господните пророци са ги изобличавали за слепота, безбожие и идолопоклонство. Както юдеите са се хвалели със своя храм, церемониите и свещеничеството, чрез които доста основателно са смятали, че се измерва Църквата, така сега вместо Църква имаме романисти с определени външни маски, които често нямат нищо общо с Църквата, и без които Църквата може съвършено да съществува. Следователно, за да ги опровергаем, не се нуждаем от друг аргумент освен този, който Еремия противопостави на глупавата самонадеяност на юдеите, а именно, “Не уповавайте на лъжливи думи та да казвате: Храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен е това” (Ер. 7:4). Господ не признава за Свое нищо, освен когато Неговото Слово се слуша и се спазва вярно. Така, макар че Божията слава обитаваше в светилището между херувимите (Езек. 10:4) и Бог беше обещал, че там ще бъде Неговото изявено обиталище, все пак, когато свещениците омърсиха Неговото поклонение с извратени суеверия, Той го прехвърли на друго място и остави мястото без никаква святост. Ако този храм, който изглеждаше осветен за постоянно Божие обиталище, можеше да бъде изоставен от Бога и да се оскверни, романистите нямат основание да претендират, че Бог е така обвързан с хора или места, и пристрастен към външни ритуали, че да трябва да остане с онези, които само носят името и външното подобие на църква (Рим. 9:6).
Това е въпросът, който Павел разглежда в Посланието към Римляните, от девета до дванадесета глава. Хората със слаба съвест по онова време са били силно смутени, когато онези, които са изглеждали като Божий народ, не само са отхвърляли, но дори са преследвали учението на Благовестието. Затова, след като обяснява учението, той премахва тази трудност като отрича, че онези юдеи, враговете на истината, са Църквата, макар да не им е липсвало нищо, което иначе е желателно да бъде като външна форма на Църквата. Основата на това отричане е, че те не са приели Христос. В Посланието към Галатяните, когато сравнява Исмаил с Исак, той казва още по-изрично, че в Църквата има много хора, които нямат наследство, защото не са потомство на свободната. От това той очертава контраста между двата Ерусалима, защото както Законът беше даден на планината Синай, а Благовестието излиза от Ерусалим, така много, които са родени и израснали в робство, самонадеяно се хвалят, че са деца на Бога и на Църквата; и макар самите те да са изродени, горделиво презират истинските Божии деца. Нека ние по същия начин, когато чуваме, че едно време е било заповядано от небето, “Изгони робинята и сина й,” да уповаваме на това ненарушимо постановление и смело да отхвърлим техните безсмислени самохвалства. Защото ако те се кичат с външната изповед, Исмаил също беше обрязан; ако се облягат на древността, той беше първороден; и все пак виждаме, че е отхвърлен. Ако се попита каква е причината за това, Павел казва (Рим. 9:6), че за синове са смятани само онези, които са родени от чистото и законно семе на учението.
На тази основа Бог заявява, че не е обвързан с безбожни свещеници, дори да е сключил завет с техния баща Левий да бъде техен ангел или тълкувател (Мал. 2:4); той отговаря на лъжливото самохвалство, с което те са се надигали против Пророците, а именно, че достойнството на свещениците трябва да бъде на особена почит. Той самият с готовност признава това; и спори с тях на основата на това, че е готов да изпълни завета, докато те, като не го изпълняват от своя страна, заслужават да бъдат отхвърлени. И така, ето я стойността на приемствеността, когато не е съединена с подражание и съответствуващо поведение: потомците, веднага като бъдат изобличени за това, че са изоставили своя произход, са лишени от всякаква почит; освен, разбира се, ако не искаме да кажем, че понеже Кайафа е наследил много благочестиви свещеници (и дори последователността от Аарон до него е била без прекъсване), онова проклето събрание е заслужавало името “църква.” Дори в земните власти никой не би понесъл да вижда тиранията на Калигула, Нерон, Хелиогабал и други такива да бъде описвана като истинска република, само защото били наследили хора като Брут, Сципион и Камил. А особено в управлението на Църквата нищо не е по-нелепо от това да пренебрегнем учението и да поставим приемствеността в хората.
Всъщност, нищо не е по-далеч от намерението на светите учители, които те лъжливо ни натрапват, от това да твърдим, че църквите съществуват като по наследствено право само там, където епископи наследяват епископи. Тъй като безспорно никаква промяна е нямало в учението от началото до времето на учителите, те са приели този принцип като достатъчен да ги предпази от всякакви нови заблуди; тоест, те са противопоставяли на тях учението, което твърдо и с единодушно съгласие е поддържано от времето на апостолите. Следователно, тези хора вече нямат никакво основание да продължат да се кичат с името на Църквата, на което ние отдаваме дължимата почит; но когато стигнем до определение, не само (според известната поговорка) са във вода, но са затънали в тресавище, защото подменят святата съпруга на Христос с порочна блудница. За да не би тази подмяна да ни заблуди, нека заедно с другите обещания да обърнем внимание на следното от Августин. Като говори за Църквата, той казва, “Самата тя е скрита, и като че ли погребана под множество скандали; понякога във време на спокойствие изглежда тиха и свободна; понякога е нападана и тласкана от вълните на скърби и изпитания” (August. Ad Vincent. Epist. 48). Като примери той споменава, че най-силните стожери на Църквата често смело са издържали изгнание заради вярата, или са били скрити някъде по света.
4. Църквата е основана на Божието Слово
По този начин романистите ни атакуват днес и ужасяват неопитните с името на Църквата, докато самите те са смъртни врагове на Христос следователно, макар да приличат на храм, на свещеничество и на други външни белези, празният блясък, чрез който те заслепяват очите на простите не трябва дори най-малко да ни подтиква да признаваме, че може да има Църква там, където не се изявява Божието Слово. Господ ни даде безпогрешен стандарт, когато каза, “Всеки, който е от истината, чува гласа Ми” (Йоан 18:37). И отново, “Аз съм добрият пастир, и познавам Моите, и Моите Мене познават” (Йоан 10:14). Малко преди това Той казва, че когато овчарят “е изкарал всичките свои, върви пред тях; и овцете го следват, защото познават гласа му. А подир чужд човек няма да следват, но ще побягнат от него; защото не познават гласа на чуждите” (Йоан 10:4, 5). Тогава защо ние от само себе си съставяме такава изопачена преценка за Църквата, след като Христос я е обозначил с белег, който в ни най-малка степен не е двусмислен, белег, който може да се види навсякъде, и неговото съществуване безпогрешно изявява съществуването на Църквата, докато неговото отсъствие доказва отсъствието на всяко нещо, което може правилно да носи името на Църквата? Павел заявява, че Църквата не е основана върху мнението на хората или свещениците, а върху учението на апостолите и пророците (Еф. 2:20). И така, Ерусалим трябва да се разграничи от Вавилон, Христовата Църква от обществото на Сатана чрез разделителния белег, който нашият Спасител използва: “Който е от Бога, той слуша Божиите думи; вие затова не слушате, защото не сте от Бога” (Йоан 8:47).
Накратко, тъй като Църквата е царството на Христос, и Той царува само чрез Своето Слово, може ли да има съмнение относно лъжливостта на онези твърдения (ср. Ер. 7:4), чрез които царството на Христос се представя без Неговия жезъл, с други думи, без Неговото свято Слово?
5. Защита срещу обвинението в разцепление и ерес
Колкото до тяхното обвинение в ерес и разцепление, понеже сме проповядвали различно учение и не се покоряваме на техните закони и се събираме отделно от тях за Молитва, Кръщение, отслужване на Вечерята и други святи ритуали, това наистина е сериозно обвинение, но не се нуждае от дълга и усилена защита.
Името еретици и отцепници се дава на онези, които като се отцепват от Църквата, унищожават нейното общение. Това учение се държи от две връзки, а именно съгласие в здравото учение и братска любов. Затова разграничението, което Августин прави между еретици и отцепници е, че първите извращават чистотата на вярата чрез лъжливи догми, докато вторите, дори когато понякога държат същата вяра, разрушават връзката на единството (August. Lib. Quaest in. Evang. Matth.).
Но трябва да отбележим, че това единство в любов така зависи от единството във вяра, че го има за свое начало, своя цел, и свое единствено правило. Затова нека да помним, че когато сме увещавани към църковно единство, изискването е докато нашите умове се съгласяват в Христос, нашата воля също да бъде единна във взаимно добра воля в Христос. Затова, когато ни увещава към това, Павел приема за свой основополагащ принцип, че има “един Бог, една вяра, едно кръщение” (Еф. 4:5). Дори когато ни казва да бъдем “единодушни и единомислени,” той веднага добавя, “Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса” (Фил. 2:2, 5), показвайки, че където го няма Господното Слово, там няма единство на вярващи, а сбирщина от нечестиви.
6. Върховенството на Христос е условието за единство
Като следва Павел, Киприан също намира извора на единодушието в Църквата във върховната власт на Христос, и след това добавя, “Има една Църква, която чрез увеличение от плодовитост бива разширена до множество, точно както има много лъчи на слънцето, но една светлина, и много клони на държава, но един ствол поддържан от здравия корен. Когато от един извор текат много потоци, макар да изглежда, че има голямо многообразие поради изобилието на извора, все пак произходът е от единството. Извадете един лъч от тялото на слънцето, и единството ще остане ненарушено. Пречупете един клон от дървото, и той няма да се развие. Отбийте един поток от извора, и той ще пресъхне. Така Църквата, изпълнена със светлината на Господа, се простира по цялата земя, и все пак светлината, която е разпръсната навсякъде, е една” (Cyprian, De Simplicit. Praelat.). Няма думи, с които по-добре да се изрази неразделната връзка, която всички членове на Христос имат един с друг. Виждаме как Той постоянно ни призовава да се върнем към Главата. И така, Той заявява, че когато възникнат ереси и разцепления, това е защото хората не се връщат към извора на истината, защото не търсят Главата, защото не пазят учението на небесния Господар.
Нека сега да крещящ против нас като еретици за това, че сме се отделили от тяхната църква, като единствената причина за нашето отделяне е, че те не могат да търпят чистата изповед на истината. Не казвам нищо за това, че ни отлъчват с анатеми и проклятия. Фактите са повече от достатъчни, за да ни оправдаят, освен ако те не искат да направят отцепници от апостолите, с които имаме обща кауза. Напомням, че Христос предупреди Своите апостоли, “ще ви изхвърлят от синагогите си” (Йоан 16:2). Синагогите, за които Той говори, са били смятани тогава за законни църкви. Като виждаме, че наистина сме изхвърлени, и сме готови да покажем, че това е поради Христовото име, първо трябва да се види това, и едва след това да се вземе някакво решение за или против нас. Но аз ще оставя това на тях, ако желаят да го направят; за мен е достатъчно, че ние трябваше да се отделим от тях, за да бъдем близо до Христос.
(Римската църква сравнена с древния Израел в поклонение и управление, 7-11)
7. Състоянието на римската църква прилича на това на Израел под ЕровоамОпределението, което трябва да дадем на всички църкви завладени от римския идол, ще стане по-ясно, ако ги сравним с църквата в древния Израил, както е описана от пророците. Докато юдеите и израилтяните постоянствуваха в законите на завета, сред тях съществуваше истинска Църква; с други думи, чрез Божията доброта те придобиха ползите на Църква. Истинското учение се съдържаше в Закона, и неговото служение беше поверено на пророците и свещениците. Те биваха въвеждани във вярата чрез белега на обрязването, и чрез другите тайнства бяха обучавани и утвърждавани във вярата. Не може да има съмнение, че имената, с които Господ почита Своята Църква, са се отнасяли за тяхното общество. Но след като изоставиха закона на Господа и се изродиха в идолопоклонство и суеверия, те частично изгубиха привилегията. Защото кой може да си позволи да откаже името на Църквата на онези, в които Господ е вложил поучението на Своето Слово и спазването на тайнствата? От друга страна, кой може да си позволи да даде безусловно името на Църквата на онова събрание, в което Божието Слово открито и безнаказано бива тъпкано с крака – където Неговото служение, неговата главна подкрепа и самата душа на Църквата са унищожени?
8. Въпреки идолопоклонството на юдеите, тяхната църква остана
Тогава какво – ще кажат някои – нямаше ли нито една частица от Църквата останала при юдеите от деня на тяхното отпадане в идолопоклонство? Отговорът е лесен. Първо, казвам, че в самото отстъпление имаше няколко степени; защото не можем да твърдим, че стъпките, с които Юда и Израел се отклоняваха от чистото поклонение на Бога, бяха едни и същи. Еровоам, когато изработи телетата противно на изричната забрана от Бога, и освети незаконно място за поклонение, напълно поквари вярата. Юдеите се извратиха в нрави и суеверни възгледи още преди да извършат някаква греховна промяна във външната форма на своята религия. Защото макар да бяха възприели много извратени церемонии под Ровоам, все пак, тъй като учението за закона и свещеничеството, и ритуалите, които Бог беше установил, продължаваха в Ерусалим, набожните все още имаха Църква в някакво търпимо състояние. По отношение на израилтяните, нещата, които определено не бяха реформирани, по времето на Ахав станаха още по-лоши. Царете, които го наследиха до падането на царството, бяха отчасти като него, а отчасти – когато искаха да са по-добри – следваха примера на Еровоам; но всички без изключение бяха нечестиви и идолопоклонници. В Юдея ставаха промени от време на време, някои царе извращаваха Божието поклонение със заблудителни и суеверни измислици, други се опитваха да го реформират, докато накрая самите свещеници омърсиха Божия храм с отвратителни и омразни ритуали.
9. Папската църква е покварена и трябва да бъде отхвърлена
Сега нека папистите, за да омаловажат своите пороци, да отричат ако могат, че състоянието на вярата е също толкова опорочено и покварено при тях, както е било в израилското царство при Еровоам. Те имат по-чудовищно идолопоклонство, и в учението не са ни най-малко по-чисти, а дори са по-нечисти. Не само Бог, но и хората с разумна преценка са ми свидетели за това, а и самото състояние там е твърде очевидно, за да трябва да го разглеждам подробно.
Но когато те искат да ни принудят към общение с тяхната църква, те имат към нас две изисквания – първо, да се присъединим в техните молитви, техните жертви и техните церемонии; и второ, че всяка почит, власт и управление, които Христос е дал на Своята Църква, ние да ги приписваме на тях.
По отношение на първото, признавам, че всички пророци в Ерусалим, когато нещата бяха много извратени, нито жертваха отделно, нито се събираха отделно за молитва. Защото имаха Божията заповед, която им заповядваше да се събират в Соломоновия храм, и знаеха, че левитските свещеници, които Господ беше назначил отговорни за святите ритуали и още не беше отхвърлил, колкото и недостойно да бяха да тази почит, все още имаха право на нея (Изх. 29:9). Но главното във всичко това е, че те не бяха принуждавани към някакво суеверно поклонение, а правеха само това, което беше установено от Бога.
Но по какво тези хора, папистите, приличат на онези? Едва ли можем да имаме какво да е събрание с тях, без да омърсим с открито идолопоклонство. Тяхната главна връзка на общение несъмнено е в Литургията, която ние мразим като най-голямо богохулство. На друго място ще видим дали те правят това съзнателно или несъзнателно (виж глава 18; виж също Книга 2, глава 15, р. 6). Сега е достатъчно да покажем, че нашият случай е различен от този на пророците, които, докато присъствуваха на святите ритуали на нечестивите, не бяха задължавани да присъствуват или да участвуват в някакви церемонии, освен установените от Бога.
Но ако искаме да имаме пример, който във всяко отношение е същият, нека вземем един от израилското царство. Под управлението на Еровоам обрязването остана, принасяха се жертви, законът беше считан за свят, и Богът на бащите им получаваше поклонение; но поради измислени по човешки и забранени начини на поклонение Бог отхвърли и осъди всичко, което се правеше там. Покажете ми един пророк или набожен човек, който някога се е покланял или е принасял жертви във Ветил. Те са знаели, че не могат да направят това без да се омърсят с някакво богохулство. Затова твърдим, че общението на църквата не трябва да се налага дотам върху праведните, че да изисква от тях да го следват тогава, когато то се е изродило с покварени и омърсени ритуали.
10. Защо трябва да се отделим от покварената църква
По отношение на втората точка нашите възражения са дори по-силни. Защото когато Църквата се разглежда от тази конкретна гледна точка като Църква, чиито присъди изискват почит, властта изисква признание, увещанията покорство, наказанията страх, общението да се развива благоговейно във всяко отношение, ние не можем да се съгласим, че те имат църква без да се задължим да се подчиним и покорим. Но сме готови да кажем това, което Пророците казваха за юдеите и израилтяните в техните дни, когато нещата бяха подобни или дори в по-добро състояние. Защото виждаме как те единодушно осъждат техните събрания като богохулни сборища, участието в които е отхвърляне на Бога (Ис. 1:14). И ако наистина тези сборища са били църкви, тогава Илия, Михей и другите в Израил, Исая, Еремия, Осия и другите в Юда, които пророците, свещениците и народът от онова време мразеха и презираха повече то необрязаните, трябва да са били чужденци за Божията Църква. Ако онези са били църкви, тогава Църквата вече не е стълп на истината (1 Тим. 3:15), а опора на лъжата, не скиния на живия Бог, а обиталище на идоли. Следователно, те бяха задължени да откажат да се съобразяват с техните събрания, защото съобразяването би било нечестив заговор против Бога.
По тази причина в голяма грешка ще е онзи човек, който признава онези сборища в наши дни, които са замърсени с идолопоклонство, суеверие и безбожно учение, за църкви, с които християнинът трябва да поддържа пълно общение дотам, че дори да съгрешава с тях и в учението. Защото ако те са църкви, тогава им принадлежи властта на ключовете, а ключовете са неразделно свързани със Словото, което те отричат. И отново, ако те са църква, те имат право на обещанието на Христос, “Каквото вържете на земята. . . .”; а става обратното, те гонят от своето общение всички онези, които искрено изповядват себе си като Христови слуги. Следователно, или обещанието на Христос е напразно, или поне в това отношение те не са църкви. Накратко, вместо служение на Словото те имат училища по безбожие и помийни ями с всякакви заблуди. Следователно, от тази гледна точка или те не са църкви, или нямаме никакъв белег, по който законните събрания на верните да могат да бъдат различавани от турските [мюсюлманските, бел. прев.] сборища.
11. Останки от Църквата при папството
Все пак в древните времена при юдеите оставаха някои специални привилегии на Църква, така че в наши дни ние не отричаме на папистите онези остатъци от Църква, които Господ е позволил да останат при тях сред цялото разлагане. Когато Господ направи Своя завет с юдеите, той се запази сред тях не толкова поради тях, а чрез своята собствена сила, чрез чиято подкрепа издържа тяхното безбожие. Такава е надеждността и сигурността на Божествената доброта, че Господният завет продължи там, и Неговата вяра не можа да бъде изличена от тяхното вероломство; нито можеше обрязването да бъде така осквернено от техните нечисти ръце, че да не бъде вече истински белег и тайнство на Неговия завет. Затова Господ наричаше Свои децата, които се раждаха (Езек. 16:20), макар те по никакъв начин да не принадлежаха на Него, освен по специално благословение. Така, като е поставил Своя завет в Галия, Италия, Германия, Испания и Англия, когато тези страни бяха подтиснати под тиранията на Антихриста, за да остане този завет ненарушим, Той първо запази там кръщението като белег на завета – кръщението, което осветено от Неговите уста, запазва своята Божествена власт въпреки човешката извратеност; второ, чрез Своето провидение Той прави така, че да има и други останали белези, за да предпази Църквата от пълно изчезване. Но тъй като след събарянето на сгради често основите остават, така Той не е позволил на Антихрист нито да поквари Неговата Църква от самите основи, нито да я изравни със земята (макар че за да накаже неблагодарността на хората, които са презрели Неговото Слово, е позволил едно страшно разтърсване и разпадане), но е благоволил сред цялото опустошение зданието да остане, макар и наполовина разрушено.
12. Останките от истината не правят извратената църква да бъде истинска Църква
Следователно, макар да не сме съгласни просто да признаем името на Църквата на папистите, ние не отричаме, че сред тях има църкви. Въпросът, който повдигаме, се отнася само до истинското и законно учредяване на Църквата, тоест общение в свещените ритуали, които са белег на изповед на вяра, и особено в учението. Данаил и Павел предсказаха, че Антихрист ще седи в Божия храм (Дан. 9:27; 2 Сол. 2:4); ние смятаме римския понтиф за водач и знаменосец на това нечестиво и омразно царство. От това, че неговият престол е в Божия храм, се показва, че неговото царство няма да бъде такова, че да унищожи името на Христос или на Неговата Църква. Така е очевидно, че ние не отричаме, че има останали църкви под неговата тирания; но това са църкви, които той е омърсил с богохулно безбожие, подтиска с жестоко господство и е покварил и почти унищожил с нечестиви и смъртоносни учения като отровни отвари; църкви, в които Христос е наполовина погребан, Благовестието е подтиснато, набожността е изгонена и Божието поклонение почти отменено; накратко, в които всички неща са в такова безредие, че да приличат повече на Вавилон, отколкото на святия Божий град. С една дума, наричам ги църкви дотолкова, доколкото Господ запазва там по чуден начин някакви остатъци от Своя народ, макар и нещастно разкъсани и разпръснати, и доколкото остават някакви символи на Църквата – особено символите, чието действие нито хитрините на дявола, нито човешката извратеност могат да унищожат. Но от друга страна, тъй като онези белези, на които трябва да обърнем особено внимание в тази дискусия, са изличени, казвам, че цялото тяло, както и всяко отделно събрание, не притежават формата на законна Църква.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003