| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Седемнадесета

17. ЗА ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ И ПОЛЗИТЕ ОТ НЕЯ.

Тази глава е разделена на две главни части:

1. Първата част показва какво Бог изявява в Святата вечеря, р. 1-4; и след това по какъв начин то става наше, р. 5-11.
2. Втората част главно се занимава с опровержение на заблудите, които суеверието е въвело по отношение на Господната вечеря:
   • И първо, опровержение на преосъществяването, р. 12-15.
   • След това, съосъществяването и всеприсъствието, р. 16-19.
   • Трето, показва, че самата наредба отрича тези хиперболични учители, р. 20-25.
   • Четвърто, потвърждение на ортодоксалния възглед чрез други аргументи извлечени от Писанието, р. 26, 27.
   • Пето, показва, че авторитетът на Бащите подкрепя същия възглед.
   • Шесто, опровержение на „присъствието,” което противниците защитават, и доказване на друго „присъствие,” р. 29-32.
   • Седмо, какво трябва да е естеството на нашето причастие, р. 33, 34.
   • Осмо, опровержение на обожанието, измислено от противниците. С каква цел е учредена Господната вечеря, р. 35-39.
   • Накрая, разглеждане на себеизпитването на причастяващите се, р. 40-42. Външните ритуали, които трябва да се спазват. За честото причастие в двата елемента. Опровержение на възражения, р. 43-50.

Раздели.

1. Защо Христос учреди Святата вечеря. Колко е необходимо познанието за тайнството. Използваните белези. Защо няма назначени други белези.
2. Многобройните употреби и ползи от това тайнство за праведните.
3. Господната вечеря изявява великите благословения на изкуплението и дори самия Христос. Това се вижда дори от думите на наредбата. На какво специално трябва да се обръща внимание в тях. Съответствие на белезите и на представяните неща.
4. Главните части на това тайнство.
5. Как трябва да приемаме Христос, Хляба на живота. Две заблуди трябва да се избягват. Приемането трябва да е съобразено и с вярата, и с действието на вярата. Какво означава да ядем Христос. В какъв смисъл Христос е Хлябът на живота.
6. Потвърждение на този начин на ядене от Августин и Йоан Златоуст.
7. Не е достатъчно да осъзнаваме това причастие само като духовно, докато пропускаме всяко споменаване на плът и кръв. Невъзможно е да го осъзнаем напълно в настоящия живот.
8. В обясняването му трябва да се набляга на следното:
   1. Няма живот освен в Христос.
   2. Христос има живот в двоен смисъл; първо, в самия Себе Си; и второ, като го влива в плътта, която е приел, за да може с това да предаде живота и на нас.
9. Това се потвърждава от Кирил и от един известен пример. Как плътта на Христос дава живот и какво е естеството на нашето причастие с Христос.
10. Никакво разстояние не може да му попречи. Във Вечерята то не се представя като празен символ, а както апостолът свидетелства, получаваме истинското нещо. Възражение, че изразът е преобраз. Отговор. Едно сигурно правило по отношение на тайнствата.
11. Заключение на първата част на главата. Тайнството на Вечерята се състои от две части, а именно, материални символи и духовна истина. Те обхващат смисъла, същността и действието. Христос бива истински изявен пред нас чрез символи.
12. Втора част на главата, обхващаща девет точки. Разглеждане и опровержение на преосъществяването на папистите. Неговият произход и нелепост. Защо трябва да бъде опровергано.
13. Преосъществяването както е измислено от схоластиците. Опровержение. Многото суеверия въведени чрез тяхната заблуда.
14. Защо противно на Писанието е изобретена измислицата на преосъществяването, и мнението на древните. Думата „преосъществяване” никога не е използвана в ранната Църква. Възражение. Отговор.
15. Заблудата на преосъществяването е подкрепена от посвещаването, което е вид магическо заклинание. Хлябът не е тайнство сам за себе си, а за онези, които го приемат. Превръщането на Мойсеевия жезъл в змия не дава подкрепа на папското преосъществяване. Няма никаква прилика между него и думите на наредбата за Вечерята. Възражение. Отговор.
16. Опровержение на съосъществяването, от което идва идеята за всеприсъствието.
17. Това всеприсъствие обърква природите на Христос. Отговор на извъртания.
18. Нелепости свързани със съосъществяването. Ясно изложение на правилния възглед.
19. Естеството на истинското присъствие на Христос във Вечерята. Истинското и веществено причастие на тялото и кръвта на Господа. Този ортодоксален възглед е атакуван от бунтовни духове.
20. Защита на този възглед от техните клевети. Обяснение на думите на наредбата противно на злословията на преосъществителите и съосъществителите. Техните софизми и нелепи богохулства.
21. Защо названието на същността се дава на символите на тайнството. Това е показано от текстове в Писанието; също от текст в Августин.
22. Опровержение на възражение основано върху думите, Това е.” Отговор на възражение.
23. Отговор на други възражения.
24. Отговор на други възражения. Тук не става въпрос за Божието всемогъщество.
25. Отговор на други възражения.
26. Допълнително потвърждение на ортодоксалния възглед.
    1. С разглеждане на реалността на Христовото тяло.
    2. От изявлението на нашия Спасител, че винаги ще бъде в света. Това е потвърдено от изложението на Августин.
27. Опровержение на софизмите на всеприсъствениците. Опровержение на хитростта за видимото и невидимото присъствие.
28. Авторитетът на Бащите не подкрепя тези заблуди относно Христовото присъствие. Августин им се противопоставя.
29. Опровержение на невидимото присъствие, поддържано от противниците. Опровержение от Тертулиан от думи на Христос след Неговото възкресение, от определението за истинско тяло и от различни текстове от Писанието.
30. Опровержение на всеприсъствието с различни аргументи.
31. Въображаемото присъствие на преосъществителите, съосъществителите и всеприсъствениците, противопоставено на ортодоксалното учение.
32. Обяснение на естеството на истинското присъствие на нашия Спасител. Неговото естество е необхватно.
33. Нашето участие в кръвта и плътта на Христос. Духовно, а не устно, и все пак реално. Погрешният възглед на схоластиците.
34. Този възглед не е подкрепян от Августин. Как нечестивите ядат Христовото тяло. Възгледите на Кирил относно яденето на Христовото тяло.
35. Нелепостта на обожанието на символите на тайнството.
36. Това обожание е осъдено:
    1. От самия Христос.
    2. От Никейския събор.
    3. От мъдростта на древните.
    4. От Писанието. Това обожание е обикновено идолопоклонство.
37. Това обожание не съответства на естеството и наредбата на тайнството. Целите, за които е било учредено тайнството.
38. Целите, за които е било учредено тайнството.
39. Съпоставяне на естеството на тайнството с папското спазване.
40. Естеството на недостойното идване при Господната трапеза. Голямата опасност от него. Правилното поправление е в сериозното себеизпитване.
41. Лъжливото изпитване въведено от папистите. Опровержение.
42. Естеството на християнското изпитване.
43. Външните ритуали в отслужването на Вечерята. Много от тях са без значение.
44. Задължението за често причастие. Това се доказва от практиката на Църквата в нейното по-чисто състояние, и от каноните на ранните епископи.
45. Често причастие по времето на Августин. Пренебрегването му е порицавано от Йоан Златоуст.
46. Папската наредба да се взема причастие веднъж в годината е отвратителна измислица.
47. Доказателство, че причастието само с единия елемент е изобретение на Сатана.
48. Опровержение на хитростите на папистите.
49. Продължение на разглеждането на практиката на ранната Църква.
50. Заключение.

(Господната вечеря, със своите символи на хляба и виното, ни дава духовна храна, 1-3)
1. Белег и същност

Бог ни приема в Своето семейство не за да гледа на нас като на слуги, а като синове, изпълнявайки ролята на добър и загрижен баща, и осигуряващ нашата издръжка през целия ни живот. И не само това, а и е благоволил да ни увери чрез обещание да ни увери в Своята непрестанна щедрост. С тази цел е дал друго тайнство на Своята Църква чрез Своя единороден Син, а именно духовен празник, на който Христос свидетелства, че Той е хлябът на живот (Йоан 6:51), от който се хранят нашите души за истинско и благословено безсмъртие.

И така, тъй като познанието за тази голяма тайна е изключително необходимо, изисква точно обяснение и тъй като Сатана, за да лиши Църквата от това неоценимо съкровище, отдавна е въвел първо мъгла, а след това мрак, за да скрие неговата светлина, и е подбудил борби и крамоли, за да отчужди умовете на простите от насладата на тази свята храна, а също и в нашето време опитва същата хитрост, след като дам просто обобщение, приспособено за способностите на невежите, ще продължа като обясня онези трудности, чрез които Сатана се опитва да впримчва света.

И така, първо, символите са хляб и вино, които представляват невидимата храна, която получаваме от тялото и кръвта на Христос. Защото както Бог, като ни новоражда в кръщението, ни присажда към общението на Своята Църква и ни прави Свои чрез осиновяване, така казваме, че изпълнява служението на грижлив баща като непрекъснато ни дава храната, с която да ни поддържа и запазва в живота, за който ни е родил чрез Своето Слово.

Нещо повече, Христос е единствената храна за душите ни, и затова нашият небесен Баща ни кани при Него, та подкрепени от общението с Него винаги да придобиваме нова сила, докато достигнем небесното безсмъртие.

Но тъй като тази тайна на тайното единствено на Христос с вярващите е необхватна по естество, Той изявява нейния образ и картина във видими белези пригодени за нашите способности, дори дава нещо като залог и символ, и така я прави така сигурна, като че ли я виждаме с очи; като известността на образа му дава достъп до всеки ум, колкото и да е тъп, и така показва, че душите биват хранени от Христос, както животът на тялото бива поддържан от хляба и виното. Така сега разбираме целта, с която е установено това тайнствено благословение, а именно, да ни увери, че тялото на Христос е веднъж завинаги пожертвано за нас, за да го ядем сега, и като го ядем да усещаме в себе си действието на тази единствена жертва; че Неговата кръв беше веднъж пролята за нас, за да бъде наше вечно питие. Това е смисълът на добавеното обещание, „Вземете и яжте, това е Моето тяло, което за вас се разчупва” (Мат. 26:26). Заповядано ни е да вземе и ядем тялото, което веднъж е било принесено за нас, та когато виждаме как ставаме част от него, уверено да заключим, че значението на тази смърт ще действа и в нас. Затова Той я нарича „чашата на завета в Неговата кръв.” Защото по такъв начин Той обновява завета, който веднъж е определил в Своята кръв, или по-скоро го продължава по отношение на потвърждението на нашата вяра, винаги когато ни дава Своята свята кръв като питие за нас.

2. Единството с Христос като специален плод на Господната вечеря

Благочестивите души могат да придобият голяма увереност и наслада от това тайнство, тъй като то е свидетелство, че те съставляват едно тяло с Христос, така че всичко, което е Негово, те могат да нарекат свое собствено. От това следва, че можем да сме напълно уверени, че вечният живот, на който Той самият е наследник, е също и наш, и че небесното царство, в което Той е влязъл, вече не може да бъде отнето от нас, както не може да бъде отнето от Него; от друга страна, че не можем да бъде осъдени за нашите грехове, от вината за които Той ни освобождава, като виждаме, че е благоволил да ги вмени на Себе Си, като че ли са Негови. Това е чудесната замяна, извършена от Неговата безгранична доброта. Като стана с нас Човешки Син, Той ни направи със Себе Си Божии синове. Чрез Своето слизане на земята Той подготви нашето отиване на небето. Като прие нашето смъртно естество, Той ни дари Своето безсмъртие. Като пое нашата слабост, направи ни силни в Своята сила. Като се подложи на нашата бедност, Той ни предаде Своите богатства. Като пое върху Себе Си товара на неправдата, който ни потискаше, Той ни облече в Своята праведност.

3. Духовното присъствие на Христос

За всички тези неща имаме пълно свидетелство в това тайнство, което ни дава способност уверено да заключим, че те са така истински изявени пред нас, както ако Христос беше поставен пред нас в телесно присъствие, или докосван от нашите ръце. Защото това са думи, които никога не могат да лъжат или заблуждават: Вземете, яжте, пийте. Това е Моето тяло, което за вас се разчупва; това е Моята кръв, която се пролива за прощение на греховете. Като ни заповядва да вземем, Той показва, че те са наши; като ни заповядва да ядем, показва, че стават една същност с нас; като твърди, че Неговото тяло се разчупва, и че кръвта Му се пролива за нас, Той показва, че двете не са толкова Негови, колкото наши, защото Той взе и положи и двете не за Своя собствена полза, а за нашето спасение.

И трябва внимателно да отбележим, че главната, и дори почти цялата сила на тайнството се състои в тези думи: За вас се разчупва; за вас се пролива. Не би било от голяма важност за нас, че сега тялото и кръвта на Господа биват разпределяни, ако преди това не са били принесени за нашето изкупление и спасение. Затова са представени с хляб и вино, за да се научим, че те не само са наши, но и са предназначени да подхранват нашия духовен живот; тоест, както преди отбелязахме, чрез плътските неща давани в тайнството ние чрез аналогия сме водени към духовните неща.

Така когато хлябът се дава като символ на Христовото тяло, незабавно трябва да мислим за това подобие. Както хлябът подхранва, поддържа и защитава нашия телесен живот, така Христовото тяло е единствената храна, която подсилва и съживява нашата душа; когато виждаме виното принасяно като символ на кръвта, ние трябва да мислим, че службата, която виното изпълнява към тялото, същата бива духовно дарявана от кръвта на Христос; а службата е да подхранва, освежава, подсилва и ободрява. Защото ако правилно разсъдим каква полза придобиваме от разчупването на Неговото свято тяло и проливането на Неговата кръв, ясно ще осъзнаем, че тези качества на хляба и виното, съответстващи на тази аналогия, я представят най-правилно, когато ни биват раздавани.

(Обещанието запечатано във Вечерята, като ставаме съучастници в Христовата плът – тайна, която повече се чувства, отколкото обяснява, 4-7)
4. Смисълът на обещанието на Господната вечеря

Следователно, главната част на тайнството не е просто да ни се представя Христовото тяло без никакво по-висше съображение, а да се подпечата и потвърди това обещание, чрез което Той ни свидетелства, че Неговата плът е истинска храна и Неговата кръв е истинско питие, които ни подхранват за вечен живот, и чрез които потвърждава, че Той е хлябът на живота, от който като яде някой, ще живее завинаги – казвам, да подпечата и потвърди това обещание, и за да го направи, то ни изпраща към кръста на Христос, където това обещание беше извършено и изпълнено във всичките си части. Защото ние не ядем Христос правилно и спасително, освен като разпнат, и когато с жизнено разбиране осъзнаваме действието на Неговата смърт. Когато нарича Себе Си хляб на живота, Той не взема това название от тайнството, както някои извратено тълкуват; но какъвто ни беше даден от Бащата, такъв изяви Себе Си, когато ставайки съучастник в нашето смъртно естество ни направи съучастници в Своето божествено безсмъртие; когато принасяйки Себе Си в жертва пое нашето проклятие върху Себе Си, за да ни покрие със Своето благословение, когато чрез Своята смърт погълна и унищожи смъртта, когато в Своето възкресение възкреси нашата тленна плът, която беше облякъл, за слава и нетленност.

5. Как участваме чрез вяра

Остава само всичко това да се прехвърли на нас. Това става чрез Благовестието, и още по-ясно чрез святата Вечеря, където Христос предлага Себе Си на нас с всички Свои благословения, и ние Го приемаме с вяра. Следователно тайнството не прави Христос да стане за първи път хляб на живота; а като ни напомня, че Христос беше направен хляб на живота, за да можем постоянно да ядем от Него, ни дава да вкусим и да се насладим на този хляб, и ни прави да опитаме неговото действие. Защото ни уверява, че първо, всичко, което Христос направи или пострада, беше направено за да ни даде живот; и второ, че това съживяване е вечно; но чрез него ние биваме непрестанно хранени, подкрепяни и пазени в живота. Защото както Христос не би могъл да бъде за нас хлябът на живота, ако не се беше родил, умрял и възкръснал; така сега не може да бъде хлябът на живота, ако не беше действието и плодът на Неговото раждане и смърт, и на Неговото възкресение, завинаги. Христос умело изразява това в следните думи: „Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света” (Йоан 6:51; ср. 6:52), като без съмнение показва, че Неговото тяло ще бъде като хляб по отношение на духовния живот на душата, защото трябваше да бъде предадено на смърт за нашето спасение, и че Той ни го дава за храна, когато ни прави участници в него чрез вяра. Така Той веднъж принесе Себе Си, за да стане хляб, когато принесе Себе Си да бъде разпнат за изкуплението на света; и принася Себе Си всеки ден, когато в словото на Благовестието предлага Себе Си за да участваме в Него, както когато беше разпнат, и когато запечатва това принасяне чрез святата тайна на Вечерята, и когато вътрешно извършва това, което външно показва.

Нещо повече, тук трябва да се избягват две грешки. Ние не трябва нито да отделяме белезите от тяхното значение, с което са свързани до известна степен, като им приписваме твърде малка стойност, нито до някаква степен да скриваме самите тайни като прекомерно издигаме белезите.

Никой човек не е дотолкова лишен от религия, че да не признава, че Христос е хлябът на живота, с който вярващите биват хранени за вечен живот. Но не всички са единодушни относно начина на участие в Него. Защото има някои, които определят яденето на плътта на Христос и пиенето на Неговата кръв като нищо повече от вяра в самия Христос. Но на мен ми изглежда, че в тази възвишена беседа Христос има за цел да ни научи на нещо по-изразително и по-върховно, когато препоръчва яденето на Неговата плът, а именно, че сме съживени чрез истинското участие в Него, което Той обозначава с думите „ядене” и „пиене,” за да не би някой да предположи, че животът, който придобиваме от Него, се получава чрез просто познание. Както не видът, а яденето от хляба е това, което дава храна на тялото, така душата трябва да участва в Христос истински и изцяло, та чрез Неговата сила да израства в духовен живот.

В същото време ние признаваме, че това не е нищо друго освен яденето на вярата, и не можем да си представим никакво друго ядене. Но има разлика между моя и техния начин на говорене. Според тях да ядем е просто да вярваме; докато аз твърдя, че плътта на Христос бива ядена чрез вяра, защото е направена наша чрез вяра, и че това ядене е действие и плод на вярата; или ако искате да го кажа по-ясно, според тях яденето е вяра, докато според мен то е следствие от вярата. На думи разликата е малка, но не е малка в действителност. Защото макар че апостолът учи, че Христос обитава в нашите сърца чрез вяра (Еф. 3:17), никой не тълкува това обитаване като вяра само по себе си. Всички виждат, че това обяснява възхитителното действие на вярата, защото на нея се дължи това, че Христос обитава във вярващите. По този начин, като нарича Себе Си хлябът на живота, Господ благоволи не само да учи, че нашето спасение е скрито във вярата в Неговата смърт и възкресение, но също, поради истинското общение с Него, Неговият живот преминава в нас и става наш, точно както хлябът дава сила на тялото, когато бива приет като храна.

6. Августин и Йоан Златоуст относно това

Когато Августин, когото те приемат да свой покровител, пише, че ние ядем чрез вяра, всичко, което той иска да покаже, е, че това ядене е от вяра, а не от устата. Аз не отричам това; но в същото време добавям, че чрез вяра приемаме Христос не като явяващ се в далечината, а като съединяващ се с нас, като Той е нашата Глава, а ние сме Неговите членове. Аз не отхвърлям категорично този начин на говорене. Само отричам, че това е пълно тълкуване, ако те имат намерение да го използват за да определят какво означава да ядем плътта на Христос. Разбирам, че Августин многократно използва тази форма на изразяване, както когато казва (De Doct. Christ. Lib. 3), „‘Ако не ядете плътта на Човешкия Син’ е метафоричен израз, който ни заповядва да участваме в страданието на нашия Господ, и с наслада и полза да съхраняваме в паметта си, че Неговата плът беше разпната и наранена за нас.” Също когато казва, „Тези три хиляди души, които повярваха при проповедта на Петър (Деян. 2:41), чрез повярването си пиха от кръвта, която те жестоко бяха пролели.” Но в много други текстове той възхитително хвали вярата за това, че чрез нея нашите души така са подкрепяни от общението в Христовата кръв, както телата ни от хляба, който ядат. Същото нещо е казано и от Йоан Златоуст: „Христос ни прави Свое тяло не само чрез вяра, и в действителност.” Той няма предвид, че получаваме това благословение по някакъв друг начин освен чрез вяра; той само иска да възпре хората да не мислят за просто въображение, когато чуят думата „вяра.”

Не казвам нищо за онези, които твърдят, че Вечерята е просто белег на външна изповед, защото смятам, че достатъчно опровергах тяхната заблуда, когато разглеждах тайнствата като цяло (Глава 14, р. 13). Само нека моите читатели да отбележат, че когато чашата бива наричана завет в кръв (Лука 22:20), се изразява обещанието, което потвърждава вярата. От това следва, че ако не зачитаме Бога и не приемаме това, което Той предлага, не използваме правилно святата Вечеря.

7. Мисълта и думите не са достатъчни

Не съм задоволен от възгледа на онези, които макар да признават, че имаме някакво общение с Христос, ни правят участници само в Духа, пропускайки всякакво споменаване на плът и кръв. Като че ли напълно безцелно се казва, че Неговата плът е истинско ядене и Неговата кръв е истинско питие; че нямаме живот, ако не ядем тази плът и не пием тази кръв; и така нататък. Следователно, ако е очевидно, че пълното общение с Христос отива отвъд тяхното описание, което е твърде ограничено, аз ще се опитам накратко да покажа докъде се простира то, преди да говоря за противоположния порок на прекомерността. Защото ще имам по-дълга дискусия с тези хиперболични учители, които според своите чудовищни идеи си измислят нелеп начин на ядене и пиене, и след като са съблекли Христос от Неговата плът, Го преобразяват в призрак; ако наистина е законно да бъде поставено в думи това тайнство, което чувствам, и следователно свободно признавам, че не съм способен да схвана с ума си, толкова далеч съм от това да желая някой да измери неговата възвишеност чрез моите слаби способности. Дори увещавам моите читатели да не ограничават схващанията си в тези твърде тесни граници, но да се опитат да се издигнат много по-високо отколкото аз мога да ги водя. Защото винаги когато се разглежда този предмет, след като съм направил най-доброто, което мога, усещам, че съм говорил далеч под неговото достойнство. И макар че умът е по-могъщ в мисленето отколкото е езикът в изразяването, той също бива победен и претоварен от величието на предмета. Тогава всичко, което остава, е да възкликнем във възхищение към тайнството, за което е ясно, че умът е недостатъчен да го схване или езикът да го изрази. Но аз ще дам обобщение на моя възглед според най-доброто, което мога, без да се съмнявам в неговата истина, и следователно ще се надявам, че то няма да бъде отхвърлено от благочестивите.

(Това животворно общение се довежда от Святия Дух, 8-10)
8. Христос прави Свое обиталище в нашата плът

Преди всичко, Писанията ни учат, че Христос от самото начало е живото Слово на Бащата (Йоан 1:1), извор и начало на живота, от Когото всички неща винаги получават живота си. Затова Йоан веднъж Го нарича Слово на живот (1 Йоан 1:1), а друг път казва, че в Него е животът (Йоан 1:4); показвайки, че Той още тогава присъства във всички творения, вливайки в тях силата да дишат и живеят.

След това добавя, че накрая животът бива изявен, когато Божият Син, приемайки нашето естество, изяви Себе Си в телесна форма, за да бъде видян и попипан (1 Йоан 1:2). Защото макар че преди това Той е вливал Своята сила в творенията, все пак човекът, тъй като е отчужден от Бога поради греха, е изгубил общението с живота и вижда смъртта надвиснала отвсякъде, за да придобие отново надеждата за безсмъртие, е трябвало да бъде възстановен в общение с това Слово. Колко малка увереност може да ви даде да знаете, че Божието Слово, от Когото сте отдалечени на голямо разстояние, съдържа в Себе Си пълнотата на живота, докато в самия себе си не виждате нищо освен смърт, в каквато и посока да се обърнете? Но откакто този извор на живота започна да обитава в нашето естество, Той вече не се крие в далечината, а изявява Себе Си открито за да участваме в Него. Та дори и самата плът, в която обитава, Той прави животворна за нас, та като участваме в нея, да бъдем хранени за безсмъртие. „Аз,” казва Той, „съм този хляб на живота”; „Аз съм живият хляб, който слиза от небето”; „И хлябът, който ще ви дам, е Моята плът, която ще дам за живота на света” (Йоан 6:48, 51). С тези думи Той заявява не само че Той е животът, тъй като е вечното Божие Слово, което слиза от небето, но и като слезе даде жизненост на плътта, която прие, та от това за дойде общение в живота.

Затова Той също добавя, че Неговата плът е истинско ядене, и че Неговата кръв е истинско питие; чрез тази храна вярващите биват хранени за вечен живот. Следователно праведните имат възхитителна утеха в това, че сега намират живот в собствената си плът. Защото не само го получават чрез лесен достъп, но и го имат естествено представен пред себе си. Нека само да отворят вратата на сърцето си, за да го приемат в себе си, и ще го получат.

9. В какъв смисъл Христовото тяло е животворно

Но плътта на Христос няма в самата себе си такава сила, че да ни съживява, тъй като по самото си естество беше подвластна на смъртта, а и дори сега, когато е надарена с безсмъртие, не живее от само себе си. И все пак правилно се казва, че е животворна, тъй като е изпълнена с пълнотата на живота с цел да я предаде на нас. В този смисъл аз разбирам думите на нашия Спасител така, както Кирил ги тълкува, „Както Бащата има живот в Себе Си, така е дал на Сина да има живот в Себе Си” (Йоан 5:26). Защото Той там говори не за качествата, които е имал с Бащата отначало, а за онези, с които е бил надарен в плътта, в която се яви. Съответно, Той показва, че в Неговото човешко естество също обитава пълнотата на живота, така че всеки, който участва в Неговата плът и кръв заедно с това да се радва на участие в живота.

Естеството на това може да се обясни чрез известен пример. Понякога водата се пие направо от извора, понякога се черпи от него, понякога се отвежда настрана по тръби за да напоява нивите, и все пак не тече от само себе си за всички тези употреби, а се взема от източника, който с постоянен поток непрекъснато изпраща обновяващ се и достатъчен приток; така плътта на Христос е като богат и неизчерпаем извор, която прелива в нас живота, който тече от Божеството към нея. И така, кой няма да разбере, че общението в плътта и кръвта на Христос е необходима за всички, които се стремят към небесния живот?

Оттам идват и онези текстове на апостола: Църквата е Христовото „тяло”; Негова „пълнота.” Той е „главата . . . от Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всяка става . . . изработва растенето на тялото” (Еф. 1:23; 4:15, 16). Нашите тела са „членове на Христос” (1 Кор. 6:15). Ние осъзнаваме, че всички тези неща не могат да станат, ако Той не се прилепи за нас изцяло в тяло и дух. Но той изобразява с още по-превъзходни епитети много близката връзка, която ни съединява с Неговата плът, когато казва, че „ние сме части от Неговото тяло, от Неговата плът, и от Неговите кости” (Еф. 5:30). Накрая, за да свидетелства, че това е твърде възвишено, за да бъде изразено с думи, заключава с възклицание, „Това е голяма тайна” (Еф. 5:32). Следователно би било голяма лудост да не признаваме участието на вярващите в тялото и кръвта на Господа, участие, което апостолът обявява за толкова възвишено, че предпочита да му се удивява, вместо да го обяснява.

10. Присъствието на Христовото тяло в Господната вечеря

Обобщението е, че плътта и кръвта на Христос хранят нашите души така, както хлябът и виното хранят и поддържат нашия плътски живот. Защото белегът не би имал сила, ако нашите суши не намират своята храна в Христос. Това не може да стане, ако Христос не става наистина едно с нас и не ни подкрепя чрез яденето от Неговата плът и пиенето от Неговата кръв.

Но макар да изглежда невероятно, че плътта на Христос, бивайки толкова отдалечена от нас, пак е храна за нас, нека да помним колко много тайната сила на Святия Дух превъзхожда всичките ни представи, и колко глупаво е да измерваме нейната величина чрез нашите слаби възможности. Затова нека това, което умът не схваща, вярата да осъзнава, а именно, че Духът наистина съединява неща, които са разделени от разстоянието.

Той засвидетелства и подпечатва във Вечерята това свято общение на плътта и кръвта, чрез което Христос прелива Своя живот в нас, сякаш той прониква в нашите кости и тъкани; и прави това не като ни представя суетен или празен белег, но като упражнява в него действието на Духа, чрез което изпълнява това, което обещава. И наистина Той изявява и предлага същността, която бива изобразявана, на всички, които седят на това духовно празненство, макар че то се приема с полза само от онези вярващи, които приемат това велико благоволение с истинна вяра и сърдечно отношение.

По тази причина апостолът казва, „Чашата, която биде благословена, и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло?” (1 Кор. 10:16). Няма основание да се възразява, че изразът е метафора и нарича белега с името на същността. Наистина признавам, че разчупването на хляба е символ, а не действителност. Но като признаваме това, ние си правим извода от изявяването на белега, че бива изявявана самата същност. Защото ако не искаме да обвиним Бога в заблуда, никога няма да си позволим да кажем, че Той ни представя празен белег. Следователно, ако чрез разчупването на хляба Господ истински ни представя участието в Неговото тяло, не трябва да има никакво съмнение, че Той наистина го изявява и изпълнява. Правилото, което праведните винаги трябва да спазват, е винаги когато видят символите учредявани от Господа да мислят и да се чувстват напълно уверени, че истината на същността също присъства. Защо Господ ще поставя символа на Своето тяло в ръцете ви, ако не е за да ви увери, че наистина участвате в Него? Ако това е истина, нека да сме така уверени, че видимият белег ни се дава като печат за невидим дар, като че ли самото Му тяло ни е дадено.

(Връзката между външния белег и невидимата реалност е по различни начини обърквана от схоластиците, и в учението за преосъществяването, 11-15)
11. Значение, същност и действие на Тайнството

Следователно твърдя (както винаги е било прието в Църквата и все още се поучава от онези със здрав разум), че святата тайна на Вечерята се състои от две неща: плътските белези, които представени на очите представляват невидими неща по начин, който е приспособен за нашите слаби способности, и духовната истина, която бива изобразявана и изявявана чрез белезите.

Когато се опитвам просто да обясня нейното естество, имам обичай да представям три неща: значението, същността, която зависи от него, и силата или действието следващи от двете. Значението се състои в обещанията, които са включени в белега. Същността или естеството е Христос, с Неговата смърт и възкресение. Под действие разбирам изкуплението, оправданието, освещението, вечния живот и всички други ползи, с които Христос ни дарява.

Нещо повече, макар че всички тези неща са свързани с вярата, не оставям място за заяждането, че когато казвам, че Христос бива осъзнаван чрез вяра, искам да кажа, че Той бива осъзнаван само чрез интелекта и въображението. Той ни бива предлаган в обещанията не за да спрем до виждането или до простото знание за Него, а за да се наслаждаваме на истинско общение с Него. И наистина, не виждам как някой може да очаква да има изкупление и праведност в кръста на Христос и живот в Неговата смърт без преди всичко да уповава в истинското общение със самия Христос. Тези благословения не могат да достигнат до нас, ако преди това Христос не беше дал Себе Си на нас.

Затова казвам, че чрез символите на хляба и виното в тайнството на Вечерята пред нас бива истински изявен Христос, Неговото тяло и Неговата кръв, че в тях изпълни всяко покорство, за да осигури праведност за нас, първо, за да станем едно тяло с Него; и второ, като сме направени съучастници в Неговото естество, да усетим следствието от тази истина в участието във всички Негови благословения.

12. Физическо присъствие на Христовото тяло?

Сега стигам до чудовищните обърквания, които суеверието е въвело. Тук Сатана е използвал всичките си хитрости, откъсвайки умовете на хората от небето и насищайки ги с извратената заблуда, че Христос е свързан с веществото на хляба.

И първо, не трябва да сънуваме такова присъствие на Христос в тайнствата, каквото измислиците на римския дворец са създали, като че ли тялото на Христос, присъстващо физически, може да се вземе в ръка, да бъде дъвкано със зъби и поглъщано с гърло. Това е формата на публично отричане, която папа Николай диктува на Беранже като белег за неговото покаяние, изразена в толкова чудовищни думи, че авторът на Коментарите възкликва, че ако читателят не е особено внимателен, има опасност да бъде подведен в по-лоша ерес от тази на Беранже (Distinct. 2 c. Ego Berengarius). Петер Ломбард, макар да се труди усилено да оправдае нелепостта, по-скоро се разграничава от нея.

Тъй като ние не се съмняваме, че тялото на Христос е ограничено от непроменимото естество на човешкото тяло и се намира понастоящем в небето, където преди време е било прието, и ще остане там до връщането Му в съд, смятаме за напълно незаконно да го връщаме тук в тези тленни вещества, или да си въобразяваме, че то присъства навсякъде.

И наистина няма нужда от това за да участваме в него, тъй като Господ чрез Своя Дух ни дарява с благословението да бъдем едно с Него в душа, тяло и дух. Следователно свръзката на това единство е Христовият Дух, Който ни съединява с Христос и е като проводник, чрез който всичко, което Христос има и е, бива предавано на нас. Защото ако виждаме, че слънцето, като изпраща своите лъчи на земята за да ражда, подхранва и подкрепя нейните плодове, в някакъв смисъл прелива своето вещество в нея, защо излъчването на Духа да предава по-малко на нас в участието в Неговата плът и кръв? Следователно Писанието, когато говори за нашето участие в Христос, отнася цялото му действие към Духа. Един текст ще е достатъчен. В Посланието към римляните (Рим. 8:9-11) Павел показва, че единственият начин, по който Христос обитава в нас, е чрез Духа. С това обаче той не отнема онова участие в плътта и кръвта, за което сега говорим, но показва, че единствено на Духа дължим това, че притежаваме Христос напълно, и че Той обитава в нас.

13. Грешката на схоластиците: объркват хляба с Бога

Ужасени от това варварско нечестие, схоластиците говорят по-умерено, макар да не правят нищо повече от това да се забавляват с по-умели извъртания. Те признават, че Христос не се съдържа ограничен в тайнството, или телесно, но след това измислят някакъв начин, който те самите не разбират, и не могат да обяснят и на другите. Но той се свежда до това, че Христос може да бъде търсен в това, което те наричат вещество на хляба. Какво? Когато казват, че веществото на хляба бива обърнат в Христос, не Го ли обвързват с белия цвят, което е всичко, което остават от него? Но те казват, че макар да се съдържа в тайнството, Той все още остава в небето, а ние твърдим, че Той няма друго присъствие тук освен в общението.

Но каквито и да са думите, чрез които те се опитват да го обяснят, обобщението на всичко е, че това, което преди това е било хляб, става Христос чрез освещаване; така че след това Христос остава скрит под цвета на хляба. Те не се срамуват изрично да настояват на това. Защото думите на Ломбард са, „Тялото на Христос, което е видимо само себе си, прониква и остава скрито след действието на освещение във веществото на хляба” (Lombard. Sent. Lib. 4 Dist. 12). Така образът на хляба не е нищо друго освен маска, която скрива вида на плътта от нашия поглед. Но няма нужда от множество предположения за да открием капана, който те възнамеряват да поставят чрез тези думи, тъй като самото нещо ни говори съвсем ясно. Лесно е да се види колко голямо е суеверието, под което не само простите, но също и водачите в папските църкви се мъчат в продължение на много векове, и все още се мъчат. Твърде малко загрижени относно истинската вяра (чрез която единствено получаваме общение с Христос и ставаме едно с Него), ако имат Неговото плътско присъствие, което те си измислят без никакво потвърждение от Словото, те смятат, че Той е достатъчно присъстващ. От това виждаме, че всичко, което печелят чрез своята изкусна хитрост, е да направят хляба да бъде считан за Бог.

14. Преосъществяване

От това следва онова измислено преосъществяване, за което в наши дни те воюват по-яростно отколкото за всички други членове на тяхната вяра. Защото първите създатели на плътското присъствие не са могли да обяснят как тялото на Христос може да бъде смесено с веществото на хляба без веднага да се сблъскат с множество нелепости. Затова е било необходимо да прибягнат до измислицата, че има обръщане на хляба в тяло, не че наистина става от хляб в тяло, но че за да скрие Себе Си под видимия белег, Христос свежда същността до нищо.

Странно е, че са изпаднали до такава степен на невежество, дори на вцепенение, че да произведат тази чудовищна измислица не само против Писанието, но също и против възгледа на древната Църква.

Наистина признавам, че някои от древните понякога използват думата „превръщане,” не защото са искали да премахнат същността във външните белези, а за да учат, че хлябът посвещаван в тайнството е напълно различен от обичайния хляб, и сега е нещо друго. Всички ясно и единодушно учат, че святата Вечеря се състои от две части, земна и небесна. Безспорно те тълкуват земната част като хляба и виното.

Определено, каквото и да твърдят, ясно е, че древността, която те често се осмеляват да противопоставят на ясното Божие Слово, не дава подкрепа на тази догма. Тя не е измислена отдавна; всъщност тя е била неизвестна не само за по-добрите епохи, в които чистото учение все още е процъфтявало, но и след като тази чистота е била значително повредена. Няма ранен християнски автор, който изрично да не признава, че святите символи на Вечерята са хляба и виното, макар че както вече казах, понякога ги разграничават чрез различни епитети за да издигнат достойнството на тайнството. Защото когато казват, че в момента на посвещаването се извършва тайно превръщане, така че веществото вече е нещо друго освен хляб и вино, те искат да кажат, както вече отбелязах, не че хлябът и виното биват унищожени, а че трябва да бъдат разглеждани в различен смисъл от обичайната храна, която е предназначена само да храни тялото, докато в тези биват изявени духовната храна и питие за ума. Ние не отричаме това.

Но нашите противници казват, ако има превръщане, едното нещо трябва да стане друго. Ако искат да кажат, че нещо става различно от това, което е било преди, аз съм съгласен. Ако ще го изкривяват в подкрепа на своята си измислица, нека да ми кажат каква точно промяна виждат в кръщението. Защото там също Бащите говорят за чудно превръщане, когато казват, че от тленното вещество става духовно очистване за душата, и все пак никой не отрича, че то все още е вода. Но те казват, че относно кръщението няма такъв израз както за Вечерята, „Това е Моето тяло,” като че ли ние говорим за тези думи, чието значение е достатъчно ясно, а не за това понятие „превръщане,” което не трябва да означава повече относно Вечерята, отколкото е за кръщението. Затова да отхвърлим тези игрички с думи, които не показват нищо освен тяхната глупост.

Значението няма да има никаква свързаност, ако истината, която бива изобразявана тук, няма жив образ във външния белег. Христос желае да засвидетелства чрез външен белег, че Неговата плът е храна. Ако Той покаже само празен образ на хляб, а не истински хляб, къде е аналогията или преобразът, които да ни водят от видимото към невидимото? За да направим нещата свързани, значението не може да се простира по-далеч от това, че ние сме хранени чрез веществото на Христовата плът; точно както при кръщението, ако образът на водата заблуждава очите, той не би бил за нас сигурен залог за нашето очистване; нещо повече, лъжливото представление би ни хвърлило в съмнение. Следователно естеството на тайнството бива унищожено, ако символът на земния белег не съответства на небесната реалност. И така истината на тайнството бива изгубена, ако истинският хляб не представлява истинското тяло на Христос. Отново повтарям, тъй като Вечерята не е нищо друго освен видимо свидетелство на обещанието, което се съдържа в шестата глава на Йоан, а именно, че Христос е хлябът на живота, който слиза от небето, трябва да имаме видим хляб, за да може да бъде изобразен небесният хляб, освен ако не искаме да унищожим всички ползи, с които Бог ни обсипва тук с цел да ни подкрепи в нашата немощ. Тогава на какво основание Павел може да заключи, че всички сме един хляб и едно тяло в участието в този един хляб, ако остава само подобието на хляб, а не естествената реалност?

15. Истинската основа на учението за преосъществяването и аргументите привеждани в негова полза

Нямаше да бъдат така срамно подведени от мошеничествата на Сатана, ако не бяха в плен на погрешната представа, че тялото на Христос съдържащо се в хляба бива предавано от телесната уста на стомаха. Причината за това дивашко въображение е, че за тях освещаването има същото действие като магическо заклинание. Те пропускат принципа, че хлябът е тайнство единствено за онези, към които е отправено Словото, точно както водата на кръщението не се променя по естество, но става за нас това, което преди не е била, едва когато към нея се прибави обещанието.

Това ще стане по-ясно от примера на подобно тайнство. Водата, която потече от скалата в пустинята, беше за израилтяните символ и белег на същото нещо, което е изобразено за нас във Вечерята чрез виното. Защото Павел заявява, че те пиха от същото духовно питие (1 Кор. 10:4). Но водата беше една и съща и за хората, и за техния добитък. От това е лесно да се заключи, че в земните елементи, когато биват използвани за духовна употреба, не се извършва никакво превръщане освен по отношение на хората, доколкото за тях те са залог за обещания.

Нещо повече, както многократно внушавам, целта на Бога е да ни издигне до Себе Си чрез подходящи средства, които наистина ни призовават при Христос; но тази цел бива осуетена когато поради тяхната извратеност Христос невидимо е скрит в хляба. Защото за човешкия ум е невъзможно да се отдели от необятността на пространството и да се издигне при Христос, който е над самите небеса. Това, което естеството не им позволява, те се опитват да придобият чрез пагубни средства. Като остават на земята, те не чувстват нужда от небесна близост с Христос. Това е причината, която ги кара да преосъществяват тялото на Христос.

Преосъществяването не е било познато по времето на Бернар, макар тогава начинът на говорене да е бил по-прост. А във всички предишни епохи възгледът на всички е бил, че в това тайнство духовната реалност се съединява с хляба и виното.

Относно понятията, те си мислят, че отговарят остроумно, макар да не привеждат нищо смислено относно конкретния случай.

Когато беше превърнат в змия, Мойсеевият жезъл, казват те, макар да придоби названието „змия,” все още запази своето предишно название, и беше наричан жезъл; и така според е също толкова вероятно, че макар хлябът да се превръща в ново вещество, той все още неправилно, но не и неуместно, бива наричан това, което изглежда за очите. Но каква прилика, истинска или привидна, намират те между забележителното чудо и тяхната измислена илюзия, която никое око на земята не е видяло? Чрез своите мошеничества магьосниците бяха убедили египтяните, че имат божествена сила да променят творенията, превъзхождаща обичайното действие на естеството. Мойсей идва, и след като излага на показ техните измами, показва, че непобедимата Божия сила е на негова страна, тъй като неговият жезъл поглъща всички други жезли. Но тъй като това превръщане беше видимо за очите, вече отбелязахме, че то няма връзка с настоящия случай. Малко след това жезълът възстанови предишната си форма. Може да се добави, че не знаем дали това е било извънредно превръщане на веществото. Защото трябва да обърнем внимание на загатването относно жезлите на магьосниците, които пророкът избира да не нарича змии, за да не би да изглежда, че предполага превръщане, което не съществува, защото тези мошеници не бяха направили нищо повече от това да заслепят очите на зрителите. Но каква прилика има между това представление и следното: „Хлябът, който разчупваме”; „Като ядете този хляб”; „Участваха в разчупването на хляба”; и т.н.? Сигурно е, че заклинанията на магьосниците само заблуждаваха погледа. Въпросът е по-съмнителен по отношение на Мойсей, чрез чиято ръка за Бога е също толкова лесно да направи змия от жезъл и след това да направи жезъл от змия, както е да облече ангели с плътски тела и веднага след това да ги съблече. Ако случаят с тайнството е подобен на това, може да се окаже, че има повече смисъл в тяхното обяснение. Затова нека да остане сигурно, че ако няма съответствие в истинското вещество на външния белег, няма истинско и вярно обещание във Вечерята, че плътта на Христос е истинска храна.

Но тъй като една заблуда поражда друга, един текст в Еремия е така нелепо изкривен за да докаже преосъществяването, че е болезнено дори да се говори за това. Пророкът се оплаква, че хлябът му е бил примесен с дърво (Ер. 11:19, Vulg.), намеквайки, че поради жестокостта на враговете му хлябът му е примесен с горчивина, както Давид се оплаква чрез подобна метафора, „И дадоха ми жлъчка за ядене, и в жаждата ми ме напоиха с оцет” (Пс. 69:21). Тези хора искат да алегоризират изразите да означават, че тялото на Христос било приковано към дървото на кръста. Но някои от Бащите били смятали така! Като че ли не трябва по-скоро да извиним тяхното незнание и да покрием позора, отколкото да добавяме към него нахалство и да ги довеждаме до враждебен сблъсък с истинския смисъл на думите на пророка.

(Аргументи за отхвърляне на учението за всеприсъствието на тялото като тясно буквалистично, заедно с изложение на духовния възглед за общението с Христос в небето, 16-31)
16. Противното твърдение

Някои, които виждат, че аналогията между белега и същността не може да се унищожи без с това да се унищожи истината на тайнството, признават, че хлябът на Вечерята е истинско вещество на земен и тленен елемент и не може да променя естеството си, но трябва също да включва вътре в себе си Христовото тяло.

Ако те обясняват това по начин, че когато хлябът бива предлаган в тайнството, се прилага и изявяване на тялото, защото истината е неразделна от белега, няма да възразявам много. Но тъй като поставят самото тяло в хляба, те му приписват всеприсъствие, което е противно на неговото естество, и като добавят „в хляба,” искат да кажат, че то лежи скрито в него, аз трябва да отделя кратко време да изложа на показ тяхната хитрост и да ги извадя от техните скривалища. Тук обаче не е мое намерение неискрено да обсъждам целия случай; искам само да положа основите за дискусия, която ще последва след това на мястото си. И така, те настояват, че тялото на Христос е невидимо и необятно, така че може да остане скрито в хляба, защото смятат, че няма друг начин, по който да общуват с Него, освен като Той слезе в хляба, като не разбират начина на слизане, чрез който Той ни издига при Себе Си. Те използват всички аргументи, които могат, но след като са казали всичко, достатъчно очевидно е, че настояват на физическото присъствие на Христос. Как става това? Защото не могат да си представят някакво друго участие в плътта и кръвта освен това, което се състои или във физическо съединяване и допир, или в някакъв чудовищен метод на съдържане.

17. Учението на нашите противници унищожава истинското телесно естество на Христос

За да поддържат заблудата, която веднъж безразсъдно са възприели, някои не се колебаят да твърдят, че размерите на плътта на Христос се простират по цялото небе и земя. Те казват, че Неговото раждане като бебе, израстването и разпъването на кръста, затварянето в гроба, са били извършени като временна мярка, за да може да изпълни служението да се роди, да умре, и да извърши други човешки дейности: да бъде видян в обичайния си телесен вид след възкресението (Деян 1:3; ср. 1 Кор. 15:5), възнесението на небето (Деян. 1:9; Лука 24:51; Марк 16:19), явяването Му след възнесението на Стефан (Деян. 7:55) и Павел (Деян. 9:3), това са действия на същата временна мярка, за да бъде изявено пред човешкия поглед, че Той е направен Цар в небето. Какво е това, ако не призоваване на Марсион от гроба? Защото не може да има съмнение, че ако е така дефинирано, Христовото тяло е призрак, или е било въображаемо.

Някои използват още по-хитро увъртане: Че тялото, което се дава в тайнството, е прославено и вечно, и че следователно няма нелепост да се съдържа на различни места в тайнството, или на никое място и в никаква форма.

Но аз питам, какво даде Христос на Своите ученици в деня преди да пострада? Не казват ли думите, че е дал смъртното тяло, което малко след това щеше да бъде принесено? Но те казват, че Той преди това бил изявил Своята слава на тримата ученици на планината (Мат. 17:2). Това е вярно; но Неговата цел беше да им даде временно вкусване на безсмъртието. И все още те не могат да намерят там двойно тяло, а само това, което е приел, облечено в нова слава. Когато Той раздаваше Своето тяло в първата Вечеря, наближаваше часът, когато щеше да бъде „ударен, поразен от Бога и наскърбен” (Ис. 53:4). Толкова далеч е бил Той в този миг от намерението да изявява славата на Своето възкресение. И каква врата се отваря тук за Марсион, ако тялото на Христос се смята за смирено и смъртно на едно място, славно и безсмъртно на друго! Но ако техният възглед е правилен, точно това става всеки ден, защото са принудени да признаят, че тялото на Христос, което само по себе си е видимо, се крие невидимо в белега на хляба. И онези, които разпространяват такива чудовищни догми, вместо да се засрамят от позора, ни атакуват с отровни обиди заради това, че не се съгласяваме с тях.

18. Присъствието се усеща когато умовете ни бъдат издигнати към небето

Но ако приемем, че тялото и кръвта на Христос са съединени с хляба и виното, тогава неизбежно едното трябва да бъде отделено от другото. Защото както хлябът се дава отделно от чашата, така тялото, съединено с хляба, трябва да бъде отделено от кръвта съдържаща се в чашата. Защото тъй като твърдят, че тялото е в хляба, а кръвта е в чашата, докато по отношение на място хлябът и виното на известно разстояние едно от друго, те не могат с никакви увъртания да избегнат извода, че тялото трябва да бъде разделено от кръвта.

Техният обичаен претекст, а именно, че кръвта е в тялото, а тялото е в кръвта чрез това, което те наричат „съпътстване,” е повече от лекомислен, тъй като белезите, в които се съдържат, са разграничени един от друг.

Но ако бъдем отнесени на небето с умовете си, за да видим там Христос в славата на Неговото царство, както символите ни канят при Него в Неговата цялост, така под символа на хляба ние трябва да се храним от Неговото тяло, да пием отделно от Неговата кръв, и с това да имаме пълна наслада в Него. Защото макар да оттегли Своята плът от нас и с тялото си възнесе на небето, Той все пак седи отдясно на Бащата; тоест царува с власт и величие, и в славата на Бащата. Това царство не е ограничено от никакви пространства, нито е ограничено в някакви измерения. Христос може да упражнява Своята сила навсякъде, където пожелае, на земята и на небето, може да изявява Своето присъствие чрез упражняването на Своята сила, може винаги да присъства със Своите хора, да вдъхва в тях Своя живот, може да живее в тях, да ги поддържа, утвърждава и подкрепя, и да ги пази в безопасност, като че ли е с тях телесно; накратко, може да ги храни със собственото Си тяло, като им предава общение с него. Именно в този смисъл тялото и кръвта на Христос биват изявени на нас в тайнството.

19. Как трябва да разглеждаме присъствието на Христос в Господната вечеря

Трябва да разглеждаме присъствието на Христос във Вечерята нито като такова, което Го съединява с веществото на хляба, нито Го затваря в хляба, нито Го ограничава по някакъв начин (това очевидно ще Го ограби от Неговата небесна слава); и следователно то трябва да бъде такова, което нито Го лишава от Неговите истински измерения, нито Го разкъсва с пространствени разграничавания, нито Му приписва тяло с безгранични размери, разпръснато по небето и земята. Всички тези неща са очевидно противни на Неговото истинско човешко естество. Нека никога не позволяваме да губим от погледа си двете ограничения. Първо, нека да няма нищо, което да отнема от небесната слава на Христос. Това става винаги когато Той бива сведен до тленните вещества на този свят, или бъде обвързан с кое да е земно творение. Второ, нека на неговото тяло дан е се приписва никакво качество, което не е съвместимо с Неговото човешко естество. Това става или когато се казва, че то е безгранично, или е направено да обитава множество места едновременно.

Но когато тези нелепости бъдат отхвърлени, аз с готовност приемам всяко нещо, което ни помага да изразим истинското и същностно общение в тялото и кръвта на Господа, както са изявени на вярващите в святите белези на Вечерята, като разбираме, че те се приемат не просто чрез въображението или интелекта, а действително дават наслада като храна за вечен живот.

Няма причина за омразата, с която този възглед бива посрещан от света, и за несправедливите предразсъдъци, причинени от неговата защита, освен ако тази причина не се таи в страшните чародейства на Сатана. Това, което ние поучаваме върху темата е в съвършено съгласие с Писанието, не съдържа нищо нелепо, скрито или неясно, не е противно на истинското благочестие и здравословно назидаване; накратко, няма в себе си нищо обидно, освен това, че докато в продължение на няколко века невежеството и варварството на софистите са царували в Църквата, ясната светлина и откритата истина са били неприлично потискани. И тъй като в наши дни Сатана чрез бунтовни духове все още прави всичко възможно от себе си да нанесе позор върху това учение чрез всякакви клевети и укори, уместно е ние да го утвърждаваме и защитаваме с най-голяма загриженост.

20. Думите на наредбата

Преди да продължим нататък трябва да разсъдим за самата наредба, както е дадена от Христос, защото най-вероятното възражение на нашите противници е, че ние отхвърляме Неговите думи. За да се освободим от хулите, с които те по този начин ни товарят, най-уместният път ще бъде да започнем с тълкуване на думите. Тримата Евангелисти и Павел разказват, че нашият Спасител взе хляб, и като благодари, разчупи го и даде на Своите ученици, казвайки, „Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се разчупва.” За чашата Матей и Марко казват, „Това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за мнозина за прощение на греховете” (Мат. 26:26; Марк 14:22). Лука и Павел казват, „Тази чаша е новият завет в Моята кръв” (Лука 22:20; 1 Кор. 11:25).

Защитниците на преосъществяването настояват, че чрез местоимението „това” се означава външният вид на хляба, защото целият характер на обръщението на нашия Спасител е действие на освещаване, и няма същност, която да може да се демонстрира видимо. Но ако те така прилежно се придържат към думите, че това, което нашият Спасител това, което даде на Своите ученици, за Свое тяло, няма нищо по-чуждо на точното значение на думите от измислицата, че това, което е било хляб, сега е тяло. Христос заявява, че това, което взема в ръцете Си и дава на апостолите, е Негово тяло; но Той взе хляб, и след това кой не вижда, че което се раздава, все още е хляб? И така, нищо не може да е по-нелепо от прехвърлянето на това, което се твърди за хляба, върху същността на хляба.

Други, като тълкуват глагола „е” като означаващ състояние на преосъществяване, прибягват до обяснение, което е неестествено и силно изкривено. Следователно те нямат основание да твърдят, че са водени от почит към думите. Това обръщане на глагола в нещо друго не е известно на никой език и на никой народ.

По отношение на онези, които оставят хляба във Вечерята и твърдят, че той е тялото на Христос, сред тях има голямо разнообразие. Онези, които говорят по-умерено, макар да настояват на буквата, „Това е Моето тяло,” след това изоставят тази строгост и отбелязват, че това е същото като да се каже, че тялото на Христос е с хляба, в хляба и под хляба. Ние вече обсъдихме реалността, която те утвърждават, и по нататък отново ще я разгледаме в по-големи подробности. Сега само разглеждам думите, които според тях ги възпират да признаят, че хлябът е наречен тяло, защото е белег за тяло. Но ако те отхвърлят всяка метафора, защо скачат от простата илюстрация на Христос към начини на изразяване, които са напълно различни? Защото има голяма разлика между това да кажем, че хлябът е тялото, и че тялото е в хляба. Но като смятат за невъзможно да се поддържа простото твърдение, че хлябът е тялото, те се стараят да избягнат трудността като се прикриват под такива начини на изразяване.

Други, които са по-смели, не се колебаят да твърдят, че съвсем буквално хлябът е тяло, и по този начин доказват, че наистина са буквалисти. Ако възразим, че следователно хлябът е Христос, и като е Христос е Бог, те ще го отрекат, защото думите на Христос не го казват изрично. Но те не печелят нищо с това отричане, тъй като всички са единодушни, че във Вечерята ни се дава целият Христос. Нетърпимо богохулство е да твърдим за едно временно и нетленно вещество, без никаква метафора, че е Христос. Сега ги питам, дали приемат двете твърдения за идентични, Христос е Божият Син, и Хлябът е тялото на Христос? Ако признаят, че са различни (и ще бъдат принудени да го направят, независимо дали го искат или не), нека да ни кажат къде е разликата. Всичко, което могат да измислят, предполагам, е, че хлябът е наречен тяло в тайнствен смисъл. От това следва, че думите на Христос не подлежат на общото правило и не трябва да бъдат четени строго буквално. Аз питам всички тези строги и упорити следователи на буквата, дали когато Лука и Павел наричат чашата „завет в кръвта,” не изразяват същото нещо както в предишното изречение, когато наричат хляба „тяло”? Без съмнение в едната част на тайнството има същата тържественост както в другата, и тъй като краткостта често е неясна, по-дългото изречение по-добре осветлява смисъла. Затова винаги когато те спорят от единия израз, че хлябът е тяло, аз ще привеждам уместното тълкуване от по-дългия израз, че това е завет в тялото. Какво? Можем ли да търсим по-сигурни или по-верни тълкуватели от Лука и Павел?

Аз обаче нямам никакво намерение да отнемам от участието в тялото на Христос, което вече признах. Исках само да изложа глупавата извратеност, с която те водят война на думи. На основата на авторитета на Лука и Павел разбирам хляба като тялото на Христос, защото той е завет в тялото. Ако оспорват това, техният спор не е с мен, а с Божия Дух. Колкото и често да повтарят, че почитта към думите на Христос не им позволява да дадат преобразно тълкувание на това, което се казва ясно, това извинение не ги оправдава, че отхвърлят всички противоположни аргументи, които ние привеждаме.

Между другото, както вече отбелязах, уместно е да обърнем внимание на смисъла на думите „завет в кръвта и тялото на Христос.” Заветът, потвърден чрез смъртта на жертвата, няма да има полза за нас без добавянето на това тайно общение, чрез което ние ставаме едно с Христос.

21. Преобразното тълкуване на преките думи

Остава да потвърдим, че на основа на близостта, която същността има със своя видим белег, названието на същността се дава и на белега, наистина метафорично, но напълно уместно. Не говоря нищо за алегории и притчи, за да не се твърди, че се стремя към хитрости и измъкване от настоящия въпрос.

Казвам, че изразът, който се използва навсякъде в Писанието, когато се разглеждат святите тайнства, е преобразен. Защото не можете да разбирате по друг начин изразите, че обрязването е „завет” (Бит. 17:13), че агнето е Господната „пасха” (Изх. 12:11), че жертвите по закона са „умилостивения” (Лев. 17:11; Евр. 9:22), че канарата в пустинята, от която потече вода (Изх. 17:6), е „Христос” (1 Кор. 10:4), ако не ги тълкувате преобразно. И не само името на висшето се дава на нисшото, но и обратно, името на видимия белег се дава на същността, както когато се казва, че Бог се яви на Мойсей в храста (Изх. 3:2); ковчегът на завета е наречен Бог и Божието лице (Пс. 84:8; 42:3), и гълъбът е наречен Святия Дух ((Мат. 3:16). Защото макар че белегът се различава по естество от същността, като едното е духовно и небесно, а другото плътско и видимо, пак, тъй като той не изобразява същността само като гол и празен белег, а също истински я изявява, защо неговото име да не бъде уместно приложено и за същността? Но ако измислените от хора символи, които по-скоро са образи на несъществуващи, отколкото на настоящи неща, и често са лъжливи образи, понякога биват почитани с техните имена, тогава има много по-голямо основание Божиите наредби на носят названията на същността, на която са сигурни и в никакъв случай лъжливи белези, и реалността е напълно свързана с тях. И така, подобието е толкова голямо, и връзката между двете е толкова тясна, че е лесно да се премине от едното към другото.

Затова нека нашите противници да престанат да се отдават на веселие като ни наричат „алегористи,” когато ние обясняваме тайнствения начин на изразяване според общата употреба в Писанието. Защото докато тайнствата са единодушни в много неща, в тази метафора особено има определено подобие между тях във всяко отношение. Следователно, както апостолът казва, че канарата, от която към израилтяните потече духовната вода, беше Христос (1 Кор. 10:4), и следователно беше символ, чрез който истински се виждаше това духовно питие, макар и не чрез очите, така тялото на Христос сега бива наречено „хляб,” доколкото хлябът е символ, чрез който нашият Господ ни предлага истинското ядене на Неговото тяло.

За да не би някой да презре това като някакво ново изобретение, възгледът, който Августин възприема и изразява, е същият: „Ако тайнствата нямаха определена прилика с нещата, на които са белези, те нямаше въобще да бъдат тайнства. И поради тази прилика те обикновено носят името на самата същност. Така, както тайнството на тялото на Христос е в известен смисъл тялото на Христос, и тайнството на Христос е кръвта на Христос, така тайнството на вярата е самата вяра” (August. Ep. 23, ad Bonifac.). Той има много подобни изречения, но би било излишно да ги събираме всички, тъй като едно е достатъчно. Трябва само да напомня на моите читатели, че същото учение се поучава от този свят човек в неговото Послание към Еводий.

Където Августин поучава, че нищо не е толкова обичайно, както метафората в тайнствата, би било лекомислено бърборене да се възразява, че тук не се споменава Вечерята. Ако това възражение се подкрепи, би следвало, че нямаме право да разсъждаваме от общото към частното, напр. „Всяко животно може да се движи, и следователно конят и магарето могат да се движат.” Всъщност, дългото обсъждане е направено ненужно от думите на самия Августин, където той казва, че когато Христос даде символ на Своето тяло, не се поколеба да го нарече Свое тяло (August. Cont. Adimantum., cap. 12). На друго място казва, „Чудно е търпението на Христос, че допусна Юда на празнуването, на което посвети и даде на учениците символа на Своето тяло и кръв” (August. in Ps. 3).

22. Думата „е”

Ако някой сприхав човек, затваряйки очите си всичко друго, настоява на израза „Това е,” като разграничаващ това тайнство от всички други, отговорът е лесен. Те казват, че глаголът е толкова недвусмислен, че не оставя място за тълкуване. Макар да признавам това, отговарям, че същият глагол се среща и в думите на Павел (1 Кор. 10:16), където той нарича хляба общение в тялото на Христос. Но общението е различно от самото тяло.

А и когато се говори за други тайнства, среща се същата дума: „Моят завет в плътта ви ще бъде вечен завет” (Бит. 17:13); „Това е законът за пасхата” (Изх. 12:43). За да не говорим повече когато Павел заявява, че канарата беше Христос (1 Кор. 10:4), защо основният глагол в това изречение да бъде смятан за по-малко изричен отколкото в думите на Христос? Когато Йоан казва, „Святият Дух още не беше даден, защото Христос не беше още прославен” (Йоан 7:39), бих искал да знам какво е значението на глагола? Ако правилото на нашите противници бъде спазвано строго, вечното естество на Духа би било унищожено, като че ли Той е започнал да съществува едва след възнесението на Христос. Накрая нека да ми кажат какво се има предвид с твърдението на Павел, че кръщението „умиване на новорождение и обновяване от Святия Дух” (Тит 3:5); макар да е сигурно, че за много хора то няма никакво действие.

Но най-ефективно те биват опровергани от израза на Павел, че Църквата е Христос. Защото след като въвежда сравнението с човешкото тяло, той добавя, „Така е и Христос” (1 Кор. 12:12), когато има предвид не самият единороден Божий Син, а Неговите членове.

Мисля, че засега постигнах поне това, всички хора с разум и почтеност да бъдат отвратени от клеветите на нашите врагове, когато те говорят, че ние поставяме под съмнение думите на Христос; когато ние ги приемаме с не по-малко покорство от тях, и размишляваме над тях с по-голямо страхопочитание. Нещо повече, тяхното лениво самодоволство доказва, че не ги е грижа твърде много какво Христос иска да каже, стига да им дава защита за тяхното упорство, докато нашето внимателно изследване трябва да бъде доказателство доколко признаваме авторитета на Христос.

Те несправедливо твърдят, че нашият човешки разум не ни позволява да вярваме това, което Христос произнесе със Своите святи уста; но аз вече показах в голяма степен и още ще покажа по-ясно колко непочтено те се опитват да хвърлят тази омраза върху нас. И така, нищо не ни възпира от това да вярваме на думите на Христос и да се съгласяваме с всичко, за което Той ни е показал Своето одобрение. Единственият въпрос тук е: Дали е незаконно да изследваме истинския смисъл на думите Му?

23. Невъзможността за чисто буквално тълкуване

Тези достойни учители, за да докажат, че са буквалисти, ни забраняват да се отклоняваме в каквато и да е степен от буквата. Обратното, когато Писанието нарича Бога „воин,” като виждам, че изразът би бил твърде груб, ако не е тълкуван алегорично, нямам съмнение, че става въпрос за метафора, взета от човешкия опит.

И наистина, единственият проблем, с който антропоморфитите успяват да раздразнят ортодоксалните Бащи, е бил придържането към изразите, „Божиите очи виждат” (Вт. 11:12; 3 Царе 8:29; Йов 7:8; и др.); „достигна до ушите Му” (Чис. 11:18; 2 Царе 22:7; 4 Царе 19:28; и др.); „ръката Му се простира” (Ис. 5:25; 23:11; Ер. 1:9; 6:12; и др.); „земята е Негово подножие” (Ис. 66:1; Мат. 5:35; Деян. 7:49); и настояването, че Бог бива лишаван от тялото, което Писанието Му дава. Ако това правило бъде прието, цялата светлина на вярата би била погребана под пълно варварство. Какви ли чудовищни нелепости биха могли фанатиците да извлекат, ако им бъде позволено да привеждат всяка трудна дума в подкрепа на своите догми?

Тяхното възражение, че когато Христос дава специална утеха на апостолите във време на трудности, не е вероятно да говори енигматично или неясно, само подкрепя нашия възглед. Защото ако апостолите не са осъзнали, че хлябът бива наричан тяло само преобразно, като символ на тялото, необичайното естество на същността несъмнено би ги изпълнило с още повече объркване. Йоан разказва, че точно по това време и най-малките трудности са ги обърквали (Йоан 14:5, 8; 16:17). Те спорят помежду си как Христос ще отиде при Бащата, и като не разбират, че нещата, които се казват, се отнасят за небесния Баща, повдигат въпроса как Той ще напусне света, докато не Го видят отново. Тогава как биха могли така способни да повярват това, което е противно на всякакъв разум, а именно, че Христос седи на масата пред техния поглед, и все пак се съдържа невидим в хляба? Когато те засвидетелстват своето съгласие като ядат от този хляб без колебание, очевидно е, че те разбират думите на Христос по същия начин, по който ние ги разбираме, като съзнаваме това, което не трябва да изглежда необичайно, когато се говори за тайнства, че названието на същността се дава на белега. Следователно както за нас, така и за учениците има ясна и сигурна утеха, в която няма никакви загадки; и единствената причина някои хора да отхвърлят нашето тълкуване е защото са заслепени от измамата на дявола да въвеждат тъмнина на загадки, вместо да приемат очевидното тълкуване на правилния образ.

Освен това, ако настояваме строго на думите, ще стане така, че нашият Спасител погрешно приписва на хляба нещо разделено от чашата. Той нарича хляба тяло, а виното кръв. Или има объркване на понятията, или трябва да има разделяне на тялото от кръвта. Всъщност, „Това е Моето тяло” може уместно да се приложи и за чашата, както е и за хляба; и може съответно да се каже, че хлябът е кръвта. Ако отговорят, че трябва да гледаме на целта или употребата, за които тези белези са били учредени, аз ще призная това; но те все още не са се избавили от нелепостта, която тяхната заблуда носи със себе си, а именно, че хлябът е кръвта, а виното е тялото.

Тогава не знам какво искат да кажат, когато се съгласяват, че хлябът и тялото са различни неща, и все пак твърдят, че едното е название на другото буквално и без никакъв преобраз, както ако някой каже, че дрехата е различна от човека, и все пак буквално бива наричана човек. И все пак, като че ли победата зависи от упоритост и хули, казват, че когато се опитваме да тълкуваме думите на Христос, Го обвиняваме в лъжа.

Сега ще бъде лесно за читателя да разбере несправедливостта, която тези буквалистични заядливци показват към нас, когато лъжат простите с твърдението, че ние хвърляме съмнение върху думите на Христос; думи, които както вече показахме, те бясно извращават и объркват, а ние вярно и точно обясняваме.

24. Защита против укора, че нашето тълкуване е плод на човешки ум

Тази позорна лъжа не може да бъде напълно изличена без да се справим и с друго обвинение. Те твърдят, че ние сме толкова привързани към човешкия ум, че не приписваме повече на Божията сила отколкото естествения ред на нещата би позволил, и отколкото ни позволява здравият разум. Против тези нечестиви клевети аз се позовавам на учението, което представих – учение, което прави достатъчно ясно, че аз по никакъв начин не измервам това тайнство според способностите на човешкия ум, нито го подчинявам на естествените закони. Питам дали от физиката сме научили, че Христос храни душите ни от небето със Своята плът, точно както телата ни се хранят с хляба и виното? Как плътта може да има силата да дава живот на душите ни? Всички ще кажат, че това не става естествено. Нито е повече съобразно с човешкия ум да се твърди, че плътта на Христос прониква в нас, така че да стане наша храна. Накратко, всеки, който е опитал нашето учение, ще бъде доведен до възхищение пред тайната Божия сила.

Но тези достойни фанатици сами си изобретяват някакво чудо, и смятат, че без него самият Бог и неговата сила ще изчезнат.

Отново ще увещая читателя внимателно да размисли относно естеството на нашето учение, дали зависи от обичайния човешки ум, или дали след като се е издигнало над света на крилете на вярата, е достигнало до небето. Казваме, че Христос слиза при нас, както чрез външния белег, така и чрез Своя Дух, за да съживи наистина нашите души с веществото на Своята плът и кръв. Който не усеща, че в тези няколко думи има много чудеса, е повече от глупав, тъй като нищо не е по-противно на естеството от това да се извлича духовния и небесен живот на душата от плътта, която произхожда от земята и е подчинена на смърт, и нищо не е по-невероятно от неща, които са разделени от цялото пространство между небето и земята, въпреки голямото разстояние, не само да бъдат събрани, но и съединени, така че душите да получат болки от плътта на Христос. Затова нека глупавите хора да престанат да ни нападат със злобната клевета, че ние недобросъвестно ограничаваме безграничната Божия сила. Те или глупаво се заблуждават, или нечестиво лъжат.

Въпросът тук не е какво Бог може да направи, а какво е благоволил да направи. Ние твърдим, че Той е направил това, което Му е угодно, а угодно Му е било Христос да бъде във всичко като Своите братя, „и все пак без грях” (Евр. 4:15). Каква е нашата плът? Не е ли нещо, което има определени измерения? Ограничена е в определено място? Може да се докосне и види? И защо, казват те, Бог да не може да направи една и съща плът да обитава няколко различни места, така че да не бъде ограничена на дадено място, така че да няма нито измерение, нито вещественост? Глупци! Защо искате Божията сила да направи едно нещо едновременно да бъде плът и да не бъде плът? Същото е като да настоявате той да направи светлината да бъде едновременно светлина и тъмнина. Той желае светлината да бъде светлина, тъмнината да бъде тъмнина, а плътта да бъде плът. Наистина, когато реши, Той обръща тъмнината в светлина, и светлината в тъмнина; но когато настоявате, че не трябва да има разлика между светлината и тъмнината, какво друго правите, освен да извращавате реда на Божията мъдрост? И така, плътта трябва да бъде плът, а духът дух; всяко под закона и качеството, в които Бог ги е създал. Качеството на плътта е да обитава определено място, със свои размери и своя форма. Според това качество Христос прие плът, на която, както Августин заявява (Ep. ad Dardan.), даде нетленност и слава, но без да унищожи нейното естество и реалност.

25. Думата изисква разбиране и тълкуване

Те възразяват, че били имали Словото, чрез което Божията воля е открито изявена; тоест, да им позволим да изгонят от Църквата дара на тълкуване (1 Кор. 12:10), който трябва да ни осветлява Словото.

Признавам, че те имат Словото, но точно като антропоморфитите в миналото са го имали, когато са правели Бога материален; точно както Марсион и манихеите са го имали, когато са правели тялото на Христос небесно или въображаемо. Те са цитирали стиховете, „Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е Господ от небето” (1 Кор. 15:47); и, Христос „се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на хората” (Фил. 2:7).

Но тези празни самохвалковци си мислят, че няма Божия сила, ако те не измислят някакво чудовище в умовете си, чрез което целият естествен ред да бъде нарушен. Това по-скоро е ограничаване на Божията сила, опит чрез въображение да се открие това, което Той може да направи. От това слово те приемат, че тялото на Христос е видимо в небето, и все пак се намира невидимо на земята в безбройни парченца хляб. Те ще кажат, че това не е задължително, за да може тялото на Христос да се раздава във Вечерята. С други думи, тъй като им се е видяло угодно да извлекат плътско ядене от думите на Христос, подведени от собствените си предразсъдъци, те намират за необходимо да изобретят тази хитрост, която е напълно противна на Писанието.

Дотолкова е невярно, че ние в каквото и отношение намаляваме Божията сила, че нашето учение дори е най-гръмогласното в нейната възхвала. Но тъй като те продължават да ни обвиняват в ограбване на Бога от Неговата почит, тъй като сме били отхвърляли това, което е трудно да се повярва според обичайното схващане, макар да е обещано от устата на Христос; аз отговарям, както по-горе направих, че в тайните на вярата ние не се съветваме с обичайното схващане, а с тихо покорство и дух на кротост, които Яков препоръчва (Яков 1:21), приемаме учението, което е слязло от небето.

Там, където те гибелно грешат, аз съм уверен, че ние следваме истинска умереност. Като чуват думите на Христос, „Това е Моето тяло,” те си въобразяват чудо, което е напълно далечно от Неговото намерение; и когато от тази измислица възникнат най-чудовищни нелепости, като вече са се вплели в примки поради своята необмислена прибързаност, те се хвърлят в бездната на Божието всемогъщество, та по този начин да угасят светлината на истината. От това идва тяхното надменно заяждане. Ние нямаме желание да знаем как точно Христос е скрит в хляба; задоволяваме се с Неговите думи, „Това е Моето тяло.” Ние отново се стараем, както с прилежание, така и с покорство, да придобием смислено разбиране за тези стихове от цялото Писание. Не се захващаме с нелепа ревност, безразсъдно и без разум за всичко, което първо ни дойде наум; но след внимателно размишляване приемаме смисъла, който Божият Дух ни дава. Като уповаваме в Него, гледаме снизходително, като от високо, на всяка съпротива, която светската мъдрост може да противопостави. И държим умовете си пленени, без да позволяваме и една дума на недоволство, и ги смиряваме, за да не си позволяват да противоречат. По този начин достигаме до това тълкуване на думите на Христос, за което всички, които са умерено запознати с Писанието, знаят, че се използва постоянно по отношение на тайнствата. И все пак по трудните въпроси не смятаме за незаконно да питаме, според примера на благословената девица, „Как ще стане това?” (Лука 1:34).

26. Тялото на Христос е в небето

Но тъй като нищо не би било така полезно за утвърждаване на вярата на праведните, както да им се покаже, че учението, което изложихме, е взето от чистото Божие Слово и почива върху неговия авторитет, ще направя това ясно с възможно най-малко думи. Не Аристотел, а Святият Дух заявява, че тялото, с което Христос възкръсна, е ограничено, и ще се намира в небето до последния ден (ср. Деян. 3:21). Знам с каква увереност нашите противници избягват текстовете, които се цитират в подкрепа на това. Винаги когато Христос казва, че ще напусне света и ще си отиде (Йоан 14:2, 28), те отговарят, че това напускане не е нищо повече от промяна на смъртното състояние. Ако беше така, Христос нямаше да изпрати на Свое място Святия Дух за да запълни, както те го казват, празнотата на Своето отсъствие, тъй като Той не заема Неговото място, нито от друга страна Христос слиза от небесната слава за да приеме състояние на смъртен живот. Определено идването на Духа и възнасянето на Христос са противопоставени едно на друго, и от това задължително следва, че Христос не може да обитава с нас по плът по същия начин, по който изпраща Своя Дух.

Нещо повече, Той изрично казва, че няма винаги да бъде в света със Своите ученици (Мат. 26:11). Те смятат, че възхитително се справят и с тези думи, като че ли Христос просто казва, че не винаги ще бъде беден и смирен, или подчинен на нуждите на тленния живот. Но това е очевидно противно на контекста, тъй като отнасянето не е за бедност и нужда, нито за нещастното състояние на земния живот, а за поклонение и почит. Учениците бяха недоволни от помазанието от Мария, защото го смятаха за излишен и безполезен разход, почти разкош, и предпочитаха парите, които според тях бяха прахосани, да бъдат дадени за бедните. Христос отговори, че не винаги ще бъде с тях, за да получи такава почит.

Същото тълкуване се дава и от Августин, чиито думи по никакъв начин не са неясни. Когато Христос казва, „Не винаги ще съм с вас,” Той говори за Своето телесно присъствие. По отношение на Неговото величие, на Неговото провидение, на Неговата неизмерима и невидима благодат, се изпълнява което Той каза: „Ето, Аз съм с вас завинаги до свършека на света” (Мат. 28:20); но по отношение на плътта, която Словото беше облякло – по отношение на това, което беше родено от Девицата – по отношение на това, което беше хванато от юдеите, приковано на дървото, обесено на кръста, увито в ленени одежди, положено в гроба и изявено във възкресението: „Няма винаги да бъда с вас.” Защо? Тъй като Той беседва със Своите ученици в телесно присъствие в продължение на четиридесет дни, и като излезе с тях, се възнесе, докато те Го гледаха, не отидоха с Него. Той не е тук, защото седи там, отдясно на Бащата (Марк 16:19). И все пак е тук: защото присъствието на Неговото величие не е оттеглено (Евр. 1:3). И така, по отношение на присъствието на Неговото величие, ние винаги имаме Христос; докато по отношение на Неговото телесно присъствие, правилно е казано, „Няма винаги да бъда с вас” (Мат. 26:11). По отношение на телесното присъствие, Той беше с Църквата за няколко дни; сега Той е с нея чрез вяра, но тя не Го вижда с очи (August. Tract. in Joann. 50).

Накратко да отбележа това, че тук Той прави Себе Си да бъде с нас по три начина: във величие, в провидение и в неизмерима благодат; в които обхващам това чудно общение в Неговото тяло и кръв, стига да разбираме, че то се прилага чрез силата на Святия Дух, а не чрез онова въображаемо затваряне на Неговото тяло във веществото, тъй като нашият Господ заяви, че има плът и кости, които могат да бъдат попипани и видени (Йоан 20:27).

„Замина” и „възнесе се” не означават, че само привидно си е заминал и се е възнесъл, а че наистина е направил това, което думите изразяват. Някой ще попита, дали тогава трябва да кажем, че Христос е в определена част от небето? Заедно с Августин отговарям, че това е любопитен и излишен въпрос, и е достатъчно да вярваме, че Той е в небето.

27. Значението на възнесението за горния въпрос

Какво? Самото название „възнесение,” като е повторено толкова пъти, не означава ли преминаване от едно място на друго? Те отричат това, защото според тях височината обозначава само величието на Неговото господство. Но какъв беше самият начин на възнасяне? Не беше ли издигнат нагоре, докато учениците гледаха? Не разказват ли ясно Евангелистите, че беше отнесен в небето? Тези остроумни софисти отговарят, че помежду е застанал облак и го е скрил от погледа им, за да покаже на учениците, че от сега нататък Той няма да е видим в света. Като че ли в този случай не трябваше да изчезне в миг на око, за да ги направи да вярват в Неговото невидимо присъствие, или облакът да се образува около Него преди още да е направил и стъпка. Когато Той бива издигнат високо в небето, и облакът помежду показва, че вече не трябва да Го търсим на земята, ние с увереност заключаваме, че Неговото обиталище вече е на небето, както Павел също твърди, като ни заповядва да Го виждаме как ни наблюдава от там (Фил. 3:20). По тази причина ангелите напомнят на учениците, че е напразно да продължават да се взират към небето, защото Исус, Който е бил взет, ще слезе по същия начин, по който са Го видели да се възнася (Деян. 1:11).

Тук противниците на здравото учение се измъкват – както те си мислят – с хитрата дребнавост, че Той ще дойде във видима форма, макар че никога не е напускал земята, но е останал невидим сред Своите хора. Като че ли ангелите са намекнали за двойно присъствие, а не просто са направили учениците очевидци на възнасянето, за да не остане никакво съмнение. Това е както ако бяха казали: Като се възнесе на небето докато вие гледахте, Той потвърди Своята небесна власт; за вас остава да чакате търпеливо докато Той дойде отново за да съди света. Той не влезе в небето за да живее там сам, а за да събере вас и всички праведни със Себе Си.

28. Свидетелството на Августин

Тъй като защитниците на тази лъжлива догма не се срамуват да я кичат с одобрението на древните, и особено на Августин, накратко ще обясня колко извратени са в тези свои опити. Праведни и учени хора са събрали всички текстове; и затова аз не желая да представям цялостна защита; всеки, който желае, може да се допита до техните трудове. Дори няма да събера всичко от Августин, което може да бъде уместно за въпроса, но ще се задоволя да покажа накратко, че без всякакъв спор той е напълно на наша страна.

Измамата на нашите противници, когато искат да ни отделят насила от Августин, е, че в неговите трудове се казва, че във Вечерята ни се дават плътта и кръвта на Христос, а именно жертвата, която едно време е била принесена на кръста, е произволна, като виждаме, че той в същото време я нарича или евхаристия, или тайнство на тялото. Но не е необходимо да отиваме твърде далеч, за да намерим смисъла, в който той използва думите плът и кръв, тъй като той самият го обяснява, като казва (Ep. 23, ad Bonif.), че тайнствата получават названието си от приликата си с нещата, които обозначават; и че следователно тайнството на тялото е в известен смисъл самото тяло. С това се съгласява и друг добре известен текст, „Господ не се поколеба да каже, ‘Това е Моето тяло,’ когато даде белега” (Cont. Adimant. Manich. Cap. 12).

Те отново възразяват, че Августин изрично казва, че тялото на Христос пада на земята и влиза в устата. Но това е в същия смисъл, в който той твърди, че то бива поглъщано, защото свързва двете. Няма нищо противно на това в неговите думи, че хлябът бива поглъщан след като тайнството бъде извършено; защото малко преди това казва, „Тъй като тези неща са известни на хората, когато бъдат изпълнявани от хора, те могат да получат почит като святи, но не и като чудеса” (De Trinit. Lib. 3 c. 10).

Смисълът на неговите думи не е различен и в текста, който нашите противници твърде прибързано си присвояват, а именно, че Христос в известен смисъл носеше Себе Си в ръцете Си, когато подаваше святия хляб на учениците. Защото като слага израза „в известен смисъл,” той заявява, че Христос не е действително или истински съдържащ се в хляба. Нито е странно това, тъй като на друго място ясно спори, че телата не могат да съществуват извън конкретно място, и да бъдат никъде би означавало да нямат съществуване. Дребнаво заяждане е, че той тук не говорел за Вечерята, в която Бог упражнява специална сила. Повдигнат е въпросът относно плътта на Христос, и святият мъж открито отговаря, „Христос даде безсмъртие на Своята плът, но не унищожи нейното естество. По отношение на тази форма, не трябва да предполагаме, че тя е пръсната навсякъде; защото трябва да внимаваме да не издигнем божествеността на човека като отнемаме реалността на тялото. От това, че нещо е в Бога, не следва, че то е навсякъде като Бог” (Ep. ad Dardan.). Той незабавно добавя причината: „Една личност е Бог и човек, и двете са един Христос, Който е навсякъде, доколкото е Бог, и е в небето, доколкото е човек.” Колко безсмислено би било да се изключи от това тайнството на Вечерята, толкова важен и сериозен въпрос, ако това е във всяко отношение противно на учението, което той обяснява? И пак, ако човек внимателно прочете какво следва, ще открие, че под това общо учение се включва и Вечерята, че Христос, единородният Божий Син, и също Човешки Син, присъства навсякъде като Бог, в Божия храм, тоест в Църквата, като обитаващ Бог, и в определено място в небето, заради размерите на Своето действително тяло. Виждаме как той не сваля Неговото тяло от небето за да съедини Христос с Църквата. А той определено би направил това, ако казва, че Тялото на Христос не е наистина наша храна, освен когато се съдържа в хляба.

На друго място, като обяснява как вярващите сега притежават Христос, казва: „Вие Го притежавате чрез знака на кръста, чрез тайнството на кръщението, чрез храната и питието на олтара” (Tract. in Joann. 50). Не споря доколко е правилно да изброява един суеверен ритуал сред символите на Христовото присъствие; но като сравнява присъствието на плътта със знака на кръста, той достатъчно ясно показва, че няма предвид две тела на Христос, едното скрито в хляба, а другото седящо видимо в небето. Ако има някаква нужда от обяснение, незабавно след това е добавено, 4По отношение на присъствието на Неговото величие, ние винаги имаме Христос с нас; по отношение на присъствието на Неговата плът, правилно е казано, ‘Няма винаги да съм с вас.’”

Те възразяват, че той също добавя, „По отношение на неизмеримата и невидима благодат се изпълнява това, което Той казва, ‘Аз съм с вас винаги до свършека на света’” (Мат. 28:20). Но това не е в тяхна подкрепа. Защото това в крайна сметка е ограничено до Неговото величие, което винаги е противопоставяно на тялото, като плътта е изрично разграничавана от благодатта и силата. Същото противопоставяне се среща и на друго място, когато казва, че „Христос напусна учениците по отношение на телесно присъствие, за да бъде с тях в духовно присъствие.” Тук е ясно, че веществото на плътта се разграничава от действието на Духа, което ни съединява с Христос, когато по отношение на пространството сме на голямо разстояние от Него. Той многократно използва същия начин на изразяване, както когато казва, „Той ще дойде за живите и мъртвите в телесно присъствие, според правилото на вярата и здравото учение; защото в духовно присъствие Той трябваше да дойде при тях тогава и да бъде с цялата Църква в света до свършека. Затова Неговата беседа е насочена към вярващите, които вече е започнал да спасява с телесно присъствие, и които трябваше да остави в телесно отсъствие, та в духовно присъствие да ги запази за Бащата.” Дребнаво е под „телесно” да разбираме само „видимо,” тъй като той едновременно противопоставя Неговото тяло на Неговата божествена сила, и като добавя, „за да ги запази за Бащата,” ясно изразява, че Той изпраща Своята благодат от небето чрез Духа.

29. За реалността на Христовото тяло

Тъй като те полагат толкова голяма увереност в това скривалище на невидимото присъствие, нека да видим доколко успяват да се скрият в него.

Първо, те не могат да приведат нито една сричка от Писанието да докажат, че Христос е невидим; но приемат за даденост това, което никой здравомислещ човек няма да приеме, че тялото на Христос не може да бъде давано във Вечерята, освен ако е скрито под маската на хляба. Това не само не е първостепенен принцип, това е точно за което спорим.

И докато бърборят така, те са принудени да дават на Христос двойно тяло, защото според тях то само по себе си е видимо в небето, но във Вечерята е невидимо чрез специално действие. Красивата свързаност на това може лесно да се прецени както от други текстове от Писанието, така и от свидетелството на Петър. Петър казва, че небесата трябва да приемат, или приютят Христос, докато се върне отново (Деян. 3:21). Тези хора учат, че Той е на всяко място, но без форма. Казват, че не е правилно да подчиняваме прославеното тяло на обичайните природни закони.

Но този отговор води със себе си налудничавото бълнуване на Сервет, от което всички праведни умове трябва да се отвращават, че Неговото тяло е било изпълнено с Неговата божественост. Не казвам, че това е тяхното мнение; но ако се смята, че едно от качествата на прославеното тяло е да изпълва всички неща по невидим начин, ясно е, че се премахва телесното вещество и не остава никаква разлика между Неговата божественост и Неговото човешко естество.

И отново, ако Христовото тяло е така многообразно и разнообразно, че е видимо на едно място, а на друго е невидимо, къде остава в него нещо от естеството на тялото с неговите правилни размери, и къде е неговото единство? Далеч по-прав е Тертулиан, който твърди, че тялото на Христос е естествено и реално, защото неговият образ ни е представен в тайнството на Вечерята като залог и уверение за духовен живот (Tertull. Contr. Marc. Lib. 4). И определено Христос каза за Своето прославено тяло, „Попипай и виж; защото дух няма плът и кости, както виждате, че Аз имам” (Лука 24:39). Тук от устата на самия Христос се доказва реалността на плътта, с твърдението, че тя се вижда и усеща. Отнемете това от нея и тя ще престане да бъде плът.

Те винаги прибягват до своето скривалище на Божии действия, които са си измислили. Но нашето задължение е така да приемаме това, което Христос безусловно заявява, че да се съгласим с него безусловно. Той доказва, че не е призрак, защото е видим в плът. Отнемете това, което Той заявява като характерно за естеството на Своето тяло, и не трябва ли тогава да се измисли ново определение за тяло?

Така, колкото и да се извъртат, няма да намерят място за своето измислено „Божие действие” в този текст, в който Павел казва, „Защото нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господ Исус Христос, Който ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло” (Фил. 3:20, 21). Не можем да се надяваме да бъдем съобразени с Христос в тези качества, които те Му приписват като тяло, безгранично и невидимо. Няма да намерят никой, който да е толкова глупав, че да повярва на тази нелепост. Затова нека не полагат като едно от качествата на прославеното тяло на Христос, че то е едновременно на много места и на никое място. Накратко, нека или открито да отрекат възкресението на Неговата плът, или да признаят, че когато получи небесна слава, Христос не изостави плътта Си, но ще направи нас, в нашата плът, Свои съдружници и съучастници в същата слава, тъй като ще имаме общо възкресение с Него. Защото кое нещо е по-ясно изразено в Писанието от това, че както Христос прие нашата плът, когато се роди от девица, и пострада в нашата истинска плът, когато извърши умилостивение за нас, така при възкресението отново прие същата истинска плът и я възнесе на небето? Надеждата на нашето възкресение и възнасяне на небето е, че Христос възкръсна и се възнесе, както Тертулиан казва (De Resurrect. Carnis.), „Занесе със Себе Си на небето залог за нашето възкресение.” Нещо повече, колко слаба и немощна би била тази надежда, ако самата тази наша плът в Христос не е истински възкресена и не е влязла в небесното царство. Но същностните качества на тялото трябва да бъдат ограничени в пространството, да имат размери и форма. Далеч от нас тази глупава измислица, която връзва и умовете на хората, и Христос към хляба.

Защото каква е целта на това окултно присъствие в хляба, освен че онези, които желаят да се съединят с Христос, да си останат на символа? Но самият Господ желае от нас да отделим от земята не само погледа си, но и всичките си сетива, като забрани на жената да Го докосва докато не се възнесе при Бащата (Йоан 20:17). Когато виждаме как Мария с благочестива благоговейна ревност бърза да целуне краката Му, не може да има причина Той да не го одобрява и да й забранява да Го докосва преди да се е възнесъл на небето, освен ако не желае от нея да Го търси на друго място.

Възражението, че след това се е явил на Стефан (Деян. 7:55), има лесен отговор. Не е необходимо за нашия Спасител да си сменя мястото, тъй като Той може да даде на Своя служител сила на погледа, която да прониква до небето. Същото обяснение може да се даде и в случая с Павел (Деян. 9:4).

Възражението, че Христос излезе от празния гроб, и влезе при Своите ученици при заключени врати (Мат. 28:6; Йоан 20:19), не дава по-добра подкрепа за тяхната заблуда. Защото както водата стана пътека за нашия Спасител, когато вървеше върху нея, като че ли е твърда настилка (Мат. 14), така не е странно, че твърдият камък отстъпи пред Него; макар да е по-вероятно камъкът да се е отместил по Негова заповед, и след като Го е пропуснал да мине, се е върнал на мястото си. Да влезе при заключени врати не означава да прониква през твърда материя, а да си пробие път чрез божествена сила и да застане сред учениците Си по най-чудодеен начин.

Те не печелят нищо като цитират текста от Лука, в който се казва, че Христос внезапно изчезна от погледа на учениците, с които е вървял към Емаус (Лука 24:31). Като се оттегли от погледа им, Той не стана невидим; просто изчезна. Така Лука заявява, че по време на пътуването Той не е възприел нова форма, а че „очите им се удържаха.” Но тези хора не само преобразяват Христос да живее на земята, но и твърдят, че има и друг Христос на друго място с различна форма. Накратко, като говорят така невнимателно, те правят плътта на Христос на дух, не пряко, разбира се, а по подразбиране; и като не се задоволяват с това, Му дават напълно противоположни качества. От това неизбежно следва, че трябва да има две тела на Христос.

30. Отхвърляне на всеприсъствието на Христовото тяло

Дори да признаем това, което те нелепо говорят за невидимото присъствие, все още е необходимо да докажат необятността, без която е напразно да се опитват да включат Христос в хляба. Освен ако тялото на Христос може да бъде навсякъде без никакви граници в пространството, невъзможно е да се вярва, че Той е скрит в хляба във Вечерята. Поради това те са принудени да въведат чудовищната догма на всеприсъствието.

Но ние показахме с дълги и силни текстове от Писанието, първо, че Неговото тяло е ограничено от размерите на човешкото тяло; и второ, че неговото възнасяне на небето дава ясно да се види, че то не е на всички места, но като преминава към ново място, оставя старото, което е заемало.

Обещанието, на което те се позовават, „Аз съм с вас винаги до свършека на века,” не трябва да се прилага за тялото. Така излиза, първо, че не може да съществува постоянна връзка с Христос, освен ако Той обитава в нас телесно, извън участието във Вечерята; и следователно те нямат разумно основание да спорят така ожесточено относно думите на Христос, за да Го включат в хляба във Вечерята. Второ, контекстът доказва, че Христос въобще не говори за Своята плът, а обещава на учениците Своята непобедима помощ, която ще ги пази и подкрепя против всички атаки на Сатана и света. Защото като им възлага трудно служение, Той ги утвърждава чрез увереността в Неговото присъствие, за да може нито да се колебаят да го приемат, нито да се боят да го изпълняват; като че им казва, че Неговата непобедима защита няма да се провали. Не е ли необходимо да се разграничи начинът на присъствие, освен ако не искаме да създадем бъркотия във всичко?

И наистина някои, за техен голям позор, избират по-скоро да изложат на показ своето невежество, вместо да се откажат и от една йота от своята заблуда. Не говоря за папистите, чието учение е по-търпимо, или поне по-умерено; но някои така се увличат в спорове, че да кажат, че поради съюза на двете природи в Христос където е Неговата божественост, там е и Неговата плът, която не може да бъде отделена от божествеността; като че ли този съюз е създал някакво средно естество между двете, като прави Христос нито Бог, нито човек. Така е твърдял Евтих, и след него Сервет. Но от Писанието ясно се разбира, че едната личност на Христос се състои от две природи, но така, че качествата на всяка една поотделно остават ненарушени. Те няма да са толкова закоравени, че да отрекат, че Евтих е бил правомерно осъден. Странно е, че не обръщат внимание на причината за присъдата, а именно, че като унищожава разграничението между природите и като настоява само на единството на личността, той превръща Бога в човек и човека в Бог. Каква лудост е да объркват небето със земята, вместо да се откажат от опитите да изтеглят тялото на Христос от Неговото небесно светилище?

По отношение на текстовете, които привеждат: „Никой не е възлязъл на небето, освен Тоя, Който е слязъл от небето, тоест Човешкият Син, Който е на небето” (Йоан 3:13); „Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви” (Йоан 1:18), те показват същата глупост, отхвърляйки „споделянето на същностите” (т.е. koinwnian), понятие, което не без причина е било измислено преди време от святите Бащи. Определено когато Павел казва за владетелите на този свят, че са „разпнали Господа на славата” (1 Кор. 2:8), той няма предвид, че Христос е пострадал в Своята божественост, но че същият Христос, Който беше отхвърлен и презрян, и пострада по плът, е едновременно Бог и Господ на славата. По този начин едновременно Човешкият Син е на небето, защото е също Христос, и Този, Който по плът живя като Човешкия Син на земята, е също Бог в небето. По тази причина за Него е казано, че е слязъл от небето по отношение на Неговата божественост, не че Неговата божественост е напуснала небето за да се скрие в затвора на тялото, а защото макар да изпълва всичко, пак обитава телесно в човешката природа на Христос, тоест естествено и по непознаваем начин. В школите се преподава едно добре познато разграничение, което не се колебая да цитирам. Макар че целият Христос е навсякъде, все пак не всичко, което е в Него, е навсякъде. Бих желал схоластиците правилно да размислят върху смисъла на това изречение, тъй като то би унищожило тяхната нелепа измислица за телесното присъствие на Христос. Следователно, макар нашият Посредник да е навсякъде, Той е винаги със Своите хора, и във Вечерята изявява Своето присъствие по специален начин; и все пак, макар да присъства напълно, не всичко, което е в Него, присъства, защото както казахме, в Своята плът ще остане в небето докато дойде отново в съд.

31. Христос не бива свалян при нас; ние биваме издигани при Него

Те грешат много като си въобразяват, че във Вечерята няма присъствие на плътта на Христос, ако тя не бъде поставена в хляба. Така не оставят нищо за тайното действие на Духа, Който съединява Христос с нас. Според тях Христос не присъства, освен ако не слезе при нас, като че ли не можем да придобием Неговото присъствие, ако Той ни издигне при Себе Си. Следователно единственият въпрос остава за начина на действие, като те поставят Христос в хляба, докато ние смятаме за незаконно да го сваляме от небето. Нека читателят да прецени кое от двете е по-правилно. Само да отхвърлим клеветата, че Христос не се крие под маската на хляба, значи бива премахван от Вечерята. Защото като виждаме, че тази тайна е небесна, не е необходимо да сваляме Христос на земята, за да бъде съединен с нас.

(Истинското естество на телесното присъствие, в което вярващите участват чрез Духа, 32-34)
32. Отхвърляне на неясните решения на тайната

Сега, ако някой ме пита относно начина на действие, няма да се срамувам да призная, че това е тайна твърде висока за моя ум да я обхване, или за моите думи да я изразят; и да го кажа по-ясно, по-скоро я чувствам, отколкото я разбирам. Затова тук без да споря приемам Божията истина, на която мога да се доверя със сигурност. Той заявява, че Неговата плът е месото, а Неговата плът е питието за моята душа (Йоан 6:53f.); аз Му давам душата си да бъде хранена с такава храна. В Своята свята вечеря Той ми заповядва да взема, да ям и да пия Неговото тяло и кръв под символите на хляба и виното. Нямам съмнение, че Той наистина ще ми даде и аз наистина приемам.

Само отхвърлям нелепостите, които очевидно са недостойни за небесното величие на Христос и противоречат на Неговото човешко естество. Защото те също трябва да бъдат противни на Божието Слово, което учи, че Христос беше приет в славата на небесното царство, за да бъде издигнат над всички световни неща (Лука 24:26), и в същото време внимателно Му приписва качествата, които принадлежат на истинското човешко естество.

Това не трябва да изглежда противно на разума (Iren. Lib. 4. cap. 34); защото тъй като цялото царство на Христос е духовно, така всичко, което Той прави в Своята Църква, не трябва да се преценява според светската мъдрост; или да използваме думите на Августин, „това тайнство се изпълнява от хора, както другите, но по божествен начин, и на земята, но по небесен начин.” Казвам, че такова е телесното присъствие, което се изисква от естеството на тайнството, и за което казваме, че се изявява тук в такава сила и действие, че не само дава на нашите умове несъмнена увереност във вечния живот, но също и осигурява безсмъртието на нашата плът, тъй като сега тя е съживена от Неговата безсмъртна плът и в някакъв смисъл блести в Неговото безсмъртие.

Онези, които са отнесени отвъд това чрез своите хиперболи, не правят нищо друго със своите чудачества освен да скриват ясната и проста истина. Ако някой все още не е доволен, бих искал тук да разсъди вътре в себе си, че говорим за тайнството, всяка част от което трябва да е свързана с вяра. Така, чрез участието в тялото, както обяснихме, ние подхранваме вярата не по-малко богато и изобилно от онези, които свалят самия Христос от небето.

Все пак съм свободен да призная, че отхвърлям онова смесване или преливане на плътта на Христос в нашите души, което те поучават, защото за нас е достатъчно Христос от веществото на Своята плът да вдъхва живот в нашите души, и дори да прелива Своя живот в нас, дори реалната плът на Христос да не влиза в нас. Мога да добавя, че не може да има съмнение, че аналогията на вярата, чрез която Павел ни заповядва да изпитваме всяко тълкувание на Писанието (Рим. 12:3, 6), е очевидно на наша страна в този спор. Нека онези, които се противят на толкова ясната истина, да размислят с какъв стандарт за вяра се съобразяват: „Всеки дух, който не изповядва, че Исус Христос дойде в плът, не е от Бога” (1 Йоан 4:23; 2 Йоан 7). Тези хора, макар да прикриват или да не осъзнават това, ограбват Христос от Неговата плът.

33. Духовно и следователно действително участие в Христос; участие в Господната вечеря от невярващи

Същият възглед трябва да се възприеме относно участието, което според тях не съществува, ако не поглъщат плътта на Христос скрита в хляба. Но така на Духа се нанася не малка обида, ако отказваме да вярваме, че чрез Неговото необхватно действие ние участваме в тялото и кръвта на Христос. Ако естеството на тайнството, както ни е предадено на нас и е било известно на ранната Църква в продължение на четиристотин години, бъде разглеждано така както заслужава, то е повече от достатъчно за нас; вратата би била затворена за множество позорни заблуди. Те са разпалили ужасни препирни, чрез които Църквата и в миналото, и в наше време бива нещастно измъчвана; като разни чудаци настояват на странен начин на присъствие, за който Писанието не дава подкрепа. И те продължават да внасят смут относно въпрос, който е така глупаво и безразсъдно измислен, като че ли началото и краят на благочестието е включването на Христос в хляба. От първостепенна важност е да се знае как тялото на Христос, което веднъж беше принесено за нас, става наше, и как ставаме съучастници в Неговата пролята кръв, защото това означава да притежаваме целия разпнат Христос, за да се наслаждаваме на всички Негови благословения. Но като пропускат тези неща, които са толкова важни, и дори като ги пренебрегват и почти потискат, те се занимават само с този единствен объркан въпрос: Как тялото на Христос е скрито в хляба, или е под формата на хляб?

Те лъжливо твърдят, че всичко, което ние поучаваме относно духовното ядене, е противно на истинското и това, което те наричат „реално” ядене, тъй като ние обръщаме внимание само на начина на ядене. Това според тях е плътско, тъй като те включват Христос в хляба, но според нас е духовно, тъй като святото действие на Духа е връзката на нашия съюз с Христос.

Няма по-добро основание и за другото възражение, че ние обръщаме внимание само на плода или следствието, което вярващите получават от яденето на плътта на Христос. Ние преди това казахме, че самият Христос е същността на Вечерята, и че следствието идва от това, че чрез жертвата на Неговата смърт нашите грехове биват изкупени, чрез Неговата кръв ние биваме измивани, и чрез Неговото възкресение биваме издигнати в надеждата за живот в небето. Но техните умове биват извращавани от глупаво въображение, на което Ломбард е начинател, като си мислят, че тайнството е яденето на плътта на Христос. Неговите думи са, „Тайнството, но не и същността, е формата на хляба и виното; тайнството и същността са плътта и кръвта на Христос; същността, но не и тайнството, е Неговата мистична плът” (Lombard, Lib. 4, Dist. 8). И отново, малко след това, „Същността, която се символизира и съдържа, е истинската плът на Христос; същността, която се символизира, но не се съдържа, е Неговото мистично тяло.” Аз се съгласявам с това разграничаване на плътта на Христос и подхранващата сила, която тя притежава; но неговото твърдение, че тя е тайнство, и то тайнство съдържащо се в хляба, е заблуда, която не трябва да се търпи.

От това възниква онова лъжливо тълкуване на яденето на тайнството, защото са си въобразявали, че дори нечестивите и грешните, колкото и да са отчуждени от Христос, ядат Неговото тяло.

Но самата плът на Христос в тайнството на Вечерята е също толкова духовен проблем, колкото е и вечното спасение. От което заключаваме, че всички, които са лишени от Христовия Дух, не ядат плътта на Христос, както не можем да пием вино без вкус. Определено Христос бива срамно разкъсван, когато Неговото тяло, сякаш е безжизнено и без никаква сила, бива раздавано на невярващите. Това очевидно е противно на Неговите думи, „Който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, живее в Мен и Аз в него” (Йоан 6:56). Те възразяват, че Той тук не говори за яденето на тайнството; бих признал това, ако те постоянно не допускат тази грешка, че самата негова плът бива ядена без никаква полза.

Бих искал да знам колко дълго я задържат, след като са я изяли. Тук според мен те не могат да намерят решение. Но те възразяват, че човешката неблагодарност не може по никакъв начин да отнеме или да попречи на вярата в Божиите обещания. Признавам и потвърждавам, че действието на тайнството остава ненакърнено, колкото и нечестивите да се трудят с всички сили да го унищожат. Все пак, едно е да ти предложат, друго е да приемеш. Христос дава тази духовна храна и предлага това духовно питие на всички. Някои ядат с ревностно желание, други презрително го отхвърлят. Дали тяхното отхвърляне ще направи храната и питието да изгубят своето естество? Те ще кажат, че това сравнение поддържа техния възглед, а именно, че дори да е без вкус, плътта на Христос все пак е плът. Но аз отричам, че тя може да се яде без вкуса на вярата, или (ако е по-приемливо да говоря с думите на Августин) отричам, че хората получават от тайнството повече от това, което слагат в съда на вярата. Така нищо не бива отнемано от тайнството, и дори неговата реалност и действие остават неповредени, дори когато нечестивите, след като външно са участвали в него, си отиват празни.

Ако те отново възразят, че това принизява израза, „Това е Моето тяло,” ако нечестивите получават тленен хляб и нищо друго, лесно е да се отговори, че Бог не желае Неговата истина да бъде виждана в простото поглъщане, а в постоянството на Неговата доброта, като Той е готов да изпълни, и дори щедро предлага на недостойните това, което те отхвърлят. Целостта на тайнството, цялост, която целият свят не може да наруши, се състои в това, че плътта и кръвта на Христос се дават също толкова реално на недостойните, колкото и на избраните Божии вярващи; и все пак е вярно, че както дъждът, който пада върху твърда скала, се оттича, защото не може да проникне, така нечестивите чрез своето закоравяване отблъскват Божията благодат и я възпират от това да проникне в тях. Можем да добавим, че е също толкова невъзможно да се приеме Христос без вяра, колкото и за семе да покълне в огън.

Те питат как Христос може да е дошъл за осъждение на някои, освен ако те не са Го приели недостойно; но това е нелепо, защото никъде не четем, че те довеждат смърт върху себе си като приемат Христос недостойно, а защото са Го отхвърлили.

Те не получават никаква помощ от притчата, в която Христос казва, че семето, което падна сред тръните, поникна, но след това беше задушено (Мат. 13:7), защото Той тук говори за действието на временна вяра, вяра, която онези, които в това отношение поставят Юда на едно ниво с Петър, не смятат за необходима за яденето от плътта и пиенето от кръвта на Христос. Дори, тяхната грешка бива опровергана от същата тази притча, когато Христос казва, че някои семена паднаха край пътя, а някои на камъните, и никое от тях не хвана корен. От което става ясно, че закоравеността на вярващите е препятствие, което пречи на Христос да ги достигне.

Всички, които искат нашето спасение да бъде подкрепено от това тайнство, няма да намерят нищо по-уместно от това да водят вярващите към извора (ср. Йоан 4:6-15), за да черпят живот от Божия Син. Достойнството на тайнството бива достатъчно защитено, когато твърдим, че то е помощ, чрез която можем да бъдем присадени към тялото на Христос, или вече присадени да бъдем все повече съединявани с Него, докато този съюз бива завършен в небето. Те възразяват, че Павел не може да обявява хората за виновни за тялото и кръвта на Господа, ако не са участвали в тях (1 Кор. 11:27); аз отговарям, че те не са осъдени за това, че са яли, а само че са осквернили наредбата, като са потъпкали залога, който е трябвало да приемат със страхопочитание, залогът за святия съюз с Бога.

34. Участието в Господната вечеря от невярващи, според Августин

Нещо повече, тъй като сред древните автори Августин особено поддържа тази част на учението, че благодатта изобразена от тайнствата не бива нарушавана или отменяна от неверието или злобата на хората, ще бъде полезно да докажем ясно от неговите думи колко невежо и погрешно онези, които хвърлят тялото на Христос да бъде ядено от кучетата, извращават думите на Августин за своите си цели. Според тях яденето на тайнството е това, чрез което нечестивите приемат тялото и кръвта на Христос без действието на Духа, и без никакво благодатно действие. Обратно, Августин, като благоразумно размишлява върху израза, „Който яде плътта Ми и пие кръвта Ми има вечен живот” (Йоан 6:54), казва: „Това е силата на тайнството, а не просто видимото тайнство: тайнството на онзи, който яде вътрешно, а не който яде външно, или просто със зъбите” (Hom. in Joann. 26). От това той накрая заключава, че тайнството на тази същност, тоест на единството на тялото и кръвта на Христос в Господната вечеря, се дава на някои за живот, а на други за погибел; докато самата материя на тайнството е за всички за живот и за никого за погибел, който и да е участникът. За да не би някой тук да се заяжда, че под „същност” тук не се има предвид тялото, а благодатта на Духа, която може да е отделна от него, той разпръсква тези мъгли с противоположните епитети „видимо” и „невидимо.” Защото тялото на Христос не може да се включи във „видимото.” От това следва, че невярващите участват само във видимия символ; и за да може по-добре да премахне всяко съмнение, след като казва, че този хляб изисква апетит във вътрешния човек, той добавя, (Hom. in Joann. 59), „Мойсей, Аарон, Финеес и много други, които ядоха манната, угодиха на Бога. Защо? Защото разбираха духовно видимата храна, гладуваха за нея духовно, вкусиха я духовно, и се нахраниха от нея духовно. Ние също в наши дни получаваме видима храна; но тайнството е едно нещо, действието на тайнството е друго.” Малко след това казва, „И следователно онзи, който не живее в Христос, и в когото Христос не живее, без съмнение нито яде духовно Неговото плът, нито пие Неговата кръв, макар и със зъби плътски и видимо да дъвче символа на Неговото тяло и кръв.” Отново ни се казва, че видимият белег е противопоставен на духовното ядене. Това опровергава заблудата, че невидимото тяло на Христос бива символично ядено в действителност, дори когато не е ядено духовно. Казано ни е също, че на нечистите и грешните не се дава нищо отвъд видимото приемане на белега. Оттам идват онези известни думи, че другите ученици ядоха хляб, който е Господа, докато Юда яде хляба на Господа (Hom. in Joann. 62). С това той ясно изключва невярващите от участието в Неговото тяло и кръв. Той няма друго предвид, когато казва, „Защо се чудите, че хлябът на Христос се даде на Юда, макар да беше обречен на дявола, когато виждате, че обратно, пратени на дявола беше пратен на Павел за да го усъвършенства в Христос (2 Кор. 12:7)?” (August. De Bapt. Cont. Donat. Lib. 5). Наистина на друго място той казва, че хлябът на Вечерята е Христовото тяло за онези, на които Павел казва, „Който яде и пие недостойно, яде и пие осъждане на себе си,” (1 Кор. 11:29), и от това, че са приели недостойно, не следва, че не са приели нищо. Но в друг текст (De Civit. Dei, Lib. 21, c. 25) той обяснява по-пълно в какъв смисъл казва това. Защото като се заема съзнателно да обясни как нечестивите и грешните, които с уста изповядват вяра в Христос, но на дела Го отричат, ядат тялото на Христос, и всъщност за да опровергае възгледа на онези, които си мислят, че те ядат не само символично, но и в действителност, той казва: „Нито може да се каже, че те ядат тялото на Христос, защото не трябва да бъдат считани сред членовете на Христос. Защото, без да споменаваме други причини, те не могат да бъдат едновременно членове на Христос и членове на блудница (1 Кор. 6:15).” Накратко, когато самият Христос казва, „Който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, живее в Мен и Аз в него” (Йоан 6:56), Той показва какво означава да се яде тялото на Христос, не символично, а в действителност. Това е да живеем в Христос и Той в нас. Защото това е като да беше казал, „Нека онзи, който не живее в Мен, и в когото Аз не живея, да не казва или мисли, че яде Моето тяло или пие Моята кръв.”

Нека читателят да обърне внимание на противопоставянето между символично и действително ядене, и тогава няма да има съмнения. Той потвърждава същото нещо също толкова ясно в тези думи: „Пригответе не челюстите, а сърцето; защото Вечерята е определена единствено за него. Ние вярваме в Христос когато Го приемаме с вяра; като Го приемаме, знаем какво мислим: получаваме малка част, но нашето сърце е изпълнено; следователно това, което ни храни, не е това, което се вижда, а това, което се вярва” (August. Cont. Faust. Lib. 13 c. 16). Тук той също ограничава до видимия белег това, което нечестивите получават, и показва, че единственият начин да приемаме Христос е чрез вяра. Така също в друг текст, като заявява изрично, че и добрите, и злите участват в белезите, той изключва злите от истинското ядене на плътта на Христос. Защото ако те получаваха истинското, той не би бил така мълчалив по въпрос, който е така важен в случая. Като говори за яденето и плода от него, в друг текст той заключава така: „Тогава тялото и кръвта на Христос ще бъдат живот за всеки, ако това, което видимо се приема в тайнството, е в действителност ядено духовно, и пито духовно” (De Verb. Apost. Serm. 2). Затова нека онези, които правят невярващите участници в плътта и кръвта на Христос, ако са съгласни с Августин, да ни представят видимото тяло на Христос, тъй като според него цялата истина е духовна. И определено неговите думи показват, че когато неверието изключва идването на реалността, яденето на тайнството е равносилно само на видимо или външно ядене. Но ако тялото на Христос може да бъде истински, и все пак не духовно ядено, какво би могъл той да има предвид, когато казва на друго място: „Няма да ядете това тяло, което виждате, нито да пиете кръвта, която ще бъде пролята от онези, които ще ме разпънат. Възложих ви тайнство: то е духовният смисъл, който ще ви даде живот” (August. in Ps. 98)? Той определено няма намерение да отрича, че тялото дадено във Вечерята е същото, което Христос принесе в жертва; но обръща внимание на начина на ядене, а именно, че макар да е прието в небесна слава, тялото вдъхва живот в нас чрез тайното действие на Духа. Наистина признавам, че той често използва израза, „тялото на Христос е ядено от невярващите”; но той обяснява своите думи като добавя, „в тайнството.” И на друго място говори за духовно ядене, в което нашите зъби не дъвчат благодатта (Hom. in Joann. 27). И за да не би моите противници да кажат, че се опитвам да ги затрупам с множество цитати, бих попитал как се справят с това единствено изречение: „Единствено в избраните тайнствата изпълняват това, което изобразяват.” Определено няма да си позволят да отрекат, че в хляба във Вечерята се изобразява тялото на Христос. От това следва, че на невярващите не е позволено да участват в него. Че Кирил не мисли по друг начин е ясно от тези думи: „Както когато някой излива стопен восък върху стопен восък смесва всичко заедно, така е неизбежно когато някой приема тялото и кръвта на Господа да бъде съединен с Него, та Христос да се намери в него и той в Христос.” Смятам, че от тези думи е ясно, че няма истинско и действително ядене от онези, които ядат тялото на Христо само символично, като виждаме, че тялото не може да се раздели от своето действие, и че Божиите обещания не отпадат, макар дори когато Той не престава да изпраща дъжд от небето, камъните не могат да бъдат пропити от водата.

(Отхвърляне на суеверното обожаване на елементите, 35-37)
35. Отхвърляне на обожаването на елементите

Това размишление лесно ще ни разубеди от онова плътско обожание, което някои хора с извратено нахалство са въвели в тайнството, като размишляват така в себе си: Ако това е тяло, то с тялото вървят душа и божественост, които не могат да бъдат отделени от него, и следователно трябва да се покланяме на Христос в него.

Първо, какво ще направят, ако ние отречем тяхното измислено съвместно съществуване? Защото ако те главно настояват на нелепостта да се разделя тялото на Христос от Неговата душа и божественост, кой здравомислещ и трезв човек може да убеди себе си, че тялото на Христос е самият Христос? Те си мислят, че могат да докажат това напълно чрез логически конструкции. Но тъй като Христос говори отделно от Своето тяло и кръв, без да описва начина на Своето присъствие, как биха могли те да постигнат увереността, която желаят, в един така съмнителен случай? Тогава какво? Ако по някое време техните умове се заемат с някое по-тежко схващане, дали веднага ще ги освободят, и дали ще унищожат схващането с логически конструкции? С други думи, когато виждат, че не може да се постигне точна сигурност по даден въпрос от Божието Слово, в което единствено нашите умове могат да се надяват, и без което те се заблуждават от първия миг, в който започнат да разсъждават, как ще се почувстват, когато видят, че насреща си имат учението и практиката на апостолите, и че на своя страна нямат никакъв авторитет освен своя собствен? Към тези чувства ще се добавят и други остри жила. Какво? Да не би да е незначителен въпрос да се покланяме на Бога под тази форма без никаква изрична заповед? По въпрос относно истинното поклонение на Бога, трябва ли така лекомислено да действаме без нито една дума от Писанието? Ако всички техни мисли бяха надлежно подчинени на Божието Слово, те определено биха послушали това, което самият Той казва, „Вземете, яжте и пийте,” и биха се покорили на заповедта, с която Той ни казва да приемаме тайнството, не да му се покланяме.

Онези, които го приемат без обожание, както е заповядано от Бога, са уверени, че не се отклоняват от заповедта. Когато започваме каква да е работа, нищо не е по-добро от тази сигурност. Те имат примера на апостолите, за които не четем, че са падали по очи и са се покланяли, а че са седели, вземали и яли. Те имат практиката на апостолската Църква, където, както Лука разказва, вярващите участваха не в обожанието, а в разчупването на хляба (Деян. 2:42). Имат учението на апостолите както е учено на коринтската църква от Павел, който заявява, че им предава това, което е приел от Господа (1 Кор. 11:23).

36. Суеверието и идолопоклонството в това обожание

Целта на тези бележки е вярващите да бъдат подбудени да разсъдят колко опасно е по въпроси с такава важност да се отклоняваме от простото Божие Слово към бълнуванията на нашия си мозък. Това, което се каза по-горе, трябва да ни освободи от всякакви съмнения по този въпрос. За да може благочестивата душа правилно да схване Христос в тайнството, тя трябва да се издигне до небето. Но ако служението на тайнството е да подпомогне немощта на човешкия ум, като му помага да се издигне нагоре за да осъзнае височината на духовните тайни, онези, които спират до видимия белег, се отклоняват от правилния път за търсене на Христос. Тогава какво? Можем ли да отречем, че поклонението е суеверно, когато хората падат възнак пред хляба, та в него да се покланят на Христос? Никейският събор несъмнено е възнамерявал да се справи с това зло, когато ни забранява да съсредоточаваме смирено внимание върху видимите белези. И именно поради тази причина в миналото обичаят е бил преди посвещението хората да бъдат призовавани на висок глас да издигнат сърцата си: sursum corda. Самото Писание също, освен че внимателно описва възнесението на Христос, чрез което Той оттегли Своето телесно присъствие от нашия поглед и от нашето присъствие, за да ни направи да изоставим всякакви плътски мисли за Него, винаги когато Го споменава, ни заповядва да издигаме умовете си нагоре и да Го търсим в небето, седнал отдясно на Бащата (Кол. 3:2). Според това правило ние трябва да Го обожаваме духовно в небесната слава вместо да измисляме този гибелен вид обожание, изпълнено с чудовищни и плътски представи за Бога.

Следователно онези, които измислят обожание на тайнството, не само го бълнуват сами без никакъв авторитет от Писанието, където не може да се покаже никакво споменаване за него (то не би било пропуснато, ако е угодно на Бога); но и като пренебрегват Писанието, изоставят живия Бог и си измислят сами бог според страстите на сърцата си. Защото какво е идолопоклонството, ако не е поклонение на даровете вместо на даващия? Тук грехът е двоен. Почитта, ограбена от Бога, се дава на творението, и нещо повече, Бог бива опозорен чрез замърсяването и оскверняването на Неговата собствена доброта, като Неговото свято тайнство бива превърнато в отвратителен идол. Нека ние, противно на това, за да не паднем в същата яма, напълно да ограничим нашите очи, уши, сърца, умове и езици до святото Божие учение. Защото това е училището на Святия Дух, този най-добър Учител, в което се постига такъв напредък, че макар че нищо не може да се придобие на друго място, ние трябва съзнателно да останем невежи относно всичко, което не се преподава там.

37. Суеверни ритуали с осветената нафора

Тогава, тъй като суеверието няма край на своите заблуди веднъж като е преминало границите на приличието, хората са отишли много по-далеч; защото са си измислили ритуали напълно чужди на наредбата за Вечерята, и то до такава степен, че са започнали да отдават божествени почести на белега. Те казват, че тяхната почит е отправена към Христос. Първо, ако това се прави на Вечерята, аз бих казал, че законно е това обожание, което не спира при белега, а се издига при Христос седящ в небето. И така, на какво основание казват те, че почитат Христос в този хляб, когато нямат такова обещание? Те освещават нафората, както те я наричат, и я разнасят в тържествено представление, и официално я представят за да й се възхищават, почитат и призовават. Аз питам чрез какво действие тя става надлежно осветена? Те ще цитират думите, „Това е Моето тяло.” Аз на своя страна ще възразя, че в същото време се казва, „Вземете и яжте.” Няма да счета за нищо първите думи; защото твърдя, че тъй като обещанието е свързано със заповедта, първото трябва да бъде включено във второто, за да не е възможно да бъде отделено от него. Това ще стане по-ясно от един пример. Бог даде заповед, когато каза, „Призови Ме,” и добави обещание, „и ще те избавя” (Пс. 50:15). Ако някой призове Петър или Павел и се основе на това обещание, няма ли всички да възкликнат, че го прави в заблуждение? А какво друго правят онези, които като пренебрегват заповедта да ядат, се хващат за осакатеното обещание, „Това е Моето тяло,” за да го извратят за ритуали чужди на наредбата на Христос? Затова нека да помним, че това обещание се дава на онези, които спазват заповедта свързана с него, и че онези, които обръщат тайнството за други цели, нямат подкрепа от Божието Слово.

По-горе показахме как тайнството на святата Вечеря допринася за нашата вяра в Бога. Но тъй като Господ не само ни напомня за този голям дар на Своята доброта, както преди обяснихме, но и го предава от ръка на ръка, и ни подтиква да го признаем, Той в същото време ни увещава да не бъдем неблагодарни за така дадената ни доброта, но да я прогласяваме с дължимата й похвала и да я почитаме с благодарение. Затова, когато даде наредбата за тайнството на апостолите, Той ги научи да го правят като възпоминание за Него, което Павел тълкува, „да изявяваме смъртта Му” (1 Кор. 11:26). И това е с цел всички публично и с един глас да изповядат, че всяка наша увереност за живот и спасение са поставени в смъртта на нашия Господ, и самите ние да Го прославим чрез нашата изповед, и чрез нашия пример да подбудим другите също да му отдават слава. Тук отново виждаме каква е целта на тайнството, а именно, да ни напомня за Христовата смърт. Когато ни е заповядано да изявяваме смъртта на Господа докато Той дойде, всичко, което това означава, е с изповед в един глас да прогласяваме това, което нашата вяра признава в тайнството, а именно, че смъртта на Христос е нашият живот. Това е втората употреба на тайнството, и е свързана с външната изповед.

(Въпроси с особено значение: взаимна любов; придружена от проповядване, лекарство за болни души; достойно участие; подходяща форма и честота на отслужване, 38-46)
38. Господната вечеря означава взаимна любов

Трето, Господ я е предназначил като вид увещание, което най-силно от всичко ни подтиква или подбужда както към чист и свят живот, така и към любов, мир и съгласие. Защото в нея Господ споделя Своето тяло, за да стане напълно едно с нас, и ние с Него. Нещо повече, тъй като Той има само едно тяло, в което прави всички нас участници, чрез това участие всички ние неизбежно ставаме едно тяло. Това единство се представя чрез хляба, който се изявява в тайнството. Както той е съставен от множество зърна така смесени заедно, че не можем да разграничим едното от другото, така нашите умове трябва да са така сърдечно съединени, че да не позволяват никакво разногласие или разделение. Аз предпочитам да изразявам това с думите на Павел: „Чашата, която биде благословена, и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме” (1 Кор. 10:16, 17). Бихме имали превъзходна полза от тайнството, ако в нашите умове се наложи и запечата мисълта, че никой от нашите братя не бива ощетен, презиран, отхвърлен, наранен или оскърбен по някакъв начин, без в същото време да ощетяваме, презираме и нараняваме Христос; че не можем да имаме препирни с нашите братя без в същото време да се препираме с Христос; че не можем да обичаме Христос без да обичаме нашите братя; че същите грижи, които полагаме за нашите си тела, трябва да полагаме и за нашите братя, които са членове на нашето тяло; че тъй като никоя част от нашето тяло не усеща болка без болката да се усеща и от другите части, така всяко зло, от което нашият брат страда, трябва да предизвиква и нашето съчувствие. Поради което Августин съвсем уместно често нарича това тайнство свръзка на любовта. Какъв по-силен подтик може да се използва за подбуждане към взаимна любов, отколкото когато Христос, като представя Себе Си на нас, не само ни поканва чрез Своя пример да даваме и да се посвещаваме взаимно един на друг, но и като прави Себе Си общ за всички, също ни прави да бъдем едно в Него.

39. Господната вечеря не може да съществува отделно от Словото

Това превъзходно потвърждава което казах на друго място, а именно, че не може да има правилно отслужване на Вечерята без Словото. И ползата, която получаваме от Вечерята, изисква Словото. Дали за да бъдем утвърдени във вярата, или да направим изповед, или подбудени към изпълнение на задълженията си, има нужда от проповядване. Следователно нищо не може да бъде по-нелепо от превръщането на Вечерята в нямо действие. Това става под тиранията на папата, като цялото действие на освещаването е направено да зависи от намерението на свещеника, като че ли то по никакъв начин не засяга хората, на които особено трябва да се обяснява тайнството. Тази заблуда започва от това, че не се обръща внимание, че онези обещания, чрез които освещаването влиза в действие, са предназначени не за самите елементи, а за хората, които ги приемат. Христос не се обръща към хляба да му заповяда да стане Негово тяло, а заповядва на Своите ученици да ядат, и им обещава участие в Своето тяло и кръв. И според наредбата, която Павел прави, обещанията трябва да бъдат давани на вярващите заедно с хляба и чашата. Така наистина е. Не трябва да си въобразяваме някакво магическо заклинание и да смятаме за достатъчно да мърморим думите, като че ли те са предназначени да бъдат чути от веществото; а трябва да смятаме тези думи за жива проповед, която трябва да назидава слушателите, да прониква в умовете им, да бъде запечатана и всадена в сърцата им, и да упражнява своето действие в изпълнението на това, което обещава.

По тези причини е очевидно, че отделянето на тайнството, както някои настояват, за да се прави извънредно отслужване за болните, е безполезно. Те или ще го приемат без да са чули думите на наредбата, или служителят ще свърже истинското обяснение на тайнството с белега. Мълчаливото отслужване е злоупотреба и грешка. Ако обещанията бъдат предадени и тайнството бъде обяснено, та онези, които приемат, да приемат с полза, тогава не може да има съмнение, че това е истинското освещаване. Тогава какво става с онова другото освещаване, действието от което би трябвало да достига и до болните? Но онези, които го правят, били имали примера на ранната Църква. Признавам това; но в един толкова важен въпрос, където заблудата е опасна, нищо не е по-безопасно от следването на истината.

40. За недостойното участие в тайнството

Нещо повече, като виждаме, че този свят хляб на Господната вечеря е духовна храна, и за благочестивите поклонници е сладък и вкусен също колкото е здравословен; и като го вкусват усещат, че Христос е техният живот, предразположени са да отдават благодарения и увещавани към взаимна любов; така от друга страна бива обърнат в най-гибелна отрова за всички, които не подхранва и не утвърждава във вярата, нито ги подтиква към благодарение и любов. Защото както плътската храна, когато бъде приета в стомах пълен с нездравословни сокове, сама по себе си става мръсна и гнила, и повече наранява отколкото храни, така и тази духовна храна, ако бъде дадена на душа замърсена със злоба и нечестие, я хвърля в още по-голяма разруха, не заради някакъв недостатък в храната, а защото за „мръсните и невярващите няма нищо чисто” (Тит 1:15), колкото и да е осветена с Господното благословение. Защото както Павел казва, „Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа. . . . яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си.” (1 Кор. 11:27, 29). Защото такива хора, които без никаква искра на вяра, без никаква ревност за любов, се втурват като прасета да ядат от Господната вечеря, въобще не разпознават Господното тяло. Защото като не вярват, че това тяло е техният живот, те му нанасят всякакви възможни оскърбления, лишават го от цялото му достойнство и го оскверняват и омърсяват като го приемат по този начин; и като са отчуждени и отделени от своите братя, те се осмеляват да смесват святия символ на Христовото тяло със своите разпри. И ако тялото на Христос не е разкъсвано на парчета, това не е благодарение на тези хора. Следователно те справедливо биват осъдени като виновни за тялото и кръвта на Господа, които те така порочно омърсяват с богохулно нечестие. Чрез това недостойно ядене те довеждат осъждение на себе си. Защото макар да нямат вяра в Христос, все пак като приемат тайнството, те изповядват, че поставят спасението си единствено в Него, и отричат всяко друго упование. Следователно те обвиняват сами себе си; свидетелстват сами срещу себе си; подпечатват своето собствено осъждение. След това, като са отделени и откъснати поради омраза и злонамереност от своите братя, тоест от членовете на Христос, те нямат участие в Христос, и все пак заявяват, че единствената безопасност е да участват в Христос и да бъдат съединени с Него.

По тази причина Павел заповядва човек да изследва себе си преди да яде от този хляб и да пие от тази чаша (1 Кор. 11:28). С това, както аз го разбирам, той иска да каже, че всеки отделен човек трябва да се вгледа в себе си и да размисли, първо, дали с вътрешна увереност в сърцето уповава на спасението придобито от Христос, и с изповед на устата го признава; и второ, дали с ревност за чистота и святост се стреми да подражава на Христос; дали по Неговия пример е готов да принесе себе си за братята си, и да е в общение с онези, с които участва в Христос; дали както бива приет от Христос, на свой ред приема всички свои братя като членове на своето си тяло, и като негови членове желае да ги храни, защитава и подпомага, не че задълженията на вярата и любовта могат в настоящето време да бъдат съвършени в нас, а защото е прилично да се стремим и търсим с цяло сърце всекидневно да увеличаваме своята вяра.

41. Кой е „достоен”?

Като се стремят да се подготвят за достойно ядене, хората често ужасно тормозят и измъчват нещастните съвести, и пак в ни най-малка степен не постигат целта. Казват, че достойно ядат онези, които са в състояние на благодат. Те тълкуват „състояние на благодат” като чисти и свободни от всякакъв грях. Според това определение на всички хора, които някога са живели и живеят на земята, е забранена употребата на това тайнство. Защото ако трябва да търсим нашето достойнство в самите нас, с нас е свършено; очакват ни само отчаяние и смъртоносна разруха. Макар да се борим с всички сили, ни само няма да постигнем напредък, но и ще бъдем най-недостойни след като сме се трудили да направим себе си достойни.

За да излекуват тази язва, те са измислили начин за осигуряване на достойнство, а именно, след като сме направили себеизследването, доколкото можем, и сме описали всички свои действия, да изкупим своето недостойнство чрез съкрушеност, изповед и удовлетворение. Говорихме за естеството на това изкупване на съответното място (Книга 3, гл. 4, р. 2, 17, 27). По отношение на настоящата тема казвам, че такива неща дават немощна и мимолетна утеха на тревожните и потиснати съвести, изпълнени с ужас от своите грехове. Защото ако чрез такава забрана Господ не допуска никого до участие в Своята Вечеря освен праведните и невинните, всеки човек ще трябва да бъде много внимателен преди да се почувства сигурен в своята си праведност, която според тях Бог изисква. Но как да сме сигурни дали онези, които са направили всичко според силите си, наистина са изпълнили своя дълг към Бога? Дори да бяхме сигурни в това, кой би се осмелил да уверява сам себе си, че е направил всичко според силите си? Така, тъй като няма точна сигурност за нашето достойнство, достъпът до Вечерята винаги ще бъде изключен поради страшната заповед, „който яде и пие недостойно, яде и пие осъждане на себе си.”

42. Изискват се вяра и любов, но не и съвършенство

Сега е лесно да отсъдим какво е естеството и кой е авторът на това учение, което преобладава в папството, и което чрез своята нечовешка строгост лишава и ограбва нещастните грешници, потиснати от тъга и треперене, от утехата на това тайнство, в което пред тях е представена цялата наслада на Благовестието. Определено дяволът не би имал по-сигурен начин да унищожи хората от това да ги увлече по този начин и така да ги изключи от вкуса и насладата на тази храна, с която техният милостив Баща в небето е благоволил да ги храни. Затова, за да не би да се втурнем към такава пропаст, нека да помним, че това свято празнуване е лекарство за болния, утеха за грешния и изобилие за бедния; докато за здравия, праведния и богатия, ако могат да се намерят такива, няма да има стойност. Защото докато в него Христос ни е даден като храна, ние осъзнаваме, че без Него пропадаме, вехнем и чезнем, точно както гладът унищожава силата на тялото. След това, тъй като Той ни е даден за живот, осъзнаваме, че без Него сме със сигурност мъртви. Следователно, най-доброто и единствено достойнство, което можем да принесем пред Бога, е да Му принесем нашата собствена порочност, и ако мога така да кажа, недостойнство, та да може Неговата милост да ни направи достойни; да изгубим надежда в самите себе си, за да се утешим в Него; да се смирим, за да бъдем възвисени от Него; да обвиним себе си, за да бъдем оправдани от Него; нещо повече, да се стремим към единството, което Той препоръчва във Вечерята; и както Той ни прави всички едно в Себе Си, да желаем всички да имаме една душа, едно сърце, един език. Ако размишляваме и разсъждаваме върху тези неща, можем да бъдем разтреперани, но никога няма да се изплашим от разсъждения като тези, как можем ние, които сме лишени от всяко добро, омърсени от нечистотиите на греха и наполовина мъртви, да ядем достойно тялото на Господа? По-скоро ще разсъдим, че ние, които сме бедни, идваме при щедър Дарител, болни при Лекар, грешни при начинателя на правдата, накратко, мъртви при Онзи, Който дава живот; това достойнство, което е заповядано от Бога, състои се предимно във вяра, поставя всичко в Христос и нищо в самите нас, и в любов, която макар и несъвършена може да е достатъчна за да бъде предложена на Бога, за да може Той да я увеличава, защото тя не може да бъде принесена съвършено.

Някои, като се съгласяват с нас в твърдението, че достойнството се състои във вяра и любов, дълбоко грешат по отношение на мярката за достойнство, изисквайки съвършенство на вярата, към което не може да се добави нищо повече, и любов равностойно на тази, която Христос показа към нас. И по този начин също както другата група те забраняват на всички хора достъпа до тази свята трапеза. Защото ако техният възглед беше основателен, всеки който приема трябва да приема недостойно, тъй като всички без изключение са виновни и под осъждение за несъвършенство. И определено би било глупаво, да не кажа идиотско, за приемането на тайнството да се изисква съвършенство, което ще направи самото тайнство напразно и излишно, защото то не е било назначено за съвършените, а за немощните и слабите, за да подбужда, въодушевява, насърчава и упражняване на чувството на вяра и любов, и в същото време да поправя недостатъка на двете.

43. За правилното празнуване на Господната вечеря

По отношение на външната форма на наредбата, дали вярващите трябва да взимат хляба в ръцете си и да го разпределят помежду си или всеки трябва да яде това, което му се дава; дали трябва да връщат чашата на дякона или да я предават на седящия до тях; дали хлябът трябва да е квасен или безквасен, или виното да бъде бяло или червено, няма никакво значение. Тези неща са без значение и оставени на решението на Църквата, макар да е сигурно, че обичаят на ранната Църква е бил всички да вземат с ръка. И Христос каза, „Вземете това и го разделете помежду си” (Лука 22:17).

Историята разказва, че квасен хляб се е използвал преди времето на Александър епископ Римски, който е бил първият, намерил наслада в безквасния хляб; не виждам по каква причина, освен ако не е било да привлече блуждаещия поглед на населението към сензационността на представлението, повече отколкото да ги обучи в здравото учение. Аз се обръщам към всички, които имат поне малко ревност за благочестие, независимо дали видимо осъзнават колко по-ярко е изявена тук Божията слава и колко по-изобилна духовна утеха се усеща от вярващите, отколкото в тези бездушни и фалшиви глупости, които нямат друга употреба освен да впечатляват зяпащата тълпа. Те наричат това обуздаване на хората чрез религия, когато глупави и увлечени биват влачени насам-натам от суеверия. Ако някой иска да защитава такива нововъведения на основата на тяхната древност, знам колко древна е употребата на помазването и гоненето на духове в кръщението, и как не дълго след времето на апостолите Вечерята е била опетнена с примеси; такава е дързостта на човешката самонадеяност, която не може да се възпира, но винаги си играе и ламти за Божиите тайни. Но нека да помним, че Бог поставя толкова висока стойност върху покорството към Неговото Слово, че чрез него ще иска да съдим Неговите ангели и целия свят (1 Кор. 6:2-3; Гал. 1:8).

Ако цялата тази грамада от церемонии бъде изоставена, тайнството може да се празнува по най-приличен начин, ако бъде отслужвано на Църквата много често, поне веднъж на седмица. Началото трябва да бъде с обща молитва, след това трябва да се произнася проповед; след това служителят, като е поставил хляба и виното на масата, трябва да прочита наредбата за Вечерята. След това трябва да обяснява обещанията, които са дадени в нея; и в същото време да спира от причастие всички, които са отстранени чрез Господната забрана. Той след това трябва да се моли Господ, с добротата, с която ни е дарил тази свята храна, също да ни направи и научи да я приемаме с вяра и благодарност; и тъй като сами по себе си сме недостойни, да ни направи достойни за трапезата чрез Своята милост. Тук трябва или да се изпее псалм, или да се прочете нещо, докато верните поред участват в святата трапеза, като служителят разчупва хляба и го раздава на хората. В края на Вечерята трябва да се дава увещание към искрена вяра и изповед на вяра, към братска любов и живот подхождащ на християни. Накрая трябва да се принасят благодарения и да се пеят хваления към Бога. Когато това е направено, Църквата може да се разпусне в мир.

44. Господната вечеря трябва да се празнува често

Това, което досега казахме за тайнството, изобилно показва, че то не е било наредено да се приема веднъж на година, и то само повърхностно (както сега е обичаят); а всички християни да го имат за честа употреба и често де си припомнят страданията на Христос, с което да поддържат и утвърждават своята вяра; подбуждани да пеят хваления към Бога и да прогласяват Неговата доброта; похранвайки и засвидетелствайки един към друг онази взаимна любов, връзката на която виждат в единството на Христовото тяло. Винаги когато участваме в символа на тялото на нашия Спасител, като даден и приет залог, ние взаимно задължаваме себе си във всички дейности на любов, та никой от нас да не прави нищо да съблазни своя брат, или да пропусне нещо, чрез което да може да му помогне, когато необходимостта го изисква и се появи възможност за това.

Лука ни осведомява в Деяния, че такава е била практиката на Апостолската Църква, когато казва, че „те постоянствуваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите” (Деян. 2:42). Затова ние винаги трябва да внимаваме никое събрание на Църквата да не се провежда без Слово, молитва, отслужване на Вечерята и милостиня. От Павел можем да разберем, че това е бил редът спазван от коринтяните, и е сигурно, че това е била практиката много векове след това.

Така, според древните канони, които са приписвани на Анаклет и Каликст, след като е било извършвано освещаването, трябвало е да участват всички, които не желаят да останат извън кошарата на Църквата. И в онези древни канони, които носят името „апостолски,” се казва, че които не устоят до край и не участват в святото причастие, трябва да бъдат поправяни като причинители на смут в Църквата. На Антиохийския събор е било постановено онези, които влизат в Църквата и слушат Писанията, но се въздържат от причастие, да бъдат премахвани от Църквата докато поправят грешката си. И макар че на първия Тулузки събор това е било отменено, или поне заявено с по-меки думи, там също е било постановено онези, които след като чуят проповедта никога не участват в причастието, да бъдат порицани, и ако след порицанието все още отказват, да бъдат изключени.

45. Августин и Йоан Златоуст относно задължението за участие

Чрез тези постановления святите мъже са желаели да утвърдят и осигурят употребата на често причастие, както ни е предадена от самите апостоли; и която, макар да е била най-здравословна за вярващите, постепенно е отпадала от употреба поради нехайството на хората. Августин свидетелства за своето време: „На някои места тайнството на единството на тялото на нашия Господ се отслужва всекидневно, а на други на определени интервали, на Господната трапеза; и в тази трапеза някои участват за живот, а други за погибел” (August. Tract. 26, in Joann. 6). И в първото Послание към Януарий казва: „Някои участват всекидневно в тялото и кръвта на Господа; други ги приемат на определени дни; на някои места не минава нито ден в който да не се отслужват; на други се отслужват само в събота и на Господния ден; на други само на Господния ден.” Но както вече казахме, тъй като хората понякога са били небрежни, святите мъже са ги подтиквали със строги порицания, за да не изглежда, че си затварят очите пред тяхната леност. За това имаме пример в Йоан Златоуст, в проповедта върху Посланието към Ефесяните (Hom. 26): „На онзи, който показа неуважение към празника, не се каза, ‘Защо си седнал?’, а ‘Как си влязъл?’ (Мат. 22:12). Който не участва в святото тайнство, а само присъства, е нечестив и нахален; ако някой, който е поканен на празник, влезе, измие ръцете си, седне и изглежда готов да яде, но не вкуси нищо, питам аз, няма ли да обиди и празника, и домакина? Така и вие, като стоите сред хората, които се приготвят чрез молитва да приемат святата храна, изповядвате да бъдете част от множеството чрез самия факт, че не си отивате, и все пак не участвате – няма ли да бъде по-добре въобще да не се появявате? Недостойни сме, казвате. Тогава не сте достойни и за участието в молитвата, което е подготовка за приемането на святото тайнство.”

46. Осъждане на причастие само веднъж в годината

Със сигурност обичаят, който изисква участие веднъж в годината, е изобретение на дявола, независимо чрез какви средства е бил въведен. Те казват, че Зефирин е автор на постановлението, макар да не е възможно да се повярва, че е било същото както това, което имаме днес. Възможно е, според времената тогава, той да не е мислел зло на Църквата чрез своето постановление. Защото не може да има съмнение, че по онова време святата Вечеря е била отслужвана на верните на всяко събиране; нито може да има съмнение, че голяма част от тях са участвали. Но тъй като едва ли някога се е случвало всички да участват по едно и също време, и е било необходимо онези, които общуват с нечисти и идолопоклонници, да засвидетелстват своята вяра с някакъв видим символ, този свят човек, с цел да постигне ред и управление, е назначил един ден, на който целият християнски свят да дава изповед на своята вяра чрез участие в Господната вечеря. Наредбата на Зефирин, която иначе е била добра, е била извратена от потомството, когато о е направило непроменим закон за едно причастие на година. Последствието е, че когато веднъж са се причастили, като че ли са освободени от задължения до края на годината, почти всички спят спокойно. Трябва да бъде напълно обратното. Поне всяка седмица Господната трапеза трябва да бъде приготвяна за обществото на християните, и трябва да се обявяват обещанията, върху които да се храним духовно. Наистина, никой не трябва да бъде принуждаван, но всички трябва да бъдат увещавани и подтиквани; трябва също да бъде порицавана апатията на ленивите, та всички да дойдат на трапезата като гладуващи хора. Затова не е без причина, че от самото начало се оплаках, че тази практика е била въведена от хитростта на дявола; практика, която като заповядва един ден в годината, прави цялата година да бъде година на леност. Наистина виждаме, че тази извратена злоупотреба вече се е била промъкнала по времето на Златоуст; но в същото време виждаме колко е била неприятна за него. Защото той говори против нея с горчивина, в текста, който по-горе цитирах, че има голямо несъответствие по този въпрос, че те не идват в други дни на годината, дори когато са приготвени, а само на Великден, дори тогава да не са приготвени. След това той възкликва: „О, традиции! О, самонадеяност! Тогава напразно се извършва всекидневния принос; напразно стоим при олтара; няма кой да участва с нас.” Толкова далеч е той от одобряване на тази практика.

(Осъждане на отказването на чашата на миряните, 47-50)
47. Опровержение на „причастието в едното вещество”

От същата наковалня произтича и друга наредба, която отнема или ограбва половината от Вечерята от по-голямата част от Божиите хора, а именно символът на кръвта, който като е забранен на миряните и простите (такива са названията, които те дават на Божието наследство, 1 Пет. 5:3), става специално притежание на неколцина обръснати и помазани индивиди. Постановлението на вечния Бог е всички да пият (Мат. 26:27). Това парвенютата се осмеляват да извадят от употреба и да отменят с нов и обратен закон, че не всички трябва да пият.

И за да не би тези законодатели да изглеждат, че воюват против своя Бог без никакво основание, те си измислят основание в опасностите, които можели да дойдат, ако святата чаша се била давала безразборно на всички; като че ли вечната Божия мъдрост не е предвидила и не се е погрижила за това.

Тогава те спорят остроумно, несъмнено, че едното било достатъчно и за двете. Както те казват, ако тялото е целият Христос, Който не може да бъде отделен от Своето тяло, тогава кръвта е включена в тялото по подразбиране. Тук виждаме доколко нашият разум е в съгласие с Бога, когато във всякаква степен започва да беснува и играе с отпуснати юзди. Господ посочва към хляба и казва, „Това е Моето тяло.” След това посочва към чашата и я нарича Своя кръв. Безочието на човешкия разум възразява и казва, „Хлябът е кръвта, виното е тялото,” като че ли Господ без причина разграничава Своето тяло от Своята кръв, както с думи, така и с белези; като че ли някога се е чувало тялото на Христос или кръвта да бъдат наричани Бог и човек. Определено, ако е искал да означи напълно Себе Си, Той можеше да каже, „Това съм Аз,” според начина на изразяване в Писанието, а не „Това е Моето тяло,” „това е Моята кръв.” Но като иска да подпомогне нашата вяра в слабостта й, той отделя чашата от хляба, за да покаже, че Той е достатъчен и за храна, и за питие. И така, ако едната част бъде отнета, в това, което остава, можем да намерим само половината от елементите. Следователно, макар да е вярно, както те твърдят, че кръвта е хлябът, и от друга страна тялото е в чашата, по подразбиране, все пак те лишават благочестивите от това утвърждаване във вярата, което Христос ни даде като необходимо. Затова, като казваме сбогом на техните увъртания, нека да запазим ползата, която чрез наредбата на Христос получаваме чрез двоен залог.

48. Лъжливият аргумент, че апостолите приемат чашата само като „пожертвуватели”

Наистина съм запознат как се заяждат тук служителите на Сатана, чиято обичайна практика е да се подиграват на Писанията. Първо, те твърдят, че от един единичен факт не трябва да извличаме правило, което да бъде постоянно задължително в Църквата. Но те говорят неистина, когато го наричат единичен факт. Защото Христос не само даде чашата, но и нареди апостолите да правят така в бъдещето. Защото Неговите думи съдържат заповедта, „Пийте всички.” И Павел разказва, че се е правило така, и го препоръчва като вечна наредба (1 Кор. 11:25).

Друга хитрост е, че единствени апостолите са допуснати от Христос на тази свята Вечеря, защото вече ги е бил подбрал и избрал за свещеничество.

Бих желал да ми отговорят на следните пет въпроса, които не могат да избегнат, и които лесно опровергават и тях, и техните лъжи.

Първо, чрез какво откровение това тълкуване, което толкова много се различава от Божието Слово, им е разкрито? Писанието споменава дванадесетте, които седнаха с Исус, но не уронва достойнството на Христос дотолкова, че да ги нарича свещеници. За това название ще говорим по-късно на съответното място. Макар че тогава Той даде на дванадесетте, Той също им заповяда, „правете това”; с други думи, да го разделят помежду си.

Второ, защо в едно по-чисто време, от дните на апостолите в продължение на хиляда години всички без изключение са участвали в двата символа? Дали ранната Църквата не е знаела кои са гостите, които Христос би приел на Своята вечеря? Би било най-безсрамно нахалство да се заяждат и увъртат тук. Имаме запазена църковна история, имаме писанията на Бащите, които ни дават ясно доказателство за този факт. „Плътта,” казва Тертулиан, „се храни от тялото и кръвта на Христос, за да може душата да бъде наситена от Бога” (Tertull. De Resort. Carnis.). „Как,” казва Амвросий на Теодосий, „ще приемеш святото тяло на Господа с такива ръце” как ще имаш дързостта да поставиш на устните си чашата със скъпоценната кръв?” Йероним говори за „свещениците, които отслужват Евхаристията и разпределят Господната кръв на хората” (Hieron. in Malach. cap. 2). Златоуст казва, „Не като в стария закон, където свещениците ядяха отделно от хората, а едно тяло и една чаша се поставят пред всички. Всички неща, които принадлежат на Евхаристията, са общи за свещеника и хората” (Chrysost. in Cor. cap. 8, Hom 18). Същото нещо се свидетелства от Августин в многобройни текстове.

49. Приемането от миряните е било спазвано много време

Но защо да спорим за факт, който е съвършено очевиден? Вижте всички гръцки и латински автори. Навсякъде има изречения в един и същи смисъл. И докато е имало някаква почтеност в Църквата, тази практика не е отпадала от употреба. Григорий, когото с основание можете да наречете последният римски епископ, казва, че тя се е спазвала в неговото време. „Вие сте научили какво е кръвта на Христос, не като слушате, а като пиете от нея. Неговата кръв се излива в устата на праведните.” И дори четиристотин години след неговата смърт, когато всичко се е било изродила, тази практика все още е оставала. Нито е била смятана само за обичай, а за ненарушим закон. Била е поддържана почитта към Божията наредба, и хората са нямали съмнение, че е богохулство да се разделя това, което Господ е съединил. Защото Геласий говори така: „Откриваме, че някои вземат само част от святото тяло, като се въздържат от чашата. Несъмнено тези хора, тъй като изглеждат впримчени в някакво странно суеверие, трябва или да приемат цялото тайнство, или да им бъде забранено цялото тайнство. Защото не може да се направи разделяне на тази тайна без голямо богохулство” (De Consec. Dist. 2). Киприан дава основания, които определено трябва да имат тежест за християнските умове. „Как,” казва той, „ги учим или вдъхновяваме да проливат кръвта си в изповядване на Христос, ако отричаме Неговата кръв на онези, които трябва да служат; или как ги подготвяме за чашата на мъченичеството, ако преди това не ги допускаме чрез право на причастие в Църквата да пият от Господната чаша?” (Cyprian, Serm. 5, de Lapses). Опитът на канониците да ограничат постановлението на Геласий до свещениците е заяждане, което е твърде детинско за да заслужава опровергаване.

50. Думите на Писанието ясно дават чашата на всички

Трето, защо нашият Спасител каза съвсем просто за хляба, „Вземете и яжте,” а за чашата, „пийте от нея всички,” като че ли съзнателно е възнамерявал да даде отговор на хитрината на Сатана?

Четвърто, ако както те искат, Господ почита само свещениците със Своята вечеря, кой човек някога би се осмелил да покани чужденци, които Господ е изключил, да участват в нея, и да участват в дар, който не е в неговата власт, без изрична заповед от Онзи, Който единствен може да я раздава? И какво нахалство показват те в наши дни като раздават тялото на Христос на обикновените хора, ако нямат заповед или пример от Господа?

Пето, дали Павел излъга като каза на Коринтяните, „От Господа приех това, което ви и предавам” (1 Кор. 11:23)? Той след това заявява, че това, което предава, е всички да участват и в двата символа. Но ако Павел е приел от Господа, че всички трябва да бъдат допускани без разграничение, нека онези, които отблъскват почти всички Божии хора, да видят от кого са приели, тъй като вече не могат да се преструват, че имат власт от Бога, в Когото няма „да и не” (2 Кор. 1:19, 20). И пак те се осмеляват да прикриват тези мерзости под името на Църквата и да ги защитават под този предлог, като че ли тези антихристи, които така порочно тъпчат под краката си, прахосват и отменят учението и наредбите на Христос, са самата Църква, или като че ли Апостолската Църква, в която вярата е процъфтявала с пълна сила, не е била Църквата.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003