| Назад | Напред | КНИГА IV
Глава Единадесета11. ЗА ПРАВОСЪДИЕТО В ЦЪРКВАТА И ЗЛОУПОТРЕБИТЕ С НЕГО, КАКТО СЕ ВИЖДАТ В ПАПСТВОТО.
Тази глава може да бъде удобно обобщена в две точки:
- Църковното правосъдие, необходимостта от него произход, описание и същностни части, а именно, святото служение на Словото и дисциплината на отлъчването заедно с обяснение на нейната цел, употреба и злоупотреба, р. 1-8.
- Опровержение на аргументите, издигани от папистите в защита на тиранията на понтифите, правото на двата меча, имперското великолепие и достойнство, външно правосъдие и неприкосновеност от държавно правосъдие, р. 9-16.
Раздели.
- Властта на Църквата в правосъдието. Необходимостта, произхода и естеството на това правосъдие. Разглеждане на властта на ключовете от две гледни точки. Изложение на първия възглед.
- Изложение на втория възглед. Как Църквата връзва и развързва чрез дисциплината. Злоупотреба с ключовете от страна на папството.
- Наказанието на отлъчването има вечна валидност. Разлика между държавната и църковната власт.
- Потвърждение на вечната валидност на наказанието на отлъчване. Надлежно упражнявано под императорите и християнските управители.
- Целта и употребата на църковното правораздаване в Ранната Църква. Духовната власт е била напълно отделена от властта на меча.
- Духовната власт не е била упражнявана от един човек, а от законен съд. Постепенна промяна. В началото само свещениците са участвали в правните дела на Църквата. След това епископът ги присвоява за себе си.
- След това епископите възлагат правата, които са си присвоили, на свои представители, и са превърнали духовното правораздаване в светски съд.
- Обобщение. Опровержение на папската власт. Христос желае да лиши служителите на Словото от държавно управление и светска власт.
- Възражения на папистите.
Отговор на двете възражения.
- Чрез този външен блясък се изявява Христовата слава.
- Той не пречи на задълженията на тяхното призвание.
- Началото и постепенното настъпление на папската тирания. Причини:
- Последна причина, тайната на беззаконието и сатанинската ярост на Антихриста, който си присвоява световно господство. Папата си присвоява правото върху двата меча.
- Измисленото дарение на Константин. Изложение на неговата безсмисленост.
- Кога и чрез какви средства римските понтифи са придобили имперско достойнство. Хилдебранд е негов основател.
- С какви действия те завземат Рим и други територии. Позорна алчност.
- Претенции за неприкосновеност от държавно правораздаване. Сравнение на тази измислена неприкосновеност с умереността на ранните епископи.
- Каква е била целта на ранните епископи, когато твърдо са се противили на държавните посегателства.
(Власт и дисциплина: властта на ключовете и държавното управление, 1-5)
1. Основата на църковното правораздаване във властта на ключоветеОстава да разгледаме третата, и всъщност главната, ако нещата са добре наредени, част от църковната власт, която, както казахме, се състои в правораздаването. Цялото правораздаване на Църквата е свързано с дисциплината, която ще разгледаме накратко. Както никой град или село не могат да съществуват без съдия и управление, така, както вече поучавах, но отново съм длъжен да повторя, божията църква се нуждае от някакво духовно управление. То е напълно отделно от държавното управление, и не само не му пречи или уронва, но и върши много за да го подпомага и насърчава. Така, с една дума, тази власт на правораздаване е редът, който е даден за запазването на духовното благоприличие.
С тази цел в Църквата от самото начало са били установени съдилища, които да се занимават с морала, да порицават пороците и упражняват властта на ключовете. Този ред е споменат от Павел в Първото послание към Коринтяните под името „управления” (1 Кор. 12:28); по същия начин в Посланието към Римляните, когато казва, „Който управлява, с усърдие” (Рим. 12:8). Той не говори за управителите, никои от които по онова време не са били християни, но за онези, които са били съработници на пасторите в духовното управление на Църквата. Също, в Посланието към Тимотей той споменава два вида презвитери, едни, които се трудят върху Словото, и други, които не изпълняват служението на проповядване, но управляват добре (1 Тим. 5:17). С втората група той несъмнено има предвид онези, които са били назначени за надзор върху поведението, и за цялата употреба на ключовете. Защото властта, за която говорим, зависи напълно от ключовете, които Христос възложи на Църквата в осемнадесетата глава на Матей, където заповядва онези, които презират личното увещание, да бъдат остро порицани пред всички, и ако постоянстват в своето непокорство, да бъдат отлъчени от общността на вярващите. Нещо повече, тези увещания и поправления не могат да се извършват без разследване, и от това идва необходимостта от някаква правна процедура и ред. Следователно, ако не искаме да лишаваме от смисъл обещанието за ключовете и да премахнем напълно отлъчването, сериозното увещание и всичко от този вид, трябва неизбежно да дадем на Църквата възможността за някакво правосъдие. Нека читателят да отбележи, че тук не говорим за общата власт на учението, както в Мат. 16:19 и Йоан 20:23, а твърдим, че правата на Синедриона са прехвърлени на Христовото стадо. До онова време властта на управлението принадлежеше на юдеите. Христос поставя тази власт в Своята църква с окончателна заповед, доколкото Църквата е чиста институция. Така трябва да бъде, тъй като иначе присъдата на една бедна и презряна Църква може да презрително отхвърлена от безумните и надменни хора.
И за да не би това, че в едни и същи думи Христос прави значителна разлика между двете неща, тук ще бъде уместно да обясним. Има два стиха, които говорят за връзване и развързване. Единият е в Мат. 16, където Христос, след като обещава, че ще даде ключовете на небесното царство на Петър, незабавно добавя, „и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат. 16:19). Тези думи имат същия смисъл като думите в Евангелието от Йоан, където точно преди да изпрати учениците да проповядват, Той духва върху тях и казва, „На които простите греховете, простени им са, на които задържите задържани са” (Йоан 20:23). Ще дам тълкуване, което не е лукаво, не е изкуствено, не е изкривено, а е истинно, естествено и очевидно. Тази заповед относно прощаването и задържането на греховете, и обещанието към Петър относно връзването и развързването, не трябва да се отнасят към друго освен към служението на Словото. Когато Господ го възлага на апостолите, Той в същото време им дава тази власт на връзване и развързване. Защото какво е обобщението на Благовестието, освен това, че като всички са роби на греха и на смъртта, са развързани и освободени чрез изкуплението, което е в Христос Исус, докато онези, които не приемат и не признаят Христос за Избавител и Изкупител, са осъдени и обречени на вечни окови? Когато Господ даде това послание на Своите апостоли, за да бъде носено от тях до всички народи, за да докаже, че това е Негово послание и излиза пряко от Него, Той го удостои с това отличително свидетелство, и това е възхитително потвърждение както за самите апостоли, така и за всички, до които трябва да дойде. Важно е било апостолите да имат постоянна и пълна увереност в своето проповядване, което е трябвало да изпълняват не само в безкраен труд, тревоги, безпокойства и опасности, но и в крайна сметка да подпечатат със своята кръв. За да знаят, че това не е напразно или безсмислено, но е пълно с власт и ползотворно действие, било е важно сред всички техни тревоги, опасности и трудности да се чувстват уверени, че вършат Божието дело; дори целият свят да се изправя и да им се противи, те да знаят, че Бог е с тях; като нямат телесното присъствие на земята на Христос, авторът на тяхното учение, да разбират, че Той е в небето за да потвърди истинността на учението, което им е възложил. От друга страна, било е необходимо техните слушатели да бъдат най-пълно уверени, че учението на Благовестието не е било слово на апостолите, а на самия Бог; не глас, издигащ се от земята, а слизащ от небето. Защото такива неща като прощението на греховете, обещанието за вечен живот и посланието за спасение не могат да бъдат по силите на човека. Така Христос свидетелства, че в проповядването на Благовестието апостолите действат като служители; че именно Той говори и обещава всичко чрез техните уста като чрез инструмент; и следователно, прощението на греховете, което те обявяват, е истинно Божие обещание; осъждението, което те прогласяват, е сигурен Божий съд. Това свидетелство е дадено на всички векове и остава твърдо, правейки всичко сигурно и истинно, че словото на Благовестието, от когото и да бъде проповядвано, е самото Божие Слово, провъзгласено на върховния съд, написано в книгата на живота, потвърдено и установено в небето. Сега разбираме, че властта на ключовете е просто проповядването на Благовестието на тези места, и доколкото става въпрос за хората, то не е толкова власт, колкото служение. По принцип, Христос не даде Своята власт на хора, а на Своето Слово, на което направи хората служители.
2. Властта на връзване и развързване
Другият текст, в който се споменава връзване и развързване, е в осемнадесетата глава на Матей, където Христос казва, „И ако не послуша тях, кажи това на църквата; че ако не послуша и църквата, нека ти бъде като езичник и бирник. Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.” (Мат. 18:17, 18). Този текст не прилича напълно на предишния, и трябва да се разбира доста различно. Но като казвам, че са различни, не искам да кажа, че няма много сходство между тях. Първо, те са подобни в това, че и двете са общи изявления, че винаги съществува една и съща сила на връзване и развързване (а именно, чрез Божието Слово), една и съща заповед, едно и също обещание. Различават се в това, че първият текст се отнася конкретно за проповядването, което служителите на Словото изпълняват, а вторият се отнася за наказанието на отлъчване, което е възложено на Църквата. И така, църквата връзва онзи, когото отлъчва, не като го хвърля във вечна разруха и отчаяние, а като осъжда неговия живот и поведение, и като го увещава, че ако не се покае, ще бъде осъден. Тя развързва онзи, когото приема в общение, защото го прави съучастник в единството, което тя има в Христос Исус. Следователно нека никой не презира надменно присъдата на Църквата или да смята за незначително това, че е осъден от гласовете на верните. Господ свидетелства, че такава присъда от верните не е нищо друго освен прогласяване на Неговата присъда, и че това, което те правят на земята, е одобрено в небето. Защото те имат Божието Слово, чрез което осъждат извратените; имат Словото, чрез което връщат покаялите обратно в благоволение. Те не могат да грешат или да се отклоняват от Божията присъда, защото съдят единствено според Божия закон, който не е несигурно или светско мнение, а святата Божия воля, небесно слово.
Върху тези два текста, които според обясних накратко, но също ясно и истинно, тези лунатици без никакъв разсъдък, като са носени от своя дух на вятърничавост, се опитват да обосновават веднъж изповед, друг път отлъчване, или правосъдие, веднъж правото да създават закони, друг път да продават индулгенции. Те привеждат първия текст с цел да подкрепят върховенството на римския престол. Толкова добре са известни ключовете на онези, които смятат за уместно да ги снабдят с ключалки и врати, че ще си помислите, че целия си живот са прекарали в механични дейности.
3. Държавно и църковно правосъдие
Някои хора, като си въобразяват, че тези неща са били временни, тъй като владетелите тогава са били чужди на нашата изповед на вяра, биват подвеждани, като не съблюдават разграничението между църковната и държавната власти. Защото Църквата не притежава правото на меча да наказва или възпира, няма власт на принуда, няма тъмници или други наказания, които владетелите имат обичая да нанасят. Така целта, която те имат, не е грешникът да бъде наказан против волята си, а да се получи неговата изповед на покаяние чрез доброволно порицание. Следователно двете неща са напълно различни, защото нито Църквата си приписва нещо, което принадлежи на управителя, нито управителят се намесва в това, което Църквата върши. Това ще стане по-ясно чрез един пример. Някой се е напил? В един добре уреден град неговото наказание ще бъде затвор. Блудствал е? Наказанието ще бъде подобно или дори по-сурово. Така ще бъдат удовлетворени законите, управителите и земните съдилища. Но следствието ще бъде, че нарушителят няма да покаже белези на покаяние, а само ще се измъчва и стене. Църквата няма ли да се намеси тук? Такива хора не могат да бъдат допуснати до Господната Вечеря без това да нанесе вреда на Христос и на Неговата свята институция. Разумът изисква онзи, който чрез лошия си пример нанася вреда на Църквата, чрез официално изявление на покаяние да премахне вредата, която е причинил.
Основанието, привеждано от онези, които възприемат обратния възглед, е напълно несъстоятелно. Христос, казват те, даде Своето служение на Църквата когато е нямало управители да го изпълняват. Но често се случва управителят да е небрежен, и дори самият той понякога трябва да бъде порицаван: както е бил случаят с император Теодосий. Нещо повече, същото може да се каже за цялото служение на Словото. И така, според този възглед, нека пасторите да престанат да порицават явното нечестие, нека да престанат да порицават, обвиняват и смъмрят. Защото има християнски управители, които трябва да поправят тези неща чрез закона и меча. Но както управителят трябва да очиства Църквата от престъпления чрез телесни наказания и принуда, така и служителят на свой ред трябва да помага на управителя да намалява броя на престъпниците. Така те трябва да обединяват усилията си, като никой не е пречка, а е помощ за другия.
4. Църквата и християнският управител
И наистина, като разгледаме по-внимателно думите на Христос, ще стане веднага ясно, че състоянието и редът в Църквата, описани тук, са вечни, а не временни. Защото би било противоречие онези, които откажат да се покоряват на нашите увещания, да бъдат прехвърляни към управителя – едно действие, което би било необходимо, ако искаме управителят да заеме мястото на Църквата. Защо обещанието, „Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата,” да бъде ограничено до една или няколко години? Нещо повече, тук Христос не въвежда нова заповед, а следва обичая, който винаги е бил спазван в Църквата на Неговия древен народ, с което показва, че Църквата не може да изостави духовното правосъдие, което съществува от самото начало. Това е потвърдено от единодушието на хората във всички векове. Защото когато императорите и управителите стават християни, с това не се отменя духовното правосъдие, но само бива уредено така, че по никакъв начин да не уронва държавното правосъдие, нито да бъде обърквано с него. И това е правилно. Защото управителят, ако е благочестив, няма да има никакво желание да освобождава себе си от общото покорство на Божиите деца, от което не малка част е да покори себе си под Църквата, която съди според Божието Слово; толкова далеч от неговото задължение е да отменя нейната присъда. Защото, както Амвросий казва, „Каква по-почетна титла може да има един император от това да бъде наричан син на Църквата? Добрият император е вътре в Църквата, а не над Църквата” (Ambrose. ad Valent. Ep. 32). Следователно онези, които лишават Църквата от тази власт за да украсят с нея управителя, не само извращават смисъла на думите на Христос чрез лъжливо тълкувание, но и хвърлят тежко обвинение върху много святи епископи, които са съществували от времето на апостолите, за това, че чрез лъжливи основания са си присвоили почитта и служението на управителя.
5. Духовният характер на църковното правосъдие
Но от друга страна ще бъде уместно да видим каква е била в древността истинската употреба на църковната дисциплина, и колко големи са злоупотребите, които са навлезли, за да знаем кое от древната практика трябва да бъде отменено, и кое възстановено, ако искаме, след събарянето на царството на Антихриста, да установим отново царството на Христос.
Първо, целта пред нас е да предотвратим възникването на скандали, и когато те възникнат, да ги премахнем. Трябва да имаме предвид две неща: първо, че тази духовна власт трябва да бъде напълно отделена от властта на меча; второ, че тя не трябва да бъде упражнявана по волята на един човек, а от законен съд (1 Кор. 5:4). В по-чистите времена на Църквата тези двете са били спазвани.
Защото святите епископи не са упражнявали своята власт чрез глоби, тъмници или други държавни наказания, а както е било прилично за тях, единствено чрез използване на Божието Слово. Защото най-тежкото наказание на Църквата, нещо като нейният последен гръм, е отлъчването, което не се използва освен когато е напълно необходимо. Нещо повече, то не изисква нито насилие, нито физическа сила, а се задоволява с могъществото на Божието Слово. Накратко, правосъдието на ранната Църква не е било друго освен (ако мога така да се изразя) практическо изявление на това, което Павел поучава относно духовната власт на пасторите. „Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа. И готови сме да накажем всяко непослушание.” (2 Кор. 10:4-6). И тъй като се прави чрез проповядване на учението, за да може на учението да не се гледа с присмех, онези, които изповядват, че са от дома на вярата, трябва да бъдат съдени според учението, което се поучава. Но това не може да се направи, ако служението не се свърже с правото да бъдат призовавани онези, които трябва бъдат лично увещавани или остро порицавани, нещо повече, с правото да бъдат възпирани от Господната Вечеря онези, които не могат да бъдат допускани до нея без да осквернят тази най-висша наредба. Затова, когато на друго място Павел пита, „Каква работа имам да съдя вънкашните?” (1 Кор. 5:12), той прави членовете на Църквата подвластни на порицание за поправяне на техните пороци, и показва съществуването на съдилища, от които никой вярващи не трябва да бъде освободен.
(Злоупотреби, причинени от своеволното присвояване на власт от епископите, 6-10)
6. Упражняването на правосъдието в Ранната Църква не е било дейност на един единствен човекТази власт, както вече заявихме, не е принадлежала на един човек, който може да я упражнява както му е угодно, а е принадлежала на съвет от старейшини, който в Църквата е бил това, което е градският съвет в града. Киприан, когато споменава онези, от които е била упражнявана по онова време, обикновено свързва цялото свещеничество с епископа (Cyprian, Lib. 3 Ep. 14, 19). На друго място той показва, че макар че свещениците са ръководели, в същото време миряните не са били изключени от участие в съда; защото пише следното: „От началото на моето епископство реших да не правя нищо без да се съветвам със свещениците, и нищо без съгласието на хората.” Но общоприетият и обичаен метод на упражняване на това правосъдие е бил чрез съвет от презвитери, сред които, както вече казах, е имало два вида. Едните са били за поучение, а други са били само надзиратели на поведението. Тази уредба постепенно се е изродила от своята ранна форма, така че по времето на Амвросий само свещениците са разследвали църковните дела. Той се оплаква от това със следните думи: „Древната синагога, и след това Църквата, са имали старейшини, без чийто съвет не е ставало нищо: това е излязло от употреба, не знам по чия вина, освен да е поради леността, или по-скоро горделивостта на учителите, които искат да изглежда така, че единствено те са важни” (Ambrose, 1 Tim. 5). Виждаме колко възмутен е бил този свят човек от това, че по-доброто състояние е било нарушено в известна степен; и все пак редът, който тогава е съществувал, поне е бил търпим. Какво щеше да стане, ако той види тези безформени развалини, които не изявяват никаква следа от ранната постройка? Как би плакал той! Първо, обратно на това, което е правилно и законно, епископът си е присвоил това, което е било дадено на цялата Църква. Това е точно както консулът закрива сената и узурпира властта над цялата империя. Защото точно както епископът по сан е по-висш от другите, така властта на съвета е по-голяма от властта на един единствен човек. Следователно, било е чудовищно нечестие когато един човек, присвоявайки си общата власт, постила пътя за тираничен произвол, ограбва Църквата от това, което й принадлежи, потиска и отхвърля църковния съд, нареден от Христовия дух.
7. Израждане на правосъдието и дисциплината
Но тъй като злото винаги произвежда зло, епископите, като са презрели това правосъдие като нещо недостойно за тяхната грижа, го прехвърлят на други. От това следва назначаването на длъжностни лица, които ги заместват. Тук не говоря за характера на този вид хора; всичко, което казвам, е, че те по никакъв начин не се различават от обществените съдии. И те наричат това „духовно правосъдие,” макар че всички съдебни процеси се отнасят за светски дела. Дори в това да нямаше друга злина, как могат да си позволяват на наричат един граждански съд с името „църковен съд”?
Но има увещания; има отлъчване. Това е начинът, по който Бог бива подиграван. Някой сиромах дължи пари? Бива призован пред съда; ако се яви, намират го за виновен; когато го намерят за виновен, ако не плати, бива предупреден. След второто предупреждение, следващата стъпка е отлъчване. Ако не се яви, бива предупреден да се яви; ако се забави, пак бива предупреден и скоро бива отлъчен. Питам, това има ли някаква прилика с Христовата наредба, или с древния обичай, или с църковната процедура?
Но там били наказвани и пороците. Когато става въпрос за блудство, сладострастие, пиянство и подобни нечестия, те не само ги търпят, но и чрез мълчаливо одобрение ги насърчават и утвърждават, и това не само сред хората, но и сред свещениците. От многото призовават пред съда само някои, или за да не изглежда, че твърде много си затварят очите, или за да измъкват пари от тях. Не казвам нищо за обирджийството, грабежа, кражбите и светотатството, които се извършват там. Не казвам нищо за качеството на хората, които най-често биват назначавани на този пост. Достатъчно и повече от достатъчно е, когато романистите се хвалят със своето духовно правосъдие, да сме готови да покажем, че нищо не е по-противно на процедурата, наредена от Христос, че то прилича на древната практика толкова, колкото тъмнината прилича на светлината.
8. Светската власт на епископите противоречи на смисъла на това служение
Макар че не сме казали всичко, което може да се каже тук, и дори това, което казахме, беше засегнато само накратко, аз вярвам, че казахме достатъчно, за да не оставим никой човек в съмнение, че духовната власт, с която папата кичи себе си и всички свои привърженици, е безбожно противоречие на Божето Слово и неправедна тирания срещу Божиите хора. Под названието „духовна власт” включвам и тяхното безочие в съставянето на нови учения, чрез които те водят нещастните хора настрани от истинската чистота на Божието Слово, нечестивите традиции, чрез които ги впримчват, и лъжецърковното правосъдие, което упражняват чрез епископски слуги и чиновници. Защото ако позволим на Христос да царува сред нас, цялата тази власт незабавно ще се срути и пропадне.
Правото на меча, което те също си присвояват, когато не се упражнява против съвестта, не попада в нещата, които се разглеждат тук. Но тук си заслужава да отбележим, че те винаги са верни на своята природа, и най-малко приличат на това, което би трябвало да бъдат, а именно пастори на Църквата.
Не говоря за пороците на конкретни хора, а за общото нечестие, и от там за вредното естество на цялата наредба, която се смята за осакатена, ако не се показва чрез богатство и високомерни титли. Ако относно това потърсим мнението на Христос, не може да има съмнение, че Той отрежда да лиши служителите на Своето Слово от държавно господство и светска власт, когато казва, „Управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така” (Мат. 20:25, 26). Защото Той показва не само че служението на пастора се различава от служението на управителя, но и че нещата са толкова различни, че не могат да бъдат обединени в един човек.
Наистина, Мойсей държеше и двете служения (Изх. 18:16); но първо, това беше следствие от необичайно чудо; и второ, беше временно, докато нещата бъдат уредени по по-добър начин. Защото когато Господ заповяда определено устройство, държавната власт беше оставена на Мойсей, и му беше заповядано да остави свещеничеството на своя брат. И това е правилно; защото за един човек да носи двата товара би било повече, отколкото естеството може да постигне.
Във всички векове това е било внимателно спазвано в Църквата. Докато е имало някаква истинска форма на църква, никой епископ не е мислел да си присвоява правото на меча; така че по времето на Амвросий е било общоприета поговорка, че императорите са копнеели за свещеничество повече отколкото свещениците за имперска власт. Защото изразът, който той добавя след това, е бил запечатан във всички умове: Дворците принадлежат на императора, църквите на свещеника.
9. Присвояването на княжеска власт от епископите
Но след като е измислен метод, чрез който епископите да носят титлата, почитта и богатството на своето служение без товари и грижи, ида бъдат оставени напълно безделни, им е било дадено и правото на меча, или по-скоро те са си го присвоили. На какво основание биха защитили те това безочие? Работа ли е на епископите да се занимават с разследване на дела, с управление на държави и области, и да приемат дейности, които са толкова чужди за тях – епископите, чието служение изисква толкова много време и труд, че дори да се посветят на него прилежно и изцяло, без да се отклоняват в други призвания, това едва ли ще бъде достатъчно?
Но такава е тяхната извратеност, че те не се колебаят да се хвалят, че по този начин се поддържа достойнството на Христос, и в същото време те не биват отклонявани от своето призвание.
По отношение на първото твърдение, ако е прилична украса на святото служение онези, които го държат, да бъдат така издигнати, че да станат страшни и за най-великите монарси, те имат право да спорят с Христос, Който в това отношение силно ограничава тяхното достойнство. Защото, според техния възглед, какво може да бъде по-обидно от тези думи, „Управителите на народите господаруват над тях. . . . Но между вас не ще бъде така” (Лука 22:25, 26)? И Той не налага върху Своите слуги по-тежък закон от този, които преди това е наложил върху самия Себе Си. „Кой,” пита Той, „Ме е поставил съдия или деляч над вас?” (Лука 12:14). Виждаме, че Той безусловно отказва служението на съдия; а не би направил това, ако то можеше да се съчетае с Неговото служение. Нима слугите на Господа няма да се покорят на същото изискване, на което се подчини техният Господ?
Бих желал те да докажат другата точка от опита така лесно, както я твърдят. Но тъй като на апостолите се видя не добре да изоставят Божието Слово и да прислужват на маси, с това тези хора са принудени да признаят, дори да не желаят да бъдат поучавани, че не е възможно един и същ човек да бъде добър епископ и добър княз. Защото ако онези, които поради величието на дарбите, с които са били дарени, са били способни на много по-многобройни и по-тежки грижи от другите, които идват след тях, признават, че не могат да изпълняват едновременно служението на Словото и на масите без да възложат единия товар на други хора, как е възможно тези, които в сравнение с апостолите въобще не са хора, да могат да ги превъзхождат сто пъти по прилежност? Самият опит да твърдят това е най-безсрамна и безочлива надменност. Но ги виждаме да правят именно това; и успехът е очевиден. Резултатът не може да бъде друг освен че те са изоставили своите задължения и са се преместили в друг лагер.
10. Как се е стигнало до тази светска власт на епископите?
Не може да има съмнение, че тази голяма промяна е тръгнала от малко начало. Те не биха могли да стигнат толкова далеч с една стъпка, но в някои времена чрез хитрост и лукавство тайно са издигали себе си преди някой да предвиди какво ще стане; в други времена, когато случаят е предоставял възможност, чрез заплахи и терор са изтръгвали от владетелите някакво увеличение на своята власт; а в други времена, когато са виждали, че владетелите са склонни да дават щедро, са злоупотребявали с тяхната глупава и неразумна податливост.
В древни времена праведните, когато са възниквали някакви спорове, за да избегнат необходимостта от съдебни процеси, са оставяли решението на епископа, защото не са имали съмнение относно неговата почтеност. Ранните епископи често са били недоволни от това, че са въвличани в такива неща, както Августин заявява на едно място; но за да не би спорещите да се втурнат към някой заядлив съдия, неохотно са се заемали с досадната задача. След това тези хора са превърнали в редовно правосъдие тези доброволни решения, които в началото напълно са се различавали от съдебните спорове.
Когато градове и области, притиснати за известно време от различни трудности, са прибягвали към покровителството на епископите и са поставяли себе си под тяхна закрила, тези хора чрез особено умение са превръщали себе си от покровители в господари.
Не може да се отрече, че те са придобили голяма част чрез насилието на вътрешните борби. Да повторим, владетелите, които доброволно са давали власт на епископите, са били подбудени към това по ради различни причини. Макар че тяхната щедрост има някакъв вид на благочестие, в това нелепо благоволение те не са търсели по най-добрия начин ползата за Църквата, и с това са извратили нейната древна и истинна дисциплина, та дори напълно са я премахнали. Онези епископи, които са злоупотребили с добротата на владетелите за своя полза, само чрез този свой пример то своето поведение са дали повече от достатъчно доказателство, че въобще не са истински епископи. Ако имаха и една искра от апостолския дух, те несъмнено биха отговорили с думите на Павел, „Оръжията на нашето воюване не са плътски,” а духовни (2 Кор. 10:4). Но увлечени в сляпа алчност, те са погубили и себе си, и потомството, и Църквата.
(Прекомерните и измамнически претенции на папството и узурпирането на светска власт, 11-16)
11. Произходът на световното господство на папатаНакрая римският понтиф, незадоволен от скромните енории, започва да си присвоява първо царства, а след това и цяла империя. И за да може да има някакво основание да задържи властта си, придобита чрез обикновен грабеж, той веднъж се хвали, че я държи по божествено право, а друг път си измисля някакво дарение от Константин, или някакво друго право. Първо, отговарям с думите на Бернар, „Независимо на какво основание си го присвоява, то не е апостолско право. Защото Петър не би могъл да даде това, което не притежава, а само това, което е дал на своите наследници, а именно, грижата за църквите. Но когато нашият Господар и Учител казва, че не е назначен за съдия между двама, слугата и ученикът не трябва да смята за неприлично въобще да не бъде съдия” (Bernard. de Considerat. Lib. 2). Бернар говори за обществените съдилища, защото добавя, „Следователно вашата власт е върху греховете, не върху правата на собственост, тъй като за едните, а не за другите сте получили ключовете на небесното царство. Кое от тях ви се струва да има по-висше достойнство, прощаването на греховете или разделянето на земи? Няма сравнение. Тези нисши земни неща имат за свои съдии земните царе и владетели. Защо нахлувате в чужда територия? . . .” И отново, „Вие сте направен по-висш от тях,” (той говори към папа Евгений), „за какво? Не за да господствате, предполагам. Затова, колкото и висши да се мислим, нека да помним, че върху нас е поставено служение, но не ни е дадено господство. Научете се, че за да вършите работата на пророк, на вас ви трябва тънка тояжка, а не жезъл.” И отново, „Очевидно на апостолите е било забранено да упражняват господство. Сега идете и се осмелете да си присвоявате било апостолство с господство, или господство с апостолство.” Веднага след това казва, „Апостолската форма е тази: господството е забранено, служението е заповядано.” Макар че Бернар говори това, и то говори така, за да стане явно на всички, че говори истината, та дори и без думи самото нещо е напълно очевидно, римският понтиф не се посвенява на Арлския Събор да прогласи, че чрез божествен декрет му принадлежи върховното право върху двата меча.
12. Дарението на Константин е измама и нелепост
Доколкото става въпрос за дарението на Константин, онези, които са сравнително неопитни в историята на онова време, трябва да знаят, че тази претенция е не само измислена, но и напълно нелепа. Но дори да не говорим за историята, сам Григорий е подходящ и напълно достатъчен свидетел за това. Защото винаги когато говори за императора, той го нарича свой „светлейши господар,” а себе си негов недостоен слуга. И отново, в друг текст той казва, „Нека нашият господар по отношение на светската власт да не се гневи твърде бързо на свещениците, но с превъзходно размишляване, като има предвид чии слуги са те, нека докато владее над тях, също да им отдава дължимата почит.” Виждаме как в общото поданство той желае да бъде смятан за един от поданиците. Защото той тук защитава не чужда кауза, а своята си. И отново, „Уповавам във Всемогъщия Бог да даде дълъг живот на благочестивите владетели, и да ни постави под твоята ръка според Своята милост.” Не привеждам тези неща от някакво намерение да обсъждам подробно въпроса за дарението на Константин, а само между другото да покажа на моите читатели колко детински романистите разказват лъжи, когато се опитват да приписват земна империя на своя понтиф.
Колко по-порочно е безсрамието на Августин Стевк, който в такава безнадеждна кауза си позволява да продава своите усилия и своя език в служба на римския понтиф. Вала напълно опровергава тази басня, както би било лесно за човек с неговата ученост и ум да направи. И все пак, тъй като не е бил много запознат с църковните дела, той не е казал всичко, което е важно по този въпрос. Стевк се намесва и започва да сипе своите некадърни каламбури, опитвайки се да погребе ясната светлина. И определено защитава каузата на своя господар толкова слабо, колкото и ако някой шегаджия защитава същия възглед, претендирайки, че подкрепя каузата на Вала. Каква достойна кауза, за която папата наема такива защитници! И също толкова достойни са тези наети лунатици да бъдат измамени в своята надежда да получат печалба, както е бил случаят с Евгубин.
13. Отношенията между Хенри ІV и Хилдебранд
Ако някой попита кога е започнала да се издига тази фалшива империя, все още не са били изминали и петстотин години, откакто римските понтифи са под властта на императорите, и никой понтиф не е бил избиран без съгласието на императора. Повод за промяна на този ред е бил даден на Григорий VІІ от Хенри ІV, празноглав и безразсъден човек с никакво благоразумие, голямо безсрамие и разпуснат живот. Тъй като цели епископства в Германия са били под властта на неговия двор отчасти за продажба, отчасти за плячкосване, Хилдебранд, като бива предизвикан от него, използва благовидния предлог за да наложи своите претенции. Тъй като неговата кауза е изглеждала добра и благочестива, тя е била приемана с голямо благоволение, докато Хенри, заради безсрамието на неговото управление, е бил мразен от всички владетели. Накрая Хилдебранд, възприел името Григорий VІІ, нечестив и зъл човек, изявява своите зловещи намерения. Поради това бива напуснат от много хора, които са се присъединили в неговия заговор. Но печели това, че неговите наследници не само са били способни безнаказано да отхвърлят хомота, но и също да принудят императорите към подчинение. Нещо повече, много от императорите след това са били повече като Хенри, отколкото като Юлий Цезар. Не е било трудно да бъдат победени, докато са си седели у дома лениви и самонадеяни, вместо енергично да се захванат, както е било най-необходимо, чрез всички законни средства да потиснат алчността на понтифите. Виждате колко струва основанието за великото дарение на Константин, чрез което папата претендира, че му била дадена западната империя.
14. Григорий Велики обявява анатема върху присвояванията
Между другото понтифите не престават да нахлуват в чуждите владения било чрез измама, или вероломство, или чрез силата на оръжието. Преди около сто и тридесет години подчиняват под своята власт и самия Рим, който едно време е бил свободен. Накрая придобиват господството, което сега притежават, и за да го запазят или увеличат, от двеста години (защото са започнали още преди да завземат властта над града) така смущават християнския свят, че почти са го унищожили.
В старо време, когато по времето на Григорий попечителите на църковната собственост са заграбвали земи, които според тях принадлежат на Църквата, и по обичая на държавната хазна, са потвърждавали това със своите печати като свидетелство за своето право на собственост, Григорий събира съвет от епископи и енергично се противопоставя на този нечист обичай, и питат дали те не биха отлъчили всеки мирянин, който своеволно се опита да си присвои чужда собственост като напише върху нея своето име, и по същия начин епископа, който заповяда това да бъде направено, и няма ли да го накажат, когато това е направено против законите. Всички заявяват анатема на това действие. Ако е престъпление заслужаващо анатема един мирянин да си присвоява собственост чрез поставянето на своето име върху нея, тогава, след като повече от двеста години понтифите не замислят нищо друго освен война и кръвопролития, унищожаване на войски, плячкосване на градове, унищожаване или покоряване на цели народи и опустошаване на царства, само за да си присвоят чужда собственост – какви анатеми могат да накажат достатъчно такова поведение? Със сигурност е напълно очевидно, че последната им грижа е Христовата слава. Защото ако те доброволно се откажат от всяка частица светска власт, която сега притежават, от това няма да последва никаква опасност за Божията слава, никаква опасност за здравото учение, никаква опасност за сигурността на Църквата; но те са носени сляпо и безразсъдно от похотта за власт, като си мислят, че нищо не може да бъде сигурно, ако те самите не управляват, както казва пророкът, „с насилие и жестокост” (Езек. 34:4).
15. Привилегиите на римското свещеничество
Към правосъдието се прибавя неприкосновеността, която римското свещеничество си приписва. Те смятат за недостойно за тях да отговарят пред обществен съдия в лични дела; и смятат, че свободата и достойнството на Църквата се състои в освобождаване от общите съдилища и закони.
Но древните епископи, които иначе са били напълно решителни в защитата на правата на Църквата, не са смятали за някаква щета за себе си и за своя духовен сан да действат като поданици. Също и благочестивите императори, когато е имало повод за това, са призовавали свещеници пред своите съдилища, и не са срещали никаква съпротива. Защото Константин говори следното в едно писмо към никомедийците: „Ако някой от епископите безразсъдно предизвиква смутове, неговото нахалство трябва да бъде възпряно от Божия служител, тоест от моя управител” (Theodore, Lib. 1 c. 20). Валентиниан казва, „Добрите епископи не позорят властта на императора, но искрено спазват заповедите на Бога, великия Цар, и се покоряват на нашите закони” (Theodore, Lib. 4 c. 8). Несъмнено тогава това е бил възгледът, възприет от всички.
Наистина, църковните дела са били поставяни пред епископски съд; както когато някой свещеник е извършил нарушение, но не против законите, той е бил наказван само според Каноните; и вместо да бъде предаден на обществен съд, епископът е бил негов съдия в този конкретен случай. По същия начин, когато е бил повдиган въпрос относно вярата, или въпрос, който по правило се отнася за Църквата, присъдата е била оставяна на Църквата. В този смисъл трябва да се разбират думите на Амвросий: „Вашият баща, августейша му памет, не само отговори устно, но и определи със закон, че по въпрос свързан с вярата съдията трябва да бъде някой, който нито е недостоен за това служение, нито некомпетентен поради естеството на своята власт” (Ambrose, Ep. 32). И отново, „Ако се придържаме към Писанията или към примерите от древността, кой може да отрече, че по въпросите на вярата, повтарям, по въпросите на вярата епископите трябва да съдят християнските императори, а не императорите да съдят епископите?” И отново, „Бих дошъл пред твоя съд, о императоре, ако епископите или хората ми бяха позволили да дойда; но те казват, че въпросите на вярата трябва да бъдат обсъждани в Църквата пред хората.” Той всъщност твърди, че едно духовно дело, тоест отнасящо се за религията, не трябва да се довежда пред държавен съд, където се повдигат светски спорове. Неговата твърдост в това отношение е основателно хвалена от всички. И все пак, макар че има добро основание, той отива дотам да каже, че ако се стигне до насилие и принуда, ще се подчини. „Няма да изоставя поверената ми длъжност, но ако бъда принуден, няма да се противя; нашите оръжия са молитвите и сълзите” (Ambrose. Hom. de Basilic. Traden.). Нека да отбележим особената умереност на този свят човек, неговото съчетание от благоразумие, великодушие и смелост. Юстина, майка на императора, тъй като не е могла да го спечели на страната на арианите, се стреми да го изгони от управлението на Църквата. И именно това би било следствието, ако той, след като е бил призован, би отишъл в двореца да защитава своето дело. Затова той твърди, че не е уместно императорът да решава такъв спор. Това са изисквали и самите обстоятелства, и самото естество на случая. Той е смятал, че е по-добре да умре, отколкото да се съгласи да предаде такъв пример на потомството; и все пак, ако се е стигнело до насилие, не е мислел за съпротива. Защото казва, че не е работа на епископа да защитава вярата и правата на Църквата с оръжие. Но във всички други случаи той заявява, че е готов да направи това, което императорът заповядва. „Ако иска данък, не го отричам; земите на Църквата плащат данък. Ако иска земи, има властта да ги конфискува; никой от нас не може да му попречи.” Григорий говори по същия начин: „Познавам ума на моя светлейши господар: Той не трябва да се намесва в духовни дела, освен ако не иска в някаква степен да се натовари с нашите грехове.” Той не изключва императора въобще от съд над свещеници, но казва, че има определени дела, които трябва да остави на църковния съд.
16. Епископите са подвластни на светските съдилища
И следователно всичко, което тези святи мъже са търсели чрез тази привилегия, е било да попречат на владетелите чрез своите тиранични прищевки и капризи да пречат на Църквата в изпълняването на нейния дълг. Те не са се противили, когато владетелите са налагали своята власт в църковните дела, ако това е било правено не за да се смущава, а за да се запази редът в Църквата, не за да се унищожава, а за да се изгражда дисциплината. Защото като са виждали, че Църквата няма и не трябва да иска да има властта на принудата (говоря за държавната принуда), работа на благочестивите царе и владетели е да поддържат религията чрез закони, постановления и присъди. По този начин, когато император Маврикий заповядва на определени епископи да приемат своите колеги от съседни области, които са били изгонени от варварите, Григорий потвърждава заповедта и ги увещава да се подчинят. Самият той, когато бива предупреден от императора да се сдобри с константинополския епископ Йоан, се заема да докаже, че вината не е негова; но не се хвали с неприкосновеност от светския съд, а обещава да се подчини, доколкото съвестта му позволява; в същото време казва, че Маврикий действа както подобава на благочестив владетел, като отправя тези заповеди към свещениците.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003