| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Осма8. ЗА НОСЕНЕТО НА КРЪСТА: ЕДНА СТРАНА НА СЕБЕОТРИЧАНЕТО.
Четирите части на тази глава са:
- Естеството на кръста, необходимостта от него и неговите качества, р. 1, 2.
- Описание на многократните предимства на кръста, р. 3-6.
- Образът на кръста е най-превъзходният образ, но той по никакъв начин не премахва всяка болка, р. 7, 8.
- Описание на войната на кръста и на истинското търпение (не това на философите) по примера на Христос, р. 9-11.
Раздели.
- Какво е кръстът. От кого, върху кого и поради каква причина е наложен. Необходимостта от него и неговите достойнства.
- Необходимостта от кръста.
- Той ни прави да опитаме Божието присъствие. Многократната полза от кръста:
- Продължение на ползата от кръста.
- Кръстът е необходим, за да подчини лакомията на плътта. Това се изобразява чрез едно подходящо сравнение. Различни форми на кръста.
- Продължение на ползата от кръста.
- Единствената утеха в кръста е когато сме гонени поради правдата. Някои части от тази утеха.
- Тази форма на кръста е най-подходяща за всички вярващи и трябва да бъде носена с желание и радост. Тази радост не е безчувствено веселие, а, макар да стенем под товара, да очакваме търпеливо Господа.
- Описание на този конфликт. Той е противен на суетата на стоиците. Изобразен е чрез авторитета и примера на Христос.
- Доказателство за него от свидетелството и общата опитност на вярващите. Също от особения пример на Апостол Петър. Естеството на търпението, което се изисква от нас.
- Разграничение между търпението на християните и на философите. Вторите си въобразяват неизбежност, на която не можем да се съпротивяваме. Първите издигат Божията справедливост и грижа за нашата безопасност. Пълно изложение на тази разлика.
(Ние трябва да поемем своя кръст като последователи на Христос, 1-2)
1. Христовият кръст и нашият кръстБлагочестивият ум трябва да се издигне още по-високо, а именно, накъде Христос призовава Своите ученици, когато казва, че всеки от тях трябва да “поеме своя кръст” (Мат. 16:24). Онези, които Господ е избрал и зачел със Своето общение, трябва да се приготвят за тежък, усилен, труден живот, изпълнен с много и различни видове зло; тъй като е волята на нашия небесен Баща да упражнява по този начин Своите хора, докато ги изпитва. Като е започнал този процес с първородния Христос, Той го продължава с всички Свои деца. Защото макар че Синът Му е скъп повече от всички други, Синът, в Когото е “благоволил,” пак виждаме, че не се отнася към Него внимателно и щедро, и можем да кажем, че Христо не само беше временно предаден на кръст, докато беше на земята, но и неговият цял живот не беше нищо друго освен постоянен кръст. Апостолът определя причината за това, “Ако и да беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада” (Евр. 5:8).
Тогава защо трябва да освобождаваме себе си от това условие, на което Христос нашата Глава трябва да бъде подложен; особено след като се е подчинил заради нас, за да може в Своята Личност да ни покаже пример за търпение? Затова Апостолът заявява, че всички Божии деца трябва да бъдат съобразени с Христос. Така имаме голяма утеха в тежки и трудни обстоятелства, които хората смятат за зли и противни, да знаем, че съучаствуваме в страданията на Христос; че както е преминал в небесна слава през лабиринт от много злини, така и ние биваме водени натам през различни скърби. Защото в друг стих самият Павел говори така, “През много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деян. 14:22); и отново, “За да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му” (Фил. 3:10). Колко много това би трябвало да смекчи горчивината на кръста, да знаем, че колкото повече биваме наскърбявани с нещастия, толкова по-сигурно е нашето общение с Христос; и чрез това общение нашите страдания не само са благословени за нас, но и силно прибавят към нашето спасение.
2. Кръстът ни води към съвършено упование в Божията сила
Можем да добавим, че единственото нещо, заради което беше необходимо нашият Господ да приеме да понесе кръста, беше да засвидетелствува и да докаже Своето покорство към Бащата; докато за нас има много причини, които правят необходимо да носим постоянно кръста. Колкото сме слаби по естество и склонни да приписваме всякакви съвършенства на нашата плът, докато не получим явно свидетелство за нашата слабост, ние с готовност оценяваме нашите добродетели над тяхната истинска стойност, и не се съмняваме, че каквото и да стане, те ще устоят непокътнати и непобедими срещу всякакви трудности. Затова се впускаме в глупава и празна увереност в плътта, а след това, уповавайки в нея, заставаме горделиво против самия Господ; като че ли нашите качества са самодостатъчни без Неговата благодат.
Тази надменност не може да бъде по-добре подтисната, отколкото когато Той ни доказва чрез опит не само колко голяма е нашата слабост, но също и колко хилави сме. Затова Той ни нанася позор, бедност, лишения, болести или други скърби. Като се чувствуваме напълно неспособни да ги издържим, ние, доколкото разчитаме на самите себе си, веднага се предаваме, и така смирени се научаваме да призоваваме Неговата сила, която единствена може да ни даде способност да носим тежестта на скърбите. Та дори и най-святите хора, колкото и добре да осъзнават, че не стоят със своята си сила, а чрез Божията благодат, биха се почувствували твърде сигурни в своята смелост и постоянство, ако не биваха довеждани до по-ясно познание за себе си чрез изпитанието на кръста. Дори Давид имаше това усещане, “В благоденствието си рекох: Няма да се поклатя до века. Господи, с благоволението Си Ти ме беше поставил на твърда планина; скрил си лицето Си, и смутих се” (Пс. 30:6, 7). Той признава, че в благоденствието неговите чувства са били притъпени и заслепени, така че, като пренебрегва Божията благодат, на която единствено трябва да уповава, той се обляга на себе си и сам си обещава вечност. Ако това стана с този велик пророк, кой от нас не трябва да се бои и да внимава?
Макар в спокойствието те да ласкаят себе си с представата за по-голямо постоянство и търпение, когато бъдат смирени чрез бедствие, те осъзнават заблудата. Казвам, че вярващите, като са предупредени от такива доказателства за своите болести, напредват в смирение, и като събличат извратената увереност в плътта, се хващат за Божията благодат, и когато се хванат така, изпитват присъствието на Божията сила, в която има достатъчно закрила.
(Това е нужно, за да ни научи на търпение и покорство, 3-6)
3. Кръстът ни позволява да опитваме Божията вярност и ни дава надежда за бъдещетоПавел ни учи на това, когато казва, че скръбта произвежда търпение, а търпението опит. Тъй като Бог е обещал, че в скръбта ще бъде с вярващите, те чувствуват истината на това обещание; докато са подкрепяни от Неговата ръка, те устояват търпеливо. Те никога не биха могли да правят това със собствените си сили. Следователно търпението дава на светиите доказателство от опит, че винаги когато е необходимо, Бог наистина оказва помощта, която е обещал. Така също се утвърждава тяхната вяра, защото би било много неблагодарно да не очакват, че в бъдеще Божията истина ще бъде сигурна и постоянна, каквато вече са я видели. Сега виждаме колко много ползи наведнъж произвежда кръстът. Като събаря високомерното мнение, което си съставяме за нашите добродетели, и като разкрива лицемерието, в което се наслаждаваме, той премахва нашата гибелна плътска самоувереност, и като ни смирява така, ни учи да уповаваме единствено на Бога, за да не бъдем подтиснати или отчаяни. Тогава победата бива последвана от надежда, тъй като Господ, като изпълнява това, което е обещал, потвърждава Своята истина относно бъдещето. Дори това да бяха единствените причини, пак е ясно колко необходимо е за нас да носим кръста.
Не е маловажно да се отърсите от себелюбието и да осъзнаете напълно вашата слабост; да бъдете така подтиснати от чувството за вашата слабост, че да се научите да не уповавате на себе си; да не уповавате на себе си, за да предадете своята увереност на Бога, облягайки се на Него с такова сърдечно доверие, че да уповавате на Неговата помощ и да продължите непобедими докрай, и устоявате чрез Неговата благодат, като съзнавате, че Той е верен на Своите обещания, и така уверени в сигурността на Неговите обещания, че да бъдете силни в надеждата.
4. Кръстът ни учи на търпение и покорство
Друга цел, която Господ има в наскърбяването на Своите хора, е да изпита тяхното търпение и да ги научи на покорство – не че те могат да показват покорство към Него, освен когато Той им дава тази способност; но той е благоволил така да свидетелствува и да изявява изумителни доказателства за благодатта, която е дарил на Своите светии, за да не остане тя невидяна и неизползвана. Затова, като изявява открито силата и постоянството, които е дал на Своите служители, се казва, че Той изпитва тяхното търпение. От тук идват изразите, че Бог изкуши Авраам (Бит. 21:1, 12) и даде доказателство за неговото благочестие, когато Авраам не отказа да пожертвува своя единствен син. Затова също Петър ни казва, че нашата вяра бива изпитвана в скърби, както златото се изпитва в огнената пещ. Но кой ще каже, че не е уместно най-превъзходният дар на търпението, който вярващият е получил от своя Бог, да бъде изпитан, за да стане сигурен и явен? Иначе хората никога не биха го оценили според неговата стойност.
Но ако самият Бог, за да не се изгубят в неизвестност, или дори да останат безполезни и да изчезнат, добродетелите, които е дарил на вярващите, има основания да създаде обстоятелства, за да ги изяви, значи има най-добра причина за скърбите на светиите, тъй като без тях тяхното търпение не би съществувало. Аз казвам, че чрез кръста те също биват научени на покорство, защото биват учени да не живеят според своето желание, а според Божията воля. Наистина, ако всички неща ставаха според тяхното желание, те не биха знаели какво означава да следват Бога. Сенека споменава (De Vit. Beata, cap. 15), че има стара поговорка, когато някой бива увещаван да издържа на нещастие, “Следвай Бога”; показвайки с това, че хората истински се покоряват на Божията воля само когато подлагат гърба си и ръцете си на Неговата тояга. Но ако е напълно правилно ние във всичко да доказваме нашето покорство на нашия небесен Баща, определено не трябва да бягаме от никой метод, чрез който Той ни учи на покорство.
5. Кръстът като лекарство
Но ние все още не виждаме колко е необходимо това покорство, ако в същото време не осъзнаваме колко склонно е нашето плътско естество да отхвърли Божия хомот винаги, когато към него се отнесат с някаква степен на нежност и щедрост. Става както с непокорните коне, които, ако бъдат оставени за няколко дни без работа на сено, стават неуправляеми и вече не познават ездача, на чиято заповед преди това са се подчинявали без съпротива. И ние неизменно ставаме това, от което Бог се оплаква в израилтяните – като затлъстеем, започваме да ритаме против Онзи, Който ни е отгледал и отхранил (Вт. 32:15). Божията любов трябва да ни подтиква да размишляваме върху Неговата доброта и да я обичаме; но тъй като нашето нечестие е такова, че ние неизменно се извращаваме от Неговата щедрост, повече от необходимо е за нас да бъдем възпирани чрез дисциплина да не се впуснем в такова нахалство. Така, за да не се одързостим от преизобилие на богатство; за да се възгордеем, когато биваме възвеличени в почести; за oа не станем надменни, когато биваме изпълнени с други предимства на тяло, ум или богатство, Господ сам се намесва според както е необходимо, чрез кръста, покорявайки и обуздавайки надменността на нашата плът, и то по различни начини, според случая. Защото, тъй като всички не страдаме еднакво от една и съща болест, така и всички не се нуждаем от едно и също горчиво лекарство. Затова виждаме, че не всички биват изпитвани чрез един и същи кръст. Към едни небесният Лекар се отнася по-нежно, в други случаи използва по-тежки мерки, като целта Му е да даде изцеление на всички. Но никой не остава свободен и недокоснат, тъй като Той знае, че всички без изключение са болни.
6. Кръстът като бащинско наказание
Можем да добавим, че нашият най-милостив Баща изисква не само да предотврати нашата слабост, но често и да поправи нашите минали грешки, за да ни държи в дължимото покорство. Затова винаги, когато биваме наскърбени, трябва незабавно да си припомним нашия минал живот. Така ще открием, че грешките, които сме извършили, заслужават такова наказание. И все пак увещанието към търпение не трябва да се основава предимно върху осъзнаването на греха. Защото Писанието ни дава далеч по-добра основа, когато казва, че в скърбите “биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света” (1 Кор. 11:32). Следователно, в самата горчивина на скръбта трябва да осъзнаваме добротата и милостта на нашия Баща, тъй като дори тогава Той не престава да върши нашето спасение. Защото Той наскърбява не за да разруши или унищожи, а за да ни избави от осъждението на света. Нека тази мисъл да ни води към това, което Писанието учи на друго място: “Сине мой, не презирай наказанието от Господа, и да не ти дотяга, когато Той те изобличава, защото Господ изобличава онзи, когото обича, както и бащата сина, който му е мил” (Пр. 3:11, 12). Когато видим тоягата на нашия Баща, не ни ли прилича да се държим като покорни кротки синове, вместо бунтовно да подражаваме на нещастниците, които се закоравяват в нечестието? Ако Бог чрез поправление не ни връща назад, когато отпаднем от Него, тогава Той ни обрича на унищожение, така че вярно е казано, “Ако сте без наказание . . . тогава сте незаконородени, не синове” (Евр. 12:8). Ние сме най-извратени, ако не можем да Го търпим, когато Той изявява Своето благоволение към нас и Своята грижа за нашето спасение. Писанието заявява, че разликата между вярващите и невярващите е, че едните, като роби на закоравено и дълбоко вкоренено нечестие, стават все по-лоши и по-упорити под бича; докато другите, като родени на свобода синове, се обръщат към покаянието. И така, изберете към кого ще се присъедините. Но тъй като вече говорих по този въпрос, достатъчно е, че накратко го засегнах.
(Носене на кръста в гонения и други бедствия, 7-8)
7. Страдания заради правдатаНещо повече, има особена утеха, когато биваме гонени заради правдата. Защото тогава нашето мислене трябва да бъде: Колко голяма чест ни дарява Бог, да ни отличи със специалния белег на Негови войници. Под “страдания за правдата” имам предвид не само борба за защита на Благовестието, но и за всякаква защита на правдата. И така, дали издигаме Божията истина против лъжите на Сатана, или защитаваме добрите и невинните против наранявания от лошите, ние винаги ще си навличаме обидите и омразата на света, така че нашият живот, притежания и чест ще бъдат застрашени; но нека да не скърбим и да не се отдръпваме така, че да не пожертвуваме себе си за Бога; нека да не смятаме себе си за нещастни в онези неща, в които Той лично ни е обявил за благословение (Мат. 5:10). Наистина, сама по себе си бедността е нещастие; такива са и заточението, презрението, затвора, немилостта; накрая самата смърт е последното от всички нещастия. Но когато Божието благоволение е върху нас, всички тези неща ще се обърнат в щастие за нас. Затова нека се задоволим със свидетелството на Христос, вместо с лъжливото виждане на плътта, и тогава по примера на Апостолите ще се радваме в това, че сме “достойни да претърпим опозоряване за Неговото име” (Деян. 5:41). Защо? Ако бъдем лишени от нашия имот чрез човешко нечестие, макар да сме невинни, без съмнение ние сме доведени до бедност, от човешка гледна точка; но всъщност нашите богатства в небето биват увеличени ако сме изгонени от дома си, ние имаме по-топло посрещане в Божието семейство; ако сме мъчени и презирани, ние сме по-твърдо вкоренени в Христос; ако сме заклеймени с позор и немилост, имаме по-високо място в Божието царство; и ако бъдем убити, това е вход към вечния живот. Тъй като Господ е поставил такава цена върху нас, нека не се срамуваме да оценяваме себе си не според сенчестите и неуловими примки на настоящия живот.
8. Като страда на кръста, християнинът намира утеха в Бога
Тъй като чрез тези и подобни размишления Писанието ни утешава изобилно в позора или нещастията, които претърпяваме в защита на правдата, ние ще сме много неблагодарни, ако съзнателно и с радост не ги приемем от ръката на Господа, особено след като тази форма на кръста е най-подходящата за вярващите, тъй като чрез нея Христос желае да бъде прославен в нас, както Петър също заявява (1 Пет. 4:11, 14). Но тъй като за простите е по-тежко да понесат позор от стократна смърт, Павел изрично ни напомня, че ни очаква не само гонение, но и позор, “защото се надяваме на живия Бог” (1 Тим. 4:10). Затова в друг стих той ни увещава, според неговия пример, да вървим “всред укори и похвали” (2 Кор. 6:8).
Все пак, изискваната радост не означава пълна безчувственост към болката. Светиите не могат да покажат търпение на кръста, ако не са болезнено измъчвани и тежко наскърбявани. Ако нямаше трудности в бедността, болка в болестта, жилене в позора, страх от смъртта, къде биха били смелостта и търпението в устояването? Но макар всяко от тези чрез своята горчивина по естество да измъчва ума, във всичко това вярващият показва своята смелост, че макар напълно да чувствува горчивината и страда под скръбта, той пак устоява и се бори смело; в това показва своето търпение, че макар да е остро ужилен, той е обуздаван от страх от Бога да не се втурне в каквато и да е прекомерност; показва своето усърдие в това, че дори да е притиснат от тъга и скръб, остава задоволен от духовната утеха от Бога.
(Християнинът гледа на страданието като изпратено от Бога, но не със стоическа безчувственост, 9-11)
9. Християнинът, за разлика от стоика, дава израз на своята болка и скръбПавел умело описва с такива думи тази борба, която вярващите водят против естественото чувство на болка, докато се учат на умереност и търпение: “Угнетявани сме отвсякъде, но не утеснени; в недоумение, но не до отчаяние; гонени, но не изоставени; повалени, но не погубени” (2 Кор. 4:8, 9). Виждате, че търпеливото носене на кръста не означава чувствата ви да са напълно притъпени и да бъдете абсолютно безчувствени към болка, според нелепото описание, което стоиците в древността дават на своя герой като човек, който, съблякъл своето човешко естество, по един и същи начин приема нещастието и щастието, скръбта и радостта; или като камък, не бива засегнат от нищо. И какво печелят чрез тази върховна мъдрост? Показват само сянка на търпение, което никога не е съществувало и никога не може да съществува сред хората. Нещо повече, като се стремят към твърде строго и сурово търпение, те напълно премахват всякакво търпение от човешкия живот.
Сега също имаме сред християните нов вид стоици, които смятат за нечестиво не само да стенат и да плачат, но дори да бъдат тъжни и тревожни. Тези безумия обикновено биват пораждани от мързеливци, които, като се занимават повече с размишления, отколкото с конкретни действия, не могат да направят за нас нищо друго, освен да пораждат такива безумия. Но ние нямаме нищо общо с тази желязна философия, която дори нашият Господар и Учител осъди – не само с думи, но и със Своя пример. Защото Той скърбеше и плачеше за чуждото и за Своето нещастие. Нито пък даде друго учение на Своите ученици: “Ще заплачете и ще заридаете, а светът ще се радва” (Йоан 16:20). И за да не би някой да счете това за порочно, Той изрично заявява, “Блажени скърбящите” (Мат. 5:4). И това не е чудно. Ако всички сълзи са под осъждение, какво да мислим за нашия Господ, Чиято “пот стана като големи капки кръв, които капеха по земята” (Лука 22:44; Мат. 26:38). Ако всеки страх е белег за неверие, какво да кажем за ужаса, който Го беше обхванал немалко? Ако всяка тъга е осъдена, как да Го оправдаем, когато Той признава, “Душата Ми е в дълбока скръб, дори до смърт”?
10. Истинската скръб и истинското търпение са в борба помежду си
Исках да отбележа тези неща, за да предпазя праведните умове от отчаяние, за да не би, като чувствуват невъзможно да се избавят от естественото чувство на скръб, да изоставят напълно прилежанието в търпение. Това неизбежно е следствието за онези, които превръщат търпението в тъпота, и смелия и твърд човек в камък. Писанието отдава похвала на светиите за търпението им, когато макар и наскърбени от трудностите, които претърпяват, те не биват смазани; макар да чувствуват огорчение, в същото време са изпълнени с духовна радост; макар да са притиснати от тревоги, са въодушевени от Божията утеха. Все пак в техните сърца остава определена степен на противоречие, защото естественото чувство отхвърля и се бои от нещастието, докато праведното упование се опитва да се покорява на Божията воля дори в такива трудности. Господ изразява това противоречие, когато се обръща така към Петър: “Истина, истина ти казвам, когато беше по-млад, ти сам се опасваше и ходеше където си щеше; но когато остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опасва и ще те води където не щеш” (Йоан 21:18). Наистина, малко вероятно е, когато стана необходимо да прослави Бога чрез своята смърт, той да е бил тикан към нея с нежелание и съпротива; ако беше така, неговото мъченичество не би заслужавало голяма похвала. Но макар да се покори на Божията наредба с най-сърдечно усърдие, все пак, тъй като не е бил лишен от човешкото си естество, той е бил смущаван от противоречиви желания. Когато е мислел за кървавата смърт, от която е щял да умре, поразен от ужас, той с готовност би я избегнал; от друга страна, като е осъзнавал, че Бог го е призовал към това, неговият страх е бил победен и подтиснат, и той е посрещнал смъртта с радост. Следователно, ако искаме да бъдем ученици на Христос, нашето старание трябва да е да изпълним нашите умове с такава почит и покорство на Бога, че да укротим и подчиним всички чувства, противни на Неговата наредба. По този начин, какъвто и да е кръстът, на който сме подложени, ние и в най-големите нещастия твърдо ще удържаме своето търпение. Нещастието ще има своята горчивина и ще ни жили. Когато бъдем ударени от болест, ние ще стенем и ще се тревожим и ще копнеем за здраве; притиснати от бедност, ще чувствуваме жилото на тревогата и тъгата, ще чувствуваме болката от позора, презрението и щетите, и ще плачем при смъртта на нашите приятели; но нашето заключение винаги ще бъде: Господ е пожелал така, затова нека да следваме Неговата воля. Дори и в най-тежката скръб, сред стенания и сълзи, тази мисъл неизбежно ще се натрапва и ще ни води да издържаме с радост нещата, които претърпяваме.
11. Търпението според философския и според християнския възглед
Но тъй като главната причина за носенето на кръста идва от осъзнаване на Божията воля, трябва в няколко думи да обясним къде е разликата между философското и християнското търпение. Наистина, много малко от философите са напреднали дотам, че да осъзнаят, че Божията ръка ни изпитва чрез скърби и че в това отношение трябва да се покоряваме на Бога. Единствената причина, която те привеждат, е че така трябва да бъде. Но това не е ли същото като да кажем, че трябва да се покоряваме на Бога просто защото е безполезно да спорим с Него? Защото ако се покоряваме на Бога само защото е неизбежно, ако имаме начин да избягаме, ние ще престанем да Му се покоряваме. Но това, което Писанието ни призовава да осъзнаем в Божията воля, е много различно от това, а именно, първо правда и справедливост, а след това грижа за нашето спасение. Следователно християнските увещания към търпение са от следното естество: Каквото и зло да ни засегне, бедност, заточение, затвор, обиди, болест, лишения, ние трябва да смятаме, че никое от тях не става без Божията воля и провидение; нещо повече, че всяко нещо, което Бог прави, има най-съвършена причина. Нещо повече: Не заслужават ли нашите безбройни всекидневни грешки да бъдат наказвани по-сурово и с по-тежка тояга от това, което Неговата милост налага върху нас? Не е ли правилно нашата плът да бъде покорена и да свикне със своя хомот, за да не се впуска в своята лакомия? Не заслужават ли Божията правда и истина да пострадаме заради тях? Но ако несъмнено в скърбите се изобразява Божията справедливост, ние не можем да негодуваме или да спорим против тях без да изпадаме в нечестие. Не трябва да приемаме безплодния напев: Покорявайте се, защото е неизбежно; а жива и силна заповед: Покорявайте се, защото е незаконно да се противите; понасяйте търпеливо, защото нетърпението е бунт против Божията правда.
И тъй като за нас изглежда привлекателно само онова нещо, което смятаме, че е за нашата безопасност и полза, тук също нашият небесен Баща ни утешава с уверението, че самият кръст, с който Той ни наскърбява, е средство за нашето спасение. Но ако е ясно, че скърбите са спасителни за нас, защо да не ги приемаме със спокоен и благодарен ум?
Като ги понасяме търпеливо, ние не се покоряваме на неизбежността, а биваме удовлетворени поради нашето добро. Следствието от тези мисли е, че колкото нашите умове биват наранявани от горчивината, която естествено чувствуваме на кръста, толкова те ще бъдат изцелени с духовна радост. От това произлиза благодарение, което не може да съществува, ако няма радост. Но ако хвалението и благодарението към Господа могат да произлизат само от радостно и щастливо сърце, и ако няма нищо, което да възпре тези чувства в нас, ясно е колко необходимо е да бъде облекчена горчивината на кръста с духовна радост.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003