| Назад | Напред | Глава Четвърта
4. ПОЗНАНИЕТО ЗА БОГА Е ЗАГЛУШЕНО ИЛИ ИЗВРАТЕНО ОТ НЕВЕЖЕСТВО ИЛИ ЗЛОБА
Раздели:
- Познанието за Бога е подтискано от невежество, като много отпадат в суеверие. Такива хора, обаче, са без извинение, тъй като тяхната заблуда е придружена от гордост и упоритост.
- Упоритостта е съдружник на безбожието.
- Никое основание не може да оправдае суеверието. Това се доказва първо от разума и второ от Писанието.
- Нечестивите никога не идват доброволно в Божието присъствие. Оттук идва и тяхното лицемерие. Затова, също, тяхното усещане за Божеството не ги води до добри резултати.
1. Суеверието.
Но макар опитът да свидетелствува, че във всички има божествено посадено семе на религия, едва ли се намира един на сто, който да го храни в сърцето си, и няма нито един, в който то да израства до зрялост; толкова далеч е то да произросте плод на времето си. Нещо повече, докато някои пропиляват себе си в суеверни ритуали, а други съзнателно се отвръщат нечестиво от Бога, резултатът е, че по отношение на истинското познание за Него всички са толкова извратени, че в никоя част на света не може да се намери истинско благочестие. Като казвам, че някои изпадат в суеверие, нямам предвид, че тяхната прекомерна глупост ги освобождава от вината; защото слепотата, в която се мъчат, почти непременно е придружена от суетна гордост и упоритост. Сместа от суета и гордост се проявява в това, че когато нещастниците наистина търсят Бога, вместо да се издигнат по-високо от самите себе си, както трябва да направят, те Го измерват според своята плътска глупост и, пренебрегвайки сериозното изследване, се отвличат, за да задоволят любопитството си в празни разсъждения. Затова и не Го осъзнават в характера, в който Той се изявява, но си Го представят това, което тяхното безразсъдство измисля. Докато тази бездна остава отворена, те не могат да направят и една стъпка без да се втурнат презглава към унищожение. С такава представа за Бога нищо от това, което те могат да се опитат да предложат като поклонение или покорство, не може да има някаква стойност в Неговите очи, защото това, което те почитат, не е Той, а бълнуванията и въображението на тяхното си сърце. Този извратен процес е превъзходно описан от Павел, когато казва, че “считайки себе си за мъдри, те оглупяха” (Рим. 1:22). Преди това той казва, че “извратиха се в своите бълнувания,” но за да не ги счете никой за невинни, след това добавя, че има причина да бъдат заслепени, защото, нежелаещи истинско изследване, приписващи на себе си повече, отколкото имат право да правят, те от своето си сърце се стремят към тъмнината, дори омайват сами себе си с извратени, суетни мисли. Следователно тяхната глупост, следствие не само от суетно любопитство, но и от порочно желание и надменна самоувереност в следване на забранено познание, не може да бъде извинена.
2. Съзнателно отвръщане от Бога
Изразът на Давид, (Псалм 14:1; 53:1) “Глупакът рече в сърцето си, Няма Бог,” се прилага предимно за онези, които, както ще стане явно след малко, заглушават естествената светлина и съзнателно правят себе си глупци. Виждаме как много хора, след като са се закоравили в дръзкия път на греха, безумно отхвърлят всякакво напомняне за Бога, дори когато им е спонтанно внушавано отвътре, чрез естествените чувства. За да покаже колко отвратителна е тази лудост, псалмистът ги описва като откровено отричащи, че има Бог, защото, макар да не отричат Неговата същност, те отричат Неговата справедливост и провидение и Го представят като седящ бездейно в небето. Нищо не е по-противно на Божието естество от това да отхвърли управлението на света, оставяйки го на случайността, и така да не вижда всички престъпления на хората, че те да могат да своеволствуват с безнаказаност в своите зли пътища; от което следва, че всеки човек, който се отпуска в самоувереност след като е заглушил всякакъв страх от Божествения съд, всъщност отрича, че има Бог. Като справедливо наказание за нечестивите, след като са затворили очите си, Бог прави сърцата тъпи и натежали, и затова те гледайки, не виждат (Мат. 13:14-15; сравни Исая 6:9-10 и Пс. 17:10). Наистина, Давид е най-добрият тълкувател на собствените си думи, когато на друго място казва, че нечестивият “няма страх от Бога в очите си” (Пс. 36:1) и, отново, “в сърцето си казва, Бог е забравил; скрил е лицето Си; никога няма да види” (Пс. 10:11).
Така, макар да са принудени да признаят, че има някакъв Бог, те, обаче, Го лишават от Неговата слава като отричат Неговата сила. Защото, както Павел заявява, “Ако ние сме неверни, Той остава верен, защото не може да отрече сам Себе Си” (2 Тим. 2:13); така че онези, които си правят мъртъв и ням идол, настина отричат Бога. Нещо повече, трябва да се отбележи, че макар те да се борят със собствените си убеждения и охотно игонват Бога не само от собствените си умове, но и от небето, тяхното безумие никога не е така пълно, че да ги освободи от това да бъдат привлечени пред Божествения съд. Все пак, тъй като никакъв страх не ги възпира от това да се противопоставят със сила на Бога, докато те са движени от този сляп нагон, не може да се отрече, че преобладаващото състояние на ума им по отношение на Него е дивашко невежество.
3. Не трябва да моделираме Бога според собствените си прищявки
Така суетният предлог, който много хора използват, за да прикрият своето суеверие, е опроверган. Те смятат, че е достатъчно да имат някаква религиозна ревност, колкото и абсурдна да е, без да отчитат, че истинската религия трябва да бъде съобразена с Божията воля като свой непогрешим стандарт; че Той никога не може да отрича сам Себе Си и не е призрак или фантом за да бъде преобразяван според капризите на всеки отделен човек. Лесно е да видим как суеверието, със своите лъжливи тълкувания, се подиграва на Бога докато се опитва да Му угоди. То обикновено се залавя само за неща, за които Той е заявил, че нямат никаква стойност, докато презрително пренебрегва или дори неприкрито отхвърля нещата, които Той открито заповядва или за които сме уверени, че са Му угодни. Следователно онези, които създават въображаемо поклонение, се покланят и обожават само своите щури фантазии; всъщност, те никога не биха посмели така да си играят с Бога, ако предварително не Го бяха измислили според своите детински схващания. Затова и това смътно и буждаещо мнение за Божеството е наречено от апостола незнание за Бога: “Но тогава, когато не познавахте Бога, вие робувахте на ония, които по естество не са богове” (Гал. 4:8). И на друго място заявява, че ефесяните са били “без Бог” (Еф. 2:12) във времето, когато са се лутали без никакво точно познание за Него. Поне в това отношение има малко значение дали вярваш в съществуването на един Бог или на множество богове, тъй като и в двата случая, като се отклоняваш от истинския Бог, не ти остава нищо освен един отвратителен идол. Следователно, остава да заключим заедно с Лактанций (Instit.Div. lib i. 2,, 6,), “Никоя религия не е истинска, ако не е съобразена с истината.”
4. Лицемерие
Към тази грешка те добавят и втора, а именно, че когато мислят за Бога, това е против тяхната воля; като никога не се приближават до Него ако не бъдат привлечени в Неговото присъствие, и когато са там, вместо доброволния страх, произтичащ от почитта към Божественото величие, чувствуват само онзи принуден и робски страх, наложен от Божествения съд, съд, от който, поради невъзможността да избягат, те са принудени да се страхуват, но в същото време, докато се страхуват от него, те също го и мразят. Поговорката на Стаций важи за неблагочестието, и то само за него: “Страхът е този, който първи е въвел боговете в света” (Theb. lib. i. ). Онези, чиито наклонности са в противоречие с Божията справедливост, знаейки, че Неговият съд е бил издигнат за наказване на престъпленията, искрено желаят този съд да бъде премахнат. Под влияние на това чувство те всъщност воюват против Бога, тъй като справедливостта е едно от Неговите същностни качества. Осъзнавайки, че винаги са подвластни на Неговото могъщество, че и съпротивата, и избягването са невъзможни, те се страхуват и треперят. Затова, за да не изглежда, че осъждат величие, от което всички се страхуват, те прибягват към някакъв вид религиозен обред, като през това време никога не престават да омърсяват себе си с всякакъв вид пороци, и прибавят престъпление върху престъпление, докато нарушат святия закон на Господа във всяко едно от неговите изисквания и свеждат до нищо Неговата праведност; във всички обстоятелства те не са възпирани от своето приличие на страх дотолкова, че да не се впускат и наслаждават в нечестие, избирайки да задоволяват своите плътски нагони вместо да ги обуздават с юздата на Святия Дух.
Но тъй като тази сянка на религия (тя едва ли дори заслужава да бъде наречена сянка) е лъжлива и суетна, лесно е да заключим колко много това объркано познание за Бога се различава от онова благочестие, което е вложено в гърдите на вярващите и от което произлиза истинската религия. И въпреки това лицемерите, с хитроумни криволичения, охотно демонстрират колко са близо до Бога, докато в същото време се отдалечават от Него. Защото макар целият живот да трябва да бъде един вечен процес на покорство, те се бунтуват без страх в почти всички свои действия и се стремят да Го умилостивят с няколко нищожни жертви; когато трябва да Му служат с цяло сърце и със свят живот, те се стремят да си осигурят Неговото благоразположение чрез глупави изобретения и ритуали без стойност. И дори се отдават още повече на своите унизителни удоволствия, защото си въобразяват, че могат да изпълнят своя дълг към Него с безсмислени жертви; накратко, когато тяхната увереност трябва да почива в Него, те Го оставят настрана и уповават на създания. Накрая въвличат себе си в такъв лабиринт от грешки, че тъмнината на невежеството скрива и в крайна сметка заглушава онези искри, които са били предназначени да им покажат Божията слава. Все още, обаче, продължава да съществува убеждението, че съществува някакво Божество, като растение, което не може да бъде напълно изкоренено, макар че е толкова извратено, че е способно да произведе само най-лошия плод.
И така, сега имаме дори по-силно доказателство за аргумента, който сега защитавам, а именно, че усещането за Божеството е естествено вложено в човешкото сърце, защото дори самите нечестиви са принудени да го признаят. Когато не са притеснени, те могат да се присмиват на Бога, и да говорят дръзко и многословно с пренебрежение към Неговото могъщество; но когато покаквато и да е причина ги нападне отчаяние, то ги подбужда да Го търсят и да изговарят молитви за да Го призовават, доказвайки, че не са напълно невежи относно Бога, а извратено са подтискали чувства, които е трябвало преди това да бъдат изявени.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2000