| Назад | Напред | Глава Втора
2. КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ПОЗНАВАМЕ БОГА. ЦЕЛТА НА ТОВА ПОЗНАНИЕ.
Раздели.
- Определение за познанието за Бога Създател. Същността на това познание и как то трябва да се употребява.
- Допълнителен пример за употребата, заедно с необходимо порицание на празното любопитство и опровержение на епикурейците. Божият характер такъв, какъвто се разкрива на благочестивия ум, противопоставен на абсурдните възгледи на епикурейците. Определение за религия.
1. Благочестието е предпоставка за познанието за Бога.
Под познание за Бога разбирам това, чрез което ние не само осъзнаваме, че има някакъв Бог, но също и осъзнаваме какво означава това за нас самите и какво е благоприятно за Неговата слава, какво, накратко, подобава да знаем относно Него. Защото, ако говорим правилно, не можем да кажем, че Бог е познат там, където няма религия или благочестие. Тук не говоря за този вид познание, чрез който хората, изгубени и под проклятие, осъзнават Бога като Изкупител в Христос Посредника. Говоря само за онова просто и първобитно познание, към което обикновеният подтик на природата би ни водил, ако Адам беше останал почтен. Защото макар че никой човек сега, в настоящата разруха на човешката раса, не възприема Бога нито като баща, нито като начинател на спасение, нито като милостив по някакъв начин, докато Христос не се намеси, за да ни донесе мир; все пак едно нещо е е да осъзнаваме, че Бог нашият Създател ни подкрепя чрез Своята мощ, управлява ни чрез Своето провидение, поощрява ни чрез Своята доброта, и ни дарява с всякакви благословения, а друго е да прегърнем благодатта на примирението, предложена ни в Христос. Тогава, тъй като Господ първо се явява, както в сътворението на света, така и в общото учение на Писанието, просто като Създател, а след това като Изкупител в Христос – от тук следва за Него двойно познание: и от тези двете първото трябва да се има предвид, а второто следва след това.
Но макар че нашият ум не може да осъзнае Бога без да Му принесе някакво поклонение, не би било достатъчно просто да твърдим, че Той е единственото същество, на когото всички трябва да се покланят и да обожават, ако не сме убедени, че Той е изворът на всяка доброта и че трябва да търсим всичко в Него и на никое друго място освен в Него. Имам предвид следното: ние трябва да бъдем убедени не само че както едно време Той е създал света, така и го поддържа чрез Своята безкрайна сила, управлява го чрез Своята мъдрост, запазва го в Своята доброта, конкретно, управлява човешката раса със справедливост и правосъдие, търпи я с милост, защитава я със Своята закрила; но също че няма нито една частица светлина, или мъдрост, или справедливост, или мощ, или правота, или истина, която да може да се намери където и да е, която да не произтича от Него, и на която Той да не е първоизточник; по този начин можем да се научим да очакваме и да искаме всичко от Него, и с благодарение да приписваме на Него всичко, което получаваме. Защото това усещане на Божествените съвършенства е правилният учител, който да ни научи на багочестие, от което произтича нашата религия. Под благочестие имам предвид този съюз на страхопочитание и любов към Бога, който познанието за Неговите добри дарове вдъхновява. Защото, докато хората не почувствуват, че дължат всичко на Бога, че са пазени от Неговата бащинска грижа и че Той е източникът на всичките им благословения, така че не трябва да се търси нищо извън Него, те никога няма да Му се покорят в доброволно подчинение; докато не поставят цялото си щастие в Него, никога няма да предадате себе си напълно на Него в истина и искреност.
2. Познанието за Бога включва упование и страхопочитание
Следователно онези, които, разглеждайки този въпрос, се стремят да изследват каква е същността на Бога, само ни заблуждават с безплодни разсъждения – че за нас е от по-голям интерес да знаем какво същество е Бог и кои неща са угодни за Неговото естество. Каква полза има да се съгласим с Епикур в признаването на някакъв Бог, който е отхвърлил грижата за света и само се наслаждава в удоволствия? Накратко, каква полза има да познаваме Бог, с когото нямаме нищо общо? Следствието от нашето познание трябва да бъде, първо, да ни учи на почитание и страх, и, второ, да ни подбуди, под своето ръководство и поучение, да искаме всяко добро нещо от Него и когато бъде получено, да Му благодарим. Как може представата за Бога да влезе в ума ти без незабавно да подбуди мисълта, че тъй като си Негово създание, ти си задължен, чрез самия закон на създанието, да се покориш на Неговата власт? Че животът ти се дължи на Него? Че каквото и да правиш, трябва да е обърнато към Него? Ако е така, тогава несъмнено следва, че твоят живот е бедствено извратен, ако не е подреден в покорство към Него, тъй като неговата воля трябва да бъде закона на живота ни. От друга страна, твоята представа за Неговото естество не е ясна, ако не Го приемеш като източник и произход на всяко добро. От това ще произлезе и увереност в Него, и желание да Му останеш верен, ако извратеността на човешкия ум не водеше ума настрана от правилната посока на изследванията.
И така, преди всичко, набожният ум не си съставя никакъв Бог, а търси само единния истински Бог; нито си измисля за Него какъвто характер му е угодно, но е доволен Той да има характера, който самият Бог изявява за Себе Си, като винаги се пази с най-голяма прилежност да не наруши Неговата воля, да не се отклони с дръзка самонадеяност от правилния път. Който така познава Бога, осъзнавайки как Той управлява всички неща, уповава в Него като свой пазител и закрилник, и се оставя изцяло на Неговата вярност – като приема, че той е източник на всяко благословение, ако е в някакво затруднение или чувствува някаква нужда, незабавно се обръща към Неговата закрила и уповава на Неговата помощ – убеден, че Той е добър и милостив, се обляга на Него със сигурна увереност и не се съмнява, че, в божественото милосърдие, ще му бъде осигурена помощ във всяко време на нужда – признавайки Го за свой Баща и Господар, смята себе си задължен да почита Неговата власт във всичко, да почита Неговото величие, да се стреми към разширяването на Неговата слава и да се покорява на Неговите заповеди – смятайки го за справедлив Съдия, въоръжен със суровост за наказване на престъпления, вижда винаги пред себе си престола на съда. Стоейки в преклонение пред това, той обуздава себе си и се страхува да не предизвика гнева Му. Въпреки това, той не е толкова ужасен от мисълта за съда, че да желае да се оттегли, дори ако му се предостави средство за оттегляне; той Го възприема както като възмездител за нечести, така и като награда за праведните; защото разбира, че е еднакво присъщо на Неговата слава да събира и наказание за единия, и вечен живот за другия. Освен това, не само страхът от наказанието е това, което ни възпира от греха. Обичайки и почитайки Бога като свой Баща, зачитайки Го и покорявайки Му се като на свой Господар, дори и да нямаше ад, той би се разбунтувал срещу всякаква мисъл да Го нарани.
Това е чистото и истинно благочестие, а именно, упование в Бога, съчетано със сериозен страх – страх, който както включва в себе си съзнателно страхопочитание, така и носи със себе си законно поклонение, както е предписано от закона. И трябва да бъде по-внимателно отбелязано, че всички хора безразборно отдават почит на Бога, но много малко наистина Го почитат. Отвсякъде има изобилие на показни церемонии, но искреността на сърцето е рядка.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2000