| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Четвърта

4. СЪСТОЯНИЕТО НА РАННАТА ЦЪРКВА И НАЧИНЪТ НА УПРАВЛЕНИЕ ПРЕДИ ПАПСТВОТО.

Частите на тази глава са:

1. Начинът на управление в Ранната Църква, р. 1-10.
2. Официалното назначаване на Епископи и Служители в Ранната Църква, р. 10-15.

Раздели.

1. Начинът на управление в ранната Църква. Не е бил във всяко отношение съобразен с правилото на Божието Слово. Три различни вида Служители.
2. Първо, Епископът, за опазване на реда, е бил началник над Презвитерите или Пасторите. Служението на Епископа. Презвитер и Епископ са едно и също нещо. Древната институция на този ред.
3. Служението на Епископа и Презвитерите. Строго запазено в ранната Църква.
4. За Архиепископите и Патриарсите. Много рядко използвани. С каква цел са били учредени. Йерархия не е правилно понятие и не е използвано в Писанието.
5. Дякони, втората група Служители в ранната Църква. Тяхното правилно служение. Епископът е техен надзорник. Поддякони, техни помощници. Архидякони, техни началници. Четенето на Евангелието, външно служение, дадено като почит на Дяконите.
6. Начинът, по който в древността са се управлявали средствата на Църквата.
   1. Издръжка на бедните.
   2. Издръжка на църковните служители.
7. В началото управлението е било свободно и доброволно. По-късно приходите на Църквата са подредени в четири групи.
8. Една трета част от приходите отива за сгради на църкви. Но когато е необходимо, това отстъпва пред нуждите на бедните. Описания, свидетелства и примери за това от Кирил, Акаций, Йером, Екзуперий, Амвросий.
9. Клириците, сред които са Вратарите и Послушниците, са длъжности, използвани като обучение на начинаещи.
10. Втора част на главата, разглеждаща призоваването на Служителите. Поради прекомерна строгост, с течение на времето са въведени някои заблуди по отношение на безбрачието. По отношение на назначаването на Служители, не винаги се обръща внимание на съгласието на хората. Защо хората не са били ревностни да защитават своите права. Назначаванията са ставали след изпитателен период.
11. В назначаването на Епископи е била запазена свободата на хората.
12. По-късно са въведени някои ограничения за възпиране на неразумното своеволие на множеството.
13. Този начин на избиране продължава дълго време. Свидетелството на Григорий. Няма нищо противно на това в постановленията на Грациан.
14. Формата на назначаване в ранната Църква.
15. Тази форма постепенно се е променила.

(Историческото развитие на служението; три групи служители: поучаващи и управляващи презвитери; един презвитер избран за епископ; архиепископ, 1-4)
1. Верността на ранната Църква към първообраза в Писанието

Дотук разглеждахме реда на църковното управление както ни е даден в чистото Божие Слово, и за служенията както са установени от Христос (Глава 1, р. 5, 6; Глава 3). Сега, за да може целият предмет да бъде по-ясно и по-разбираемо обяснен, а също и по-добре установен в нашите умове, ще бъде полезно да разгледаме формата на ранната Църква, тъй като това ще ни даде някакво видимо представяне на Божествената наредба. Защото макар че епископите в онези времена са публикували много канони, в които изглежда изразяват повече отколкото е изразено в Святата Книга, все пак те са били толкова внимателни да съобразяват цялата си наредба с единствения стандарт, Божието Слово, че е лесно да видим, че почти не са се отклонили от него в каквото и да е отношение. Дори ако има недостатъци в тези постановления, все пак, тъй като те са желаели искрено да запазят Божествената наредба и не са се отклонили далеч от нея, ще бъде от голяма полза тук накратко да обясним какви са били техните правила.

Както заявихме, в Писанието са ни представени три групи служители, така че ранната Църква е разделяла всички свои служители на три групи. Защото от ранга на презвитерите (1) част са били избирани за пастори и учители, (2) докато останали са били посвещавани за надзор над нравите и дисциплината. (3) На дяконите е била предадена грижата за бедните и раздаването на милостиня.

Четците и Послушниците не са били отделни служения; но онези, които са били наричани клисари, са били привиквани от млади години да служат на Църквата с различни дейности, за да могат по-добре да разбират за какво са определени и след това да бъдат по-добре подготвени за техните задължения, както по-долу ще покажа по-подробно.

Така Йером, като излага пет положения в Църквата, изброява Епископи, Презвитери, Дякони, Вярващи, Новопокръстени; той не споменава Духовници или Монаси (Hieron. in Jes. c. 9).

2. Служението на епископа

И така, те са наричали презвитери всички, на които е било възложено служението да поучават, и във всеки град тези презвитери са избирали един, на когото са давали специалното название епископ, за да не би от равенството да възникнат препирни, както обикновено става. Но епископът не е превъзхождал своите колеги в почит и достойнство дотолкова, че да владее над тях, а както подобава на председател на събрание, е поставял проблемите пред тях, обобщавал е техните възгледи, имал е предимство пред другите в наставления, съвети, увещания, ръководел е цялата процедура чрез своята власт и е изпълнявал това, което е постановено чрез общото съгласие; но в събранието на презвитерите е бил равноправен с другите.

И самите древни признават, че тази практика е въведена чрез човешка наредба, според изискванията на времето. Така Йером, като коментира Посланието към Тит 1 глава, казва, “Епископ е същото като презвитер. Преди да бъдат внесени разногласия във вярата поради подбудата от дявола и хората да казват, аз съм Павлов, а аз на Кифа, църквите са били управлявани от общ съвет от презвитери. След това, за да бъдат изкоренени семената на разногласията, цялата отговорност е била прехвърлена на един човек. Следователно, както презвитерите знаят, че според обичая на Църквата са подчинени на този, който управлява, така нека епископите да знаят, че са по-горни от презвитерите повече според обичая, отколкото според наредбата на нашия Господ, и трябва да управляват Църквата за общото добро.” На друго място той показва колко древен е обичаят (Hieron. Epist. ad Evang.). Защото казва, че в Александрия от времето на Евангелиста Марко до Херакъл и Дионисий презвитерите винаги са поставяли един човек, избран измежду самите тях, на по-високо положение, и са му давали названието епископ.

И така, всеки град е имал събрание от презвитери, състоящо се от пастори и учители. Защото те всички са изпълнявали към хората онова служение на поучение, увещание и поправление, което Павел заповядва на епископите (Тит 1:9); и за да могат да оставят потомство след себе си, те са се занимавали да обучават младите хора, които са се посветили на святата война.

На всеки град е бил отделен област, която е вземала презвитери от него и е била приобщена към неговата църква. Както казах, просто за запазване на реда и мира, всички презвитери са били под един епископ, който, макар да е бил по-горен от другите по достойнство, е бил подчинен на събранието на братята. Но ако областта под неговото епископство е била твърде голяма за него за да може да изпълнява всички задължения на епископ, презвитерите са били разпределяни на определени места, за да действуват като негови заместници в по-дребните неща. Те са били наричани Хорепископи (селски епископи), защото са представлявали епископа в селските райони.

3. Главното задължение на епископа и презвитерите

Но по отношение на служението, за което сега говорим и епископът, и презвитерите е трябвало да се занимават с отслужването на Словото и на тайнствата. Само в Александрия (тъй като там Арий е създавал проблеми на Църквата) е била постановено никой презвитер да не говори пред хората, както казва Сократ (Socrates, Tripartite Hist. Lib. 9). Йером не прикрива своето недоволство от това постановление (Hieron. Epist. ad Evagr.).

Определено би било смятано за чудовищно някой да бъде посветен за епископ, но чрез своето поведение да не показва себе си като истински епископ. Такава е била строгостта по онова време, че всички служители са били задължени да изпълняват своето служение така, както Господ изисква от тях. И аз не говоря само за нравите на един век, тъй като дори по времето на Григорий, когато Църквата е била почти пропаднала (и определено се е изродила доста от първоначалната чистота), биха търпели някой епископ, който се въздържа от проповядване. В една част на своето двадесет и четвърто Послание той казва, “Свещеникът умира тогава, когато от него не се чува никакъв звук; защото той призовава срещу себе си гнева на невидимия Съдия, ако върви без звука на проповядването.” На друго място казва, “Когато Павел свидетелствува, че е чист от кръвта на всички хора (Деян 20:26), чрез тези думи ние, които сме наречени свещеници, сме задължени, подведени под отговорност, обвинени, защото към греховете, които самите ние имаме, ние добавяме смъртта на други хора, защото извършваме убийство винаги, когато безучастно и мълчаливо гледаме хората да отиват всеки ден към погубление” (Gregor. Hom. in Ezek. 11:26). Той нарича себе си и другите “мълчаливи” тогава, когато са по-малко усърдни в своята работа, отколкото трябва да бъдат. Тъй като не жали дори онези, които вършат частично своята работа, какво смятате би направил относно онези, които напълно я пренебрегват? Следователно, дълго време в Църквата е било смятано, че първото задължение на епископа е да храни хората с Божието Слово, или да назидава Църквата със здравото учение, в обществени и в лични дейности.

4. Архиепископи и патриарси

Колкото до факта, че всяка провинция е имала архиепископ измежду епископите (виж Глава 7, р. 15), и нещо повече, на Никейския събор са били назначени патриарси над архиепископите по ранг и достойнство, това е било предназначено за запазване на дисциплината, макар че като разглеждаме този предмет тук, не трябва да забравяме, че тази практика е била много рядка. Главната причина, поради която са били учредени тези рангове, е била ако в някоя църква се случи нещо, което не може да бъде добре пояснено от няколко човека, да бъде отнесено до събора на провинцията. Ако величината или трудността на случая е изисквала по-голяма дискусия, заедно със съборите са били включвани и патриарсите, и над тях е нямало по-висша инстанция освен Общоцърковния събор. На така установеното управление някои дават названието “йерархия” – название, което според мен е неправилно, и определено не е използвано в Писанието. Защото Святият Дух е промислил никой човек да не мечтае за върховенство или господство в управлението на Църквата. Но ако без да обръщаме внимание на думата разгледаме същността, ще открием, че древните епископи са нямали желание да съставят форма на църковно управление различна от това, което Бог е постановил в Своето Слово.

(Дякони и архидякони; управление на собственост и милостиня; по-нисши църковни служения, 5-9)
5. Служението на дякона

Нито дяконите са били различни тогава от това, което са били по времето на апостолите (Глава 3, р. 6). Защото те са събирали всекидневните дарения на верните и годишните приходи на църквата, за да ги насочват за тяхната истинна употреба; тоест, част за издръжка на служителите и част за издръжка на бедните; но под надзора на епископа, на когото всяка година са давали отчет за своето настойничество. Защото макар че каноните единодушно изискват епископът да управлява собствеността на Църквата, това не трябва да се разбира като че ли той лично е извършвал тази работа, а защото той е одобрявал дякона, който бива приеман на обща издръжка на Църквата, и е посочвал на кои хора и какви части трябва да се разпределя остатъкът, и защото е имал право да проверява дали дяконът вярно изпълнява своето служение. Така, в каноните, които се приписват на апостолите, се казва, “Ние заповядваме епископът да държи под своята власт делата на Църквата. Защото ако човешките души, които са по-скъпоценни, са му поверени, колко повече той има право да управлява паричните дела, така че под неговата власт всичко да се раздава на бедните от презвитерите и дяконите, и управлението да става със страхопочитание и дължимото внимание.” А на Антиохийския Събор се постановява (глава 35) епископите, които са се бъркали в църковните дела без знанието на презвитерите и дяконите, да бъдат ограничавани. Но повече няма смисъл да обсъждаме този предмет, тъй като е очевидно от много от писмата на Григорий, че дори по онова време, когато църковните наредби са били доста опорочени, все още практиката за дяконите е била да бъдат под епископите и настойници над бедните.

Вероятно е в началото поддяконите да са били прикрепени към дяконите, за да им помагат в служението към бедните, но постепенно това разграничение се е изгубило.

Архидякони са били назначавани тогава, когато размерът на приходите е изисквал нов и по-точен метод на управление, макар че Йером споменава, че по негово време тази практика вече е съществувала. Те са се занимавали с количеството на приходите, имотите и обзавеждането, и с всекидневните приноси. Така Григорий заявява на архидякон Солитан, че той е виновен, ако нещо от собствеността на Църквата е изчезнало поради негова измама или небрежност. На тях са били възложени четенето на Словото на хората и воденето в молитва, и нещо повече, било име позволено да дават чашата на Господната Вечеря; но това е било правено с цел да бъде почетено тяхното служение, за да го изпълняват с по-голямо страхопочитание, когато чрез тези символи им е било напомняно, че тяхната отговорност не е някакво обикновено настойничество, а духовно служение посветено на Бога.

6. Употребата на църковната собственост

От това също можем да определим каква е била употребата и какво е било разпределянето на църковните блага. Навсякъде можете да откриете, както от постановленията на синодите, така и от древните автори, че всичко, което Църквата е притежавала, било като пари или земи, е било наследство за бедните. Затова на епископите многократно са повтаряни думите, “Помнете, че управлявате не вашата собственост, а собственост предназначение за нуждите на бедните; ако нечестно я присвоите или прахосате, ще бъдете виновни за човешка кръв.” Затова те биват увещавани да я разпределят на онези, на които тя принадлежи, с най-голям страх и почит, като пред Божия поглед, без лицеприятие. Затова при Йоан Златоуст, Амвросий, Августин и други епископи като тях виждаме тези сериозни изявления, в които те изразяват своята почтеност пред хората.

Но тъй като е праведно само по себе си, и е одобрено от Божествения Закон онези, които са се посветили да се трудят за Църквата, да бъдат на обща издръжка (1 Кор. 9:14; Гал. 6:6) на Църквата, и тъй като някои презвитери по онова време като са посветили цялото свое наследство на Църквата и доброволно са станали бедни, разпределението е било така правено, че да има за издръжка на служителите, но да не се пренебрегват и бедните. Между другото, било е направено така, че самите служители, които трябва да бъдат за другите пример за умереност, да нямат прекалено много, че да го прахосват за разкош или чревоугодничество; а да имат само това, което е необходимо за техните потребности: “Защото онези свещеници, които могат да бъдат издържани от своя си имот,” казва Йером, “извършват богохулство, ако приемат това, което принадлежи на бедните, и чрез такова прегрешение ядат и пият осъждане на себе си.”

7. Разделяне на приходите на четири

В началото управлението е било свободно и доброволно, когато епископите и дяконите са били верни по убеждение, и когато почтената съвест и чистотата на живота са замествали законите. След това, когато са се появили лоши примери поради алчността и извратените желания на някои хора, са били съставени Канони за поправяне на тези злини, и те са разделили приходите на Църквата на четири части, давайки една на свещениците, друга на бедните, друга за поправка на църкви и други сгради, и четвъртата на бедните измежду чужденците и местното население.

Защото макар че други канони дават тази последна част на епископа, това не се различава по никакъв начин от разделението, което споменах. Защото те нямат предвид, че това е негова собственост, която той може сам да употребява или прахосва както ще, а за да му даде възможност да използва гостоприемството, което Павел изисква от епископите (1 Тим. 3:2). Това е тълкуването на Геласий и Григорий. Защото според Геласий единствената причина епископът да има право на каквото и да било е да може да го дава на пленници и на чужденци. Григорий говори още по-ясно: “Обичаят на Апостолския престол,” казва той, “е да заповядва на ръкоположения епископ да разделя всички приходи на четири части, а именно, една на епископа и на неговото семейство за гостоприемство и издръжка, друга на свещениците, трета на бедните и четвърта за поправка на църкви.” Следователно, епископът не е можел законно да взема за своя издръжка повече от това, което е достатъчно за скромна и пестелива храна и облекло. Когато някой е започвал да ламти за разкош или за сласт и показност, той незабавно е бивал порицаван от своите колеги, и ако не се е подчинявал, е бил лишаван от своето положение.

8. Разпределяне на църковната каса на бедните

Нещо повече, в началото парите, изразходвани за украсяване на църквите, са били незначителни, и дори по-късно, когато Църквата е станала доста по-заможна, са спазвали някаква умереност по този въпрос. Каквито и пари да са бивали събирани, са били запазвани за бедните, когато е възникнела някаква голяма необходимост. Така Кирил, когато в провинция Ерусалим е върлувал глад и не е можело нуждите да бъдат задоволени по друг начин, взема съдовете и одеждите и ги продава за издръжка на бедните. По същия начин Акаций, епископ на Амида, когато голямо множество персийци биват почти изтребени от глад, събира свещениците и отправя този благороден призив: “Нашият Бог няма нужда нито от чаши, нито от подноси, защото Той нито яде, нито пие” (Tripart. Hist. Lib. 6, Lib. 6, c. 16), и претопява подноса, за да може да купи храна и да спечели средства за решаване на проблемите на бедните. Йером също, докато бичува прекомерния разкош на църквите, разказва, че по онова време Екзуперий, епископ на Тулуза, макар да е носел тялото на Господа в плетена кошница и кръвта в обикновена чаша, не е позволил никой бедняк да остане гладен Hieron. Ad Nepotian). Това, което по-горе казах за Акаций, Амвросий разказва за себе си. Защото когато жителите на Азия го обвиняват за това, че е стопил свещените съдове за откупване на военнопленници, той произнася тази най-възхитителна защита: “Този, който изпрати апостолите без злато, също и събра църквите без злато. Църквата има злато не за да го пази, а за да го раздава и да дава подкрепа в нужда. Каква нужда има да пазим това, от което няма полза? Не знаем ли колко злато и сребро асирийците отнесоха от Господния Храм? Не е ли по-добре свещеникът да ги претопи за издръжка на бедните, ако липсват други средства, отколкото богохулният враг да ги отнесе? Господ няма ли да каже, Защо оставихте толкова много бедни да умрат от глад, като със сигурност имахте злато, с което да ги подкрепите? Защо толкова много пленници бяха отведени и не са откупени? Защо толкова много бяха избити от врага? По-добре е да запазим живи съдове, отколкото метални съдове. На тези обвинения не бихте могли да отговорите: защото какво бихте казали? Страхувах се, че Божият храм няма да бъде украсен. Той ще отговори, Тайнствата не изискват злато, и нещата, които не се купуват със злато, няма да ни насладят със злато. Украсата на Тайнствата е в откупването на пленниците” (Ambrose. De Office. Lib. 2, c. 28). С една дума, виждаме точната истина на това, което той на друго място казва, а именно, че всичко, което Църквата тогава е притежавала, е било приход за нуждаещите се. Отново, епископът няма нищо свое, а само каквото принадлежи на бедните (Ambrose. Lib. 5, Ep. 31, 33).

9. Подготвителните етапи на служението

Дотук разгледахме свещеническите служения в ранната Църква. Другите служения, споменати от църковните автори, са били по-скоро обучение и подготовка, отколкото отделни служения. Тези святи мъже, за да оставят потомство след себе си в Църквата, са приемали млади хора, които със съгласието и властта на техните родители са се посвещавали на духовното воюване под тяхната закрила и обучение, и така са ги формирали от ранните им години, за да не влизат в отговорността на служението като невежи начинаещи. Всички, които са получавали това обучение, са били наричани с общото име Клирици. Аз бих искал да им е било дадено някакво по-уместно име, защото това название произхожда от една грешка, или поне от неуместен намек, тъй като Петър нарича цялата Църква kleros, тоест наследство на Господа (1 Пет. 5:3). Но само по себе си е било свята и здравословна наредба онези, които са желаели да посветят себе си и своя труд на Църквата, да бъдат подготвяни под ръководството на епископа; така че в Църквата да не може да служи никой, който преди това не е бил добре обучен, ако от ранна възраст не е приел здраво учение, ако чрез по-строга дисциплина не си е създал навици на сериозност и строг морал, не е бил отделен от обичайния живот и не е бил привикнат на духовни грижи и учение. Защото както новобранците във войската биват обучавани чрез военни игри на истинското и сериозно воюване, така е имало първоначално обучение, чрез което са били упражнявани в църковни задължения преди действително да бъдат назначени в служение. Затова първо са им поверявали отварянето и затварянето на църквата, и са ги наричали Вратари. След това са давали името Послушници на онези, които са помагали на епископа във вътрешните дела и постоянно са му прислужвали, първо като белег на уважение; и второ, за да не възникнат някакви подозрения. Нещо повече, за да станат постепенно известни на хората и да им бъдат препоръчани, и в същото време да свикнат да издържат на погледа на всички и да говорят пред всички, за да не би когато бъдат назначени за презвитери да бъдат подтиснати от срамежливост, като излязат да поучават, им е било дадено служението на четци. По този начин те са били постепенно развивани, за да докажат своята вярност в отделни дейности, докато бъдат назначени за поддякони. Това, което искам да кажа, е, че това по-скоро са били начални упражнения на начинаещи, отколкото дейности, наредени между истинските служения на Църквата.

(История на промените в избирането и назначаването на служители; съгласието на управниците, свещениците и хората в назначаването на епископите, 10-15)
10. Главно са следвани наставленията на Павел: съгласието на хората

По отношение на това, което положихме като първа и втора точка в призоваването на служителите, а именно, хората да бъдат избирани и това да се прави с благочестиво внимание, ранната Църква е следвала наставлението на Павел и примера на апостолите. Защото те са имали навик да се събират за избиране на пастори с най-голямо страхопочитание и с ревностна молитва към Бога. Нещо повече, те са имали форма на изпит, чрез който по стандартите на Павел (1 Тим. 3:2-7) са изпитвали живота и учението на избираните, само че понякога са грешали поради прекомерна строгост, като са изисквали повече от епископа, отколкото Павел изисква, и особено след време са изисквали безбрачие; но в другите отношения тяхната практика е съвпадала с описанието на Павел.

Но по отношение на третата точка, а именно, кой има право да назначава служители, те не винаги са спазвали едно и също правило. В началото никой не е бил приеман в свещеничеството без съгласието на всички хора; и затова Киприан дава подробна защита за това, че е назначил Аврелий за четец без да се посъветва с Църквата, защото макар да е било противно на обичая, не е било без основание. Той започва с това въведение: “Като назначаваме свещеници, скъпи братя, имаме навика предварително да се съветваме с вас и да преценяваме нрава и заслугите на всеки човек според общото мнение” (Cyprian. Lib. 2, Ep. 5). Но тъй като за тези по-нисши служения е нямало голяма опасност, тъй като са били назначавани за дълъг изпитателен период и незначителни дейности, те са престанали да искат съгласието на хората.

След това и за другите постове, с изключение на епископството, хората като цяло са оставили избора и решението на епископа и презвитерите, които са определяли кой е подготвен и достоен, освен може би когато са били назначавани нови презвитери в окръзите, защото тогава е подобавало да се иска изричното съгласие на жителите. И не е странно, че в това отношение хората не са били много ревностни да запазят правата си, защото никога не е назначаван поддякон, който не е дал дългосрочно доказателство за своето поведение в църковно служение, според обичайната тогава строгост в дисциплината. След като се е показвал одобрен на това положение, той е бил назначаван за дякон, а след това, ако е бил верен, е придобивал достойнство на презвитер. Така не са били издигани хора, чието поведение не е било наистина изпитано в продължение на много години пред очите на хората. Имало е също много канони за наказване на техните грешки, така че Църквата, ако не е пренебрегвала поправлението, не е била натоварвана с лоши презвитери или дякони. Всъщност, в случая с презвитерите винаги се е изисквало съгласието на гражданите, както свидетелствува канонът (Primus Distinct. 67), приписван на Анаклет. Накрая, всички назначавания са ставали през определени периоди в годината, та никой да не може да се промъкне без съгласието на верните, или да бъде повишен твърде лесно без свидетели.

11. Съгласие при избирането на епископ, до времето на Теодорет

В избирането на епископи хората дълго време са запазили своето право да попречат да бъде натрапен човек, който не е приемлив за всички. Затова на Антиохийския Събор е било забранено да бъде натрапван някой на нежелаещите. Лъв І също внимателно потвърждава това. От това идват тези текстове: “Нека да бъде избиран човек, който е искан от духовниците и хората или от мнозинството.” И отново, “Нека онзи, който управлява всички, да бъде избиран от всички” (Leo, Ep. 90, cap. 2). Следователно, онзи, който е бил назначаван без да е познат и изпитан, неизбежно е бил насила натрапен. И отново, “Нека да бъде избиран човек, който е избран от свещениците, и призован от хората, и нека на бъде посветен от окръжните презвитери според преценката на митрополита.” Така внимателни са били святите бащи по никакъв начин да не се намалява тази свобода на хората, че когато общоцърковният събор в Константинопол назначава Нектарий, те отказват да го назначат без одобрението на цялото духовенство и народа, както свидетелствува тяхното писмо до Римския синод. Така, когато някой епископ е посочвал своя наследник, това действие не е влизало в сила без съгласието на целия народ. За това имате не само пример, но и форма в Августин относно назначаването на Радий (August. Ep. 110). А Теодорет, след като разказва, че Петър е бил избраният от Атанасий наследник, незабавно добавя, че свещеническото съсловие го е потвърдило, че управниците, началниците и целият народ са го одобрили чрез гласуване.

12. Баланс между духовенството и народа

Наистина, било е заповядано (и аз признавам, че е имало най-добро основание за това) от Лаодикийския събор (Can. 18) избирането да не бъде оставяно на тълпите. Защото едва ли някога се случва толкова много глави единодушно да решават добре някой въпрос. Обикновено е вярна поговорката, “Incertum scindi studia in contraria vulgus” (“Противоположните желания разкъсват непостоянната тълпа”). Защото първо свещениците са избирали, и след това са представяли този, когото са избрали, на управителя, градското събрание или началниците. Те, след разисквания, са одобрявали избора, ако е изглеждал добър, а ако не, са избирали друг, когото оценяват по-високо. Тогава въпросът е бил поставян пред множеството, което макар да не е обвързано от предишните процедури, има по-малка възможност да създаде безредие. Или, ако процедурата е започвала с множеството, това е било само за да се разбере кого желаят да имат над себе си; като е ставало известно желанието на хората, накрая свещениците са избирали. Така нито е било законно за свещениците да назначават когото изберат, нито са били под задължението да се подчинят на неразумните желания на хората. Лъв описва тази наредба като казва, “Трябва да се зачитат желанията на гражданите, свидетелствата на хората, изборът на благородните, избирането на свещениците” (Leo, Ep. 87). И отново, “Нека да се получи свидетелството на благородните, одобрението на свещениците, съгласието на управниците и народа; иначе не трябва да се прави нищо.” Нито има някакво по-висше намерение в постановлението на Лаодикийския Събор от това свещениците и управниците да не си позволяват да бъдат завличани от неразумното множество, но чрез благоразумие и сериозност да подтискат техните глупави желания когато има основание за това.

13. Свещенство и политически ръководители

Този начин на избиране е бил все още в сила по времето на Григорий, и вероятно е продължил до по-късен период. Много от неговите запазени писма ясно доказват това, защото винаги когато е трябвало да се избира нов епископ, неговият обичай е бил да пише на свещениците, управниците и народа; понякога също и на владетеля, според формата на управление. Но ако поради неустановеното състояние на Църквата дава надзора над избирането на някой съседен епископ, той винаги изисква официално решение, потвърдено от одобрението на всички. И когато някой си Констанций бива избиран за епископ на Милано, и след това поради нашествия на варвари много миланци бягат в Генуа, той смята, че изборът не би бил законен, ако те също не бъдат призовани и не дадат своето съгласие (Gregor. Lib. 2 Ep. 69). Нещо повече, преди не повече от петстотин години папа Николай определя избирането на Римския понтиф по този начин, първо, кардиналите да разискват; след това да включат и другите свещеници; и накрая избирането да бъде потвърдено от съгласието на хората. И накрая той цитира постановлението на Лъв, което цитирах по-горе, и заповядва то да бъде налагано занапред. Но ако злобата на нечестивите господствува до такава степен, че свещениците са принудени да напуснат града, все пак, за да има законен избор, той заповядва да присъствуват хора от народа.

Доколкото разбираме, гласът на Императора е бил необходим само в две църкви, Рим и Константинопол, тъй като те са били двете столици на Империята. Защото когато Амвросий е изпратен от Валентиниан в Милано с пълномощия да надзирава избирането на нов епископ, това е била извънредна мярка поради разногласията, които са съществували между гражданите. Но в Рим властта на Императора в избирането на епископа е била толкова голяма, че Григорий казва, че по негова заповед е назначен да управлява Църквата (Gregor. Lib. 1, Ep. 5), макар да е бил призован от народа според общоприетата процедура. Но обичаят е бил управителите, свещениците и народът да изберат някого, той да бъде веднага представен пред Императора, който или чрез одобрение е потвърждавал, или чрез неодобрение е отменял избора. Няма нищо противно на тази практика в законите събрани от Грациан, където се казва, че по никакъв начин не трябва да се позволява каноничният избор да бъде отменян и царят да назначава епископ по свое желание, и че човек, така издигнат чрез насилствена власт, не трябва да бъде освещаван от митрополитите. Защото едно нещо е да бъде лишена Църквата от нейните права и те да бъдат предадени изцяло на прищевките на един човек; съвсем друго е да се даде на императора или царя честта рез своята власт да потвърди един законен избор.

14. Процедурата по назначаване

Сега остава да разгледаме формата, с която служителите на Ранната Църква са били въвеждани в своето служение след избирането. Латинците са наричали това ordinatio (нареждане) или consecratio (посвещаване), а гърците ceirotonia (вдигане на ръце) и понякога също ceiroqesia (полагане на ръце), макар че ceirotonia точно обозначава този начин на избиране, при който гласовете биват заявявани чрез вдигане на ръце. Запазено е едно постановление на Никейския Събор, според което митрополитите, заедно със всички епископи в провинцията, е трябвало да назначават този, който е избран. Но ако поради големите разстояния, или поради болест, или поради някаква друга неизбежна причина част от тях не са можели да дойдат, трябва да се съберат поне трима, а отсъствуващите да изявят своето съгласие чрез писмо. И този канон, след като е излязъл от употреба, бива възстановен след това от няколко други събора. Всички, или поне онези, които нямат основателна причина, е трябвало да присъствуват, за да се проведе строго изследване на живота и учението на този, който бива назначаван; защото назначаването не е ставало без изпитване. И от думите на Киприан става ясно, че в старите времена те обикновено са били викани не след избирането, а са присъствували на избирането и са действували като ръководители, за да не би тълпата да изпадне в безредие. Защото след като казва, че хората имат властта да избират достойни и да отхвърлят недостойни свещеници, той веднага добавя, “По тази причина трябва внимателно да спазваме и да се придържаме към Божественото и апостолското предание (което ние спазваме, и почти всички провинции), че за законното изпълнение на назначаването всички най-близки епископи на провинцията трябва да се съберат заедно с хората, над които ще се назначава предложеният човек, и епископът трябва да бъде избиран в присъствието на хората. Но тъй като понякога събирането е ставало твърде бавно, и е имало опасност някой заради лични интриги да се възползва от възможността да забави избора, смятало се е, че е достатъчно те да дойдат след определянето, и след надлежно изпитване да ръкоположат този, който е одобрен.

15. Назначаване от митрополита

Макар това да се е правело навсякъде без изключение, постепенно се е наложил друг обичай, а именно, избираните да отиват при митрополита за да получат назначение. Това се е дължало повече на тщеславие и на извращаване на древния обичай, отколкото на някаква добра причина. И не след дълго, тъй като властта на римския престол се е увеличила, е бил въведен един още по-лош обичай, това да се прилага за назначаването на епископите в почти цяла Италия. Можем да видим това от писмата на Григорий (Lib. 2, Ep. 69, 76). Древното право е било запазено само в някои градове, които не са се предали така лесно; например Милано. Вероятно само митрополиите са запазили своите права. Защото за назначаването на архиепископ практиката е била всички провинциални епископи да се съберат в митрополията.

Използваният ритуал е бил полагане на ръце (Глава 19, р. 28, 31). Не виждам да са използвани някакви други церемонии, освен че на обществени събирания епископите са обличали одежди, които да ги отличават от другите презвитери. Също и презвитерите и дяконите са били назначавани чрез полагане на ръце; но всеки презвитер, заедно с презвитерите, си е назначавал свои презвитери. Но макар че всички те са извършвали едно и също действие, тъй като епископът е ръководел избора и назначаването е било под неговото покровителство, казва се, че това е негово назначаване. Затова древните автори често казват, че презвитерът не се различава от епископа в никакво отношение освен в това, че няма властта да назначава.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003