CALVIN'S INSTITUTION IN BULGARIAN

| Назад | Напред |
КНИГА IV
Глава Десета

10. ЗА ВЛАСТТА ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ЗАКОНИ. ЖЕСТОКОСТТА НА ПАПАТА И НЕГОВИТЕ ПРИВЪРЖЕНИЦИ В ТИРАНИЧНОТО ПОТИСКАНЕ И УНИЩОЖАВАНЕ НА ДУШИТЕ.

Тази глава разглежда:

Правните уредби на хората въобще. За разграничението между обществените и църковните закони. За съвестта, защо и в какъв смисъл църковните служители не могат да налагат закони върху съвестта, р. 1-8.
Традициите на папските наредби относно церемониите и дисциплината. Многото същностни за нея пороци, 9-17. Опровержение на аргументите в подкрепа на тези традиции, р. 17-26.
Църковната правна уредба, която е добра и законна, р. 27-32.

Раздели.

Властта на Църквата в налагане на закони. Тя е направена източник на човешките традиции. Нечестието на тези традиции.
Много от папистките традиции не само са трудни, но и невъзможни за спазване.
За да може този въпрос да бъде обяснен по-удобно, трябва да бъде обяснено естеството на съвестта.
Обяснение на определението за съвест. Примери за изясняване на определението.
Учението на Павел за покорство към владетелите заради съвестта не подкрепя папската доктрина за задължителността на традициите.
Изложение на проблема. Един кратък начин за неговото решаване.
Съвършеното правило за живот в Закона. Бог е нашият единствен Законодател.
Традициите на папството са противни на Божието Слово.
Церемониалните традиции на папистите. Тяхното нечестие. Те са заместител на истинското поклонение към Бога.
Чрез тези церемонии се осуетява Божията заповед.
Някои от тези церемонии са безполезни и детински. Тяхното безкрайно многообразие. Въвеждане на юдаизма.
Нелепостта на тези церемонии е взета от юдаизма и езичеството.
Августин осъжда техния непоносимо голям брой.
Така се вреди на Църквата. Няма извинение за тях.
Те подвеждат суеверните. Използват се като някакво представление и за заклинания. С тях се търгува за печалби.
Всички такива традиции подлежат на подобни критики.
Отговор на аргументите в подкрепа на традициите.
Продължение на отговора.
Пример от сравнението между простото провеждане на Господната вечеря при Апостолите и сложните церемонии на папистите.
Друг пример от използването на светена вода.
Аргумент в подкрепа на традициите, основан върху решението на Апостолите и презвитерите в Ерусалим. Обяснение на това решение.
Някои неща в папството могат да бъдат допуснати за малко време заради слабите братя.
Спазването на папските традиции противоречи на християнската свобода, изтезава съвестта и е обида против Бога.
Всички човешки нововъведения в религията са неугодни на Бога. Причина за това. Потвърждение чрез пример.
Аргумент основан върху примерите на Самуил и Маное. Отговор.
Аргумент, че Христос иска такъв товар да бъде носен. Отговор.
Трета част на главата, разглеждащ законните църковни наредби. Тяхната основа е в общата предпоставка, че всичко трябва да се върши с приличие и ред. Две крайности, които трябва да се избягват.
По това трябва да се изпитват всички църковни наредби. Какво има предвид Павел под приличие и ред.
Няма нищо прилично в папските церемонии. Описание на истинското приличие. Примери за християнско приличие и ред.
Никои наредби не са прилични и подредени, ако не са основани върху Божия авторитет и взети от Писанието. Любовта е най-доброто ръководство в тези неща.
Наредбите, които са съставени по този начин, не трябва да бъдат пренебрегвани или презирани.
Необходими предпазни мерки по отношение на такива наредби.

(Църковните закони и традиции, и съвестта на християнина пред Бога, 1-4)
1. Основният въпрос

Сега стигаме до втората страна на властта, която според тях се състои в налагането на закони, от който източник са произлезли неизброими традиции, за да бъдат като многобройни смъртоносни капани за нещастните души. Защото те са също толкова прилежни, колкото са и книжниците и фарисеите, в налагането на другите хора на бремена, които те самите с пръст не пипват (Мат. 23:4; Лука 11:16). На друго място показах (Книга 3, глава 4, р. 4-7) какво жестоко убийство извършват с тяхната доктрина за словесна изповед. В други закони не се вижда явно същото извращение, но дори онези, които изглеждат най-поносими, всъщност жестоко потискат съвестта. Не казвам нищо за начина, по който те извращават поклонението към Бога и ограбват самия Бог, Който е единствен Законодател, от Неговите права.

Това, което сега трябва да разгледаме, е дали е законно за Църквата да налага закони върху съвестта. В това разглеждане не засягаме обществения ред, но единствената точка, с която се занимаваме, е как Бог трябва да бъде правилно почитан според правилото, което Той е предписал, и как да остане ненакърнена нашата духовна свобода по отношение на Бога.

В общоприетия език човешки традиции се наричат всички постановления относно поклонението към Бога, които хората са издали без основа в авторитета на Неговото Слово. Ние възразяваме против тях, а не срещу свещените и полезни правила на Църквата, които запазват дисциплината, приличието и мира. Нашата цел е да обуздаем тираничната власт над душите, незаконно установена от онези, които се смятат за пастири на Църквата, но всъщност са нейните най-жестоки убийци. Те казват, че законите, които прокарват, са духовни, за душата, и твърдят, че са необходими за вечния живот. Но както преди отбелязах, това е нарушение на Христовото царство; така бива напълно потисната и унищожена свободата, която Той е дал на съвестта на вярващите. Не казвам нищо за голямото безбожие, с което, за да наложат спазването на своите закони, те заявяват, че от тях произтичат прощение на греховете, праведност и спасение, и така цялата религия и благочестие се състоят в тях. Това, което твърдя, е, че не трябва да се налагат задължения върху съвестта в неща, за които Христос е оставил съвестта свободна; и ако не е свободна, както преди показахме (Книга 3, глава 19), тя не може да има мир с Бога. Те трябва да признаят Христос Освободителя за своя единствен Цар, и да бъдат управлявани от единствения закон на свободата, а именно святото слово на Благовестието, ако искат да запазят благодатта, която едно време са приели в Христос; не трябва да бъдат подчинени на робство, не трябва да бъдат оковани във вериги.

2. Римските наредби заробват съвестта

Наистина, тези Солоновци си въобразяват, че техните наредби са закони на свободата, приятно иго, леко бреме; но кой но вижда, че това е просто лъжа? Наистина, самите те не чувстват товара на своите собствени закони. Отхвърлили всеки страх от Бога, те уверено и прилежно пренебрегват и своите собствени закони, и Божиите закони. Но хората, които се интересуват поне малко от своето спасение, въобще не се чувстват свободни, докато са хванати в тези примки. Виждаме колко голямо благоразумие показва Павел в тези неща, като не си позволява да налага никакви окови в каквото и да било, и то с основание: той определено е предвидил каква голяма рана може да бъде нанесена върху съвестта, ако онези неща, които Господ е оставил свободни, бъдат направени задължителни. Обратното, едва ли е възможно да се изброят наредбите, които тези хора са наложили под заплахата от вечна смърт, и за които настояват най-строго, като необходими за спасението. И докато много от тях са трудни за изпълнение, всички като цяло са невъзможни; толкова голям е товарът. Тогава как е възможно онези, върху които лежи тази тежка планина, да не бъдат притиснати от крайна тревога, и да не бъдат изпълнени с ужас?

Затова моето намерение тук е да отрека такива наредби; наредби, въведени с цел да вържат вътрешно съвестта пред Бога, и да наложат религиозни задължения като че ли съдържат неща необходими за спасението.

3. Естеството на съвестта

Много хора са дълбоко объркани от този въпрос, защото не разграничават с достатъчно благоразумие между това, което се нарича „външен съд,” и съда на съвестта (Книга 3, глава 19, р. 15). Нещо повече, трудността нараства поради думите, с които Павел изисква покорство към управителите, „не само поради гнева, но и поради съвестта” (Рим. 13:5); и от които следва, че обществените закони също задължават и съвестта. Но ако е така, тогава нищо от това, което казахме в предишната глава за духовното управление, и което смятаме да кажем в тази глава, не може да е вярно.

За да решим тази трудност, трябва първо да разбираме какво означава съвест. Определението трябва да се извлече от етимологията на думата. Когато хората със своя ум и интелект придобиват познание за нещата, и се казва, че познават, за това се използват думите „наука” или „познание”; а когато в допълнение към това имат усещане за Божия съд, като свидетел, който не им позволява да крият своите грехове, но ги довежда като престъпници пред съдийския престол, това усещане се нарича съвест. Защото тя е нещо като посредник между Бога и човека, като не позволява на човека да потиска това, което знае вътре в себе си, но го преследва докато го доведе до изобличение. Именно това има предвид Павел, когато казва, че съвестта свидетелствува, „а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават” (Рим. 2:15). Следователно, в човека съществува просто познание, което е скрито, и така усещането, което призовава човека пред Божия съдийски престол, е поставено над него като страж, да наблюдава и съзира всички наши тайни, за да не остане нищо погребано в тъмнина. От тук идва и старата поговорка, „Съвестта е като хиляда свидетели.” По тази причина Петър също използва „позива към Бога на чиста съвест” (1 Пет. 3:21) за спокойствието на ума, когато уверени в Христовата благодат, ние смело представяме себе си пред Бога. И авторът на Посланието към Евреите казва, че вече нямаме „съвест за грях,” че сме свободни или оправдани, така че грехът вече не ни осъжда (Евр. 10:2).

4. Робството и свободата на съвестта

Следователно, както делата се отнасят за хората, така съвестта сочи към Бога; и следователно добрата съвест не е нищо друго освен вътрешна чистота на сърцето. В този смисъл Павел казва, че „целта на това поръчване е чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5). След това в същата глава той показва колко много се различава това от ума, като казва, че някои, като са отхвърлили чистата съвест, са отпаднали от вярата (1 Тим. 1:19). Защото с тези думи той показва, че съвестта е вътрешна склонност към поклонение към Бога, искрено желание за благочестив и свят живот.

Наистина, понякога съвестта се отнася и за хората, както когато Павел заявява, „Затова и аз се старая да имам всякога непорочна съвест, и спрямо Бога, и спрямо хората” (Деян. 24:16). Но това е казано, защото ползите от добрата съвест се простират и достигат дори до хората. Но както вече казах, в истинския смисъл на думата съвестта се отнася само за Бога.

Следователно може да се каже, че един закон обвързва съвестта тогава, когато просто задължава човека без да се отнася за отношения с хората, или без да взема предвид хората. Например, Бог ни заповядва не само да пазим ума си целомъдрен и чист от всяка похот, но ни забранява всякакво неприличие в думи, и всяка външна похотливост. Моята съвест е задължена да спазва този закон дори да няма нито един човек в света. Така онзи, който се държи невъздържано, не само съгрешава като дава лош пример на своите братя, но и е осъден в съвестта си пред Бога.

Има и друго правило в случая с нещата, които сами по себе си нямат морална стойност. Защото трябва да се въздържаме от тях тогава, когато предизвикват съблазън, но съвестта ни е свободна. Така Павел казва за идоложертвеното, „ако някой ви рече: Това е било принесено в жертва, не яжте, заради тогова, който ви е известил, и заради съвестта – съвест, казвам, не твоята, но на другия” (1 Кор. 10:28, 29). Вярващият ще бъде в грях, ако след като е предупреден, продължава да яде такова месо. Но колкото и да е необходимо въздържанието относно брата, както заповядва Господ, съвестта не престава да бъде свободна. Виждаме как законът, макар да обвързва външното дело, оставя съвестта свободна.

(Съвестта по отношение на човешките и папските закони: Бог е единственият Законодател, 5-8)
5. Значението на човешките закони за съвестта

Сега нека да се върнем на човешките закони. Ако те са наложени с цел да създадат религиозно задължение, като че ли тяхното спазване е необходимо само по себе си, ние казваме, че това задължение върху съвестта е незаконно. Нашата съвест не се отнася за хората, а само за Бога. От това идва общоприетото разграничение между външния съд и съда на съвестта. Когато целият свят е бил обгърнат от най-плътната тъмнина на невежеството, все като малък лъч светлина, който остава неугасен, остава това, че съвестта превъзхожда всички човешки съображения. Макар че това, което е било признавано на думи, след това е било нарушавано на дело, все пак Бог е благоволил дори тогава да съществува свидетелство за свободата, като е освободил съвестта от човешката тирания.

Но все още не сме обяснили трудността, която произлиза от думите на Павел. Защото ако трябва да се покоряваме на владетелите не само поради страха от наказание, но и заради съвестта, от това като че ли следва, че законите на владетелите имат господство над нашата съвест. Ако това е вярно, същото нещо трябва да бъде потвърдено и за църковните закони.

Аз отговарям, че първото нещо, което трябва да се направи тук, е да се направи разграничение между общото и конкретното. Индивидуалните закони не достигат съвестта, но все пак сме задължени от общата Божия заповед, която ни заповядва да се покоряваме на управителите. И именно това е в основата на разглеждането на Павел, а именно, че управителите трябва да бъдат почитани, защото те са назначени от Бога (Рим. 13:1). В същото време той въобще не проповядва, че законите, налагани от тях, достигат до вътрешното управление на душата, тъй като навсякъде прогласява, че поклонението към Бога и духовното правило за праведен живот превъзхождат всички човешки постановления.

Друго нещо, което също заслужава да се отбележи, и следващо от това, което вече казахме, е, че човешките закони, била налагани от управителите или от Църквата, трябва да се спазват (говоря за онези, които са праведни и добри), но самите те не задължават съвестта, защото цялата необходимост да бъдат спазвани се отнася за общата цел, и не се състои в конкретните заповядани неща. Но много различен от това е случаят със законите, които предписват нова форма на поклонение на Бога, и въвеждат задължение в неща, които са оставени свободни.

6. Църквата няма право да установява независими наредби за обвързване на съвестта

Но такива са в наши дни църковните наредби на папството, които се представят за част от истинното и задължително поклонение към Бога. Но тъй като са неизброими, те представляват безброй окови за връзване и оковаване на душата. Макар че вече говорихме по този предмет като обяснявахме Закона (Книга 3 глава 4, 5), тъй като това е по-правилното място за пълно разглеждане на този въпрос, сега ще се постарая да дам възможно най-внимателно обобщение. Ще пропусна случая относно тиранията на лъжеепископите, които си присвояват правото да проповядват каквото им е угодно, тъй като вече го разгледах в пълнота, но ще разгледам подробно властта за налагане на закони, която те си присвояват.

И така, предлогът, на основата на който нашите лъжеепископи товарят съвестта с нови закони, е, че Господ ги е поставил за духовни законодатели, и им е дал управлението на Църквата. От това те твърдят, че всяко нещо, което нареждат и заповядват, трябва задължително да бъде спазван от християнския народ, че който нарушава техните заповеди, е виновен за двойно непокорство, тъй като е бунтовник против Бога и против Църквата.

Със сигурност, ако бяха епископи, бих им дал някаква власт в тези неща, не толкова, колкото те искат, но колкото е необходимо за правилното водене на управлението на Църквата; но тъй като те не са това, за което искат да ги смятаме, ще е твърде много да си приписват каквото и да е нещо, колкото и малко да е.

Но тъй като това също беше показано на друго място, засега нека да допуснем, че им принадлежи всяка власт, която по право принадлежи на истинските епископи; аз все пак отричам, че те са били поставени над вярващите като законодатели, та да имат в ръцете си властта да определят житейските правила, или да задължават поверените им хора да спазват техните постановления. Когато казвам това, искам да кажа, че те въобще нямат правото да настояват, че всичко, което си измислят не според авторитета на Божието Слово, трябва да бъде спазвано от Църквата като задължително. Тъй като такава власт не е била позната на апостолите, и често е отричана на църковните служители от самия Господ, чудя се как някои са се осмелили да си я присвояват, и как се осмеляват в наши дни да я защитават, без да имат такъв пример при апостолите и против явната Божия забрана.

7. Произволното господаруване е незаконно посегателство върху Божието Царство

В Своя Закон Господ така е обхванал всичко, свързано със съвършените правила на живота, че не е оставил на хората нищо за добавяне към обобщението, дадено там. Неговата цел да направи това е, първо, тъй като всяко поправление на поведението се състои в съобразяването на всички наши действия с Неговата воля като мерило, Той единствен трябва да бъде смятан за Господар и Водач на нашия живот; и второ, за да ни покаже, че няма нищо, което Той изисква повече от покорството. По тази причина Яков казва, „който одумва брата или съди брата си, одумва закона и съди закона. . . . Само Един е законодател и съдия, Който може да спаси и да погуби” (Яков 4:11, 12). Чуваме как Бог обявява, че Негова лична привилегия е да ни управлява чрез Своите закони. Това е казано преди това от Исая, макар и доста по-неясно, „Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш цар, Той ще ни спаси” (Ис. 33:22). И двата текста показват, че властта над живота и смъртта принадлежи на Него, Който има власт над душата. Яков съвсем ясно изразява това. Никой човек не може да си присвоява тази власт. Следователно Бог, на Когото принадлежи властта да спасява и да погубва, трябва да бъде признат за единствен Цар на душите, или както е изразено в думите на Исая, Той е наш Цар и Съдия, Законодател и Спасител. Така Петър, когато напомня на пасторите за техния дълг, ги увещава да хранят стадото без да господаруват над наследството (1 Пет. 5:2); като „наследство” означава общността от вярващи. Ако прилежно разсъдим, че е незаконно да приписваме на човека това, което Бог заявява, че принадлежи само на Него, ще видим, че това напълно унищожава всяка власт, искана от онези, които желаят да се заемат с нареждането на всичко в Църквата без одобрението на Божието Слово.

8. Насоки за определяне кои човешки наредби са неприемливи

Нещо повече, тъй като целият въпрос следва от това, че Бог е единственият Законодател и е незаконно за хората да си присвояват тази чест, ще бъде уместно да имаме предвид двете причини, поради което Бог запазва това единствено за Себе Си. Едната причина е, че за нас Неговата воля е съвършеното правило за всяка праведност и святост, и следователно в познанието за нея ние имаме съвършено правило за живота. Другата причина е, че когато става въпрос за правилния начин на поклонение към Него, трябва да се покоряваме единствено на Него, и трябва да зависим единствено от Неговата воля, и Той единствен трябва да има власт над душите ни.

Когато имаме предвид тези две причини, ще бъде лесно да решим кои човешки наредби са противни на Господното Слово. Такива са всички онези, които биват добавени към истинското поклонение към Бога, и тяхното спазване бива налагано върху съвестта като неизбежно задължение. Затова нека да помним да преценяваме според този стандарт, ако искаме да имаме сигурен критерий, който няма да ни позволи да се отклоним.

Първата причина е използвана от Павел в Посланието към Колосяните срещу лъжеапостолите, които се опитват да налагат нови бремена върху църквите. Втората причина той използва по-често в Посланието към Галатяните при подобен случай. Така, в Посланието към Колосяните той твърди, че учението за истинското поклонение към Бога не трябва да се търси от хора, защото самият Господ вярно и цялостно ни е научил по какъв начин трябва да Му се покланяме. За да покаже това, той казва в първата глава, че в Благовестието се съдържа всяка мъдрост, за да може Божият човек бъде усъвършенствуван в Христос. В началото на втората глава той казва, че всички съкровища на мъдростта и знанието са скрити в Христос, и от това заключава, че вярващите трябва да внимават да не бъдат отведени настрана от Христовото стадо чрез празни философии, според човешки постановления (Кол. 2:10). В края на главата той още по-решително осъжда всяка eqeloqrhskeiaV, тоест лъжливите методи на поклонение, които хората сами измислят или приемат от други хора, и всички постановления относно поклонението към Бога, които те си позволяват да налагат сами. Следователно ние твърдим, че всички наредби, за които се твърди, че върху тяхното спазване се крепи поклонението към Бога, са нечестиви. Текстовете в Галатяните, в които той настоява, че върху съвестта не трябва да се поставят вериги (защото трябва да бъде управлявана единствено от Бога), са достатъчно ясно, особено глава 5 (Гал. 5:1-12). Затова нека да е достатъчно да се позовем на тях.

(Църковните наредби, които заповядват церемонии в поклонението, за тиранични, произволни и противни на Писанието, 9-18)
9. Според споменатите досега принципи, римските наредби трябва да бъдат отхвърлени

Но за да може целият въпрос да стане по-ясен чрез примери, ще бъде уместно преди да продължим да приложим това учение към нашите дни. Ние смятаме наредбите, които те наричат църковни, и чрез които папата чрез своите привърженици обременява Църквата, са гибелни и безбожни, докато нашите противници ги защитават като свещени и полезни. Но има два вида наредби, едните отнасящи се до церемониите и ритуалите, а другите по-специално за дисциплината. Тогава имаме ли ние основателна причина да отхвърляме и двете? Определено по-основателна отколкото бихме желали.

Първо, самите техни писатели не твърдят ли, че самото естество на поклонението към Бога (така да се каже) се съдържа в тях? С каква цел показват те своите церемонии, освен за да се покланят на Бога чрез тях? И това не става просто поради заблудата на невежите тълпи, а с одобрението на онези, които са в положението на учители. Сега не говоря за чудовищните мерзости, чрез които те оскверняват всяко благочестие, но те не биха смятали за такова ужасно престъпление грешката в дребните традиции, ако не подчиняваха поклонението към Бога на своите измислици. Тъй като Павел заявява, че е нетърпимо законното поклонение към Бога да бъде подчинено на човешката воля, в какво грешим ние, че не можем да търпим това в наши дни? Особено ни се заповядва да се покланяме на Бога според елементите на този свят – нещо, което Павел определя като враждебно на Христос (Кол. 2:20). От друга страна, всички знаем начина, по който те поставят съвестта под строгото задължение на спазва всичко, което те постановят. Когато се противим не това, ние сме единни с Павел, който по никакъв начин не иска да позволи вярващите да бъдат поставени в робство под хора.

10. Папските наредби отричат Божия закон

Нещо повече, най-лошото от всичко е, че когато веднъж религията бъде съставена от такива измислици, това извращение незабавно бива последвано от мерзостната поквара, за която нашият Господ укорява фарисеите, че осуетяват Божията заповед чрез своите предания (Мат. 15:3). Аз не желая да споря с нашите законодатели с мои собствени думи; нека да спечелят спора, ако могат да се освободят от това обвинение на самия Христос. Но как да стане това, като виждаме, че те смятат за неизмеримо по-нечестиво да се позволи годината да мине без устна изповед, отколкото да бъде прекарана в най-долни грехове; да са замърсили езика си с парченце месо в петък, отколкото да замърсяват всекидневно тялото си с блудство; да вложат ръката си в честен труд в ден, посветен на едно или друго от техните светийчета, отколкото постоянно да се впускат с всичките си части в най-големите престъпления; свещеникът да бъде свързан с една жена в законен брак, отколкото въвлечен в хиляди прелюбодейства; да са прекъснали обещано поклонническо пътуване, отколкото да са нарушили думата си във всяко обещание; да не се дарява разточително за чудовищния, излишен и безполезен разкош на църквите, отколкото да не се дава на бедните в техните нужди; да отминат някой идол без да му отдадат почит, отколкото да се отнесат към целия човешки род оскърбително; да не мърморят дълги безсмислени изречения в определени времена, отколкото никога да не съставят една смислена молитва? Какво означава да бъде осуетявано Божието Слово чрез традициите, ако това не е да се препоръчват Божиите постановления само безразлично и формално, но пък прилежно и настойчиво да изискват строго покорство на техните собствени постановления, като че ли в тях се съдържа цялата сила на благочестието; докато оправдават с дребнави обяснения нарушаването на Божия Закон, те налагат на най-малкото нарушение на някое от техните постановления с наказания като затвор, изгнание, клада или меч? Когато не са сурови и неумолими срещу Божиите противници, те до крайност преследват с неумолима омраза онези, които мразят самите тях, и така учат всички, които поради простотата си са държани в робство, че по-скоро ще позволят целият Божий Закон да бъде унищожен, отколкото да бъде нарушена и една йота от това, което те наричат църковни постановления. По начало е тежко престъпление, когато човек обвинява, съди и осъжда своя ближен за незначителни неща; неща, които според Божието решение са оставени свободни. Но сега, като че ли това е малко зло, тези незначителни елементи на този свят (както Павел ги нарича в своето Послание към Галатяните, Гал. 4:9) се смятат за по-ценни от Божиите небесни слова. Този, който бива оправдан за прелюбодейство, бива осъден за ядене на месо; а на когото е позволено да блудства, му е забранено да се жени. Наистина, точно това се печели от това изкривено покорство, което отвръща хората от Бога до степента, до която ги обвързва към човека.

11. Римските наредби са безсмислени и безполезни

Има два други порока, които ние не одобряваме в тези наредби. Първо, те предписват правила, които до голяма степен са безполезни, и понякога са нелепи; второ, поради голямото им множество благочестивите съвести биват подтиснати и биват връщани към някаква форма на юдаизъм, и така се привързват към сенките, че не могат да дойдат при Христос.

Знам, че моето твърдение, че са безполезни и нелепи, едва ли ще бъде прието от плътската мъдрост, за която те са толкова приятни, че Църквата изглежда напълно обезличена, когато те бъдат отнети. Но именно това казва Павел, че те „наистина имат вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото” (Кол. 2:23); едно много полезно увещание, което никога не трябва да забравяме. Човешките предания, казва той, ни заблуждават чрез привидна мъдрост. Откъде идва тази привидност? Точно защото са съставени от хора, човешкият ум разпознава в тях това, което си е негово, и когато го разпознае, ги приема по-охотно от всяко друго нещо, което по-малко съответствува на неговата суета, колкото и добро да е то.

Второ, те изглеждат като подходящо обучение в смирение, тъй като чрез тях умовете на хората пълзят по земята под техния хомот; така имат и друга привлекателна сила. Накрая, тъй като привидно оставят склонност за обуздаване на похотта на плътта и покоряването й чрез строгостта на въздържанието, на пръв поглед изглежда, че са мъдро измислени. Но какво казва Павел за всичко това? Не сваля ли той тези маски, за да не би простите да бъдат заблудени чрез измама? Като смята за достатъчно да ги опровергае, като ги нарича човешки измислици, той не се занимава да ги опровергава повече, показвайки, че те са неща без стойност. И защото знае, че всяко измислено поклонение в Църквата е осъдено, и колкото повече е приятно за човешкия ум, толкова повече трябва да е подозрително за вярващите – защото знае, че тази лъжлива показност на външно смирение се различава толкова много от истинското смирение, че лесно може да бъде разпозната – и накрая, тъй като знае, че това обучение няма повече стойност от което да е телесно упражнение, той желае самите неща, които като че ли препоръчват човешките предания на невежите, да бъдат смятани от вярващите като тяхно опровержение.

12. Техните тайнства са пародии

Затова в наши дни не само неукият прост човек, но и всеки човек, сравнително изпълнен със светска мъдрост, бива чудно пленен от блясъка на церемониите, докато лицемерите и глупавите жени смятат, че не могат да си представят нещо по-добро или по-красиво. Но онези, които внимателно изследват стойността на тези церемонии и ги преценяват според правилото на благочестието, знаят, първо, че те са безполезни дреболии; второ, че са мошеничества, които заблуждават очите на зрителите с празни представления. Говоря за онези церемонии, които римските учители определят като велики тайнства, докато ние от опит знаем, че са най-обикновени пародии. Не е странно, че техните писатели отиват дотам да заблуждават себе си и другите с произволни неща, защото са взели образеца си отчасти от бълнуванията на езичниците, и отчасти като маймуни безразсъдно подражават на древните ритуали на Мойсеевия Закон, с които вече нямаме нищо общо, както нямаме нищо общо с жертвите на животни и други подобни неща. Със сигурност, и да нямаше друго доказателство, никой човек не би очаквал нищо добро от такава объркана смес. И самият предмет ясно показва, че самите церемонии нямат друго предназначение освен да затъпяват хората, вместо да ги учат. По същия начин лицемерите приписват голяма важност на онези нови канони, които извращават дисциплината, вместо да я запазват; но едно по-внимателно изследване ще покаже, че те не са нищо друго освен безплътен и преходен призрак на дисциплина.

13. Поради своето безсмислено натрупване наредбите на римската църква донасят юдаистко мъчение върху съвестта

Да видим втория недостатък, кой не вижда, че церемониите, като биват натрупвани една върху друга, нарастват до такова множество, че става невъзможно да бъдат търпени в християнската Църква? Затова в церемониите се вижда странна смесица от юдаизъм, а други закони се оказват смъртоносен капан за благочестивите умове. Августин се оплаква, че по негово време, докато Божиите заповеди биват пренебрегнати, суеверието навсякъде е толкова голямо, че онзи, който ходи бос в неделя, бива порицаван по-сурово от другия, който се напива до несвяст. Той се оплаква, че Църквата, която Бог в Своята милост желае да е свободна, е така потисната, че положението на юдеите е по-търпимо (August. Ep. 119). Ако този свят човек се появи в наши дни, с какви ли думи ще опише сегашното робство? Защото броят е десетократно по-голям, и всяка йота се изисква стократно по-строго от тогава. Това е обичайното развитие; когато тези покварени законодатели завземат властта, няма край на техните заповеди и забрани докато достигнат всяка крайност в жестокостите си. Павел изящно изразява това с тези думи: „Ако сте умрели с Христа относно първоначалните учения на света, то защо, като че живеете на света, се подчинявате на постановления, ‘Не похващай,’ ‘Не вкусвай,’ ‘Не пипай’?” (Кол. 2:20, 21). Защото макар че думата aptesqai означава едновременно „ям” и „докосвам,” тук тя несъмнено е взета в първия смисъл, за да няма излишно повторение. И така, тук той най-възхитително описва развитието на лъжеапостолите. Това е начинът, по който започва суеверието: те забраняват не само да се яде, но дори да се дъвче леко; след като постигнат това, забраняват дори да се вкусва. Ако има позволят и това, обявяват за незаконно дори докосването с пръст.

14. Церемониите трябва да изявяват Христос, не да Го скриват

Ние с основание осъждаме тази тирания в човешките наредби, вследствие на която нещастните съвести биват прекомерно измъчвани с безброй постановления и с прекалена строгост. На друго място говорихме за каноните, отнасящи се за дисциплината (по-горе, р. 12; също глава 12). Но какво да кажа за церемониите, следствието от които е, че почти погребваме Христос и се връщаме към юдейските преобрази? „Нашият Господ Христос,” казва Августин (Ep. 118), „събра в едно общността на Своя нов народ чрез тайнствата, много малко на брой, най-превъзходни по своето значение, най-лесни за спазване.” Трудно е да се изрази колко огромна е разликата между тази простота и множеството и разнообразието на ритуали, в които Църквата е впримчена в наши дни.

Знам за лукавството, с което някои хитреци оправдават това извращение. Те казват, че сред нас има множество хора, които са също толкова прости, както са били много хора в Израел, и заради тях е въведено това обучение, което не е задължително за по-силните, но все пак те не трябва да го пренебрегват, като виждат, че то е полезно за слабите братя. Аз отговарям, че ние знаем какво е нужно за слабостта на братята, но от друга страна възразяваме, че начинът за обучаване на слабите не е като ги погребваме под множество церемонии. Не е без причина, че Бог разграничава между нас и Своя древен народ, като учи тях като деца чрез външни белези и преобрази, а нас по-просто, без толкова много външна показност. Думите на Павел са, „до когато наследникът е малолетен, . . . е под надзиратели и настойници” (Гал. 4:1-3). Това е било състоянието на евреите под Закона. Но ние сме като възрастни, които са свободни от надзиратели и настойници и нямат нужда от първоначално обучение за деца. Бог определено е предвидил какви хора ще има в Своята Църква и по какъв начин те трябва да бъдат управлявани. И така, Той е разграничил нас от евреите по начина, който описахме. Следователно, глупаво е да бъдат обучавани невежите чрез възстановяване на юдаизма, който Христос е отменил. Христос изразява тази разлика Своя древен и Своя нов народ, когато казва на самарянката, „иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина” (Йоан 4:23). Без съмнение, винаги е било така; но новите поклонници се различават от старите в това, че докато при Мойсей духовното поклонение към Бога е било в сянка и обвързано с много церемонии, сега те са отменени и поклонението е по-просто. Затова, онези които не виждат това разграничение, осуетяват реда, установен и потвърден от Христос.

Тогава вие ще попитате: Никакви церемонии ли не трябва да се дават на невежите в помощ на тяхното невежество? Не казвам това. Защото смятам, че такава помощ би била много полезна за тях. Това, което защитавам, е използването им до такава степен, която да изобрази, а не да скрие Христос. Затова Бог определя малко церемонии, и те по никакъв начин не са мъчни, за да изобразят присъствуващия Христос. На евреите са били дадени повече церемонии, за да изобразяват отсъствуващия Христос. Като казвам, че е бил отсъствуващ, нямам предвид във власт, а в начина на изразяване. Следователно, за да осигурим дължимата умереност, нужно е да запазим този малък брой, тази лекота на спазването, и значението на смисъла, което се изявява в яснотата. Има ли смисъл да казваме, че днес не е така? Фактът е очевиден за всяко око.

15. Извращението на церемониите смятани за умилостивителни жертви

Тук не казвам нищо за гибелните възгледи, с които биват пропити умовете на хората, че чрез церемониите се отдава на Бога умилостивение, чрез което се прощават греховете и се осигуряват праведност и спасение. Някой ще каже, че неща, които сами по себе си са добри, не биват опорочавани по принцип от такива заблуди, тъй като подобни грешки могат да се допуснат и в действия изрично заповядани от Бога. Но няма нищо по-неприлично от това дела, измислени по човешка воля, да бъдат издигнати така високо, че да бъдат смятани за достойни за вечен живот. Делата, заповядани от Бога, получават награда, защото самият Законодател ги приема като белези на покорство. Но те не вземат своята стойност от своето собствено достойнство или заслуги, а от това, че Бог поставя висока стойност върху нашето покорство към Него. Тук говоря за онова съвършенство на делата, което Бог заповядва, но хората не изпълняват. Делата на закона биват приети единствено поради незаслужената Божия благодат, защото покорството е немощно и непълно. Но тъй като тук не разглеждаме каква е ползата от делата без Христос, нека да пропуснем този въпрос. Отново повтарям, като част от настоящата тема, че всяка заслуга, която делата имат, те я имат единствено спрямо покорството, което Бог изисква, както свидетелствува пророкът, „Защото не говорих на бащите ви, нито им дадох заповеди, за всеизгаряния и жертви в деня, когато ги изведох из Египетската земя; но това им заповядах като рекох: Слушайте гласа Ми” (Ер. 7:22, 23). На друго място той говори за лъжливите дела, „Защо харчите пари за онова, което не е хляб?” (Ис. 55:2; 29:13). И отново, „напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди” (Мат. 15:9). И така, те не могат да се освободят от обвинението, че позволяват на нещастните хора да търсят в тези външни несмислени дела праведност, която могат да представят пред Бога, и чрез която могат да застанат пред небесния съд.

Освен това, не е ли заслужено заклеймена измамата, чрез която те показват безсмислени церемонии като някакви театрални представления или магически заклинания? Защото е сигурно, че всички церемонии, които не насочват хората към Христос, са покварени и вредни. Но церемониите, които папството използва, са отделени от учението, така че те ограничават хората до външни белези напълно лишени от смисъл.

Накрая (тъй като коремът е сръчен изобретател), очевидно е, че много от техните церемонии са изобретени от алчни свещеници като примамка за хващане на пари. Но какъвто и да е техният произход, те всички се продават за мръсна печалба, че ако искаме да прекратим нечистата и богохулна търговия, извършвана в Църквата, една голяма част от тях трябва да бъде прекратена.

16. Тези общи съображения се прилагат за всички традиции

Макар да изглежда, че сега не давам общото учение относно човешките наредби, а приспособявам своята беседа изцяло за нашата епоха, все пак досега не сме казали нищо, което да не може да е приложимо за всички епохи. Защото винаги когато хората се впуснат в суеверната практика да се покланят на Бога чрез свои собствени измислици, всички закони, прокарани с тази цел, веднага се израждат в тези чудовищни злоупотреби. Защото проклятието, което Бог обявява, а именно, да порази онези, които коравовратно и сляпо Му се покланят с човешки учения, не е ограничено до един век, но важи за всички векове. Следствието от тази слепота винаги е, че онези, които презирайки много увещания от Бога, с желание се обвързват с тези смъртоносни окови, в крайна сметка се въвличат във всякакви нелепости. Но ако без да се интересувате от обстоятелствата искате просто да знаете същността, която през всички векове е характерна за онези човешки традиции, които трябва да бъдат отхвърлени от Църквата и осъдени от всички благочестиви хора, определението, което вече дадохме, е ясно и вярно, а именно: Те включват всички закони, налагани от хора без подкрепа от Божието Слово с цел или да заповядват начина на поклонението към Бога, или да налагат религиозни задължения върху съвестта като нещо необходимо за спасението. Ако към едното или двете тези неща се добавят и другите злини – да затъмняват яснотата на Благовестието чрез тяхното множество, не дават никакво назидание, да бъдат безполезни и произволни занимания, а не истинско упражняване на благочестие, да бъдат създадени са користолюбиви цели и мръсна печалба, трудни за спазване и замърсени с гибелни суеверия – ще имаме средство да открием размера на вредността от тях.

17. Римските наредби не могат да бъдат смятани за църковни наредби

Разбирам какъв ще бъде техният отговор, а именно, че тези традиции не са от тях самите, а от Бога. Защото за да би Църквата да сгреши, тя е водена от Святия Дух, Чиято власт лежи в тях. Ако приемем това, от него следва, че техните традиции са откровения от Святия Дух и не могат да бъдат отхвърлени без това да означава нечестие и презрение към Бога. И за да не изглежда, че се опитват да правят нещо без подкрепата на някакъв по-висш авторитет, те искат да повярваме, че голяма част от техните правила са дошли от апостолите. Защото те твърдят, че в един случай имат достатъчно доказателство от това, което апостолите са правели в други случаи. Случаят е когато апостолите се събират на събор и обявяват на всички езичници решението на събора, че те трябва да „се въздържат от оскверненията чрез идоли, чрез блудство и чрез ядене удавено и кръв” (Деян. 15:20, 29).

Вече обяснихме как, за да издигнат сами себе си, те лъжливо си присвояват името „църква” (глава 8, р. 10-13). Ако в настоящия случай премахнем всички маски и външен блясък (нещо, което всъщност трябва да бъде наша първа грижа, а също и наша най-висша полза) и размислим каква Църква иска Христос да има, за да можем да се съобразим и приспособим към нея като стандарт, веднага ще стане явно, че Църквата няма право да пренебрегва ограниченията на Божието Слово и да се впуска и развращава в прокарване на нови закони. Законът, който веднъж е даден на Църквата, не трябва ли да остане завинаги? „Внимавайте да вършите всичко що ви заповядвам; да не притуряш на него, нито да отнимаш от него” (Вт. 12:32). И на друго място, „Не притуряй на Неговите думи, да не би да те изобличи и се окажеш лъжец” (Пр. 30:6). Тъй като не могат да отрекат, че това е казано на Църквата, какво друго прогласяват чрез своето упорство, освен че противно на тези забрани те добавят към Божието учение и се осмеляват да го примесват със своето си учение? В никакъв случай не можем да съгласим със заблудата, чрез която те нанасят такава вреда на Църквата. Трябва да разберем, че името на Църквата се използва лъжливо винаги, когато хората настояват за това безразсъдно човешко своеволие, което не може да ограничи себе си в границите, заповядани от Божието Слово, но надменно излиза вън от тях и прибягва до своите си измислици. В горния текст няма нищо объркано, нищо неясно, нищо неразбираемо; на цялата Църква е забранено да прибавя или да отнема от Божието Слово в нещата свързани с поклонението и заповедите за спасението. Но някои ще кажат, това е казано само за Закона, който е последван от Пророците и цялата наредба на Благовестието! Признавам това, но в същото време добавям, че те са само изпълнение на Закона, а не прибавяне или отнемане. И така, ако Господ не позволява да се добавя или отнема от служението на Мойсей, макар и то да е обвито в покривало на неяснота, докато не даде по-ясно учение чрез Своите слуги Пророците и накрая чрез Своя възлюбен Син, защо да не предположим, че сега още по-строго ни е забранено да добавяме нещо към Закона, Пророците, Псалмите и Благовестието? Господ не забравя, и Той отдавна е заявил, че нищо не Му е така противно както да Му се покланят с човешки измислици. Затова са тези превъзходни изявления на Пророците,, които постоянно трябва да звучат в ушите ни, „Защото не говорих на бащите ви, нито им дадох заповеди, за всеизгаряния и жертви в деня, когато ги изведох из Египетската земя; но това им заповядах като рекох: Слушайте гласа Ми, и Аз ще ви бъда Бог, и вие ще Ми бъдете люде! И ходете по всичките пътища, които ви заповядам” (Ер. 7:22, 23). „Изрично заявявах пред бащите ви в деня, когато ги изведох от Египетската земя, дори до днес, като ставах рано и заявявах казвайки: Слушайте гласа Ми” (Ер. 11:7). Има и други текстове в същия смисъл, но най-забележителният от всички е, „Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността - от тлъстината на овни. Защото непокорността е като греха на чародейството, и упорството като нечестието и идолопоклонството” (1 Царе 15:22, 23). Следователно е лесно да се докаже, че когато някой се опитва чрез авторитета на Църквата да защитава тези човешки изобретения, той не може да бъде освободен от обвинението в нечестие, и той лъжливо си присвоява името на Църквата.

18. Римските наредби не идват от апостолите, нито дори от „апостолското предание”

Затова ние с основание се противим на тази тирания на човешки традиции, която надменно бива налагана върху нас от името на Църквата. Нито се подиграваме на Църквата (както нашите противници, с цел да ни наклеветят, несправедливо ни обвиняват), но й отдаваме похвала за най-голямо покорство. Самите те категорично нараняват Църквата, като я представят непокорна пред нейния Господ, като твърдят, че тя може да отива по-далеч от това, което Божието Слово позволява, да не говорим за смесицата от безсрамие и злонамереност в това, че непрекъснато крещят за властта на Църквата, а в същото време крият и заповедта, която Господ й е дал, и покорството, което тя дължи на тази заповед.

Но ако както е редно, нашето желание е да се съгласим с Църквата, много по-важно е да размислим и да си спомним заповедта, която Господ е дал и на нас, и на Църквата да Му се покоряваме с един ум. Защото не може да има съмнение, че най-добрият начин да се съгласим с Църквата е когато самите ние сме покорни на Господа във всичко.

Да приписваме произхода на традициите, чрез които Църквата досега е била потискана, на апостолите, е просто измама, тъй като цялата същност на учението на апостолите е, че съвестта не трябва да бъде натоварвана с нови правила, нито поклонението към Бога замърсявано с наши измислици. Следователно, ако се вярва на древните свидетелства и записи, това, което тези хора приписват на апостолите, не само не им е било познато, но и апостолите никога не са чували за него. Нито може да им се позволи да твърдят, че повечето от техните постановления, макар да не са били предавани в писмен вид, са били приети чрез употреба в практиката, тъй като са неща, които те не са можели да разберат, докато Христос е бил в света, но те са ги научили след това чрез откровение от Святия Дух. Смисълът на този текст беше обяснен на друго място (глава 8, р. 14). По отношение на настоящия въпрос, те наистина правят себе си за смях, като виждаме, че всички тези тайни, които толкова дълго време са били неоткрити от апостолите, са отчасти юдаистки или езически ритуали, едните от древни времена разпространявани сред юдеите, а другите сред всички езичници, и отчасти нелепи жестикулации и празни церемонии, които глупавите свещеници, нямащи нито разум, нито грамотност, да могат прилежно да извършват; и които и децата и клоуните извършват така правилно, че изглежда невъзможно да се намерят по-подходящи свещеници за такива жертвоприношения. Дори да нямаше древни свидетелства, хората със здрав разум могат да преценят от самото естество на нещата, че такова множество от ритуали не се е появило в Църквата изведнъж, а постепенно се е промъквало. Защото макар че почитаемите епископи, които са били най-близо до времето на апостолите, са въвели някои неща свързани с реда и дисциплината, другите след тях и следващите ги не са имали достатъчно разум, но са имали твърде много любопитство и алчност, а последните винаги са се съревновавали в глупаво подражание на своите предшественици, за да не бъдат надминати в изобретяването на нови неща. И тъй като е съществувала опасността, че тези изобретения, за които те са очаквали похвала от потомството, могат скоро да отмрат, те са били още по-строги в настояването, че те трябва да се спазват. Тази лъжлива ревност е произвела голяма част от правилата, които тези хора представят като „апостолски.” Това е историческото свидетелство.

(Натрупването на безполезни ритуали наречени лъжливо „апостолски”: товар върху слабата съвест, 19-22)
19. Натрупването на безполезни ритуали след времето на апостолите

И за да не стана отегчителен като изброявам всичките, ще се задоволя с един пример. При апостолите е имало голяма простота в отслужването на Господната вечеря. Техните незабавни наследници въведат някои добавки към тържествеността на ритуала, които не трябва да бъдат отхвърляни. Но след това са дошли глупави подражатели, които чрез постоянно закърпване на различни части са ни оставили тези жречески одежди, които виждаме в месата, тези олтарни украси, тези размахвания на ръце, и цялата смесица от безполезни правила.

Но те възразяват, че в старо време възгледът е бил, че нещата, които се вършат със съгласието на цялото Църква, произлизат от апостолите. Те цитират Августин като свидетел за това. Ще дам обяснение на самите думи на Августин: „Онези неща, които се спазват по целия свят, можем да приемем като определени или от самите апостоли, или от вселенските събори, чийто авторитет в Църквата е най-благотворен, като годишното празнуване на страданията на Господа, възкресението и възнесението на небето, слизането на Святия Дух и всеки друг празник спазван от Църквата навсякъде, където съществува някаква Църква” (August. Ep. 118). Като дава толкова малко примери, кой не вижда, че неговата цел е да припише тогава спазваните правила на автори заслужаващи вяра и почит – правила, които са малко и са трезви, чрез които трябва да се поддържа реда в Църквата? Колко много се различава това от възгледа на нашите римски учители, които настояват, че и най-малката церемония при тях произтича от апостолите?

20. Тълкуване на думите на Августин

За да не бъда отегчителен, ще дам само един пример. Ако някой попита откъде вземат те своята светена вода, те веднага ще му отговорят: От апостолите. Като че ли не знам кой е римският епископ, от когото историята проследява това изобретение, и който ако беше допуснал апостолите до своя събор, със сигурност никога не би осквернил Кръщението с един чужд и неуместен символ, макар че не ми изглежда вероятно произходът на това освещаване да е толкова древен, колкото историята казва. Защото когато Августин казва (Ep. 118), че някои църкви по негово време отхвърлят външното подражание на Христос в умиването на краката, за да не изглежда, че този ритуал се отнася за кръщението, той показва, че по онова време няма никакво измиване, което да прилича на кръщение. Както и да е, аз никога няма да допусна, че духът на апостолите е дал началото на това всекидневно действие, чрез което Кръщението бива повторено в някаква форма на припомняне. Не приписвам някаква важност на факта, че на друго място Августин приписва други неща на апостолите. Защото тъй като той е нямал нищо по-добро подръка освен догадките, те не са достатъчни за да си съставим мнение за едно толкова важно нещо. Накрая, макар че трябва да признаем, че нещата, които той споменава, идват от времето на апостолите, има голяма разлика между въвеждане на някакво упражнение в благочестие, което вярващите да могат да използват със свободна съвест, или могат да се въздържат от него, ако смятат, че спазването му не е полезно, и налагането на закон, който въвежда съвестта в робство. И така, всъщност, който и да е авторът, от който те произлизат, като виждаме големите злоупотреби, до които са довели, няма причина да смятаме, че като отменим тези правила, отправяме някакво непряко обвинение към него, тъй като той никога не ги е препоръчвал по такъв начин, че да ни поставя под непроменимото и неумолимо задължение да ги спазваме.

21. Решенията от Деяния 15:20

Твърдението, че се позовават на примера на апостолите, не помага много на защитата на тяхната тирания. Според тях апостолите и старейшините на Ранната Църква са осветили постановление без някакво одобрение от Христос, чрез което те заповядват на всички езичници да се въздържат от идоложертвено, от удавено и от кръв (Деян. 15:20). Ако това е било законно за тях, защо на техните наследници да не се позволи да подражават на този пример винаги, когато обстоятелствата го изискват? Бих искал те винаги да им подражават в това и в други неща! Защото съм готов да докажа с достатъчна обосновка, че тук нищо ново не е било учредено и постановено от апостолите. Защото когато на този събор Петър заявява, че Бог бива изкушаван когато върху учениците се налага хомот, той би опровергавал своя собствен аргумент, ако след това позволява върху тях да се налага хомот. Но ако апостолите от своя собствен авторитет забраняват на езичниците да докосват идоложертвено, удавено и кръв, това би означавало хомот върху езичниците. Остава трудността, че те все пак очевидно им забраняват. Но тя лесно ще бъде премахната, като разгледаме по-внимателно смисъла на тяхната заповед. Първото нещо по ред, и главното по важност, е, че езичниците трябва да запазят свободата си, която не трябва да бъде смущавана, и че те не трябва да бъдат отегчавани с правилата на Закона. Дотук заповедта е изцяло в наша полза. Уговорката, която идва веднага след това, не е нов закон, наложен от апостолите, а е Божия вечна заповед против нарушаването на любовта, което не отнема нито една йота от тази свобода. Тя само напомня на езичниците как трябва да се съобразяват с брата си, и да не злоупотребяват със свободата си за да създадат съблазън. Затова нека втората точка да бъде, че езичниците трябва да употребяват безвредна свобода, без да поставят съблазън пред братята. Все пак те заповядват едно определено нещо, а именно, показват и настояват, както е било целесъобразно за времето си, да избягват онези неща, чрез които биха могли да поставят съблазън пред братята; но те не добавят никакво изобретение от себе си към вечния Божий Закон, който забранява съблазняването на братята.

22. Дългът към слабите братя

Както в случая, когато верните пастори управляващи църкви, които все още не са добре установени, трябва да обявяват на своите паства да не ядат месо в петък, докато слабите сред тях не станат силни, или да работят в празник, или други подобни неща, въпреки че като се остави суеверието, тези неща сами по себе си са без значение, все пак, там, където има съблазън пред братята, тези неща биха означавали грях; така че понякога вярващите не могат да дават този пример на слабите братя без тежко да наранят тяхната съвест. Кой освен един клеветник би казал, че онези, които само забраняват позорните постъпки, които техният Учител изрично е забранил, били прокарвали нови закони? Но за апостолите не може да се каже нищо повече от това, че са нямали друга цел в премахването на поводите за съблазън, освен да наложат Божия Закон, който забранява съблазънта; те казват, Господ ви е заповядал да не наранявате слабия брат, но не можете да ядете идоложертвено, удавено и кръв без да съблазнявате слабите братя; затова изискваме от вас, според Господното Слово, да не ядете за съблазън. И за да докажем, че апостолите са имали това предвид, най-добрият свидетел е Павел, който пише следното, несъмнено според възгледите на събора: „Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един. . . . Но това знание го няма у всички; и някои, като и до сега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите; и съвестта им като слаба, се осквернява. . . . Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите” (1 Кор. 8:4-9). Всеки, който внимателно разсъждава върху тези неща, няма да допусне да му налагат измамата, която тези хора използват, когато като прикритие на своята тирания твърдят, че чрез своето постановление апостолите били започнали да нарушават свободата на Църквата.

Но за да не могат да се измъкнат без да признаят верността на това обяснение, нека да ми кажат с каква власт те са се осмелили да отменят същото това постановление. Изглежда е защото вече е нямало никаква опасност от тези съблазни и несъгласия, които апостолите са желаели да премахнат, и са знаели, че законът трябва да бъде преценяван според своите цели. Затова, като виждат, че законът е бил прокаран заради любовта, в него няма заповядано нищо друго освен това, което се изисква от любовта. Като признават, че нарушаването на този закон не е нищо друго освен нарушаване на любовта, с това не признават ли, че той не е бил някаква външна добавка към Божия Закон, а истинско и просто приспособяване на Закона към времената и обичаите, за които е бил предназначен?

(Традициите и човешките изобретения в поклонението са осъдени от Писанието и от самия Христос, 23-26)
23. Позоваването на авторитета на Църквата противоречи на свидетелството на Писанието

Но макар че такива закони са стократно несправедливи и вредни за нас, те пак твърдят, че трябва да ги спазваме без изключение; защото това, което от нас се било изисквало, е не да се съгласяваме със заблудите, а само да се покоряваме на строгите заповеди на хората над нас – заповеди, които не можем да отказваме да изпълняваме (1 Пет. 2:18).

Но тук и самият Господ идва на помощ на Своето Слово и ни освобождава от това робство като потвърждава свободата, която е изкупил за нас чрез Своята свята кръв, и ползата от която многократно потвърждава чрез Своето Слово. Защото това, което от нас се изисква, не е (както тези хора нечестно твърдят) да издържим някакво тежко потискане на нашето тяло, а да бъдем изтезавани в съвестта си и доведени до робство; с други думи, да бъдем ограбени от ползата от Христовата кръв.

Нека обаче засега да пренебрегнем това, като че ли не е от значение за тази тема. Но ще сметнем ли за незначително това, че Господ е лишен от Своето царство, което Той така строго изисква само за Себе Си? Но винаги, когато Му се покланят със закони измислени по човешки, Той бива лишен от царството Си, тъй като Неговата воля е да бъде единствен Законодател на Своето поклонение. И за да не би някой да счете това за незначително нещо, нека да чуем как самият Господ оценява това. „Понеже тия хора се приближават при Мене с устата си, и Ме почитат с устните си, но са отстранили сърцето си далеч от Мене, и благоволението им към Мене е по човешки поучения изучени папагалски, затова, ето, ще пристъпя да направя чудно дело между тия хора, да! чудно и странно дело; и мъдростта на мъдрите им ще изчезне, и разумът на разумните ще се скрие” (Ис. 29:13, 14). И на друго място, „Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди” (Мат. 15:9). И наистина, когато децата на Израил замърсяват себе си с многобройни идолопоклонства, причината за цялото зло се приписва на нечистата смес, причинена от тяхното неспазване на Божиите заповеди и създаване на нови начини на поклонение. Затова святата история разказва, че новите обитатели, които асирийският цар довежда от Вавилон за да населяват Самария, са били разкъсани и избити от диви зверове, защото не са познавали съдбите или заповедите на Бога на тази земя (4 Царе 17:24-34). Макар да не бяха направили нищо погрешно в церемониите, пак Бог не одобрил тяхната празна показност. След това Той не престава да ги наказва за това, че нарушават Неговото поклонение като въвеждат измислици чужди на Неговото Слово. Затова след това се казва, че ужасени от наказанията те възприемат ритуалите, предписани в Закона; но тъй като все още не са се покланяли на Бога в чистота, два пъти се казва че са се страхували от Него и все пак не са се страхували. От това заключаваме, че част от почитта, която Му дължим, се състои в това да Му се покланяме просто по начина, който Той заповядва, без да примесваме наши собствени изобретения. И затова благочестивите владетели многократно биват хвалени (4 Царе 22; и други места) за това, че действат според всичките Му заповеди и не се отклоняват нито наляво, нито надясно. Ще отида и по-нататък: дори да няма открита проява на нечестие в измисленото поклонение, то е строго забранено от Духа, тъй като е отклонение от Божията заповед. Олтарът на Ахав, направен по образец на този в Дамаск (4 Царе 16:10), може да е изглеждал като допълнителна украса в Храма, тъй като намерението е било на него да се принасят жертви единствено на Бога, и това да става по много по-бляскав начин, отколкото на предишния древен олтар; но виждаме как Духът мрази този безочлив опит, и то не по друга причина, а защото човешките изобретения в поклонението към Бога са нечисто извращение. И колкото по-ясно Божията воля бива изявена, толкова по-малко извинение имаме за своето нахалство да опитваме нещо от себе си. Затова вината на Манасия е още по-голяма от това, че е издигнал нов олтар в Ерусалим, за който Бог казва, „В Ерусалим ще настаня името Си” (4 Царе 21:3, 4), тъй като с това открито бива отхвърлена Божията власт.

24. Извратеното поклонение е мерзост пред Бога

Много хора се чудят защо Бог така сурово заплашва, че ще доведе ужас върху хората, които Му се покланят по човешки заповеди, и заявява, че напразно Му се кланят по човешки заповеди. Но ако разсъдят, че същността на религията, тоест на небесната мъдрост, е да зависим единствено от Бога, те веднага ще видят, че не без причина Господ мрази такова извратено служение, което Му се предлага според прищевките на човешката воля. Защото макар че има някаква външна показност на смирение в покорството на онези, които в поклонението към Бога спазват такива заповеди, все пак те по никакъв начин не са смирени, тъй като всъщност налагат върху Бога своите собствени закони. Това е причината Павел така внимателно да ни предупреждава да внимаваме да не бъдем завличани от човешки предания и от това, което се нарича eqeloqrhskeiaV, тоест произволно поклонение, поклонение измислено от хора без потвърждение от Бога. Наистина е така; ние трябва да бъдем глупави по отношение на нашата собствена мъдрост и на всяка човешка мъдрост, за да Го оставим единствено Той да бъде мъдър. Но това правило по никакъв начин не бива спазвано от онези, които се стремят да се докажат пред Него чрез нищожни правила измислени по човешки и против Неговата воля Му налагат извратено покорство според човешката воля. Това е пътят, който е бил следван в продължение на няколко века в нашето време, и все още се следва днес в онези места, в които властта на създанието се смята за по-голяма от властта на Създателя, където религията (ако това заслужава да се нарича религия) бива замърсявана с все по-многобройни и по-нелепи суеверия от самото езичество. Защото какво би могъл да произведе човешкият разум освен неща плътски и безсмислени, но приятни за своите създатели?

25. Опровержение на римските аргументи

Когато защитниците на суеверието се опитват да се прикриват като твърдят, че Самуил принесе на Бога в Рама, и макар че го направи противно на Закона, все пак това беше угодно на Бога (1 Царе 7:17), лесно е да отговорим, че той не постави втори олтар като алтернатива на единствения истински олтар; но тъй като мястото на Ковчега на Завета все още не беше установено, той принесе жертва в града, където живееше, като най-удобно място. Определено намерението на светия пророк никога не е било да прави някакво нововъведение в свещените неща, по отношение на които Господ така строго е забранил някакво добавяне или отнемане. Случая с Маное аз смятам за извънреден и специален. Той, макар и обикновен човек, принесе жертва на Бога и то не без Божието одобрение, защото не го направи от безразсъдна прищявка на своя собствен ум, а по божествено вдъхновение (Съд. 13:19). В случая на един човек,, който не е по-нисш от Маное, имаме поразително доказателство колко много Бог мрази всички човешки измислици в поклонението, а именно, при Гедеон, чийто ефод донесе разруха не само върху него самия и неговото семейство, но и върху целия народ (Съд. 8:27). Накратко, всяко произволно нововъведение, чрез което хората желаят да се покланят на Бога, не е нищо друго освен замърсяване на истинската святост.

26. Предупреждението на Христос срещу кваса на фарисеите

Тогава, питат те, защо Христос каза, че трябва да се носят нетърпимите тежести, наложени от книжниците и фарисеите (Мат. 23:3)? Но тогава защо на друго място Той каза, че трябва да се пазим от кваса на фарисеите (Мат. 16:6)? Като „квас” означава, както го обяснява евангелист Матей, всяко човешко учение, което се примесва с чистото Божие Слово. Кое може да бъде по-ясно от това, че ни е заповядано да отхвърляме и избягваме цялото им учение? От това става напълно сигурно, че в другия текст нашият Господ никога не е имал предвид съвестите на Неговите хора да бъдат измъчвани от дребнавите традиции на фарисеите. И самите думи нямат такова значение, освен ако не бъдат изкривени съзнателно. Наистина, нашият Господ, когато започва да бичува обичаите на фарисеите, първо просто наставлява Своите слушатели, че макар да не виждат никакъв добър пример в живота на фарисеите, не трябва да престават да вършат това, което те поучават с думи, когато седят на Мойсеевото седалище, тоест когато обясняват Закона. Следователно, Неговото намерение е да предпази обикновените хора от това да бъдат подведени поради лошия пример на своите учители да започнат да презират учението. Но тъй като някои хора въобще не се трогват от здравия разум, а винаги искат някакъв авторитет, ще цитирам един текст от Августин, в който е изразено точно същото. „Господната кошара има хора, поставени над нея, от които някои са верни, а други са само наемници. Верните са истинските пастири; но се научете, че наемниците също са необходими. Защото много хора в Църквата, като следват земни облаги, проповядват Христос и чрез тях се чува гласът на Христос, и овцете следват не наемника, а пастира чрез наемник. Научете се, че наемниците са назначени от самия Господ. Книжниците и фарисеите, казва Той, седят на Мойсеевото седалище, правете каквото ви казват, но не правете каквото правят. Какво означава това, освен: Слушайте гласа на пастира чрез наемници? Като седят на седалището, те поучават Божия Закон, и следователно Бог поучава чрез тях; но когато поучават от себе си, не ги слушайте и не вършете каквото ви казват.” Дотук с Августин (August. in Joann Tract. 46).

(Правилното нареждане на църковното управление и поклонението: приличие, любов и свободна съвест, 27-32)
27. Необходимостта от църковни наредби

Но тъй като много невежи хора, като чуват, че е нечестиво да бъде обвързвана съвестта и е суетно да се покланяме на Бога с човешки традиции, заклеймяват всички закони, чрез които се установява редът в Църквата, ще бъде уместно да избягваме тяхната заблуда. Наистина, тук опасността от грешки е голяма: защото не е лесно да видим на пръв поглед колко много се различават двете неща. Но аз с няколко думи ще направя въпроса толкова ясен, че никой да не може да може да бъде заблуждаван поради приликата.

Първо, нека да разберем, че ако във всяко човешко общество е необходимо някакво управление, за да се осигурява общият мир и да се поддържа съгласието, ако в процеса на работата винаги трябва да се спазва някакъв етикет, който общественото приличие и самата човечност изискват от нас да не пренебрегваме, това трябва особено да бъде спазвано в църквите, които най-добре се поддържат като имат добре съставено във всяко отношение наредби, без което не може да съществува съгласие. Следователно, ако искаме да осигурим безопасността на Църквата, трябва винаги внимателно да спазваме увещанието на Павел да правим всичко с приличие и ред (1 Кор. 14:40).

Но като виждаме, че има такова разнообразие в човешките обичаи, такива разлики в умовете им, такава несъвместимост в техните преценки и склонности, никоя наредба не е достатъчно здрава, ако не е подкрепена от определени закони, нито могат да бъдат спазвани някакви ритуали без да има определена форма. Следователно, ние сме толкова далеч от осъждане на законите, които водят до това, че твърдим, че тяхното премахване би лишило от сила Църквата, би я обезличило и разбило напълно. Защото увещанието на Павел да вършим всичко с приличие и ред не може да бъде спазено, ако редът и приличието не бъдат осигурени от добавянето на наредби, тоест задължения.

Но в тези наредби винаги трябва да имаме предвид уточнението, че те не трябва да бъдат смятани за необходими за спасението, нито да налагат върху съвестта религиозно задължение; те не трябва да бъдат сравнявани с поклонение към Бога, нито да бъдат заместител на благочестието.

28. Проблемът на правилните църковни наредби

Така имаме най-превъзходен и сигурен начин да разграничаваме онези безбожни наредби (чрез които, както казахме, истинската религия бива осуетена и съвестта бива покварена) и законните правила на Църквата, ако помним, че едното или двете от тези нещо винаги трябва да се имат предвид, а именно, че в святото събрание на верните всичко трябва да се върши с приличие и с подходящо достойнство, и че човешкото общество трябва да бъде държано в ред чрез определени задължения на умереност и човечност. Защото когато се разбира, че даден закон е направен заради общественото приличие, няма място за суеверието, в което изпадат онези, които измерват поклонението към Бога с човешки изобретения. От друга страна, когато за един закон се знае, че е предназначен за обща употреба, се премахва онази лъжлива представа за неговата задължителност и необходимост, която създава големи тревоги на съвестта, когато традициите се определят като необходими за спасението; тъй като в това не се цели нищо друго освен поддържането на любовта чрез взаимно слугуване.

Но може би е уместно да покажем по-ясно какво означава приличието, което Павел препоръчва, и също какво означава ред (1 Кор. 14:40).

Целта на приличието е отчасти чрез употребата на ритуали, които произвеждат благоговение в святите неща да бъдем подбудени към благочестие, и отчасти да станат напълно видими скромността и благоразумието, които трябва да се виждат във всички почтени дейности. В реда първото нещо е управляващите да познават закона и правилото на доброто управление, докато управляваните да привикнат към покорство и добра дисциплина. Второто нещо е чрез правилната уредба на състоянието на Църквата да се осигурят мир и спокойствие.

29. Истинско благоприличие в поклонението, а не театрално представление

Следователно не трябва да наричаме „приличие” онова, което служи единствено за суетно удоволствие; например това, което се вижда в театралните представления, които папистите показват в своите обществени служби, където не се вижда нищо освен външна маска на безполезен блясък и безплодна пищност. Но наричаме приличие онова, което като е подходящо за почитането на святите тайнства, съставлява уместно упражнение в благочестие, или поне е подходяща украса, пригодена за самото действие, и не е безплодно, но напомня на вярващите за голямото смирение, сериозност и страхопочитание, с които трябва да се отнасят към святите неща. Нещо повече, церемониите, за да бъдат упражнения в благочестие, трябва да ни водят пряко към Христос.

По същия начин, не трябва да правим редът да се състои в онази безполезна пищност, която не дава нищо друго освен плътски блясък, а в наредбата, която премахва всяко объркване, варварство, непокорство, всякакви смутове и препирни.

За първия вид имаме примери (1 Кор. 11:5, 21), където Павел казва, че плътските страсти не трябва да бъдат примесвани със святата Господна вечеря; че жените не трябва да се появяват на обществени места непокрити. И има много други неща в нашата всекидневна практика, като молитва на колене и с непокрита глава, отслужване на Господните тайнства не безразборно, а с някаква степен на достойнство; показване на някаква степен на тържественост в погребването на мъртвите и така нататък. Във втората група са часовете отделяни за обща молитва, проповеди и тържествени служби; по време на проповедите тишина и спокойствие, седене на местата, пеене на химни, дни за Господна вечеря, забраната на Павел жени да проповядват в Църквата и подобни. Към същото могат да се прибавят особено нещата, които запазват дисциплината, като катехизиране, църковни порицания, отлъчване, пости и т.н.

Така всички църковни наредби, които приемаме за святи и полезни, могат да се сведат до две групи, едната свързана с ритуалите и церемониите, а другата с дисциплината и мира.

30. Робството и свободата на църковните наредби

Но тъй като тук има опасност, от една страна да не би лъжеепископите да извлекат от това повод за своите безбожни и тиранични закони, а от друга да не би някои хора, твърде склонни да се тревожат от страх от горните злини, да не оставят никакво място за закони, колкото и святи да са те, тук е уместно да заявя, че одобрявам само онези човешки наредби, които са основани върху Божия авторитет и са извлечени от Писанието, и следователно са напълно божествени.

Нека например да вземем колениченето, което се извършва по време на обща молитва. Въпросът е дали това е човешка традиция, която всеки има право свободно да отхвърля или пренебрегва? Казвам, че е човешка традиция и в същото време е божествена. Тя е от Бога, тъй като е част от онова приличие, чието спазване и приемане се препоръчва от апостола; и е човешка традиция, тъй като конкретно определя онова, което не е дадено изрично, но е показано в общ вид.

От този пример можем да отсъдим какво трябва да мислим за цялата група, а именно, че в Своите святи слова Господ вярно е обхванал и ясно е разкрил обобщението на праведността и всички части на поклонението към Бога, и всичко необходимо за спасението, така че трябва да слушаме Учителя единствено чрез тези слова. Но тъй като не е благоволил да предпише всяка подробност, която трябва да спазваме във външната дисциплина и церемониите (предвидил е, че това зависи от естеството на времената, и че една форма няма да е подходяща за всички времена), в тях трябва да прибягваме към общите правила, които е дал, като от опит познаваме кое е необходимо за Църквата за реда и приличието. Накрая, тъй като Той не ни е дал някаква изрична заповед, защото нещата от такова естество не са необходими за спасението и тъй като назиданието на Църквата трябва да бъде съобразено с различните условия на всяка епоха и нация, ще бъде уместно според интереса на Църквата да променяме и отменяме старите форми, както и да въвеждаме нови. Наистина признавам, че не трябва да изобретяваме нови форми безразсъдно и постоянно или заради по някакви незначителни поводи. Любовта е най-добрият съдия за това кое наранява или назидава; ако й позволим да ни води, всичко ще е наред.

31. Църковните наредби сравнени с това правило за робството и свободата

Относно нещата, които са установени според това правило, задължение на християните е да ги спазват наистина със свободна съвест, без никакво суеверие, но също с набожно и охотно желание за покорство. Те не трябва да се отнасят към тях с презрение, нито да ги подминават с безгрижно безразличие, далеч по-малко да ги нарушават горделиво и непокорно.

Ще попитате, каква свобода на съвестта може да има в такива строги правила? Тази свобода ще се изяви възхитително когато заявим, че това не са непроменими и вечни задължения, с които сме обвързани, а външни правила за човешката немощ, които макар че не всички имаме нужда от тях, все пак всички използваме, защото сме задължени да пазим взаимната любов помежду си. Можем да видим това в примерите по-горе. Какво, да не би религията да се състои в женското боне, та да е незаконно за жената да излиза с непокрита глава? Да не би нейното мълчание да е установено с вечна заповед, чието нарушаване е най-голямо нечестие? Има ли някакво тайнство в колениченето, или в погребването на мъртво тяло, чието пропускане е престъпление? В никакъв случай. Защото ако някоя жена трябва да се притече на помощ на своята съседка толкова бързо, че да няма време да покрие главата си, това, че е излязла с непокрита глава, не е грях. И има случаи, в които за нея не е по-малко уместно да говори, отколкото в други да остане мълчалива. Нещо повече, на човека, който поради болест не може да коленичи, нищо не му пречи да се моли прав. Накрая, по-добре е бързо да се погребе един мъртвец, отколкото поради липса на погребални одежди или отсъствието на онези, които трябва да присъствуват на погребението, да се чака докато тялото изгние непогребано. Все пак, в тези неща обичаите и правилата на страната, накратко, човечността и правилата на приличието заявяват какво трябва да се прави или да не се прави. Така, ако се допусне някаква грешка поради неблагоразумие или невнимание, не се извършва никакво престъпление; но ако тя бъде направена от презрение, такова непокорство трябва да бъде порицано. По същия начин, няма значение какви са дните и часовете, каква е формата на сградите и какви псалми се пеят всеки ден. Но е правилно да има определени дни и предварително установени часове, и място подходящо за събрание, за да се внимава за запазване на мира. Защото какъв развъдник на кавги ще бъде объркването в тези неща, ако на всеки се позволи по своя прищявка да променя това, което е свързано с общия ред. Ако тези неща бъдат определени като спорни и оставени на решението на всеки отделен човек, не всички хора ще бъдат съгласни с едно и също положение. Но ако някой започне да причинява кавги за тези неща и иска да се представя за по-мъдър отколкото е, нека да размисли как би оправдал своето крамолничество пред Господа. Отговорът на Павел трябва да е достатъчен за нас, „Но ако някой мисли да се препира за това, ние нямаме такъв обичай, нито Божиите църкви” (1 Кор. 11:16).

32. Правилата трябва да бъдат малко на брой и назидателни

Нещо повече, трябва с най-голямо внимание да предотвратяваме навлизането на всяка заблуда, която може да замърси или опорочи тази чиста употреба. Ще успеем да направим това, ако всички правила, които използваме, са очевидно полезни и много малко на брой; особено ако към това се добавят поученията от верния пастор, които могат да предотвратят навлизането на погрешни възгледи. Следствието от този начин на действие е, че във всички тези неща всеки човек запазва своята свобода, и в същото време доброволно я подчинява на определена необходимост, доколкото го изискват приличието и любовта, както говорихме. След това, за да не изпаднем в някакво суеверие в спазването на тези неща, нито строго да изискваме твърде много от другите, нека да не си въобразяваме, че поклонението към Бога се подобрява чрез множеството церемонии; и нека една църква да не презира друга църква поради разликите във външната дисциплина. Накрая, вместо тук да полагаме някакъв вечен закон за самите себе си, нека да определим като цел и предназначение на правилата назиданието на Църквата, и нека при настояване от хората в Църквата без съблазън да позволяваме не само нещо да се промени, но дори правилата, които преди това сме използвали, да бъдат обръщани наопаки. Защото нашият век е доказателство, че условията на времето позволяват определени правила, които иначе не са безбожни или неприлични, да бъдат отменяни според обстоятелствата. Такова е било невежеството и слепотата на предишните векове, с такива погрешни идеи и коравовратно увлечение църквите са се придържали към церемониите, че сега едва ли биха могли да бъдат очистени от чудовищните суеверия без премахването на множество церемонии, които са били установени преди не без добра причина, и сами по себе си не могат да бъдат обвинени в някакво нечестие.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |
превод Copyright © Божидар Маринов, 2003