| Назад | Напред | Глава Седемнадесета
17. КАК ДА СЕ ИЗПОЛЗВА УЧЕНИЕТО ЗА ПРОВИДЕНИЕТО.
Тази глава може за удобство да се раздели на две части:
- Общо обяснение на учението за Божественото Провидение, доколкото то спомага за нестевлението и утешението на праведните, раздел 1 и особено раздели 2-12. първо, обаче, има опровержение на онези, които отричат, че светът е управляван от тайната и неизследима Божия воля; и на онези, които хвърлят вината за всяко нечестие върху Бога и нелепо твърдят, че упражняването в благочестие е безполезно, р. 2-5. след това е добавено свято разсъждение върху Божественото Провидение, което, в случая с преуспяването, е изобразено в самия живот, р. 6-11.
- Решение на две възражения от текстове на Писанието, които приписват покаяние на Бога и говорят за нещо като отменяне на Неговите постановления.
Раздели.
- Обобщение на учението за Божественото Провидение.
- Опровержение чрез текстове от Писанието на светското отричане, че светът е управляван от тайната Божия воля. Спасителна воля.
- Това учение за тайната Божия воля в управлението на света не подкрепя нито безбожието на едните, които хвърлят вината за своето нечестие върху Бога, нито заядливостта на другите, които отхвърлят обстоятелствата, нито грешката на онези, които пренебрегват задълженията на религията.
- По отношение на бъдещите събития учението за Божественото Провидение не противоречи на съзнателността в действията на човека.
- По отношение на миналите събития е нелепо да се твърди, че престъпленията не трябва да се наказват, защото били в съответствие с Божествените постановления
- Свято размишление върху Божественото Провидение.
- Продължение на размишленията за Провидението.
- Продължение на размишленията за Провидението.
- Продължение на размишленията.
- Обяснение на правилното използване на второстепенните причини.
- Когато праведните станат небрежни или безразсъдни в изпълнението на дълга си, Провидението им напомня за грешката им.
- То осъжда нечестията на неправедните.
- То произвежда правилен възглед за бъдещето, правейки Божиите слуги благоразумни, прилежни и действени.
- То ги прави да се оставят на Божията мъдрост и всемогъщество и в същото време ги прави прилежни в тяхното призвание.
- Продължение на размишленията.
- Използване на тези размишления.
- Във втората част на главата, справяне с две възражения.
- Защо се приписва разкаяние на Бога.
- Второ възражение, че Писанието говори за отменяне на Божествените постановления. Отговор на възражението. Отговорът потвърден с един пример.
(Тълкуване на Божественото Провидение по отношение на миналото и бъдещето, 1-5)
1. Смисълът на Божиите пътища.
Нещо повече, такава е склонността на човешкия ум да се впуска в празни лукавства, че става почти невъзможно за онези, които не виждат разумната и правилна употреба на това учение, да избягнат вплитането в сложни трудности. Затова ще бъде уместно тук да обърна внимание на целта, която Писанието има предвид, учейки, че всички неща са Божествено предопределени.
И трябва да се отбележи, първо, че Божието Провидение трябва да се приема по отношение и на миналото, и на бъдещето; и второ, че управлявайки всички неща, то работи понякога чрез обстоятелства, друг път без обстоятелства, а понякога и против обстоятелствата. Накрая, целта на Бога е да покаже, че се грижи за целия човешки род, но е особено действен в управлението на Църквата, за която се грижи с по-голямо внимание. Нещо повече, трябва да добавим, че бащинското благоволение и добронамереност, както и суровостта на Бога в осъждението, често се виждат ясно в целия ход на Неговото Провидение, но понякога, тъй като причините за събитията са скрити, е възможно да възникне мисълта, че човешките дела се движат от слепия импулс на Съдбата, или нашето плътско естество ни подтиква да говорим така, като че ли Бог се наслаждава да си играе с хората като с топки. Вярно е, че ако с тихи и спокойни умове сме склонни да се учим, ще стане подробно изявено, че Божията воля е в съответствие с най-висшия разум, че Неговата воля е била или да научи Своите хора на търпение, поправи техните извратени страсти, укроти тяхната алчност, да ги свикне на себеотрицание, и да ги издигне от апатията; или, от друга страна, да събори горделивите, да победи хитростта на нечестивите, и да обърка заговорите им. Както и да избягват причините от нашия поглед, ние трябва да бъде уверени, че те всички са в Него и затова да възкликваме с Давид, “Господи Боже мой, Ти си сторил много чудеса; и Твоите мисли заради нас не е възможно да ги изложи някой пред Теб; ако бих поискал да ги изявя и разкажа, те превишават всяко преброяване” (Пс. 40:5). Защото докато нашите нещастия трябва винаги да ни напомнят за нашите грехове, та наказанието да ни подтикне към покаяние, нещо повече, виждаме, че има нещо повече в тайната воля на Неговия Баща от това да наказва всеки според това, което той заслужава. Защото Той каза за човека, който беше роден сляп, “нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела” (Йоана 9:3). Тук, където нещастието предшествува дори раждането, нашият плътски разум мърмори, като че ли Бог е бил немилостив, като поразява така онези, които не са съгрешили. Но Христос заявява, ако очите ни са достатъчно отворени, трябва да разбираме, че в това представление се изявява ярко славата на Неговия Баща.
Ние трябва да сме скромни, не като да принуждаваме Бога да ни дава сметка, а така да почитаме Неговите скрити съдби, че да смятаме Неговата воля за най-добрата от всички причини. Когато небето е покрито с гъсти облаци и се повдигне силна буря, тъмнината, която е пред очите ни, и гърмът, който удря в ушите ни и вцепенява сетивата ни с ужас, ни прави да си въобразяваме, че всяко нещо е хвърлено в смут, макар че на самото небе всичко продължава да бъде тихо и спокойно. По същия начин, когато бурния ход на човешките дела ни прави неспособни да звемаме решение, ние въпреки това трябва да твърдим, че Бог, в чистата светлина на Своята праведност и мъдрост, държи всички тези смутове в пълно подчинение и ги води към тяхната правилна цел. И определено по този въпрос много хора показват чудовищно невежество, въобразявайки си, че подчиняват Божиите дела на своите планове, и обсъждат Неговите тайни решения, както и прибързано преценяват неизвестните неща и то с по-голяма увереност отколкото когато съдят делата на смъртните хора. Кое може да бъде по-безумно от това да показваме скромност към хората, които са ни равни, и избираме по-скоро да възпрем преценките си вместо да си навлечем обвинение в безразсъдство, а в същото време арогантно да обиждаме скритите Божии съдби, съдби, за които подобава да издигаме и почитаме.
2. Божието управление трябва да бъде гледано с уважение!
Следователно, никой човек не може правилно и полезно да размишлява върху Божието провидение освен онзи, който осъзнава, че става въпрос за неговия Създател и Създателя на света, и в упражняването на смирението, което подобава, изявява и страх, и почитание. Затова в наши дни толкова много кучета разкъсват това учение с отровни зъби, или поне го атакуват с лаенето си, отказвайки да разрешат на Бога повече свобода отколкото техния разум позволява. Също, с каква ярост сме атакувани за това, че не се задоволяваме с предписанията на Закона, в които е обхваната Божията воля, и затова че твърдим, че светът се управлява от Неговите скрити решения? Като че ли нашето учение е въображение на нашия мозък, а не е изрично заявено от Духа и повторено в многобройни форми на изразяване! Тъй като някакво чувство на срам все пак ги възпира от това да посмеят да бълват богохулствата си срещу небето, та да дадат повече израз на своята ярост, те предпочитат да се заяждат с нас.
Но ако откажат да признаят, че всяко събитие, което става в света, е управлявано от неизследимата Божия воля, нека да обяснят в какъв смисъл Писанието заявява, че “съдбите Му са голяма бездна” (Пс. 36:6). Защото когато Мойсей възкликва, че Божията воля “не е на небето, та да кажеш: Кой ще се качи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме? Нито е оттатък морето, та да кажеш: Кой ще премине морето за нас да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме?” (Вт. 30:12, 13), защото е била разбираемо обяснена в закона, следва, че трябва да има и друга воля, която е описана като “дълбока бездна.” Именно за тази воля Павел възкликва, “О колко е дълбоко богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му! Защото ‘Кой е познал ума на Господа, или кой му е бил съветник?” (Рим. 11:33, 34; ср. Ис. 40:13-14). Вярно е, че в закона и в благовестието са обхванати тайни, които далеч надхвърлят мярката на нашите разбирания; но тъй като Бог, за да даде на Своите хора способност да разбират онези тайни, които Той е благоволил да разкрие в Своето Слово, просвещава умовете им с дух на разбиране (Йов 20:3 или Ис. 11:2), те вече не са бездна, път, по който могат да вървят в безопасност – светило за краката им (Пс. 118:105) – светлина за живот (ср. Йоана 1:4; 8:12) – училище за ясната и сигурна истина. Но възхитителният начин на управление на света правилно е наречен бездна, защото, макар че лежи скрит от нас, той трябва да бъде почитан със страх.
Мойсей красиво изразява двата възгледа с няколко думи. “Тайните неща,” казва той, “принадлежат на Господа нашия Бог, а откритите принадлежат на нас и на децата ни завинаги” (Вт. 29:29). Виждаме как ни заповядва не само прилежно да разсъждаваме върху закона, но и да гледаме с почитание към тайното Божие Провидение. Също, книгата Йов, за да държи умовете ни в смирение, съдържа описание на тази възвишена тема. Авторът на книгата, след като дава просторно описание на вселената и обсъжда подробно Божиите дела, накрая добавя, “Ето, това са само част от пътищата Му; и колко малко шепнене чуваме за Него!” (Йов 26:14). По която причина той, на друго място, разграничава между мъдростта, която обитава в Бога, и мярката на мъдрост, която е дал на човека (Йов 28:21, 23). След като обсъжда тайните на природата той казва, че мъдростта “е скрита от очите на всички живи”; че “Бог разбира пътя й.” Малко след това той добавя, че е казано, че тя може да бъде изследвана; защото “каза на човека: Ето, страх от Господа, това е мъдрост.” За това говорят думите на Августин, “Тъй като не знаем всичко, което Бог прави по отношение на нас по най-добрия ред, ние трябва добронамерено да действуваме според Закона и в някои неща да оставяме да дйествуват спрямо нас според Закона, тъй като неговото Провидение е непроменим Закон” (August. Quest. lib. 83 c. 27). Следователно, тъй като Бог взема за Себе Си правото да управлява света, право, което е непознато за нас, нека да бъде наш закон на скромност и трезвост да приемем Неговата върховна власт относно Неговата воля като наше единствено правило за справедливост и най-съвършена кауза за всички неща – не абсолютната воля, наистина, за която софистите дърдорят, когато чрез нечисто и безбожно разделяне отделят Неговата праведност от Неговата сила, а универсалното ръководно Провидение, от което не произтича нищо, което не е право, макар и причините за него да остават скрити.
3. Божието Провидение не ни освобождава от отговорност.
Онези, които са се научили на тази скромност, нито ще мърморят срещу Бога за миналите нещастия, нито ще Го обвиняват за своето си нечестие, както Омировият Агамемнон прави – “Ego d’ ouk hitios eimi, alla Zeus kai moira,” “Обвинявайте не мен, а Юпитер и съдбата.” От друга страна, те няма като младежа на Плавт да унищожат себе си в отчаяние, като че ли са отнесени от съдбата. “Обстоятелствата винаги са несигурни; вместо да правят това, което планират, хората само изпълняват съдбата си: ще бързам към скалата и там ще привърша моята съдба и моя живот.” Нито пък, по примера на друг, ще използват Божието име като прикритие за своите престъпления. Защото в друга комедия Ликонид се изразява така: “Бог ме накара: Вярвам, че боговете пожелаха така. Аз знам, че ако те не го желаеха, то нямаше да бъде извършено.” Вместо всичко това те ще изследват и ще се учат от Писанието на това, което е угодно на Бога, и под ръководството на Духа ще се стремят да го постигнат. Подготвени да следват Бога навсякъде, където ги призове, те ще покажат с примера си, че нищо не е по-полезно от познанието на това учение, което извратените хора незаслужено атакуват, защото понякога с него нечестиво се злоупотребява.
Нечестивите така се хвалят със своите глупави детинщини, че почти, както се казва, объркват небето със земята. Ако Господ е отбелязал момента на нашата смърт, той не може да бъде избягнат – излишно е да се стараем и да се предпазваме. Следователно, когато някой не се наема да ходи по път, за който чува, че е пълен с разбойници; когато друг вика лекар и се пълни с лекарства поради здравето си; трети се въздържа от груба храна, за да не нарани болнавия си организъм; а четвърти се страхува да живее в нестабилна къща; накратко, когато всички измислят и с големи усилия прокарват пътища, по които да достигнат целта на своите желания; те или всички са ненужни лекарства, използвани за да бъде поправена Божията воля, или Неговото сигурно постановление не определя границите на живота и смъртта, здравето и болестта, мира и войната и други неща, които хората според своето желание и нежелание се стремят чрез своите си усилия да осигурят или да избягнат. И тези дреболии трябва да ни водят дори до заключението че молитвите на праведните са неправилни, да не кажем излишни, тъй като те молят Господа да промисли за неща, които е постановил от вечността. И тогава, приписвайки всичко, което става, на Божието Провидение, те се правят, че не виждат Този, Който очевидно го е направил. Някой убиец е убил нукой почтен гражданин? Той, казват те, е извършил Божията воля. Някой е извършил кражба или прелюбодейство? Деянието е било предвидено и наредено от Господ, човекът е служител на Неговото провидение. Някой син е очаквал с безразличие смъртта на баща си без да се опита да го лекува? Не е можел да се противопостави на Бога, Който е предопределил така от вечността. Така всички престъпления получават имена на добродетели, тъй като били в съответствие с Божественото предопределение.
4. Божието провидение не ни освобождава от дължимото благоразумие.
По отношение на бъдещите събития Соломон лесно примирява човешкото благоразумие с божественото провидение. Защото докато осмива глупостта на онези, които си позволяват да предприемат нещо без Бога, като че ли не са управлявани от Неговата ръка, на друго място той се изразява така: “Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му” (Пр. 16:9); показвайки, че вечните Божии постановления по никакъв начин не ни пречат, под Неговата воля, да промисляме за себе си и да подреждаме делата си. И причината за това е ясна. Защото онзи, който е определил границите на живота ни, едновременно с това ни е възложил грижата за него, осигурил ни е средства за запазването му, предупредил ни е за опасностите, на които сме изложени, и ни е дал предупреждения и лекарства, за да не бъдем затрупани от незнанието си. И така, нашето задължение е ясно, а именно, тъй като Господ ни е поверил защитата на живота ни – да го защитаваме; тъй като Той ни дава Своята помощ – да я използваме; тъй като Той ни предупреждава за опасности – да не се втурваме безумно; тъй като ни дава лекарства – да не ги пренебрегваме. Но се казва, че смъртни опасности няма да ни наранят, а на смъртните опасности не може да се противостои с никакви предпазни мерки. Но ако опасностите не са смъртоносни просто защото Господ ни е снабдил със средства да ги отблъскваме и преодоляваме? Вижте доколко вашето мислене е в съответствие с реда на божественото действие: Вие заключавате, че срещу опасността не трябва да се предпазваме, защото, ако не е смъртна, ще се избавите без предпазни мерки; докато Господ ви заповядва да да се пазите срещу нея именно защото Той е наредил тя да не е смъртна. Тези безумни кавгаджии пропускат онова, което е ясно пред техните очи, а именно, че Господ е снабдил хората с уменията на предпазливостта и благоразумието, за да ги използват в сътрудничество с Неговото провидение в запазването на живота им; докато, обратното, поради пренебрежение или ленивост, те довеждат върху себе си злините, които Той е изпратил към тях. Как става така, че един предвидлив човек, докато внимава за своята безопасност, се избавя от надвисналите злини; докато глупавия, поради неразумно безразсъдство, загива, освен ако не се приеме, че благоразумието и глупостта в двата случая са инструменти на Божественото действие? Бог е благоволил да скрие от нас всички бъдещи събития, за да се подготвяме за тях като несигурни, и да не преставаме да използваме дадените ни предпазни мерки, докато те бъдат преодоляни или са се оказали твърде големи за нашите възможности. Затова и преди това отбелязах, че Божието Провидение не се намева просто; но, като използва обстоятелствата, възприема видима форма.
5. Божието провидение не оправдава нашето нечестие.
Спорд същия тип хора миналите събития се приписват неправилно и неразумно на простото провидение. Тъй като всички случайности зависят от него, следователно, нито кражбите, нито прелюбодействата, нито убийствата биват извършвани без намесата на божествената воля. Тогава, питат те, защо трябва убиецът да бъде наказван за това, че е ограбил онзи, когото Господ е решил да накаже с бедност? Защо трябва убиецът да бъде наказван за това, че е убил онзи, чийто живот Господ е прекъснал? Ако всички такива хора служат на Божията воля, защо да бъдат наказвани? Аз отричам, че те служат на Божията воля. Защото не можем да кажем, че онзи, който бива движен от нечестив ум, изпълнява служение под Божието постановление, когато той само следва своите зли желания. Покорява се на Бога онзи, който, бивайки обучен в Неговата воля, бърза в посоката, в която Бог го призовава. Но как биваме обучени освен чрез Неговото Слово? Следователно, тъй като това, което трябва да имаме предвид като действуваме, е волята, заявено в Неговото Слово, Бог не изисква от нас нищо друго освен онова, което ни заповядва. Ако замисляме нещо обратно на Неговите предписания, това не е покорство, а неподчинение и престъпление. Но ако Той не го е пожелал, ние не бихме могли да го направим. Признавам това. Но като действуваме нечестиво, правим ли това с цел да Му се покорим? Със сигурност Той не заповядва това. Не, ние се втурваме не като мислим какво желае Той, а така подбуждани от нашите си страстни похоти, че, съзнателно се бунтуваме против Него. И по този начин, докато действуваме нечестиво, ние служим на Неговото праведно предопределение, тъй като в Своята безгранична мъдрост Той знае добре как да използва лошите оръдия за добри цели. И виждаме колко абсурден е този начин на разсъждение. Такива хора биха направили престъпленията да не се наказват в техните извършители, защото не били извършени без Божието определение.
Допускам и нещо повече – че крадците и убийците, и другите злотворци, са оръдия на Божието Провидение, тъй като са използвани от самия Господ да изпълняват присъди, които Той е решил да нанесе. Но отричам, че това представлява оправдание за техните злодеяния. Защо? Дали те въвличат Бога в същото нечестие заедно със себе си, или дали прикриват извратеността си с Неговата праведност? Те не могат да оправдаят себе си, защото тяхната собствена съвест ги осъжда: те не могат да обвинят Бога, тъй като сами в себе си съдържат цялото нечестие, и нищо не е в Него освен законната употреба на тяхното нечестие. Но се казва, че Той действува чрез тях. И откъде, питам аз, идва вонята от мъртвото тяло, което бива изложено и гние на горещината от слънцето? Всички виждат, че тя е възбудена от слънчевите лъчи, но никой поради това не казва, че лошата миризма е в тях. По същия начин, когато естеството и вината за нечестието принадлежат на нечестивия, защо трябва да се смята, че Бог извършва някаква нечистота, когато го използва като Свое оръдие според благоволението Си? Така отхвърляме това кучешко заяждане, което наистина лае отдалеч срещу Божията справедливост, но не може да я достигне!
(Размишления върху Божиите пътища в Неговото провидение: щастието в това да разпознаваш действията на провидението, 6-11)
6. Божието провидение като утеха за вярващите.
Тези клевети, или по-скоро безумни бълнувания, ще бъдат лесно разсеяни от едно чисто и свято размишляване върху Божественото Провидение, размишляване, каквото благочестието изисква, та от него да извлечем най-добрия и най-сладкия плод. Така християнинът, като е напълно уверен, че всичко става според Божията наредба и че нищо не става случайно, винаги ще насочва погледа си към Него като главната причина за събитията, като в същото време отдава дължимото място на второстепенните причини. След това той няма да има съмнение, че специално провидение бди за неговото запазване и няма да пострада от нищо, което да не се обърне за негово добро и безопасност. Но тъй като действите на провидението е първо с хората и след това с другите създания, той ще бе се чувствува уверен, е Божието провидение владее и над двете. По отношение на хората, добри или лоши, той ще признае, че техните решения, желания, цели и способности са така под Неговата ръка, че Той има пълната власт да ги обърне във всякаква посока и да ги ограничава според желанието Си.
Фактът, че специално провидение бди над безпасността на вярващите, се свидетелствува от огромен брой най-ясни обещания. “Възложи на Господа това, което ти е възложил, и Той ще те подпре; никога не ще допусне да се поклати праведният” (Пс. 55:22; ср. Пс. 54:23). “И всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас” (1 пет. 5:7). “Който живее под покрива на Всевишния, той ще обитава под сянката на Всемогъщия” (Пс. 91:1; 90:1). “Който докосва вас, докосва зеницата на окото Ми” (Зах. 2:8). “Имаме укрепен град: Господ ще назначи спасение за стените и укрепленията” (Бит. 15:1; Ер. 1:18; 15:20). “Може ли жена да забрави сучещото си дете, та да не се смили над детето на утробата си? Обаче, те ако ида забравят, Аз все пак няма да те забравя” (Ис. 49:15). Нещо повече, главната цел на историческите книги на Писанието е да покажат, че пътищата на Неговите светии са така внимателно пазени от Господа, че да ги предпази дори да не ударят крака си в камък (ср. Пс. 91:12).
Следователно, както преди малко правилно оборихме възгледа на онези, които си измислят общо провидение, което не благоволява да се грижи специално за всяко създание, така е от най-голяма важност специално да осъзнаем тази грижа към нас самите. Затова нашият Спасител, след като заявява, че дори едно врабче не пада на земята без това да е волята на Неговия Баща (Мат. 10:29), незабавно прави извода, че тъй като сме по-ценни от много врабчета заедно, ние трябва да смятаме, че Бог се грижи по-внимателно за нас (Мат. 10:31). Той дори отива до там, че да ни уверява, че и космите по главата ни са преброени (Мат. 10:30). Какво повече можем да желаем, ако дори един косъм от нашата глава не може да падне, ако това не е по Неговата воля? Говоря не просто за човешкия род като цяло. Тъй като Бог е избрал Църквата за Свое жилище, не може да има съмнение, че като я управлява, Той дава специални изявления на Своята бащинска грижа.
7. Божието провидение в преуспяването.
Като е утвърден от тези обещания и примери, Божият служител ще добави текстовете, които учат, че всички хора са под Неговата власт, било то за да спечели умовете им или да обуздае тяхното нечестие и да им попречи да вредят. Защото Господ е Който ни дава благоразположение, не само в онези, които ни желаят доброто, но и в очите на египтяните (Изх. 3:21), като по различни начини побеждава злобата на нашите врагове. Понякога Той ги лишава от всякакъв разум, така че да не могат да предприемат нищо мъдро или трезво. По този начин Той изпраща Сатана да бъде лъжа в устата на всички пророци, за да заблуди Ахав (3 Царе 22:22), чрез съвета на младежите така заслепи Ровоам, че неговата глупост го лиши от царството му (3 Царе 12:10, 15). Понякога, когато им оставя някакъв разум, Той така ги изпълня с ужас и така ги слисва, че не могат да желаят, нито да планират изпълнението на онова, което са замислили. Понякога също, след като им позволява да опитат това, което страстта и яростта им внушават, Той навреме ги прекъсва и не им позволява да завършат това, което са започнали. Така съветът на Ахитофел, който би бил смъртоносен за Давид, беше провален преди времето си (2 Царе 17:7, 14). Така, за доброто и безопасността на Своите хора Той управлява всички създания, дори и самия дявол, който, както виждаме, не смее да опита нищо против Йов без Неговото позволение и заповед (Йов 1:12).
Това познание задължително е последвано от благодарност в преуспяването, търпение в нещастието и невероятна сигурност за бъдещите времена. Следователно, всяко нещо, което се оказва ползотворно и според волята на християнина, той ще го припише изцяло на Бога, било то че е опитал Неговото благоволение чрез посредничеството на хора, или е бил подпомогнат от неодушевени създания. Защото той ще разсъждава в себе си така: Определено Господ е този, Който предразположи умовете на тези хора в моя полза, привързвайки ги към мен, за да ги направи оръдия на Своята доброта. При изобилна жътва ще мисли, че Господ е който внимава на небето, та небесата да внимават на земята, и самата земя да внимава за своето потомство; в други случаи Той няма да има съмнение, че дължи целия си успех на божественото благословение, и, увещаван от толкова много обстоятелства, че чувствува, че е невъзможно да бъде неблагодарен.
8. Сигурността относно Божието провидение ни помага във всички нещастия.
Ако някакво нещастие го сполети, той веднага ще издигне ума си към Бога, Чиято ръка е най-действена в това да влага в нас търпение и тиха умереност на ума. Ако Йосиф беше съсредоточил мислите си върху предателството на своите братя, той никога не би възстановил братската си любов към тях. Но обръщайки се към Господа, той забрави раната и беше така склонен към доброта и милост, че дори доброволно утешава братята си, казвайки им, “Сега не скърбете, нито се окайвайте, че ме продадохте тук, понеже Бог ме изпрати пред вас, за да опази живота.” “Вие наистина намислихте зло против мен; но Бог го намисли за добро” (Бит. 45:5; 50:20). Ако Йов се беше съсредоточил върху халдейците, от които беше ограбен, той незабавно би бил изпълнен с мъст, но разпознавайки Господната ръка, утеши себе си с това най-красиво чувство: “Господ даде, Господ отне; да бъде благословено Господнето име” (Йов 1:21). Така когато Давид беше нападнат от Семей с камъни и проклятия, ако беше съсредоточил очите си върху човека, би подикнал своите хора да отмъстят за раните; но осъзнавайки, че той не действува без подтик от Господа, ги успокоява. “Остави го да кълне,” казва той, “защото Господ му е заповядал” (2 Царе 16:11). Със същата юзда той на друго място възпира своята прекомерна скръб, “Онемях, не си отворих устата, защото Ти направи това” (Пс. 39:9). Ако няма по-ефективно лекарство за гнева и нетърпението, със сигурност не е малък напредъкът на онзи, който се е научил така да разсъждава върху Божественото Провидение, че да може винаги да довежда ума си до тези мисли, Господ го е пожелал, следователно трябва да го понеса; не само защото е незаконно да се боря с Него, но и защото Той не желае нищо, което не е праведно и уместно. Всичко се свежда до това. Когато сме несправедливо нападани от хора, пренебрегвайки тяхната злоба (което само може да утежни скръбта ни и да настрои умовете ни за възмездие), нека да помним, че трябва да се издигнем до Бога и да се научим да смятаме за сигурно, че всичко, което някой враг нечестиво извършва срещу нас, е позволено и е изпратено по Божията праведна наредба.
Павел, за да подтисне нашето желание да отмъщаваме за несправедливостта, мъдро ни напомня, че воюваме не срещу плът и кръв, а срещу нашия духовен враг даволът, за да се приготвим за битката (Еф. 6:12). Но за да подтиснем всички подбуди на страстта, най-полезно е да осъзнаваме, че Бог дава способност на дявола, както и на всички нечестиви, да воюва, и седи като съдия, за да изпита нашето търпение.
Но ако нещастията и бедствията, които ни притискат, стават без посредничеството на хора, нека си припомним учението за Закона (Вт. 28:1ff.), че всяко преуспяване произхожда от Божието благословение и че всяко нещастие произхожда от Неговото проклятие. И нека да треперим от ужасното порицание, “И ако от това не се поправите към Мен, но ходите противно на Мен, тогава ще ходя и Аз противно на вас” (Лев. 26:23, 24). Тези думи осъждат нашата затъпялост, когато според нашите плътски чувства, смятайки, че всичко, което става е по някакъв начин случайно, ние нито биваме съживени от Божията доброта за да Му се поклоним, нито Неговите удари ни подбуждат към покаяние. И именно по тази причина Еремия (Пл.Ер. 3:38) и Амос (Амос 3:6) спореха разгорещено спореха с юдеите за това, че не вярват, че и доброто и злото идват от Божията наредба. В същия смисъл са думите в Исая, “Аз създавам светлината и творя тъмнината; правя мир, творя и зло! Аз, Господ, съм Който правя всичко това” (Ис. 45:7).
9. Не пренебрегвайте вторичните причини!
В същото време християнинът няма да пренебрегва второстепенните причини. Защото, макар да смята онези, чрез които бива облагодетелствуван, за служители на божествената доброта, той няма поради това да ги подмине, като че ли тяхната доброта не заслужава благодарност, а чувствувайки се искрено задължен към тях, с готовност ще признае дълга си и ще се старае, според способностите си, да се отплати. Накратко, в благословенията, които получава, той ще почита и възхвалява Бога като първостепенна причина, но също и ще почита хората като негови служители и ща осъзнава истината, че по Божията воля той е под задължение към онези, чрез чиято ръка Бог е благоволил да му покаже добротата Си. Ако понесе някаква загуба поради небрежност или неблагоразумие, той наистина ще вярва, че е Господната воля това да стане, но в същото време ще припише вината на себе си. Ако някой, за който е бил длъжен да се грижи, но се е отнесъл небрежно, е отнесен от болест, макар да осъзнава, че човекът е достигнал границата, отвъд която е невъзможно да премине, с това той няма да намали своята вина, а, тъй като не е бил прилежен да изпълни вярно дълга си към него, ще се чувствува така, като че човекът е починал поради неговата престъпна небрежност. Далеч по-малко там, където, в случаи на кражба и убийство, е имало измама и преднамерена злоба, той ще ги оправдава с Божественото Провидение, но в едно и също престъпление ще разпознава и Божията справедливост, и човешкото нечестие, както всяко от тях е отделно изявено.
Но особено при бъдещите събития той ще отчита такива второстепенни причини. Ако не е останал в бедствие без човешка помощ, която може да използва за своята безопасност, той ще я сметне за божествено благословение; но с това няма да бъде ленив да вземе мерки или да се бави в използването на помощта от онези, които притежават средствата да му помогнат. По отношение на всяка помощ, която създанията могат да му предоставят като ръце, които са му дадени от Господа, той ще ги използва като законни оръдия на Божественото Провидение. И тъй като е несигурен какъв ще е резултатът от каква да е работа, с която се заема (освен че знае, че във всичко Господ ще промисли за негово добро), той ревностно ще се стреми към онова, което смята за най-добро, доколкото неговите способности му позволяват да прецени. Като предприема своите мерки, той няма да бъде отнесен от своите си представи, а ще възложи всичко и ще се остави на Божията мъдрост, та под Неговото ръководство да бъде воден по правилния път. Обаче, неговото упование във външна помощ няма да бъде такова, че самото присъствие на тази помощ да го прави да се чувствува уверен, а липсата й да го изпълва с объркване, като че ли е изоставен. Умът му винаги ще бъде съсредоточен единствено върху Божието Провидение и няма да позволи никакви съображения относно настоящите обстоятелства да го отделят от постоянното съзерцание на това провидение. Така Йоав, макар да признава, че изходът от битката е изцяло в ръката на Господа, с това не става пасивен, а усърдно върши онова, което подобава на неговото призвание, “Дерзай,” казва той, “и нека бъдем мъжествени за хората си и за нашия Бог; а Господ нека извърши каквото Му се вижда угодно” (2 Царе 10:12). Същото убеждение, което ни освобождава от безразсъдството и лъжливата увереност, ще ни подтиква към постоянна молитва, докато в същото време изпълва умовете ни с добра надежда, дава ни способност да се чувствуваме в безопасност и и да се противопоставяме на всички опасности, с които сме заобиколени.
10. Без увереност в Божието провидение животът би бил непоносим.
Тук убедително ни се напомня за неоценимото щастие на благочестивия ум. Безброй са злините, които нападат човешкия живот и представят смъртта в много различни форми. Да не отиваме отвъд себе си, тъй като тялото е резервоар, хранилище на хиляди болести, и човек не може да се движи без да носи със себе си много форми на унищожение. Неговият живот в известен смисъл е преплетен със смъртта. Защото какво друго може да се каже там, където горещината и студът носят еднакви опасности? Така в каквато и посока да се обърнете, всички заобикалящи предмети не само могат да нанесат вреда, но и почти открито заплашват и изглежда представляват незабавна смърт. Качете се на кораба, и смъртта е на разстояние ширината на една дъска от вас. Качете се на кон, и спъването на крака му застрашава живота ви. Вървете по улиците, и всяка керемида по покривите е източник на опасност. Ако има остър инструмент в ръката ви или в ръката на приятеля ви, това представлява възможна вреда. Всички диви зверове са толкова много същества, въоръжение за вашето унищожение. Дори в градина, оградена с високи стени, където всичко служи за наслада, понякога ще се промъкне змия. Къщата ви, постоянно изложена на огън, ви заплашва с бедност през деня и с унищожение през нощта. Нивите ви, изложени на градушка, мана, суша и други щети, носят против вас безплодие и с него глад. Не казвам нищо за отрова, предателство, грабеж, някои от които ни нападат в къщи, а други ни следват когато сме навън. Сред всички тези беди не трябва ли човекът да бъде много нещастен, като някой, който, повече мъртъв отколкото жив, с трудност извлича от себе си неспокоен и слаб дъх, като че ли остър меч непрекъснато виси над врата му?
Може да се каже, че тези неща рядко се случват, или поне не винаги, а за някои хора определено никога. Признавам това; но тъй като примерът на другите ни напомня, че те могат да се случат и на нас и че нашият живот не е изключение, невъзможно е да не се страхуваме и ужасяваме, като че ли ще нападнат и нас. Какво по-мъчително може да си представим от такова треперене? Добавете към това, че е нещо като обида към Бога, когато се казва, че човекът, най-благородното от създанията, стои изложен на всеки сляп и случаен удар на съдбата. Тук, обаче, говорим само нещастието, в което човекът би се намирал, ако беше поставен под властта на случайността.
11. Сигурността относно Божието провидение влага радостно упование в нашите сърца.
Но веднъж като светлината на Божественото Провидение е осветила душата на вярващия, той е облекчен и освободен, не само от изключителния страх и безпокойство, които преди това са го подтискали, но и от всякакви грижи. Защото както преди правилно е треперел от представата за случайността, така може уверено да възложи себе си на Бога. Това, казвам аз, е неговата утеха, че неговият небесен Баща така обхваща всичко под Своята власт – така управлява всичко с едно кимване – така регулира всичко чрез Своята мъдрост, че нищо не става освен според Неговата наредба; че приет в Неговото благоволение и възложен на грижата на ангели, нито огън, нито вода, нито меч могат да го наранят, освен доколкото Бог, техният Господар, благоволи да позволи. Защото така се пее в псалма, “Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила. Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава по пладне,” и т.н. (Пс. 91:2-6). Оттук идва и ликуващата увереност на светиите, “Господ е откъм мен; няма да се уплаша; какво може да ми стори човек?” Ако се опълчи против мен и войска, сърцето ми няма да се уплаши.” “Да, и в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло” (Пс. 118:6; 27:3; 23:4).
Кака става така, питам аз, че тяхната увереност никога на отслабва, освен защото докато светът видимо се движи случайно, те знаят, че Бог действува навсякъде и се чувствуват уверени, че Неговата работа ще бъде тяхната безопасност? Когато бъдат нападани от дявола и нечестивите хора, ако не бяха утвърждавани чрез напомняне и размишления върху Провидението, те по необходимост би трябвало веднага да изгубят надежда. Но когато осъзнават, че дяволът и цялото множество на безбожните са въвъ всяко направление държани от Божията ръка като с юзда, за да не могат нито замислят някакво злодеяние, нито да планират това, което са замислили, нито пък когато вече са планирали, да помръднат и един-единствен пръст за да извършат, освен доколкото Той позволява, дори доколкото Той заповяда; че те не само са вързани от Неговите окови, но и дори са принудени да Му служат – когато праведните мислят за всички тези неща, те имат изобилни основания за утеха. Защото, както е във властта на Господа да подклажда яростта на такива врагове и да я обръща и предназначава според благоволението Си, така е в Неговата власт да определя мерките на края, за да ги възпре от това да се освободят и да се отдадат на лудостта си.
Подкрепян от това убеждение, Павел, който на едно място казва, че неговото пътуване е било възпряно от Сатана (1 Сол. 2:18), на друго решава, с Божието позволение, да го предприеме (1 Кор. 16:7). Ако беше само казал, че Сатана е препятствието, можеше да изглежда, че му дава твърде голяма власт, като че ли е способен дори да осуетява Божиите решения; но сега, когато прави Бога върховната власт, от чието позволение зависят всички пътувания, той показва, че колкото и Сатана да замисля, той не може да извърши нищо освен доколкото Бог благоволява да заповяда. По същата причина Давид, като разглежда различните превратности, през които преминава човешкият живот докато се развива и всъщност се люшка насам-натам, се връща към това прибежище, “В Твоито ръце са времената ми” (Пс. 31:15). Той можеше да каже пътя на живота или времето в единствено число, но под времена е искал да изрази, че колкото и несигурно да е положението на човека, превратностите, които стават, са под божествено ръководство. Затова Расин и царя на Израил, след като се съюзиха за унищожението на Юда и изглеждаха като факли, разпалени да унищожат и погълнат земята, са наречени от пророка “опашки на димящи главни” (тоест могат да изпускат само малко дим) (Ис. 7:4). Така Фараонът, когато беше обект на страхопочитание за всички поради своето богатство и сила и множеството на войските си, е сравнен с най-голямото от дивите животни, докато войските му са сравнени с риби; и Бог заявява, че ще хване и началника, и неговата войска на Своите куки и ще ги влачи накъдето пожелае (Езек. 29:4). С други думи, за да не оставаме твърде дълго на това, обърнете внимание и веднага ще осъзнаете, че непознаването на Провидението е най-голямото от всички нещастия, а познанието за него най-висше щастие.
(Отговори на възражения, 12-14)
12. За Божието “разкаяние.”
Би било казано достатъчно за Божието Провидение, доколкото е полезно за здравото учение и утехата на вярващите (защото относно задоволяването на любопитството на глупавите, това е нещо, което не може да бъде направено и не трябва да бъде опитвано), ако не оставаха няколко текста, които изглежда внушават, обратно на възгледа, който вече обяснихме, че Божията воля не е твърда и установена, а се променя с промените в земните дела. Първо, по отношение на земните дела се казва, че Той се разкая че е направил човека (Бит. 6:6), и че е издигнал Саул да бъде цар (1 Царе 15:11), и че ще се разкае за злото, което е решил да нанесе на Своите хора веднага като види някакво поправление в тях (Ер. 18:8). Второ, понякога се казва, че Неговите постановления биват отменени. Чрез Йона Той заяви на ниневийците, “Още четиридесет дена и Ниневия ще бъде разрушена,” но незабавно с тяхното покаяние реши по-милостива присъда (Йона 3:4-10). След като чрез устата на Исая даде на Езекия да разбере за смъртта си, беше трогнат от неговите сълзи и молитви да я отложи (Ис. 38:1, 5; 4 Царе 20:1, 5; ср. 2 Лет. 32:34). От това може да се твърди, че Бог не е установил човешките дела чрез вечно постановление, а според заслугите на всеки отделен човек, и както определи като праведно и справедливо, решава всяка година, ден и час.
Колкото за разкаянието, трябва да твърдим, че че то не може да съществува в Бога повече отколкото могат да съществуват в Него невежество, грешки или безсилие. Ако никой човек съзнателно или с желание не се снижава до необходимостта от покаяние, не можем да припишем разкаяние на Бога без да кажем или че Той не знае какво ще стане, или че не може да го избегне, или че се втурва прибързано или неразумно към някакво решение, а след това веднага съжалява за него. Но колко далеч е това от смисъла, който има предвид Святия Дух, че в самото споменаване на разкаяние Той заявява, че Бог не е повлиян от никакво чувство на съжаление, и че не е човек та да се разкайва. И трябва да се отбележи, че в същата глава двете неща са така свързани, че сравняването на текстовете възхитително премахва видимото противоречие. Когато се казва, че Бог се разкайва за това, че е направил Саул цар, понятието “промяна” е използвано образно. Веднага след това се добавя, “Силният на Израил няма да излъже, нито да се разкае; защото Той не е човек та да се разкайва” (1 Царе 15:29). В тези думи Неговата непроменимост е ясно потвърдена без никакви образи. Откъдето е сигурно, че, като управлява човешките дела, Божието предопределение е вечно и превъзхожда всяко нещо подобно на разкаяние. Дори Неговите врагове са принудени да свидетелствуват, че не може да има съмнение относно Неговото постоянство. Защото Валаам, дори против волята си, не се сдържа да не възкликне, “Бог не е човек та да лъже, нито човешки син та да се разкае; Той каза и няма ли да извърши? Той говори и няма ли да го тури в действие?” (Чис. 23:19).
13. Писанието говори за Божието “разкаяние” за да е снизходително към нашето разбиране.
Какво се има тогава предвид с понятието разкаяние? Същото се има предвид от други форми на изразяване, в които Бог е описан пред нас в човешки качества. Тъй като нашата слабост не може да достигне Неговата висота, всяко описание, коетополучаваме за Него, трябва да бъде снижено до нашите способности, за да бъде разбираемо. И методът на снижаването е да Го представи не такъв, както наистина е, а какъвто ние си Го представяме. Макар че Той не подлежи на никакво чувство или вълнение, Той заявява, че се гневи на нечестивите. Затова, когато чуем, че Бог се гневи, не трябва да си представяме, че в Него има някаква емоция, а трябва да смятаме, че този израз на речта е пригоден за нашите възприятия, като Бог ни се явява като разпален и раздразнен винаги, когато упражнява съд, така че не трябва да си представяме под понятието разкаяние нещо повече освен промяна в действията, като хората имат навика да изразяват своето недоволство от такава промяна. Затова, тъй като всяка промяна сред хората епредназначена като поправление на това, което не е приятно, а поправлението идва от покаянието, същото понятие, когато е използвано спрямо Бога, просто означава, че Той променя посоката на действието Си. В същото време няма обръщане на Неговото решение или воля, няма и промяна в Неговите чувства.Това, което Той от вечността е предвидял, одобрил, постановил, Той го изпълнява с непроменливо еднообразие, колкото и внезапна да е промяната за човешкото око.
14. Бог твърдо изпълнява Своя план.
Нито пък Свещената История, докато разказва, че унищожението, което е било прогласено на ниневийците, е било отменено (Йона 3:10), и животът на Езекия, след съобщение за смъртта, е бил продължен, намеква, че Божиите постановления са били отменени (Ис. 38:5). Онези, които мислят така, се мъчат под заблуда относно смисъла на заплашването, което, макар че твърди нещо просто, въпреки това съдържа в себе си скрито условие, което зависи от резултата. Защо Господ изпрати Йона при ниневийците да предскаже разрушаването на града им? Защо Исая даде на Езекия съобщение за смъртта му? Той можеше да ги унищожи и без послание, което да предупреждава за нещастието. Но е имал предвид нещо друго отколкото просто да ги предупреди за смъртта, което е можело да им даде да видят от разстояние преди да е дошло. Именно защото Той не искаше те да бъдат унищожени, а преобразени, и чрез това ги спаси от унищожение. Когато Йона пророкува, че след четиридесет дена Ниневия ще бъде разрушена, той го направи за да предотврати разрушението. Когато Езекия беше възпрепятствуван да се надява за по-дълъг живот, това беше за да получи по-дълъг живот. Кой не вижда, че чрез такива заплахи Бог иска да подбуди към покаяние онези, които е изпълнил с ужас, за да избягнат осъждението, което техните грехове заслужават? Ако това е така, самото естество на случая ни задължава да осъзнаем скритото условие в едно просто изявление.
Това се потвърждава и от подобни случаи. Когато Господ смъмря цар Авимелех за това, че е отнел жената на Авраам, Той използва тези думи: “Ето, ти умираш поради жената, която си взел; защото тя си има мъж.” Но след извинението на Авимелех казва така: “Сега върни жената на човека, защото е пророк и ще се помоли за теб и ще останеш жив; но ако не я върнеш, знай, че непременно ще умреш, ти и всички твои” (Бит. 20:3, 7). Виждате, че чрез първото изявление той създава дълбоко впечатление в ума му, за да го направи искрено да желае да се поправи, а с второто ясно обяснява Своята воля. Тъй като и другите текстове могат да бъдат обяснение по този начин, не трябва да си правим от тях заключението, че Господ по някакъв начин се е отказал от Своето предишно решение, защото е отменил това, което е прогласил. Когато, като обявява наказание, Той увещава към покаяние онези, които желае да пожали, Той прокарва пътя за Своето вечно постановление, а не го променя в един дъх нито във воля, нито в говорене. Единствената разлика е, че не изразява в толкова много срички онова, което лесно се разбира. Думите на Исая трябва да останат верни, “Защото Господ на Силите взе решение, и кой ще го осуети? И ръката Му е простряна, и кой ще я върне назад?” (Исая 14:27).
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2000