| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Пета5. ЗА НАЧИНИТЕ ЗА ДОПЪЛВАНЕ НА УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО: ИНДУЛГЕНЦИИТЕ И ЧИСТИЛИЩЕТО
Части на главата:
- Общо описание и опровержение на папските индулгенции, р. 1, 2.
- Опровержения от Лъв и от Августин. Отговор на две възражения в подкрепа на индулгенциите, р. 3, 4. Извратената любов на папата към нечисто обогатяване. Разкриване на произхода на индулгенциите, р. 5.
- Изследване на папското чистилище. Неговото ужасно безбожие, р. 6. Обяснение на пет текста от Писанието, чрез които софистите се опитват да подкрепят тази заблуда, р. 7, 8. Възгледите на древните Теолози относно чистилището, р. 10.
Раздели.
- Догмата на удовлетворението е майка на индулгенциите. Суетата на тези две неща. Причината за индулгенциите. Доказателство за алчността на папата и на римските свещеници; а също и за слепотата, с която е поразен християнския свят.
- Възгледът за индулгенциите, даден от софистите. Истинското естество на индулгенциите. Опровержение. Потвърждение на опровержението от седем текста от Писанието.
- Потвърждение също от свидетелството на Лъв, епископ на Рим, и от Августин. Опити на папските учители да установят чудовищното учение за индулгенциите, и дори да го подкрепят с авторитета на Апостолите. Първи отговор.
- Втори отговор относно текст от един Апостол, привеждан в подкрепа на догмата на индулгенциите. Потвърждение на отговора от сравнение с други текстове и от един текст в Августин, обясняващ думите на Апостола. Друг текст от същия Апостол, потвърждаващ този възглед.
- Изложение на извратената алчност на Папата за мръсно обогатяване. Произходът на индулгенциите.
- Изследване на измисленото чистилище на папистите.
- Изложение на текстовете от Писанието, цитирани в подкрепа на чистилището.
- Продължение на изложението.
- Продължение на изложението.
- Учението за чистилището е древно, но е опровергано от още по-древен Апостол. Не е подкрепено от древни автори, нито от Писанието, нито от сериозни аргументи. Въведено е по обичай и от ревност, която не е надлежно управлявана от Божието Слово. Древните автори, като Августин, говорят със съмнение относно молитвата за мъртвите. Във всеки случай ние трябва да се държим за Божието Слово, което отхвърля тази измислица. Голямата разлика между по-древните и по-съвременните строители на чистилището. Сравнение между тях.
(Заблудителното учение за индулгенциите и злите последствия от него, 1-5)
1. Индулгенциите според римското учение, и злините, причинени от тяхОт тази догма за удовлетворението възниква догмата за индулгенциите. Защото твърдението е, че чрез тях се допълва онова, което липсва на нашите способности; и те отиват до лудостта да определят булите на Папата като разпределяне на заслугите на Христос и на мъчениците. Макар да не струват нищо като аргумент – и едва ли си заслужава да опровергаваме тези произволни заблуди, които вече сами разрушават себе си и започват да остаряват и да се срутват – все пак, тъй като за някои от неучените може да е необходимо кратко опровержение, аз няма да го пропусна.
Всъщност, фактът, че толкова дълго време индулгенциите остават непокътнати и безнаказани, и вилнеят с толкова ярост и тирания, може да се смята за доказателство в каква дълбока тъмнина на невежество е било хвърлено човечеството за няколко века. Хората виждат как открито биват ощетявани от Папата и неговите продавачи на индулгенции; виждат, че спасението на душата бива подчинено на лично обогатяване, спасението бива оценявано за пари и нищо не се дава безплатно; виждат, че онова, което е изстисквано от тях като дарения, бива нечестиво прахосано в проститутки, блудство и лакомия, като най-гръмогласните защитници на индулгенциите са най-големите нечестивци; виждат как чудовището се разплува и всеки ден се впуска във все по-голям разврат, и че безкрайно, всеки ден се издават постоянно нови були и се извличат нови суми. Въпреки това индулгенциите се приемат с голяма почит, боготворени са и биват купувани. Дори онези хора, които виждат по-ясно от другите, ги смятат да праведна измама, чрез която дори в заблудата се придобиват добри неща. Сега най-после голяма част от света започва да се осъзнава, индулгенциите започват да охладняват и постепенно дори да замръзват, подготвяйки се за своята окончателна смърт.
2. Индулгенциите са противни на Писанието
Но тъй като много хора, които виждат порочната измама, кражба и грабеж (с които търгашите на индулгенции досега са ни заблуждавали и са си играли с нас), не осъзнават истинския източник на това безбожие, може би е правилно да покажем не само какво наистина са индулгенциите, но също и че те са замърсени във всяка своя част. Нашите противници наричат заслугите на Христос, на святите Апостоли и Мъченици, “съкровището на Църквата.” Те твърдят, както вече казах, че върховното настойничество на съкровището е дадено на римския епископ, на когото принадлежи разпореждането на тези велики благословения в такъв смисъл, че той може да ги раздава сам, а също и да възлага властта на раздаването на други хора. Така имаме от Папата понякога пълни индулгенции, понякога за определени години; от кардиналите за сто дни, а от епископите за четиридесет.
За да ги опишем истинно, трябва да кажем, че те са омърсяване на кръвта на Христос и заблуда на Сатана, чрез която християнският народ бива отделен от Божията благодат и живота в Христос, и отвърнат от истинния път на спасението. Защото как би могла кръвта на Христос да бъде по-срамно омърсена от отричането, че е достатъчна за прощаване на греховете, за примирение и удовлетворение, ако нейните недостатъци, като че ли е пресъхнала или свършила, не бъдат допълнени от друго място? Думите на Петър са: “За Него свидетелствуват всички пророци, че всеки, който повярва в Него, ще получи чрез Неговото име прощение на греховете” (Деян. 10:43); но индулгенциите подаряват прощение на греховете чрез Петър, Павел и Мъчениците. “Кръвта на Сина Му Исус Христос ни очиства от всеки грях,” казва Йоан (1 Йоан 1:7). Индулгенциите правят удовлетворението за греха да зависи от кръвта на мъчениците. Павел възкликва и свидетелствува на Коринтяните, че само Христос беше разпънат и умря за тях (1 Кор. 1:13). Индулгенциите заявяват, че Павел и другите умряха за нас. На друго място Павел казва, че Христос изкупи Църквата със собствената Си кръв (Деян. 20:28). Индулгенциите приписват друго изкупване на кръвта на мъчениците. “С един принос Той е усъвършенствувал завинаги онези, които се освещават,” казва Апостолът (Евр. 10:14). От друга страна, индулгенциите настояват, че освещението, което иначе би било недостатъчно, е усъвършенствувано от мъчениците. Йоан казва, че всички светии “за измили дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнето” (Откр. 7:14). Индулгенциите ни казват да измием дрехите си в кръвта на светиите.
3. Авторитети против индулгенциите и заслугите на мъчениците
В противоречие на техните богохулства има един възхитителен текст в Лъв, римски епископ (Ad Palaestinos, Ep. 81): “Макар смъртта на много светии да е скъпоценна пред Бога (Пс. 116:15), пак убийството на никой невинен човек не може да бъде умилостивение за света. Праведните получават венци, не ги дават; и смелостта на вярващите произвежда примери на търпение, не дарове на праведност; защото тяхната смърт е била за самите тях; и никой чрез своята смърт не може да плати дълга на друг човек, освен Христос нашият Господ, в Когото единствено всички биваме разпънати, всички биваме мъртви и възкресени.” Тъй като този възглед е от голямо значение, той го повтаря на друго място (Epist. 95). Определено не можем да желаем по-ясно опровержение на тази безбожна догма. Също толкова уместно Августин въвежда същия възглед: “Макар че братя умират за братя, пак кръвта на никой мъченик не е пролята за прошка на греховете; Христос направи това за нас, и по този начин ни показа не на какво трябва да подражаваме, а за какво трябва да сме благодарни” (August. Tract. in Joann. 84). И отново, в друг текст: “Тъй като само Той стана Божий Син и Човешки Син, за да ни направи със Себе Си Божии синове, така само Той без колебание пое нашето наказание без да е заслужил зло, та чрез Него ние, без да сме заслужили добро, да придобием незаслужено благоволение” (Ad Bonifac. Lib. 4, cap. 4).
Всъщност, докато цялото тяхно учение е плетеница от светотатство и богохулство, това е най-богохулната част. Нека да признаят дали не се придържат към следните догми: Че чрез своята смърт мъчениците са извършили повече за Бога и са заслужили повече, отколкото е необходимо за тях самите, и че имат голям излишък на заслуги, които могат да предават на другите; че за да може това голямо добро да не се окаже излишно, тяхната кръв е примесена с кръвта на Христос, и от двете е съставено съкровището на Църквата за прощаване и удовлетворение на грехове; и че в този смисъл трябва да разбираме думите на Павел: “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христос в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Кол. 1:24).
Какво означава това, ако не да изоставим името на Христос и да Го направим обикновен светия, когото трудно можем да различим в тълпата от множество светии? Единствено Христос трябва да бъде проповядван, издиган, призоваван, търсен, винаги когато става въпрос за придобиване на прошка за грехове, умилостивение и освещение. Но нека да чуем техните твърдения. Че кръвта на мъчениците не трябва да бъде проливана безплодно, а трябва да се използва за общото благо на Църквата. Така ли е? Безплодно ли е прославянето на Бога в смъртта? Безплодно ли е запечатването на Неговата истина с тяхната кръв? Безплодно ли е свидетелството, че като презират настоящия живот, те търсят по-добър живот? Безплодно ли е утвърждаването на вярата на Църквата, и в същото време омаломощаването на упоритостта на врага чрез тяхното постоянство? Именно това твърдят те. Те не признават никакъв плод, ако Христос е единственото умилостивение, ако само Той е умрял за нашите грехове, ако само Той е принесен за нашето изкупление. Въпреки това, казват те, Петър и Павел биха спечелили венеца на победата даже да бяха умрели в леглата си от естествена смърт. Но тъй като се съпротивиха до кръв, не би било в съгласие с Божията справедливост техните дела да останат така празни и безплодни. Като че ли Бог не е способен да увеличи славата на Своите слуги според мярката на Своите дарове. Достатъчно е предимството, което Църквата като цяло печели, когато чрез техните победи бива възпламенена с ревност за борба.
4. Опровержение на “доказателствата” от Писанието
Колко злобно те изкривяват текста, в който Павел казва, че в своето тяло допълва недостатъка в скърбите на Христос (Кол. 1:24)! Този недостатък или добавка не се отнася за делата на изкуплението, удовлетворението или умилостивението, а за онези скърби, с които членовете на Христос, тоест всички вярващи, трябва да бъдат изпитвани докато са в плът. Затова той казва, че част от страданията на Христос все още остава, а именно, че това, което понесе в Себе Си, Той всекидневно го понася в Своите членове. Христос ни зачита така, че смята и приема нашите скърби като Свои собствени. Чрез допълнителните думи – за Църквата – Павел няма предвид изкупленията или примиренията или удовлетворенията на Църквата, а назиданието и растежа. Както казва на друго място, “Затова аз всичко издържам заради избраните, за да получат и те спасението, което е в Христос Исус, заедно с вечна слава” (2 Тим. 2:10). Той също пише към Коринтяните: “Но ако ни наскърбяват, това е за вашата утеха и спасение . . . която действува да устоявате в същите страдания, които понасяме и ние” (2 Кор. 1:6). Веднага след това той обяснява своите думи като добавя, че е бил направен служител на Църквата не за изкупление, а според заповедта, която е получил да проповядва Благовестието на Христос.
Но ако все още желаят и друг тълкувател, нека да чуят Августин: “Страданията на Христос са само в Христос, като в Глава; в Христос и в Църквата, като в цяло тяло. Затова Павел, бивайки само един член, казва, ‘Изпълвам в тялото си недостатъка от страданията на Христос.’ Затова, слушатели, които и да сте, ако сте сред членовете на Христос, каквото и да страдате от онези, които не са членове на Христос, е недостатък към скърбите на Христос” (August. in Ps. 16). На друго място той обяснява целта на страданията на Апостолите за Христос: “Христос е моята врата към вас, защото вие сте Христови овце, изкупени чрез Неговата кръв; осъзнайте вашата цена, която не е платена от мен, но е проповядвана от мен” (August. Tract. in Joann. 47). След това той добавя, “Както Той положи живота Си, така трябва и ние да полагаме нашия живот за братята, за да изграждаме мира и да поддържаме вярата.” Дотук с Августин. Далеч от нас да си въобразяваме, че Павел си е мислел, че нещо липсва в страданията на Христос по отношение на цялостната пълнота на правда, спасение и живот, или че е желаел да добави нещо към тази пълнота, след като е показал така ясно и изразително, че Христовата благодат е изляна в такова богато изобилие, че превъзхожда всяка сила на греха (Рим. 5:15). Всички светии са спасени само чрез нея, а не чрез заслугите на своя живот или смърт, както Петър изрично свидетелствува (Деян. 15:11); така че е обида против Бога и Неговия Помазаник да поставяме достойнството на кой да е светия в нещо друго освен в Божията милост. Но защо да продължаваме да разглеждаме това, като че ли този предмет е неясен, когато само споменаването на тези чудовищни догми означава да ги опровергаем.
5. Индулгенциите се противопоставят на единството и цялостното действие на Христовата благодат
Нещо повече, дори да не казваме нищо за тези мерзости, кой научи Папата да затваря благодатта на Исус Христос в мастило и хартия, благодат, която Господ е благоволил да раздава чрез словото на Благовестието? Несъмнено едно от двете е лъжливо: или Божието Благовестие, или индулгенциите. Павел свидетелствува, че Христос ни е даден в Благовестието с цялото изобилие на небесни благословение, с всички Негови заслуги, всяка Негова правда, мъдрост и благодат без изключение, когато казва, “И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:20, 21). И всички вярващи знаят какво означава “общението” (koinwnia) на Христос, което според същия Апостол (1 Кор. 1:9) ни се дава в Благовестието. Обратно, индулгенциите, като извличат някаква част от благодатта на Христос от оръжейницата на Папата, я ограничават до мастило, хартия и до определени места, но я разделят от Божието Слово.
Когато изследваме произхода на това извращение, то произхожда от това, че когато в старо време удовлетворенията, налагани върху каещите се, са били непоносимо строги, онези, които са се чувствували прекомерно утежнени, са молели Църквата са намаление на наказанието. Даденото опрощение се е наричало индулгенция. Но тъй като те са прехвърлили удовлетворенията към Бога, и са ги нарекли обезщетения, чрез които хората се откупват от Божията справедливост, по същия начин са прехвърлили и индулгенциите, представяйки ги като изкупително средство, което ни освобождава от заслуженото наказание. Богохулствата, за които говорим, са били замислени с такова безочие, без да има каквито и да е основания за тях.
(Опровержение на учението за чистилището чрез обяснение на текстовете от Писанието, привеждани в негова подкрепа, 6-10)
6. Опровержението на учението за чистилището е необходимоСега тяхното чистилище няма да ни създаде големи трудности, тъй като с тази брадва ние вече сме го отсекли, съборили и сме го изкоренили из основа. Не мога да се съглася с някои, които смятат, че по този предмет трябва да се преструваме и да не споменаваме чистилището, от което (както те казват) възникват яростни спорове и не може да се придобие много назидание. Самият аз мисля, че е правилно да пренебрегнем техните лудости, ако те не водеха до такива тежки последствия. Но тъй като много хора са учени на чистилището, и то всекидневно бива подкрепяно с нови богохулства; тъй като произвежда много тежки престъпления, със сигурност то не трябва да бъде оставен без внимание фактът, колкото и да е прикриван за известно време, че без никаква власт от Божието Слово то е било измислено от лекомислено безочливо безумие, че подкрепата за него идва от лъжливи откровения, от хитрини на Сатана, и че определени текстове от Писанието са били съзнателно изкривени, за да го подкрепят. Но Господ не понася човешкото безумие да се налага върху скритите решения на Неговите съдби; Той е издал строга забрана против пренебрегването на Неговия глас и против запитването на мъртвите (Вт. 18:11), и не позволява Неговото Слово да бъде така злобно замърсявано.
Да приемем, че се съгласим, че всичко това може да бъде търпяно за известно време като нещо маловажно; но когато умилостивението за греховете се търси на друго място, а не в кръвта на Христос, и удовлетворението се прехвърля на други, мълчанието би било гибелно. Затова сме задължени да издигнем високо гласа си и да викаме, че чистилището е смъртоносно оръжие на Сатана; че то принизява кръста на Христос; че създава нетърпима обида срещу Божията милост; че подкопава и унищожава нашата вяра. Защото какво е това чистилище, освен удовлетворение за греха, плащано след смъртта от душите на мъртвите? Затова когато тази идея за удовлетворението е опровергана, с това самото чистилище бива напълно унищожено. Но ако от това, което по-горе казахме, е съвършено ясно, че кръвта на Христос е единственото удовлетворение, умилостивение и очистване за греховете на вярващите, какво остава освен да твърдим, че чистилището е само богохулство, ужасно богохулство против Христос? Не казвам нищо за светотатствата, с които то бива всекидневно защитавано, престъпленията които поражда в религия, и другите безбройни злини, които виждаме да текат от този извор на безбожието.
7. Въображаеми доказателство за чистилището от Евангелията
Може би си заслужава да изтръгнем от техните ръце онези текстове от Писанието, за които те имат навика лъжливо и нечестиво да се хващат.
Когато Господ заявява, че грехът против Святия Дух няма да бъде простен нито в този свят, нито в идещия, Той според тях показва, че в идещия свят също има прощаване на грехове. Но кой не вижда, че тук Господ говори за вината за греха? Но ако е така, какво общо има това с тяхното чистилище, като виждаме, че те не отричат, че вината за тези грехове, чието наказание бива изкупено, бива простена в настоящия живот? За да не би, обаче, да продължат да възразяват, ще дадем по-ясно решение. Тъй като намерението на Господа е да отсече от това позорно нечестие всяка надежда за прошка, Той не счете за достатъчно да каже, че то никога няма да бъде простено, но като разширение на аргумента използва разграничение, в което включва както осъждението, което съвестта на всеки човек произнася в настоящия живот, така и крайният съд, който ще бъде публично заявен при възкресението; както ако каже, Пазете се от този нечестив бунт, както бихте се пазели от незабавно унищожение; защото онзи, който целенасочено се стреми да угаси предложената му от Духа светлина, няма да получи прошка нито в този живот, която се дава на грешниците за покаяние, нито в последния ден, когато Божиите ангели ще отделят овцете от козите и небесното царство ще бъде очистено от всичко, което съблазнява (ср. Мат. 25:32-3).
Следващият текст, който те привеждат, е притчата в Матей: “Спогаждай се с противника си по-скоро, докато си на пътя с него към съдилището, да не би противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на служителя, и да бъдеш хвърлен в тъмница. Истина ти казвам: Никак няма да излезеш оттам, докато не изплатиш и последния кодрант” (Мат. 5:26). Ако в този текст съдията е Бог, противникът е дяволът, служителят е ангел, а затворът е чистилището, тогава се предавам. Но ако всеки човек вижда, че тук Христос възнамерява да покаже на колко много опасности и злини излагат себе си онези, които упорито държат на своето си, вместо да се задоволят с това, което е добро и справедливо, за да може по-силно да увещае Своите последователи към единство, аз питам, къде откриваме тяхното чистилище?
8. От Филипяни, Откровение и 2 Макавеи
Те търсят аргумент в текста, в който Павел заявява, че всичко ще се преклони пред Христос, “небесните и земните и подземните” (Фил. 2:10). Те приемат за даденост, че “подземните” не може да означава онези, които са осъдени на вечно осъждение, и единственият възможен извод е, че това трябва да са душите в чистилището. Тази логика не би била погрешна, ако под “преклоняване” Апостолът имаше предвид истинско поклонение; но тъй като той просто казва, че Христос е получил господство над всички създания, какво ни пречи да приемем “подземните” като демоните, които определено ще бъдат доведени пред Божия съдийски престол, за да признаят своя Съдия със страх и трепет? На друго място самият Павел тълкува същото пророчество по този начин: “Ние всички ще застанем пред Божието съдилище. Защото е писано: Заклевам се в живота Си, казва Господ, че всяко коляно ще се преклони пред Мен, и всеки език ще изповяда Бога” (Рим. 14:10, 11).
Но не можем по този начин да тълкуваме това, което се казва в Откровение: “И всяко създание, което е на небето, и на земята и под земята, и по морето и всичко, каквото има в тях, чух да казват: На Този, Който седи на престола, и на Агнето благословение и почит, слава и господство до вечни векове” (Откр. 5:13). С готовност признавам това; но според тях какви създания са изброени тук? Абсолютно сигурно е, че са обхванати както разумните, така и неразумните създания. Така това, което се твърди тук, е, че всяка част от вселената, от най-високия връх на небето до самия център на земята, всяко нещо по своя начин, прогласява славата на Създателя.
Няма да благоволя да отговарям на текста, който те привеждат от историята на Макавеите (1 Макав. 12:43), за да не изглежда, че включвам тази книга сред каноничните книги. Но Августин я бил приемал за канонична. Първо, с каква степен на доверие? “Юдеите,” казва той, “не гледат на книгата на Макавеите по същия начин както на Закона, Пророците и Псалмите, за които Господ свидетелствува като свидетели за Него, казвайки, Не трябва ли да се изпълни всичко писано за Мен в Закона, Псалмите и Пророците? (Лука 24:44). Но ако тази книга бъде четена или слушана трезво, тя не е приета напразно от Църквата.” Но пък Йером без колебание заявява, че тя няма никакъв авторитет в установяването на правилното учение; и от древната малка книжка, De Expositione Symboli, която носи името на Киприан, е ясно, че тя не е била приемана в древната Църква. И защо да споря тук напразно? Като че ли самият автор не показва достатъчно доколко трябва да му се доверяваме, когато накрая иска прошка за всяко нещо, което не е изразил правилно (2 Макав. 15:38). Онзи, който признава, че неговите писания се нуждаят от такава прошка, определено заявява, че те не са думи на Святия Дух. Можем да добавим, че благочестието на Юда бива похвалено не поради друга причина, а за това, че има твърда надежда в крайното възкресение, като изпраща в Ерусалим своите дарове за мъртвите. Защото писателят на историята не представя това действие като плащане на цена за изкупление, а само като съучастие във вечния живот с другите светии, които са паднали за своята страна и вяра. Наистина, това действие не е лишено от суеверие и заблудена ревност; но е направо идиотщина да се продължават жертвите на Закона за нас, като виждаме, че биваме уверени, че използваните тогава жертви са престанали с идването на Христос.
9. Важният текст в 1 Кор. 3
Но изглежда, че в Павел те намират непобедима подкрепа, която не може да бъде така лесно преодоляна. Неговите думи са, “И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всеки каква е. Този, чиято работа, която е градил, устои, ще получи награда. А този, чиято работа изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но като през огън” (1 Кор. 3:12-15). Какъв огън е това, питат те, ако не е огънят на чистилището, чрез който се изличават замърсяванията от греха, за да може човекът да влезе в Божието царство? Но повечето от Бащите дават друго тълкувание, а именно, скръбта на кръста, чрез която Господ изпитва Своите хора, за да не останат задоволени със замърсяванията на плътта. Това е много по-вероятно от измислицата за някакво чистилище. Но аз не съм съгласен и с тях, защото смятам, че виждам много по-сигурен и по-ясен смисъл на този текст.
Но преди да го представя, бих искал те да ми отговорят дали смятат, че Апостолът и всички светии трябва да преминат през този огън на чистилището? Знам, че ще отговорят с “не”; защото би било твърде нелепо да се твърди, че де изисква очистване за онези, чиито заслуги в излишък според тях могат да се предават на всички членове на Църквата. Но Апостолът твърди именно това; защото не казва, че само делата на определени хора, а че делата на всички хора ще бъдат изпитани. И това не е мой аргумент, а аргумент на Августин, който по този начин опровергава това тълкуване. И което прави нещата още по-нелепи, той не казва, че ще преминат през огън за определени дела, но че дори да са назидавали Църквата с най-висша вярност, те ще получат своята награда едва след като техните дела са изпитани през огън.
Първо виждаме, че Апостолът използва метафора когато нарича човешките учения дърво, сено и слама. Основанието за тази метафора е очевидно, а именно, че както дървото бива погълнато и унищожено в огъня, така и тези учения няма да могат да издържат, когато бъдат изпитани. Нещо повече, всеки вижда, че изпитанието става чрез Божия Дух. Така, като проследява метафората и наглася нейните части една към друга, той нарича изпитанието от Святия Дух с думата “огън.” Защото както среброто и златото, когато бъдат приближени до огъня, дават все по-силно доказателство за своята истинност и чистота, така Господната истина, колкото по-строго бива подложена на духовно изследване, толкова повече потвърждава своя авторитет. Както сеното, дървото и сламата, когато бъдат поставени в огън, биват веднага погълнати, така човешките измислици, които не са основани върху Божието Слово, не могат да издържат на изпитанието на Святия Дух, но веднага се предават и изчезват. Накратко, ако лъжливите учения биват сравнявани с дърво, сено и слама, защото както дървото, сеното и сламата те биват изгорени от огъня и стават само за унищожение, макар че истинското унищожение се извършва само от Господния Дух, следва, че Духът е огънят, чрез който ще бъдат изпитани. Павел нарича това доказателство Господния ден; използвайки едно често срещано понятие в Писанието. За Господния ден се казва, че се случва винаги, когато Господ по някакъв начин изявява Своето присъствие на хората, като специално се казва, че Неговото лице блести, когато се изявява Неговата истина. Сега доказахме, че Павел няма никаква идея за някакъв друг огън освен огъня на Святия Дух.
Но как онези, които понасят загубата на своята работа, биват спасени през огън? Не е трудно да се разбере това, ако разберем за какъв вид хора говори той. Защото той ги нарича строители на Църквата, които, запазвайки правилната основа, изграждат върху нея различни материали; тоест които, без да изоставят главните и задължителни членове на вярата, грешат в малки и по-безопасни неща, смесвайки своите измислици с Божието Слово. Аз казвам, че такива хора трябва да претърпят загуба на своята работа чрез унищожаването на техните измислици. Но самите те биват спасени като през огън; тоест, не че тяхното невежество и заблуди са одобрявани от Господа, но че биват очистени от тях чрез благодатта и силата на Святия Дух. Затова всички онези, които са опетнили златната чистота на Божието Слово с мръсотията на чистилището, трябва неизбежно да претърпят загубата на своята работа.
10. Позоваването на ранната Църква не може да помогне на романистите.
Но вярата в него била съществувала от най-ранно време в Църквата. Павел отхвърля това възражение, когато, като включва дори своята епоха в изречението, заявява, че всички, които в изграждането на Църквата изграждат нещо, което не е съобразено с основата, ще претърпят загубата на своята работа (1 Кор. 3:11-15).
Следователно, когато моите противници възразяват, че практиката за принасяне молитви за мъртвите съществува от хиляда и триста години, аз от своя страна ги питам, чрез какво слово от Бога, от какво откровение, от какъв пример е правено това? Защото тук не само липсват текстове от Писанието, но и в примерите на всички светии, за които четем, не се вижда нищо подобно. Имаме многобройни и понякога много дълги описания на техните ридания и погребални обичаи, но не се казва нито дума за молитви. Но колкото по-важно е едно нещо, толкова повече те би трябвало да говорят за него. Дори онези, които в древни времена са принасяли молитви за мъртвите, са видели, че те не са подкрепени от заповед от Бога или от законов пример. Тогава защо са си позволявали да го правят? Аз твърдя, че в това те са се подвеждали по човешки обичаи, и затова твърдя, че не трябва да подражаваме на това нещо. Вярващите не трябва да се занимават с никоя работа без твърдо убеждение за нейната почтеност, както Павел заповядва (Рим. 14:23); а това убеждение е задължително за молитвата. Но трябва да приемем, че са били повлияни от някаква причина; търсели са утеха от своята скръб, и е изглеждало жестоко да не дадат някакво свидетелство за своята любов към мъртвите, когато застават пред Божието присъствие. Всички от опит знаят колко естествено е за човешкия ум е това чувство.
Традиционният обичай също е бил като факел, който е възпламенявал умовете на много хора. Знаем, че сред всички езичници и във всички времена се извършват определени ритуали по отношение на мъртвите, и че всяка година са били извършвани религиозни очиствания на техните души. Макар че Сатана е заблуждавал глупавите смъртни чрез тези шарлатанства, все пак средствата за заблуда са взети от един истинен принцип, а именно, че смъртта не е унищожение, а преминаване от този живот в друг. И не може да има съмнение, че самото суеверие винаги оставя езичниците без извинение пред Божието съдилище, защото не са били внимателни да се подготвят за този бъдещ живот, в който са вярвали според своята изповед. Така християните, за да не изглеждат по-лоши от езичниците, са се срамували да не отдават почит на умрелите, като че ли те са напълно унищожени. От това идва и тяхното злополучно прилежание; защото са смятали, че ще се изложат на голям позор, ако не осигурят погребални ритуали и дарения. Това, което е било въведено чрез извратено съревнование, постоянно е получавало нови допълнения, докато в крайна сметка най-висшата святост на папството се състои в подкрепата за страдащите мъртви. Но Писанието дава далеч по-добра и по-сигурна утеха, когато казва, “Благословени са мъртвите, които умират в Господа”; и добавя причината, “за да си починат от трудовете си” (Откр. 14:13). Ние не трябва да отпускаме любовта си дотам, че да установяваме извратен начин на молитва в Църквата.
Със сигурност всеки човек с поне малко здрав разум лесно ще осъзнае, че всичко, което виждаме в древните писатели относно този предмет, е било зачитане на обществените обичаи и на невежеството на простите. Признавам, че и те самите са били отнесени в заблуда, тъй като нормалното последствие от безразсъдната наивност е заглушаването на разума. Между другото самите текстове показват, че когато препоръчват молитва за мъртвите, това става с доста колебание. В своите Изповеди Августин разказва, че неговата майка, Моника, ревностно е желаела да бъде споменавана винаги, когато се извършват тържествените ритуали на олтара; несъмнено това е било желание на една старица, което нейният син не е изпитал според Писанието, но от естествената си любов е искал другите да одобрят. Неговата книга, За грижите за мъртвите (Augustine, De Cura pro Mortals Agenda), е така изпълнена със съмнения, че нейната студенина е достатъчна за да угаси огъня на глупавата ревност. Ако някой, който твърди, че се грижи за мъртвите, се занимава само с вероятности, единственото следствие ще бъде да направи безразлични онези, които преди това са били привърженици. Единствената подкрепа за тази догма остава, че тъй като се е наложил обичаят на молитва за мъртвите, това задължение не трябва да бъде пренебрегвано.
Но дори да приемем, че древните църковни писатели са смятали за набожно да се молим за мъртвите, ние трябва да спазваме едно правило, което никога не може да ни заблуждава, а именно, че не трябва да въвеждаме нищо от себе си в нашите молитви, но трябва да държим всички наши желания в покорство под Божието Слово, защото само на Бога принадлежи правото да постановява онова, което желае от нас да искаме. И така, тъй като целият Закон и Благовестието не съдържат и една сричка, която да насърчава правото да се молим за мъртвите, извращаване на молитвата е да отиваме по-далеч, отколкото Бог заповядва.
Но за да не би нашите противници да се похвалят, че имат подкрепата на древната Църква в своята заблуда, аз казвам, че има голяма разлика между тях и древната Църква. Те са извършвали възпоменание за мъртвите, за да не изглежда, че съвсем са ги забравили; но в същото време са признавали, че имат съмнения относно тяхното състояние; и със сигурност техните изявления относно чистилището показват, че са го смятали за нещо съмнително. Нашите противници настояват, че тяхното бълнуване относно чистилището трябва да се приема безспорно, като изповед на вярата. Онези внимателно и бегло само са препоръчвали своите мъртви на Господа, в общението на Святата вечеря. Тези днес постоянно подтикват към грижа за мъртвите, и чрез своето досадно проповядване я правят да изглежда като че ли е за предпочитане пред всички служения на любовта.
Но за нас не би било трудно да приведем някои текстове от древните писатели, които ясно опровергават всички тези молитви за мъртвите, които са се използвали тогава. Такъв е текстът в Августин, в който той показва, че всички очакват възкресение на тялото и вечна слава, но че след смъртта има почивка за всеки, който я е заслужил. Затова той заявява, че всички праведни, също както Апостолите, Пророците и Мъчениците, веднага след смъртта се наслаждават на благословена почивка. Аз питам, ако това е тяхното състояние, от каква полза за тях са нашите молитви?
Не казвам нищо за онези по-чудовищни суеверия, с които те заслепяват умовете на простите; и все пак те са неизброими, и някои от тях са така чудовищни, че не могат да бъдат прикрити с никакво покривало на почтеност. Нещо повече, не казвам нищо за онези най-срамни търгашества, които те извършват пред очите на затъпелия свят. Защото така никога не бих могъл да завърша; и дори без да ги изброявам, благочестивият читател ще открие тук достатъчно, за да утвърди своята съвест.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003