| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Девета

9. ЗА СЪБОРИТЕ И ТЯХНАТА ВЛАСТ.

Тъй като папистите смятат, че техните събори изразяват мнението и единодушието на Църквата, особено относно властта за обявяване и излагане на догми, необходимо е да разгледаме съборите преди да продължим да разглеждаме тази част от властта на Църквата, която е свързана с учението:

1. Разглеждане на властта на съборите в определянето на догмите и показване, че Божият Дух не е така обвързан с Пастирите на Църквата, както нашите противници предполагат. Опровержение на техните възражения, р. 1-7.
2. Излагане на грешките, противоречията и слабостите на някои събори. Опровержение на хитростта, че трябва да се покоряваме безусловно на онези, които са поставени над нас, 8-12.
3. За властта на съборите по отношение на тълкуването на Писанието, р. 13, 14.

Раздели.

1. Истинското естество на Съборите.
2. Откъде произтича властта на Съборите. Какво означава събиране в името на Христос.
3. Възражение, че в Църквата няма истина освен в Пастирите и Съборите. Отговор, показващ от текстове от Стария Завет, че Пастирите често бяха лишени от духа на познание и истина.
4. Текстове от Новия Завет, показващи, че и нашата епоха ще бъде подложена на същото зло. Това е потвърдено чрез примери от почти всички векове.
5. Не всички, които претендират да са Пастири, наистина са такива.
6. Възражение, че Вселенските Събори представляват Църквата. Отговор, показващ нелепостта на това възражение от текстове в Стария Завет.
7. Текстове в същия смисъл от Новия Завет.
8. Съборите имат власт само дотолкова, доколкото са в съгласие с Писанието. Свидетелството на Августин. Никейски, Константинополски и Ефески събори. Последващите Събори са по-нечисти и трябва да бъдат възприемани с резерви.
9. Противоречиви решения на Съборите. Трябва да приемаме само онези решения, които са в съгласие с Божествената истина. Трябва да отхвърляме другите, които се различават от нея. Това се потвърждава от примерите на Константинополския и Никейския събори; също от Халкедонския и от Втория Ефески събор.
10. Грешките на по-чистите Събори. Четири причини за тези грешки. Пример от Никейския събор.
11. Друг пример от Халкедонския събор. Същите грешки в провинциалните Събори.
12. Увъртането на папистите. Три отговора. Заключение на дискусията за властта на Църквата относно учението.
13. Последна част на главата. Властта на Църквата в тълкуването на Писанието. От какъв извор трябва да произлиза тълкуването. Средства за запазване на единството в Църквата.
14. Опровержение на безсрамния опит на папистите да наложат своята тирания. Техните Събори одобряват неща, които са противни на Писанието. Примери с безбрачието и причастието.

(Истинската власт на църковните събори, 1-2)
1. Две уводни бележки

Дори аз сега да се съглася с всичко, което те искат относно Църквата, това няма да им помогне много в техните цели. Защото всичко, което се казва за Църквата, те незабавно прехвърлят на съборите, което според техния възглед представляват Църквата. И когато спорят така упорита за властта на Църквата, тяхната единствена цел е да прехвърлят всичко, което постигнат, на ромския понтиф и на неговия съвет от кардинали.

Преди да започна да разглеждам този въпрос, трябва накратко да разгледаме предварително две точки.

Първо, макар че смятам да бъда по-безкомпромисен в разглеждането на този предмет, това не е защото поставям върху древните събори по-малка стойност отколкото е правилно. Почитам ги от цялото си сърце, и бих искал всички да им отдават дължимата почит. Но трябва това да става с това ограничение, че нищо не трябва да принизява Христос. Нещо повече, право на Христос да председателствува всички събори и да не споделя почестите Си с никой човек. Но аз твърдя, че Той председателствува само когато управлява цялото събрание чрез Своето Слово и Дух.

Второ, като приписвам на съборите по-малко от това, което моите противници изискват, това не е защото се страхувам, че съборите са благосклонни към тяхната кауза и враждебни към нашата. Защото макар че от Божието Слово сме получили в изобилие средствата да докажем нашето учение и да опровергаем цялото папство, и следователно нямаме голяма нужда от друга помощ, все пак, ако е необходимо, древните събори ни снабдяват в голяма степен с това, което може да е достатъчно за нашите каузи.

2. Истински и лъжливи събори

Нека сега да преминем към самата тема. Ако се обърнем към Писанието по въпроса за съборите, няма обещание, което да е по-забележително от това, което се съдържа в тези думи на нашия Спасител, „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз между тях.” Но това е също толкова приложимо за кое да е отделно събрание, колкото и за вселенски събор. Но все пак основния смисъл на въпроса не е тук, а в добавеното условие, а именно, че Христос ще бъде насред събора, ако съборът е събран в Неговото име. Следователно, дори нашите противници да назовават събори с хиляди епископи, това няма да им е от полза; нито ще ни убедят да вярваме, че те са ръководени от Святия Дух, както те твърдят, докато не ни покажат правдоподобно, че са събрани в името на Христос; тъй като е еднакво възможно и нечестиви и лъжливи епископи да се наговарят против Христос, и добри и честни епископи да се събират в Неговото име. За това имаме ясно доказателство в много от указите, които произтичат от съборите. Но за това ще говорим по-късно. Засега ще отговоря само с една дума, че обещанието на нашия Спасител е отправено към онези, които се събират в Неговото име. Но как можем да разпознаем такова събиране? Аз отричам, че се събират в името на Христос онези, които пренебрегвайки Неговата заповед, с която Той заповядва нищо да не се прибавя към Божието Слово нито да се отнема от него, определят всичко според както им е угодно, които недоволни от думите на Писанието, тоест от единственото правило за съвършена мъдрост, измислят някаква новост от собствените си умове (Вт. 4:2; Откр. 22:18). Определено, тъй като нашият Спасител не е обещал да присъствува на всякакви събори от всякакъв вид, но е дал конкретен белег за различаване на истинните и законните събори от другите, ние не трябва по никакъв начин да губим от погледа си това разграничение. Заветът, който Бог в древността сключи с левитските свещеници, трябваше да бъде на устата на свещениците да го поучават (Мал. 2:7). Той винаги изискваше това от пророците, и също виждаме, че това е закон даден и на апостолите. Бог не дава нито почестите на свещеничество, нито някаква власт на онези, които нарушават този завет. Нека моите противници да разрешат тази трудност, ако искат да подчинят моята вяра на човешки постановления без никаква власт от Божието Слово.

(Недостатъците на пастирите правят техните събори несъвършени, 3-7)
3. Истината може да подкрепя и да утвърждава себе си в Църквата без и против „пастирите”

Идеята, че в Църквата не може да има истина, ако няма истина сред пастирите, и че самата Църква не може да съществува, освен изразена в общите събори, е много далеч от истината, ако пророците са ни оставили правилно описание на своето време. По времето на Исая имаше Църква в Ерусалим, която Господ все още не беше изоставил. Но той говори така за пастирите: „Всичките му стражи са слепи, те са невежи; те всички са неми кучета, които не могат да лаят, които сънуват, лежат и обичат дрямане, - Да! лакоми кучета, които никога не се насищат, - те са овчари, които не могат да разсъждават, всички са се обърнали към своя си път” (Ис. 56:10, 11). По същия начин Осия казва, „Ефрем бди против моя Бог; а по всичките пътища на пророка има примка на птицеловец, и омраза в дома на неговия Бог” (Ос. 9:8). Тук, като ги свързва иронично с Бога, той показва, че претенциите за свещеничество са напразни. Имало е Църква и по времето на Еремия. Нека да чуем какво той казва за пастирите: „И от пророк до свещеник всеки постъпва лъжливо.” И отново, „Лъжливо пророкуват пророците в името Ми; Аз не съм ги пратил, нито съм им заповядал, нито съм им говорил” (Ер. 6:13; 14:14). И за да не бъда отегчителен с цитати, прочетете цялата тридесет и трета и четиридесета глави на Еремия. Но от друга страна, Езекиил ги критикува с по-меки думи. „Всред нея има заговор от пророците й; те поглъщат души като лъв, който реве и граби лова” (Езек. 22:25, 26). Има и още стихове със същия смисъл. Подобни оплаквания са изобилни в пророците; нищо не се среща по-често от тях.

4. Отстъпничеството на пастирите е предсказано

Но макар че това голямо зло е преобладавало сред юдеите, може би нашето време е свободно от него. Бих искал да е така; но Святият Дух заявява, че не е така. Защото думите на Петър са ясни, „Но имало е лъжливи пророци между людете, както и между вас ще има лъжливи учители, които ще въведат тайно гибелни ереси” (2 Пет. 2:1). Вижте как той предсказва надвисналата опасност, не от обикновените вярващи, а онези, които ще се кичат с името пастири и учители. Освен това, колко често Христос и Неговите апостоли предсказват, че най-големите опасности, от които Църквата ще бъде застрашена, ще дойдат от пастирите (Мат. 24:11, 24)? Дори Павел открито заявява, че Антихристът ще седне в Божия храм (2 Сол. 2:4); и с това показва, че страшното бедствие, за което говори, ще дойде само от онези, които ще седят в Църквата като пастири. И в друг текст показва, че началото на това голямо зло е съвсем близо. Защото като се обръща към презвитерите в Ефес, той казва, „Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си” (Деян. 20:29, 30). Ако пастирите могат да се изродят толкова много за такова кратко време, какво да кажем за израждането след дълги векове? И за да не пълня страниците си с подробности, почти всяка епоха ни напомня с примери, че истината не винаги е почитана сред пастирите, и че безопасността на Църквата не зависи от тяхното състояние. Правилно е онези, които са назначени да пазят мира и безопасността на Църквата, да бъдат нейни водачи и пазители; но едно нещо е да изпълняваш това, което дължиш, а друго е да дължиш това, което не изпълняваш.

5. Нуждата да бъдат съдени с разбиране

Но нека никой не ме разбира така, като че ли желая във всяко нещо безразсъдно и невъздържано да съборя властта на пастирите. Аз само съветвам да се упражнява разбиране и да не се предполага без да се мисли, че всички, които наричат себе си пастири, наистина са такива. Но папата с цялата пасмина от свои епископи, само защото се наричат пастири, отхвърлят всяко покорство към Божието Слово, преобръщат всички учения и ги обръщат насам-натам както им е угодно; в същото време настояват, че не могат да бъдат лишени от светлината на истината, че Божият Дух постоянно обитава в тях, че Църквата живее от тях и умира с тях, като че ли Господ не нанася Своите осъждения и дори в нашето време не наказва света за неговото нечестие, по същия начин, по който наказваше неблагодарността на древните, а именно, като удряше пастирите с изумление и слепота (Зах. 12:4). Тези глупци не разбират, че са като онези в древните времена, които воюваха против Божието Слово. Защото така враговете на Еремия се противяха на истината: „Елате, нека скроим замисли против Еремия; защото не ще се изгуби закон от свещеник, нито съвет от мъдър, нито слово от пророк” (Ер. 18:18).

6. Съборите също могат да са противни на истината

От тук е лесно да отговорим на техните твърдения относно вселенските събори. Не може да се отрече, че при пророците юдеите имаха истинска Църква. Но ако тогава е имало общ събор, съставен от свещениците, на какво щеше да прилича Църквата? Чуваме как Господ отхвърля не един или два от тях, но цяло множество от събори: „Свещениците ще се смутят, и пророците ще се ужасят” (Ер. 4:9). И отново, „Но поуката ще се изгуби от свещеника, и съветът от старейшините” (Езек. 7:26). И отново, „Затова ще ви бъде нощ, та да нямате видение, и ще ви бъде тъмно, та да не прокобявате, слънцето ще залезе за пророците, и денят ще се смрачи над тях. . . .” (Мих. 3:6). И така, ако всички хора, описани по този начин, се съберат заедно, какъв дух би ръководел тяхното събрание? Имаме забележителен пример в събора, който Ахав свиква (3 Царе 22:6, 22). Присъствуваха четиристотин пророци. Но тъй като се бяха събрали единствено с цел да ласкаят безбожния цар, Господ изпрати Сатана да вложи лъжлив дух в устата им. Истината беше осъдена единодушно. Михей беше осъден като еретик, бит и хвърлен в затвора. Същото беше сторено и на Еремия (Ер. 20:2; 32:2; 37:15) и на другите пророци (ср. Мат. 21:35; 23:29).

7. Пример от Йоан 11:47

Но има един забележителен пример, който може да е напълно достатъчен. От гледна точка на външните условия, какво му липсваше на събора, който свещениците и фарисеите свикаха в Ерусалим против Христос (Йоан 11:47)? Ако тогава е нямало Църква в Ерусалим, Христос никога нямаше да участвува в жертвите и другите церемонии. Има тържествено събрание; първосвещеникът ръководи; цялото свещеническо съсловие заема местата си; и все пак Христос бива осъден и Неговото учение е отхвърлено. Това отвратително действие доказва, че Църквата въобще не е участвувала в този събор. Но нямало било опасност, че такова нещо може да се случи на нас. Кой го казва? Твърде голямата увереност за неща от такава голяма важност може да се окаже немарливост. И когато Духът чрез устата на Павел изрично предупреждава, че ще има отстъпление, което не може да дойде докато първо пастирите не изоставят Бога (2 Сол. 2:3), защо да доброволно да вървим сляпо към своето унищожение? Следователно, по никакъв начин не можем да признаем, че Църквата се състои в събранието на пастирите, относно които Господ никъде не е обещал, че винаги ще бъдат добри, а на някои места предсказва, че ще бъдат нечестиви. Когато Той ни предупреждава за опасност, това е за да бъдем по-внимателни.

(Отклонявайки се от Писанието, съборите в последствие се израждат, но дори Никея и Халкедон са имали грешки, 8-11)
8. Истинността на съборните решения

Тогава какво, ще попитате, няма ли власт в съборните решения? Наистина, има; защото аз не споря, че всички събори трябва да бъдат осъдени и всички техни решения отменени, или да бъдат напълно изличени. Но някой ще каже, че аз ги правя всички те да бъдат подчинени на човешко решение, и така давам на всеки свободата да приема или отхвърля съборните решения според както му е угодно. В никакъв случай; но винаги когато решение на събор се привежда като доказателства, първото нещо, което бих желал да се направи, е да се изследва в какво време се е провел съборът, по какъв случай, с какво намерение и кои са присъствували на него; след това бих искал да сравня разглежданата тема със стандарта на Писанието. И това ще направя по такъв начин, че решението на събора да има своята тежест и да бъде смятано за авторитетна преценка, но без да отменя прилагането на проверката, за която споменах.

Бих искал всички да спазват метода, който Августин съветва в своята Трета книга против Максимин, когато иска да заглуши клеветите на този еретик против съборните решения, „Не би трябвало аз да използвам Никейския събор против теб, нито ти да използваш Ариминския събор против мен, като че ли те предрешават въпроса. Аз не съм обвързан от авторитета на единия, нито ти от авторитета на другия. Нека да сравняваме точка с точка, кауза с кауза според авторитета на Писанието, авторитет, който не е ограничен до единия от нас, но е общ за нас двамата.”

По този начин съборите трябва да бъдат надлежно почитани, но най-високата почит трябва да се отдава на Писанието, като всичко се проверява чрез него. Така, доколкото става въпрос за ученията за вярата, ние с готовност приемаме и почитаме като святи онези древни събори в Никея, Контантинопол, първия Ефески, Халкедон и други, които са били свикани за опровергаване на заблуди, защото те не съдържат нищо друго освен чисто и истинно тълкуване на Писанието, което святите Бащи с духовно благоразумие са възприели за да смажат надигналите се по онова време врагове на вярата. Също и в някои по-късни събори виждаме изявена истинна ревност за вярата, и нещо повече, недвусмислени белези за духовност, ученост и благоразумие. Но тъй като нещата обикновено се влошават, лесно е да видим в по-късните събори как Църквата постепенно се е изродила от чистотата на онзи златен век.

Но аз не се съмнявам, че дори в тези по-покварени векове съборите са имали епископи с по-добър характер. Но с тях е ставало това, от което древните римски сенатори са се оплаквали по отношение на своите закони. Тъй като мненията се преброяват, а не преценяват, по-добрите е трябвало да отстъпят пред по-големия брой хора. Те определено са изложили много безбожни възгледи. Няма нужда тук да привеждаме примери, защото ще бъде отегчително и защото е направено от други така внимателно, че не остава много да се добави.

9. Събори против събори!

Нещо повече, защо да разглеждам споровете между съборите? Няма никакво основание да ми шепнат, че когато съборите противоречат един на друг, единият от тях не е законен събор. Защото как ще определим това? Ако не греша, можем да го определим единствено като съдим от Писанието кои постановления не са според здравото учение. Защото това е единственото сигурно правило за преценка.

Изминали са около деветстотин години откакто Константинополският събор, свикан от император Лъв, определя изображенията, поставени в храмовете, да бъдат изхвърлени и натрошени. Малко след това Никейският събор, свикан от Ирина поради неприязън към предишния събор, нарежда изображенията да бъдат възстановени. Кой от двата събора да признаем за законен? Като цяло вторият възтържествува и осигурява мястото на изображенията в църквите. Но Августин твърди, че това не може да се прави без голяма опасност от идолопоклонство. В един по-късен период Епифаний говори много по-рязко, (Epist. ad Joann. Hierosolym. et Lib. 3 contra Haeres.). Защото той казва, че е неизговорима мерзост да се виждат изображения в християнски храм. Ако хората, които говорят така, бяха живи днес, биха ли одобрили един такъв събор? Но ако историците са прави, и ние вярваме, че са прави, не само самите изображения, но поклонението пред тях е било одобрено на този събор. Сега е ясно, че тази наредба произлиза от Сатана. С това те не показват ли, че като извращават и изопачават Писанието, те всъщност му се подиграват? Показах достатъчно ясно това в една предишна част на този труд (виж Книга 1, глава 11, р. 14). Както и да е, никога няма да можем да разграничаваме между противоречивите и разногласни събори, ако не ги преценяваме според тези везни за хората и ангелите, тоест Божието Слово. Така приемаме Халкедонския събор и отхвърляме втория Ефески събор, защото вторият одобрява безбожието на Евтих, а първият го осъжда. Присъдата на тези святи мъже е била основана на Писанията, и докато я следваме, желаем Божието Слово, което тогава е просветило тях, сега да просвещава и нас. Нека сега романистите да вървят и да се хвалят според обичая си, че Святият Дух е вързан и обвързан с техните събори.

10. Човешки недостатъци на съборите

Има недостатъци дори в техните древни и по-чисти събори, било защото учените и благоразумни мъже, които са присъствували, са били прекалено заети с належащите проблеми и не са обърнали внимание на много други неща; или защото, заети с важните и по-сериозни мерки, са си затворили очите за по-маловажните; или просто защото като хора са се заблудили поради незнание, или понякога са били подведени от прекомерни страсти. За този случай (който изглежда най-труден за избягване) имаме поразителен пример в Никейския събор, който заслужено е приет единодушно с най-голяма почит. Защото когато първият член на нашата вяра е бил в опасност, и неговият враг Арий е присъствувал, готов да воюва против всички, и е било от върховна важност всички, които са дошли да атакуват Арий, да са единодушни, те въпреки това, чувствувайки се сигурни във всички тези опасности, и забравяйки своята тежест, умереност и изисканост, изоставяйки дискусията, която е била пред тях (като че ли са се събрали с изричната цел да облагодетелствуват Арий), започват да се отдават на своите вътрешни разногласия, и перото, което е трябвало да обърнат против Арий, са го обърнали един против друг. Чути са гнусни обвинения, отправени са обиди, и никога е нямало да прекратят своите борби, докато взаимно не си нанесат рани, ако император Константин не се е намесил, и като е заявил, че разследването на техния личен живот е въпрос отвъд неговата компетентност, е подтиснал тяхната невъздържаност чрез ласкателство вместо чрез порицание. В колко много отношения е възможно съборите след този събор да са грешали? Тази истина няма нужда от дълго доказателство; всеки, който чете техните решения, ще види много недостатъци, за да не използвам по-силна дума.

11. Човешки грешки на съборите

Дори римският понтиф Лъв не се колебае да обвини Халкедонския събор в честолюбие и безразсъдна прибързаност, макар да го признава за ортодоксален в неговите учения. Той не отрича, че е законен, но открито твърди, че е възможно съборът да е сгрешил. Някои хора може би мислят, че е глупаво да се трудя да показвам такива грешки, тъй като и моите противници признават, че съборите могат да грешат в неща, които не са необходими за спасението. Но моят труд не е излишен. Защото като са принудени, те го признават на думи, но като ни натрапват решенията на всички събори във всичко без разграничение като слова на Святия Дух, те изискват повече, отколкото признават в самото начало. Като действуват така, какво се опитват да докажат, освен че съборите не могат да грешат, или че ако грешат, за нас е незаконно да осъзнаваме истината или да отказваме да се съгласим с техните грешки? В същото време това, което аз твърдя, е, че макар съборите да са иначе набожни и святи и ръководени от Святия Дух, Той е позволил в тях да има голяма човешка намеса, за да не би да уповаваме твърде много на хора. Това е много по-добър възглед от този на Григорий Нанзиански, който казва (Ep. 55), че никога не е видял събор да завършва добре. Като твърди, че всички събори без изключение да завършват зле, той им оставя твърде малка власт.

Няма нужда да споменаваме отделно областните събори, тъй като е лесно да преценим от случая с вселенските събори колко власт имат те да формират членовете на вярата и да решават какво учение може да бъде възприемано.

(Не трябва да следваме слепи водачи; решенията на по-късните събори са погрешни от гледна точка на Писанието, 12-14)
12. Никакво сляпо покорство

Но когато в защитата на своята кауза виждат как всички разумни основания им се изплъзват, нашите романисти прибягват до едно последно нещастно хитруване. Все пак остава Господното Слово, което ни заповядва да се покоряваме на онези, които имат власт над нас (Евр. 13:17), дори те да са тъпи н разум и разбиране и най-извратени в сърцето и волята си. Наистина ли е така? Какво ще стане, ако отрека, че онези, които действуват така, имат власт над нас? Те не могат да си приписват повече отколкото си приписваше Исус Навиев, който е едновременно Господен пророк и превъзходен пастир. Тогава нека да чуем с какви думи Господ го въведе в неговото служение. „Тая книга на закона да се не отдалечава от устата ти; но да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно, според всичко каквото е написано в нея, защото тогава ще напредваш в пътя си, и тогава ще имаш добър успех” (Ис.Нав. 1:7, 8). Следователно наши духовни водачи ще бъдат онези, които не се отклоняват нито наляво, нито надясно от Господния закон. Но ако трябва да приемаме без колебание учението на всички пастири, защо толкова често и толкова настоятелно Господ ни увещава да не се подвеждаме по лъжепророци? „Така казва Господ на Силите: Не слушайте думите на пророците, които ви пророкуват; те ви учат суета, изговарят видения от собственото си сърце, а не от устата Господни” (Ер. 23:16). И отново, „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители” (Мат. 7:15). Напразно би било Йоан да ни увещава да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Йоан 4:1). Дори ангелите трябва да бъдат подлагани на такова изпитване (Гал. 1:8), да не говорим за Сатана и неговите лъжи. И какво означава изразът, „слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата” (Мат. 15:14)? Не заявява ли съвсем ясно, че има голяма разлика между пастирите, които трябва да слушаме и които не трябва да слушаме? Следователно те нямат основания да ни натрапват имена, за да ни привлекат да участвуваме в тяхната слепота, тъй като ние виждаме обратното, че Господ специално се грижи да ни предпази от отклоняване в грешките на други хора, независимо под какво прикритие се представят. Защото ако отговорът на нашия Спасител е верен, слепите водачи, били те първосвещеници, прелати или понтифи, не могат да направят нищо друго освен да ни поведат със себе си в пропастта. Затова, нека никакви имена на събори, пастири и епископи (били те истинни и лъжливи) да не ни възпират да обръщаме внимание на свидетелството на думите и фактите, и да изпитваме всички духове според Божественото Слово, за да докажем дали са от Бога.

13. Действителното значение на съборите за тълкуването на Писанието

След като доказахме, че на съборите не е дадена власт да постановяват ново учение, нека да разгледаме властта, която имат относно тълкуванието на Писанието.

Ние с готовност признаваме, че когато се разглежда някое учение, няма по-добро или сигурно средство от събор от истински епископи, които се събират и обсъждат спорния въпрос. Ще има много повече авторитет в едно такова решение, в което пастирите на църквите постигат единодушие след като се обръщат към Христовия Дух, отколкото ако всеки, като решава сам за себе си, го налага на своите хора, или ако няколко човека се срещнат в тайно и вземат решение. Второ, когато епископите са събрани на едно място, по-удобно е заедно да размишляват, определяйки и учението, и формата на поучение, за да не би различията да създава съблазни. Трето, Павел предписва именно този метод на определяне на учението. Защото когато дава властта за решение на една църква, той показва каква трябва да е процедурата в по-важните случаи, а именно, църквите заедно трябва да разследват случая. И самото чувство на благочестие ни казва, че ако някой създава грижи на Църквата с някакво ново учение и проблемът отиде дотам, че има опасност от разцепление, църквите първо трябва да се срещнат, да изследват въпроса, и накрая след надлежно обсъждане да решат според Писанието, което едновременно ще постави край на съмненията сред хората, и ще затвори устата на нечестивите и безразсъдни хора, така че ще попречи на проблема да се развие по-нататък.

Така, когато се появява Арий, бива свикан Никейският събор, и чрез неговата власт биват смазани нечестивите домогвания на този безбожник, мирът е възстановен в църквите, които той е безпокоил, и е потвърдена вечната божественост на Христос противно на неговата богохулна догма. След това, когато Евномий и Македоний създават нови смутове, тяхната лудост бива изцелена с подобно лекарство на Константинополския събор; безбожието на Несторий бива победено на Ефеския събор. Накратко, от самото начало това е бил обичайният метод за запазване на единството в Църквата винаги когато Сатана е започвал своите интриги.

Но нека да помним, че не всички епохи и места са били облагодетелствувани с хора като Атанасий, Васил, Кирил и други защитници на здравото учение, които Господ е издигал тогава. Нека да размислим какво става на Втория Ефески събор, когато ереста на Евтихий надделява, и този свят човек Флавиан с още няколко набожни мъже бива изпратен на заточение, и са били извършени много подобни престъпления, защото съборът е бил ръководен не от Святия Дух, а от Диоскор, бунтовник и човек с отвратителен нрав. Но на събора не е присъствувала Църквата. Признавам това; защото винаги твърдя, че истината никога не изчезва от Църквата, дори да бъде подтисната от някой събор, но бива чудно запазена от Господа за да се надигне отново и да се покаже победоносна на времето си. Но отричам, че всяко тълкуване на Писанието, което е получило гласовете на някой събор, задължително е истинно и правилно.

14. Лъжлива преценка на съборните решения от страна на римската църква

Но романистите имат друга цел, когато казват, че на съборите принадлежи властта да тълкуват Писанието; и то безусловна власт. Защото те го използват като предлог да определят като тълкуване на Писанието всичко, което е решено на съборите. Нито една сричка не може да се намери в Писанието за чистилището, за ходатайството от светии, за тайно изповядване и други такива. Но тъй като всички тези неща са били одобрени от властта на Църквата, или да говорим по-точно, са били приети по лични съображения и практика, всяко едно от тях трябвало да бъде смятано за тълкуване на Писанието. И не само това, но и всичко, което някой събор е постановил против Писанието, трябва да получи името „тълкувание.” Христос заповяда всички да пият от чашата, която Той даде на Вечерята. Констанският събор забранява тя да се дава на хората и определя, че само свещеникът трябва да я пие. Макар че това е напълно противно на наредбата на Христос (Мат. 26:26), те искат то да бъде смятано за тълкувание на Неговите думи. Павел определя забраната против брака като бесовско учение (1 Тим. 4:1, 3); и на друго място Духът заявява, че „Женитбата нека бъде на почит у всички” (Евр. 13:4). След това те забраняват на свещениците да се женят и настояват, че това е истинно и правилно тълкуване на Писанието, макар че не е възможно да си представим нещо по-чуждо на Писанието. Ако някой се осмели да отвори уста против тях, ще бъде осъден като еретик, тъй като решението на Църквата е безусловно, и е незаконно да има някакво съмнение относно точността на нейното тълкувание. Но защо да опровергавам такова безочие? Достатъчно е само да го посоча, за да го осъдя.

Съзнателно пропускам тяхната догма по отношение на властта за одобрение на Писанието. Защото да се подчиняват по този начин Божиите слова на човешкото одобрение, и да се твърди, че те са осветени само защото са били угодни на хора, е богохулство, което не заслужава да бъде споменавано. Освен това, аз вече го засегнах на друго място (Книга 1, глава 7, и глава 8, р. 9). Но ще им задам един въпрос: Ако авторитетът на Писанието е основан върху одобрението на Църквата, могат ли да ми цитират някое съборно решение, което казва това? Според мен не могат. Тогава защо Арий позволява да бъде победен на Никейския събор чрез текстове от Евангелието от Йоан? Според тях той е имал правото да ги отхвърли, тъй като тези текстове не са били одобрени преди това от никой вселенски събор. Те твърдят, че имало било стар сборник, който те наричат Канон, и твърдят, че той бил съставен по решение на Църквата. Но аз отново питам: На кой събор е бил оповестен този Канон? Тук те трябва да замълчат. Освен това бих искал да знам какъв е според тях кози Канон. Защото виждам, че сред древните има твърде малко единодушие относно него. Ако трябва да обърнем внимание на това, което Йером казва (Praef. in Lib. Salom.), Макавеите, Товит, Исус Сирахов и други такива трябва да се причислят към Апокрифите; но те в никакъв случай не биха позволили това.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003