| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Тринадесета

13. ЗА КЛЕТВИТЕ. НЕЩАСТНИТЕ ВПЛИТАНИЯ, ПРИЧИНЕНИ ОТ НЕРАЗУМНИ КЛЕТВИ.

Тази глава се състои от две части:

1. За клетвите въобще, р. 1-8.
2. За монашеските клетви, и особено клетвата за безбрачие, р. 8-21.

Раздели.

1. Някои общи принципи по отношение на естеството на клетвите. Суеверни заблуди относно клетвите не само сред езичниците, но и сред християните.
2. Три неща, които трябва да се имат предвид по отношение на клетвите. Първо, пред кого се полага клетвата, а именно, пред Бога. Нищо не трябва да се заклева пред Него освен това, което Той самият изисква.
3. Второ, които сме ние, които се заклеваме. Трябва да преценяваме силата си и да имаме предвид нашето призвание. Ужасните грешки на папските свещеници в несъобразяването с това. Тяхната клетва за безбрачие.
4. Трето нещо, което трябва да се взема предвид, а именно, намерението, с което се полага клетвата. Четири цели в заклеването. Две от тях са свързани с миналото, и две с бъдещето. Примери и употреба на първата група.
5. Цел на клетвите, която се отнася за бъдещето.
6. Общо учение за клетвите. Общата клетва на християните в Кръщението и т.н. Тази клетва е свята и здравословна. Как трябва да бъдат преценявани конкретните клетви.
7. Голямо разпространение на суеверие относно клетвите.
8. Монашески клетви. Сравнение между древното и съвременното монашество.
9. Описание на древните монаси от Августин.
10. Израждане на съвременните монаси.
    1. Безразсъдна строгост.
    2. Безделност.
    3. Лъжливо самохвалство за съвършенство.
11. Опровержение на тази представа за монашеското съвършенство.
12. Аргументи в полза на монашеското съвършенство. Отговор на първия аргумент.
13. Отговор на втория аргумент (Матей 19:21).
14. Нелепостта да се представя монашеската професия като второ кръщение.
15. Поквареното поведение на монасите.
16. Някои недостатъци на древното монашество.
17. Общо опровержение на монашеските клетви.
18. Продължение на опровержението.
19. Продължение на опровержението.
20. Дали такива клетви за безбрачие обвързват съвестта? Отговор на този въпрос.
21. Онези, които изоставят монашеската професия за да заживеят честен живот, биват несправедливо обвинявани, че са престъпили вярата си.

(Естеството на клетвите и разпространените заблуди относно тях, 1-7)
1. Израждане и опасности

Наистина жалко е, че Църквата, чиято свобода е била купена с безценната цена на Христовата кръв, е така потискана от жестока тирания и почти погребана под огромен куп традиции; но в същото време личното увлечение на всеки отделен човек показва, че не е без добра причина, че толкова много власт е дадена отгоре на Сатана и неговите служители. Не е било достатъчно да се пренебрегне заповедта на Христос и да се носят всякакви товари, които лъжеучителите са счели за изгодно да наложат, но и всеки отделен човек е намерил за уместно да има свои специални бремена и така да потъне още по-дълбоко като изкопае собствена яма. Това е последствието, когато хората се заемат да си измислят клетви, чрез които към обичайните връзки да добавят по-силни и по-обвързващи задължения. Тъй като вече показахме, че поклонението към Бога е било опорочено от безочието на онези, които под маската на пастори са господарували в Църквата, като са вплитали нещастни души със своите нечестиви закони, няма да бъде неуместно тук да обърнем внимание на едно свързано с това зло, за да стане ясно, че светът, поради своята склонност към извратеност, винаги е поставял всякакво възможно препятствие пред помощта, чрез която би трябвало да бъде довеждан при Бога. Нещо повече, за да стане по-явна много тежката вреда, нанесена от такива клетви, нека читателят да обърне внимание на принципите, които досега представихме.

Първо показахме (Книга 3, гл. 8, р. 4), че всичко необходимо за воденето на благочестив и свят живот се съдържа в Закона. Второ, показахме, че за да ни предпази по-добре от измислянето на нови дела, Господ обобщава цялата праведност като просто покорство на Неговата воля (Книга 3, гл. 8, р. 5). Ако тези принципи са верни, лесно е да видим, че всяко измислено поклонение, което ние самите си измисляме за да служим на Бога, не е в ни най-малка степен приемливо за Него, колкото и да е приятно за нас. И безспорно, в много текстове Господ не само открито отхвърля, но и дълбоко се отвращава от такова поклонение.

От това възниква съмнение относно клетвите, които се полагат без никаква изрична обосновка от Божието Слово; в каква светлина трябва да бъдат разглеждани? Могат ли те да бъдат надлежно полагани от християни, и до каква степен са обвързващи?

Това, което сред хората се нарича обещание, става клетва, когато бъде отправено към Бога. Ние обещаваме на хората или неща, които смятаме, че ще са приемливи за тях, или неща, които им дължим. Следователно, колко по-внимателни трябва да сме в клетви, които са насочени към Бога, спрямо Когото трябва да действаме с най-голяма сериозност.

В това отношение във всички епохи е царувало странно суеверие; без мисъл и без преценка хората внезапно се заклеват към Бога за всяко нещо, което им дойде наум, или се появи на устните им. От тук идват глупавите клетви и дори чудовищни нелепости, с които езичниците си играят с боговете си. Колко добре би било християните да не им подражават в това тяхно нахалство! Наистина, нищо не може да е по-неприлично; но е очевидно, че в някои епохи нищо не е било по-обичайно от това неправилно поведение – цялото общество от хора навсякъде презират Божия Закон, но изгарят от налудничава ревност да се заклеват във всяка бълнувана идея, която си съставят. Нямам желание да преувеличавам несправедливо, нито да споменавам подробно многото тежки грехове, които са били извършени в това; но изглежда правилно между другото да обърна внимание на това, за да стане по-ясно, че когато разглеждаме клетвите, ние в никакъв случай не обсъждаме някой ненужен въпрос.

2. Бог е към Когото отправяме нашите клетви

Ако искаме да избегнем заблудата в решаването кои клетви са законни и кои са безсмислени, трябва да внимаваме на три неща, а именно, към кого се отправя клетвата; кои сме ние, които я полагаме, и накрая, с какво намерение я полагаме.

По отношение на първото, трябва да имаме предвид, че се отнасяме към Бога, Който така се наслаждава на нашето покорство, че мрази всяко своеволно поклонение, колкото и привлекателно и бляскаво да е в човешките очи (Кол. 2:23). Ако всяко своеволно поклонение, което ние необосновано си измисляме, е омразно на Бога, тогава никое поклонение не може да Му бъде угодно освен това, което е одобрено от Неговото Слово. Следователно не трябва да допускаме такава волност да си позволяваме да се кълнем пред Бога за кое да е нещо без доказателство за ценността, която Той влага в него. Нещо повече, ако в най-дребните неща (Павел говори за разграничаване на месата) грешим и се проваляме, когато сигурната светлина на вярата не свети пред нас, колко повече умереност трябва да използваме, когато се занимаваме с въпрос с най-голяма тежест? Защото в нищо не трябва да бъдем по-сериозни отколкото в религиозните задължения. Следователно, при клетвите нашата първа предпазливост трябва да бъде никога да не си позволяваме да полагаме някаква клетва без предварително да сме решили в ума си да не правим нищо безразсъдно. И ще бъдем запазени от опасността от безразсъдство тогава, когато Бог върви пред нас и ни диктува от Своето Слово кое е добро и кое е безполезно.

3. Човекът, който полага клетвата

Втората точка, която споменахме като изискваща обмисляне, означава да преценяваме силата си, да обърнем внимание на нашето призвание така, че да не пренебрегнем благословението на свободата, с което Бог ни е дарил. Защото този, който се кълне за нещо, което не е по силите му, или противоречи на неговото призвание, е безразсъден, докато онзи, който осъжда Божието благоволение да го направи господар на всичко, е неблагодарен. Когато говоря така, нямам предвид че всяко нещо е така поставено в ръцете ни, че уповавайки на собствената си сила можем да го посветим на Бога. Защото на събора в Аравзикея (cap. 11) бива постановено напълно основателно, че нищо не е истински посветено на Бога освен това, което сме получили от ръката Му, тъй като всички неща, които са принасяни пред Него, са само Негови дарове. Но като виждаме, че някои неща са ни дадени поради Божията доброта, а други са ни отказани поради Неговата справедливост, всеки човек трябва да се съобразява с мярката на дадената му благодат, както Павел заповядва (Рим. 12:3; 1 Кор. 12:11).

И така, това, което тук искам да кажа, е, че вашите клетви трябва да бъдат съобразени с мярката, която Бог чрез Своите дарби ви е определил, за да не би като се опитвате да направите повече от това, което Той позволява, да си припишете твърде много и да се провалите главоломно. Например, когато убийците, за които се споменава в Деяния, се заклеха, „че няма да ядат, нито да пият, докато не убият Павел” (Деян. 23:12), дори това да не беше нечестив заговор, той пак щеше да бъде нетърпимо самонадеян, тъй като приписва живота и смъртта на един човек на тяхната собствена сила. Така Йефтае пострада за своята глупост, когато с прибързана пламенност положи безразсъдна клетва (Съд. 11:30-31). В този ред на нещата първото място за безумна наглост принадлежи на безбрачието. Свещеници, монаси и монахини, забравили за своята немощ, са уверени в своята годност за безбрачие. Но от какво пророческо слово са били научени, че ще са способни да поддържат през целия си живот целомъдрието, за което се заклеват до края на живота си? Те чуват Божия глас относно всеобщото състояние на човечеството, „Не е добре за човека да бъде сам” (Бит. 2:18). Те разбират – и бих искал да не го изпитат пряко – че грехът, който остава в нас, е въоръжен с най-остри жила. Как могат да си позволят да отхвърлят обичайния нагон на тяхното естество за цял живот, след като виждат, че дарът на въздържанието се дава само за известно време според временната необходимост?

В такова извратено поведение те не трябва да очакват Бог да им помага; нека да помнят думите, „Да не изпитваш Господа твоя Бог” (Вт. 6:16; Мат. 4:7). Но това е изпитване на Бога, да се бориш против естеството, вложено от Него, и да презираш Неговите настоящи дарове като че ли не се отнасят за нас. Те правят не само това, но и с толкова прекомерни думи възхваляват всякакво безбрачие, че си позволяват да заклеймяват като замърсяване женитбата, която Бог не счете за недостойна за Своето величие, за да я установи лично като закон (ср. Бит. 2:22), обяви я за достойна за почит за всички (Евр. 13:4), и Христос нашият Господ я освети със Своето присъствие и благоволи да почете със Своето първо чудо (Йоан 2:2, 6-11); като че ли самият техен живот не доказва, че безбрачието и целомъдрието са две напълно различни неща. Но те най-нахално определят като „ангелски” този техен живот, с което нанасят немалка обида на Божиите ангели, с които сравняват блудници и прелюбодейци, и дори неща много по-лоши и по-отвратителни. И наистина няма никакъв повод за спор, тъй като те изобилно са опровергани от фактите. Защото ясно виждаме страшните наказания, с които Господ възмездява тази надменност и презрение към Неговите дарове поради високомерна самонадеяност. Поради благоприличие ще пропусна по-прикритите престъпления; това, което знаем за тях, е твърде много.

Извън всякакъв спор, не трябва да се заклеваме в нищо, което би ни попречило в изпълнение на нашето призвание; както бащата в семейството да се закълне да изостави жена си и децата си и да поеме други товари; или някой, който е подходящ за обществен пост, когато бъде избран на него, да се закълне да заживее уединен живот.

Но значението на това, което казахме, да не презираме нашата свобода, може да създаде някаква трудност, ако не бъде обяснено. Затова накратко обяснението е това: тъй като Бог ни е дал господство над всички неща и така ги е покорил под нас, за да ги използваме за нашето удобство, не можем да се надяваме, че нашето служение ще бъде приемливо за Бога, ако вкарваме себе си в робство на външни неща, които трябва да ни бъдат подчинени. Казвам това, защото някои се стремят към похвала за смирение като се вплитат в разнообразни обичаи, от които Бог основателно желае да сме напълно свободни. Следователно, ако искаме да избегнем тази опасност, нека винаги да помним, че по никакъв начин не трябва да бягаме от наредбата, която Бог е определил в християнската Църква.

4. Класификация на клетвите според намерението

Сега стигам до моята трета точка, а именно, че за да получите одобрение за вашата клетва пред Бога, от голямо значение е намерението, с което я полагате. Защото като виждаме, че Бог гледа не на външния изглед, а на сърцето, следствието е, че според намерението, което умът има, едно и също нещо може веднъж да е угодно и приемливо за Него, а друг път да е най-неприятно. Ако се закълнете във въздържане от вино, защото има някаква святост в това въздържание, вие сте суеверен; но ако имате предвид някаква цел, която не е извратена, никой не може да възрази.

Доколкото аз виждам, има четири цели, към които могат правилно да бъдат насочени нашите клетви; с цел нагледност аз ще отнеса две от тях към миналото, и две към бъдещето.

На миналото принадлежат клетвите, които или засвидетелстват нашата благодарност към Бога за получени благоволения, или за да утолим Неговия гняв, нанасяме върху себе си наказание за извършени прегрешения. Ако позволите, нека да наречем първите дела на благодарност, а вторите дела на покаяние.

За първата група имаме пример в десятъка, за който Яков се закле (Бит. 28:20), ако Господ го върне у дома безопасно от изгнанието; и също в древните примирителни приноси, които благочестивите царе и военачалници, преди да влязат в справедлива война, се заклеват да принесат ако победят, или поне ако Господ избави, когато са притиснати от някаква голяма трудност. Така трябва да се разбират всички стихове в Псалмите, които говорят за клетви (Пс. 22:26; 56:13; 116:14, 18). Подобни клетви могат да се използват и от нас в наши дни винаги когато Господ ни е избавил от някакво бедствие или опасна болест, или от друга погибел. Защото не е противно на дълга на праведния по този начин да посвещава принос на Бога като видим символ на признателност, за да не изглежда неблагодарен към Божията доброта.

Относно естеството на втората група, ще бъде достатъчно да го обясним само чрез един пример. Ако някой от ненаситно себеугаждане е изпаднал в някакво нечестие, за да бъде наказана неговата невъздържаност, няма нищо, което да му пречи да се откаже от всякакъв разкош за известно време, и като прави това, да използва клетва, за да се обвърже по-силно. И все пак аз не полагам това като непроменим закон за всички, които така са съгрешили; просто показвам какво може да бъде законно извършено от онези, които смятат, че такава клетва би била полезна за тях. Така макар да твърдя, че е законно да се кълнем, в същото време оставям това да бъде незадължително.

5. Клетви отнасящи се за бъдещето

Клетвите, които се отнасят за бъдещето, обикновено са предназначени частично – както вече казахме – да ни направят по-предпазливи, и отчасти като подтик да изпълняваме дълга си.

Някой човек вижда, че е толкова податлив на определен порок, че в нещо, което иначе не е лошо, не може да се въздържи от стремглаво падение в злото; няма да е нелепо той да прекрати употребата на това нещо за известно време чрез клетва. Ако например някой осъзнае, че това или онова телесно украшение го води към погибел, и все пак подмамен от алчност той ревностно копнее за него, какво по-добро за него от това да си постави юзда, тоест да наложи задължително въздържание и да освободи себе си от всякакво съмнение?

По същия начин, ако някой е забравлив или мързелив в необходимите задължения на благочестието, защо да не събуди паметта и да се отърси от мързела като положи клетва?

Признавам, че и в двете има някакво ограничение на свободата, но тъй като са помощ за немощта, те не са безполезни за невежите и несъвършените.

Затова ние твърдим, че клетвите, които са свързани с някоя от тези цели, особено във външните неща, са законни, стига те да са подкрепени с Божието одобрение, подходящи са за нашето призвание и са ограничени до мярката на благодатта, която ни е дадена.

6. Обобщение на законните клетви

Сега вече не е трудно да заключим какъв обобщен възглед трябва да се възприеме относно клетвите. Има една клетва обща за всички вярващи, която ние полагаме в Кръщението и потвърждаваме с нашия катехизис и с участието в Господната вечеря. Защото тайнствата са вид взаимни договори, чрез които Господ ни носи Своята милост, и чрез нея вечен живот, докато ние от своя страна Му обещаваме покорство. Формулата, или поне същността на клетвата е, че отхвърляйки Сатана, ние се задължаваме да служим на Бога, да се покоряваме на Неговата свята заповед и вече да не следваме извратените пожелания на нашата плът. Не може да има съмнение, че тази клетва, която е одобрена от Писанието и дори се изисква от всички Божии деца, е свята и полезна. Това в никакъв случай не се отрича от факта, че никой човек в този живот не показва това съвършено покорство към Закона, което Бог изисква от нас. Тъй като това постановление се съдържа в завета на благодатта, обхващащ прощението на греховете и духа на святост, обещанието, което правим с нея, съчетава и умоляване за прошка, и молитва за помощ.

Като преценяваме конкретни клетви е необходимо да имаме предвид трите правила по-горе: от тях всеки може лесно да прецени стойността на всяка отделна клетва. Но не предполагайте, че аз така препоръчвам клетвите, които смятам за святи, че искам те да се полагат всеки ден. Защото макар да не смея да дам някакво предписание относно времето и броя на клетвите, все пак ако някой приема съвета ми, той няма да полага никаква клетва освен която е трезва и временна. Ако многократно се впускате в многобройни клетви, цялата тържественост ще се изгуби поради честотата, а вие лесно ще изпаднете в суеверие. Ако се обвързвате с вечна клетва, ще имате големи неприятности и трудности да се освободите от нея, или изтощени от дългото време, в края на краищата ще се осмелите да я нарушите.

7. Извратени клетви

Сега вече е лесно да видим под колко много суеверие се е измъчвал светът в това отношение в продължение на няколко века. Един се е заклел, че ще бъде въздържател, като че ли въздържанието от вино само по себе си е приемливо служение пред Бога. Друг се е задължил да пости, друг да се въздържа от месо в определени дни, които суетно си е въобразявал за по-святи от други дни. Правени са и много по-детински клетви, макар и не от деца. Защото се е смятало за голяма мъдрост да се предприемат обещани поклоннически пътувания до святи места, и понякога пътуването да се извършва пеша, или полуголи, та да се придобие по-голяма заслуга чрез по-голямото изтощение. Тези и подобни неща, за които светът отдавна се суети с невероятна ревност, ако бъдат изпитани според правилата, които положихме по-горе, ще бъдат счетени не само за празни и безполезни, но и пълни с явно безбожие. Каквато и да е преценката на плътта, няма нищо, което Бог да мрази повече от лъжливо поклонение. Към това се добавят гибелни и проклети възгледи, като лицемерите, след като са извършили такива своеволия, си мислят, че са придобили необикновена праведност, поставят същността на благочестието във външните ритуали и презират всички други, които изглеждат по-невнимателни относно тях.

(Монашеските клетви и упадъкът на монашеския живот, 8-10)
8. Монашеството на ранната Църква

Няма нужда да изброяваме всички отделни форми. Но тъй като монашеските клетви са на голяма почит, тъй като изглеждат одобрени от общото мнение в Църквата, ще кажа няколко думи относно тях.

И първо, за да не би някой да защитава монашеството в наши дни на основата на неговата древност, трябва да се отбележи, че древният начин на живот в манастирите е бил много различен. Хората, които са се оттегляли в тях, са били онези, които са желаели да се обучат в най-голямо себевладение и търпение. Дисциплината практикувана от монасите тогава е приличала на това, което спартанците са имали при Ликург, и е била дори по-строга. Спели са на земята, питието им е било само вода, храната им хляб, треви и корени, най-големият им разкош масло и варива. Те са се въздържали от по-изтънчена храна и грижи за тялото. Тези неща могат да изглеждат преувеличени, ако не са засвидетелствани от доказани наблюдатели като Григорий Назианзен, Васил и Златоуст. Чрез такова основно обучение те са се подготвяли за по-големи служения. Защото както тези, които сега споменахме (и тримата са били възпитани в манастири и от там са били призовани за епископство), така и някои други велики и превъзходни мъже на тяхната епоха са много добре запознати свидетели на факта, че монашеските общности тогава са били нещо като семинарии за църковното съсловие. Августин също показва, че в негово време манастирите обикновено са снабдявали Църквата със свещеници. Защото той се обръща така към монасите на остров Капри: „Увещаваме ви, братя в Господа, да държите своята цел и да устоите до края; и ако по някое време нашата майка Църквата поиска вашия труд, нито да се впуснете в това с пламенно възгордяване, нито да го отхвърлите поради спокойствието на леността, а с кротки сърца да се покорите на Бога. Да не предпочетете своето си спокойствие пред нуждите на Църквата. Ако е нямало добри хора готови да й служат, когато е в нужда, би било невъзможно вие самите да бъдете родени” (August. Ep. 82). Той говори за служението, чрез което вярващите са духовно новородени. По същия начин казва на Аврелий (Ep. 76), „Едновременно повод за съгрешаване и най-неподобаваща вреда за свещеническото съсловие е, когато бегълците от манастирите бъдат издигнати в армията на Църквата, тъй като нашият обичай е от останалите в манастирите да назначаваме на църковен пост само по-добрите и по-одобрените. Освен може би ако е вярна простонародната поговорка, ‘Лошият хорист е добър композитор,’ и следователно по същия начин може да се каже подигравателно за нас, ‘Лошият монах е добър свещеник.’ Ще има твърде много основания за скръб, ако подбудим монасите към такава гибелна гордост и заклеймим свещеничеството като заслужаващо такова тежко оскърбление, като виждаме, че рядко дори добрият монах става добър свещеник; той може да има достатъчна въздържаност, но да е недостатъчен в необходимото обучение.” От тези цитати се вижда, че праведните мъже са имали обичай да се подготвят за управление на Църквата чрез монашеска дисциплина, за да бъдат така по-способни и по-добре обучени да приемат важния пост: не че всички са постигали тази цел, или дори са се стремели към нея, тъй като голямото мнозинство от монасите са били неграмотни. Избирани са били онези, които са годни.

9. Описание на монашеството от Августин

В специални текста Августин дава описание на формата на древното монашество. Единият е в неговата книга, За обичаите на Католическата Църква, където подкрепя святостта на тази професия против клеветите на манихеите; другият е в трактат озаглавен За работата на монасите, където порицава определени развратени монаси, които са започнали да извращават тази институция. Тук ще дам обобщение на това, което той там разказва, и доколкото мога, с неговите собствени думи: „Презирайки примамките на този свят и събрани заедно за най-целомъдрен и най-свят живот, те живеят живота си един с друг, прекарвайки времето си в молитва, четене и беседи, не изпълнени с гордост, не буйни в необузданост, не бесни от завист. Никой не притежава нищо свое; никой не е товар за другите. Трудят се със своите си ръце в неща, с които да нахранят тялото си, и умът им не се отделя от Бога. Плодът на труда си предават на онези, които наричат дякони. Тези дякони, разпореждайки се много внимателно с общото, се отчитат пред един, когото наричат баща. Тези бащи, които не само са с най-чисти нрави, но и най-отличени с познание за Бога и благородни във всички неща, без никаква гордост съветват онези, които наричат свои синове, макар че едните имат пълната власт да заповядват, а другите голяма склонност да се подчиняват. В края на деня се събират всеки от своята килия, без да са вечеряли, за да чуят своя баща, и под всеки баща се събират поне три хиляди (той говори за Египет и Изтока). Тогава тялото бива подкрепено, колкото е достатъчно за безопасността и здравето, като всеки обуздава своите желания, за да не бъде разточителен в оскъдната и много скромна храна, която се осигурява. Така те се въздържат не само от месо и вино с цел да покорят похотта, но и от онези неща, които по-лесно предизвикват апетита на стомаха и гърлото, които някои хора определят като по-чисти. По този начин обикновено нелепо и срамно се защитава пожеланието на изтънчени лакомства, в които няма месо. Всеки излишък над необходимата храна (и излишъкът е много голям поради труда на ръцете им и скромността на ястията им) бива внимателно разпределян на нуждаещите се с по-голямо внимание от това, с което е бил осигурен от тези, които го разпределят. Защото те никога не действат с цел да имат изобилие за самите себе си, но винаги действат с цел сред тях да не остава никакъв излишък” (August. De Mor. Eccl. Cath. c. 31). След това, като описва техния аскетизъм, за който той самият е видял примери в Милано и на други места, той казва, „Между другото, никой не е подтикван към ограничаване, което не е способен да понесе; никой не е принуждаван да върши това, което не желае, нито бива осъждан от другите, ако се смята за твърде слаб да им подражава. Защото те помнят колко голямо братолюбие е заповядано; помнят, че за чистите всичко е чисто (Тит 1:15). Затова цялата тяхна бдителност се използва не за да отхвърлят някои видове храна като замърсени, а в подчиняване на лакомията и поддържане на братска любов. Те помнят, че ‘Храната е за стомаха и стомахът е за храната’ и т.н. (1 Кор. 6:13). Мнозина, колкото и силни да са, се въздържат заради слабите. Но при мнозина това не е причината за поведението: те се удоволстват да поддържат себе си с най-проста и най-евтина храна. Затова самите хора, които в здраве се въздържат, в болест не отказват да употребяват това, което тяхното оздравяване изисква. Мнозина не пият вино, и все пак не смятат, че биха били замърсени от него, защото напълно човечно го правят да бъде давано на по-болните и на онези, чието здраве го изисква; а някои, които неразумно отказват, те увещават по братски, за да не би поради празно суеверие скоро да станат по-слаби, отколкото по-святи. Така те прилежно практикуват благочестие, докато знаят, че телесните упражнения са само за кратко време. Особено се спазва братолюбието: храната им е приспособена за братолюбие, говоренето им е братолюбиво, облеклото им е братолюбиво, външният им вид е братолюбив. Те са винаги заедно и вдъхват само братолюбие: смятат за толкова незаконно да нарушат братолюбието, както да оскърбят Бога; ако някой се противопостави на това, бива изгонен и изключен; ако някой го наруши, не му е позволено да остане и един ден” (August. De Moribus Eccl. Cath. c. 33).

Тъй като очевидно в тези думи този свят човек изобразява като на картина монашеския живот в древните времена, счетох за правилно да ги вмъкна тук, макар и доста дълги, защото считам, че ще стане много по-дълго, ако ги събирам от различни автори, колкото и кратък да се опитам да бъда.

10. Сравнение между ранното и късното монашество

Но тук нямам намерение да разглеждам целия този предмет. Само желаех да покажа по някакъв начин какви монаси е имала Ранната Църква, и каква е била тогава монашеската професия, та от сравнението благоразумните читатели да могат да отсъдят колко голямо е безочието на онези, които се позовават на древността в подкрепа на съвременното монашество. Августин, макар да очертава едно свято и законно монашество, отрича всяко строго налагане на онези неща, които Господното Слово е оставило свободни.

Но в наши дни нищо друго не е налагано по-строго. Защото те заклеймяват като непростимо престъпление, ако някой в най-малка степен се отклони от предписаната форма в цвета или вида на дрехите, във вида на храната или в други своеволни и закостенели церемонии. Августин усилено спори, че за монасите не е законно да живеят безделно за сметка на други хора (August. De Oper. Monach.). Той отрича в неговото време да се намира такъв пример в добре уреден манастир. Нашите монаси поставят главната част от своята святост в безделието. Защото ако отнемете безделието, къде ще бъде онзи съзерцателен живот, с който хвалят, че превъзхождат всички други и почти се доближават до ангелите? Накратко, Августин изисква монашество, което не може да бъде нищо друго освен обучение и помощ за служенията на благочестие, които са препоръчани на всички християни. И какво? Когато прави братолюбието негово главно и почти единствено правило, да не би да си мислим, че той хвали такава наредба, чрез която няколко души, свързани един с друг, са отделени от цялото тяло на Църквата? Та той дори желае те да поставят пример пред другите за запазване на единството в Църквата. Толкова различно е естеството на съвременното монашество и в двете отношения, че би било трудно да се намери нещо толкова неприличащо на него, да не кажем противно. Защото нашите монаси, незадоволени от това благочестие, за което единствено Христос заповядва на Своите последователи да внимават, си въобразяват някакво ново благочестие, чрез стремежа към което те са по-съвършени от всички други хора.

(Лъжливата претенция за монашеско съвършенство, 11-14)
11. Монашеството: състояние на съвършенство?

Ако отричат това, бих искал да знам защо хвалят единствено своето си съсловие с названието „съвършенство,” а го отричат на всички други божествени призвания. Знам за софистичното обяснение, че тяхното съсловие не се нарича така защото съдържа съвършенство в себе си, а защото е най-добро от всички за придобиване на съвършенство. Когато възхваляват себе си пред хората; когато поставят капани за безразсъдни и невежи младежи; когато налагат своите привилегии и възвисяват своето достойнство във вреда на други, те се хвалят, че са в състояние на съвършенство. Когато са твърде силно притиснати, за да могат да защитят тази празна самонадеяност, те прибягват до извъртането, че все още не са постигнали съвършенство, но са в състояние, в което се стремят към него повече от другите; между другото хората продължават да се възхищават, като че ли единствено монашеският живот е ангелски, съвършен и очистен от всякакъв порок. Под тази маска те се занимават с печеливша търговия, докато тяхната въздържаност е погребана в няколко книги. Кой не вижда, че това е нетърпима подигравка? Но нека да се отнесем към тях така, като че ли те не приписват нищо повече на своята професия от това да я наричат състояние на придобиване на съвършенство. Със сигурност като й дават това име, те я разграничават с особен белег от всички други начини на живот. И кой би позволил такава почест да се дава на институция, която не е одобрена с нито една сричка, докато всички други призвания от Бога са счетени за недостойни, макар че не само са заповядани от Божиите святи уста, но и са украсени с отличителни названия? И колко голяма обида е към Бога когато някаква човешка измислица е предпочитана пред всички начини на живот, които Той е заповядал и одобрил чрез Своето свидетелство?

12. Христовото правило за живота е за всички християни

Но нека да кажат, че клеветя, когато казвам, че те не са задоволени от правилото, заповядано от Бога. Но дори да замълча, те повече от достатъчно осъждат сами себе си; защото ясно заявяват, че поемат по-голям товар от този, който Христос е наложил на Своите последователи, тъй като обещават, че ще спазват евангелските съвети относно любовта към враговете, потискането на отмъстителността и въздържането от хулене, които не са общо задължителни за всички християни. Това ли е древността, с която се хвалят? Никой от древните не си е помислял такова нещо; всички единодушно заявяват, че няма нито една сричка, която е излязла от Христос, която не е задължителна за спазване. И те единодушно заявяват без никакво съмнение, че Христос е заповядал тези неща, които нашите достойни тълкуватели твърдят, че Христос само ги е дал като съвет. Но тъй като показахме по-горе, че това е гибелна заблуда, нека да се задоволим да отбележим накратко, че монашеството, както съществува днес, е основано върху идея, която всички благочестиви хора трябва да прокълнат; а именно, твърдението, че има някакво по-съвършено правило за живота от онова общо правило, което Бог е дал на цялата Църква. Всичко, което е построено върху такава основа не може да бъде друго освен мерзост.

13. Значението на Мат. 19:21

Но те привеждат друг аргумент за своето съвършенство, и го смятат за непобедим. Нашият Господ каза на младия човек, който Му зададе въпрос относно съвършената праведност, „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди продай имота си и дай на сиромасите” (Мат. 19:21).

Сега няма да споря дали те наистина правят така. Нека засега да приемем, че го правят. Така те се хвалят, че са станали съвършени, като са изоставили всичко свое. Ако обобщението на съвършенството се състои в това, какъв е смисълът на Павловото поучение, че дори човек да даде всичкия си имот за да нахрани бедните, а няма любов, е нищо (1 Кор. 13:3)? Какво съвършенство е това, ако при липса на любов и съвършенството, и човекът се свеждат до нищо? Тук те трябва неизбежно да отговорят, че това е наистина най-висшето, но не и единственото дело на съвършенството. Но тук Павел ги прекъсва и не се колебае да заяви, че любовта, без никакво такова отказване, е „свръзка на съвършенството” (Кол. 3:14). Ако е сигурно, че няма никакво несъгласие между Учителя и ученика, и вторият съвсем ясно отрича, че съвършенството на човека се състои в отричане от всички негови притежания, а от друга страна твърди, че съвършенството може да съществува и без това, трябва да видим в какъв смисъл трябва да разбираме думите на Христос, „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди и продай целия си имот.”

И така, няма да има ни най-малка неяснота в смисъла, ако разсъдим (и това трябва да бъде за всички беседи на нашия Спасител) към кого са отправени думите (Лука 10:25). Млад мъж пита с какви дела ще влезе във вечния живот. Христос, тъй като е попитан относно дела, го насочва към Закона (Мат. 19:17-19). И правилно; защото сам по себе си той е път към вечния живот, и неговата недостатъчност да даде вечен живот се дължи единствено на нашата поквареност. Чрез този отговор Христос заявява, че не е донесъл никакво друго правило за живота от това, което преди това е било дадени в Господния Закон. Така Той едновременно свидетелства за Божия Закон, че е учение за съвършена праведност, и в същото време отговаря на клеветническото обвинение, че чрез някакво ново правило за живот Той като че ли подбужда хората да се разбунтуват против Закона.

Младият мъж, който не е злонамерен, но е изпълнен с празна самонадеяност, отговаря, че е спазвал всички заповеди на Закона от младостта си. Абсолютно сигурно е, че той е неизмеримо далеч от целта, с която се хвали, че е постигнал. Ако неговото самохвалство беше вярно, не би му липсвало нищо за абсолютно съвършенство. Защото по-горе показахме, че Законът съдържа в себе си съвършена праведност. Това е дори още по-очевидно от факта, че спазването му е наречено път към вечния живот. За да му покаже колко малко е напреднал в праведността, за която той твърде уверено отговаря, че е изпълнил, беше уместно да бъде изявен пред него грехът, който му тежи. И така, тъй като изобилства в богатства, сърцето му е съсредоточено върху тях. Затова, тъй като не усеща тази тайна рана, той бива изпитан от Христос: „Иди,” казва Той, „продай целия си имот.” Ако беше такъв добър пазител на Закона, както си мисли, нямаше да си отиде наскърбен като чува тези думи. Защото който обича Бога с цялото си сърце, не само смята всичко, което воюва против тази любов, за смет, но го мрази като смъртта (Фил. 3:8).

Следователно, когато Христос заповядва на един богат нещастник да изостави всичко, което има, това е същото както ако заповяда на тщеславния да отхвърли всякакви почести, на чувствения всеки разкош, на нечистия всички оръдия на неговата похот. Така съвестите, които не са достигнати от никакво общо увещаване, трябва да бъдат събудени чрез конкретно усещане за техния конкретен грях. Следователно те напразно изкривяват този специален случай за общо тълкуване, като че ли Христос е решил, че съвършенството на човека се състои в изоставяне на имота, докато Той не е възнамерявал нищо повече с този израз от това да накара един младеж, който безмерно е доволен от себе си, да почувства своята рана и така да разбере, че все още е на голямо разстояние от онова съвършено покорство към Закона, което лъжливо си приписва.

Признавам, че този текст е бил неправилно разбиран от някои от Бащите и от това е възникнало увлечение към доброволна бедност, като за благословени са били смятани само онези, които са изоставили всякакви земни блага и в състояние на нищета са се посветили на Христос. Но съм уверен, че след моето изложение никой разумен човек няма да има никакво съмнение относно намерението на Христос.

14. Монашеско сектантство

Все пак няма нищо, което Бащите да са възнамерявали по-малко от това да установят този вид „съвършенство,” което след това бива измислено от закачулените монаси с цел да създадат някакво двойно християнство. Защото все още не е била пусната в обръщение богохулната догма, която сравнява монашеската професия с кръщението, та дори ясно заявява, че е форма на второ кръщение. Кой може да се съмнява, че Бащите с цяло сърце са се отвращавали от такова богохулство?

Тогава каква нужда да показваме с думи, че последното качество, което Августин споменава като принадлежащо на древните монаси, а именно, че във всичко са се съобразявали с братолюбието, е съвсем чуждо на тази нова професия? Самото нещо заявява, че всички, които се оттеглят в манастири, се отделят от Църквата. Как става това? Не се ли отделят от законното общество на верните като си приписват специално служение и отделно отслужване на тайнствата? Какво означава унищожаване на общението на Църквата, ако не това? И ако последваме сравнението, с което започнах и което е съвсем на място, каква прилика имат те в това отношение с древните монаси? Онези, макар да са живели отделно от другите, не са имали отделна Църква; участвали са заедно с другите в тайнствата, посещавали са обществени събрания и са били тогава част от народа. Но тези хора, като са издигнали частен жертвеник за себе си, какво са направили освен че са разрушили свръзката на единството? Защото са отлъчили себе си от цялото тяло на Църквата и са осъдили нареденото служение, чрез Господ е благоволил да се запазват мира и любовта сред Неговите последователи. Затова аз твърдя, че колкото манастири има в наши дни, толкова секти на схизматици има, които са нарушили църковния ред и са отсечени от законното общество на верните. И за да няма съмнение относно тяхното отделяне, те си дават различни имена на отцепници. Те не се срамуват да се хвалят с това, от което Павел така се отвращава, че не успява да изрази твърде силно своето отвращение. Освен, наистина, ако предположим, че Христос не е бил разделян от коринтяните, когато един учител се е поставял над друг (1 Кор. 1:12, 13; 3:4); и че сега не се нанася вреда на Христос, когато вместо християни чуваме някои да се наричат бенедиктинци, други францисканци, други доминиканци, и наричани така, че докато желаят да се отделят от общото тяло на християните, те горделиво поставят тези имена като религиозна принадлежност.

(Разлики между древната и монашеската изповед: Новозаветните вдовици и дяконици не са монахини, 15-19)
15. Израждането на поведението на монасите

Разликите, които досега посочих между древните монаси и съвременните, не са в поведението, а в изповедта. Затова нека моите читатели да помнят, че говоря за монашество, а не за монаси; и отбелязах не пороците, които са характерни за малцина, а пороци, които са неразделни от самия начин на живот.

По отношение на маниерите, каква полза да отиваме в подробности и да показваме колко голяма е разликата? Поне това е сигурно, че няма човешко съсловие, което да е по-замърсено от всякакви видове порочна низост; никъде не царуват толкова много разцеплението, омразата, партизанщината и сплетните. Наистина, в някои манастири живеят чисто, ако наричаме чистота това, че похотта е дотолкова потискана, че да няма открит позор; и все пак едва ли ще на мерите и един на десет, който не е по-скоро бордей, отколкото свещено обиталище на чистота. И колко скромно живеят? Точно като свиня, която се валя в кочината. Но за да не се оплакват, че се отнасям много немилостиво към тях, няма да отивам по-далеч; макар всеки, който познава нещата, ще признае, че в малкото неща, които казах, не съм говорил с дух на обвинител.

Августин, макар да свидетелства, че монасите израстват толкова много в чистота, пак се оплаква, че има много нехранимайковци, които чрез нечестиви умения и мошеничества изтръгват пари от простите, въртят срамна търговия като разнасят реликви на мъченици, и продават кости на всякакви мъртъвци като реликви, носейки безчестие върху своето съсловие с много такива нечестия. Както той заявява, той не е видял по-добър човек от онези, които израстват в манастирите; така и се оплаква, че не е видял по-лош човек от онези, които са отпаднали от вярата в манастирите. Какво би казал, ако в наши дни види как почти всички манастири са препълнени и почти се пръскат от множество отвратителни пороци?

Не казвам нищо друго освен това, което е известно на всички; и все пак това обвинение не важи за всички без изключение; защото тъй като правилото и дисциплината за свят живот никога не са били така добре устроени в манастирите, че никога да няма някои безделници различни от другите; така твърдя, че в наши дни монасите не са се изродили толкова напълно от онази свята древност, че да няма някои добри хора сред тях; но тези малцина са пръснати тук и там сред огромно множество от зли и нечестиви хора, и не само са презирани, но дори и злобно оскърбявани, понякога дори търпят жестоко отношение от другите, които според милетската поговорка смятат, че не трябва да има добър човек сред тях.

16. Размисли против древното монашество

Надявам се, че чрез това сравнение между древното и съвременното монашество съм постигнал целта си, която беше да покажа, че нашите закачулени монаси лъжливо си приписват примера на ранната Църква в защита на своята професия; защото разликата им с монасите от онова време е също толкова голяма както между маймуните и хората.

В същото време не прикривам това, че дори в древната форма, която Августин хвали, има нещо, което не ми харесва. Признавам, че те не са били суеверни във външните упражнения на една по-строга дисциплина, но казвам, че и те не са били без увлечение и лъжлива ревност. Било е чудесно да отхвърлят своето благосъстояние и да се освободят от всички светски грижи; но Бог поставя повече стойност върху благочестивото управление на дома, когато главата на дома, отхвърляйки всякаква алчност, надменност и други похоти на плътта, си поставя за цел да служи на Бога в някакво конкретно призвание. Добре е да се философства в уединение, далеч от обществения живот; но не е съвместимо с християнската кротост, когато някой човек, като че ли от омраза към човешкия род, бяга в пустошта и в самота, и с това изоставя задълженията, които Господ специално заповядва. Дори да приемем, че няма нищо лошо в тази професия, определено не е малко зло това, че тя въвежда безполезен и гибелен пример в Църквата.

17. Монашеските клетви, особено клетвата за целомъдрие

И така, нека да видим естеството на клетвите, чрез които съвременните монаси биват приемани в това известно съсловие.

Първо, тъй като тяхното намерение е да създадат ново измислено поклонение с цел да придобият благоволение от Бога, заключавам от казаното по-горе, че всяко нещо, в което се заклеват, е мерзост пред Бога.

Второ, твърдя, че тъй като те подреждат целия си начин на живот според както им е угодно, без да се съобразяват с някакво призвание или одобрение от Бога, техните усилия са безразсъдни и незаконни; тъй като тяхната съвест няма основа, на която да застане пред Бога; и „което не е от вяра, е грях” (Рим. 14:23).

Нещо повече, твърдя, че като се обвързват с много извратени и нечестиви начини на поклонение, които се срещат в съвременното монашество, те се посвещават не на Бога, а на дявола. Защо на пророците да е позволено да казват, че израилтяните са жертвали синовете си на бесовете, а не на Бога (Вт. 32:17; Пс. 106:37) само защото са извратили поклонението към Бога с нечисти церемонии; а на нас да не е позволено да казваме същото нещо за монасите, които под качулката си прикриват мрежа от хиляди нечестиви суеверия?

И така, какви са техните клетви? Те отправят към Бога обещание за вечна девственост, като че ли преди това са сключили с Него договор да ги освободи от необходимостта от брак. Не могат да твърдят, че полагат клетва уповавайки изцяло на Божият благодат, тъй като виждаме, че Той заявява това като специален дар, който не е даден на всички (Мат. 19:11), никой човек няма право да си въобразява, че дарът задължително е даден на него. Нека онези, които го имат, да го използват; и винаги когато почувстват немощта на плътта, нека да прибягнат към помощта на Онзи, чрез Чиято сила единствено могат да се съпротивят. Ако това не помогне, нека да не презират решението, което им се предлага. Ако способността за въздържание им е отказана, Божият глас изрично ги призовава да се оженят. Под въздържание имам предвид не просто това, чрез което тялото се пази чисто от блудство, а чрез което умът запазва своята чистота неопетнена. Защото Павел заповядва да се пазим не само от външен разврат, а също и от „разжегване” (1 Кор. 7:9). Те казват, че от най-ранни дни обичаят е онези, които желаят да се посветят изцяло на Бога, да се обвържат с клетва за въздържание. Признавам, че обичаят е древен, но не признавам, че времето, в което е започнал, е било толкова чисто от всякакви недостатъци, че всичко, което се е правило тогава, трябва да бъде смятано за правило. Нещо повече, постепенно се е промъкнала неумолимата строгост на възгледа, че след като се положи клетва, няма място за покаяние. Това се вижда от Киприан: „Ако девственици се посветят на Христос във вяра, нека да живеят въздържано и целомъдрено, без лицемерие. Така силните и уверените нека да очакват наградата за девствеността. Но ако не устоят или не могат да устоят, по-добре е да се оженят, отколкото поради греха си да паднат в огъня.” В наши дни, с какви хули няма да наранят всеки, който се опита да смекчи клетвата за въздържание чрез такова благоразумно действие? Следователно онези, които не само не използват никаква умереност и не дават никаква прошка, когато някой се окаже неспособен да изпълни своята клетва, но и безсрамно заявяват, че е по-ужасен грях да се лекува плътската невъздържаност чрез брак, отколкото да се омърсява тялото и душата чрез блудство, са се отклонили далеч от древния обичай.

18. Случаят с вдовиците в 1 Тим. 5:12

Но те все още настояват и се опитват да покажат, че тази клетва е била използвана по времето на апостолите, защото Павел казва, че вдовиците, които се омъжват след като веднъж са приели обществено служение, „са се отметнали от първата си вяра” (1 Тим. 5:11-12). Аз по никакъв начин не отричам, че вдовиците, които са посветили себе си и своя труд на Църквата едновременно с това са под задължение за вечно безбрачие, не защото го смятат за религиозно задължение, както след време става, а защото не биха могли да изпълняват своите задължения, ако не разполагат с времето си и не са свободни от брачната връзка. Но ако след като са положили тази клетва започнат да търсят нов брак, какво друго е това освен да отхвърлят Божието призвание? Затова не е странно, когато Павел казва, че чрез такива желания те стават непостоянни против Христос. След това като обяснение той добавя, че като не изпълняват своето обещание към Църквата, те нарушават и унищожават своето първо убеждение, дадено в кръщението; като едно от нещата съдържащи се в това първо убеждение е, че всеки трябва да съответства на своето призвание. Освен ако не изберете да го тълкувате така, че като се изгубили всяка въздържаност, те отхвърлят всяка грижа за благоприличие, те се отдават на всякаква разпуснатост и разврат, водейки блуден и покварен живот, което по никакъв начин не подобава на християнски жени. На това тълкувание много ми харесва.

И така, нашият отговор е, че онези вдовици, които тогава са били приемани в обществено служение, са били под задължение за вечно безбрачие, и така лесно разбираме как, когато са се омъжвали, са отхвърляли всякакво благоприличие и са ставали по-дръзки отколкото подобава на християнски жени; че по този начин те са съгрешавали не само като са нарушавали убеждението, дадено пред Църквата, но и са се отвръщали от общото правило на благочестивите жени. Но първо, аз отричам, че те са имали някаква друга причина да приемат безбрачие освен защото бракът е бил напълно несъвместим със задълженията, които са приемали. Следователно те са се обвързвали с безбрачие само дотолкова, доколкото е било необходимо според естеството на техните задължения. Второ, не признавам, че са били обвързани с безбрачие в такъв смисъл, че за тях е било по-лошо да се омъжат, отколкото да понасят подбудите на плътта и да паднат в нечистота. Трето, твърдя, че това, което Павел заповядва, е в общия случай без никаква опасност, защото той заповядва изборът да се прави от онези, които задоволени от един брак, вече са дали доказателство за въздържание. Нашата единствена причина да не одобряваме клетвата за безбрачие е, че тя неправилно е смятана за действие на поклонение и безразсъдно се полага от хора, които нямат силата да я спазват.

19. Монахините са различни от това

Но какво основание може да има да се прилага този текст за монахините? Защото дякониците биваха назначавани не за да ласкаят Бога с напеви или неразбираемо мърморене и да прекарват остатъка от живота си в безделие; а да изпълняват обществено служение на Църквата към бедните и да се трудят с всякаква ревност, старание и прилежание в служенията на милосърдие. Те не са се заклевали в безбрачие за да могат след това да представят въздържанието от брак като някакво поклонение към Бога, а само за да бъдат по-свободни от пречки в изпълнението на тяхното служение. Накратко, те не са се заклевали преди да достигнат зрялост или разцвет, та след това да открият, когато е твърде късно, в каква пропаст са се хвърлили; а след като са преодолели всякаква опасност, са полагали клетва, която е и свята, и безопасна. Но за да не наблягам прекалено много на тези две точки, казвам, че е било незаконно да се позволява на жените да полагат клетва за въздържание преди шестдесетата година, тъй като апостолът приема само такива, а на по-младите заповядва да се омъжват и да раждат деца. Следователно при никакви условия не е възможно да се обоснове заключението първо за дванадесет, след това за двадесет, и накрая за тридесет години. Още по-невъзможно е да се търпи случаят с нещастните момичета, които преди да са достигнали възраст, на която да познават сами себе си или да имат някакво разбиране за своя характер, биват не само подбуждани чрез измама, но и принуждавани чрез насилие и заплахи да се впримчват в тези проклети капани.

Няма да се занимавам подробно с опровержение на другите две клетви. Казвам само това, че освен че включват доста суеверия (както са нещата днес), те изглежда целенасочено са формирани по такъв начин, че да правят онези, които ги полагат, да се подиграват на Бога и на хората. Но за да не изглежда, че от злобни чувства атакуваме всяка конкретна точка, ще се задоволим с общото опровержение, което дадохме по-горе.

(Незаконните и суеверни клетви не са обвързващи, 20-21)
20. Дали недопустимите клетви са обвързващи?

Смятам, че достатъчно обясних естеството на клетвите, които са законни и приемливи за Бога. Но някои зле осведомени и боязливи умове, дори когато една клетва е небогоугодна и е осъдена, все пак се колебаят относно задълженията и се измъчват жестоко, треперейки от мисълта за нарушаване на клетва, дадена на Бога. А от друга страна, се страхуват да не съгрешат повече, като я спазват. Затова трябва да им помогнем и да им дадем възможност да избягат от тази трудност.

И за да премахнем веднага всяко колебание, казвам, че всички клетви, които не са законни и не са правилно положени, тъй като нямат никакво значение за Бога, трябва да се смятат за нищожни (виж Calv. ad Council. Trident.). Защото ако в човешките договори обвързващи са само онези обещания, в които другата страна желае да сме обвързани, нелепо е да казваме, че сме задължени да вършим неща, които Бог въобще не изисква от нас, особено след като нашите дела могат да бъдат праведни само когато са угодни на Бога и имат свидетелството на нашата съвест, че наистина са Му угодни. Защото винаги остава непроменимо, че „което не е от убеждение е грях” (Рим. 14:23). С това Павел казва, че всяко дело предприето в съмнение е порочно, тъй като в корена на всички добри дела лежи вяра, която ни дава увереност, че те са приемливи за Бога. Следователно, ако християните не могат да предприемат нищо без тази увереност, дори ако са предприели нещо безразсъдно поради невежество, не могат ли след това да бъдат освободени и да се оттеглят от заблудата си? Тъй като безразсъдните клетви са точно такива, те не само не налагат задължение, но задължително трябва да бъдат отречени. Не е ли така, че ако те не само нямат никаква стойност в Божия поглед, но дори са мерзост, както вече показахме? Няма нужда да продължаваме да обсъждаме предмет, който няма нужда от разискване. За да успокоим благочестивата съвест и да я освободим от всяко съмнение, този аргумент ми изглежда достатъчен, а именно, че всички дела, които не произтичат от сигурен извор и не са насочени за правилната цел, са порицани от Бога, и то са порицани така, че Той както ни забранява да ги започваме, така ни забранява и да продължаваме в тях. От това следва, че клетвите наложени от заблуда и суеверие нямат тежест пред Бога и трябва да бъдат изоставени от нас.

21. За нарушаването на монашеските клетви

Който разбира това решение, има оръдията да отхвърли клеветите на нечестивите против онези, които се оттеглят от монашеството за да се изхранват с честен труд. Те биват жестоко обвинявани в клетвопрестъпничество, че са нарушили вярата си, защото са разрушили връзката (смятана от всички са ненарушима), с която са се обвързали към Бога и Църквата. Но аз казвам, първо, няма връзка, когато това, което човекът потвърждава, Бог отменя; и второ, дори да приемем, че те са били обвързани, когато са оставали вплетени в невежество и заблуда, сега, след като са просветени чрез познанието за истината, твърдя, че в същото време са свободни чрез Христовата благодат. Защото ако действието на Христовия кръст е такова, че ни освобождава от проклятието на Божия Закон, в което сме били вързани, колко повече трябва да ни освободи от чужди вериги, които не са нищо друго освен лукавите мрежи на Сатана? Следователно не може да има съмнение, че всички, които Христос огрява със светлината на Благовестието, са свободни от примките, в които са били хванати поради суеверие.

В същото време те имат друга защита, ако не са способни на безбрачие. Защото ако невъзможната клетва е сигурна погибел за душата, която Бог желае да бъде спасена, а не погубена, от това следва, че по никакъв начин клетвата не трябва да бъде спазвана. Дори аз да замълча, това съвсем ясно ще се заявява от това, което вече показахме, и от опит се вижда, колко невъзможна е клетвата за въздържание за онези, които не са го получили като специален дар; докато съвсем не е неизвестно нещо голямото неприличие, с което почти всички манастири изобилстват. Дори някои да изглеждат по-благоприлични и въздържани, те обаче не са целомъдрени. Грехът на нечистотата ги подтиква и се прокрадва в тях. Така Бог чрез страшни примери наказва безочието на хората, когато без да се съобразяват със своята немощ, те противно на природата се преструват на това, което им е отказано, и като презират решенията, които Бог е поставил в ръцете им, са уверени в своята способност да победят болестта на невъздържанието чрез твърдоглаво упорство. Защото какво иначе можем да го наречем, когато човек, увещаван в нуждата от брака и решението, което Господ е дал в него, не само го презира, но и се обвързва с клетва да го презира?

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003