| Назад | Напред | КНИГА IV
Глава Трета3. ЗА УЧИТЕЛИТЕ И СЛУЖИТЕЛИТЕ В ЦЪРКВАТА. ТЯХНОТО ИЗБИРАНЕ И СЛУЖЕНИЕ.
Трите части на тази глава са:
- Няколко предварителни бележки за църковния ред, за целта, полезността, необходимостта и достойнството на християнското служение, р. 1-3.
- Разглеждане поотделно на хората, извършващи църковни дейности, р. 4-9.
- За Ръкополагането или призоваването на служителите на Църквата, р. 10-16.
Раздели.
- Обобщение на главата. Причините Бог да издига човешко служение в управлението на Църквата.
- Това човешко служение е изключително полезно за цялата Църква. Изброяване на неговите предимства.
- Думите на почит, които се използват за това служение. Установяване на неговата необходимост от многобройни примери.
- Втора част на главата, разглеждаща всеки носител на църковно служение. Някои от тях, като Апостоли, Пророци и Евангелисти, са временни. Други, като Пастори и Учители, са вечни и необходими.
- Като смятаме служенията на Евангелиста и Апостола за едно служение, Пасторите съответствуват на Апостолите, а Учителите на Пророците. Защо името Апостоли се дава специално на дванадесетте.
- Проповядването на Словото и отслужването на тайнствата е поверено на Пасторите, така както е било поверено на Апостолите. Как трябва да бъде проповядвано Словото.
- По правило на всеки Пастор трябва да има възложена отделна църква. Но това може да се променя, ако надлежно и с ред се извършва от обществена власт.
- Апостолите използват думите Епископи, Презвитери, Пастори и Служители с едно и също значение. Някои служения са пропуснати, тъй като са временни. Две се запазват, а именно Старейшините и дяконите, тъй като са свързани със служението на Словото.
- Разлика между Дяконите. Някои са заети с разпределяне на милостиня, други с грижа за бедните.
- Трета част на главата, разглеждаща Ръкополагането или призоваването на служителите на Църквата.
- Двойно призоваване, външно и вътрешно. Начинът, по който трябва да ги разглеждаме.
- Относно ръкополагането.
- Продължение на ръкополагането.
- Редовите Пастори се назначават от други Пастори. Защо някои Апостоли също бяха назначени от хора.
- Изборът на Пастори не принадлежи на един единствен човек. Другите Пастори трябва да имат глас, а хората трябва да имат право на съгласие и одобрение.
- Формата, по която трябва да се назначават служителите на Църквата. Няма изрични предписания освен едно. Полагане на ръце.
(Служението дадено от Бога: неговите възвишени и необходими функции, 1-3)
1. Защо Бог се нуждае от човешко служение?Сега ще говорим за реда, по който е благоволил да бъде управлявана Неговата Църква. Защото макар да е истина, че само Той трябва да управлява и да царува в Църквата, да владее и да се изявява в нея, и че нейното управление трябва да се упражнява и обслужва единствено според Неговото Слово; все пак, тъй като Той не обитава сред нас във видимо присъствие (Мат. 16:11), че да заявява Своята воля за нас от Своите уста, както казахме, Той използва за това служение на хора, като ги прави Свои заместници не като прехвърля на тях Своето право и почит, а само като върши Своето дело чрез техните уста, точно както занаятчията използва инструмент за своите цели.
Принуден съм отново да повторя онова, което преди обясних (Глава 1, р. 5). В това отношение Бог е можел да действува сам по Себе Си, без никаква помощ или оръдие, или можеше да го направи чрез ангели; но има няколко причини да избере да използва хора.
Първо, по този начин Той заявява Своето благоволение към нас, като използва хора да изпълняват служението на Негови посланици в света (ср. 2 Кор. 5:20), да бъдат тълкуватели на Неговата скрита воля; накратко, да представляват Неговата личност. Така Той от опит ни учи, че не без причина ни нарича Свои храмове (1 Кор. 3:16-17; 6:19; 2 Кор. 6:16), тъй като чрез човешки уста Той отговаря на хората като от светилище.
Второ, това представлява най-превъзходно и полезно обучение в смирение, като ни привиква да се покоряваме на Неговото Слово дори когато е проповядване от хора като нас, или може би дори по-недостойни от нас. Ако Той самият говореше от небето, нямаше да е трудно Неговите свещени слова да бъдат приемани от всички уши и умове със страхопочитание и незабавно. Защото кой не би се ужасил от Неговата изявена мощ? Кой не би паднал възнак още при първия поглед към Неговото огромно величие? Кой не би бил смазан от този неизмерим блясък? Но когато слаб човек, направен от пръст, говори в Божието име, ние даваме най-доброто доказателство за нашето благочестие и покорство, когато слушаме с кротост Неговия слуга, който в никакво отношение не ни превъзхожда. Затова Той крие съкровището на Своята небесна мъдрост в чупливи пръстени съдове (2 Кор. 4:7), за да има по-сигурно доказателство за нашето приемане на това съкровище.
Нещо повече, нищо не би било по-уместно за насърчаване на взаимна любов от това хората да бъдат свързани чрез тази връзка, като един от тях е назначен за пастор, да учи другите, на които е заповядано да бъдат ученици, и да получават общото учение от едни уста. Защото ако всеки човек биваше самодостатъчен и нямаше нужда от чужда помощ (такава е гордостта на човешкия ум), всеки ще презира другите и ще бъде презиран от тях. Затова Господ е обвързал Своята Църква с това, което Той вижда като най-силна връзка на единство, когато възлага учението за вечния живот и спасението в ръцете на някои хора, и чрез техните ръце да го предаде на другите. Павел говори именно за това, когато пише на Ефесяните, “Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички. А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал. Затова казва: ‘Като възлезе на високо, плени плен и даде дарове на човеците.’ (А това ‘възлезе’ що друго значи, освен че бе и [по-напред] слязъл в местата по-долни от земята. Тоя, Който е слязъл, е същият, Който и възлезе по-горе от всичките небеса, за да изпълни всичко). И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло, с цел да се усъвършенствуват светиите; докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота; за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; но, действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всеки став, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта” (Еф. 4:4-16).
2. Значението на служението за Църквата
С тези думи той показва, че човешкото служение, което Бог използва за управление на Църквата, е главната връзка, с която вярващите биват съединени в едно тяло. Той също показва, че Църквата не може да е в безопасност, ако не е подкрепяна от онези пазители, на които Господ е благоволил да повери нейната безопасност. Христос “възлезе по-горе от всичките небеса, за да изпълни всичко” (Еф. 4:10). Начинът на изпълване е следният: Чрез служителите, на които е поверил това служение и е дал благодат да го извършват, Той раздава и разпределя Своите дарове на Църквата и така изявява Себе Си по един действителен начин, като упражнява силата на Своя Дух в тази Своя институция, като че ли за да не допусне тя да остане напразна и безплодна. По този начин се извършва обновяването на светиите и се назидава Христовото тяло; по този начин израстваме във всичко в Него, Който е Главата, и се съединяваме един с друг; по този начин сме доведени до единство в Христос, ако сред нас процъфтяват пророчествата, ако приемаме Неговите апостоли и ако не презираме учението, което ни се проповядва. Следователно всеки, който се старае да събори този ред и управление, за които говорим, или ги пренебрегва като маловажни, замисля опустошаването, и дори разрухата и унищожението на Църквата. Защото светлината и топлината на слънцето, и месото и питието не са толкова необходими за поддържане и подхранване на настоящия живот, както апостолското и пророческото служение за запазване на Църквата на земята.
3. Достойнството на служението на проповядване в Писанието
Затова по-горе отбелязах, че Бог постоянно препоръчва неговото достойнство чрез названията, които му дава, за да имаме голямо уважение към него, като към най-превъзходното от нашите благословения. Той заявява, че като издига учители, Той дава специални дарове на хората, когато прави Своя пророк да възкликне, “Колко са прекрасни върху планините нозете на онзи, който благовествува, който проповядва мир!” (Ис. 52:7); когато нарича апостолите светлина на света и сол на земята (Мат. 5:13, 14). Нито може това служение да бъде по-високо издигнато, отколкото когато казва, “Който слуша вас, Мене слуша; и който отхвърля вас, Мене отхвърля” (Лука 10:16). Но най-поразителният текст е този във Второто послание към Коринтяните, където Павел като че ли занимава именно с този въпрос. Той твърди, че в Църквата няма нищо по-благородно и славно от служението на Благовестието, като виждаме, че то е служение на Духа на правдата и на вечния живот. Тези и други текстове са предназначени да защитят този метод на управление и поддържане на Църквата от служители, който Господ е утвърдил завинаги, от това да изглежда безсмислен в нашите очи, и накрая да бъде отхвърлен поради нашето презрение към него.
Той заявява не само с думи, но и с примери колко необходимо е това. Когато благоволи да излее светлината на Своята истина в по-голям блясък върху Корнилий, Той изпрати ангел от небето да отправи Петър при него (Деян. 10:3-6). Когато благоволи да призове Павел към познание за Себе Си и да го присади в Църквата, той не се обърна към него със Своя глас, а изпрати при него човек, от когото той едновременно да получи учението за спасението, и освещението на кръщението (Деян. 9:6-20). Не е просто случайност това, че ангелът, който е посланик на Бога, се въздържа от заявяване на Божията воля, и заповядва на човек да изяви; ако Христос, единственият Господар на вярващите, изпраща Павел да бъде научен от човек, същия Павел, когото е определил да издигне до третото небе, почест на чудно откровение за неизговорими неща (2 Кор. 12:2), кой ще си позволи да презира или пренебрегва като излишно това служение, чиято полезност Бог е благоволил да потвърди чрез такова свидетелство?
(Описание на служенията, посочени в Писанието, 4-9)
4. Различните видове служители според Ефесяни 4Онези, които надзирават управлението на Църквата според наредбата на Христос, са наречени от Павел първо, Апостоли; второ, Пророци; трето, Благовестители; четвърто, Пастори; и накрая Учители (Еф. 4:11). От тези само последните две са обичайни служения в Църквата. Господ е издигнал другите три в началото на Своето царство, и все още ги издига понякога, когато времената го изискват.
Естеството на апостолското служение се вижда от заповедта, “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марк 16:15). Не са им поставени никакви ограничения, но целият свят е определен да бъде доведен под покорство на Христос, та като разпространяват Благовестието навсякъде, където могат, навсякъде да издигат Неговото царство. Затова Павел, когато потвърждава своето апостолство, не казва, че е придобил един град за Христос, а че е разпространил Благовестието навсякъде – не е градил върху основа от друг човек, а е създавал църкви там, където името на Господа не е било чувано. Затова апостолите са били изпратени да обърнат света от неговия бунт към истинско покорство към Бога, и навсякъде да установят Неговото царство чрез проповядване на Благовестието; или, ако предпочитате, те са като първите строители на Църквата, които полагат нейните основи по целия свят (1 Кор. 3:10).
Под Пророци той има предвид не всички тълкуватели на Божествената воля, а онези, които се отличават със специално откровение; които сега не съществуват, или са по-малко изявени.
Под Благовестители имам предвид онези, които макар по положение да са под апостолите, са близо до тях по служение и дори действуват като техни заместници. Такива са Лука, Тимотей, Тит и други; вероятно също и седемдесетте – учениците, които нашият Спасител назначи на второ място след апостолите (Лука 10:1).
Според тълкуването, което ми изглежда в съгласие с думите и целта на Павел, тези три функции не са учредени в Църквата за да бъдат постоянни, а само да съществуват докато се образуват църкви там, където преди това не са съществували, или поне където църквите трябва да преминат от Мойсей към Христос; макар да не отричам, че и след това Бог понякога издига Апостоли, или поне Благовестители на тяхно място, както става в наши дни. Защото те са необходими за да върнат Църквата от бунта на Антихриста. Въпреки това аз смятам това служение за извънредно, защото то няма място в надлежно установените църкви.
След това идват Пасторите и Учителите, без които Църквата никога не може, и разликата между които според мен е, че учителите не надзирават дисциплината, или отслужването на тайнствата, или увещанията, или изобличенията, а само тълкуването на Писанието, за да може сред вярващите да се поддържа чистото и здраво учение. А всички тези неща са включени в пасторското служение.
5. Временни и постоянни служения
Сега разбираме кои служения в управлението на Църквата са били временни, и кои са били учредени с постоянна продължителност. Но ако наредим благовестителите заедно с апостолите, ще имаме две служения, които са подобни едно на друго. Защото същата прилика, която нашите учители имат с древните пророци, пасторите имат с апостолите. Пророческото служение е било по-превъзходно по отношение на специалната дарба на откровение, която го съпътствува, но служението на учителите е било от почти същото естество, и е имало напълно същата цел. По същия начин дванадесетте, които Господ избра да прогласяват новото проповядване на Благовестието по света (Лука 6:13), превъзхождаха другите по положение и достойнство. Защото макар че поради самото естество и от етимологията на думата всички църковни служители могат уместно да бъдат наречени апостоли, защото всички са изпратени от Господа и са Негови посланици, все пак, тъй като беше от голямо значение да се даде сигурно свидетелство за мисията на онези, които носеха новото и изключително послание, беше уместно дванадесетте (към които по-късно беше добавен и Павел) да бъдат разграничени от другите с особено наименование. Наистина, Павел дава същото название на Андроник и Юний, за които казва, че “между апостолите се считат за бележити” (Рим. 16:7); но когато говори конкретно, той ограничава понятието до това особено положение на власт. И това е общоприетата употреба в Писанието. Все пак пасторите (освен че всеки има възложено управлението на конкретна църква) имат същото действие като апостолите. Нека сега да видим по-ясно естеството на това действие.
6. Апостоли и пастори
Когато нашият Господ изпрати апостолите, Той им даде поръчение (както казахме по-горе) да проповядват Благовестието и да кръщават за прощаване на греховете онези, които вярват. Преди това им заповяда да раздават светите символи на Неговото тяло по Неговия пример (Мат. 28:19; Лука 22:19). Такъв е свещеният, ненарушим и вечен закон, заповядан на онези, които наследяват апостолите – те получават поръчение да проповядват Благовестието и да отслужват тайнствата. Откъдето заключаваме, че онези, които пренебрегват тези неща, лъжливо си приписват служението на апостоли.
Но какво да кажем за пасторите? Павел не говори само за себе си, а за всички пастори, когато казва, “Така всеки човек да ни счита за Христови служители и настойници на Божиите тайни” (1 Кор. 4:1). И отново, в друг стих, той описва епископа като “който държи вярното слово според както е било научено, за да може и да увещава със здравото учение, и да опровергава ония, които противоречат” (Тит 1:9). От тези и подобни текстове, които се срещат навсякъде, можем да заключим, че двете главни части на служението на пасторите са да проповядват Благовестието и да отслужват тайнствата. Но методът на поучение се състои не просто в обществени изяви, той се простира и в лични увещания. Така Павел иска от ефесяните да свидетелствуват, че “не се посвених да ви изявя всичко що е било полезно, и да ви поучавам и публично и по къщите, като проповядвах и на юдеи и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос.” Малко след това той казва, “Затова бдете и помнете, че за три години денем и нощем, не престанах да поучавам със сълзи всеки един от вас” (Деян. 20:20-21, 31). Но нашата настояща цел не е да изброяваме отделните качества на добрия пастор, а само да покажем какво изповядват онези, които наричат себе си пастори, а именно, че като са начело на Църквата те имат не безделно достойнство , а трябва да обучават хората на истинско благочестие чрез учението на Христос, да отслужват святите тайнства, да пазят и да упражняват строга дисциплина. На онези, които са установени като стражи в Църквата, Господ заявява, “Когато кажа на беззаконника: Непременно ще умреш; а ти не го предупредиш, и не говориш за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път та да спасиш живота му, оня беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му” (Езек. 3:18). Това, което Павел казва за себе си, важи за всички пастори: “Защото, ако проповядвам благовестието, няма с какво да се похваля; понеже нужда ми се налага; защото горко ми ако не благовествувам” (1 Кор. 9:16). Накратко, това, което апостолите направиха с целия свят, всеки пастор трябва да прави със стадото, над което е назначен.
7. Пасторът е обвързан за своята църква
Макар да възлагаме църква на всеки пастор, ние не отричаме, че онзи, който е обвързан с една църква, може да помага и други църкви, било когато се появи някакво смущение, което изисква неговото присъствие, или когато се иска неговият съвет по някои неясни въпроси. Но тъй като тази дейност е необходима за поддържане на мира в Църквата, всеки има възложени конкретни задължения, за да не би всички да станат безредни, да се шляят насам-натам без конкретно призвание, да се събират безразборно на едно място и своенравно да оставят църквите без пастори, бивайки загрижени повече за своето си удобство, отколкото за назидаването на Църквата. Доколкото е възможно, трябва да се спазва от всички тази наредба, та всеки да бъде задоволен със своите граници и да не престъпва границите на областта на другите.
И това не е човешко изобретение. То е Божия наредба. Защото четем, че Павел и Варнава назначиха презвитери над всяка от църквите в Листра, Антиохия и Иконий (Деян. 14:23); и самият Павел заповядва на Тит да назначи презвитери във всеки град (Тит 1:5). По същия начин той споменава епископите на Филипи, и Архип, епископ на колосяните (Фил. 1:1; Кол. 4:17). А в Деяния имаме неговото превъзходно обръщение към презвитерите на Църквата в Ефес (Деян. 20:28).
Затова нека всеки, който се захваща с управление и грижа за една църква, да знае, че е задължен от този закон Божественото призвание, не че е привързан към земята (както говорят юристите), тоест заробен и като че ли закован, че да не може да се помръдне когато обществената полза го изисква и нещата се извършват прилично и с ред; но който е бил призван на едно място, не трябва да мисли да се мести, нито да се стреми да се освободи, когато така му е изгодно. Отново, ако е целесъобразно за някой да бъде преместен на друго място, той не трябва да го прави по собствено решение, а да чака обществено одобрение.
8. Наименованието на служителите на Словото: Презвитери
Като наименувам без разграничение епископи, презвитери и пастори онези, които управляват църкви, аз го правя на основата на Писанието, което използва думите като синоними. На всички, които вършат служението на Словото, то дава името епископи. Така Павел, след като заповядва на Тит да назначи презвитери във всеки град, веднага добавя, “Епископът трябва да бъде непорочен . . .” (Тит 1:5, 7). Така на друго място той поздравява няколко епископа в една църква (Фил. 1:1). А в Деяния, като събира презвитерите в Ефес, в своето обръщение той нарича епископи (Деян. 20:17).
Тук трябва да отбележим, че досега изброяваме само онези служения, които се състоят в служение на Словото; а и Павел не споменава никакви други в текста, който цитирахме от четвъртата глава на Посланието към Ефесяните. Но в Посланието към Римляните и в Първото послание към Коринтяните той изброява други служения, като сили, изцелителни дарби, тълкуване, управление, грижа за бедните (Рим. 12:7; 1 Кор. 12:28). Относно онези, които са временни, не казвам нищо, защото не си заслужава да отделяме време за тях. Но има две с постоянна валидност, а именно управление и грижа за бедните. С тези управители (1 Кор. 12:28) имам предвид ръководители избирани от хората да работят заедно с епископите в произнасяне на присъди и упражняване на дисциплина. Защото това е единственото значение, което може да се даде на стиха, “който управлява, да управлява с усърдие” (Рим. 12:8). Така от самото начало всяка църква е имала свой управителен съвет, съставен от набожни, сериозни и почтени хора, на които е била дадена властта да поправят грешки. По-късно ще говорим за тази власт. Нещо повече, опитът показва, че тази наредба не е била ограничена до една епоха, и следователно трябва да приемаме служението на управление като необходимо за всички епохи.
9. Дяконите
Грижата за бедните е била поверена на дякони, от които два вида са споменати от Павел в Посланието към Римляните: “който раздава, да раздава щедро; . . . който показва милост, да я показва доброволно” (Рим. 12:8). Тъй като е сигурно, че тук той говори за официалните служения в Църквата, би трябвало това да са две различни групи. Ако не греша, с първите думи той обозначава дяконите, които разпределят милостинята; с вторите онези, които са се посветили на грижа за бедните и болните. Такива са вдовиците, които той споменава в Посланието към Тимотей (1 Тим. 5:10). Защото няма друго официално служение, което жените могат да изпълняват, освен да се посветят на грижа за бедните. Ако приемем това (и определено трябва да го приемем), ще има два вида дякони, едните служещи на Църквата като управляват грижите за бедните; а другите лично се грижат за бедните. Защото макар че думата diakonia има по-широко значение, Писанието специално дава името дякони на онези, които Църквата назначава да разпределят милостиня и да се грижат за бедните, учредявайки ги като настойници на общата каса за бедните. Лука описва техния произход, институция и служение (Деян. 6:3). Когато сред гърците възникна недоволство, че в грижите за бедните техните вдовици били пренебрегвани, апостолите, като обясниха, че не могат да изпълняват и двете служения, да проповядват Словото и да прислужват на маси, поискаха от множеството да избере седем човека с добро име, на които да се възложи това служение. Ние също трябва да имаме такива дякони по примера на Апостолската Църква.
(Призоваване, упълномощаване и назначаване на служители, 10-16)
10. Призоваването с ред е задължителноКато виждаме, че в святото събрание всичко трябва да се върши с приличие и ред (1 Кор. 14:40), няма нищо, в което това трябва да се спазва по-внимателно, от установяването на управление, тъй като именно в него безредието би било най-пагубно. Затова, за да не би безразсъдни и необуздани хора самонадеяно да се втурнат да поучават или да управляват (нещо, което и стана), изрично беше наредено никой да не заема обществен пост в Църквата без призоваване (Евр. 5:4; Ер. 17:16). Следователно, ако някой бива наречен истински служител в Църквата, той първо трябва да бъде надлежно призован; и второ, трябва да отговори на своето призоваване; тоест да поеме и да изпълнява възложеното му служение. Това може често да се види при Павел, който за да докаже своето апостолство, почти винаги говори за призоваване заедно със своята вярност в изпълнение на служението. Ако такъв велик Христов служител не смее да си приписва властта да управлява Църквата, освен ако не е назначен на нея чрез заповедта на своя Господ, и ако не изпълнява вярно това, което му е поверено, колко голямо ще е безочието на някой, който лишен от тези две неща изисква за себе си такава почит. Но тъй като вече засегнахме необходимостта от изпълняване на служението, нека сега да разгледаме само призоваването.
11. Външно и вътрешно призоваване
Този предмет се състои от четири точки, а именно (1) кой трябва да бъде назначен за служител, (2) по какъв начин, (3) от кого, и (4) с какъв ритуал или церемония на посвещаване.
Говоря за външното и официално призоваване, което е свързано с обществения ред в Църквата, но не казвам нищо за онова скрито призоваване, което всеки служител осъзнава пред Бога, но Църквата не е свидетел за него; имам предвид доброто свидетелство на нашето сърце, че поемаме предложеното служение не от честолюбие или алчност, нито от някакво друго себично чувство, а от искрен страх от Бога и от желание за назидаване на Църквата. Както казах, това наистина е необходимо за всеки един от нас, ако искаме нашето служение да е одобрено пред Бога.
Все пак може да се случи така, че някой е надлежно призован от Църквата, но е приел това призвание с лоша съвест, стига неговото нечестие да не е явно. Обикновено също се казва, че отделните хора биват призовани за служение когато изглеждат подготвени и способни да го изпълняват; тоест учението, съчетано с благочестие и други дарби на добрия пастор, е някаква подготовка за служение. Онези, които Господ е определил за това велико служение, Той предварително е снабдил с оръдията необходими за неговото изпълняване, за да не влязат в него празни и неподготвени. Затова, когато в Първото послание към Коринтяните разглежда служенията, Павел първо изброява дарбите, с които трябва да се отличават онези, които изпълняват служенията. Но тъй като това е първата от четирите точки, които споменах, нека да преминем към нея.
12. Кой може да стане служител в Църквата? Как става това?
В два текста (Тит 1:7; 1 Тим. 3:1) Павел подробно разглежда какви хора трябва да бъдат избирани за епископи. Същността е, че никой не трябва да бъде избиран, освен онези, които държат здравото учение и имат свят живот, и не са известни с някой недостатък, който може да унищожи техния авторитет и да опозори служението. Описанието на дяконите и презвитерите е напълно еднакво (виж Глава 4, р. 10-13). Трябва винаги да внимаваме да не би да не са пригодени или несъответствуващи на наложения им товар; с други думи, да бъдат осигурени със средствата, необходими за изпълнение на тяхното служение. Така нашият Спасител, когато щеше да изпраща Своите апостоли, им даде оръдията и средствата, които им бяха необходими. И Павел, след като изобразява характера на добрия и истински епископ, увещава Тимотей да не се осквернява като избира неправилен човек за служението.
Използвам израза “по какъв начин” не относно ритуала на избиране, а само за религиозния страх, който трябва да се спазва в избирането. От това следват постът и молитвите, за които Лука разказва, с които верните избират презвитерите (Деян. 14:23). Защото като разбират, че това е изключително сериозна работа, те не си позволяват да действуват без най-голямо страхопочитание и внимание. Но преди всичко те са искрени в молитва, молейки от Бога за дух на мъдрост и разбиране.
13. Кой трябва да избира служителите?
Третата точка, която възприехме, е кой трябва да избира служителите. По този въпрос не може да се изведе непроменимо правило от назначаването на апостолите, което беше доста различно от общото призоваване на другите. Тъй като тяхното служение беше изключително, за да стане това очевидно чрез някакъв по-отличителен белег, трябваше онези, които изпълняват това служение, да бъдат призовани и назначени от устата на самия Господ. Следователно, не по човешки избор, а по заповедта на Бога и Христос те бяха подготвени за делото. Затова, когато апостолите искаха да сложат друг на мястото на Юда, те не си позволиха да определят със сигурност един, но определиха двама, за да може чрез жребий Господ да определи кой от двамата ще поеме служението (Деян. 1:23). По този начин трябва да разбираме изявлението на Павел, че е направен апостол “не от хора, нито чрез човек, но чрез Исуса Христа и Бога Отца” (Гал. 1:1). Първото, а именно, “не от хора,” е общо с всички благочестиви служители на Словото, защото никой не може надлежно да изпълнява служението, ако не е призован от Бога. Второто беше специално за него. И докато се слави с него, той се хвали, че не само има това, което е характерно за истински и законен пастир, но също носи белезите на своето апостолство. Защото когато сред галатяните е имало хора, които за да омаловажат неговата власт са го представяли като обикновен ученик, който работи на мястото на главните апостоли, за да запази ненакърнено достойнството на своето служение, срещу което са отправени тези опити, той смята за необходимо да покаже, че по никакъв начин не е по-нисш от другите апостоли. Затова той твърди, че не е избран чрез човешка преценка като някакъв обикновен епископ, а чрез устата и изявеното слово на самия Господ.
14. Човешко действие
Но никой трезв човек няма да отрече, че обичайният начин на законно призоваване е епископите да бъдат назначавани от хора, тъй като в Писанието има многобройни текстове в този смисъл. Както вече казахме, няма нищо против това в свидетелството на Павел, че не е бил изпратен от човек, нито чрез човек, като виждаме, че тук той не говори за обичайното избиране на служители, а си приписва това, което е характерно само за апостолите; макар че като избра по този начин Павел чрез специална привилегия, Господ междувременно го подложи на дисциплината на църковното служение; защото Лука разказва, “И като служеха на Господа и постеха, Светият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал” (Деян. 13:2). Защо е било нужно това отделяне и полагане на ръце след като Святият Дух е засвидетелствувал тяхното избиране, освен за да се запази църковната дисциплина в назначаването на служители от хора? Бог не би могъл да даде по-живописно свидетелство за Своето одобрение на тази наредба, освен като направи така, че Павел да бъде определен от Църквата след като преди самият Бог е заявил, че го е назначил за Апостол към езичниците. Можем да видим същото нещо в избирането на Матия. Тъй като апостолското служение беше от такава важност, че те не си позволяваха да назначат никого по своя преценка, та определиха двама, на един от които да падне жребият, та така избирането да има сигурното свидетелство от небето, и в същото време да не се пренебрегва действието на Църквата.
15. Гласът на хората
Следващият въпрос е: Дали един служител трябва да бъде избиран от цялата Църква, или само от свои колеги и презвитери, които имат власт над дисциплината; или дали може да бъде назначен чрез властта на един отделен човек?
Онези, които приписват това право на един отделен човек, цитират думите на Павел към Тит, “Оставих те в Крит по тая причина, да туриш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град” (Тит 1:5); а също към Тимотей, “Не прибързвай да ръкополагаш никого” (1 Тим. 5:22). Но те грешат, ако предполагат, че Тимотей така е царувал в Ефес, и Тит в Крит, че да разполагат с всичко според както им е угодно. Те само са управлявали като са давали добри и здравословни съвети на хората, а не като правят сами каквото им е угодно, докато другите са били изключени от вземането на решения.
За да не би това да изглежда някаква моя измислица, ще го направя ясно чрез един подобен пример. Лука разказва, че Варнава и Павел са назначавали презвитери по църквите, но в същото време той загатва за плана или начина, по който това се прави, като казва, че това е ставало чрез гласуване. Думите са, “презвитери избрани чрез ръце във всяка църква” (Деян. 14:23). Следователно те двамата “създадоха” презвитерите; но цялото тяло е показало чрез вдигане на ръце, както е бил обичаят на гърците при избори, кого са искали за презвитер. Така не е необичайно римските историци да казват, че консулът ръководещ комицията е избирал магистратите именно на основата на гласуването, и е председателствувал избора на хората.
Определено не е вероятно Павел да е дал повече власт на Тимотей и Тит отколкото е поел върху себе си. Сега виждаме, че неговият обичай е бил да назначава епископи чрез гласуването на хората. Следователно трябва да тълкуваме горните стихове така, че да не нарушаваме общото право и свободата на Църквата. Затова Киприан е прав да твърди, че от Божествената власт е това, че свещеникът бива избран в присъствието на хората, пред очите на всички, и е одобряван като достоен и подготвен чрез обществена преценка и свидетелство (Cyprian, lib. 1, Ep. 3). Наистина, виждаме, че по заповед на Господа практиката на избиране на левитски свещеници е била те бъдат представяни пред народа преди посвещаването. Нито Матия беше записан сред апостолите, нито седемте дякони бяха избрани по друг начин, освен пред очите и с одобрението на хората (Деян. 6:2). “Тези примери,” казва Киприан, “показват, че не е прилично да има назначаване на свещеник, освен със знанието на хората под него, така че праведно и законно е това назначаване, което е одобрено от свидетелството на всички хора.”
Така виждаме, че служителите биват законно призовавани според Божието Слово тогава, когато онези, които изглеждат подходящи, биват избрани със съгласието и одобрението на хората. Но избирането трябва да бъде ръководено от други пастори, за да не би общото тяло да допусне някаква грешка поради лекомислие, увлечение или безредие.
16. Ръкополагане
Остава да разгледаме формата на ръкополагането, на която оставихме последното място в призоваването (виж глава 4, р. 14, 15). Сигурно е, че когато апостолите назначаваха някого в служението, те не използваха друга церемония освен полагането на ръце. Смятам, че тази форма произтича от обичая на евреите, които чрез полагане на ръце символично представят пред Бога това, което искат да бъде благословено и осветено. Така Яков, когато искаше да благослови Ефрем и Манасе, постави ръцете си на техните глави (Бит. 48:14). Същото нещо беше направено от нашия Господ, когато се моли за децата (Мат. 14:15). Със същото намерение (според мен) изискването на Закона беше евреите да полагат ръце жертвите. Така чрез полагането на ръце апостолите показваха, че принасят пред Бога онзи, когото приемат в служение, макар че те правеха същото и с онези, на които предаваха видимите дарби на Духа (Деян. 8:17; 19:6). Както и да е, това беше обичайната форма винаги когато призоваваха някого към свято служение. По този начин те посвещаваха пастори и учители, по този начин посвещаваха дякони.
Но макар да няма точно определена наредба относно полагането на ръце, все пак, като виждаме, че то е общо спазвано от апостолите, този конкретен ритуал трябва да се смята от нас за наредба (виж глава 14, р. 29; глава 19, р. 31). И определено е полезно чрез този символ на хората да бъде препоръчано достойнството на служението, и също на този, който бива ръкополаган, да се напомня, че вече не принадлежи на себе си, а е обвързан в служение към Бога и Църквата. Освен това то няма да бъде празен белег, ако се възстанови в своя истински произход. Защото ако вярваме, че Божият Дух не е установил напразно нито едно нещо в Църквата, ще знаем, че тази церемония за назначаване не е безполезна, ако не бъде суеверно изопачена. Накрая трябва да отбележим, че не всички хора, а само пасторите полагаха ръце върху служителите, макар да не е сигурно дали винаги няколко пастори полагат ръце; сигурно и, че в случая с дяконите това се правеше от Павел и Варнава и от няколко други (Деян. 6:6; 13:3). Но на друго място Павел споменава, че сам, без други хора, е положил ръце върху Тимотей. “По тая причина ти напомням да разпалваш дарбата от Бога, която имаш чрез полагането на моите ръце” (2 Тим. 1:6). Защото това, което се казва в Първото послание към Тимотей за полагането на ръцете на презвитерите, според мен Павел не говори за събранието на презвитерите. С този израз аз разбирам самото назначаване; както ако каже, Действувай така, че да не бъде напразна дарбата, която получи от полагането на моите ръце, когато те направих презвитер.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003