| Назад | Напред | КНИГА IV
Глава Пета5. ДРЕВНАТА ФОРМА НА УПРАВЛЕНИЕ Е НАПЪЛНО ИЗВРАТЕНА ОТ ТИРАНИЯТА НА ПАПСТВОТО.
Тази глава се състои от две части:
- Кои биват призовавани в служение при Папството, техният характер и основанията за тяхното назначаване, р. 1-7.
- Доколко те изпълняват своето служение, р. 8-19.
Раздели.
- Кой и какви хора биват назначавани за епископи при Папството.
- Правото на хората е отнето, макар да е потвърдено от Лъв, Киприан и от Съборите. От това следва, че в Папството няма канонично избиране. Отговор на две възражения. Папските избори, какъв вид хора биват избирани.
- По пълно обяснение на отговора на второто възражение, разкриващо грешките на народа, епископите и князете.
- При Папството няма избор на презвитери и дякони.
- Отхвърляне на тези извращения. Правилните цели на ръкополагането. За разследването на учението и други необходими неща. Вместо тях нечестивите и кръвожадни хора въвеждат празна показност и окаяна слепота.
- Второ извращение, свързано с възлагането на бенефиси, което те наричат колацио. Излагане на множество злоупотреби. Защо при Папството служенията на свещениците се наричат бенефиси.
- Един човек бива назначаван на пет или шест църкви. Това най-срамно извращение е сурово осъдено от много Събори.
- Втора част на главата, а именно, как се изпълнява служението. Монаси, които нямат място сред Презвитерите. Отговор на възражение.
- Презвитерите са разделени на бенефициарии и наемници. Бенефициариите са епископи, енорийски свещеници, каноници, капелани, игумени, помощник-игумени. Наемниците са осъдени от Божието Слово.
- Названието бенефициарии е дадено на безделни свещеници, които не изпълняват служение в Църквата. Отговор на възражение. Какви хора трябва да бъдат канониците. Отговор на друго възражение. Бенефициариите не са истински презвитери.
- Епископите и енорийските пастори, като изоставят църквите си, се хвалят с празно название.
- Семената на това зло във времето на Григорий, който се противопоставя на наемниците. По-остро са осъдени от Бернар.
- Описание на върховното папско управление. Смехотворните твърдения на тези така наречени “църковни служители.” Отговор.
- Техните срамни нрави. Едва ли има и един, който не би бил отлъчен или свален от поста си по древните канони.
- При Папството не съществува истински дяконат, макар че все още съществува негова сянка. Извращаване на практиката на Ранната Църква по отношение на дяконите.
- Църковната собственост, която преди е била управлявана от дяконите, сега е плячкосвана от епископите и свещениците за сметка на бедните.
- Богохулна защита на тези грабители. Отговор. Владетели, които отдават почит на Христос. Теодосий. Думи на Амвросий.
- Друга защита по отношение на украсяването на църквите. Отговор.
- Заключителен отговор, показващ, че дяконатът е напълно разрушен при Папството.
(Назначаване на недостойни хора без одобрението на хората, 1-3)
1. Скандално пренебрегване на изискванията за епископитеСега може би е уместно да представим на читателя реда на църковно управление, спазван от римския престол и всичките му сателити, и на цялата тази йерархия, за която те непрекъснато говорят, и да го сравним с описанието, което дадохме за древната и ранната Църква, за да може сравнението да изяви каква църква имат онези, които се хвалят, че имат църква, като че ли това е достатъчно да надделее или да ни убеди.
Най-добре ще бъде да започна с призоваването, за да видим кои биват призовавани за служение, с какъв характер и на какви основания. След това ще видим колко вярно те изпълняват своето служение.
Първо ще разгледаме епископите; би било добре, ако те можеха да претендират за първо място по почит в това разглеждане! Но предметът не ми позволява дори леко да го засегна, без да изложа техния позор. Все пак нека да помня каква е целта на моето писане и да не позволявам моята беседа, която трябва да остане в рамките на простото поучение, да се скита отвъд своите уместни граници.
Но нека онези от тях, които не са изхвърлили всякакво благоприличие, да ни кажат какви епископи се избират винаги в наши дни!
Всяко разследване на учението е твърде старомодно за тях, но ако все пак обръщат внимание на учението, те избират някой адвокат, който знае по-добре как да спори на форума, отколкото да проповядва в църквата. Това е сигурно, че за последните сто години едва ли е избиран един на сто, който да има някакво познание за святото учение. Не споменавам миналите векове не защото те са били по-добри, а защото сега въпросът е само за настоящата Църква. Ако се изследват нравите, ще открием малко или почти никой, когото древните канони няма да осъдят като недостоен. Ако някой не е пияница, той е блудник; ако е свободен от тези пороци, ще е или комарджия, или пристрастèн към лова, или в нещо друго води разпуснат живот. Защото според древните канони има и по-малко прегрешения, които изключват от епископалното служение. Но най-нелепото от всичко е, че по позволение на папата се назначават за епископи дори момченца ненавършили десет години. Такова е безочието и глупостта, до които са достигнали, че не се боят дори това чудовищно нечестие, което е напълно отвратително дори за естествените чувства. От това се вижда ясно какви избори са това, след като в тях съществува такава ленива небрежност.
2. Общността е лишена от правото да избира свои епископи
Освен това, на хората е отнето напълно правото да избират. Изчезнали са гласувания, съгласие, подписки и всякакви такива неща; цялата власт е дадена само на свещениците. Първо, те дават постовете на епископи на когото им е угодно; от време на време представят човека пред очите на народа, но това е за да бъде възхваляван, не за да бъде изпитван.
Но Лъв свидетелствува, че никое основание не позволява това, и го обявява за насилствено налагане (Leo, Ep. 90, cap. 2). Киприан, след като заявява, че е Божествено постановление изборът да не става без съгласието на хората, показва, че другото е противно на Божието Слово. Многобройни постановления на Съборите строго забраняват това да се прави по друг начин, и ако е направено, заповядват изборът да се отмени. Ако това е вярно, в цялото папство в наши дни няма нито един избор на свещеник, който да е в съгласие с Божествения или с църковния закон.
Така, дори да нямаше никакви други злини в това, какво оправдание могат те да дадат за това, че са ограбили правото на Църквата? Но те казват, че покварата на времето изисква определянето да бъде ограничено до малцина, тъй като при изборите на епископи сред хората царуват омразата и партизанщината, а не правилната и обоснована преценка. Да допуснем, че това е било крайно средство в извънредни обстоятелства. Когато се вижда, че лекарството е по-вредно от болестта, защо не се е помислило за лекарство за това ново зло? Но се казва, че пътят, който Каноните следват, е строго определен. Но можем ли да се съмняваме, че дори в старите времена, като са се събирали да избират епископ, хората са осъзнавали, че са обвързани по най-свещени закони, когато са виждали правило предписано от Божието Слово? Това единствено изречение, в което Бог описва характера на истинския епископ, по правило трябва да тежи повече от десет хиляди канона. Въпреки това, увлечени в най-лоши чувства, те не са зачитали никакъв закон или справедливост. Така и в наши дни, макар да са направени най-превъзходни закони, те остават само на хартия. През това време общоприетата и одобрена практика е (и тя се провежда систематично) пияници, блудници, комарджии биват навсякъде издигани до такива почести; и това е малко: епископатите се дават като награда на прелюбодейци и сводници; защото когато биват давани на хора увлечени в лов и игри, това може да се смята за най-добро положение. Би било напълно нечестиво да оправдаем по какъвто и да е начин такава недостойна процедура. Хората са имали най-превъзходния канон, заповядан им от Божието Слово, а именно, епископът трябва да бъде непорочен, способен да поучава, да не е крамолник, и т.н. (1 Тим. 3:2). Тогава защо правото на избиране е отнето от народа и е дадено на тези хора? Само защото сред вълненията и раздорите на народа не се е чувало Божието Слово. Но от друга страна, защо в наши дни то не се отнеме от тези хора, които не само нарушават всички закони, но като са отхвърлили всякакъв срам, похотливо, алчно и тщеславно объркват и смесват човешките и божествените неща?
3. Небрежността е довела до намесата на князете
Но не е истина, че това нещо е било измислено като решение на проблема. Четем, че в стари времена в градовете често са възниквали безредици при избирането на епископи; но пак никой не си е позволявал да мисли за лишаване на гражданите от тяхното право; защото са имали други методи, чрез които или да предотвратят грешката, или да я поправят, когато е извършена. Ще покажа какво е истинското положение.
Когато хората са започнали да стават небрежни в избирането, и са оставили тази работа на презвитерите, тъй като не са подготвени за нея, самите презвитери са злоупотребили с тази възможност да си присвоят господство, което след това са узаконили със създаване на нови канони.
Днес ръкополагането е само пародия. Защото изпитването, което показват, е толкова празно и безсмислено, че дори не е подобие на истинско изпитване.
Следователно, когато в съюз с римските понтифи князете са си присвоили правото да назначават епископи, това не е било нова вреда за Църквата, защото свещениците само са били лишени от избор, който са заграбили без никакво право или са придобили чрез измама. Наистина, нищо не може да бъде по-позорно от това епископи да бъдат изпращани от княжески дворове за да поемат властта над църкви, и за благочестивите князе ще бъде добре да се въздържат от такава поквара. Защото винаги когато на хората се натрапва епископ, който те не са искали, или поне свободно не са одобрили, това е нечестиво ограбване на Църквата. Но тази безредна практика, която дълго е съществувала в църквите, е дала повод на владетелите да си присвоят правото да назначават епископите. Те просто са искали облагите да са за тях самите, а не за онези, които нямат по-голямо право върху тях, и също така злоупотребяват с тях.
(Злоупотреби при раздаването на църковни постове, 4-7)
4. Злоупотреби при назначаването на презвитер (“свещеник”) и дяконТова е прочутото призоваване, на основата на което епископите се хвалят, че били наследници на апостолите. Нещо повече, те казват, че единствено могат компетентно да назначават презвитери. Но в това те най-срамно извращават древната заповед, като чрез своето ръкополагане те назначават не презвитери да водят и да хранят хората, а жреци за жертвоприношения. По същия начин, когато посвещават дякони, те не вземат под внимание тяхното истинно и правилно служение, а само ги назначават за определени церемониални действия относно чашата и нафората.
Но точно обратното, на Халкедонския събор бива постановено, че не може да има свободни назначавания, тоест назначавания, без на назначения да е възложено място, където да упражнява своето служение. Това постановление е много полезно по две причини. Първо, църквите да не бъдат натоварвани с излишни разходи, нито безделни хора да получават това, което трябва да се разпределя на бедните; и второ, онези, които са назначавани, да осъзнават, че не са издигнати просто като почетна длъжност, а им е поверено задължение, което те тържествено са се заклели да изпълняват.
Но римските власти (които смятат, че в религията нищо освен техните кореми не заслужава грижи), смятат, че титлата преди всичко означава доходи за тях, било то от църковните имоти или от свещеничеството. Затова, когато назначават презвитери или дякони, без да се тревожат къде ще служат тези хора, те възлагат титлата, стига назначаваните да са достатъчно богати да се издържат сами. Но кой човек може да признае, че правото, което постановлението на събора изисква, е годишна издръжка? А след това, когато следващите канони правят епископите отговорни за издръжката на онези, които са назначили не по правилата, за да се възпре по този начин твърде голямата разпуснатост, бил е измислен начин за избягване на наказанието. Защото назначаваният обещава, че какъвто и да постът, той ще се задоволи с него. По този начин той бива изключен от издръжката. Не казвам нищо за хилядите измами, които се извършват тук, както когато някои лъжливо си приписват празни титли на бенефиси, от които не могат да получат и шест гроша приход, а други чрез тайни заповеди придобиват временно назначение, което обещават да върнат незабавно, но понякога не го правят. Има още много такива мистерии.
5. Ръкополагането бива изопачено
Но дори тези по-чудовищни злоупотреби да бъдат премахнати, не е ли винаги нелепо да се назначава презвитер без място, в което да служи? Защото когато назначават, това е само за жертвите. Но законното назначаване на презвитер е за управлението на Църквата, докато дяконите биват призовавани за управление на помощите. Вярно е, използват се много помпозни церемонии за да прикрият действието, и сама по себе си показността може да предизвика благоговение в простите; но какво действие могат да имат тези представления върху хора със здрав ум, когато под тях няма нищо здраво и истинно? Те използват церемонии, които или са взети от юдаизма, или са измислени от самите тях; би било по-добре да се въздържат от тях.
Но освен другите необходими неща, не се споменава нищо за изпитването на довереника на народа (защото не е нужно да се казва нещо за сянката, която те са запазили). Под сянка имам предвид онези смехотворни жестикулации, съставени като нелепо и безлично подражание на древността. Епископите имат своите свещеници, които те изпитват в учението преди назначаването. Но какво е изпитването? Дали са способни да четат своите требници, или дали могат да поставят в падежи някои съществителни в уроците, или да спрягат някой глагол, или да кажат значението на някоя единична дума? Защото дори не е необходимо да кажат смисъла на цяло изречение. И дори онези, които не са способни в тези детски познания, не биват отхвърлени, ако носят със себе си препоръката на парите или влиянието. Същото важи и за въпроса, който се задава три пъти с висок глас, когато назначаваният бива доведен пред олтара, а именно, “Достоен ли е за тази почит?” И някой (който никога не го е виждал, но има своята роля в пиесата, за да не липсва никоя показност), отговаря, “Достоен е.” Как е възможно да не обвиним тези почитаеми отчета в това, че като се въвличат в такава богохулна пародия, те безсрамно се подиграват на Бога и на хората? Но тъй като те от дълго време са притежавали това нещо, сега си въобразяват, че имат законно право на него. Защото всеки, който се осмели да отвори устата си срещу тези очевидни и скандални нечестия, бива завличан на съд за смъртно наказание, като някой, който в старо време е разгласявал открито мистериите на Церера. Биха ли действували така, ако наистина вярваха в Бога?
6. Естеството на бенефисите
Тогава, при раздаването на бенефисите (което преди е било свързано с назначаването, но сега е напълно отделено от него), дали се държат по-добре? Но те имат много причини да ги раздават, защото не само епископите дават постовете на свещениците (и дори в техния случай, когато биват наричани колатори, те не винаги имат пълното право), но други имат представянето, докато те само запазват почетното название на даряването. Към това се прибавят кандидатурите от училищата, оставките, били те обикновени или чрез размяна, препоръки, забрани и подобни. Но те всички имат такова поведение, че нито един от тях не е достоен да укорява другите. Аз твърдя, че в наши в папството едва ли има и един пост на сто, който не се дава без симония (търговия с църковни длъжности), според определението на древните (Калвин върху Деян. 8:21). Не казвам, че всички се купуват за определена сума; но покажете един от двадесет, който не се домогва до свещеничество по някакъв зловещ начин. Някои дължат своето издигане на роднинство или приятелски отношения, други на влиянието на техните родители, докато други си осигуряват благоволение чрез подмазване. Като извод, целта, за която се раздават постовете, е не в полза на църквите, а в полза на онези, които получават постовете. Затова ги наричат бенефиси (от лат. “облагодетелствувания,” бел. прев.), чрез което название те достатъчно си признават, че гледат на тях не като друго, а като на облаги, чрез които князете показват благоволение или възнаграждават своите наемници за тяхната служба. Не казвам нищо за факта, че тези облаги се дават на бръснари, готвачи, коняри и подобна паплач. Всъщност, понастоящем няма съдебни дела, които да вдигат повече шум от делата относно църковните постове, така че можете да гледате на тях като на дивеч, пуснат пред ловджийски хрътки. Търпимо ли е да чуваме как името “пастори” се дава на хора, които са си пробили път към властта над някой църква като че ли настъпват във вражеска територия? Които си присвояват църквата чрез съдебни битки? Които я купуват на някаква цена? Които са я придобили чрез гнусно угодничество? Които, докато още са били бърборещи деца, са я придобили като наследство от чичовци и роднини? Понякога дори незаконородените получават църква като наследство от своите бащи.
7. Чудовищни злоупотреби
Дали разпуснатостта на народа, колкото и извратен и беззаконен да е той, би стигнала до такива висоти? Но едно още по-чудовищно нещо е, че един човек (не казвам какъв човек, но определено е такъв, който не може да управлява сам себе си) бива назначаван да управлява пет или шест църкви. В княжеските дворове в наши дни можете да видите младежи, които са три пъти игумени, два пъти епископи и един път архиепископи. Навсякъде свещениците са натоварени с пет, шест или седем бенефиси, и не се грижат да никой от тях, освен да си вземат приходите. Няма да споменавам, че Божието Слово вика силно против това: то отдавна вече няма никакъв авторитет за тях. Също няма да споменавам, че много събори обявяват най-строго наказание срещу тази нечестна практика; те нагло осъждат и тях, когато им е изгодно. Но казвам, че това е чудовищно нечестие, напълно противно на Бога, на естеството и на църковното управление, един крадец да се натрапва на няколко църкви, и названието “пастор” да се дава на някой, който дори и да желае, не може да присъствува сред стадото си, и въпреки това (такова е тяхното нахалство) те покриват тези мерзости с името “църква,” за да се предпазят от всяко обвинение. Та дори, представете си, в тези нечестия се съдържало онова свещено наследяване, на което, както те се хвалят, се дължи това, че Църквата не е изчезнала.
(Небрежността и безделието на монаси, свещеници и други, които държат църковни постове, 8-10)
8. Монасите като “презвитери”Сега, относно втория белег за оценка на законния пастор, нека да видим колко вярно изпълняват те своето служение.
От свещениците, които се избират, някои са наречени монаси, а други “светски.”
Първата група не е била известна на ранната Църква; всъщност, дотолкова такива постове в Църквата са били противни на монашеската клетва, че в старо време хората са преставали да бъдат монаси когато са били избирани от манастирите на църковни постове. И затова Григорий, макар в неговото време да е имало много злоупотреби, не е позволил служенията да бъдат смесвани (Gregor. Lib. 3 Ep. 11). Защото той настоява, че онези, които са били назначени за игумени, да оставят църковния пост, защото не е правилно човек да бъде едновременно монах и свещеник, тъй като едното е пречка пред другото. И така, ако попитам, колко добре може да изпълнява служението онзи, който според каноните е обявен за неподходящ, какво ще ми отговорят? Те ще цитират онези злополучни постановления на Инокентий и Бонифаций, според които монасите имат право на почестите и властта на свещеничеството, дори да остават в манастирите си. Но дали въобще е разумно всяко неуко магаре, което се докопа до римския престол, с една единствена дума да отмени цялата древност? Но за това ще говорим по-късно. Засега нека да е достатъчно това, че в по-чистите времена на Църквата е било смятано за голяма нелепост монах да притежава пост на свещеник. Защото Йером заявява, че не изпълнява служението на свещеник докато живее сред монаси, и нарежда себе си сред хората, които трябва да бъдат управлявани от свещениците. Но дори и да им признаем това, какви задължения изпълняват те? Някои от просещите монаси проповядват, докато всички други монаси напяват или мърморят молитви в килиите си; като че ли нашият Спасител е искал, или естеството на служението позволява да се назначават презвитери за такава цел. Когато Писанието ясно свидетелствува, че задължението на презвитера е да управлява своята църква (Деян. 20:28), не е ли нечестиво оскверняване служението да бъде прехвърлено към друга цел, и дори напълно да се промени свещената Божия институция? Защото когато биват назначавани, изрично им се забранява да правят това, което Бог заповядва на всички презвитери. Защото това е тяхното предание, че нека монахът, задоволявайки се със своята килия, нито да си позволява да отслужва тайнствата, нито да поема някакво друго обществено служение. Тогава нека да отрекат, ако могат, че е открита подигравка срещу Бога някой да бъде назначен за презвитер, за да се въздържа от своето правилно и истинско служение, и когато някой има названието, той няма възможност да върши самата работа.
9. Свещеници на заплата и наемници
Стигам до “светските,” някои от които те наричат бенефициарии; тоест, имат служения, от които се издържат на заплата, докато другите продават своите услуги на всекидневна основа, като пеят или рецитират литургии, и живеят от получаваните за това пари.
Бенефисите или имат грижа за душите, като епископски и енорийски отговорности, или са заплата за изтънчени хора, които си вадят хляба от пеене; като певци, каноници, енорийски свещеници, дякони, капелани и подобни; макар че днес, когато нещата са обърнати с главата надолу, служенията на игумен и помощник-игумен се дават не само на светски презвитери, но по привилегия, тоест като обичай, се дават и на момчета.
По отношение на наемниците, които всеки ден търсят къде да бъдат наети, какво всъщност правят, освен че продават себе си по просташки и позорен начин за печалба, особено когато огромно мнозинство от тях са се навъдили днес по света? Затова, тъй като не смеят открито да просят, или защото смятат, че по този начин не биха спечелили много, те се скитат като гладни кучета и с лаещо натрапничество изтръгват от хората нещо, което да поставят в своите гладни стомаси. Никога не бих могъл да опиша колко позорно е това за Църквата почитта и служението на презвитера да стигнат до това. Затова моите читатели не трябва да очакват от мен беседа, която напълно да представи този отвратителен позор. Накратко казвам, че ако служението на презвитера е да храни Църквата и да управлява духовното царство на Христос – и това е което заповядва Божието Слово (1 Кор. 4:1) и древните канони – всички онези свещеници, които нямат работа или заплата освен в търговията на литургии, не само не вършат своето служение, но и нямат законно служение. Не им е дадено място за поучение, не са им дадени хора за управление. Накратко, не им е оставено нищо освен един олтар, на който да жертвуват Христос, тоест да жертвуват не на Бога, а на демоните, както по-късно ще покажем (виж Глава 18, р. 3, 9, 14).
10. Безсмислието на църковните постове
Тук не засягам външните грешки, а само за вътрешното зло, което лежи в основата на самата институция. Ще добавя изречение, което ще звучи странно в техните уши, но което трябва да кажа, тъй като е истинно, че свещениците, старшите свещеници, капеланите, ректорите и всички, които се издържат от празни свещенически служби, трябва да бъдат разглеждани като едни и същи. Защото какво служение за Църквата изпълняват те? Те са отърсили от себе си като твърде тежък товар проповядването на Словото, грижата за дисциплината и отслужването на тайнствата. Тогава какво остава, на основа на което те да се хвалят, че са истински презвитери? Само пеенето и пищните церемонии? Но какъв е смисълът от тях? Ако те се позовават на обичай, или на древен авторитет, аз ще се позова на определението, чрез което нашият Спасител описва истинските презвитери и показва качествата на онези, които трябва да бъдат смятани за презвитери. Но ако те не могат да издържат на строгия закон да се покорят на властта на Христос, поне нека да оставят делото да се решава според авторитета на ранната Църква. Тяхната вина няма да бъде никак оневинена, когато бъде разглеждана според древните канони. Онези, които са станали свещеници, трябва да са били презвитери, за да управляват Църквата заедно с епископа, и да бъдат нещо като негови съработници в пасторското служение. Това, което те наричат “старши свещеници,” няма нищо общо с истинското управление на Църквата, още по-малко капеланите и другите подобни титли без стойност. Тогава как трябва да ги разглеждаме? Със сигурност и Христовото Слово, и практиката на ранната Църква ги изключват от почитта на презвитери. Те обаче твърдят, че са презвитери; но ние трябва да ги изложим открито, и ще открием, че тяхната професия е напълно чужда на презвитерското служение както това служение е описано от апостолите и изпълнявано в ранната Църква. Следователно, всички тези постове, с каквито и имена да се наричат, тъй като са нововъведения и определено не са подкрепени нито от Божията наредба, нито от древната практика на Църквата, не трябва да имат място в описанието на онова духовно управление, което Църквата е приела и което е било осветено от устата на самия Господ. Или – ако искат да изразя това с по-груби и тежки думи – тъй като капеланите, канониците, старшите свещеници, ректорите и другите лениви търбуси даже с пръст не докосват и една частица от служението, което е задължително за презвитерите, не трябва да им се позволява лъжливо да си присвояват честта и с това да оскверняват святата институция на Църквата.
(Корупцията и алчността царуват сред епископите, пасторите и дяконите, 11-19)
11. Епископите и енорийските свещенициОстават епископите и енорийските свещеници; и аз бих искал те да се борят за честта на своето служение. С готовност бих признал, че те имат благочестиво и превъзходно служение, ако те го изпълняваха; но когато те изоставят поверените им църкви, и като хвърлят грижата за тях на други, все още биват смятани за пастори, те действуват така, като че ли служението на пастора е да прави нищо. Ако някой лихвар, който никога не излиза от града, се представя за орач или лозар; или войник, който винаги е бил на бойното поле или в лагера, и никога не е виждал книги или съдебна зала, се представя за юрист, кой може да търпи такава нелепост? Много по-нелепо действуват онези, които искат да бъдат наричани и смятани за законни пастори в Църквата, но не искат да бъдат такива. Колко малко са онези, които дори само външно наглеждат своята църква? Мнозина прекарват живота си поглъщайки приходи от църкви, които никога не посещават дори за проверка. Някои пък ги посещават веднъж в годината или изпращат някой слуга, за да не изтърват някой приход. Когато тази корупция се е промъкнала за първи път, онези, които са желаели да се наслаждават на такова удоволствие, са си присвоили привилегиите на презвитери, но сега е много рядък случай някой да остава в своята църква. Те гледат на тях само като на ферми, над които назначават свои слуги като наематели или изполичари. Но за здравия разум е отвратително да смята за пастир онзи, който никога не е виждал овцете от своето стадо.
12. Ранните етапи на това зло: Григорий и Бернар
Вижда се, че някои от семената на това извращение са съществували по времето на Григорий, като управителите на църквите са започнали да стават по-небрежни в поучението; защото той горчиво се оплаква: “Светът е пълен със свещеници, и все пак жътварите са малко, защото ние наистина поемаме служението на свещеничеството, но не изпълняваме работата на служението” (Gregor. Hom. 17). И отново, “Тъй като нямат любов във вътрешностите си, искат да бъдат смятани за господари, но никак не смятат себе си за бащи. Те са променили служението на смирение в издигане на власт.” И отново, “Но ние, пасторите! Какво правим ние, които получаваме заплатата, но не сме работници? Отпаднали сме във външни дела; поемаме едно нещо, вършим друго; изоставяме служението на Словото, и както виждам, за наше наказание биваме наричани епископи, държейки почитта на името, но не и силата му.” След като той използва такива горчиви изрази срещу онези, които само са били по-малко прилежни и усърдни в своето служение, какво би казал, ако видеше, че много малко епископи, ако въобще има такива, и едва ли и един на сто от останалите свещеници се е качвал на амвон през целия си живот? Защото хората са достигнали до такава степен на сляпо увлечение, че се смята за недостойно за епископ да проповядва на народа. Във времето на Бернар нещата са били още по-зле. Затова виждаме колко горчиво той обвинява цялата йерархия, и все пак имаме причина да вярваме, че тогава нещата са били в много по-добро състояние от сега.
13. Претенции и действителност
Който прилежно изследва и преценява цялата форма на църковно управление, съществуваща сега под папството, ще открие, че няма друг грабеж, в който грабителите да действуват по-невъздържано, без никакъв закон или мярка. Определено всички неща са така различни, дори така противни на Христовата наредба, така са се изродили от древните обичаи и практики на Църквата, така противни на естеството и разума, че не може да се нанесе по-голяма вреда на Христос от това да се използва Неговото име в защита на това беззаконно управление. Ние, казват те, сме стълбовете на Църквата, свещениците на вярата, наместниците на Христос, началници на верните, защото апостолската власт е дошла до нас чрез наследяване. Като че говорят на пънове, те постоянно се хвалят с тези нелепости. Винаги, когато се хвалят по този начин, аз от моя страна ще питам, какво общо имат те с апостолите? Ние тук не говорим за някакво наследствено достойнство, което може да дойде при тях докато спят, а за служението на проповядване, което те така усърдно избягват. По същия начин, когато ние твърдим, че тяхното царство е тиранията на Антихриста, те незабавно възразяват, че тяхната почитаема йерархия често е била възхвалявана от велики и святи мъже, като че ли святите бащи, когато са хвалели църковната йерархия или духовната власт, предадени им от апостолите, някога са си представяли такъв безформен и ужасен хаос, в който епископствата се държат предимно от невежи магарета, които не познават дори основните и задължителни членове на вярата, или понякога от момчета, които току-що са били отбити от дойката си; или ако някой е по-учен (макар че това е рядък случай), те смятат епископския сан само за титла на величественост и блясък; където наставниците на църквите мислят толкова за хранене на църквите, колкото обущарят мисли за оране, където всичко е така объркано, дори повече от Вавел, че вече не може да се намери никаква истинска следа от бащинско управление.
14. Моралното поведение на свещениците
Но ако разгледаме поведението, къде е онази светлина на света, която Христос изисква, къде е солта на земята, къде е онази святост, която може да действува като постоянна чувствителност? В наши дни няма човешка йерархия, която да е по-известна със своя разкош, женственост, лакомия и всякакви видове разврат; в никоя организация няма учители, които да са по-умели в мошеничество, измама, предателство и вероломство; никъде няма повече умения или безочие в злотворството, да не говорим за чувственост, гордост, алчност и жестокост. Като гледа тези неща, светът е така отвратен, че няма опасност да съм преувеличил нещо. Ще кажа едно нещо, което дори и те самите не могат да отрекат: Сред епископите няма нито един, а сред енорийските свещеници няма и един на хиляда, който, ако се издаде присъда за неговото поведение според древните канони, не би заслужил да бъде отлъчен, или поне свален от поста си. Казвам нещо, което ще изглежда почти невероятно, толкова изцяло е била изоставена древната дисциплина, която е налагала строг надзор над нравите на свещениците; но това е истината. Нека онези, които служат под знамето и властта на римския престол сега да излязат и да се хвалят с тяхната свещена йерархия. Сигурно е, че това, което те имат, не е нито от Христос, нито от Неговите апостоли, нито от бащите, нито от Ранната Църква.
15. Дяконите
Нека сега дяконите да излязат напред и да покажат своето най-свято разпределяне на църковните блага (виж. Глава 19, р. 32). Макар че техните дякони въобще не биват избирани за тази цел, защото единственото задължение, което се поставя върху тях, е да служат при олтара, да четат Евангелието, или да пеят и да извършват не знам какви си произволни действия. Нищо не се казва за милостинята, нищо за грижата за бедните, нищо за всички функции, които те едно време са изпълнявали. Говоря за самата институция; защото ако гледаме това, което правят, тяхното всъщност не е служение, а само стъпка към свещеничеството. В едно нещо, онези, които заемат поста на дякони в литургията, показват един празен образ на древността, защото събират даренията преди посвещението. Но древната практика е била преди общението на Вечерята верните да се целуват един друг и да принасят дарения на олтара; и така заявяват своята любов, първо чрез символ, а после чрез действие на благодеяние. Дяконът, който е настойник на бедните, е получавал даденото, за да го разпредели. Днес тези дарения не идват въобще при бедните. Следователно, тези хора заблуждават Църквата с това лъжливо дяконство. Със сигурност в това те нямат нищо, което да прилича на апостолската наредба или на древната практика. Те са прехвърлили на друго място разпределянето на благата, и така са го подредили, че човек не може да си представи нещо по-безредно. Защото както след убийството на жертвите грабителите разделят плячката, така тези хора, след като са заглушили светлината на Божието Слово, и по този начин са умъртвили Църквата, си въобразяват, че това, което е посветено на благочестиви цели, е поставено там за плячка и грабене. Така те правят разделянето, като всеки граби за себе си колкото може повече.
16. Разпределянето на църковните приходи
Всички тези древни методи, които обяснихме, не само са нарушени, но и са напълно отменени и премахнати. Главната част от плячката отива при епископите и градските презвитери, които, като се обогатят по този начин, се превръщат в свещеници. Това, че подялбата е обикновено боричкане, е очевидно от това, че до ден днешен те се съдят за дяловете. Какъвто и да е резултатът, решението е такова, че от всички блага на Църквата нито една стотинка не отива за бедните, на които принадлежи почти половината. Каноните изрично им присъждат една четвърт, докато друга една четвърт определят за епископите, за да я изразходват за гостоприемство и други служения на братолюбие. Не казвам нищо за това какво свещениците трябва да правят с техните дялове или за целите, за които трябва да ги използват, защото ясно показахме, че това, което е отделено за църкви, сгради и други разноски, трябва да се дава на бедните във време на нужда. Аз питам, ако те имаха поне една искра страх от Бога в своите сърца, биха ли могли да понесат угризенията на съвестта, че цялата им храна и облекло са следствие от кражба, и дори от светотатство? Но тъй като те не се трогват от Божия съд, би трябвало поне да разсъдят, че онези, които се опитват да убедят, че устройството на тяхната Църква е толкова красиво и добре уредено, както имат навика да се хвалят, са хора надарени с разум и мислене. Нека накратко да отговорят дали дяконатът е позволение за грабежи и кражби. Ако отрекат това, ще бъдат принудени да признаят, че сред тях не е останал никакъв дяконат, тъй като цялото управление на техните църковни ресурси е било открито превърнато в светотатствено ограбване.
17. Лъжлив и истински блясък на Църквата
Но тук те използват една много красива лъжа, защото казват, че това великолепие запазва достойнството на Църквата. И някои от тяхната секта са толкова безочливи, че се осмеляват открито да се хвалят, че само така се изпълняват пророчествата, в които древните пророци описват блясъка на Христовото царство, където святото събрание е изявено в царски одежди, че не е без причина това, че Бог е дал следните обещания на Своята Църква: “Ще му се поклонят всичките царе, всичките народи ще му слугуват” (Пс. 72:11). “Събуди се, събуди се, облечи силата си, Сионе; облечи великолепните си дрехи, Ерусалиме, свети граде” (Ис. 52:1). “Те всички ще дойдат от Сава; злато и темян ще донесат, и ще прогласят хваленията Господни. Всичките кидарски стада ще се съберат при тебе” (Ис. 60:6, 7). Страхувам се, че би изглеждало детинско да отделям много място за опровергаване на тази измама. Не желая да говоря ненужни думи; питам, обаче, ако някой евреин изопачи тези текстове, какъв отговор ще му дадат? Биха опровергали неговата глупост да прави плътско и светско приложение на духовни неща за Христос и Неговото духовно царство. Защото знаем, че под образите на земни предмети пророците са ни очертали небесната слава, която трябва да свети в Църквата. Защото в благословенията, които тези думи буквално изразяват, Църквата е била най-малко изобилствуваща по времето на апостолите; и все пак всички признават, че точно тогава силата на Христовото царство е била най-процъфтяваща. Тогава какъв е смисълът на горните текстове? Че всяко нещо, което е скъпоценно, възвишено и прославено, трябва да бъде покорено на Господа. Колкото до това, че се казва изрично за царете, че ще се покорят на Христос, че ще поставят своите корони в краката Му, че ще посветят своите ресурси на Църквата, кога е било това по-истинно и по-пълно изявено, отколкото когато Теодосий, захвърляйки пурпурната мантия и оставяйки имперския жезъл, като човек от народа се смири пред Бога и Църквата в тържествено покаяние? Или когато той и други благочестиви владетели направиха своя грижа и стремеж да запазят чистото учение в Църквата, да подкрепят и защитават учителите на здравото учение? Но тогава свещениците не са блаженствували в прекомерно богатство, което достатъчно е засвидетелствувано от това единствено изречение на Аквилейския събор, ръководен от Амвросий, “Бедността на Господните свещеници е слава.” Сигурно е, че епископите тогава са имали някакви средства, чрез които да направят явна славата на Църквата, ако са ги смятали за истинска украса на Църквата. Но като са знаели, че нищо не е по-противно на дълга на пасторите от това да се наслаждават на лакомствата на масата, на бляскави дрехи, многобройна прислуга и великолепни дворци, те са развивали и следвали смирението и скромността, и дори бедността, която Христос е осветил сред Своите служители.
18. Измамническо и честно изразходване на църковните средства
Но за да не бъдем досадни, нека отново накратко да обобщим и да покажем доколко това днешно разпределяне, или по-скоро прахосване, на църковните блага се различава от истинския дяконат, който Божието Слово препоръчва и ранната Църква е спазвала (Книга 1, Глава 11, р. 7, 13; Книга 3, Глава 20, р. 30; по-горе, Глава 4, р. 8). Казвам, че това, което се използва за украса на църквите, е изхарчено неправилно, ако не е съпътствувано с онази умереност, която се изисква от самото естество на святите неща, и която апостолите и другите бащи изискват, както чрез заповед, така и чрез личен пример. Но виждаме ли нещо такова в църквите в наши дни? Всичко, което е в съгласие с обикновената прилична умереност, да не говорим за онова древно въздържание, бива отхвърлено. Нищо не доставя удоволствие освен онова, което вони на съвременния разкош и извратеност. Между другото, толкова са далеч те от поемането на грижи за живите храмове, че по-скоро биха позволил хиляди бедни да погинат, отколкото да претопят и най-малкия потир или поднос за да им помогнат в техните нужди. За да не се изглежда, че сам определям такива сурови присъди, само ще попитам благочестивия читател да размисли какво биха казали Екзуперий, епископ на Тулуза, когото споменахме, или Акаций, или Амвросий, или някой друг, ако възкръснат от мъртвите? Определено, докато нуждите на бедните са толкова големи, те не биха определили използването на техните средства да тези нужди като излишно; да не говорим, че дори да нямаше бедни, използването на средствата днес отива за цели, които са вредни в много отношения и полезни в нито едно.
Но аз не се позовавам на човешките нужди. Тези блага са били посветени на Христос, и трябва да бъдат разпределяни според Неговата воля. Но те напразно се опитват да кажат, че това, което са прахосали противно на заповедите на Христос, е изразходвано за Христос, макар че да си признаем, всички тези разноски не са покрити напълно от обичайните приходи на църквите. Никое епископство не е толкова богато, никое абатство не е толкова производително, накратко, никои бенефиси не са толкова многобройни и изобилни, че да бъдат достатъчни за лакомията на свещениците. Но макар да жалят самите себе си, те чрез суеверие подбуждат хората да дават това, което би трябвало да бъде разпределяно на бедните, в изграждане на храмове, издигане на статуи, купуване на съдове и на скъпи одежди. Така в тази бездна потъват всекидневните дарения.
19. Църковните имоти и власт
За приходите, които те придобиват от земите и собствеността, какво друго да кажа освен онова, което вече казах, и което е явно пред очите на всички? Виждаме с каква вярност най-големият дял бива управляван от онези, които се наричат епископи и игумени. Каква лудост е да търсим някакъв църковен ред тук! Прилично ли е онези, чийто живот би трябвало да бъде отличителен пример на скромност, умереност, въздържаност и смирение, да се съревновават с князете с броя на прислугата си, блясъка на жилищата си, с изтънчеността на облеклото и яденето? Може ли нещо да бъде по-противно на дълга на онези, на които вечната и ненарушима Божия наредба забранява да копнеят за мръсна печалба, и заповядва да се задоволяват с проста храна, не само да си присвояват села и замъци, но също да нахлуват в големи провинции и дори да се домогват до самата империя? Ако те презират Божието Слово, какъв отговор ще дадат на каноните на древните събори, които постановяват епископът да има малко жилище недалеч от църквата, скромна маса и мебели (Conc. Carth. cap. 14, 15)? Какъв отговор ще дадат на решението на Аквилейския събор, в което бедността на Господните свещеници е наречена “славна”? Защото те вероятно биха отхвърлили като твърде сурова заповедта на Йером към Непоциан да приема бедни и чужденци на своята маса, и чрез тях да приема като гост самия Христос. Той незабавно добавя нещо, което те биха се срамували да признаят, а именно, че славата на епископа е да се грижи за издръжката на бедните, че позор за свещениците е да се стремят към богатства. Те не биха могли да признаят това без да се покрият с позор. Но няма нужда да ги притискаме толкова силно, тъй като всичко, което искахме да направим, е да покажем, че законната институция на дяконите отдавна е била премахната, за да не се хвалят вече с тази институция и да препоръчват своята църква. Мисля, че напълно доказахме това.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003