| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Трета

3. НОВОРОЖДЕНИЕ ЧРЕЗ ВЯРА. ЗА ПОКАЯНИЕТО.

Тази глава е разделена на пет части:

1. Заглавието на главата изглежда говори за разглеждане на вярата, но единственият предмет, който се разглежда тук, е Покаянието, неразделният спътник на вярата. Първо, изложение на различни възгледи по този предмет, р. 1-4.
2. Изложение на истинното учение за Покаянието, р. 5-9.
3. Причини защо покаянието трябва да бъде продължено до последния миг в живота, р. 10-14.
4. За плодовете на покаянието, или неговата цел и посока, р. 15-20.
5. Източникът, от който следва покаянието, р. 21-24. За греха против Святия Дух и за закоравяването на изгубените, р. 25.

Раздели.

1. Връзката на тази глава с предишната и със следващата глава. Покаянието следва вярата и бива породено от нея. Обяснение. Заблудата на онези, които възприемат противоположния възглед.
2. Първо възражение. Отговор. В какъв смисъл произходът на Покаянието се приписва на Вярата. Причината за погрешната представа, че вярата се поражда от покаянието. Опровержение на тази представа. Излагане на лицемерието на монасите и анабаптистите в това, че приписват ограничения на покаянието.
3. Разглеждане на втори възглед относно покаянието.
4. Трети възглед, разграничаващ два вида покаяние, юридическо и евангелско. Примери за всеки от двата вида.
5. Ортодоксалното учение за Покаянието.
   1. Вярата и Покаянието трябва да бъдат разграничавани, не обърквани или разделяни.
   2. Разглеждане на понятието.
   3. Определение за понятието, или какво е покаяние. Учението на Пророците и Апостолите.
6. Обяснение на определението. То се състои от три части.
   1. Покаянието е обръщане на нашия живот към Бога. Описание и разяснение на това.
7. Продължение на обяснението.
   2. Покаянието се поражда от страх от Бога. Оттук следва и споменаването на Божието осъждение от Пророците и Апостолите. Пример. Изложение на втората част на определението от текст на Павел. Защо страхът от Бога е първата част от Покаянието.
8. Продължение на обяснението.
   3. Покаянието се състои в умъртвяване на плътта и съживяване на Духа. Те са изисквани от Пророците. Отделно обяснение на всяко от тях.
9. Как се пораждат това умъртвяване и съживяване. Покаянието е просто обновяване на Божия образ в нас. Не се извършва веднага, но се простира до последния миг в живота.
10. Причини защо покаянието трябва да се простира до там. Изследване на възгледа на Августин за страстите в новородените. Текст от Павел, който като че ли потвърждава този възглед.
11. Отговор. Потвърждение на отговора от самия Апостол. Друго потвърждение от една заповед в Закона. Заключение.
12. Изключение, че са осъдени само онези желания, които противоречат на Божия ред. Желанията не са осъдени, когато са нормални, а само когато са прекомерни. Това е възгледът на Августин.
13. Текстове от Августин, които показват, че именно това е неговият възглед. Възражение от текст в Яков.
14. Друго възражение на анабаптистите и либертините срещу продължението на покаянието през целия настоящ живот. Отговор, разкриващ нечестието на това възражение. Друг отговор, основан върху абсурда, до който то води. Трети отговор, противопоставящ искреното християнско покаяние на погрешния възглед на противниците. Потвърждение от примера и изявлението на един Апостол.
15. За плодовете на покаянието. Усърдие. Себеочистване. Негодувание. Страх. Желание. Ревност. Възмездие. Умереност, която трябва да спазваме, най-мъдро препоръчвана от Бернар.
16. Вътрешните плодове на Покаянието.
    1. Благочестие към Бога.
    2. Любов към човека.
    3. Чистота в живота.
    Колко внимателно тези плодове биват препоръчвани от Пророците. Външните плодове на покаянието. Телесните упражнения са силно препоръчвани от древните автори. Двойно изобилие по отношение на тях.
17. Заблудата на някои, които смятат тези външни изявления за главна част от Покаянието. Защо са били приети в юдейската Църква. Законната употреба на тези изявления в християнската Църква.
18. Главната част от покаянието се състои в обръщане към Бога. Изповядване и признаване на греховете.
19. Целта на Покаянието. Неговото естество се вижда от проповядването на Йоан Кръстител, на нашия Спасител и на Неговите Апостоли. Обобщението на това проповядване.
20. Християнското покаяние завършва в края на живота.
21. Покаянието произхожда от Божията благодат, дадена на избраните, които Бог е благоволил да спаси от смърт. Закоравяването и окончателното непокаяние на изгубените. Новацианите не могат да разчитат на подкрепата на един текст от един Апостол относно доброволното закоравяване.
22. За греха против Святия Дух. Истинското определение за този грях както е доказано и обяснено от Писанието. Кои са тези, които съгрешават против Святия Дух. Примери:
    1. Юдеите, които се противяха на Стефан.
    2. Фарисеите. Определение, потвърдено от примера на Павел.
23. Защо този грях е непростим. Изследване на паралогизма на новацианите в изкривяването на думите на Апостола. Два текста от същия Апостол.
24. Първо възражение против горното учение. Отговор. Решение на трудността, основана върху примера на Исав и заплахата на един Пророк. Второ възражение.
25. Трето възражение, основано върху привидното одобрение на лъжливото покаяние на нечестивите, като Ахав. Отговор. Потвърждение от примера на Исав. Защо Бог търпи за известно време нечестивите, които показват лъжливо покаяние. Изключение.

(Покаянието е плод на вярата; преглед на някои заблуди по този въпрос, 1-4)
1. Покаянието като следствие от вярата

Макар вече да показахме в известна степен как вярата притежава Христос и ни дава наслада от Неговите благословения, темата ще бъде все още неясна, ако не добавим изложение на следствията, които идват от нея. Обобщението на Благовестието, не без основание, е направено да се състои в покаяние и прошка на грехове; и следователно, където тези две главни неща са пропуснати, всяко разглеждане на вярата ще бъде осакатено и недостатъчно, и всъщност почти безполезно. Така, тъй като Христос ни дава, и ние придобиваме чрез вяра, незаслужено примирение и нов живот, разумът и редът изискват да започна тук да говоря за тези двете. Най-краткият преход, обаче, би бил от вяра към покаяние; защото ако разбираме правилно покаянието, ще стане по-явно как човек бива оправдан само чрез вяра, и все пак тази святост на живота, която се нарича истинска святост, е неразделна от незаслуженото вменяване на правда. Би трябвало да е безспорно, че покаянието не само следва вярата, но се поражда от вярата (виж Калвин върху Йоан 1:13). Защото тъй като прошката и опрощението се предлагат чрез проповядването на Благовестието, за да може грешникът, освободен от тиранията на Сатана, игото на греха и нещастното робство на нечестието, да премине в Божието царство, сигурно е, че никой човек не може да приеме благодатта на Благовестието без да се обърне от заблудите на своя предишен живот в правилния път, и да направи цел на своя живот да практикува покаяние. Онези, които смятат, че покаянието предхожда вярата, вместо да следва от нея или да бъде породено от нея като плод от дърво, никога не са разбрали истинското естество на покаянието, и са възприели този възглед върху много недостатъчна основа.

2. Покаянието има основа в Благовестието, което вярата е приела

Казано е, че в своите първи беседи Христос и Йоан първо увещаваха хората към покаяние, а след това добавяха, че Божието царство наближи (Мат. 3:2; 4:17). Такова също е посланието, което Апостолите приеха и такъв е пътят, който Павел следваше, както разказва Лука (Деян. 20:21). Като се придържат суеверно към съпоставянето на сричките, те не обръщат внимание на свързаността в значението на думите. Защото когато нашият Господ и Йоан започнаха своето проповядване с думите, “Покайте се, защото наближи небесното царство” (Мат. 3:2), не представиха ли те покаянието като следствие от посланието на благодатта и обещанието за спасение? Следователно, смисълът на думите е същият, както ако кажат, Тъй като небесното царство наближи, по тази причина се покайте. Защото Матей, след като разказва, че Йоан проповядва именно така, каза, че в това се изпълни пророчеството относно гласа на онзи, който вика в пустинята, “Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав път за нашия Бог” (Ис. 40:3). Но в Пророка на този глас е заповядано да започне с утешение и радостни вести. И все пак, когато приписваме на вярата произхода на покаянието, ние не бълнуваме за някакъв период от време, в който вярата трябва да роди покаяние; ние само искаме да покажем, че човек не може сериозно да се заеме с покаяние, ако не знае, че е от Бога. Но никой човек не бива истински убеден, че е от Бога, докато не е приел предложеното от Бога благоволение. Нататък ще обясним по-ясно тези неща. Някои хора може би се заблуждават от това, че не малко хора биват подложени на страх на съвестта, или предразположени към покорство още преди да са изпълнени с познание, та дори и преди да имат някакво усещане за Божието благоволение (виж Калвин в Деян. 20:21). Това е този първоначален страх, който някои писатели нареждат сред добродетелите, защото мислят, че той се доближава до истинско и искрено покорство. Но тук ние не разглеждаме различните начини, по които Христос ни привлича при Себе Си или ни подготвя за следването на благочестието. Всичко, което казвам, е, че не може да се намери правда там, където не царува Духът, Когото Христос прие, за да предаде на Своите членове. И така, според текста в Псалмите, “При Теб, обаче, има прощение, за да Ти се боят” (Пс. 130:4), не може да почита Бога човек, който не уповава, че Бог е милостив към него, не може съзнателно да спазва Закона човек, който не е убеден, че неговото служение е угодно на Бога. Божията щедрост в търпението и прощаването на нашите нечестия е белег за бащинско благоволение. Това също е ясно от увещанието в Осия, “Елате, да се върнем при Господа; защото Той разкъса и Той ще ни изцели, порази и ще превърже” (Ос. 6:1); надеждата за прошка се използва като подтик да не се впуснем безразсъдно в греха. Но няма и подобие на разум в нелепото мислене на онези, които, за да могат да започнат с покаянието, предписват на своите новоповярвали определени дни, в които те да упражняват себе си в покаяние, и едва след като изминат, ги приемат в общение в благодатта на Благовестието. Говоря за големия брой анабаптисти, особено онези от тях, които се гордеят, че са духовни, и техните съучастници йезуитите, и други от същата порода. Такива са плодовете, които техният безразсъден дух произвежда, че покаянието, което във всеки християнин продължава през целия живот, при тях се извършва за няколко дни.

3. Умъртвяване и съживяване

Някои учени хора, които са живели дълго преди нашето време, и са желаели да говорят просто и искрено според правилото на Писанието, са твърдели, че покаянието се състои от две части, умъртвяване и съживяване. Под умъртвяване те имат предвид душевна скръб и страх, породени от убеждението за греха и Божието осъждение. Защото когато човек бива доведен до истинско познание за греха, той започва истински да мрази и да се отвращава от греха. Той също е искрено отвратен от себе си, признава, че е изгубен и унищожен, и желае да е различен от това, което е. Нещо повече, когато е докоснат от някакво усещане за Божието правосъдие (защото едното убеждение незабавно следва другото), той остава ужасèн и поразен, унижен и отхвърлен, в безнадеждност и отчаяние. Това, което те смятат за първата част от покаянието, те обикновено наричат съкрушаване. Под съживяване те имат предвид утехата, която е породена от вярата, когато човек, паднал под съзнанието за греха и поразен от страх от Бога, след това гледа Неговата доброта и милостта, благодатта и спасението, придобити чрез Христос, поглежда нагоре, започва да диша, бива насърчен и преминава от смърт в живот. Признавам, че тези думи, когато бъдат правилно тълкувани, умело изразяват силата на покаянието; само не мога да се съглася с тяхното използване на думата “съживяване” за радостта, която душата чувствува след като е била успокоена от смущението и страха. Тя по-правилно се прилага за онова желание за благочестив и свят живот, което следва от новорождението; както се казва, че човекът умира за себе си, за да започне да живее за Бога.

4. Покаяние под Закона и под Благовестието

Като виждат, че това понятие се използва в Писанието с различни значения, други определят два вида покаяние, и за да ги разграничат, наричат едното Юридическо покаяние; или това, чрез което грешникът, ужилен от чувството за своя грях и обхванат от страх от Божия гняв, остава в състояние на смущение, неспособен да избяга от него. Другото те наричат Евангелско покаяние; или това, чрез което грешникът, макар потънал в скръб вътре в себе си, пак поглежда нагоре и вижда в Христос изцеление за своята рана, утеха в своя страх, убежище от своите нещастия. Те дават Каин, Саул и Юда като примери за юридическо покаяние. Писанието, като описва това, което се нарича тяхно “покаяние,” има предвид, че те осъзнават ужаса на своите грехове и се страхуват от Божия гняв; но, като мислят за Бога само като Съдия и Възмездител, те са обхванати само от страх. Следователно, тяхното покаяние не е нищо повече от стъпка към ада, в който, като са влезли още в настоящия живот, те започват да понасят наказанието, причинено от присъствието на разгневения Бог. Примери за евангелско покаяние виждаме във всички онези, които първо са ужилени от чувството за греха, но след това привдигнати и съживени чрез увереност в Божията милост, се обръщат към Господа. Езекия се изплаши, като получи вестта за наближаващата смърт, но като се молеше със сълзи и като гледаше Божията доброта, си възвърна увереността. Ниневийците се ужасиха от страшното изявление за тяхното унищожение; но като се облякоха във вретища и се покриха с пепел, се молеха, надявайки се, че Господ ще се отвърне и ще оттегли гнева Си от тях. Давид призна, че е съгрешил много в преброяването на хората, но добави, “Сега Те моля, Господи, да отнемеш нечестието от Твоя слуга.” Когато беше смъмрен от Натан, той призна греха на прелюбодейството и се смири пред Господа; но в същото време потърси прошка. Подобно беше покаянието на онези, които, ужилени в сърцето от проповядването на Петър, пак уповаха в Божията доброта и казаха, “Мъже и братя, какво да правим?” Същият беше случаят със самия Петър, който наистина плака горчиво, но не престана да се надява.

(Определение за покаяние; обяснение на неговите съставни части, умъртвяването на плътта и съживяването на духа, 5-9)
5. Определение

Макар всичко това да е вярно, пак думата “покаяние” (доколкото мога да установя от Писанието) трябва да се разбира по друг начин. Защото като включват вярата в покаянието, те се различават от това, което Павел казва в Деяния, “Проповядвах и на юдеи и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос” (Деян. 20:21). Тук той споменава вярата и покаянието като две различни неща. Тогава какво? Може ли истинското покаяние да съществува без вяра? В никакъв случай. Но макар да не могат да бъдат разделени, те трябва да бъдат разграничавани. Както няма вяра без надежда, и все пак вярата и надеждата са различни, така покаянието и вярата, макар постоянно да са свързани, трябва само да бъдат свързани, но не и обърквани едно с друго. Осъзнавам, че под думата “покаяние” се разбира цялото дело на обръщане към Бога, от което немаловажна част е вярата; но в какъв смисъл се прави това, ще стане съвършено очевидно, когато обясняваме естеството и силата на покаянието. В еврейския език думата “покаяние” идва от “обръщане, отвръщане”; а в гръцкия език идва от промяна на ума или целта; и двата случая смисълът е правилен, защото същността е в това да се отвърнем от себе си и да се обърнем към Бога, и като оставим стария ум, да облечем нов ум. Затова ми изглежда, че покаянието може правилно да се определи така: Истинско обръщане на нашия живот към Бога, идващо от искрен и сериозен страх от Бога; състоящо се в умъртвяване на нашата плът и на стария човек, и в съживяване от Духа. В този смисъл трябва да се разбират всички обръщения, в които първо пророците, а след това и апостолите, увещават своите съвременници към покаяние. Голямата цел, за която всички те се трудят, е да ги изпълнят със смущение за техните грехове и ужас от Божието осъждение, за да паднат и да смирят себе си пред Него, Когото са оскърбили, и с истинско покаяние да се върнат в правилния път. Затова те използват свободно в същия смисъл изразите “обръщане” или “връщане” към Господа; покаяние, дела на покаяние. Затова също Святата книга описва като покаяние към Бога когато хора, които са Го презирали и са се впускали в своите страсти, започнат да се покоряват на Неговото Слово и са готови да отидат навсякъде, където Той ги призовава. А в израза, “принасяйте плодове достойни за покаяние,” Йоан Кръстител и Павел описват живот, който във всички свои действия изявява и свидетелствува за такова покаяние.

6. Покаянието като обръщане към Бога

Но преди да продължим, ще бъде уместно да дадем по-ясно изложение на определението, което възприехме. И така, има три неща в него, които трябва да разгледаме. Първо, в обръщането на живота към Бога изискваме промяна не само във външните дела, но и в самата душа, което е възможно само след като душата е отхвърлила старите си навици, за да принася плодове, съобразени с нейното обновяване. Като възнамерява да изрази това, пророкът заповядва на онези, които призовава към покаяние, да си направят “ново сърце и нов дух” (Езек. 38:31). Затова в няколко случая Мойсей, когато иска да покаже на израилтяните как да се покаят и обърнат към Господа, им казва, че това трябва да се направи с цяло сърце и цяла душа (начин на изразяване, който често се среща в пророците), и като нарича това обрязване на сърцето, посочва към вътрешните чувства. Но няма текст, който да е способен по-добре да ни научи за истинското естество на покаянието, от следния: “Ако се върнеш, Израилю, казва Господ, ако се върнеш към Мен. . . . Разорете целините си, и не сейте между тръни. Обрежете се на Господа, и отнемете краекожието на сърцата си” (Ер. 4:1-4). Вижте как той им заявява, че няма полза да започват следването на правдата, ако преди това нечестието не е изкоренено от вътрешността на сърцата им. И за да подсили дълбокото впечатление, той им напомня, че става въпрос за Бога, и следователно не печелят нищо от заблудата, защото Той мрази раздвоено сърце. По тази причина Исая осмива глупавите опити на лицемерите, които ревностно се стремят към външно покаяние чрез спазването на церемонии, но в същото врем не желаят “да развързват несправедливите окови, да разслабват връзките на хомота и да пускат на свобода угнетените” (Ис. 58:6). В тези думи той възхитително показва в какво се състоят делата на нелицемерното покаяние.

7. Покаянието е породено от страх от Бога?

Втората част от нашето определение е, че покаянието следва от искрен страх от Бога. Преди умът на грешника да бъде склонен към покаяние, той трябва да бъде разтревожен от мисълта за Божието осъждение; но веднъж когато мисълта, че един ден Бог ще застане на съдийския престол да съди всички думи и дела, обхване неговия ум, тя няма да му позволи почивка, и нито миг покой, но постоянно ще го подтиква да възприеме друг смисъл на своя живот, за да може да стои уверено пред този съдийски престол. Затова Писанието, когато увещава към покаяние, често въвежда темата за осъждението, както в Еремия, “За да не излезе яростта Ми като огън, и да не пламне така, че да няма кой да я угаси, поради злото на делата ви” (Ер. 4:4). В своята проповед към атиняните Павел казва, “Затова Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде да се покаят, тъй като е назначил ден, когато ще съди вселената справедливо” (Деян. 17:30, 31). Същото нещо се повтаря в няколко други текста. Понякога Бог е обявен за Съдия поради наказанията, които вече е нанесъл, което води грешниците да разсъдят, че ги очаква и по-лошо, ако не се покаят веднага. Има пример за това в 29 глава на Второзаконие. Тъй като покаянието започва с отвращение и омраза към греха, Апостолът постановява праведната скръб като една от неговите причини (2 Кор. 7:10). Под праведна скръб той има предвид когато не само треперим от наказанието, но и мразим и се отвращаваме от греха, защото знаем, че е омразен на Бога. Не е странно че е така, защото ако не бъдем ужилени до болка, мързелът на нашето плътско естество не може да бъде премахнат; та дори никаква степен на острота не е достатъчна за нашата тъпота и леност, ако Бог не вдигне тоягата и не удари по-сурово. Нещо повече, има бунтовен дух, който трябва да бъде смазан като с чукове. Суровите заплахи, които Бог използва, са причинени от нашето извратено състояние. Защото докато спим, е напразно да ни примамва с утешителни мерки. Навсякъде можем да видим стихове в този смисъл, и затова няма нужда да ги цитирам. Но има и друга причина защо страхът от Бога е в корена на покаянието, а именно, че макар животът на човека да е изпълнен с всякакви добродетели, колкото и да са хвалени в света, пак ако не бъдат приписвани на Бога, те са само мерзост в небето, тъй като главната част на правдата е да отдава на Бога това служение и почит, от които Той е нечестиво ограбен винаги, когато нашата изрична цел не е да се покорим на Неговата власт.

8. Умъртвяването и съживяването като съставни части на покаянието

Сега трябва да обясним третата част на определението и да покажем какво се има предвид, когато казваме, че покаянието се състои от две части, а именно, умъртвяване на плътта и съживяване от Духа. Пророците, като се приспособяват към един плътски народ, изразяват това в прости и обикновени думи, но много ясно, когато казват, “Отклонявай се от злото и върши доброто” (Пс. 34:14). “Измийте се, очистете си, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло, научете се да вършите добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя,” и т.н. (Ис. 1:16, 17). Като ни увещават да не вършим нечестие, те изискват цялостно унищожаване на плътта, която е пълна с извратеност и злоба. Най-трудното и непосилно постижение е да се откажем от себе си и да оставим своите плътски страсти. Защото не можем да кажем, че сме унищожили плътта, докато не е премахнато всяко наше нещо. Но като виждаме, че всички пожелания на плътта са вражда против Бога (Рим. 8:7), първата стъпка към покорство на Неговия Закон е да се откажем от своето естество. След това обновлението се изявява чрез принесените от него плодове, а именно, праведност, правосъдие и милост. Тъй като не е достатъчно да извършваме тези дела, ако умът и сърцето преди това не са изпълнени с чувство за праведност, правосъдие и милост, това става когато Святият Дух, вменявайки Своята святост в нашите умове, така ги вдъхновява с нови мисли и чувства, че те основателно могат да бъдат смятани за нови. И наистина, тъй като по естество сме враждебни на Бога, ако преди това нямаме себеотричане, ние никога няма да се стремим към това, което е право. Затова толкова често ни се заповядва да оставим стария човек, да с отречем от света и от плътта, да изоставим нашите похоти и да бъдем обновени в духа на нашия ум. Нещо повече, самата дума “умъртвяване” ни напомня колко трудно е да забравим нашето старо естество, защото от това стигаме до извода, че не можем да бъдем научени в страх от Бога и да научим основите на благочестието, ако не бъдем насила поразени от меча на Духа и унищожени, като Бог заявява, че за да се наредим сред Неговите деца, трябва нашето плътско естество да бъде унищожено.

9. Новорождение в Христос!

Ние придобиваме тези двете от нашето единство с Христос. Защото ако имаме истинско общение в Неговата смърт, нашият стар човек бива разпънат чрез Неговата сила и тялото греха умира, така че извратеността на нашето първоначално естество вече никога не действува в пълната си сила (Рим. 6:5, 6). Ако сме съучастници в Неговото възкресение, ние биваме възкресени чрез него към нов живот, който ни съобразява с Божията правда. И така, с една дума, под покаяние аз имам предвид новорождение, единствената цел на което е да обнови в нас Божия образ, който е омърсен и почти изличен поради греха на Адам. Апостолът ни учи на това, когато казва, “Ние всички с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, сме преобразявани в същия образ от слава към слава, чрез Господния Дух.” И отново, “Обновявайте се в духа на вашия ум,” и “облечете се в новия човек, създаден по Бога в правда и истинска святост.” И отново, “Облечете се в новия човек, обновяван в познание по образа на този, Който го е създал.” Така чрез благословението на Христос ние биваме обновявани чрез това новорождение в Божията правда, от което сме отпаднали поради Адам, и Господ благоволи по този начин да възстанови целостта на всички, които е определил за наследството на живота. Наистина, това новорождение не се извършва за един миг, ден или година, но чрез непрекъснат, понякога дори бавен напредък Бог премахва остатъците от плътската извратеност в Своите избрани, очиства ги от всякакво замърсяване и ги освещава като Свои храмове, възстановявайки всички техни чувства в истинска чистота, така че през целия си живот да вършат покаяние и да знаят, че само смъртта е краят на тази война. Още по-голяма е безочливостта на един нечист луд и отстъпник на име Стафил, който твърди, че аз обърквам състоянието на настоящия живот с небесната слава, докато аз, следвайки Павел, правя Божия образ да се състои в правда и истинска святост; тъй като във всяко определение е необходимо да разглеждам предмета на определението в неговата цялост и съвършенство. Не отричам, че е нужно подобрение; но това, което твърдя, е, че колкото повече се приближава един човек към Божието подобие, толкова повече се изявява Божият образ в него. За да могат вярващите да постигнат това, Бог определя покаянието като целта, към която те трябва да продължат да се стремят през целия си живот.

(Вярващите преживяват освещение, но не и безгрешно съвършенство в този живот, 10-15)
10. Вярващите все още са грешници

Чрез новорождението Божиите деца биват избавени от робството към греха, но не така, че да получат пълно притежание на свободата и вече да не чувствуват никакво дразнение от плътта. Все още остават причини за непрекъсната борба, за да се упражняват, и не само да се упражняват, но и по-добре да разберат своята слабост. Всички писатели със здрав разум се съгласяват в това, че в новородения човек все още остава извор на зло, който постоянно бълва пожелания и примамки и го подтиква към грях. Те също признават, че светиите са все още така подвластни на болестта на страстта, че макар да й се противопоставят, не могат да избегнат постоянно да бъдат подтиквани и подбуждани към похот, алчност, гордост или други пороци. Не е необходимо да прекарваме много време в изследване на възгледите на древните писатели. Достатъчен е Августин, тъй като той е събрал всички техни възгледи с голямо внимание и вярност. Всеки читател, който желае да разбира възгледите на древността, може да ги научи от него. Очевидно между него и нас има тази разлика, че макар той да признава, че вярващите, докато са в това тяло, са така подвластни на страстите, че не могат да не го почувствуват, той не се осмелява да нарече тази болест грях. Задоволява се да й даде названието “немощ,” и казва, че тя става грях едва когато към мисълта или възгледа се добави външно действие или съгласие; тоест, когато волята се подчини на първичното желание. Отново, ние смятаме за грух винаги когато човекът бива повлиян в най-малка степен от какво да е пожелание противно на Божия Закон; дори твърдим, че самата склонност, която поражда в нас такива пожелания, е грях. Затова твърдим, че в светиите винаги има грях, докато не бъдат освободени от своята смъртна обвивка, защото в тяхната плът обитава извратена похотливост, която се противи на поправлението. Самият Августин не винаги се въздържа от използване на думата “грях,” както когато казва, “Павел нарича грях тази плътска похотливост, от която произлизат всички грехове. По отношение на светиите тя губи своето господство в този свят и бива унищожена в небето.” В тези думи той признава, че вярващите тъй като са подвластни на плътската похотливост, могат да бъдат обвинени в грях.

11. Грехът е изгубил своето господство във вярващите; но той все още живее в тях

Когато се казва, че Бог очиства Своята Църква, за да бъде “свята и без недостатък” (Еф. 5:26, 27), че обещава това очистване чрез Кръщението и го извършва в Своите избрани, аз разбирам, че се говори за вината, а не за същността на греха. Наистина, като новоражда Своите хора, Бог прави това за тях: унищожава господството на греха като дава действието на Своя Дух, който им дава способност да победят в борбата. Но грехът, макар да престава да царува, не престава да живее в тях. Затова, макар да се казва, че старият човек е разпънат и законът на греха е унищожен в Божиите деца (Рим. 6:6), остатъците от греха оцеляват, не за да владеят, но за да ги смиряват под съзнанието за тяхната немощ. Ние признаваме, че тези остатъци не биват вменявани, като че ли не съществуват, но в същото време ние твърдим, че само поради Божията милост светиите не биват натоварени с вина, която иначе би ги направила грешници пред Бога. Няма да бъде трудно да потвърдим този възглед, като виждаме, че можем да го подкрепим с ясни текстове от Писанието. Как бихме могли да изразим нашия възглед по-ясно от това, което Павел казва в Рим. 7:6? На друго място показахме, и Августин чрез сериозни аргументи показва, че тук Павел за новородения човек. Не казвам нищо за неговата употреба на думите “зло” и “грях.” Колкото и онези, които се противопоставят на нашия възглед, да си играят с тези думи, може ли някой да отрече, че всяка вражда против Божия Закон е зло, и всяко противопоставяне на правдата е грях? Накратко, кой не би признал, че където има духовна бедност, има вина? Но Павел приписва всички тези неща на тази духовна болест. Отново, Законът ни дава ясно свидетелство, чрез което бързо можем да решим целия проблем. Заповядано ни е да обичаме Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила. Тъй като всички свойства на нашата душа трябва да бъдат изпълнени с любов към Бога, сигурно е, че заповедта не се изпълнява в онези, които приемат в сърцето си и най-малкото желание, или допускат в ума си и най-малката мисъл, която може да ги отклони от любов към Бога в суета. Тогава какво? Не са ли свойствата на ума тези, чрез които биваме атакувани с внезапни подбуди, чрез които осъзнаваме чувствата или си съставяме умствени образи? Тъй като тези свойства допускат суетни и нечестиви мисли, с това не показват ли, че до известна степен са лишени от любов към Бога? Тогава онзи, който не признава, че всички пожелания на плътта са грях, и че тази болест на похотта, която те наричат “подтик,” е извор на грях, трябва неизбежно да отрече, че нарушаването на Закона е грях.

12. Какво означава “естествена извратеност?”

Ако някой мисли, че е нелепо така да осъждаме всички пожелания, които по естество засягат човека, като виждаме, че те са вложени от Бога като Създател на естеството, ние отговаряме, че по никакъв начин не осъждаме онези пожелания, които бог така е вложил в човешкия ум още при сътворението, че не можем да ги изкореним без по този начин да унищожим самото човешко естество, а само насилствените беззаконни подбуди, които воюват против Божия ред. Но тъй като вследствие на извращаването на естеството всички наши способности са така опорочени и извратени, че във всички наши действия се вижда постоянен безпорядък и прекомерност, и тъй като пожеланието не може да бъде отделено от тази прекомерност, затова твърдим, че те са порочни; или, да го обясним с по-малко думи, ние твърдим, че всички човешки желания са зли, и ги обвиняваме в грях не за това, че са естествени, а защото са прекомерни, а са прекомерни защото от извратено и омърсено естество не може да произлезе нищо чисто и почтено. И Августин по естество не се отклонява от това учение, а само привидно. Поради излишен страх от оскърбителното обвинение, с което пелагианците го атакуват, той понякога се въздържа от използването на думата “грях” в този смисъл; но когато казва (Ad Bonif.), че законът на греха остава в светиите, като е отнета само вината, той показва достатъчно ясно, че неговият възглед не се различава много от нашия.

13. Августин като свидетел за грешното естество на вярващите

Ще приведем някои други текстове, за да направим още по-очевидно какви са неговите възгледи. В своята втора книга против Юлиан той казва, “Този закон на греха е едновременно отменен в духовното новорождение и остава в смъртната плът; отменен, защото вината е простена в тайнството, чрез което вярващите биват новородени, и все пак остава, тъй като поражда пожелания, срещу които вярващите воюват.” И отново, “Затова законът на греха (който също е в членовете на този велик Апостол) е простен в кръщението, но не е прекратен.” И отново, “Законът на греха, чиято вина, макар да остава, е простена в кръщението, е наречен от Амвросий нечестие, защото е нечестиво за плътта да воюва против Духа.” И отново, “Грехът е мъртъв във вината, чрез която ни беше вързал; и докато не бъде изцелен чрез съвършенството на погребението, макар и мъртъв, се бунтува.” В петата книга той казва още по-ясно, “Тъй като слепотата на сърцето е грехът, който води до неверие спрямо Бога; и наказание за греха, с което горделивото сърце бива справедливо наказано; и причина за греха, когато поради заблудата на заслепеното сърце се извършва грях; така похотта на плътта, срещу която воюва добрият Дух, е също грях, защото не се покорява на властта на ума; и е наказание за греха, защото е възмездие за непокорството; и е причина за греха, като се съгласява с него чрез бунт или като го поражда чрез зараза.” Той тук ясно го нарича грях, защото като вече пелагианската ерес е опровергана и здравото учение е потвърдено, той по-малко се страхува от клевети. Така също в своята четиридесет и първа проповед върху Йоан, където безспорно говори за своите възгледи, той казва, “Ако с плътта служите на закона на греха, правете това, което самият Апостол казва, ‘И тъй, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, та да се покорявате на неговите страсти’ (Рим. 6:12). Той не казва, ‘Да не бъде,’ а ‘Да не царува.’ Докато сте живи, ще има грях във вашите членове; но поне нека да бъде унищожена неговата власт; не правете това, което ви нарежда.” Онези, които твърдят, че похотта не е грях, обикновено се позовават на стиха от Яков, “И така, когато страстта зачене, ражда грях” (Яков 1:15). Но това лесно се опровергава; защото ако приемем, че говори само за нечестиви дела или действителни грехове, тогава дори склонността към нечестие не би трябвало да смята за грях. Но от това, че той нарича престъпленията и нечестивите дела плодове на похотта, а също ги нарича грехове, не следва, че самата похот не е зло и не заслужава осъждение пред Бога.

14. Против илюзията на съвършенството

Днес някои анабаптисти бъркат някаква неописуема бясна прекомерност с новорождението от Духа, твърдейки, че Божиите деца са възстановени в състоянието на невинност, и следователно не трябва да се тревожат относно обуздаването на похотта на плътта; че имат Духа за свой водител, и под Неговото водителство никога не грешат. Би било невероятно, че човешкият ум може да стигне до такова безумие, ако те открито и ентусиазирано не говореха своята догма. Това наистина е чудовищно, но също е справедливо онези, които са решили да обърнат Божието Слово в лъжа, да бъдат така наказани за своето богохулно безочие. Наистина ли е вярно, че е премахнато всяко разграничение между презряно и почтено, праведно и неправедно, добро и зло, добродетел и порок? Разграничението, казват те, е от проклятието на стария Адам, а ние сме освободени от това в Христос. Тогава няма да има разлика между блудството и целомъдрието, искреността и коварството, истината и лъжата, правосъдието и грабежа. Отхвърлете напразния страх, казват те. Духът няма да ви накара да правите нищо, което е грешно ако вие искрено и смело се оставите на Неговото водителство. Кой няма да е удивен на такива чудовищни учения? И въпреки това тази философия е популярна сред онези, които, заслепени от бесни страсти, са отхвърлили здравия разум. И какъв Христос си измислят те? Какъв Дух бълват? Ние признаваме един Христос, и Неговия един Дух, Когото пророците са предсказали и Благовестието прогласява като действително изявен, но не чуваме нищо такова относно Него. Този Дух не е покровител на убийство, прелюбодейство, пиянство, гордост, разпри, алчност и измама, а извор на любов, целомъдрие, трезвост, мир, умереност и истина. Той не е Дух на безумие, втурващ се безразсъдно и необуздано без разлика на добро и зло, но пълен с мъдрост и разбиране, чрез които може истински да различава праведност от неправедност. Той не подтиква към беззаконен и необуздан разврат, а като разграничава между законно и незаконно, учи на въздържане и умереност. Но защо да продължаваме да опровергаваме такава животинска лудост? За християните Господният Дух не е непокорен призрак, който те самите са произвели чрез бълнуване или са приели наготово от други хора; но те прилежно познание за Него от Писанието, където за Него се поучават две неща; първо, че Той ни е даден за освещение, за да ни очисти от всяко нечестие и мръсотия, и да ни доведе до покорство на Божията правда, покорство, което не може да съществува, ако страстите, на които тези хора биха позволили абсолютна власт, са укротени и покорени; второ, че макар да сме очистени чрез Неговото освещение, ние все още биваме обсадени от много пороци и много слабост, докато сме в затвора на тялото. И така, като сме поставени на голямо разстояние от съвършенството, ние трябва винаги да се стремим да правим някакъв напредък и всекидневно да се борим със злото, в което сме впримчени. От това също следва, че като се отърсим от леността и самонадеяността, ние трябва да бъдем непрекъснато бдителни да не бъдем уловени в примките на нашата плът; освен ако настина си позволим да мислим, че сме постигнали по-голям напредък от Апостола, който беше измъчван от пратеник на Сатана, за да може неговата сила да бъде усъвършенствувана в слабост, и който дава в самия себе си истинско, не измислено представяне на борбата между Духа и плътта (2 Кор. 12:7, 9; Рим. 7:6).

15. Покаянието според 2 Коринтяни 7:11

В своето описание на покаянието (2 Кор. 7:2) Апостолът изброява седем причини, следствия или части в него, и то много основателно. Те са усърдие, себеочистване, негодувание, страх, очакване, ревност, възмездие. Не трябва да е изненада, че не се занимавам да открия дали те трябва да бъдат смятани за причини или следствия; могат да се приемат и двата възгледа. Те също могат да бъдат наречени чувства, свързани с покаянието; но тъй като смисълът на Павел не може да бъде определен ако не навлезем в някой от тези въпроси, ще се задоволим с просто изложение. Той казва, че благочестивата скръб произвежда усърдие. Онзи, който наистина е недоволен от себе си за това, че е съгрешил против своя Бог, в същото време бива подбуден към усърдие и внимание, за да се отърве напълно от веригите на дявола и да се пази от неговите примки, за да не изгуби след това водителството на Святия Дух или да бъде обхванат от самоувереност. След това идва себеочистването, което тук не означава самозащита, в която грешникът, за да избегне Божието осъждение, или отрича своята вина, или я омаловажава, а оневиняване, което се надява повече на ходатайство, отколкото на собствената доброта; както децата, които не са напълно изоставени, макар да признават и изповядват своите грешки, пак срещат неодобрение; и за да направят място за него, свидетелствуват по всякакъв начин, че по никакъв начин не са отхвърлили почитта, която дължат към своите родители; накратко, чрез оневиняването не доказват, че са праведни и невинни, а само искат да получат прошка. След това следва негодуванието, под което грешникът вътрешно си говори упреци и негодува против себе си, като осъзнава своята извратеност и неблагодарност към Бога. Под страх се има предвид това треперене, което обхваща нашите умове винаги когато осъзнаваме и това, което сме заслужили, и страшната суровост на Божия гняв срещу грешниците. Затова, голямото неспокойство, което неизбежно трябва да чувствуваме, ни учи на смирение и ни прави по-внимателни за в бъдещето. Но ако усърдието или неспокойството, за което първо говорихме, е плод на страх, връзката между двете става очевидна. Желанието ми изглежда като равностойно на прилежност в задълженията и готовност в слугуването, за което усещането за нашите злодеяния трябва да бъде могъщ подтик. Към това се добавя и ревността, която следва веднага след това; защото тя означава пламъка, с който биваме възпламенени, когато върху нас се използват такива подтици. “Какво съм направил? В каква бездна щях да изпадна, ако не ме беше спряла Божията милост?” Последното от всички е възмездието, защото колкото по-строги сме сами към себе си, и колкото по-сурова е присъдата, която налагаме върху нашите грехове, толкова по-голямо основание имаме да се надяваме на Божието благоволение и милост. И определено когато душата е обхваната от ужас от Божия съд, тя може само да играе ролята на възмездител, нанасяйки наказание върху самата себе си. Несъмнено, благочестивите хора чувствуват, че има наказание в срама, смущението, стенанието, недоволството от себе си и други чувства, породени от сериозен поглед върху техните грехове. Но нека да помним, че трябва да има умереност, за да не бъдем обхванати от тъга, защото няма нищо, на което треперещата съвест да е по-склонна, от това да се втурне в отчаяние. Това също е едно от оръдията на Сатана. Когато види някой обхванат от страх, той го хвърля все по-дълбоко в бездната на скръбта, за да не може никога вече да излезе от там. Вярно е, че страхът, който води до смирение без да изоставя надеждата за прошка, не може да бъде прекомерен. Но според апостолската заповед, ние трябва винаги да внимаваме да не се впуснем в излишен ужас, тъй като това обикновено ни води да отхвърлим Бога, докато Той ни призовава към Себе Си чрез покаяние. Затова е добър съветът на Бернар, “Скръбта за грях е необходима, но не трябва да бъде вечна. Моят съвет е от време на време да се отвръщате от скръбта и от тревожните спомени за вашите дела, и да бягате към ясния, спокоен поглед за Божиите милости. Нека да смесим мед и пелин, та здравословната горчивина да ни даде здраве, когато я пием смекчена с примес на сладост; докато мислите смирено за себе си, мислете също за добротата на Господа” (Bernard, Cant. Serm. 11).

(Плодовете на покаянието: святост в живота, признаване и прощаване на греховете; покаянието продължава през целия живот, 16-20)
16. Външно и вътрешно покаяние

Сега можем да разберем какви са плодовете на покаянието; а именно, служение на благочестие към Бога, любов към хората, пълна святост и чистота на живота. Накратко, колкото повече един човек прилежава да съобразява своя живот със стандарта на Божия Закон, толкова по-сигурни белези дава за своето покаяние. Затова Духът, като ни увещава към покаяние, веднъж ни представя всяко отделно постановление на Закона; друг път задълженията във Втората Плоча; макар че също има текстове, в които, след като осъжда нечистотата в нейния извор в сърцето, Той слиза до външните белези, чрез които се доказва искреността на покаянието. След малко ще представя пред очите на читателя пример за това, когато стигна до описание на християнския живот (глава 6). Тук няма да привеждам текстовете от пророците, в които те осмиват произволните спазвания на онези, които се стремят да умилостивят Бога чрез церемонии, и показват, че тези церемонни са само подигравка; или онези, в които показват, че външната почтеност на поведението не е главната част от покаянието, тъй като Бог гледа на сърцето. Всеки, който поне малко познава Писанието, ще разбере сам, без чуждо напомняне, че в отношенията с Бога не се придобива нищо, без да се започне с вътрешните чувства на сърцето. Има един текст в Йоил, който е много полезен за разбирането на други стихове: “И раздерете сърцето си, а не дрехите си” (Йоил 2:13). Яков също изразява тези двете с думите: “Измивайте ръцете си, вие грешни, и очиствайте сърцата си, вие колебливи” (Яков 4:8). Наистина, тук първо са поставени външните дела; но след това се посочва източникът и принципът за тях, а именно, че скритата мръсотия трябва да бъде изтрита и в самото сърце да се издигне олтар на Бога. Нещо повече, има определени външни действия, които трябва да извършим в тайно като средство, което да ни смири и да укроти нашата плът, и наяве, за да свидетелствува за нашето покаяние. Те произхождат от това възмездие, за което Павел говори (2 Кор. 7:2), защото когато умът бива подтиснат, той естествено изразява себе си във вретище, стенания и сълзи, отхвърля всякаква украса и показност и изоставя всякакви наслади. Тогава онзи, който чувствува колко голям и зъл е бунтът на плътта, опитва всяко нещо, за да го обуздае. Освен това, човекът, който правилно осъзнава колко тежко нещо е оскърблението срещу Божието правосъдие, не може да има покой, докато своето смирение не отдаде слава на Бога. Древните писатели често говорят за такива външни дела, когато говорят за плодовете на покаянието. Но макар те по никакъв начин да не им приписват силата на покаяние, все пак моите читатели трябва да ми простят, че казвам това, което мисля – те определено настояват на тях повече, отколкото е правилно. Сигурен съм, че всеки, който прилежно изследва този въпрос, ще се съгласи с мен, че те са прекалили в две отношения; първо, че като така силно подтикват и прекомерно насърчават тази телесна дисциплина, те наистина са направили хората да я приемат с по-голяма ревност; но по този начин са заглушили онова, на което е трябвало да наблегнат много по-сериозно. Второ, самонаказанията, които те заповядват, са значително по-строги от това, което изисква църковното снизхождение, както ще покажа на друго място.

17. Външните дела на покаяние не трябва да бъдат главното нещо

Но тъй като има хора, които поради честото споменаване на вретище, пост и сълзи, особено в Йоил (2:12), си мислят, че те съставляват главната част на покаянието, ние трябва да разпръснем тяхната заблуда. В този текст главната част от покаянието е описана с думите, “обърнете се към Мен с цялото си сърце”; “раздерете сърцето си, а не дрехите си.” “Постът,” “плача” и “ридаенето” са въведени не като необходими или неизбежни следствия, а като особени обстоятелства. Като предсказва, че върху юдеите са надвиснали най-тежки бедствия, той ги увещава да отвърнат Божия гняв не само като се покаят, но и като покажат открити белези на скръб. Както престъпникът, за да събуди съжалението на съдията, си придава вид на просител, с дълга брада, невчесана коса и груби дрехи, така трябва онези, които са обвинени пред Божия съдийски престол, да умилостивят Неговата суровост в облекло на нещастници. Но макар за обичая на онези времена вретището и пепелта да са били подходящи, пак е ясно, че плачът и постът са много подходящи в нашия случай винаги когато Господ ни заплашва с някакво поражение или бедствие. Като представя пред нас опасността, Той заявява, че се подготвя и дори се въоръжава за възмездие. Затова Пророкът правилно увещава онези, за чиито престъпления малко преди това казва, че ще бъде нанесено възмездие, да плачат и да постят – тоест, да възприемат ридаенето на престъпника пред съда. Така и в наши дни църковните учители не действуват неправилно, когато като виждат бедствието надвиснало над техните хора, викат силно към тях да плачат и да постят; само трябва винаги да увещават, с все по-голяма грижа и искреност, да “раздират сърцата си, не дрехите си.” Без съмнение постенето не винаги съпътствува покаянието, но е специално предназначено за времена на бедствие. Затова нашият Спасител го свързва с ридаенето (Мат. 9:15) и освобождава Апостолите от нуждата от постене докато, лишени от Неговото присъствие, бъдат изпълнени със скръб. Говоря за формалното постене. Защото животът на християнина трябва винаги да бъде регулиран с въздържаност и трезвост, така че целият живот да представлява някакъв вид постене. Тъй като този предмет ще бъде напълно разгледан когато стигнем до дисциплината на Църквата, сега няма да продължавам по него.

18. Признаването на грехове пред Бога и пред хората

Но ще добавя това: Когато на външната изповед се приписва името “покаяние,” то се използва неправилно и не в истинския смисъл, както го обясних. Защото това не е толкова обръщане към Бога, колкото признание за вина, съпроводено от смекчаване на присъдата и наказанието. Така да се покаем във вретище и пепел (Мат. 11:21; Лука 10:13) означава просто да свидетелствуваме недоволство от себе си, когато Бог е гневен против нас за това, че тежко сме Го оскърбили. Всъщност, това е публично признание, чрез което, като осъждаме себе си пред ангелите и пред света, предотвратяваме Божието осъждение. Защото Павел, като осъжда леността на онези, които се впускат в греховете си, казва, “Ако съдехме себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Кор. 11:31). Но не е винаги необходимо открито да осведомяваме другите и да ги правим свидетели на нашето покаяние; но да признаем в тайно на Бога е част от истинското покаяние, която не може да бъде пропусната. Нищо не би било по-неуместно от това Бог да прощава греховете, в които ласкаем себе си и лицемерно ги прикриваме, за да не може да ги изяви. Трябва да признаваме не само греховете, които всекидневно извършваме, но по-тежките грешки трябва да ни отведат и по-далеч и да ни припомнят неща, които като че ли отдавна сме погребали. Давид дава пример за това със самия себе си (Пс. 51). Изпълнен със срам за наскоро извършено престъпление, той изследва себе си, връща се чак до утробата и признава, че още там е бил извратен и омърсен. Той не прави това за да смекчи своята вина, както много се крият в тълпата и се стремят към безнаказаност като увличат другите със себе си. Давид постъпва по напълно друг начин, откровено утежнявайки своя грях, че като е извратен от най-ранното си детство, не е престанал да натрупва нечестие върху нечестие. Също и в друг текст той изследва своя изминал живот и моли Бога да прости грешките на неговата младост (Пс. 25:7). И наистина, не можем да докажем, че изцяло сме отхвърлили своята тъпота, докато стенейки под товара и оплаквайки своето тъжно положение, не потърсим избавление от Бога. Нещо повече, трябва да отбележим, че покаянието, за което ни е заповядано прилежно да изработваме, се различава от онова, което съживява от смърт онези, които са отпаднали най-срамно, или необуздано са се отдали на грях, или чрез някакъв открит бунт са отхвърлили Божията власт. Защото Писанието, като ни увещава към покаяние, често говори за това като преминаване от смърт в живот, и когато разказва, че някои хора са се покаяли, има предвид, че те са изоставили идолопоклонството и другите форми на чудовищно нечестие. Поради тази причина Павел заявява горко на грешниците, които “не са се покаяли за нечистотата, блудството и сладострастието, на които са се предавали” (2 Кор. 12:21). Това разграничение трябва да бъде внимателно спазвано, за да не би, както чуваме за някои хора, призовани към покаяние, да се впуснем в бездейна самоувереност, като че ли нямаме нищо общо с умъртвяването на плътта; докато, като следствие от извратените пожелания, които винаги ни впримчват, и нечестията, които непрекъснато извират от тях, това трябва да породи в нас постоянно внимание. Специалното покаяние, заповядано на онези, които дяволът е хванал в смъртоносен капан и лишил от страха от Бога, не премахва това всекидневно покаяние, което извратеността на естеството ни задължава да изработваме през целия си живот.

19. Покаянието и прошката са свързани

Нещо повече, ако е вярно, и нищо не може да бъде по-вярно от това, че в тези две точки е включено пълно обобщение на Благовестието, а именно, покаяние и пълно опрощаване на греховете, не виждаме ли, че Господ оправдава незаслужено Своите хора, и в същото време ги обновява към истинска святост чрез освещението на Своя Дух? Йоан, посланикът, изпратен пред лицето на Христос да приготви Неговите пътеки, прогласява, “Покайте се, защото наближи небесното царство” (Мат. 11:10; 3:2). Като ги призовава към покаяние, той ги увещава да признаят, че са грешници и във всяко отношение са осъдени пред Бога, та така да бъдат подтикнати искрено да се стремят към умъртвяване на плътта и към новорождение в Духа. Като прогласява Божието царство, той призовава към вяра, тъй като в Божието царство, което обявява за наближило, той има предвид прошка за грехове, спасение, живот и всяко друго благословение, което получаваме в Христос; поради което четем и в другите Евангелия, “Йоан кръщаваше в пустинята и проповядваше кръщение на покаяние за опрощаване на греховете” (Марк 1:4; Лука 3:3). Какво означава това, освен че, изморени и подтиснати под товара на греха, те трябва да се обърнат към Господа и да имат надежда за прошка и спасение? Така и Христос започна Своето проповядване, “Божието царство наближи; покайте се, и повярвайте в Благовестието” (Марк 1:10). Първо, Той заявява, че в Него са отворени богатствата на Божията милост; след това заповядва покаяние; и накрая, насърчава към увереност в Божиите обещания. Затова, когато иска да даде кратко обобщение на цялото Благовестие, Той казва, че трябва “да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всички народи” (Лука 24:26, 46). По същия начин, след Неговото възкресение Апостолите проповядваха, “Него Бог възвиси до дясната Си ръка за Началник и Спасител, да даде покаяние на Израил и прощение на греховете” (Деян. 5:31). Покаянието се проповядва в името на Христос, когато хората научат чрез ученията на Благовестието, че всички техни мисли, чувства и стремежи са извратени и порочни; и следователно, ако искат да влязат в Божието царство, те трябва да се новородят. Прощението на греховете се проповядва когато хората биват учени, че Христос “стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30), че заради Него те са незаслужено определени за праведни и невинни в Божия поглед. Макар и двете благословения да се придобиват чрез вяра (както показахме на друго място), все пак тъй като правилната цел на вярата е Божията благодат, чрез която се прощават греховете, правилно е внимателно да разграничаваме вярата от покаянието.

20. В какъв смисъл покаянието е предварително условие за прошка?

Нещо повече, тъй като омразата към греха, която е начало на покаянието, първа ни дава достъп до познанието за Христос, Който изявява Себе Си само на нещастните и наскърбени грешници, стенещи, трудещи се, обременени, гладни и жадни, чезнещи в скръб и нещастие, така ако искаме да застанем твърдо в Христос, ние трябва да се стремим към покаяние, да го изработваме през целия си живот и да устояваме докрай. Христос дойде да призове грешниците, но да ги призове към покаяние. Той беше изпратен да благослови недостойните, но като “отвърне всеки човек от неговите нечестия.” Писанието е пълно с подобни стихове. Затова, когато Бог предлага опрощаване на греховете, Той обикновено заповядва покаяние, като показва, че Неговата милост трябва да подтикне хората към покаяние. “Пазете правда,” казва Той, “и вършете правосъдие; защото наближи Моето спасение.” И отново, “Изкупител ще дойде от Сион, и за онези от Яков, които се отвърнат от престъпленията.” И отново, “Търсете Господа, докато може да бъде намерен, призовете Го, докато е близо. Нека нечестивият остави пътищата си и неправедният мислите си, и нека се върне към Господа, и ще намери милост в Него.” “Затова покайте се, и се обърнете, за бъдат греховете ви изличени.” Но тук трябва да се отбележи, че покаянието не е условие в този смисъл, че да бъде основание за заслуги за опрощаване; то показва целта, към която трябва да се стремят, ако искат да придобият благоволение, тъй като Бог е решил да се смили над хората с изричната цел да ги доведе до покаяние. Следователно, докато оставаме в затвора на тялото, трябва постоянно да се борим с пороците на нашето извратено естество, а също и с нашите наклонности. Платон понякога казва, че животът на философа е да разсъждава върху смъртта. Можем по-правилно да кажем, че животът на християнина е постоянно прилежаване и упражняване в умъртвяване на плътта, докато тя бъде напълно умъртвена, и Божият Дух придобие пълна власт в нас. Затова според мен най-голям напредък има онзи човек, който се е научил да бъде най-недоволен от самия себе си. Той обаче не остава в тресавището без да продължи напред; а копнее и въздиша по Бога, та като е присаден в смъртта и живота на Христос, да размишлява постоянно върху покаянието. Несъмнено онези, които имат искрена омраза към греха, не могат да правят друго; защото никой човек не може да мрази греха, без преди това да е обикнал правдата. Този възглед, тъй като е най-простият от всички, според мен също е най-близък до истината на Писанието.

(Грехове, за които няма покаяние или прошка, 21-25)
21. Покаянието като незаслужен дар от Бога

Нещо повече, вярвам, че от горното учение така добре се разбира, че покаянието е специален дар от Бога, че не се изисква подробна беседа върху това. Затова Църквата възвеличава Божията доброта и като гледа удивено, казва, “И на езичниците Бог даде покаяние за живот” (Деян. 11:18); а Павел, като заповядва на Тимотей да се отнася кротко и търпеливо към невярващите, казва, “Та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината и да изтрезнеят от примката на дявола” (2 Тим. 2:25, 26). Бог наистина заявява, че иска всички хора да се покаят, и отправя увещания за всички хора; тяхното действие, обаче, зависи от Духа на новорождение. Би било по-лесно да създадем себе си отново, отколкото чрез собствената си сила да придобием по-превъзходно естество. Затова, по отношение на целия процес на новорождението, ние основателно сме наречени Божие “творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Еф. 2:10). Онези, които Бог е благоволил да избави от смърт, Той съживява чрез Духа на новорождение; не че покаянието е причината за спасението, а защото както вече видяхме, то е неразделно от вярата и Божията милост; както Исая заявява, “Изкупител ще дойде от Сион, при онези от Яков, които се отвърнат от престъпленията.” Всъщност, вечна истина е, че винаги когато е в сила страхът от Бога, Духът върши Своето спасително дело. Затова в Исая, докато вярващите се оплакват и скърбят, че са изоставени от Бога, те показват, че свръхестествено закоравеното сърце е белег за осъждение. Апостолът също, като иска да изключи отстъпниците от надеждата за спасение, заявява като причина, че за тях е невъзможно да се обновят към покаяние (Евр. 6:6); тоест Бог, като обновява онези, които Той не желае да загинат, им дава белег на Своето бащинско благоволение, и така ги привлича при Себе Си чрез силата на спокойната и мирна увереност; от друга страна, като закоравява осъдените, чието нечестие няма да бъде простено, Той говори осъждение против тях. Апостолът заявява такова възмездие срещу съзнателните отстъпници (Евр. 10:29), които като отпадат от вярата на Благовестието, се подиграват на Бога, оскърбително отхвърлят Неговото благоволение, богохулствуват и тъпчат кръвта на Христос, и дори, доколкото е възможно, Го разпъват отново. Все пак, противно на нелепите твърдения на някои неуки хора, Той не оставя надежда за опрощаване на съзнателните грехове, а показва, че тъй като отстъплението е напълно без извинение, не е странно, че Бог е неумолимо строг в наказването на богохулното презрение против Него самия. Защото в същото Послание той казва, че “онези, които веднъж са били просветени и са вкусили от небесния дар, и са станали съучастници в Святия Дух, и са вкусили колко е добро Божието Слово и от великите дела на бъдещия век, а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват” (Евр. 6:4-6). И в друг стих, “Ако съгрешавате самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, а едно страшно очакване на съд,” и т.н. (Евр. 10:26, 27). Има и други стихове, от неправилното тълкуване на които новацианите в старо време извличат материал за своята ерес; дотолкова, че някои добри хора, като биват възмутени от тяхното безразсъдство, определят Посланието за напълно лъжливо, макар то във всяка своя част да издава апостолския дух. Но тъй като нашият спор тук е само с онези, които приемат Посланието, лесно да покажем, че тези стихове на подкрепят тяхната заблуда. Първо, Апостолът неизбежно трябва да се съгласи със своя Учител, Който заявява, че “всеки грях и хула ще се прости на хората; но хулата против Святия Дух няма да се прости,” “нито в този свят, нито в бъдещия” (Мат. 12:31; Лука 12:10). Ние трябва да твърдим, че това е единственото изключение, което Апостолът признава, ако не искаме да го противопоставяме на Божията благодат. От това следва, че за никой грях не се отказва прошка, освен за един, който, идвайки от отчаяна ярост, не може да се припише на немощ, и ясно показва, че човекът, виновен за него, е притежаван от дявола.

22. Непростим грях

Тук обаче е уместно да разгледаме какво е това ужасно нечестие, което няма да бъде простено. Определението, което Августин някъде дава – а именно, че това е упорита извратеност, отхвърляща прошката, продължаваща до смъртта – едва ли е в съгласие с думите на Христос, че няма да бъде простено в този свят. Защото това или се казва напразно, или може да се извърши в този живот. Но ако определението на Августин е правилно, грехът не е завършен до деня на смъртта. Други казват, че грехът против Святия Дух се състои в завист срещу благодатта, дарена на брата; но не знам на какво основават това твърдение. Тук обаче нека да дадем истинското определение, което, като бъде веднъж потвърдено с твърди доказателство, само по себе си лесно ще отрече всички останали. Затова казвам, че срещу Святия Дух съгрешава онзи човек, който, макар да е така притиснат от силата на Божията истина, че да не може да се извинява с незнание, пак съзнателно се противи и просто заради самата съпротива. Защото Христос, като обяснява какво е казал, незабавно добавя, “И ако някой каже дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже дума против Святия Дух, няма да му се прости” (Мат. 12:32). И Матей използва понятието “дух на богохулство” за хула против Духа. Но как може някой да обижда Сина, без в същото време да оскърби Духа? По следния начин. Онези, които в незнанието си хулят непознатата за тях Божия истина, и все пак са така настроени, че не биха желали да заглушат Божията истина, когато им бъде ясно изявена, и не биха желали да изговорят и едно слово против Този, Когото са познали като Господния Помазаник, съгрешават против Бащата и против Сина. Така в наши дни има много хора, които имат голяма омраза срещу учението на Благовестието, и все пак, ако знаеха, че именно това е истинското Благовестие, щяха да пожелаят да го почитат с цялото си сърце. Но онези, които в съвестта си са убедени, че това, което отхвърлят и хулят, е Божието Слово, и все пак не престават да го хулят, богохулствуват против Духа, тъй като се борят против просветлението, което е дело на Духа. Такива бяха някои от юдеите, които, когато не можеха да се противопоставят на Духа, когато говореше чрез Стефан, пак продължиха да се противят (Деян. 6:10). Не може да има съмнение, че някои прекалиха поради ревност към Закона; но е очевидно, че имаше и други хора, които злобно и нечестиво воюваха против самия Бог, тоест против учението, за което знаеха, че е от Бога. Такива също бяха фарисеите, върху които Господ обяви проклятие. За да похулят силата на Святия Дух, те Го нарекоха с името Веелзевул (Мат. 9:3, 4; 12:24). И така, духът на богохулство е когато човек безочливо и преднамерено се втурва да хули Неговото божествено име. Павел показва това, когато казва, “но придобих милост, защото съм правил това поради незнание в неверие”; иначе заслужено би бил считан за недостоен за Божията благодат. Ако незнанието, съединено с неверие, го прави достоен за опрощение, следва, че няма място за прошка, когато неверието е придружено от познание.

23. Как трябва да се разбира невъзможността за “второ покаяние”?

Ако разсъдите правилно, ще осъзнаете, че Апостолът говори не за една-две конкретни грешки, а за постоянния бунт, чрез който нечестивите отхвърлят спасението. Не е странно, че Бог е неумолим към онези, за които Йоан в своето Послание заявява, че не са от избраните, защото са излезли (1 Йоан 2:19). Защото той отправя своето обвинение против онези, които си въобразяват, че могат да се върнат към християнската религия след като веднъж са се разбунтували против нея. За да ги лиши от този лъжлив и гибелен възглед, той казва, което е много вярно, че онези, които съзнателно и с желание са отхвърлили общението с Христос, нямат средство да се върнат в него. Но тук не се говори за онези, които просто поради колебливостта в своя живот престъпват Господното Слово, а за онези, които открито отхвърлят цялото Негово учение. Има един паралогизъм (неправилно сравнение, бел. прев.) в изразите отхвърляне и съгрешаване. Отхвърлянето, както го тълкуват новацианите, е когато някой, въпреки че е научен от Господния Закон да не краде или да не прелюбодействува, не се въздържа от кражба и прелюбодейство. Обратното, аз твърдя, че има вътрешна антитеза, в която трябва да се разглеждат тези две неща, така че конкретното понятие изразява не някакъв конкретен порок, а обща вражда против Бога и отстъпление на целия човек. Следователно, когато говори за тези, които отпадат, “които веднъж са били просветени и са вкусили от небесния дар, и са станали съучастници в Святия Дух, и са вкусили колко е добро Божието Слово и от великите дела на бъдещия век,” ние трябва да разбираме, че говори за онези, които със съзнателно безбожие угасват светлината на Духа, вкусили са от небесното Слово и са го отритнали, отчуждили са се от освещението на Духа и са потъпкали Божието Слово и великите дела на бъдещия век. За да покаже по-добре, че се говори именно за такова нечестие, той след това изрично добавя думата “самоволно.” Защото когато казва, “Ако съгрешаваме самоволно, след като сме приели познанието за истината, не остава вече жертва за грехове,” той не отрича, че Христос е вечна жертва за опрощаване на престъпленията на светиите (цялото Послание изрично прогласява това, като обяснява свещенството на Христос), но казва, че не остава друга жертва, след като тази е отхвърлена. И тя бива отхвърлена тогава, когато истината на Благовестието бива съзнателно отречена.

24. Хората, които не могат да бъдат простени, са тези, които не могат да се покаят

За някои може да изглежда твърде сурово и противно на Божията милост да отречем напълно прошката за хората, които я искат. Лесно можем да се справим с това възражение. Не се казва, че ще им бъде отказана прошка, ако се обърнат към Господа, а се отрича напълно, че те могат да се обърнат към покаяние, тъй като поради тяхната неблагодарност те са поразени от праведния Божий съд с вечна слепота. Няма нищо противно на това в аргумента с примера на Исав, който се опитва напразно с плач и сълзи да възстанови своето изгубено първородство; няма нищо противно на това и в обявлението на Пророка, “Те плакаха, но Аз не искам да чувам.” Такива изрази не отричат истинското обръщане и призоваване на Бога, а тревогата, с която нечестивите, когато са в бедствие, са принудени да видят това, което преди това уверено са презирали, а именно, че нищо не е от полза освен помощта от Господа. Но те не толкова я призовават, колкото оплакват нейната загуба. Затова това, което пророкът има предвид под “плач,” и апостолът под “сълзи,” е ужасното мъчение, което жили и измъчва нечестивите в отчаянието им. Трябва внимателно да разсъдим върху това; защото иначе Бог би си противоречал, когато заявява чрез Пророка, че “Ако беззаконникът се обърне от всичките грехове, които е извършил . . . той непременно ще живее, няма да умре” (Езек. 18:21, 22). И както вече казах, сигурно е, че умът на човека не може да се промени за добро освен чрез Божията възпираща благодат. Обещанието към онези, които Го призовават, е, че никога няма да паднат; но названията “обръщане” и “молитва” неправилно се дават на това сляпо мъчение, чрез което нечестивите биват смущавани, когато виждат, че трябва да търсят Бога ако искат да намерят избавление от своите бедствия, но отказват да Го призоват.

25. Лъжливо покаяние и искрено покаяние

Но тъй като Апостолът заявява, че Бог не благоволи в лицемерно покаяние, някои питат как така Ахав придоби прошка и отклони наказанието, обявено против него (3 Царе 21:28, 29), като се вижда, че е бил поразен само за миг, но след това е продължил да живее по стария си начин. Той наистина се облече във вретище, покри се с пепел, простря се на земята, и (както казва даденото свидетелство) се смири пред Бога. Не беше много трудно да раздере дрехите си, докато сърцето му оставаше упорито и изпълнено с нечестие, и все пак виждаме, че Бог беше склонен към милост. Аз отговарям, че макар по този начин лицемерите да са пощадени за известно време, Божият гняв остава върху тях, и следователно те са пощадени не толкова заради тях самите, а заради примера за обществото. Защото какво спечели Ахав от опрощаването на неговото наказание освен това, че не го понесе в живота си на земята? Божието проклятие, макар и скрито, беше поставено върху неговия дом, а той самият отиде във вечно унищожение. Можем да видим същото нещо при Исав (Бит. 27:38, 39). Защото макар да получи отказ, пак на неговите сълзи беше подарено времево благословение. Но тъй като според Божието изявление духовното благословение може да бъде притежавано само от единия от братята, когато Яков беше избран вместо Исав, това изключи Исав от Божията милост; но все пак му беше дадена, като човек от по-нисше естество, тази утеха, че ще бъде изпълнен с пълнотата на земята и с небесната роса. И както казах малко по-горе, това трябва да се приеме като пример за другите, за да упражняваме нашите умове и да упражняваме себе си с по-голямо усърдие в пътя на искреното покаяние, тъй като не може да има и най-малко съмнение, че Бог е готов да прости на тези, които се обръщат към Него истински и от сърце, като виждаме, че неговата милост се простира дори към недостойните, макар те да носят белезите на Неговото негодувание. По този начин също биваме учени колко ужасно е осъждението, което очаква всички бунтовници, които с безочлив поглед и желязно сърце се наслаждават да пренебрегват и презират Божите заплахи. По този начин Бог често протяга Своята ръка да освободи израилтяните от техните бедствия, макар че техните викове бяха лицемерни и техните умове бяха раздвоени и вероломни, както Той самият се оплаква в Псалмите, че те са се върнали веднага в предишните си пътища (Пс. 78:36, 37). Но той предопределя това с доброта и търпение, за да ги доведе до истинско покаяние, или да ги остави без извинение. И все пак, като отлага наказанието за известно време, Той не поставя Себе Си под някакво вечно задължение. Понякога Той се надига с по-голяма суровост против лицемерите и удвоява тяхното наказание, за да стане явно с това колко много мрази лицемерието. Но както отбелязах, Той дава някои примери за Своето желание за прошка, та чрез това праведните да бъдат подтикнати да променят своя живот, и за да бъде осъдена по-строго гордостта на онези, които надменно ритат срещу ръжена.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003