CALVIN'S INSTITUTION IN BULGARIAN

| Назад | Напред |
КНИГА IV
Глава Седма

7. ЗА НАЧАЛОТО И ВЪЗХОДА НА РИМСКОТО ПАПСТВО, ДО МОМЕНТА, В КОЙТО ТО ДОСТИГА ВИСОТА, ПРИ КОЯТО СВОБОДАТА НА ЦЪРКВАТА Е УНИЩОЖЕНА, И ВСЯКО ИСТИНСКО УПРАВЛЕНИЕ Е ПРЕМАХНАТО.

Има пет части в тази глава:

Началото на Папството е когато на римския епископ е дадена и потвърдена патриаршеска власт, първо от Никейския Събор, и след това от Халкедонския Събор, но това по никакъв начин не е потвърдено от другите епископи, р. 1-4.
Римската Църква, като е вземала праведни изгнаници под своя закрила, а също и закриляйки нечестиви хора, които са прибягвали под нея, е помогнала с това за тайната на нечестието, макар че по онова време римският епископ не е имал право нито да назначава епископи, нито да порицава и да отлъчва, нито правото да свиква Събори, нито правото да разглежда жалби, и Григорий осъжда неговата нечестива намеса в тези дела, р. 5-13.
След Туринския Събор възникват спорове относно властта на митрополитите. Позорна война между патриарсите на Рим и Константинопол. Подлият убиец Фока слага край на тези схватки под влиянието на Бонифаций, р. 14-18.
Нечестните хитрости на Бонифаций са последвани от по-мръсни измами, измислени в по-късни времена, и са изрично осъдени от Григорий и Бернар, р. 19-21.
Накрая Папството става завършено във всички свои части като престол на Антихриста. Описание на неговата безбожност, отвратителна тирания и нечестие, р. 23-30.

Раздели.

Първа част на главата, в която началото на Папството се приписва на Никейския Събор. В последващите Събори ръководят други епископи. По онова време не е имало никакъв опит за присвояване на първенство.
Макар че Халкедонският Събор е ръководен от римския епископ, това се дължи на особените обстоятелства. На неговите наследници не се дава същото право в другите Събори.
Ранните Бащи не са дали титлата “Примат” на римския епископ.
Григорий се е съпротивявал силно на тази титла, когато е била присвоена от епископа на Константинопол, и не я е приписвал на себе си.
Втора част на главата, която обяснява тщеславните опити на римския престол да си присвои първенството. Приемането на праведни изгнаници. Изслушване на жалбите и оплакванията на еретиците. Това тяхно тщеславие е било обидно за африканската църква.
Властта на римските епископи да назначават епископи, да свикват събори, да решават спорове и т.н. е ограничена до тяхната собствена патриаршия.
Ако те са порицавали други епископи, и те самите са били порицавани от други епископи.
Те са нямали право да свикват провинциални събори освен в своите си граници. Правото за свикване на вселенски събор е принадлежало единствено на императора.
Позоваването на римския престол не е било признавано от други епископи. На него са се противопоставяли епископите на Франция и Африка. Разкриване на безсрамието и лъжите на римския понтиф.
Доказателство от историята, че римската църква е нямала власт над други църкви.
Заповедните послания не могат да подкрепят тази присвоена власт.
Властта на римския епископ е разширена по времето на Григорий. Но тя все пак се е състояла в помагане на другите епископи с тяхно съгласие, или при заповед от Императора.
Григорий възразява дори на тази власт, която се упражнява със съгласието на другите, като пречка за по-добри задължения.
Трета част на главата, показваща нарастването на властта на папството в определянето на границите на митрополиите. Това води до указа от Торинския събор. Този указ надменно е отменен от Инокентий.
От това следва голямата битка за първенство между римския и константинополския престол. Разкриване на гордостта и тщеславието на римските епископи.
Многото опити на константинополския епископ да лиши римския епископ от първенството.
Фока убива императора и дава първенството на Рим.
Малко след това бива установена папската тирания. Остри възражения от Бернар.
Четвърта част на главата. Промененият вид на римския престол от времето на Григорий.
Сегашните претенции на романистите не са били признавани преди. Измислиците на Григорий IX и Мартин.
Без да споменаваме съпротивата на Киприан, на съборите и историческите факти, сегашните претенции са осъдени от самия Григорий.
Злоупотребите, срещу които Григорий и Бернар възразяват, сега са по-големи и са одобрявани.
Пета и последна част на главата, съдържаща основният отговор срещу претенциите на Папството, а именно, че папата не е епископ в Божия дом. Потвърждение на този отговор от изброяване на същностните части на епископското служение.
Второ потвърждение чрез позоваване на наредбата на Христос. Трето потвърждение чрез отрицание, а именно, че в учение и нрави римският понтиф е напълно различен от истински епископ. Заключение, че Рим не е апостолски престол, а папство.
Доказателства от Данаил и Павел, че папата е антихристът.
Сега Рим не може да претендира за първенство, дори преди да е бил първи престол, особено като имаме предвид долнопробната търговия, в която е въвлечен.
Личният характер на папите. Безбожните възгледи на някои от тях.
Йоан XXII е еретик по отношение на безсмъртието на душата. Следователно, неговото име трябва да бъде изключено от списъка на папите, иначе няма основание за претенцията за приемствеността на вярата в римския престол.
Някои римски понтифи са безбожници или заклети врагове на вярата. Техният неморален живот. Делата на кардиналите и римското свещеничество.
Преди кардиналите са били само презвитери в римската църква и далеч по-нисши от епископите. В сегашното си положение те нямат истинско и законно служение в църквата. Заключение.

(Ниското положение на римския престол в ранните времена, 1-4)
1. Положението на римския престол при съборите в Никея и Ефес

По отношение на древността на първенството на римския престол, няма нищо, което да подкрепя неговото установяване, което да е по-древно от Никейския събор, на който първото място сред патриарсите се дава на римския епископ, и на него е заповядано да се грижи за селските църкви. Макар че съборът, като прави разделение между него и другите патриарси, определя границите на всеки, той определено не го назначава за глава на всички, а само един от главните. От страна на Юлий, който тогава е управлявал римската църква, са присъствували Вит и Винцентий, и на тях е било дадено четвърто място. Аз питам, ако Юлий е бил признат за глава на Църквата, дали на неговите посланици би било дадено четвърто място? Дали Атанасий би ръководел събора, ако е имало очевиден представител на йерархичния ред? На Ефеския събор е очевидно, че Целестин (който тогава е бил римски понтиф), е използвал хитрост, за да осигури властта на своя престол. Защото когато изпраща своите представители, той прави свой заместник Кирил от Александрия, който иначе би бил ръководител на събора. Защо е било това назначаване, ако не за да може неговото име да бъде свързано с първия престол? Неговите представители са заемали по-нисше място, техните мнения се вземат наравно с другите и те съблюдават своето положение, докато в същото време неговото име бива свързано с това на александрийския патриарх.

Какво да кажем за втория Ефески събор, където александрийският патриарх Диоскор председателствува по право, макар да са присъствували представители на Лъв? Те ще възразят, че това не е бил ортодоксален събор, тъй като на него е бил осъден почитаемият Флавиан, Евтих е бил оправдан и неговата ерес е била одобрена. Но когато съборът е бил открит и епископите са заели местата си, представителите на римската църква са седели заедно с другите като на свят и законен Събор. И те не претендират за първенството, а го отдават на друг: те никога не биха направили това, ако смятаха, че то е тяхно по право. Защото римските епископи никога не са срамували да предизвикват големи борби в спора за почести, и само поради тази причина да обременяват и тормозят Църквата с много гибелни разцепления; но тъй като Лъв е видял, че би било твърде неразумно да иска първенство за своите представители, той не го е направил.

2. На Халкедонския събор и на Петия събор в Константинопол

След това е Халкедонският събор, на който по искане на Императора представителите на римската църква са заемали първото място. Но самият Лъв признава, че това е било извънредна привилегия; защото когато иска това от император Марциан и Пулхерия Августа, той не твърди, че то му принадлежи по право, а само че източните епископи, които са ръководели Ефеския събор, са хвърлили всичко в смутове и са злоупотребили със своята власт. Затова, като вижда, че има нужда от сериозен председател, и не е било вероятно онези, които преди това са били толкова ненадеждни и недисциплинирани, да бъдат подходящи за тази цел, поради вината и неспособността на другите той иска постът на председател да бъде възложен на него. Това, което се иска като специална привилегия и извън обичайния ред, определено не се дължи на обичайното право. Когато се твърди, че има нужда от нов председател, защото предишните са се държали неприлично, ясно е, че исканото нещо не е било обичайно преди и не трябва да се прави винаги, тъй като е причинено само от конкретна опасност. Следователно, римският понтиф е държал първенството на Халкедонския събор не защото това е правото на неговия престол, а защото съборът е имал нужда от сериозен и подходящ председател, докато онези, които би трябвало да председателствуват, са изключили себе си чрез своята невъздържаност и страсти.

Наследникът на Лъв потвърждава това твърдение чрез своите действия. Когато изпраща свои представители на Петия събор, този в Константинопол, който се провежда много след това, той не спори за първенството, а доброволно се съгласява председател да бъде Менас, константинополският патриарх. По същия начин знаем, че на Картагенския събор, на който Августин е присъствувал, председател е бил Аврелий, местният архиепископ, а не представителите на римския престол, макар тогава да е имало спор относно властта на римския понтиф. Дори в самата Италия е бил проведен вселенски събор (в Аквилея), на който римският епископ не е присъствувал. Председател е бил Амвросий, който тогава е имал благоволението на императора, и не се споменава нищо за римския понтиф. Следователно, поради достойнството на Амвросий, Миланският престол е бил по-изтъкнат от римския.

3. Горделивите титли на късните римски епископи не са били познати в ранния период.

По отношение на титлата „примат” и други горделиви названия, с които този понтиф сега се хвали чрезмерно, не е трудно да разберем как и по какъв начин са се появили. Киприан често споменава Корнилий (Cyprian, Lib. 2 Ep. 2; Lib. 4 Ep. 6), но не го отличава с никакво друго име освен брат, или съепископ, или съработник. Когато пише на Стефан, наследник на Корнилий, той не само го прави равен на себе си и на другите, но и се обръща към него със сурови думи, обвинявайки го веднъж в надменност, а друг път в невежество. След Киприан имаме възгледа на цялата африканска църква по този предмет. Защото Картагенският събор заповядва никой да не бъде наричан главен свещеник или първи епископ, освен епископът на първия престол (Александрия). Но всеки, който изследва по-древните писания, ще открие, че тогава римският понтиф се е задоволяват с общото название „братко.” Определено, докато Църквата е била в истинната и чиста форма, никой не е чувал за всички тези горделиви имена, с които римският престол след това започва да се кичи; никой не е знаел какво означава „върховен понтиф” и „единствен глава на земната Църква.” Ако римският понтиф тогава би си позволил да си присвои такава титла, имало е почтени хора, които незабавно биха обуздали неговата лудост. Йером, който е римски презвитер, не се е въздържал да прогласява достойнството на своята църква, доколкото позволяват истината и обстоятелствата от онова време, и все пак виждаме как я поставя под правилната власт. „Ако някой пита за властта, светът е по-голям от един град. Защо ми привеждате обичаите на един град? Защо защитавате един малък брой хора, в които високомерието се бунтува против законите на Църквата? Където и да се намира един епископ, бил той в Рим, или Евгувий, или Константинопол, или Рений, заслугите са едни и същи и свещеничеството е едно и също. Властта на богатствата или смирението на бедността не правят един епископ по-висш или по-нисш” (Hieron. Ep. ad Evagr.).

4. Григорий І отказва титлата „вселенски епископ”

Спорът относно титлата на вселенски епископ възниква едва по времето на Григорий, и е бил причинен от тщеславието на Йоан от Константинопол. Защото той е желаел да направи себе си вселенски патриарх, нещо, което никой не е опитвал преди това. В този спор Григорий не твърди, че е лишен от право, което му принадлежи, но силно настоява, че названието е нелепо и дори богохулно, и дори е предвестник на Антихриста. „Цялата Църква пропада, ако пропадне онзи, който е наречен вселенски” (Greg. Lib. 4 Ep. 76). И отново, „Много е трудно търпеливо да понасяме онзи, който е наш брат и съепископ, да бъде единствен наричан епископ, докато всички други биват пренебрегнати. Но какво друго се показва от тази негова гордост, освен че дните на Антихриста са вече близо? Защото той подражава на онзи, който презря ангелското общение и се опита да се възвиси до върха на величието” (Lib. 4 Ep. 76). На друго място той казва на Евлогий от Александрия и Анастасий от Антиохия: „Никой от моите предшественици никога не е желаел да използва това скверно име; защото ако един патриарх бъде наречен вселенски, това е унизително за титлата патриарх при другите. Но далеч от всеки християнски ум да желае да си присвоява онова, което някаква дори най-малка степен унижава честта на неговите братя” (Lib. 4 Ep. 80). „За се съгласим с това безбожно название означава да изгубим вярата” (Lib. 4 Ep. 83). „Това, което дължим на запазването на единството на вярата, е едно нещо, а което дължим на обуздаването на гордостта е друго. Говоря с увереност, защото всеки, който нарича себе си или желае да бъде наричан вселенски свещеник, е чрез своята гордост предвестник на Антихриста, защото действува горделиво като предпочита себе си пред другите” (Lib. 7 Ep. 154). Отново, в писмо до Анастасий от Антиохия, „Казвам, че не можем да имаме мир помежду си, ако той не се откаже от горделивостта на едно суеверно и надменно название, изобретено от първия отстъпник; и (да не говорим за вредата за твоята чест) ако един епископ бъде наречен вселенски, цялата Църква пропада когато този вселенски епископ пропадне” (Lib. 6 Ep. 188).

Но когато той пише, че тази чест е била дадена на Лъв на Халкедонския събор (lib. 4 Ep. 76, 80; Lib. 7 Ep. 76), той казва нещо, което не прилича на истина; нищо подобно не се намира в решенията на този събор. И самият Лъв, който в много писма оспорва указа, който тогава е издаден в чест на константинополския престол, несъмнено не би пропуснал този аргумент, което би било напълно правдоподобно, ако е истина, че самият той е отхвърлил това, което му е било дадено. Човек, който в други отношения твърде много е желаел почести, не би пропуснал онова, което е за негова похвала. Следователно, Григорий не е прав да казва, че тази титла е била дадена на римския престол от Халкедонския събор; да не говорим колко смехотворно е да казва, че тя произтича от този свят събор, и все пак да я нарича нечестива, скверна, престъпна, горделива и богохулна, и дори измислена от дявола и прогласявана от предвестника на Антихриста. И все пак той добавя, че неговият предшественик я е отказал, за да не би поради това, което се дава на един отделен човек, всички свещеници да бъдат лишени от тяхната дължима почит. На друго място той казва, „Никой никога не е желаел да бъде наричан с такова название; никой не си е приписвал това безумно име, за да не би като си присвои честта на върховенството в свещеническото служение, да я отрече на всички свои братя” (Gregor. Lib. 4 Ep. 82).

(Ограничения върху неговата власт по отношение на властта на императорите и митрополитите, 5-10)
5. Произходът на властта на Рим

Сега стигам до това, което римският понтиф твърди като безспорна презумпция, че притежава власт над всички църкви. Знам за големите спорове в древността по този въпрос; защото никога е нямало време, когато римският престол да не се е стремял към власт над другите църкви. И тук няма да бъде неуместно да изследваме средствата, чрез които той постепенно придобива някакво влияние. Тук не говоря за тази неограничена власт, която той си присвоява в по-късен период. Ще отложим разглеждането на това на съответното място. Но си заслужава тук накратко да покажем по какъв начин и чрез какви средства в миналото той се е издигнал, за да си присвои някаква власт над другите църкви.

Когато църквите в Изтока са били притеснявани и разкъсвани от партизанщината на азиатците, по времето на императорите Констанций и Констанс, синове на Константин Велики; и Атанасий, главният защитник на правата вяра, е бил свален от своя пост, нещастието го е принудило да дойде в Рим, за да може чрез авторитета на този престол да обуздае гнева на своите врагове и да утвърди верните в тяхното нещастие. Той е бил приет с почести от Юлий, който тогава е бил епископ, и е помолил християните в Запада да защитят неговата кауза. Така, когато верните са имали голяма нужда от външна помощ и са осъзнавали, че тяхната главна закрила е в римския престол, те доброволно са му предали всяка власт, която са имали. Но най-голямата степен, до която това е стигало, е била, че общението с Рим е било считано за почест, а отлъчването от Рим е било считано за позор.

След това нечестни хора са добавили много към тази власт, защото когато са искали да избягнат законни съдебни процеси, те са прибягвали към Рим за закрила. Така, когато някой презвитер е бивал осъждан от своя епископ, или ако някой епископ е бивал осъждан от събора на своята провинция, той е прибягвал към Рим. Римските епископи са приемали тези жалби по-ревностно отколкото е трябвало, защото им е изглеждало като изключителна власт да се намесват в неща, с които тяхната връзка е била толкова далечна. Така, когато Евтих е бил осъден от Флавиан, епископ на Константинопол, той се оплаква на Лъв, че присъдата е несправедлива. Той с готовност, самонадеяно и безразсъдно, поема закрилата на една неправедна кауза и остро обижда Флавиан, че е осъдил невинен човек без надлежно следствие; и следствието от тщеславието на Лъв е било такова, че за известно време безбожието на Евтих е било одобрявано.

Сигурно е, че в Африка същото нещо се случва многократно, защото винаги когато някой злодей е бивал осъждан от местен съдия, той е бягал в Рим и е отправял много клеветнически обвинения срещу своите хора. Римският престол винаги е бил готов да се намеси. Тази нечестност принуждава африканските епископи да постановят никой да не се жалва извън страната под страх от отлъчване.

6. Конкретните характеристики на римската власт по онова време

Като имаме предвид това, нека да разгледаме какви права или власт е притежавал римският престол. Църковната власт може да се сведе до четири точки, а именно назначаване на епископи, свикване на събори, изслушване на жалби (или съдебна власт), определяне на предупредителни наказания или порицания.

Всички древни събори заповядват епископите да бъдат назначавани от своите си митрополити; те никъде не заповядват участие на римския епископ, освен в неговия собствен патриархат. Но постепенно става обичай всички италиански епископи да отиват в Рима за посвещаване, с изключение на митрополитите, които не позволяват да бъдат подчинени по този начин; но когато е бил назначаван митрополит, римският епископ е изпращал един от своите презвитери само като представител, не за да ръководи назначаването. Имаме запазен пример за това при Григорий (Lib. 2 Ep. 68, 70), в посвещаването на Констанций в Милано след смъртта на Лоренц. Но според мен това не е много древен обичай. В началото, като жест на уважение и добра воля, те са изпращали представители един на друг като свидетели на назначаването и да засвидетелствуват своето общение. Това, което в началото е било доброволно, след това започва да бъде смятано за задължително. Както и да е било, сигурно е, че в древността римският епископ е нямал власт да назначава освен в границите на своята патриаршия, тоест, според Никейския събор, в селските църкви.

Към назначаването е било добавяно съборно послание, но това не е означавало някаква власт. Имало е обичай патриарсите, веднага след тяхното посвещаване, да засвидетелствуват своята вяра чрез формално писмо, в което те заявяват, че са съгласни със святите и православни събори. Така, като дават отчет за своята вяра, те взаимно се одобряват един друг. Ако римският епископ е получавал такава изповед от другите, но не е давал такава, с това би бил признат за върховен; но тъй като е било прилично както да дава, така и да получава, и да бъде подвластен на общото право, това е било белег за равенство, не за господство. Имаме пример за това в писмото на Григорий до Анастасий и Кириак от Константинопол, и в друго писмо към всички патриарси (Gregor. Lib. 1 Ep. 24, 25; Lib. 6 Ep. 169).

7. Взаимно увещаване

След това са увещанията и порицанията. Римските епископи са отправяли такива към другите и сами на свой ред са получавали. Ириней остро порицава Виктор за безразсъдния тормоз на Църквата с гибелно разцепление за нещо, което е маловажно. Виктор се подчинява без възражения. По онова време святите епископи са имали обичай да използват свободата като братя да увещават и порицават римския епископ, когато той е грешал. Той на свой ред, когато е имало необходимост, е напомнял на другите за техния дълг и ги е смъмрял за техните грешки. Защото Киприан, когато увещава Стефан да порицае френските епископи, не основава това на неговата по-голяма власт, а върху общото право, което епископите имат един спрямо друг (Cyprian. Lib. 3 Ep. 13). Аз питам, ако по онова време Стефан е имал власт над Франция, Киприан не би ли казал, „Обуздай ги, защото са твои!”? Но неговият език е различен от това. „Братското общение, което ни обединява, изисква да се увещаваме един друг” (Cyprian. ad Pomp. Cont. Epist. Steph.). И виждаме също с какви сурови думи този човек, който иначе е с благ нрав, порицава самия Стефан, когато смята, че е виновен за арогантност. Така, от това не се вижда римският епископ да е притежавал някаква власт над онези, които не са в неговата област.

8. Власт в свикването на събори

По отношение на свикването на събори, задължение на всеки митрополит е било да свиква областен събор в определено време. Тук римският епископ е нямал власт, докато единствено Императорът е можел да свика общ събор. Ако някой от епископите би опитал да направи това, не само че хората извън неговата област не биха се подчинили, но и незабавно би възникнал смут. Затова Императорът е бил този, който е изпращал призив към всички да дойдат. Наистина, Сократ разказва, че Юлий спори с източните епископи за това, че не са го поканили на Антиохийския събор, тъй като каноните забраняват да се решава какво да е нещо без знанието на римския епископ (Tripart. Hist. Lib. 4). Но кой не разбира, че това трябва да се разбира за онези постановления, които са задължителни за цялата Църква? В същото време не е странно, ако от уважение към древността и величието на града, и достойнството на епископския престол, никой вселенски указ относно религията не трябва да се приема в отсъствието на римския епископ, ако той не откаже да присъствува. Но какво общо има това с господството над цялата Църква? Защото ние не отричаме, че той е бил един от главните епископи, но не желаем да приемем това, за което романистите сега спорят, а именно, че той е имал власт над всички.

9. Използване на подправени документи

Четвъртият вид власт е изслушването на жалби. Очевидно е, че върховната власт принадлежи на онзи, към когото се отправят съдебните жалби. Много дела многократно са обжалвани пред римския понтиф. Той също се е стараел да има информация за много дела, но винаги е бил отхвърлян, когато е излизал извън границите на своята област. Не казвам нищо за Изтока и Гърция, но сигурно е, че френските епископи твърдо са се съпротивявали, когато той се е опитвал да си присвои власт над тях.

Този въпрос дълго време е бил обсъждан в Африка, защото когато на Милевитския събор, на който присъствува и Августин, хората обжалвали извън областта биват отлъчени, римският понтиф се опитва да постигне промяна на указа и изпраща посланици да покажат, че привилегията да изслушва жалби му е дадена от Никейския събор. Посланиците представят решения на събора, взети от хранилището на тяхната църква. Африканските епископи възразяват и твърдят, че не трябва да се вярва на римския епископ, когато сам защитава своята си кауза; затова те казват, че ще изпратят посланици в Константинопол и други гръцки градове, където могат да се намерят по-достоверни документи. Става ясно, че в решенията на събора няма нищо от това, което романистите твърдят, и така указът, който отменя върховната власт на римския понтиф, бива потвърден. По този начин бива изложено на показ нечуваното безочие на римския понтиф. Защото когато той измамнически замества Никейския събор със Сардикийския, той бива позорно заловен в очевидна лъжа; но дори още по-голямо и по-отвратително е нечестието на онези, които добавят фалшиво писмо към събора, в което някакъв картагенски епископ осъжда надменността на своя предшественик Аврелий в това, че се оттегля от покорство към апостолския престол, и като подчинява себе си и своята църква, унизително моли за прошка.

Това са благородните сведения от древността, върху които е основано величието на римския престол, така че, като използват древността като предлог, те се въвличат в такива инфантилни лъжи, че дори сляп човек може да ги разкрие. „Аврелий,” казва фалшивото послание, „изпълнен с дяволско безочие и коравовратност, се бунтува против Христос и св. Петър, и следователно заслужава да бъде отлъчен.” Какво казва Августин? И какво казват многото Бащи, които присъствуват на Милевитския събор? Но каква нужда има от подробно опровержение на това нелепо писание, на което дори романистите не могат да гледат без дълбоко чувство на срам, ако им е останало някакво приличие? Така Грациан, било поради злоба или незнание, не знам, след като цитира указа, че онези, които се жалват отвъд морето, трябва да бъдат лишени от причастие, добавя изключението, вероятно освен ако се жалват пред римския престол (Grat. 2, Quest. 4, cap. Placuit.). Какво правите с твари като тези, които са така лишени от здрав разум, които поставят като изключение от закона самото нещо, заради което законът е бил направен както всеки може да види? Защото Съборът, като осъжда жалбите отвъд морето, просто забранява обжалване пред Рим. Но този достоен тълкувател изключва Рим от смисъла на закона.

10. Константин, епископ Мелкиад и съборът в Арлс

Но (за да приключим въпроса отведнъж) само един разказ ще ни покаже ясно каква е била властта на римския епископ. Донат от Каса Нигра обвинява Цецилиан, епископ на Картаген. Цецилиан бива осъден без да бъде изслушан; защото като се уверява, че епископите са в заговор против него, отказва да се яви пред съда. Случаят бива представен пред император Константин, който, желаейки въпросът да се реши чрез църковно решение, го възлага на Мелкиад, римски епископ, назначавайки като негови колеги някои епископи от Италия, Франция и Испания. Ако част от обичайната власт на римския престол е била да изслушва жалби в църковни спорове, защо Мелкиад позволява да му бъдат наложени колеги с решение на императора? И защо се заема да действува по заповед на императора, а не на основата на своя собствен пост? Но нека да чуем какво става след това (виж August. Ep. 162, et al.). Цецилиан надделява. Донат от Каса Нигра бива осъден за своите клеветнически действия и обжалва. Константин прехвърля решението на делото на епископа на Арлс, който е назначен за съдия, за да определи присъда след римския понтиф. Ако римският престол има власт, която не подлежи на обжалване, защо Мелкиад позволява да бъде така силно оскърбен чрез предпочитането на епископа на Арлс пред него? И кой е императорът, който прави това? Константин, за който те се хвалят, че не само постоянно се е трудил, но и е използвал всички ресурси на империята за да издигне достойнството на този престол. Така виждаме колко далеч е бил римският понтиф във всяко отношение от онова върховно господство, което той твърди, че му е дадено от Христос над всички църкви, и за което той лъжливо твърди, че е притежавал във всички епохи със съгласието на целия свят.

(Отношението на папите през пети и шести век: Рим срещу Константинопол, 11-16)
11. Фалшифициране и узурпиране

Знам колко много послания има, колко много преписки и укази, в които няма нищо, което римските понтифи не си приписват и самонадеяно си присвояват. Но всички хора с поне малко разум и познание знаят, че голяма част от тях са сами по себе си толкова нелепи, че е лесно още на пръв поглед да се открие измамата, с която са направени. Може ли някой смислен и трезв човек да смята, че Анаклет наистина е автор на онова известно тълкувание, дадено от Грациан като принадлежащо на Анаклет, а именно, че Кифа е глава над всички (Dist. 22 cap. Sacrosancta)? Съвременните романисти използват срещу нас в защита на своя престол многобройни лудости от този вид, които Грациан е натрупал без да преценява. В светлината, която имаме днес, те все още се опитват да ни пробутват мъглата, която в предишните времена на невежеството те са налагали върху незнаещите. Не желая да полагам твърде много усилия да опровергавам неща, които чрез своята явна нелепост сами опровергават себе си.

Признавам съществуването на истински послания от ранните понтифи, в които те говорят величествени славословия в полза на своя престол. Такива са някои от посланията на Лъв. Защото както е притежавал ученост и красноречие, така също изключително е желаел слава и господство; но истинският въпрос е, независимо дали по този начин е превъзнасял себе си, дали църквите са вярвали на неговото свидетелство? Вижда се, че много са били отблъснати от неговото тщеславие и са се противили на неговата алчност. На едно място той назначава епископът на Солун за своя наместник в цяла Гърция и съседните региони (Leo, Ep. 85), а на друго място дава същия пост на епископа на Арлс или на някои други в цяла Франция (Ep. 83). По същия начин той назначава Хормизда, епископ на Хиспала, за свой наместник в цяла Испания, но навсякъде прави това уточнение, че като прави такива назначения, древните привилегии на митрополитите трябва да останат непокътнати. Следователно, той прави тези назначения с условието, че не може да се пречи на никой епископ в неговата област, на никой митрополит в разглеждането на жалби, на никой местен събор в учредяване на църкви. Какво означава това, освен че той отказва всякаква власт и се намесва само при решаване на несъгласия, доколкото позволяват законът на естеството и църковното общение?

12. Папската власт по времето на Григорий І

По времето на Григорий това древно правило е силно променено. Защото когато империята се гърчи в агония и бива разкъсвана, когато Франция и Испания страдат от много бедствия, които ги сполетяват, когато Илирик бива опустошен, Италия изтощена от постоянни нападения, а Африка почти унищожена от непрекъснати бедствия; за да може през тези обществени смутове чистотата на вярата да остане ненакърнена, или поне за да може вярата да не изчезне съвсем, епископите във всички области се привързват повече към римския понтиф. По този начин нараства прекомерно не само достойнството, но и властта на престола, макар че аз не придавам голяма важност на средствата, чрез които това бива постигнато. Сигурно е, че тази власт е била по-голяма отколкото в предишните епохи. И все пак тя е била много различна от необузданото господство да управлява другите по своите прищевки. Все пак почитта, отдавана на римския престол, е била такава, че чрез своята власт той е можел да ръководи и възпира онези, които другите епископи не са можели да принудят да изпълняват задълженията си; защото Григорий постоянно свидетелствува внимателно, че не е по-малко верен в запазване на правата на другите, отколкото в настояването, че неговите собствени права трябва да бъдат запазени. Той казва, „Аз не се опитвам, подтикван от тщеславие, да отнемам от правата на някой човек, но желая да зачитам моите братя във всичко” (Gregor. Lib. 2 Ep. 68). В неговите трудове няма изречение, в което да се хвали по-горделиво относно обхвата на неговото върховенство, от следното: „Не знам кой епископ не е под властта на римския престол, когато се окаже виновен” (Gregor. Lib. 2 Ep. 68). Но той веднага добавя, „Където вината не изисква намеса, всички са равни според правилото за смирение.” Той си приписва правото да поправя онези, които са съгрешили; ако всички изпълняват дълга си, поставя себе си на равна основа с тях. Всъщност, той си приписва това право, и които са били съгласни, са го приели, докато които не са били съгласни, са били свободни да възразяват без страх от наказание; и знаем, че повечето от тях са възразили. Можем да добавим, че конкретно в този случай той говори за византийския патриарх, който, когато бива осъден от областния събор, отхвърля присъдата. Неговите колеги осведомяват императора за неговото упорство и императора предава случая на Григорий. Така виждаме, че той по никакъв начин не нарушава обичайната власт, и че като замества другите, действува изцяло по заповед на императора.

13. Ограничения върху властта при Григорий

И така, по онова време цялата власт на римския епископ се е състояла във възпиране на упорити и непокорни духове, където е било необходимо извънредно решение, и това е било за да подпомага другите епископи, а не да се намесва в тяхната работа. Следователно, той не си приписва повече власт над другите, отколкото на друго място дава на другите над самия себе си, когато заявява, че е готов да бъде поправян от всички и наставляван от всички (Lib. 2 Ep. 37). Така на друго място, макар да заповядва на епископа на Аквилея да дойде в Рим, за да защити своята кауза в доктриналния спор, възникнал между него и другите, той заповядва не от своята собствена власт, а в покорство на заповедта на императора. Нито заявява, че ще бъде единствен съдия, а обещава да свика събор, чрез който да се реши цялото дело. Но макар че все още е имало такава умереност, че властта на римския престол е имала определени граници, които не е било позволено да бъдат престъпвани, и самият римски епископ не е бил повече над другите, отколкото също и под тях, очевидно е колко много Григорий е бил недоволен от това състояние на нещата.

Защото той постоянно се оплаква, че под примамката на епископското служение е бил върнат обратно в света, и че се занимава със земни грижи повече отколкото когато е бил мирянин; че в това почитано служение е притиснат от шума на светските дела. На друго място казва, „Толкова много тежки грижи ме притискат, че умът ми въобще не може да се издигне до горните неща. Разтърсван съм от много силни вълни, и когато те утихнат, съм атакуван от бурите на неспокойния живот, така че наистина мога да кажа, че съм слязъл в дълбините на морето и водите са ме покрили.” От това мога да си направя извода какво би казал, ако беше попаднал в нашето време. Ако не се е справил със задълженията си, поне е изпълнил дълга си на пастор. Отказва да упражнява държавна власт и признава себе си за поданик на императора, както са всички други. Не се намесва в управлението на други църкви, освен когато е принуден от необходимостта. И все пак смята себе си за попаднал в безизходица, защото не може да се посвети изцяло на дълга си на епископ.

14. Рим и Константинопол в борба за върховната власт

Както вече казахме, по онова време епископът на Константинопол спори с римския епископ относно върховенството. Защото след като столицата на империята е била установена в Константинопол, величието на империята като че ли е изисквало църквата в столицата да има същата почит като тази в Рим. И наистина, в самото начало нищо друго не е било причина да се отдава върховенството на Рим освен това, че е бил столица на империята. В Грациан (Dist. 80) има постановление от името на папа Луций, че единственият начин, по който се отличават градовете, в които трябва да има митрополити и примати, е по седалищата на държавна власт в тези градове. Има подобно постановление от името на папа Климент, в което той казва, че патриарси трябва да се назначават в онези градове, в които преди е имало официални езически жреци. Макар това да звучи нелепо, наистина е било така. Защото е сигурно, че за да се избегнат големите промени, областите са били разпределени според съществуващото тогава състояние на нещата, и приматите и митрополитите са били поставени в онези градове, които превъзхождат другите по почести и власт. Така на Торинския събор бива постановено градовете във всяка област, в които има седалище на държавна власт, да бъдат седалище и на епископ. Но ако седалището на държавната власт се прехвърли от един град в друг, тогава трябва да се прехвърли и седалището на митрополита. Но римският понтиф Инокентий, като вижда, че откакто столицата на империята се е преместила в Константинопол, древното достойнство на града запада, и тъй като се страхува за престола си, издава обратен закон, в който отрича необходимостта от смяна на митрополитските църкви при промяна на седалищата на имперската власт. Но властта на един събор трябва по правило да надделее над мнението на един отделен човек, и самият Инокентий е под подозрение относно истинските цели. Както и да е, чрез своя декрет той показва, че първоначалното правило е било митрополитите да бъдат разпределени според административното устройство на империята.

15. Как Лъв се противи на признаването на Константинопол

Според този древен обичай, първият Константинополски събор постановява епископът на този град да заеме второ място след римския понтиф, защото Константинопол е станал новият Рим. Но много след това, когато в Халкедон се прави подобно постановление, Лъв остро протестира (Socrat. Hist. Trop. Lib. 9 cap. 13). И той не само си позволява да омаловажи това, което повече от шестстотин епископи постановяват, но дори ги атакува с яростни укори, защото са отнели от други епископски престоли почестите, които са си позволили да дадат на константинополския престол (in Decr. 22, Distinct. cap. Constantinop.). Кажете ми, какво би подбудило този човек да безпокои целия свят с такова незначително нещо, ако не обикновено тщеславие? Той казва, че това, което Никейският събор веднъж е постановил, трябва да остане ненарушимо; като че ли християнската вяра е в опасност, ако една църква бива предпочетена пред друга; или като че ли патриаршиите са били установени за някаква друга цел, освен просто църковната организация. Но ние знаем, че политиката се променя с времето и изисква различни промени. Следователно е глупаво Лъв да претендира, че константинополският престол не трябва да получи почитта, която е дадена на Александрия чрез авторитета на Никейския събор. Защото здравият разум казва, че този указ е такъв, че може да се отменя според промените с течение на времето. Какво да кажем относно това, че макар да са били силно засегнати от това, нито една от източните църкви не възразява? Със сигурност Протерий, който е бил назначен в Александрия вместо Диоскор, е присъствувал; присъствували са и други патриарси, чието достойнство също е било наранено.

Именно те са имали право да протестират, а не Лъв, чието положение остава ненакърнено. Ако всички те мълчат, много са съгласни, и само римският епископ се противи, лесно да разберем какъв е неговият мотив; просто защото предвижда това, което става не след дълго, че когато славата на древния Рим запада, Константинопол, недоволен от второто място, ще поиска първенството. Затова неговите наследници, като виждат, че са победени, мълчаливо се въздържат от това упорство и позволяват константинополският епископ да бъде смятан за втори патриарх.

16. Гордостта на Йоан Постник и скромността на Григорий

Но малко след това Йоан, който по времето на Григорий управлява константинополската църква, отива дотам да заяви, че е вселенски патриарх. Григорий, за да не пропусне да защити превъзходната кауза на своя престол, постоянно възразява на това. И определено не е било възможно да търпи гордостта и лудостта на Йоан, който е желаел да разшири границите на своето епископство до границите на цялата империя. Това, което Григорий отрича на другия, той не приписва на самия себе си, а се отвращава от самото название като нечестиво, безбожно и зловещо, независимо кой го използва. Той дори се обижда на Евлогий, александрийски епископ, който го почита с тази титла: „Виждам в обръщението на писмото, което си отправил към мен, макар да съм ти забранил, ти си се постарал да напишеш дума с горделив смисъл, наричайки ме вселенски папа. Моля твоя святост да не отиваш по-далеч, защото това, което се дава на един повече отколкото разумът изисква, бива отнето от теб. Не смятам за почест онова, чрез което се намалява достойнството на моите братя. Защото моята чест е вселенската чест на цялото Църква и цялостните права на моите братя. Ако твоя святост нарича мен вселенски папа, тогава ти отричаш на себе си онази цялост, която приписваш на мен.”

Каузата на Григорий наистина е била добра и почтена; но Йоан, подпомогнат от благоволението на император Маврикий, не се отказва от своите цели. Неговият наследник Кириак също не позволява да бъде разубеден по този предмет.

(Властта на Рим е подкрепена чрез отношенията с узурпаторите Фока и Пепин, и след това бива наложена във вреда на Църквата, 17-18)
17. Окончателното установяване на папското върховенство

Накрая Фока, който убива Маврикий и заема неговото място (приятелски настроен към римляните, не знам по каква причина, може би защото е бил приет там като император без никаква съпротива), дава на Бонифаций ІІІ това, което Григорий не е искал, а именно, Рим да стане глава на всички църкви. Така спорът бива приключен.

Но от това благоволение на императора към римляните не би имало много полза, ако не са били налице и други обстоятелства. Защото малко след това Гърция и цяла Азия са били изключени от неговото общение, докато цялата почит, която той получава от Франция е била покорство само дотолкова, доколкото самата Франция е искала. Тя бива подчинена за първи път тогава, когато Пепин се настанява на престола. Захария, римски понтиф, бива награден от Пепин с власт на римския престол над църквите във Франция за това, че го подкрепя в неговото вероломство и грабеж, когато Пепин изгонва законния владетел и завзема кралството, оставено беззащитно като плячка. По същия начин, по който разбойниците имат навика да разделят общата плячка, тези две особи се наговарят Пепин да заграби светската и държавната власт от истинския владетел, а Захария да има духовната власт като стане глава на всички епископи.

Тази власт, макар да е била слаба в началото (както става винаги с новата власт), след това бива потвърдена от авторитета на Карл Велики по подобни причини. Защото той също е бил задължен на римския понтиф, на чиято ревност е дължал почестите на император.

Макар че има причини да вярваме, че и преди това църквите са били доста променени от първоначалното състояние, сигурно е, че едва тогава древната форма на Църквата бива напълно изличена в Галия и Германия. В архивите на Парижкия парламент има запазени кратки коментари от онези времена, които в разделите за църковните дела споменават договореностите на Пепин и Карл Велики с римския понтиф. От това можем да заключим, че именно тогава е било променено древното състояние.

18. Упадъкът на Църквата до времето на Бернар от Клерво

От този момент нататък, докато навсякъде нещата се влошават с всеки ден, тиранията на римския епископ бива установявана и постоянно увеличавана, и това става отчасти поради невежеството, отчасти поради леността на епископите. Защото докато той присвоява всичко за себе си и все повече възвисява себе си безмерно, противно на закона и правото, епископите не са се занимавали така ревностно както трябва в ограничаване на неговите искания. И макар да не им е липсвал дух, те са били лишени от истинското учение и опит, така че по никакъв начин не са били способни на такова важно дело. Така виждаме колко голямо и чудовищно е било оскверняването на всички святи неща и разпадането на целия църковен ред в Рим по времето на Бернар. Той се оплаква (Lib. 1 de Consider. ad Eugene), че от всички посоки на света към Рим се стичат тщеславни, алчни, демонични, богохулни, блудни, извратени и други злодеи, та чрез апостолическата власт да придобият и задържат църковни почести; че в града царуват измамата, вероломството и насилието. Той описва начина на отсъждане на делата по онова време като отвратителен, позорен не само за Църквата, но и за съдиите. Той възкликва, че Църквата е пълна с честолюбци; че никой не се страхува да извършва престъпления, като крадци в бърлога, когато разделят плячката от ограбените пътници. „Малцина (казва той) гледат в устата на законодателя, а само в ръцете му. И това не е без причина; защото техните ръце вършат всички дела на папата. Какво е това, когато онези, които ти казват, ‘Добре сторено, добре сторено!’ са купени с плячката от църквите? Животът на бедняка бива отнеман по улиците на богатите; среброто блести в калта; наговарят се от всички страни; този, който го взема, не е по-бедният, а по-силният или може би по-бързият. Но този обичай, или по-скоро тази смърт, не идва от вас; бих искал той да завърши във вас! Докато това става, ти, който си пастор, излизаш облечен в скъпи дрехи. Ако мога да си позволя да го кажа, това е повече пасбище на бесове отколкото на овце. Несъмнено Петър е действувал така; Павел се е забавлявал по този начин. Твоят двор е повече нагласен да посреща добри хора, отколкото да ги създава. Злите не печелят много там, но добрите се израждат.” След това, когато описва злоупотребите с жалбите, никой праведен човек не може да чете това без да се ужаси. Накрая, като говори за необузданата алчност на римския престол в присвояването на власт, той заключава така (Lib. 3 de Council.): „Аз изразявам мърморенето и общите оплаквания в църквите. Тяхното стенание е от това, че биват осакатявани и разкъсвани. Няма никой, който да не оплаква тази язва. Питате каква язва? Епископите ограбват абатите, архиепископите ограбват епископите и т.н. Странно ще бъде, ако това може да бъде оправдано. Ако го направиш, доказваш, че имаш пълна власт, но не и пълна праведност. Правиш това, защото имаш сила да го направиш; но въпросът е дали трябва да го направиш. Ти си назначен да запазваш, а не да завиждаш на почитта и на положението на другия.”

Счетох за уместно да цитирам тези няколко текста от много, отчасти за да могат да видят моите читатели колко дълбоко е била пропаднала Църквата, и отчасти за да видят с каква скръб и жалост всички набожни хора са гледали на това бедствие.

(По-късните папски претенции са противни на принципите на Григорий І и Бернар, 19-22)
19. Съвременното папство в неговите претенции за власт

Но дори да признаем на днешния римски понтиф върховенството и властта, които неговият престол е имал в предходните векове, както във времето на Лъв и Григорий, какво ще означава това за съвременното папство? Аз тук не говоря за светско господство или за държавна власт, които ще бъдат обяснени по-късно на съответното място (глава 11, р. 8-14); но каква прилика има между духовната власт, с която те се хвалят, и състоянието през онези времена? Единственото определение, което те дават за папата, е, че той е върховен глава на Църквата на земята и вселенски епископ на цялата земя. Самите понтифи, когато говорят за своята власт, заявяват с голяма надменност, че имат власт да заповядват; че другите имат задължение да им се подчиняват; че всички техни постановления трябва да се смятат за потвърдени от божествения глас на Петър; че областните събори, които нямат присъствието на папата, нямат власт; че могат да назначават свещениците на всяка църква; и че могат да изискват отговорност пред своя престол от всеки, който е назначен на друго място. Многобройни неща от този вид се съдържат в глупостите на Грациан, които не споменавам, за да не отегчавам моите читатели. Всичко се свежда до това, че на римския понтиф принадлежи върховната власт във всички църковни дела, било в постановяване и определяне на доктрини, или в прокарването на закони, или в налагането на дисциплина, или в произнасянето на присъди.

Също би било отегчително и излишно да разглеждаме привилегиите, които те си приписват в това, което наричат „резервации.” Но най-нетърпимо от всичко е това, че те не позволяват никаква съдебна власт на земята, която да ги възпира и обуздава, когато те похотливо злоупотребяват със своята абсолютна власт. „Никой човек (казват те) няма право да променя решенията на този престол, поради върховенството на римската църква.” И отново, „Съдията не може да бъде съден нито от императора, нито от кралете, нито от свещениците, нито от народа.” Със сигурност е достатъчно надменно един човек да поставя себе си за съдия над всички, докато той самият не се поставя под ничий съд. Но какво става ако тиранизира Божия народ? Ако разпилява и опустошава Христовото царство? Ако безпокои цялата Църква? Ако превръща пасторското служение в грабителство? Макар че трябва да бъде проклет от всички, той настоява, че никой не може да го държи отговорен. Езикът на понтифите е, „Бог благоволи да решава делата на другите хора чрез хора, но за свещеника на този престол е запазил абсолютна власт, отговорна само пред Неговия съд.” И отново, „Делата на поданиците биват съдени от нас; нашите дела биват съдени единствено от Бога.”

20. Прекомерните претенции са подкрепени от нови фалшификации

И за да могат такива постановления да имат повече тежест, те лъжливо привеждат имената на ранните понтифи, като че ли нещата са били такива от самото начало, макар да е абсолютно сигурно, че това, което приписва на понтифа повече, отколкото му е дадено от древните събори, както показахме, е нова и извършена наскоро фалшификация. Те довеждат своето безочие дотам да публикуват указ от името на Анастасий, константинополски патриарх, в което той свидетелствува, че древните правила постановяват нищо да не се прави дори в най-далечните провинции, без преди това да бъде сведено до знанието на римския престол. Без да обръщаме внимание на неговата изключителна глупост, кой може да повярва, че такова превъзнасяне на римския престол идва от противник и съперник на неговите почести и достойнство? Но без съмнение е били необходимо тези антихристи да стигнат до такава степен на лудост и слепота, та тяхното нечестие да бъде явно за всички хора със здрав разум веднага, когато отворят очите си. Заповедните послания, събрани от Григорий ІХ, също и Клементините, и Extravagantes на Мартин, лъхат още по-явно и в по-бомбастични думи изразяват тази безгранична ярост и тирания като на варварски главатари. Но това са писанията, на основа на които романистите искат да бъде оценявано тяхното папство. От тях произлизат онези известни аксиоми, които до днес имат силата на божествени словеса в цялото папство, а именно, че папата не може да греши; че папата е над съборите, че папата е вселенски епископ на всички църкви и главен Началник на земната Църква. Не казвам нищо за още по-големите нелепости, които глупавите каноници бърборят в своите училища, с които римските теолози не само се съгласяват, но дори одобряват в ласкателство към своя идол.

21. Григорий осъжда това, което папите днес твърдят

Няма да се отнасям към тях твърде сурово. Против тяхното безочие някои биха цитирали думите, които Киприан отправя към епископите на събора, който ръководи: „Никой от нас не назначава сам себе си за епископ, нито принуждава своите колеги да му се подчиняват чрез тиранията на страха.” Някои могат да приведат това, което дълго след това бива постановено в Картаген, „Никой не може да бъде наричан началник на свещениците или първи епископ”; и могат да съберат много доказателства от историята, канони от съборите и много текстове от древни автори, които да върнат римския понтиф до неговото законно положение.

Но аз ще пропусна тези неща, за да не изглежда, че съм прекалено груб с тях. Все пак, нека тези достойни защитници на римския престол ми кажат с каква съвест могат да защитават титлата „вселенски епископ,” когато виждат, че тя толкова често бива анатемосвана от Григорий. Ако обърнем внимание на неговото свидетелство, тогава те, като наричат своя понтиф „вселенски,” те всъщност го обявяват за Антихрист.

Няма одобрение дори за названието „глава.” Защото Григорий говори така: „Петър е бил главен член на тялото, Йоан, Андрей и Яков са били водачи на отделни общности. Но всички са били членове на Църквата под една глава: светии пред закона, светии под закона, светии под благодат, всички усъвършенствуващи Господното тяло; никой от тях не е желаел да бъде наричан вселенски” (Gregor. Lib. 4 Ep. 83).

Когато понтифът си приписва властта да заповядва, той не е в съгласие с това, което Григорий казва на друго място. Защото когато Евлогий, александрийски епископ, казва, че е получил заповед от него, той му отговаря така: „Моля те да не допускаш до моя слух тази дума ‘заповед,’ защото знам кой съм аз и знам кои сте вие; по положение ти си мой брат, по характер си мой баща. Затова аз не заповядвам, а само си позволявам да предложа това, което ми изглежда полезно” (Gregor. Lib. 7 Ep. 30).

Когато папата разширява безгранично своята власт, той извършва голяма и бедствена несправедливост не само против другите епископи, но и против всяка отделна църква, като ги разкъсва и разрушава, за да издигне над техните развалини своя престол.

Когато прави себе си неподвластен на всякакъв съд и желае да царува като тиранин, определяйки своите прищевки за единствен закон, това е твърде обидно и твърде гнусно, за да бъде църковен закон, на който да се подчиняваме при всякакви случаи. То е напълно отвратително от гледна точка не само на набожността, но също и на здравия разум.

22. Извратеността на съвременното папство

Но за да не бъда принуден да обсъждам и разглеждам отделно всяка точка, отново призовавам онези, които в наши дни могат да бъдат смятани за най-добри и най-верни защитници на римския престол, да кажат дали не се срамуват да защитават сегашното състояние на папството, което очевидно е стотици пъти по-извратено отколкото в дните на Григорий и Бернар, макар че дори тогава тези святи мъже са негодували против него. Григорий се оплаква навсякъде (Lib. 1 Ep. 5; Ep. 7, 25; et al.), че безмерно бива отвличан от странични дейности; че под примамката на епископското служение е върнат обратно в света, и че се занимава със земни грижи повече отколкото когато е бил мирянин; че е толкова притиснат от шума на светските дела, че умът му въобще не може да се издигне до горните неща; че е разтърсван от много силни вълни и атакуван от бурите на неспокойния живот, така че наистина може да каже, „Слязъл съм в дълбините на морето.” Сигурно е, че сред тези светски дейности той е можел да поучава хората в проповеди, да ги увещава лично и да поправя онези, които са имали нужда от поправление; да строи Църквата, да съветва своите колеги и да ги увещава относно техните задължения. Нещо повече, оставало му е някакво време за писане, и все пак той оплаква своето тежко положение, че е слязъл в дълбините на морето. Ако управлението по онова време е било бездна, какво да кажем за сегашното папство? Каква прилика може да има между тогава и сега? Днес няма проповеди, няма загриженост за дисциплината, няма ревност за църквите, няма действие на Духа; накратко, няма нищо друго освен светът. И въпреки това тази бъркотия бива възхвалявана така, като че ли няма нищо по-добре устроено и подредено от нея.

Също и Бернар, какви оплаквания излива, какви стенания отправя, когато вижда пороците на своята епоха? Тогава какво би направил, ако види този железен, или дори по-лош от железен век, в който живеем? Следователно колко нечестно е не само упорито да защитават като свещено и божествено това, което всички светии винаги единодушно са отхвърляли, но и да злоупотребяват с тяхното свидетелство в полза на папство, което очевидно никога не е било известно на онези светии! Макар че аз признавам по отношение на времето на Бернар, че всички неща тогава са били така извратени, че времето много прилича на нашето. Но липса на всякакъв срам е да се търси оправдание от този междинен период на Лъв, Григорий и другите, защото това би било същото като да оправдаваме тиранията на Цезар с хвалби за ранното състояние на Римската република; с други думи, да използваме похвалите на свободата за да превъзнасяме тиранията.

(Обвинения против късното папство, 23-30)
23. Има ли въобще в Рим някаква църква или епископство?

Накрая, макар че всички тези неща са очевидни, възниква напълно нов въпрос: Ние отричаме, че в Рим има Църква, в която да има положени такива привилегии; отричаме, че има епископ, който да държи достойнството на тези привилегии. Дори да приемем, че всички тези неща са верни (макар че ние вече доказахме противното), че чрез думите на Христос Петър е бил назначен за глава на вселенската Църква, и че поверената му почест е вложена в римския престол, че това е одобрено от авторитета на ранната Църква и потвърдено от дълга традиция; че върховната власт винаги е била отдавана единодушно от всички на римския понтиф, че докато той е съдия на всички дела и на всички хора, той самият не подлежи на съд от никой човек. Нека дори да признаем повече, ако те искат, аз отговарям с една дума, че никое от тези неща не е от полза, ако в Рим няма църква и епископ. Те трябва неизбежно да заключат, че това, което не е църква, не може да бъде майка на всички църкви, че този, който не е епископ, не може да бъде глава на всички епископи. Те искат да имат апостолически престол в Рим? Нека да ми покажат истинско и законно апостолство. Искат да имат върховен понтиф? Нека да ми покажат епископ. Но как? Къде ще ми покажат някакво подобие на църква? Без съмнение, те говорят за църква и тя е винаги в устата им. Но определено Църквата се отличава с определени белези, и „епископ” е название на служение. Тук не говоря за хората, а за управлението, което трябва винаги да се вижда в Църквата. И така, къде е служението, което Христовата наредба изисква? Нека да си спомним това, което казахме преди за задълженията на презвитерите и епископите. Ако оценим институцията на кардиналите според този критерий, трябва да признаем, че те само презвитери. Но бих искал да знам поне едно качество на епископ, което папата притежава. Първата точка в служението на епископа е да поучава хората в Божието Слово; втората и следваща точка е да отслужва тайнствата; третата е да увещава и наставлява, да поправя съгрешилите и да възпира хората чрез свята дисциплина. Кое от всички тези неща прави той? Всъщност, кое от всички тези неща претендира, че прави? Затова нека да кажат на какво основание искат да го смятаме за епископ, след като той дори не се преструва, че върши дори и най-малките задължения на епископ.

24. Отстъпничеството

Епископът не е като царя. Царят, дори когато не изпълнява дълга си на цар, все пак запазва титлата и почестите; но когато определяме кой е епископ, гледаме заповедта на Христос, която винаги трябва да има върховна власт в Църквата. Нека романистите да отговорят на този въпрос. Аз отричам, че техният понтиф е началник на епископите, тъй като виждам, че той не е епископ. Ако искат да успеят в своите твърдения, те трябва да докажат, че това мое твърдение е невярно. Какво казвам аз? Че той по нищо не е епископ, но във всичко е противното на епископ. С какво да започна? С учението или с морала? Какво да кажа, или какво да подмина с мълчание, или с какво да завърша? Аз твърдя това: Докато в наши дни светът е толкова наводнен с извратени и безбожни доктрини, толкова изпълнен с всякакво суеверие, толкова заслепен от заблуди и потопен в идолопоклонство, няма нито едно от тези неща, което не е произлязло от папството или поне не е одобрено от него. Нито има някаква друга причина понтифите да са така разгневени против съживеното учение на Благовестието, да напрягат всички сили да го подтискат и да подтикват всички крале и князе към жестокост, освен защото виждат как цялото им господство се разтърсва и разпада от победата на Христовото Благовестие. Лъв е бил жесток, Климент е бил кръвожаден, Павел е бил свиреп. Но като нападат истината, това не е толкова от естествения темперамент, колкото от усещане, че нямат друг начин да задържат своята власт. Следователно, като виждат, че не могат да бъдат в безопасност освен ако не изгонят Христос, те се трудят за тази кауза така, като че ли се бият за своите олтари и огнища, за своя живот и за живота на своите привърженици. Тогава какво? Можем ли да виждаме апостолически престол там, където няма нищо друго освен ужасно отстъпничество? Може ли да бъде Христов наместник онзи, който чрез своите яростни усилия в гонение на Благовестието ясно заявява, че е Антихрист? Може ли да бъде наследник на Петър онзи, който ходи с огън и меч и унищожава всичко, което Петър е изградил? Може ли да бъде глава на Църквата онзи, който след като отсича Църквата от Христос, нейната истинска Глава, разкъсва и наранява нейните членове? Наистина, Рим може и да е бил някога майка на всички църкви, но тъй като се е превърнал в седалище на Антихриста, вече не е това, което е бил.

25. Царство на Антихриста

За някои можем да изглеждаме клеветници и крамолници, когато наричаме римския понтиф Антихрист. Но тези, които мислят така, не осъзнават, че по този начин отправят обвинение в невъздържаност против Павел, на чиято основа говорим, и дори говорим неговите думи. Но ако някой възразява, че думите на Павел имат различно значение и ние ги изопачаваме против римския понтиф, накратко ще покажа, че те могат да бъдат приложени единствено за папството. Павел казва, че Антихристът ще седи в Божия храм (2 Сол. 2:4). В друг текст Духът, изобразявайки го в личността на Антиох, казва, че неговото царуване ще бъде с горделиви суетни думи (Дан. 7:25). От това заключаваме, че неговата тирания е повече над душите, отколкото над телата, тирания, която се противи на духовното царство на Христос. А неговото естество е такова, че той не отрича нито името на Христос, нито името на Църквата, но използва името на Христос като прикритие и се промъква в името на Църквата като под маска. Но макар че всички ереси и отцепници от самото начало принадлежат на царството на Антихриста, все пак, когато Павел предсказва, че ще дойде отстъплението, чрез това описание той показва, че този престол на мерзостта ще бъде издигнат тогава, когато върху Църквата дойде всеобщо отстъпление, макар че много членове на Църквата, пръснати навсякъде, ще продължат в истинното единство на вярата. Но когато той добавя, че още в неговото време е започнала да действува невидимо тайната на беззаконието, която след това ще бъде открито изявена, от това разбираме, че това бедствие не е било причинено от един човек, нито ще завърши в един човек (виж Калвин относно 2 Сол. 2:3; Дан. 7:9). Нещо повече, когато белегът, по който той отличава Антихриста, е, че той ще ограби Бога от Неговата почит и ще я присвои за себе си, той ни дава главния белег, който можем да следваме като търсим Антихриста; особено когато тази горделивост води д ооткрито опустошаване на Църквата. Като виждаме ясно, че римският понтиф безочливо си присвоява най-характерните черти на Бога и на Христос, не може да има съмнение, че той е водач и знаменосец на едно безбожно и мерзостно царство.

26. Папството е много далеч от истинския църковен ред

Нека сега романистите да ни се противопоставят с позоваване на древността; като че ли сред такава цялостна промяна във всяко отношение почитта на престола може да продължава там, където вече няма престол. Евсевий казва, че Бог, за да приготви пътя за Своето възмездие, прехвърли църквата от Ерусалим в Пела (Euseb. Lib. 3 cap. 5). Това, което веднъж е било направено, може да се направи още много пъти. Следователно е напълно нелепо и смехотворно да се поставя честта на първенството в конкретно място, и този, който всъщност е най-заклет враг на Христос, главен противник на Благовестието, най-голям опустошител и разрушител на Църквата, най-жесток убиец и мъчител на светиите, да бъде смятан за наместник на Христос, наследник на Петър, главен свещеник на Църквата, само защото заема това, което преди е било първи престол сред всички престоли. Не казвам колко голяма разлика има между беззаконието на папата и добре управлявания ред в Църквата; макар че този единствен факт може веднага да реши въпроса. Защото никой човек със здрав разум няма да ограничи епископството в олово и печати, още по-малко в това служение на правила и ограничения, в които се била състояла духовната власт на папата. Затова много правилно е казано, че тази прехвалена римска църква отдавна се е превърнала в земен царски двор, единственото нещо, което сега може да се види в Рим. Тук не говоря за пороците на кардиналите, а показвам, че самото папство е напълно противно на църковната система.

27. Нечестивото поведение и еретичните учения на папите са напълно противоположни на техните претенции

Но ако стигнем до отделните хора, добре известно е какви хора ще открием. Без съмнение Юлий и Лъв, Климент и Павел ще са стълбове на християнската вяра, първи тълкуватели на религията, макар че да не са знаели нищо повече за Христос от това, което са научили в школата на Лукиан. Но защо да даваме имената на три-четири понтифи? Като че ли има някакво съмнение относно религията, изповядвана в наши дни от понтифите с техния съвет от кардинали и професори. Първата точка на тайната теология, която е на мода сред тях, е, че няма Бог. Друга точка е, че всичко, което е писано и поучавано относно Христос, е лъжа и измама. Трета точка е, че учението за бъдещия живот и крайното възкресение е обикновена басня. Признавам, че не всички вярват в това, и само малко го изповядват открито. Но това отдавна е станало обичайната религия на понтифите; и макар че това е известно на всички, които познават Рим, римските теолози не престават да се хвалят, че по специална привилегия нашият Спасител е направил така, че папата не може да греши, защото било казано на Петър, „Аз се молих за теб, да не отслабне твоята вяра” (Лука 22:32). Какво печелят те чрез своето безочие, освен че правят целия свят да разбере, че са достигнали крайността на нечестието, така че нито се боят от Бога, нито зачитат хората?

28. Отстъпничеството на Йоан ХХІІ

Но нека да предположим, че нечестието на тези понтифи, които споменах, не е известно, тъй като не са го публикували в проповеди или писания, но са го проявявали само на масата или в покоите си, или поне вътре в дворците си. Но ако те искат да запазят привилегиите, за които претендират, те трябва да изключат от своя списък с понтифи Йоан ХХІІ, който открито твърди, че душата е смъртна и умира с тялото до деня на възкресението. И за да ви покажа, че по онова време целият престол с неговите главни опори напълно е бил пропаднал, никой от кардиналите не се възпротивил на неговата лудост, и само професорите в Парижкия университет са поискали от краля да настоява за публично отричане. Кралят забранява на своите поданици всякакво общение с него, ако не се покае незабавно, и прогласява своята забрана по обичайния начин чрез вестоносци. Принуден по този начин, той се отрича от своята заблуда. Този пример ме освобождава от необходимостта да продължавам да споря с моите противници, когато те казват, че римският престол и неговите понтифи не могат да грешат относно вярата, защото било казано на Петър, „Аз се молих да не отслабне вярата ти.” Определено чрез това срамно пропадане той е отпаднал от вярата и е станал видимо доказателство за потомците, че не всички онези, които наследяват Петър в епископството, са Петровци; макар че самото твърдение е твърде детинско за да се нуждае от отговор. Защото ако те настояват да прилагат към наследниците на Петър всяко нещо, което е казано за Петър, ще следва, че те всички са Сатани, защото нашият Господ веднъж каза на Петър, „Махни се зад Мен, Сатано, ти си Ми съблазън.” Колкото е лесно за тях да се позовават на първите думи, толкова е лесно за нас да отговорим с вторите.

29. Моралната разпуснатост на папите

Но аз не се наслаждавам на този нелеп начин на спор и затова ще се върна на въпроса, от който се отклоних. Да приковем Христос, Святия Дух и Църквата към конкретно място, така че всеки, който владее от него, дори да е дявол, все пак трябва да бъде смятан за Христов наместник и глава на Църквата, само защото това място преди е било престол на Петър, е не само безбожно и оскърбително за Христос, но също е нелепо и противно на здравия разум. Дълго време римските понтифи са били или напълно лишени от религия, или са били нейни най-големи врагове. Следователно, престолът, който те заемат, не ги прави Христови наместници, а е идол, който става бог, когато бъде поставен в Божия храм (2 Сол. 2:4). След това, ако трябва да изследваме нравите, нека папите сами да отговорят кое е това в тях, което да ги прави да са епископи. Първо, начинът на живот в Рим, който те не само мълчаливо пропускат, но също и открито одобряват, е напълно недостоен за епископ, чийто дълг е да обуздава разпуснатостта на хората чрез строгостта на дисциплината. Но няма да бъда дотолкова суров към тях, че да ги обвинявам за грешките на другите. Но когато те с целия си двор, с почти целия съвет от кардинали и с цялото множество на свещениците са така посветени на нечестие, неприличие, нечистота нечестие и всякакви престъпления, че приличат повече на чудовища, отколкото на хора, в това показват, че не са никакви епископи. Няма защо да се страхуват, че ще разкривам още повече тяхната низост. Защото е болезнено да вървя през такова мръсно блато, а също трябва да пожаля чувствителните уши. Но смятам, че достатъчно съм доказал това, което твърдя от началото, а именно, че дори Рим да е бил преди главна църква, днес той не заслужава да бъде смятан дори за най-малък от членовете на Църквата.

30. Кардиналите

Относно онези, които те наричат кардинали, не знам какво е станало, та са се издигнали до такава висота. По времето на Григорий това название се е използвало само за епископите (Gregor. Lib. 2 Ep. 15, 77, 79; Ep. 6, 25). Защото когато споменава за кардинали, той говори не само за римската църква, но и за всяка друга църква, така че накратко, свещеник-кардинал е просто епископ. Не мога да открия това название сред авторите в предишните векове. Но виждам, че те са били по-нисши от епископите, които сега превъзхождат по ранг. Има един добре известен текст в Августин: „Макар че по отношение на почестта, която обичаят е определил в Църквата, служението на епископ е по-голямо от това на презвитера, в много отношения Августин е по-нисш от Йером” (August. ad Hieron. Ep. 19). Тук той определено не разграничава презвитера в римската църква от другите презвитери, но ги поставя всички на едно ниво под епископите. И това е било толкова строго спазвано на Картагенския събор, когато са присъствували двама посланици на римския престол, единият епископ, а другият презвитер, че вторият е бил поставен на по-долно място. Но за да не се спираме твърде дълго на древните времена, имаме описание на един събор в Рим под ръководството на Григорий, на който презвитерите седят на най-ниското място и се записват сами, докато дяконите въобще не биват записвани. И наистина, по онова време те не са имали служение, освен да са под епископ и да му служат в отслужването на Словото и тайнствата. Сега тяхното положение така е променено, че са станали помощници на крале и цезари. И няма съмнение, че те постепенно са израствали в своята власт, докато достигнат своето настоящо положение на достойнство.

Беше уместно да кажа тези неща мимоходом, за да могат моите читатели да разберат колко много римския престол, какъвто е в наши дни, се различава от древния престол, чрез който той се опитва да се прикрива и да се защитава. Но каквото и да са били преди това, тъй като нямат истинско и законно служение в Църквата, те запазват само видима и празна маска; дори, тъй като във всяко отношение те са противни на истинни служители, за тях неизбежно важи това, което Григорий толкова често пише. Неговите думи са, „Казвам това плачейки, заявявам стенейки; когато святата наредба пропадне отвътре, тя не може да устои дълго отвън” (Gregor. Lib. 4 Ep. 55, 56; Lib. 5 Ep. 7). Всъщност, това, което Малахия казва за такива хора, трябва да се изпълни в тях: „Но вие се отклонихте от пътя, направихте мнозина да се спъват в закона, извратихте завета направен с Левия, казва Господ на Силите. Затова и Аз ви направих презряни и унижени пред всичките хора” (Мал. 2:8, 9). Сега ще оставя всички праведни да отсъдят сами какво трябва да е най-високото ниво на римската йерархия, на което папистите с нечестиво безочие не се колебаят да подчинят дори самото Божие Слово, това Слово, което трябва да бъде почитано и свято на земята и на небето, за хората и за ангелите.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |
превод Copyright © Божидар Маринов, 2003