| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Шеста

6. ВЪРХОВЕНСТВОТО НА РИМСКИЯ ПРЕСТОЛ.

Частите на тази глава са:

1. Въпрос и опровержение на аргумент относно върховенството на римския понтиф, извлечен от Стария Завет, р. 1, 2.
2. Отговор на различни аргументи в подкрепа на Папството, основани върху думите, “Ти си Петър” и т.н., р. 3-17.

Раздели.

1. Кратко резюме. Защо досега не е споменат въпросът за върховенството. Папистите го представят като свръзката на единството на Църквата. Тръгвайки от тази аксиома, те започват за обсъждат своята йерархия.
2. Въпрос. Опит за доказателство от служението на Първосвещеника при юдеите. Два отговора.
3. Аргументи за върховенството от Новия Завет. Два отговора.
4. Друг отговор. Ключовете са дадени както на Петър, така и на другите Апостоли. Отговор на други два аргумента чрез текстове от Киприан и Августин.
5. Отговор на друг аргумент.
6. Отговор на аргумента, че Църквата е основана върху Петър, защото е казано, “На тази канара ще изградя Моята Църква.”
7. Потвърждение на отговора чрез текстове от Писанието.
8. Дори да допуснем, че Петър е имал някакво превъзходство, това не е доказателство за върховенството на римския понтиф. Отговор на други аргументи.
9. Разграничение между държавно и църковно управление. Единствен Христос е Глава на Църквата. Отговор на аргумента, че все пак има институционална глава.
10. Павел, като описва Църквата, не споменава за такава институционална глава.
11. Дори Петър да е бил институционална глава, от това не следва, че и папата е такъв. Аргумент, основан върху това, че Павел е живял и умрял в Рим.
12. За хипотезата на папистите, че върховенството принадлежи на Антиохийската църква.
13. Нелепостта на папистката хипотеза.
14. Петър не е бил римски епископ.
15. Продължение на този въпрос.
16. Аргумент, че единството на Църквата не може да се поддържа без върховна глава на земята. Отговор, показващ защо в ранните времена се е отдавала голяма почит на римския престол.
17. Възгледът в ранните времена за единството на Църквата. Никакво върховенство не се приписва на римската църква. Единствен Христос е смятан за Глава на Вселенската Църква.

(Опровержение на предразсъдъците относно върховенството на Петър, 1-7)
1. Изискването за покорство към Рим

Дотук разгледахме църковния ред, който е съществувал в управлението на ранната Църква; но след това е бил извратен с течение на времето, все повече покваряван, сега в папската църква е запазил само названието, и всъщност е само маска, така че сравнението ще даде възможност на благочестивия читател да отсъди каква е тази църква, за отделянето от която ние сме обвинявани в отцепничество.

Но най-главния проблем, а именно върховенството на римския престол, от което те се опитват да докажат, че Вселенската Църква се намира единствено при тях, не все още не сме засегнали, защото то не произтича нито от Христовата наредба, нито от практиката на Ранната Църква, както са другите части, за които показахме, че макар да произхождат от древността, с течение на времето са били изродени, и дори са приели съвсем нова форма.

Но те все пак се опитват да убедят света, че главната и единствена свръзка на църковно единство е да се прилепим до римския престол и да му се покоряваме. Тоест, опората, на която те се държат, когато искат да ни лишат от Църквата и да я припишат на себе си, е, че те държат главата, от което зависи единството на Църквата, и без която всичко неизбежно ще се разкъса и разпадне на парчета. Защото те смятат, че ако не се подчини на римския престол като своя глава, Църквата е някакъв осакатен труп. Затова, когато спорят относно своята йерархия, те винаги тръгват с тази аксиома: Римският понтиф (като наместник на Христос, Който е Глава на Църквата) управлява вместо Него вселенската Църква, и Църквата не е правомерно учредена, ако този престол не държи върховната власт над всички други. Затова трябва да разгледаме това твърдение, за да не пропуснем нищо, което е свързано с правилното управление на Църквата.

2. Служението на първосвещеника в Стария Завет не може да се привежда като свидетелство за върховенството на папата

Тогава въпросът може да бъде зададен по този начин: Необходимо ли е за истинския йерархичен ред (както те го наричат), или за църковния ред, един престол да превъзхожда другите по достойнство и власт, така че да бъде глава на цялото тяло? Ние подчиняваме Църквата на неправедни закони, ако налагаме върху нея това задължение без изискване от Божието Слово. Следователно, ако нашите противници искат да докажат това, което твърдят, първо би било уместно да ни покажат как тази наредба е була установена от Христос.

За тази цел те се позовават на служението на първосвещеника под Закона и върховната власт, която Бог е определил в Ерусалим. Но отговорът на това е лесен, и дори има много отговори, ако един не ги задоволява. Първо, никаква причина не ни задължава да разширяваме за целия свят това, което е било полезно за един народ; случаите на един народ и на целия свят са напълно различни. Тъй като евреите бяха обградени отвсякъде от идолопоклонници, Бог определи престола на Своето поклонение в едно централно място в земята, за да не бъдат отвличани от различни религии; там Той назначи един свещеник, към когото всички да гледат, за да могат да бъдат запазени в единство. Но сега, когато истинската религия е разпространена по целия свят, кой не вижда, че е напълно нелепо да се дава управлението на Изтока и Запада на един единствен човек?

Това е същото като да се твърди, че целият свят трябва да бъде управляван от един управител, само защото една област няма няколко управители. Но има и още една причина защо тази институция не трябва да се смята за пример. Всеки знае, че първосвещеникът беше преобраз на Христос; сега, когато свещеничеството е прехвърлено, това право също трябва да бъде прехвърлено. Тогава на кого е било прехвърлено? Определено не на папата, както той се осмелява нагло да се хвали, като си приписва тази титла, а на Христос, Който не дава тази почит на друг, тъй като единствен притежава това служение без наместник или наследник. Защото това свещеничество се състои не само в учението, но и в умилостивението, което Христос извърши чрез Своята смърт, и в ходатайството, което Той сега извършва пред Бащата.

3. Думите на Исус към Петър не установяват това господство в църквата

Следователно, те нямат право да ни налагат като вечен закон този пример, който очевидно е бил временен.

В Новия Завет няма нищо, което те могат да приведат в потвърждение на своя възглед, освен че се казва, “Ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква” (Мат. 16:18). И отново, “Симоне Ионов, обичаш ли Ме? . . . Паси агънцата Ми.” (Йоан 21:15).

Но за да дадат сила на тези доказателства, те първо трябва да покажат, че на този, на когото е заповядано да пасе стадото на Христос, му е дадена власт над всички църкви, и че да връзва и да развързва означава именно да владее над целия свят.

Но както Петър е получил заповед от Господа, така той увещава всички други презвитери да хранят Църквата (1 Пет. 5:2). От това можем да заключим, че чрез думите на Христос на Петър не е дадено нищо повече от това, което е дадено и на другите, или че правото, което Петър е приел, той е предал също и на другите. Но за да не спорим безцелно, на друго място имаме от устата на самия Христос ясно изложение на това какво означава да връзваме и развързваме. Това е само да запазваме и да прощаваме греховете (Йоан 20:23). Начинът на връзване и развързване е обяснен в цялото Писание; но особено в онзи текст, където Павел заявява, че служителите на Благовестието са упълномощени да примиряват хората с Бога, и в същото време да налагат дисциплина на онези, които отхвърлят ползите от това (2 Кор. 5:18; 10:16).

4. Извратени претенции относно ключовете

На друго място бегло споменах колко неприлично те извращават текстовете за връзването и развързването, и по-долу ще го обясня по-пълно. Засега може би си заслужава просто да видим какво извличат те от известния отговор на нашият Спасител към Петър. Той му обещава ключовете на небесното царство и казва, че каквото върже на земята, ще бъде вързано на небесата (Мат. 16:19). Веднага щом се съгласим относно значението на “ключовете” и начина на връзване, всеки спор ще изчезне. Защото папата съзнателно пренебрегва това служение, възложено на апостолите, което, като е изпълнено с трудности и страдания, ще го лиши от неговите богатства без да му даде никаква печалба.

Тъй като небето е отворено за нас чрез учението на Благовестието, чрез умела метафора това учение бива наречено “ключове.” И отново, единственият начин, по който хората биват връзвани и развързвани, е в единия случай като биват примирени с Бога във вяра, а в другия като бъдат по-здраво връзвани в неверие. Ако това беше всичко, което папата си приписва, вярвам, че нямаше да има никой, който да спори с него или въобще да повдига въпроса.

Но тъй като това изпълнено с труд и много непривлекателно наследство в никакъв случай не е приятно на папата, възниква веднага спор относно какво точно Христос обеща на Петър. От самото естество на случая аз заключавам, че това не означава нищо повече от достойнството, което не може да бъде отделено от товара на апостолското служение. Защото ако приемем определението, което дадох (а то не може да бъде отхвърлено без с това да се прояви безочие), на Петър не е дадено нищо различно от това, което не е дадено и на неговите съработници. Всяко друго тълкуване ще означава не само несправедливост към тях, но ще бъде ощетено самото величие на учението.

Те възразяват: Но какво ще спечелите като удряте срещу този камък? Единственият извод, до който може да се достигне, е, че тъй като на всички апостоли е заповядано проповядването на едно и също Благовестие, така властта да връзват и развързват е дадена еднакво на всички. Христос (казват те) определи Петър за княз над цялата Църква, когато му обеща да му даде ключовете. Но това, което Той обеща на единия, на друго място даде на всичките, като че ли са една ръка. Ако същото право, което Той даде на един, е дадено на всички, по какъв начин единият може да превъзхожда своите колеги? То ги превъзхожда (казват те) в това, че получава и като част от цялото, и лично за себе си това, което на другите се дава само като част от цялото. Какво ако кажа заедно с Киприан и Августин, че Христос направи това не за да предпочете един пред друг, а за да заповяда единството на Своята Църква? Защото Киприан казва следното: “В личността на един човек Той даде ключовете на всички, за да обозначи единството на всички; следователно, останалите са равностойни на Петър, удостоено с равно участие в почест и власт, но началото е дадено в един човек, за да се покаже, че Христовата Църква е една” (Cyprian, de Simplic. Praelat.). Думите на Августин са: “Ако в Петър не се криеше тайната на Църквата, нашият Господ не би му казал, Ще ти дам ключовете. Защото ако това е казано на Петър, Църквата не притежава ключовете; но ако Църквата ги притежава, тогава в получаването на ключовете Петър представлява цялата Църква” (August. Hom. in Joann. 50). И отново, “Всички бяха попитани, но само Петър отговори, Ти си Христос; и на него му се каза, Ще ти дам ключовете; като че ли той единствен е приел власт да връзва и да развързва; а всъщност той говори от името на всички, и получи заедно с всички, като представител на единството. Един прие, защото има единство във всички” (Hom. 124).

5. На Петър е дадена почест, не власт

Но никъде не четем да се казва на друг човек същото: “Ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква” (Мат. 16:18); като че ли Христос твърди за Петър нещо различно от това, което Павел и дори самият Петър твърдят за всички християни (Еф. 2:20; 1 Пет. 2:5). Единият описва Христос като главен краеъгълен камък, върху когото се изграждат всички, които израстват в свят храм за Господа; другият ни описва като живи камъни, които са основани на този избран и скъпоценен камък, и като сме така свързани и събрани, сме съединени с нашия Бог и един с друг. Петър (казват те) бил над другите, защото специално му е дадено името. Аз с готовност ще призная на Петър честта да бъде поставен сред първите в зданието на Църквата, или (ако те предпочитат) да бъде първи сред верните; но няма да им позволя от това да заключават, че той има върховенство над другите. Защото какво заключение може да бъде това? Петър превъзхожда другите в пламенна ревност за учението и в благородство, и следователно той бил имал власт над тях; като че ли не можем с по-голяма правдоподобност да заключим, че Андрей превъзхожда Петър в йерархията, защото е преди него и лично го е довел при Христос (Йоан 1:40, 42); но ще се въздържа от това. Нека Петър да е първи, но все пак има голяма разлика между честта на положението и притежаването на власт. Виждаме, че Апостолите обикновено са оставяли на Петър да говори в събранията, и в известна степен да има предимство в общение, увещаване, наставление, но никъде не четем нещо за власт.

6. Едната основа

Макар че все още не сме стигнали до тази част на разглеждането, засега само ще отбележа колко празно спорят онези, които от самото име на Петър се опитват да намерят подкрепа за управляваща власт над цялата Църква. Защото старото увъртане, което първоначално е било използвано, а именно, че Църквата била основана върху Петър, защото се казва, “. . . на тази канара. . .” не заслужава внимание, да не говорим за опровержение. Някои от Бащите го били обяснявали така! Но когато цялото Писание противоречи на това обяснение, защо техният авторитет се противопоставя на Бога? Защо въобще спорим относно смисъла на тези думи, като че ли са неясни или смътни, когато нищо не може да бъде по-ясно и сигурно? Петър изповядва от свое име и от името на братята, че Христос е Божият Син (Мат. 16:16). На тази канара Христос изгражда Своята Църква, защото това е единствената основа; както Павел казва, “Никой не може да положи друга основа, освен положената” (1 Кор. 3:11). Следователно тук аз отричам авторитета на Бащите не защото нямам текстове от тях да докажа това, което казвам, макар да искам да ги цитирам; но както отбелязах, не желая да отегчавам моите читатели като споря по толкова ясен въпрос, особено след като предметът отдавна е бил напълно разгледан и обяснен от нашите писатели.

7. Мястото на Петър сред апостолите според разказа на Писанието

И все пак, наистина, нищо не може да реши този въпрос по-добре от Писанието, ако сравняваме всички текстове, в които се казва какво служение и власт е имал Петър сред апостолите, как е действувал сред тях, как е бил приеман от тях (Деян. 15:7). Прегледайте тези текстове, и най-много да откриете, че Петър е бил един от дванадесетте, равностоен и съработник на тях, не техен господар. Наистина, когато трябва да се свърши нещо, той представя въпросите пред събора, и дава съвети за това, което е необходимо, но в същото време изслушва другите, като не само има дава възможност да изразят своите възгледи, но същ им позволява да решават; и когато те са решили, той следва и се подчинява. Когато пише на пасторите, той не заповядва властно като началник, а ги прави свои съработници, и любезно ги съветва като равнопоставен (1 Пет. 5:1). Когато бива обвинен, че е влязъл в езически дом, макар обвинението да е неоснователно, той отговаря и оправдава себе си (Деян. 11:3). Когато неговите съработници му заповядват да отиде с Йоан в Самария, той не отказва (Деян. 8:14). Като го изпращат, с това апостолите показват, че по никакъв начин не го смятат за началник, а той, като се подчинява и приема посланичеството, което му е възложено, признава, че е равнопоставен с тях и няма власт над тях.

Но дори никой от тези факти да не съществуваше, само Посланието към Галатяните лесно би премахнало всяко съмнение, тъй като там има две глави, в които всичко, за което Павел спори, е, че по отношение на почитта на апостолството, той е равен на Петър (Гал. 1:18; 2:8). Затова той заявява, че е отишъл при Петър не за да заяви своето подчинение, а само за да направи явно на всички тяхното единодушие относно учението; че самият Петър не е искал такова подчинение, а му е подал десница на общение, за да бъдат съработници на лозето; че му е дадена не по-малка благодат сред езичниците от тази на Петър сред юдеите; и накрая, че Петър, когато не е действувал в пълна вяра, е бил укорен от него и се е покорил на укора (Гал. 2:11-14). Всички тези неща правят явно, че или е имало равенство между Павел и Петър, или поне че Петър е нямал повече власт над другите, отколкото те са имали над него. Както казах, Павел умело показва това, за да не може никой да приписва върховенство над него по отношение на апостолството на Петър или Йоан, които са негови съработници, не господари.

(Едноличната власт в Църквата принадлежи само на Христос, 8-10)
8. Църквата не може да има еднолична човешка власт

Но дори да им дам това, което те искат по отношение на Петър, а именно, че той е бил главен сред апостолите и превъзхожда другите в достойнство, няма основание да правим универсално правило от един специален пример, или да изкривяваме единичен факт във вечно постановление, като виждаме, че двете неща са напълно различни. Сред апостолите един е бил главен само защото са били малко на брой. Ако един човек е началник на дванадесет, от това следва ли, че един човек трябва да началствува над сто хиляди? Няма нищо странно в това, че дванадесетте са имали един, който да насочва всички. Естеството признава и човешкият ум изисква във всяко събрание, макар всички да са равни по власт, да има един като ръководител, към когото другите да се отнасят. Няма сенат без консул, няма съдебен състав без председател или секретар, няма колеж без ректор, няма дружество без началник. Така няма никаква нелепост в това да признаем, че апостолите са възложили такова върховенство на Петър.

Но уредба, която е ефективна сред малцина, не трябва да се прехвърля веднага на целия свят, който никой човек сам не може да управлява. Но (казват те) се виждало, че в природата, както като цяло, така и във всяка от нейните части, има един върховен началник. Изгодно им е да извличат доказателство за това от жеравите и пчелите, които винаги се поставят под ръководството на един, не на няколко. Аз признавам примерите, които те привеждат; но дали пчелите от целия свят се събират на едно място за да изберат една царица? Всяка царица се задоволява със своя си кошер. Така също и сред жеравите, всяко ято си има своя цар. Какво могат да докажат те от това, освен че всяка църква трябва да има свой си епископ? Те се позовават на примера с държавите, цитирайки от Омир, “ouk agaqon polukoiranih,” “управлението от много хора не е добро”; и други текстове от езически автори в подкрепа на едноличната власт. Отговорът е лесен. Нито Омировият Одисей, нито другите хвалят едноличната власт като един човек да управлява целия свят; но те очевидно казват, че едно царство не може да има двама царе, и че империята, както един от тях го казва (Lucan. Lib. 1), не може да търпи съдружници.

9. Властта на Христос не може да се предава

Но дори да е така, както те го искат (макар да е напълно нелепо), че би било добро и полезно за целия свят да под една еднолична власт, с това няма да призная, че същото нещо трябва да стане в управлението на Църквата. Нейната единствена Глава е Христос, под Чието управление ние всички сме съединени един с друг, според този ред и управление, които Той самият е заповядал. Следователно те нанасят нечувана обида на Христос, когато с това основание искат един човек да владее над цялата Църква, като виждаме, че Църквата никога няма да остане без Глава, “Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всеки став, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото” (Еф. 4:15, 16). Виждаме как всички хора без изключение са поставени в тялото, докато честта и името на Глава е оставено само на Христос. Виждаме как на всеки член е дадена определена мярка, ограничена функция, докато и съвършенството на благодатта, и върховната власт на управлението остават единствено в Христос.

Запознат съм със заядливото възражение, което те имат навика да натрапват, а именно, че Христос правилно е наречен единствена Глава, защото Той единствен царува от Своята власт и от Своето име; но в това няма нищо, което да попречи под Него да има това, което те наричат друга институционална глава, и да действува като Негов наместник. Но това заяждане не им носи полза, докато преди това не покажат как това служение е било наредено от Христос. Защото апостолът учи, че цялото подуправление е разпределено сред членовете, докато властта произтича от една небесна Глава (Еф. 4:16); или ако искат да им го кажа по-ясно, тъй като Писанието свидетелствува, че Христос е Главата, и приписва тази почест единствено на Него, тя не трябва да бъде прехвърляна на друг човек освен на онзи, когото самият Христос направи Свой наместник. Но не само няма текст с такъв смисъл, но то може също да бъде изобилно опровергано с много стихове (Еф. 1:22; 4:15; 5:23; Кол. 1:18; 2:10).

10. Единство в Христос, не в човешки едноличен владетел

Павел понякога изобразява живописно Църквата, но никога не споменава единствена глава. Обратното, от неговото описание можем да заключим, че това е противно на Христовата наредба. Чрез Своето възнесение Христос отне от нас Своето видимо присъствие, но се възнесе за да изпълни всичко; следователно, сега Той присъствува в Църквата и винаги ще присъствува. Когато Павел иска да покаже начина, по който Христос се изявява, той насочва нашето внимание към служенията, които Христос използва: “На всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал. . . . И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители” (Еф. 4:7, 11). Защо не казва, че един владее над всички, за да бъде Негов наместник? Ако беше вярно, текстът конкретно щеше да го изисква, и със сигурност то нямаше да бъде пропуснато. Христос, казва той, присъствува с нас. Как? Чрез служението на хора, които Той е определил да управляват Църквата. Защо да не е една институционална глава, назначена за Негова наместник? Той говори за единство, но то е в Бога и във вярата в Христос. Той не приписва нищо на хората освен общо служение, и специално място на всеки човек. Тогава защо като препоръчва единството, след като казва, “едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви; един Господ, една вяра, едно кръщение” (Еф. 4:4-5), той не добавя веднага, един Върховен Понтиф да запази Църквата в единство? Нищо не би било по-уместно да се каже тук, ако наистина беше така. Нека да размишляваме прилежно над този текст, и няма да има съмнение, че Павел тук е имал намерени да даде пълно представяне на това свещено и църковно управление, на което потомството дава названието “йерархия.” Той не само не поставя едноличната власт сред служенията, но дори показва, че няма такава. Също не може да има съмнение, че той иска да изрази начина на свръзка, чрез който вярващите са съединени с Главата Христос. Там той не само не споменава институционална глава, но и приписва конкретно действие на всеки от членовете, според мярката на благодатта, разпределена на всички. Нито има някакво основание за тънки философски сравнения между небесната и земната йерархия. Защото не е безопасно да бъдем прекомерно мъдри по отношение на първото, а при установяване на второто единственият пример, който трябва да следваме, е този, който нашият Господ сам е очертал в Своето Слово.

(Признанието, че Питър е бил епископ в Рим, не установява вечното върховенство на Рим, 11-13)
11. Дори самият Петър да е имал върховенство, Рим не може да претендира за него

Сега ще им направя и още една отстъпка, която те никога няма да получат от хора със здрав разум, а именно, че върховенството на Църквата е било поставено в Петър, с цел да остане завинаги чрез вечно наследяване. Но как могат да докажат, че неговият престол е бил поставен в Рим, та който стане епископ на този град, да владее над целия свят? На какво основание те приписват това достойнство на конкретно място, когато то е дадено без никакво споменаване на място? Петър, казват те, е живял и умрял в Рим. А какво направи самият Христос? Той не разпредели ли епископските служения докато беше жив, и завърши служението на свещеничество като умря в Ерусалим? Началникът на всички пастори, главният Пастир, Главата на Църквата, не може да осигури почит на дадено място, но Петър, който е толкова по-нисш от Него, може! Това не е ли по-зле от детско бърборене? Христос предаде честта на върховенството на Петър. Престолът на Петър беше в Рим, следователно, той е установил своето върховенство там. По този начин древните израилтяни би трябвало да положат престола на върховната власт в пустинята, където Мойсей, главният учител и началник на пророците, изпълни своето служение и умря.

12. Въображаемо прехвърляне на върховенството от Антиохия

Но нека да видим тяхната възхитителна логика. Петър, казват те, е бил първи сред апостолите; следователно, църквата, в която е бил, трябва да има тази привилегия. Но къде е бил първо той? В Антиохия, казват те. Следователно, Антиохийската църква по право има върховенството. Те признават, че едно време тя е била първа, но че Петър, като я е напуснал, е пренесъл в Рим почитта, която е носел със себе си. Защото има запазено писмо от името на папа Марцелий към презвитерите на Антиохия, в което той казва, “В началото престолът на Петър беше при вас, но след това по заповед на Господа е пренесен тук.” Така Антиохийската църква, която едно време е била първа, се е подчинила на римския престол. Но чрез какво пророчество този добър човек е научил, че Господ така е наредил? Защото ако въпросът трябва да се реши по правилния начин, те трябва да кажат дали смятат привилегията за лична, или реална, или смесена. Трябва да бъде едно от трите. Ако те кажат, че тя е лична, тогава тя няма нищо общо с мястото; ако е реална, тогава след като веднъж е дадена на едно място, тя не се губи от смъртта или заминаването на човека остава да твърдят, че е смесена; тогава просто отчитане на мястото не е достатъчно, ако също го няма и човекът. Нека да изберат което искат, аз направо ще заключа и лесно ще докажа, че Рим няма основания да си приписва върховенство.

13. Властта на другите патриархати

Но нека да бъде и така. Нека върховенството да е било пренесено (както те глупаво си въобразяват) от Антиохия в Рим. Защо Антиохия не е останала втора по ранг? Защото ако Рим е първи просто защото Петър е поставил своя престол там в края на живота си, кое място трябва да бъде второ, ако не това, където първо е бил неговият престол? Как става така, че Александрия превъзхожда Антиохия? Как може църквата на един ученик да превъзхожда престола на Петър? Ако църквата заслужава почит според достойнството на нейния основател, какво да кажем за други църкви? Павел назовава трима човека, които изглежда са стълбове, а именно, Яков, Петър и Йоан (Гал. 2:9). Ако в чест на Петър се дава първо място на римския престол, не заслужават ли второ и трето място църквите в Ефес и Ерусалим, където са били Йоан и Яков? Но в древни времена Ерусалим е държал последно място сред патриаршиите, а Ефес не е имал дори най-малкото място. Други църкви също са изчезнали, църкви, които Павел е основал, и които са били управлявани от апостоли. Престолът на Марко, който е бил само един от учениците, е придобил почит. Нека или да признаят, че тази наредба е нелепа, или да признаят, че не е винаги вярно, че всяка църква има право на почитта, която нейният основател е притежавал.

(Присъствието на Петър в Рим не е доказано, докато Павловото е отвъд всякакво съмнение, 14-15)
14. За пребиваването на Петър в Рим

Но не виждам никаква правдоподобност в тяхното твърдение, че Петър е заемал епископския престол в Рим. Сигурно е, че твърдението на Евсевий, че той е бил там двадесет и пет години, лесно може да се опровергае. Защото от първата и втората глава на Галатяните се вижда, че той е бил в Ерусалим около двадесет години след смъртта на Христос, а след това е отишъл в Антиохия. Не е сигурно колко време е останал там; Григорий изчислява седем години, а Евсевий двадесет и пет години. Но от смъртта на нашия Спасител до царуването на Нерон (при което Петър бива умъртвен), има само тридесет и седем години. Защото нашият Господ пострада в осемнадесетата година от царуването на Тиберий. Ако извадите двадесет години, през които според свидетелството на Павел, Петър е живял в Ерусалим, ще останат най-много седемнадесет години; и те трябва да бъдат разделени между неговите два епископата. Ако е останал дълго време в Антиохия, неговото управление в Рим трябва да е било много кратко. Можем да покажем това още по-ясно. Павел пише на Римляните още докато е на път за Ерусалим, където бива арестуван и изпратен в Рим (Рим. 15:15, 16). Така неговото писмо вероятно е писано четири години преди неговото пристигане в Рим. Но все още не се споменава за Петър, а определено би се споменавало, ако по това време той е управлявал тази църква. Нещо повече, в края на посланията, където той изброява дълъг списък от хора, които трябва да бъдат поздравени, в който се предполага, че са включени всички, които той познава, той не казва нищо за Петър. За хора със здрав разум няма нужда от дълго и сложно обяснение; самото естество на случая и целия предмет на Посланието прогласяват, че той не би пропуснал Петър, ако Петър наистина е бил в Рим.

15. Слабо и неубедително доказателство

След това Павел бива отведен като затворник в Рим. Лука разказва, че той бива приет от братята, но не казва нищо за Петър. От Рим той пише на много църкви. Дори изпраща поздрави от определени хора, но даже и с една дума не намеква, че Петър също е там по това време. Кой ще повярва, че той не би казал нищо за Петър, ако той е бил там? Нещо повече, в Посланието към Филипяните, след като казва, че няма никой, който да се грижи за Господното дело така вярно както Тимотей, той се оплаква, че “всеки търси своето си” (Фил. 2:20). А към Тимотей отправя още по-скръбно оплакване, че никой не е присъствувал на първата му защита, че всички са го изоставили (2 Тим. 4:16). Къде е бил Петър тогава? Ако казват, че е бил в Рим, колко позорно обвинение отправя Павел срещу него, че е изоставил Благовестието! Защото той говори за вярващи, тъй като добавя, “Господ да не им го счита.” Тогава по кое време и колко дълго Петър е бил епископ там? Единното мнение на писателите е, че е управлявал тази църква до своята смърт. Но тези автори не са единодушни относно неговия наследник. Някои казват Лин, други Климент. И разказват множество нелепи басни относно един спор между него и Симон Магьосника. Августин също, когато разглежда суеверието, не скрива факта, че поради едно необосновано мнение е станало обичай в Рим да се пости в деня, когато Петър е спечелил спора срещу Симон Магьосника (August. ad Januar. Ep. 2).

Накратко, събитията от този период са така объркани поради множеството мнения, че не трябва да се доверяваме на нито едно нещо, което четем относно него. И все пак, от това съгласие на авторите, аз не споря, че той е умрял там, но не мога да повярвам, че е бил епископ, особено за дълъг период. Но не приписвам голяма важност на неговото умиране там, тъй като Павел свидетелствува, че апостолството на Петър се е отнасяло конкретно за юдеите, а апостолството на самия Павел за нас. Следователно, за да може тази договорка, която те са имали помежду си, всъщност, за да може да бъде твърдо установена сред нас наредбата на Святия Дух, ние трябва да обръщаме повече внимание на апостолството на Павел, а не на това на Петър, тъй като Святият Дух, като е разпределил различните области между тях, е определил Петър за юдеите, а Павел за нас. Следователно, нека романистите да търсят своето върховенство някъде другаде освен в Божието Слово, което не им дава никакво основание за техния възглед.

(Римската църква е била почитана, но не като обединителна власт, 16-17)
16. Значението на църквата в Рим през най-ранния период

Нека сега да видим Ранната Църква, за да стане ясно, че опитът на нашите противници да се хвалят с нейната подкрепа е също толкова лъжлив и безумен, както и опитът им да се опират на свидетелството на Божието Слово. Когато те положат като аксиома, че единството на Църквата не може да се поддържа, ако няма върховна власт на земята, на която всички членове трябва да се покоряват; и затова Господ е дал върховенството на Петър, и след това чрез наследяване на римския престол, за да остане там до края, те твърдят, че това винаги е било спазвано в началото. Но тъй като те непочтено изкривяват много текстове, ще кажа още от началото, че не отричам, че ранните християни единодушно са почитали високо римската църква и са говорели за нея с уважение. Смятам, че това се дължи главно на три причини.

Възгледът, който е преобладавал (не знам защо), че тази църква е била основана и учредена чрез служението на Петър, е имал голямо влияние в издигането на нейното влияние и власт. Затова в Изтока тя е била определена като апостолически престол, в знак на почит.

Второ, тъй като столицата на империята е била там, и поради това се е приемало, че там е имало повече хора отличени в ученост, благоразумие, умения и опит, отколкото на другите места, затова са били отчитани тези обстоятелства, за да не би да се покаже презрение към известността на града, а също и към далеч по-превъзходните Божии дарове.

Към тези е била добавена и трета причина, когато църквите в Изтока, Гърция и Африка са били в постоянни смутове поради различията във възгледите, римската църква е била по-спокойна и с по-малко проблеми. На това се е дължал фактът, че благочестиви и святи епископи, когато са били сваляни от техните постове, често са прибягвали в Рим като убежище или пристанище. Защото тъй като хората в Запада са били по-малко остроумни и по-необучени от тези в Азия и Африка, така също по-малко са желаели нововъведения. Така се е увеличил много авторитетът на римската църква, защото в онези смутни времена тя не е била така смутна като другите, и се е придържала по-строго към първоначалното учение, както след малко ще обясним по-добре. Поради тези три причини, казвам, тя е получавала извънредна почит и е получавала отлични свидетелства от древните писатели.

17. Според учението на ранната Църква, единството на Църквата очевидно не се нуждае от вселенски епископ

Но тъй като на това нашите противници основават своите възгледи за върховенство и власт над другите църкви, те, както вече казах, са в сериозна заблуда. За да стане това още по-ясно, първо накратко ще покажа какви са възгледите на ранните писатели относно това единство, на което те така силно настояват. Като пише към Непоциан, след като изброява много примери на единство, Йером се впуска в подробно описание на църковната йерархия. Той казва, “Всеки епископ на църква, всеки главен презвитер, всеки главен дякон и целият църковен ред зависят от своите си ръководители.” Ето един римски презвитер, който говори и препоръчва единство в църковната наредба. Защо той въобще не споменава, че всички църкви са свързани с една глава като обща свръзка? Нищо не би било по-уместно за споменаване, и не може да се каже, че го е пропуснал по невнимание; няма нищо, което той не би споменал с по-голямо желание, ако имаше основание за това. Следователно, той без съмнение е видял, че истинският път към единството е този, който Киприан възхитително описва с тези думи: “Епископатът е една част от цялото, която се държи единна от епископа, а Църквата е едно цяло, което се увеличава на брой чрез растежа на плодородието. Както има много лъчи на слънцето, но една светлина, много клони на дървото, но един ствол държан от своите здрави корени, и както много потоци текат от един извор, и макар броят да изглежда неясен поради изобилието на притока, все пак единството се запазва цяло в единия извор, така Църквата, изпълнена с Господната светлина, изпраща своите лъчи на цялата земя, и все пак е една светлина, която се разпръсва навсякъде без да разделя единството на тялото, разширява своите клони по цялата земя и изпраща течащи потоци; но пак главата е една и изворът е един” (Cyprian, de Simplic. Praelat.). След това той казва, “Невястата на Христос не може да бъде прелюбодейка; тя знае един дом, и с целомъдрено смирение пази святостта на едно легло.” Вижте как той прави вселенско единствено епископството на Христос, като включва под него цялата Църква; вижте как казва, че част от нея се държи единна от онези, които изпълняват епископско служение под Неговата власт. Къде е върховенството на римския престол, ако цялото епископство остава единствено в Христос, а всеки епископ държи единна само част от него? Моята цел в тези бележки е междувременно да покажа на читателя, че аксиомата за единството в земната йерархия, която романистите приемат за сигурна и несъмнена, е била напълно непозната на ранната Църква.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003