| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Осма

8. ЗА ВЛАСТТА НА ЦЪРКВАТА ОТНОСНО ЧЛЕНОВЕТЕ НА ВЯРАТА. НЕОБУЗДАНИЯТА РАЗВРАТ НА ПАПСКАТА ЦЪРКВА В УНИЩОЖАВАНЕТО НА ЧИСТОТАТА НА УЧЕНИЕТО.

Тази глава е разделена на две части:

1. Границите, в които трябва да се ограничи Църквата по такива въпроси, р. 1-9.
2. Изобличение към Римската църква, че е престъпила тези граници, р. 10-16.

Раздели.

1. Тъй като в седемте предишни глави бяха разгледани белезите и управлението на Църквата, тук властта на Църквата бива разглеждана в три неща, а именно Учение, Законодателство, Съдебна власт.
2. Авторитетът и властта дадени на църковните служители не са дадени лично на тях, а на тяхното служение. Това е показано в случая с Мойсей и левитското свещеничество.
3. Същото нещо показано в случая с Пророците.
4. Същото нещо показано в случая с Апостолите и със самия Христос.
5. Църквата е ограничена от писаното Божие Слово. Христос е единственият Учител на Църквата. От Неговите уста служителите трябва да взема всичко, което учат за спасението на хората. Различни форми на божествено поучение. Първо, лични откровения.
6. Втора форма на поучение, а именно, чрез Закона и Пророците. По отношение на учението Пророците са били тълкуватели на Закона. Към тях се добавят Историческите книги и Псалмите.
7. Последна форма на поучение от самия наш Спасител изявен в плът. На тази епоха са дадени различни названия, за да ни покажат, че не трябва да мечтаем за нищо по-съвършено от писаното Слово.
8. Нищо не може да бъде законно поучавано в Църквата, ако не се съдържа в писанията на Пророците и Апостолите, както е им изявено от Христовия Дух.
9. Нито Апостолите, нито хората по времето на Апостолите, нито цялата Църква имат право да престъпват тези граници. Това се потвърждава от текстове от Петър и Павел. Един още по-силен аргумент.
10. Римските тирани поучават друго учение, а именно, че Съборите не могат да грешат, и следователно могат да измислят нови догми.
11. Отговор на папистките аргументи за авторитета на Църквата. Аргумент, че Църквата ще бъде водена във всяка истина. Отговор. Това обещание е направено не само за цялата Църква, но и за всеки индивидуален вярващ.
12. Продължение на отговорите.
13. Продължение на отговорите.
14. Аргумент, че Църквата трябва да попълни недостатъчността на писаното Слово чрез предания. Отговор.
15. Аргумент основан на Матей 18:17. Отговор.
16. Възражения основани на Кръщението на деца и на каноните на Никейския събор, относно същото естество на Сина. Отговор.

(Църковната власт е ограничена от Божието Слово, 1-9)
1. Задачи и граници на доктриналната власт на Църквата

Сега стигаме до третия раздел, а именно, властта на Църквата, съществуваща в отделните епископи, или в съборите, били те местни или общи. Говоря само за духовната власт, която по право принадлежи на Църквата, и която се състои в поучение, или в съдебна власт, или в законодателство. По отношение на учението има два раздела, а именно, властта за определяне на догмите и за тяхното тълкувание.

Преди да започна да разглеждам всяко отделно, бих искал да напомня на набожния читател, че всичко, което се поучава относно властта на Църквата, трябва да е съобразено с това, което Павел заявява (2 Кор. 10:8; 13:10), че тя е била дадена именно за назидание, а не за разрушение, и законно я използват онези, които смятат себе си за само слуги на Христос и в същото време слуги на Христовия народ. Нещо повече, единственият начин, по който служителите могат да назидават Църквата, е като се трудят да поддържат властта на Христос, която бива нарушена, ако не Му се отдава това, което е получил от Бащата, а именно, да бъде единствен Господар на Църквата. Защото не за друг, а единствено за Него се казва, „Него слушайте” (Мат. 17:5).

Следователно, църковната власт не трябва да бъде злонамерено превъзнасяна, а трябва да бъде ограничавана в определени граници, за да не бъде тласкана насам-натам по човешки прищевки. По тази причина ще бъде много полезно да видим как е описана от Пророците и Апостолите. Защото ако даваме безусловно на хората всяка власт, която те смятат за правилно да си присвоят, лесно е да видим колко бързо тя ще се изроди в тирания, която е напълно чужда на Христовата Църква.

2. Доктриналната власт на Мойсей и свещениците

Следователно, тук е необходимо да си припомним, че всяка власт и достойнство, които Святият Дух дава на свещеници, или пророци, или апостоли, или наследници на апостоли, е напълно дадена не на самите хора, а на служението, на което те са назначени; или, да говорим по-ясно, на Словото, за чието служение те са назначени. Защото ако разгледаме всичко по ред, ще открием, че тен е са облечени с властта да поучават или да тълкуват, освен в името и чрез Словото на Господа. Защото винаги, когато са призовани в служение, заповедта е да не внасят нищо от себе си, а да говорят от Господните уста. Нито Той ги извежда напред да бъдат чути от хората преди да ги научи какво да говорят, за да не говорят нищо друго освен Неговото Слово.

Мойсей, началник на всички пророци, имаше предимство пред другите (Изх. 3:4; Вт. 17:9), но преди това му бяха дадени заповеди, за да не може да говори въобще освен от Господа. Затова, когато хората приеха неговото учение, се казва, че са повярвали на Господа и на Неговия слуга Мойсей (Изх. 14:31).

Също беше утвърдено с най-строги санкции да не бъде презирана властта на свещениците (Вт. 17:9). Но Господ в същото време показва при какви условия те трябваше да бъдат слушани, когато казва, че е сключил Своя завет с Левий, та законът на истината на бъде в устата му (Мал. 2:4-6). Малко след това добавя, „Устните на свещеника трябва да пазят знание, и от неговите уста трябва хората да искат закона. Защото той е посланик на Господа на Силите.” Следователно, ако свещеникът иска да бъде чут, нека да се покаже Божий посланик; тоест, нека вярно да предава заповедите, които е получил от своя Създател. Затова, когато се говори за начина на слушане, изрично се казва, „Според изяснението на закона, както те научат” (Вт. 17:10-11).

3. Доктриналната власт на пророците

Естеството на властта, дадена на пророците като цяло, е красиво описано от Езекиил: „Сине човешки, поставих те страж за Израилевия дом; слушай, прочее, словото от устата Ми, и предупреди ги от Моя страна” (Езек. 3:17). Този, на когото е заповядано да слуша от устата на Господа, не му ли е забранено да измисля нещо от себе си? И какво означава да ги предупреждава от Господа, освен да говори така, че да може уверено да заяви, че словото, което дава, не е негово собствено, а е Божие Слово? Същото нещо е изразено от Еремия с други думи, „Пророк, който има истински сън, нека разказва съня, и оня, който има послание от Мене, нека говори Моето послание вярно” (Ер. 23:28). Със сигурност тук Бог обявява на всички закона, и това е закон, който не позволява никой да поучава повече отколкото му е заповядано. След това Той нарича „плява” всичко, което не произлиза само от Него. Затова никой от пророците не отваря устата си преди да има слово от Господа. Затова толкова често срещаме изразите, „Господното слово, наложеното от Господа, така казва Господ, устата Господни изговориха това.” И правилно, защото Исая възкликва, че устните му са нечисти (Ис. 6:5); а Еремия признава, че не знае да говори, защото е дете (Ер. 1:6). Ако те говорят своите си думи, може ли от нечистите уста на единия и детските уста на другия да излезе нещо, което не е нечисто или детинско? Но техните уста са станали святи и чисти тогава, когато са станали части на Святия Дух. След като са по този начин строго ограничени да не говорят нищо освен това, което са получили, пророците биват облечени с голяма власт и пищни названия. Защото когато Господ заявява, „Виж, днес те поставих над народите и над царствата, за да изкореняваш и да съсипваш, да погубваш и да събаряш, да градиш и да садиш,” Той в същото време дава причината за това, „Ето, турих думите Си в устата ти” (Ер. 1:9, 10).

4. Доктриналната власт на апостолите

Сега, ако разгледате апостолите, те са похвалени с много изтъкнати названия, като Светлина на света, Сол на земята, да бъдат слушани като Христос, каквото вържат или развържат на земята ще бъде вързано или развързано на небесата (Мат. 5:13, 14; Лука 10:16; Йоан 20:23). Но те самите заявяват каква е властта, която тяхното служение им дава, а именно, че ако са апостоли, не трябва да говорят каквото на тях им е угодно, а вярно да предават заповедите на Този, Който ги е пратил. Думите, с които Христос защитава тяхното посланичество, са достатъчно ясни, „Идете, прочее, научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал” (Мат. 28:19, 20). И за да не бъде позволено на никой да се отклони от този закон, Той го налага и върху самия Себе Си: „Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 7:16). Той, Който винаги е бил единственият и вечен съветник на Бащата, Когото Бащата е назначил Господ и Учител, като извършва служението на поучение, чрез Своя пример показва на всички служители правилото, което трябва да следват в поучението. Следователно, властта на Църквата не е безкрайна, а е подчинена на Господното Слово и е ограничена от него.

5. Единството и многообразието на откровението

Но макар че правилото, което винаги е съществувало в Църквата от самото начало и трябва да съществува и в наши дни, е Божиите служители да поучават само това, което са научили от самия Бог, все пак според различните времена те са имали различни начини на откровение. Начинът, който сега съществува, се различава много от този в древните времена.

Първо, ако е вярно това, което Христос казва, „нито познава някой Отца, освен Синът и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие” (Мат. 11:27), тогава онези, които желаят да достигнат до познание за Бога, трябва винаги да бъдат насочвани от тази вечна мъдрост. Защото как биха могли да схванат с ума си Божиите тайни или да ги говорят на другите, ако не бъдат научени от Този, на Когото единствено са известни тайните на Бащата? Следователно, единственият начин, по който святите хора в древните времена са познавали Бога, е като са гледали Сина като в огледало. Когато казвам това, имам предвид, че Бог никога не е изявявал Себе Си на хората по друг начин освен чрез Своя Син, тоест чрез Своята единствена мъдрост, светлина и истина. От този извор Адам, Ной, Авраам, Исак, Яков и другите са черпели всяко небесно познание, което са имали. От същия извор и всички пророци са получавали небесните пророчества, които са прогласявали.

Защото тази мъдрост не се е изявявала винаги по един и същ начин. С патриарсите Той е използвал тайни откровения, но в същото време, за да ги потвърди, е използвал знамения, за да бъде невъзможно за тях да се съмняват, че именно Бог им е говорил. Това, което са получили, патриарсите са предали на потомството си, защото като го е положил в тях, Бог ги е задължил да го разпространяват по този начин, докато техните деца и потомци знаят от вътрешното наставление от Бога, че това, което са чули, не е земно, а небесно.

6. Библейската основа на Божието Слово в Стария Завет

Но когато Бог решава да даде по-прославена форма на Църквата, Той благоволява да възложи и даде Своето Слово в писмен вид, за да могат свещениците да търсят в него това, на което да учат хората, и всяко учение да бъде подлагано на изпитване от него (Мал. 2:7). Затова, след оповестяването на Закона, когато на свещениците е заповядано да поучават от Господните уста, смисълът е, че не трябва да поучават нищо външно или чуждо на този вид учение, което Бог е обобщил в Закона, и е било незаконно за да добавят или да отнемат от него (Вт. 4:2; 13:1).

След това са пророците, чрез които Бог прогласява нови слова, добавени към Закона, но не толкова нови, а произтичащи от Закона и зачитащи Закона. Защото по отношение на учението пророците са били само тълкуватели на Закона и не са добавяли нищо към него, освен предсказания за бъдещи събития. С това изключение, всичко, което са говорели, е било чисто изложение на Закона. Но тъй като Господ благоволи учението да съществува в по-ясен и по-обширен вид, за да задоволява по-добре слабите умове, Той заповядва пророчествата също да бъдат записани и да бъдат смятани за част от Неговото Слово. В същото време към тях се добавят и исторически подробности, които също са съчинения на пророците, но изговорени от Святия Дух; сред пророчествата включвам също и Псалмите, тъй като притежават тези качества, които обикновено приписваме на пророчествата.

Следователно, цялото тяло, съставено от Закона, Пророците, Псалмите и Историческите книги, съставлява Господното Слово към Божия древен народ, и преди идването на Христос свещениците и учителите е трябвало да изпитват своето учение чрез него като мерило, и не е било законно за тях да се обръщат наляво или надясно, защото цялото им служение е било ограничено до това – да отговарят на хората от Божиите уста. Това се разбира от известния текст в Малахия, в който е заповядано да помнят Закона и да го зачитат докато Благовестието бъде проповядвано (Мал. 4:4). Защото така Той възпира хората от всякакви случайни учения и не им позволява да се отклоняват ни най-малко от пътя, който Мойсей вярно е посочил. И причината Давид така величествено да възвеличава Закона и да прогласява толкова много хвалебствия за него (Пс. 19, 119) е, че тъй като в него е положено всяко съвършенство, евреите да не копнеят за външни неща.

7. „Словото стана плът”

Но когато накрая Божията Мъдрост беше изявена в плът, Той напълно ни разкри всичко, което човешкият ум може да схване или трябва да вярва относно небесния Баща. Следователно, докато преди светлината е била неясна сега, след като Христос, Слънцето на правдата, е изгрял, имаме съвършеното сияние на Божествената истина като светъл ден. Не е обичайно благословение това, което апостолът пише: „Бог, Който при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в края на тия дни говори нам чрез Сина” (Евр. 1:1, 2); защото показва, и дори открито заявява, че отсега нататък Бог няма както преди да говори чрез този или онзи, че няма да добавя пророчество след пророчество, или откровение след откровение, но така е завършил всички части на учението в Сина, че Той трябва да бъде смятан за Негово последно и вечно свидетелство. По тази причина цялото време на новата епоха, от времето на Христовото явление с проповядването на Благовестието до Деня на Съда се определя като „последен час,” „последно време,” „последните дни,” та задоволени от съвършенството на Христовото учение, да се научим да не си измисляме нови учения, нито да приемаме измислени от други хора учения.

Следователно, има добра причина Бащата да назначи Сина за наш Учител със специални права, заповядвайки да слушаме само Него и никой човек. Когато казва, „Него слушайте!” (Мат. 17:5), той ни препоръчва Неговото служение, наистина, само с две думи, но думи с повече тежест и сила отколкото обикновено се разбира, защото по този начин Той ни изважда от всякакви човешки учения и ни ограничава само до Него, заповядвайки ни да търсим цялото учение на спасението единствено от Него, да зависим единствено от Него и да се придържаме единствено към Него; накратко, според смисъла на думите, да слушаме само Неговия глас. И наистина, какво можем сега да очакваме или да желаем от човека, когато пред нас се е явило самото Слово на живота и ни е обяснило Себе Си за да го разберем? Всяка уста трябва да замълчи веднага, когато заговори Този, в Когото според благоволението на нашия небесен Баща „са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието” (Кол. 2:3), и говори така както подобава на Божия Мъдрост (която е съвършена във всичко) и на Месия (от Когото очакваме откровение за всичко) (Йоан 4:25); с други думи, говори така, че не оставя след Себе Си нищо повече за казване.

8. Апостолите са упълномощени да поучават това, което Христос заповядва

Нека това да бъде установено правило – че в Църквата не трябва да се дава място на божествено слово освен онова, което се съдържа, първо, в Закона и Пророците; и второ, в писанията на Апостолите, и че единственият правилен начин на поучение в Църквата е според изискванията и правилата на това Слово.

От това също заключаваме, че на апостолите не е било позволено нищо повече от това, което е било позволено и на пророците, а именно, да тълкуват древните Писания и да показват как нещата, дадени там, са изпълнени в Христос; но те не са можели да правят това, ако не им е било дадено от Господа; тоест, ако Христовият Дух не е действувал преди това и не е изговарял техните думи. Защото Христос определи условията на тяхното посланичество по такъв начин, когато им заповяда да отидат и да поучават не това, което те самите произволно си измислят, а каквото Той е заповядал (Мат. 28:20). И нищо не може да бъде по-ясно от Неговите думи на друго място, „Но вие недейте се нарича учители, защото Един е вашият Учител, Христос” (Мат. 23:8-10). За да вложи това още по-дълбоко в техните умове, Той повтаря това два пъти на едно и също място. И тъй като поради невежество те не можеха да схванат нещата, които са чули и научили от устата на своя Учител, беше им обещано, че Духът на истината ще ги води във всяка истина (Йоан 14:26; 16:13). Трябва внимателно да спазваме тези ограничения. Служението, което Той възлага на Святия Дух, трябва да ни напомня за това, което Неговите уста са поучавали.

9. Самите апостоли не са били свободни да отиват отвъд Словото; колко по-малко техните наследници

Затова Петър, който беше съвършено научен от своя Учител относно това, което му е позволено, не оставя за себе си или за другите нищо повече от това да говори учението, дадено от Бога. „Ако говори някой, нека говори като такъв, който прогласява Божии словеса” (1 Пет. 4:11); тоест не с колебание, както е при онези, чиито убеждения са несъвършени, а с пълната увереност на Божий служител, който носи сигурно послание. Какво друго означава това освен пропъждане на всички измислици на човешкия ум (каквато и да е главата, която ги е измислила), та в Църквата на верните да се поучава и изучава само чистото Божие Слово; отхвърляне на човешките постановления, или по-скоро бълнувания (от каквито и водачи да идват), за да останат единствено Божиите наредби? Това са „оръжията на нашето воюване,” които „не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Кор. 10:4, 5). Това е върховната власт, с която трябва да бъдат облечени пасторите на Църквата, с каквото и име да се наричат, а именно, да носят смело Божието Слово, изисквайки всяко светско достойнство, слава, мъдрост и власт да се покорят и подчинят на неговото величие; да заповядват на всички от най-висши до най-нисши да уповават на неговата власт да изгражда дома на Христос и да събаря дома на Сатана; да хранят овцете и да гонят вълците; да наставляват и увещават кротките, да обвиняват, смъмрят и подчиняват бунтовните и безумните, да връзват и развързват; накратко, ако е необходимо, да горят и избухват, но всичко в Божието Слово.

Макар че, както отбелязах, има тази разлика между апостолите и техните наследници, че апостолите са били сигурни и автентични писалки на Святия Дух; и следователно техните писания трябва да бъдат смятани за Божии слова, докато другите нямат друго служение освен да поучават това, което е дадено и запечатано в Писанията. Следователно заключаваме, че верните служители не трябва да измислят нови учения, а просто да се придържат към учението, на което всички без изключение трябва да се покоряват. Когато казвам това, искам да покажа това, което изисква покорство не само от всеки отделен човек, а и от цялата Църква. По отношение на отделните хора, Павел определено беше назначен за апостол към коринтяните, и все пак заявява, че няма власт над тяхната вяра (2 Кор. 1:24). И така, кой ще си позволи да си приписва власт, за която самият апостол заявява, че не притежава? Но ако той признаваше такава власт в поучението, че всеки пастор да има право да изисква вътрешна вяра в това, което говори, той никога нямаше да положи като правило за коринтяните когато двама или трима пророци говорят, другите да отсъждат, и че ако нещо се открие на другия, първият трябва да замълчи (1 Кор. 14:29, 30). Така той не изключва никого, а подчинява всяка човешка власт на Божието Слово.

Но някой ще каже, че по отношение на цялата Църква нещата са различни. Аз отговарям, че на друго място Павел отговаря и на това възражение, когато казва, че вярата идва от слушане, а слушането от Божието Слово (Рим. 10:17). С други думи, ако вярата зависи единствено от Божието Слово, ако зачита само него и се обляга само на него, какво място остава за човешко слово? Този, който знае какво е вярата, никога няма да се колебае тук, защото вярата притежава достатъчна сила за да застане неустрашимо и непобедимо срещу Сатана, хитростите на ада и целия свят. Тази сила може да се намери само в Божието Слово. Следователно логиката, към която трябва да се придържаме тук, е валидна за всички хора и всички случаи: Бог отнема от човека властта да създава нови учения, за да може само Той да бъде наш Учител в духовното поучение, тъй като само Той е истинен и не може да лъже или да заблуждава. Тази логика важи както за цялата Църква, така и за отделния вярващ.

(Отхвърляне на претенциите за доктринална непогрешимост извън Словото, 10-16)
10. Римските претенции

Но ако тази власт на Църквата, описана тук, бъде сравнена с онази власт, която духовните тирани, лъжливо наричащи себе си епископи и религиозни прелати, в продължение на няколко века упражняват над Божиите хора, ще видим, че приликата е такава, каквато е между Христос и Велиал (2 Кор. 6:15). Моето намерение тук не е да разкривам недостойния начин, по който те употребяват своята тирания; само ще заявя доктрината, която те поддържат сега, първо в книги, и след това чрез огън и меч.

Като приемат за даденост, че вселенският събор е истинско представяне на Църквата, те тръгват от този принцип, и в същото време определят като безспорно, че такива събори са под прякото водителство на Святия Дух, и следователно не могат да грешат. Но когато те свикват събори, и като ги учредяват, те всъщност си приписват всичко онова, което според тях принадлежи на съборите. Следователно, те искат нашата вяра да зависи от техните прищевки, така че това, което те са решили по всеки въпрос, да бъде вкоренено в нашите умове; което те одобряват, да бъде одобрено от нас без никакво съмнение; каквото осъждат, ние също трябва да смятаме за справедливо осъдено. В същото време по техните прищевки и в презрение към Божието Слово, те измислят доктрини, за които изискват нашето съгласие, като заявяват, че никой човек не може да бъде християнин, ако не се съгласи с всички техни догми, позитивни и негативни, ако не с външна, поне с вътрешна вяра, тъй като Църквата има право да измисля нови членове на вярата.

11. Присъствието на Христос в Неговата Църква не отменя нейното подчинение към Словото

Първо, нека да чуем чрез какви аргументи те доказват, че тази власт е дадена на Църквата, и след това ще видим доколко те имат полза от своите твърдения.

Църквата, казват те, има благородното обещание, че никога няма да бъде изоставена от своя Съпруг, Христос, но ще бъде водена от Неговия Дух във всяка истина. Но от обещанията, които те имат навика да привеждат, много от тях са дадени както на цялата Църква, така и на отделните вярващи. Защото макар че Господ говори на дванадесетте апостоли, като каза, „Ето, Аз съм с вас винаги, до свършека на света” (Мат. 28:20); и отново, „Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века: Духът на истината” (Йоан 14:16, 17), Той дава тези обещания не само на дванадесетте като цяло, но и всеки от тях поотделно, и по същия начин на други ученици, които вече е приел или е щял да приеме. Когато те тълкува тези обещания, които са изпълнени с утеха, по такъв начин, че не са дадени на отделните християни, а на цялата Църква като цяло, какво друго е това освен да лишават християните от увереността, която те трябва да придобиват от обещанията, за да ги насърчава в техния път? Не отричам, че цялото тяло на вярващите е снабдено с многообразие от дарове и дарено с далеч по-голямо и по-богато съкровище на небесна мъдрост от кой да е християнин поотделно; нито казвам, че това е казано за вярващите като цяло, като че ли всички притежават в еднаква степен духа на мъдрост и познание; но ние не трябва да позволяваме на враговете на Христос да защитават една неправедна кауза като изопачават правилния смисъл на Писанието.

Пропускайки това, обаче, аз просто твърдя това, което е вярно, а именно, че Господ винаги присъствува със Своите хора и ги води чрез Своя Дух. Той е Дух не на заблуда, невежество, лъжа или мрак, а на сигурно откровение, мъдрост, истина и светлина, от когото те могат без заблуда да научат нещата, които са им дадени (1 Кор. 2:12); с други думи, „каква е надеждата, към която ви призовава, какво е богатството между светиите на славното от Него наследство” (Еф. 1:18). Но докато вярващите, дори онези от тях, които са дарени с по-превъзходни дарби, придобиват в настоящия живот само първите плодове и един вид предвкусване на Духа, за тях не остава нищо по-добро от това под съзнанието за своята слабост да се ограничат ревностно в границите на Божието Слово, за да не би като следват своя ум твърде далеч, да се отклонят от правия път, оставени без Духа, чрез Чието учение единствено могат да различат истината от лъжата. Защото всички признават с Павел, че „не считам, че съм уловил” (Фил. 3:12). Затова те се стремят към всекидневен напредък, а не към слава в съвършенство.

12. Църквата не е непогрешима

Но някой ще възрази, че това, което се приписва отчасти на кой да е от светиите, принадлежи в цялостна пълнота на Църквата. Макар че в това има някакво подобие на истина, аз отричам, че то е вярно. Наистина, Бог разпределя дарбите на Духа на всеки от членовете, така че не липсва нищо необходимо за цялото тяло, тъй като дарбите се дават за обща полза. Но богатствата на Църквата са винаги от такова естество, че още много е нужно за това превъзходно съвършенство, с което се хвалят нашите противници. Все пак Църквата не е оставена лишена в каквото и да било, но винаги има толкова, колкото е достатъчно, защото Господ знае какви са нейните нужди. Но за да я държи в смирение и набожна умереност, Той не й дава повече от това, което Той самият смята за необходимо.

Знам, че тук е обичайно да се възразява, че Христос е очистил Църквата „с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка” (Еф. 5:26, 27), и затова тя е наречена „стълб и подпорка на истината” (1 Тим. 3:15).

Но първият стих по-скоро показва какво Христос всекидневно извършва в нея, а не това, което веднъж вече е усъвършенствувал. Защото ако Той всекидневно освещава всички Свои хора, очиства ги, пречиства ги и изличава техните мръсни петна, пак е вярно, че те все още имат някакви петна и бръчки, и тяхното освещение е до известна степен несъвършено. Колко глупаво и безсмислено е да предполагаме, че Църквата, всички членове на която са доста опетнени и нечисти, е напълно свята и безгрешна във всяка своя част? Следователно, вярно е, че Църквата е осветена от Христос, но тук се вижда само началото на нейното освещаване; крайното и пълното съвършенство ще бъде извършено когато Христос Пресвятият истинно и изцяло я изпълни със Своята святост. Вярно е също, че нейните петна и бръчки са изличени, но така, че процесът продължава всеки ден, докато в Своето идване Христос изцяло премахне всеки останал недостатък. Защото ако не признаем това, ще бъдем принудени заедно с пелагианците да твърдим, че праведността на вярващите става съвършена в този живот; като катарите и донатистите няма да търпим никаква немощ в Църквата.

Както видяхме на друго място (Глава 1, р. 10), другият текст има много различно значение от това, което те поставят в него. Защото когато Павел наставлява Тимотей и го обучава за служението на истински епископ, той казва, че прави това за да го научи как да се държи в Божията Църква. И за да го направи да се посвети на делото с по-голяма сериозност и ревност, той добавя, че Църквата е стълб и подпорка на истината (1 Тим. 3:15). И какво друго означават тези думи освен че Божията истина е запазена в Църквата, и е запазена чрез проповядването; както на друго място казва, че „даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители” (Еф. 4:11); „за да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; но, действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос” (Еф. 4:14, 15). Следователно, причината истината да не угасне в света, а да остане ненакърнена, е защото Той е направил Църквата да бъде верен пазител, чрез чиято помощ и служение истината бива поддържана. Но ако това пазителство се състои в служението на Пророците и Апостолите, следва, че цялото зависи от това, а именно, Господното Слово да бъде вярно запазено и поддържано в чистота.

13. Словото и Духът са неразделни един от друг

И за да могат моите читатели по-добре да разберат основата, от която главно зависи този въпрос, накратко ще обясня какво искат нашите противници и на кое ние се противим. Когато те отричат, че Църквата може да греши, тяхната цел и смисъл са следното: Тъй като Църквата е управлявана от Божия дух, тя може да върви безопасно и без Словото; в каквато и посока да отиде, тя не може да мисли или говори нищо друго освен истината, и следователно ако тя реши нещо без или извън Божието Слово, то трябва да бъде смятано за Божии слова.

Ако се съгласим с първата точка, а именно, че Църквата не може да греши в нещата необходими за спасението, ние казваме, че тя не може да греши защото напълно е отхвърлила своята собствена мъдрост и се е покорила на учението на Святия Дух чрез Божието Слово. Именно в това е разликата. Те дават власт на Църквата без Божието Слово; ние я свързваме със Словото и не позволяваме тя да бъде отделена от него.

Нима е странно невястата и ученик на Христос да бъде така покорна на своя Господар и Учител, че внимателно и постоянно да слуша Неговите уста? Във всеки добре подреден дом съпругата се покорява на заповедите на своя съпруг, във всяко добре подредено училище се слуша само поучението на учителя. Затова нека Църквата да не бъде мъдра от само себе си, нито да се мисли за нещо, а да смята, че няма мъдрост там, където Той не говори.

По този начин тя няма да се доверява на измислиците на своя разум; и когато се обляга на Божието Слово, няма да се люшка в неувереност или колебания, а ще почива в пълна увереност и непоколебимо постоянство. Уповавайки на щедрите обещания, които е получила, тя ще има средствата да поддържа достойно своята вяра, без никога да се съмнява, че Святият Дух винаги присъствува с нея да бъде нейният съвършен водач по нейния път. В същото време тя ще помни ползата, която Бог тя да извлича от Святия Дух. „А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина” (Йоан 16:13). Как? „Той ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 14:26). Следователно, Той заявява, че не може да се очаква нищо повече от Неговия Дух, освен да просвети умовете ни да схванем истината на Неговото учение. Затова Йоан Златоуст правилно отбелязва, „Мнозина се хвалят със Святия Дух, но при онези, които говорят от себе си, това е лъжливо самохвалство. Както Христос заявява, че не говори от Себе Си (Йоан 12:49; 14:10), защото говори според Закона и Пророците; така, ако под името на Святия Дух се натрапва нещо противно на Благовестието, нека да не го вярваме. Защото както Христос е изпълнението на Закона (Рим. 10:4) и Пророците, така Духът е изпълнението на Благовестието” (Chrysost. Serm. de Sancto et Adorando Spiritu). Дотук с Йоан Златоуст.

Сега можем лесно да видим колко погрешно нашите противници действуват като се хвалят със Святия Дух без друга причина, а само да припишат авторитета на Неговото име на странни учения, чужди на Божието Слово, докато Той самият желае да бъде неразделно свързан с Божието Слово; и Христос заявява същото нещо за Него, когато Го обещава на Църквата. И наистина е така. Господ иска Църквата завинаги да следва онези трезвост, която Той е заповядал. Той е забранил да се добавя каквото и да е нещо към Неговото Слово и да се отнема каквото и да е от него. Това е ненарушимата заповед на Бога и на Святия Дух, заповед, която нашите противници се стремят да нарушат, когато претендират, че Църквата е водена от Духа без Словото.

14. Преданията подчинени на Писанието?

Тук те отново мърморят, че Църквата трябва да добави нещо към писанията на апостолите, или че апостолите трябва да са обяснили устно това, което са написали по-неясно, тъй като Христос им е казал, „Имам още много неща да ви кажа; но не можете да ги понесете сега” (Йоан 16:12), и че това са нещата, които са приети без писания, но единствено чрез предания и обичаи. Но какво безочие е това! Признавам, че учениците са били невежи и почти невъзприемчиви когато нашият Господ се обръща към тях с тези думи, но дали са били в такова състояние когато са записали Неговото учение, така че след това да има нужда да предават устно това, което поради невежество са пропуснали да напишат? Ако са били водени във всяка истина от Духа на истината когато са публикували своите писания, какво ги е възпирало да възприемат цялото познание на Благовестието и да го предадат писмено? Но нека да се съгласим с това, което те искат, стига да ни посочат нещата, които трябва да бъдат предадени без писания. Ако се опитат да направят това, аз ще се обърна към тях с думите на Августин, „Когато Господ мълчи, кой от нас може да каже това или онова? И ако си позволим да го кажем, как ще го докажем?” (August. in Joann. 96). Но защо да споря излишно? Всяко дете знае, че в Писанията на апостолите, които тези хора представят като осакатени и непълни, се съдържа окончателният вид на това откровение, което Господ им е обещал.

15. Противоречия в доктриналните постановления на Църквата

Какво, казват те, нима Христос не заяви, че не може да се противоречи на нищо, което Църквата поучава и постановява, когато заповядва всеки, който си позволи да противоречи, трябва да бъде смятан за езичник и бирник (Мат. 18:17)? Първо, тук не се говори за доктрини, а за властта на Църквата да порицава, и се утвърждава поправлението, та никой който е бил увещаван или укоряван, да не се противи на присъдата на Църквата. Но и да пропуснем това, много странно е, че тези хора така са изгубили всяко чувство на срам, че не се колебаят да възвеличават себе си чрез това изявление. Защото какъв смисъл извличат те от това, освен че не трябва да се презира мнението на Църквата, което мнение може да бъде основано единствено на Божието Слово? Трябва да слушаме Църквата, казват те. Кой отрича това? Но Църквата не решава нищо освен според Божието Слово. Но ако те искат повече от това, нека да знаят, че думите на Христос не им дават никаква подкрепа.

Не би трябвало да изглежда като заяждане от моя страна така ревностно да настоявам, че не можем да позволим на Църквата никакво ново учение; с други думи, да й позволяваме да поучава и авторитетно да говори повече отколкото Господ е разкрил в Своето Слово. Смислените хора могат да видят колко голяма е опасността, ако на хората се даде толкова голяма власт. Те също виждат колко голяма е възможността за подигравките и клеветите на нечестивите, ако признаем, че християните трябва да приемат човешките мнения като че ли са Божии слова.

Можем да добавим, че като говори според обстоятелствата на Своето време, нашият Спасител даде името Църква на Синедриона, та учениците след това да се научат да почитат святите събрания на Църквата. От това би следвало, че отделните градове и области би трябвало да имат също такава свобода в измислянето на нови догми.

16. Слабостта на примерите на нашите противници

Примерите, които те привеждат, не са им от полза. Те казват, че кръщението на деца произтича не толкова от ясната заповед на Писанието, колкото от постановление на Църквата. Би било нещастно убежище в защита на кръщението на деца да сме принудени да прибягваме до голия авторитет на Църквата; но на друго място ще изясним това (Глава 16), че въобще не е така. По същия начин, когато те възразяват, че в Писанията никъде не намираме това, което е заявено на Никейския събор, а именно, че Синът е от същото естество като Бащата (виж August. Ep. 178), те са обидно несправедливи към Бащите, като че ли те безразсъдно са осъдили Арий за това, че не е приел техните собствени думи, макар да са изповядвали, че цялото това учение се съдържа в писанията на Апостолите и Пророците. Признавам, че самият израз не съществува в Писанието, но като виждам, че там толкова често се заявява, че има един Бог, и Христос толкова често е наричан истинен и вечен Бог, един с Бащата, какво са направили Никейските Бащи, когато са заявили, че те са от едно естество, освен просто да заявят истинския смисъл на Писанието? Теодор разказва, че като открива събранието, Константин говори следното: „В разглеждането на Божествените неща имаме записано учението на Святия Дух. Евангелията и апостолските писания, заедно с думите на пророците, ни показват напълно смисъла на думите на Божеството. Затова, като оставим настрана несъгласията, нека да намерим обяснение на тези въпроси от думите на Духа” (Theodore. Hist. Eccles. Lib. 1 c. 5). Никой не се е противопоставил на този благоразумен съвет; никой не е възразил, че Църквата може да добавя нещо свое, че Духът не е изявил всичко на апостолите, или поне че те не са го предали на потомството, и така нататък. Ако е вярна идеята, на която настояват нашите противници, тогава, първо, Константин е сгрешил като е лишил Църквата от нейната власт, и второ, когато никой от епископите не е станал да я защити, тяхното мълчание трябва да е вероломство и ги прави предатели против закона на Църквата. Но тъй като Теодор разказва, че те с радост приемат казаното от императора, очевидно е, че по онова време тази нова догма не е била известна.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003