| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Седма7. ОБОБЩЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ ЖИВОТ. ЗА СЕБЕОТРИЧАНЕТО.
Частите на тази глава са:
- Правилото, което ни позволява да не се отклоняваме в стремежа към правдата, изисква две неща, а именно, човекът, като изостави своята собствена воля, да се посвети изцяло в служение на Бога; откъдето следва, че не трябва да търсим своето си, а Божието, р. 1, 2.
- Описание на това обновяване или на християнския живот, взето от Посланието към Тимотей, и правилно обяснено в няколко определени точки, р. 3 до края.
Раздели.
- Разглеждане на второто главно разделение по отношение на християнския живот. Начало и обобщение. Двойно значение.
- Тъй като не сме свои си, трябва да се стремим към Божията слава и да се покоряваме на Божията воля. На учениците на Христос се препоръчва себеотричане. Този, който го отрича, заблуден или от гордост, или от лицемерие, се е втурнал към унищожение.
- Три неща трябва да бъдат следвани, и две неща трябва да бъдат избягвани в живота. Трябва да бъдат избягвани нечестието и светските страсти. Трябва да бъдат следвани трезвостта, справедливостта и благочестието. Подбуда към правилно поведение.
- Себеотричането е обобщението на Павловото учение. Недостатъците в нас, които затрудняват това. Лекарствата за тези недостатъци.
- Предимствата от това да издигаме нашия ближен. Тук себеотричането е най-необходимо, и все пак най-трудно. Двойно лекарство за това.
- Любовта трябва да бъде придружавана от търпение и доброта. Трябва да виждаме Божия образ в нашите ближни, и особено в онези, които са от семейството на верните. От това следват четири аргумента, които опровергават всички възражения. Опровержение на едно често срещано възражение.
- Християнският живот не може да съществува без любов. Лекарства за пороците, които се противят на любовта.
- Себеотричането по отношение на Бога трябва да води към спокойствие и търпение.
- Не трябва да желаем богатство или почести без Божието благословение, нито да следваме пътищата на нечестивите. Трябва да прехвърлим всяка наша грижа на Бога и никога да не завиждаме за благосъстоянието на другите.
- Трябва изцяло да посветим себе си на Бога. Необходимостта от това учение. Различни използвания на скръбта. Езическата злоупотреба и извратеност.
(Християнската философия на избягване на света и себеотричане; ние не принадлежим на себе си, а на Бога, 1-3)
1. Ние не сме господари сами на себе си, а принадлежим на БогаМакар че Божият Закон съдържа възхитително подредено правило за поведение, на нашия Божествен Учител беше угодно да обучава Своите хора чрез един по-добър метод на правилото, което е заповядано в Закона; и водещият принцип в този метод е, че задължение на вярващите е да представят своите “тела в жертва жива, свята, благоугодна на Бога,” като тяхно духовно служение (Рим. 12:1). От това следва увещанието: “И недейте се съобразява с този свят, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит каква е Божията воля, това, което е добро, угодно на Бога и съвършено.” Централната идея е, че ние сме обречени и посветени на Бога, и следователно отсега нататък не трябва да мислим, говорим, замисляме или действуваме за нещо друго освен за Неговата слава. Това, което Той е направил свято, не може да се използва за несвято нещо, без това да е тежка обида против Него.
Но ако ние не сме свои си, а на Господа, веднага става ясно кои заблуди трябва да избягваме и към какви цели трябва да бъде насочен нашият живот.
Ние не сме свои си; следователно, нашият разум или воля не трябва да управляват нашите действия и намерения. Ние не сме свои си; следователно, нека да не правим наша цел да се стремим към това, което е приятно за нашето плътско естество. Ние не сме свои си; следователно, доколкото е възможно нека да забравим себе си и нашите си неща.
От друга страна, ние сме Божии; следователно, нека да живеем и да умираме за Него (Рим. 14:8). Ние сме Божии; следователно, нека Неговата мъдрост и воля да управляват всички наши действия. Ние сме Божии; следователно, нека всяка част от нашия живот да бъде насочена към Него като единствено законна цел. Колко голяма е мъдростта на онзи човек, който, като знае, че не е свой си, е отнел от своя разум властта и управлението над себе си, за да ги даде на Бога! Защото както най-сигурният източник на унищожение за хората е да се покоряват на самите себе си, така единственото безопасно пристанище е да нямат друга воля или друга мъдрост освен да следват Господа навсякъде, където ги води.
Затова нека първата стъпка да бъде да изоставим себе си и да посветим цялата сила на нашите умове в служение на Бога. Под служение имам предвид не само това, което се състои в словесно подчинение, но това, чрез което умът, съблякъл своите плътски чувства, вътрешно се покорява на призива на Божия Дух. Това преобразяване (което Павел нарича обновяване в ума, Рим. 12:2; Еф. 4:23), макар да е истинският вход към живота, е било непознато на всички философи. Те дават властта над човека само на разума, като си мислят, че само разумът трябва да бъде слушан; накратко, те му приписват единствена власт над поведението. Но християнската философия изисква разумът да отстъпи и да се покори напълно на Святия Дух, така че човекът вече не живее, а Христос живее и царува в него (Гал. 2:20).
2. Себеотричане чрез посвещение на Бога
От това следва и другият принцип, че не трябва да търсим своята си, а Божията воля, и да действуваме така, че да увеличаваме Неговата слава. Нашата мъдрост е голяма, когато почти забравяйки себе си и уверено изоставяйки нашия собствен разум, ние вярно прилежаваме да се покоряваме на Бога и на Неговите заповеди. Защото когато Писанието ни заповядва да изоставим личната загриженост за самите себе си, то не само съблича от нашите умове прекомерния копнеж към богатство, власт или човешки почести, но и изкоренява всякакво желание и жажда за светска слава и всякакви други тайни напасти. Наистина, християнинът трябва да бъде така обучен и подготвен, че да осъзнава, че през целия си живот ще трябва да служи на Бога. По тази причина, като довежда всичко до волята и стандартите на Бога, той прилежно ще съсредоточава целия си ум в Него. Защото онзи, който се е научил да гледа към Бога във всичко, което прави, в същото време бива отклонен от всички суетни мисли. Това е себеотричането, което Христос така силно внушава на Своите ученици от самото начало (Мат. 16:24), което, след като обхване ума, не оставя място за гордост, показност и себеизява; нито за алчност, похот, разпуснатост, страх или други пороци, които се пораждат от себелюбието. Обратното, там, където това себеотричане не царува, човекът се отпуска безсрамно в най-низшите пороци; или ако има някаква видима добродетел, тя бива опорочена от извратен копнеж за почести. Ако можете, покажете ми поне един човек, който без да се е отрекъл от себе си в покорство на Господната заповед, е склонен да върши добро заради самото добро. Онези, които не са се отрекли от себе си, следват доброто само заради похвалата. Философите, които най-силно спорят, че добродетелта трябва да бъде желана заради самата себе си, са така изпълнени с надменност, че става очевидно, че се стремят към добродетел не заради друго, а като основание да се впуснат в гордост. Затова, Бог не само не се наслаждава от тези ловци на обществени почести с тяхната надутост, че заявява, че те вече са получили своята награда в този свят (Мат. 6:2), и че блудниците и бирниците са по-близо от тях до небесното царство (Мат. 6:2). Все още не сме обяснили достатъчно колко големи и многобройни са препятствията, които възпират човека в следването на правдата, когато той не се е отрекъл от себе си. Старата поговорка е вярна: В човешката душа има свят на нечестие. Не можете да намерите друго лекарство против това, освен да се отречете от себе си, да отхвърлите своя собствен разум и да насочите целия си ум към следването на онези неща, които Господ изисква от вас, и към които трябва да се стремите само защото са угодни на Него.
3. Себеотричането според Тит 2 глава
В друг текста Павел дава едно наистина кратко, но по-ясно описание на всяка от частите на добре подредения живот: “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички хора, и ни учи да се отречем от нечестието и от световните страсти, и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят, очаквайки благословената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и очисти за Себе Си хора за Свое притежание, ревностни за добри дела” (Тит 2:11-14). След като ни представя Божията благодат, за да ни съживи и да направи път за Неговото истинно поклонение, той премахва двете най-големи препятствия, които са на нашия път, а именно, нечестието, към което по естество сме склонни, и светските страсти, които са още по-големи. Под нечестие той включва не само суеверието, но и всичко, което се различава от истинския страх от Бога. Светските страсти са равнозначни на плътските страсти. Така, по отношение на двете плочи на Закона, той ни заповядва да оставим настрана нашия ум и да отречем всичко, което нашият разум и воля ни заповядват. След това той свежда всички наши житейски действия до три клона, трезвост, праведност и благочестие. Трезвостта несъмнено означава както целомъдрие и умереност, така и чисто и скромно използване на земните блага, и търпеливо понасяне на нуждата. Праведността обхваща всички задължения на справедливостта, на всеки дължимото. Следва благочестието, което ни отделя от замърсяването на света, и ни свързва с Бога в истинска святост. Тези, когато бъдат свързани в неразделна връзка, съставляват пълното съвършенство. Но тъй като нищо не е по-трудно от това да кажем сбогом на плътското пожелание, да подчиним или дори да се отречем от нашите похоти, да се посветим на Бога и на нашите братя и да водим ангелски чист живот сред замърсяването на света, Павел, за да освободи нашия ум всякакво вплитане, ни припомня надеждата за благословеното безсмъртие, и вярно ни подтиква да се борим, защото както Христос веднъж се яви като наш Изкупител, така при Своето последно идване ще завърши напълно спасението, придобито от Него. И по този начин той разсейва всички капани, които са поставени по нашия път и ни пречат да се стремим към небесната слава; и дори ни казва, че трябва да бъдем странници в света, за да успеем да придобием небесното наследство.
(Принципът на себеотричането в нашите отношения с нашите ближни, 4-7)
4. Себеотричането ни дава правилното отношение към нашите ближниНещо повече, от тези думи виждаме, че себеотричането се отнася отчасти към хората, и отчасти (по-специално) към Бога (раздели 8-10).
Защото когато по отношение на нашите ближни Писанието ни заповядва да почитаме тях над себе си и искрено да се трудим за тяхната полза (Рим. 12:10; Фил. 2:3), то ни дава заповеди, които нашият ум е напълно неспособен да спазва, докато не бъдат подтиснати неговите естествени чувства. Защото ние всички така сляпо се втурваме към себелюбието, че всеки смята, че има добра причина да издига себе си и да презира другите. Ако Бог ни е дал нещо, от което няма нужда да се покайваме, ние започваме да уповаваме на това нещо и незабавно се възвеличаваме, и не само се надуваме, но и почти се пръскаме от гордост. Пороците, с които изобилствуваме, ние внимателно крием от другите и ласкателно ги представяме пред себе си като дребни и незначителни, и дори понякога ги прегръщаме като добродетели. Когато същите качества, на които се възхищаваме, се виждат и в другите, дори да са превъзхождащи, ние, за да не бъдем принудени да ги признаем, лъжливо ги принизяваме и клеветим; по същия начин, когато става въпрос за пороци, като не се задоволяваме със строго и добронамерено порицание, ние прилежно ги преувеличаваме в другите. От това идва дързостта, с която всеки човек, като че ли е избавен от общата участ, се стреми да издигне себе си над своя ближен, уверено и горделиво презира другите или поне гледа на тях като на по-нисши от него. Бедният се подчинява на богатия, плебеят на благородника, слугата на господаря, неученият на учения, и все пак всеки вътрешно поддържа някаква представа за своето собствено превъзходство.
Така всеки, като ласкае сам себе си, установява някаква царство в себе си; надменните, за да задоволят себе си, хвърлят порицания върху мислите и действията на другите хора, и когато възникне спор, се изявява пълната отрова. Много хора носят в себе си някаква степен на кротост, докато всичко при тях върви гладко и приятно, но колко малко са онези, които, като бъдат ужилени и раздразнени, запазват същия тон на умереност? За това няма друго лекарство освен да бъдат изтръгнати из корен тези най-отровни вредители, себелюбието и стремежът към налагане (filoneikiaV kai filautiaV). Това прави учението на Писанието. Защото то ни учи да помним, че дарбите, с които Бог ни е дарил, не са наши, а незаслужени дарове от Него, и че онези, които се гордеят с тях, показват своята неблагодарност. “Кой те прави да се отличаваш от другите?” казва Павел. “И какво имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?” (1 Кор. 4:7).
Затова нека пазим себе си смирени чрез прилежно изследване на нашите грешки. Така няма да остане нищо, което да издува нашата гордост, но ще има много, което да я подтиска. И отново, заповядано ни е, винаги когато виждаме Божиите дарби в другите, така да почитаме и уважаваме дарбите, че и да почитаме онези, на които са дадени. Ако Бог е благоволил да им даде такава почит, за нас би било непочтено да ги лишаваме от нея. След това ни се казва да не обръщаме внимание на техните грешки, наистина, не да ги насърчаваме като ги ласкаем, но не и поради тях да обиждаме онези, на които трябва да гледаме с почит и добронамереност. Така, относно всички, с които имаме някакви взаимоотношения, нашето поведение ще бъде не само умерено и скромно, но и дружелюбно и приятелско. Единственият начин, по който някога можете да постигнете истинска кротост, е сърцето ви да бъде изпълнено със смирено мнение за вас самите и с уважение към другите.
5. Себеотричането води към практическа грижа за нашите ближни
Колко е трудно да изпълняваме задължението да търсим доброто на нашия ближен! Ако не изоставите всяка мисъл за самите себе си и не престанете да бъдете сами себе си, никога няма да го постигнете. Как можете да изявявате онези дела на любовта, които Павел описва, ако не се отречете от себе си и не се посветите напълно на другите? “Любовта,” казва той (1 Кор. 13:4), “дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло” и т.н. Дори единственото ни задължение да беше да не търсим своето си, нашето естество не би имало и най-малката сила да го изпълни; то е така настроено към себелюбие, че няма лесно да позволи да изоставим себе си и нашите интереси, за да вършим интересите на другите, та дори доброволно да се откажем от нашите права и да ги предадем на другите. Но Писанието, за да ни доведе към това, ни напомня, че всичко, което получаваме от Господа, е дадено при условие да го използваме за общото добро на Църквата, и следователно законната употреба на всички наши дарби е добронамерено и щедро споделяне с другите. Не може да има по-сигурно правило, нито по-силно увещание за неговото спазване, отколкото когато биваме учени, че всички дарове, които притежаваме, са Божии вложения, поверени ни именно с цел да бъдат разпределяни за доброто на нашите ближни (ср. 1 Пет. 4:10).
Но Писанието отива и по-далеч, когато оприличава тези дарби на различните части на тялото (1 Кор. 12:12). Никоя част не действува сама за себе си, нито за своя собствена употреба, но работи за другите части; нито придобива някаква друга полза от своето действие, освен това, което цялото тяло придобива общо. Така, каквото и да прави праведният човек, той е задължен да го прави за своите братя, без да се интересува от своя собствен интерес по някакъв друг начин, освен като се бори усилено за общото назидание на Църквата. Затова нека това да бъде нашият начин на показване на добра воля и любов, като разсъждаваме, че относно всичко, което Бог ни е подарил и с което можем да помогнем на нашия ближен, ние сме Негови настойници и сме задължени да даваме отчет за нашето настойничество; нещо повече, че единственият правилен начин на управление е този, който е управляван от любовта. По този начин не само ще съединим следването на ползата за нашия ближен с нашата собствена полза, но и ще направим нашата полза подчинена на ползата на нашия ближен.
И за да не пропуснем да осъзнаем, че това е законът за правилното използване на всеки дар, който получаваме от Бога, Той още от старо време е постановил този закон дари за най-малките изрази на Неговата доброта. Той е заповядал първите плодове да Му бъдат принасяни като свидетелство от хората, че е нечестиво да жънат някаква полза от блага, които преди това не са били посветени на Бога (Изх. 22:29; 23:19). Но ако Божиите дарове не са осветени преди с нашата собствена ръка да сме ги посветили на Дарителя, тогава е чудовищен грях да не дадем свидетелство за такова посвещение. Безполезно е да спорите, че не можете да обогатите Господа със своите приноси. Макар Псалмистът да казва, “Ти си мой Господ; не мога да Ти направя добро,” пак той може да го направи на “светиите на земята” (Пс. 16:2, 3); и следователно се прави сравнение между святите дарения и милостинята днес като съответствуващи на приносите под Закона (Евр. 13:16; 2 Кор. 9:12).
6. Любовта към ближния не зависи от поведението на хората, но гледа към Бога
Нещо повече, за да не изморяваме да вършим добро (както със сигурност би станало), ние трябва да добавим другото качество в изброяването на Апостола, “Любовта дълго търпи и е милостива; не се раздразнява” (1 Кор. 13:4). Господ ни заповядва да вършим добро на всички без изключение, макар че повечето хора, ако бъде оценени според достойнствата им, въобще не го заслужават. Но Писанието привежда една най-превъзходна причина, когато ни казва, че не трябва да гледаме какво хората сами по себе си заслужават, а да гледаме на Божия образ, който съществува във всички хора и на който дължим всякаква почит и любов. Но за онези, които са от домочадието на верните, същото правило трябва да се спазва още по-внимателно, тъй като в тях този образ е обновен и възстановен чрез Духа на Христос. Следователно, който и да е човекът, който се нуждае от вашата помощ, вие нямате основание да му я откажете. Да кажем, че е непознат. Господ му е дал белег, който трябва да ви е познат; поради тази причина Той ви забранява да презирате своята си плът (Гал. 6:10). Да кажем, че човекът е зъл и груб. Но Господ ви го посочва като някой, който притежава блясъка на Божия образ (Ис. 58:7). Да кажем, че не сте обвързани с него с никакви задължения. Господ го е поставил, като че ли самият Той е на негово място, та в него да осъзнаете много големи задължения, чрез които Господ ви е привързал към Себе Си. Да кажем, че той е недостоен дори за най-малкото ваше усилие; но Божият образ, чрез който този човек бива препоръчан на вас, е достоен за вас и за вашите усилия. Но дори той не само да не заслужава добро, но и ви е раздразнил чрез нараняване или злотворство, пак нямате основание да не го прегърнете с любов и да му послужите с любов. Ще кажете, Той не е заслужил това, което аз заслужавам? Но попитайте, какво заслужава Господ? Каквато и рана да ви е нанесъл, когато ви заповядва да му простите, Той определено иска да каже, че трябва да вмените нараняването на Господа. Само по този начин постигаме онова, което е не просто трудно, но и напълно против естеството (Мат. 5:44; 6:14; 18:35; Лука 17:3), да обичаме онези, които ни мразят, да въздаваме добро за зло, благословение за проклятие, като помним, че не трябва да гледаме на нечестието в хората, а да гледаме на Божия образ в тях, който, като покрива и изличава техните грешки, трябва да чрез своята красота и достойнство да ни води да ги обичаме и приемаме.
7. Външните дела на любов не са достатъчни, намерението е това, което има значение!
Така ще успеем да умъртвим себе си, ако изпълняваме всички задължения на любовта. Но тези задължения не се изпълняват чрез прости външни действия – макар че не трябва да пропускаме и тях – ако те не се изпълняват от чисто чувство на любов. Защото е възможно човек да изпълнява всяко едно от тези задължения, доколкото става въпрос за външните действия, и пак да бъде далеч от правилното изпълнение. Защото виждате някои, които биват смятани за много щедри, но пак придружават всяко нещо, което дават, с обида, с надменен вид или с остри думи. И до такова бедствено състояние сме достигнали в наши дни, че повечето хора почти никога не дават милостиня без пренебрежение. Такова поведение не би било търпяно дори сред езичниците; но от християните се изисква повече от просто приятелски вид и привлекателност в изпълнението на техните задължения чрез любезно говорене. Първо, те трябва да поставят себе се на мястото на онзи, който се нуждае от тяхната помощ, и да съчувствуват в неговото нещастие, като че ли самите те го чувствуват и понасят, така че чувството на жалост и човечност трябва да ги подтиква да му помогнат както биха помогнали на себе си.
Който е настроен така, ще отиде и ще помогне на своите братя, и не само няма да омърси своите действия с надменност и упреци, но и няма да презира брата, на когото върши добро, като някой, който се нуждае от помощ, и няма да го държи в подчинение като длъжник, точно както няма да нараняваме болната част на тялото, докато останалото тяло се боли за нейното възстановяване, нито ще смятаме, че тя е длъжник на другите части, защото изисква повече усилия, отколкото дава. Размяната на услуги между частите не се смята за щедрост, а като плащане, което поради естествения закон би било чудовищно да бъде отказано. По тази причина онзи, който е изпълнил едно задължение, няма да смята, че вече е свободен, както обикновено става, когато някой богат човек, след като е допринесъл от своето богатство, възлага останалата част от своя товар на другите, като че ли няма нищо общо с тях. Всеки трябва да осъзнава, че колкото и велик да е, той дължи себе си на своите ближни и че единствената граница на неговите добри дела е изчерпването на неговия имот. Размерът на неговия имот трябва да управлява размера на неговата благотворителност.
(Принципът на себеотричането в нашето отношение към Бога, 8-10)
8. Себеотричане към Бога: Посвещение на Неговата воля!Нека сега да разгледаме по-пълно главната част от себеотричането, тази, за която вече казах, че се отнася към Бога. Вече казахме много неща относно нея, които е излишно да повтаряме; и затова ще бъде достатъчно да я разгледаме като създаваща в нас спокойствие и търпение.
И така, първо, като търсим удобството или спокойствието на настоящия живот, Писанието ни призовава да се откажем от себе си и от всичко, което имаме, в полза на нашия Господ, да отдадем на Него чувствата на сърцето си, за да ги укротим и покорим. Ние имаме безразсъдно желание, безкраен копнеж да следваме богатство и почести, борим се за власт, натрупваме богатства и събираме всички онези празни неща, които ни носят разкош и блясък. От друга страна имаме голям страх, голяма омраза към бедността, скромния произход и ниското положение, и изпитваме най-силно желание да се пазим от тях. Затова, относно онези, които подреждат живота си според своята собствена воля, виждаме колко неспокойни са те в ума си, колко много намерения опитват, на какви проблеми се излагат, за да придобият това, което алчността и амбициите желаят, или, от друга страна, да избягат от бедността и скромното положение.
За да избегнат подобни примки, пътят, който християните трябва да следват, е този: първо, те не трябва да копнеят или да се надяват или да мислят за какво да е благосъстояние без Божието благословение; само на него трябва да уповават и на него да се облягат сигурно и уверено. Защото колкото и самодостатъчен да изглежда човешкият ум, когато следва почести или богатство, колкото и да зависи от своето трудолюбие или ревност, колкото и да е подпомогнат от човешкото благоволение, сигурно е, че всичко това е нищо и нито разумът, нито трудът ще бъдат от някаква полза, ако Господ не ги подпомага. Обратното, само Неговото благословение преодолява всички препятствия и довежда всяко нещо до радостен и благоприятен край. Второ, макар и да можем без Неговото благословение да придобием някаква слава и богатство (както всеки ден виждаме нечестивите изпълнени с почести и богатства), тъй като онези, върху които тежи Божието проклятие, не се наслаждават дори на най-малката част от истинското щастие, каквото и да придобием без неговото благословение, се оказва нещастие. А със сигурност хората не трябва да желаят онова, което увеличава тяхното нещастие.
9. Упование само в Божието благословение
Затова, ако вярваме, че всеки добър и желателен успех зависи изцяло от Божието благословение, и че когато то липсва, ни очакват всякакви нещастия и бедствия, следва, че ние не трябва да се стремим безразсъдно към богатства и почести, уповавайки на нашата сръчност и прилежание, или облягайки се на човешкото благоволение, или доверявайки се празното въображение на късмета; но трябва винаги да зачитаме Господа, та под Неговото ръководство да бъдем водени към каквато съдба ни е определил. Първо, резултатът ще бъде, че вместо да се втурваме без да мислим за добро или зло, чрез хитрини и нечестиви умения и с вреди за нашите ближни, да се хванем за богатство и почести, ще се наслаждаваме само на онова богатство, което можем да придобием в невинност.
Но кой може да се надява на помощта на Божието благословение сред измами, грабежи и други нечестиви деяния? Тъй като това благословение идва само при онзи, който мисли чисто и действува почтено, така то отхвърля всички онези, които копнеят за него от зли мисли и нечестиви деяния. Второ, върху нас ще бъде сложена юзда, която възпира твърде горещото желание да станем богати, или надменния стремеж към почести. Как може някой да е толкова безочлив да очаква, че Бог ще му помогне да постигне своите желания против Божието Слово? Това, което Бог обявява за проклето, никога не може да бъде потвърдено чрез Божието благословение. Накрая, ако нашият успех не съвпада с нашето желание или надежда, ние пак ще се въздържаме от нетърпение и недоволство относно нашето положение, каквото и да е то, като знаем, че това би било негодувание против Бога, според Чието благоволение се раздават богатството и бедността, презрението и почестите. Накратко, онзи, който уповава по този начин на Божието благословение, когато следва онези неща, които хората имат навика най-ревностно да желаят, няма да използва зли умения, които знае, че не са от полза; а когато постигне нещо добро, няма да го вменява на себе си и на своята прилежност, трудолюбие или късмет, а ще го припише на Бога, Който го е създал. Ако неговите дела напредват слабо или дори изостават, докато тези на другите процъфтяват, той ще понася тази скромна съдба с по-голямо спокойствие и умереност, отколкото невярващият понася умерения успех, който не е според това, което е желал; защото има утеха, в която може да уповава по-спокойно, отколкото дори на самия връх на богатството или властта, защото осъзнава, че делата му са подреждани от Господа по начин, който е най-благоприятен за неговото спасение. Виждаме, че това начинът, по който се чувствуваше Давид, който, докато следва Бога и се предава на Неговото водителство, заявява, “Нит се занимавам с неща големи и твърде високи за мен. Наистина аз укротих и успокоих душата си; като отбито дете при майка си” (Пс. 131:1, 2).
10. Себеотричането ни помага да понасяме нещастието
Не само в това отношение благочестивите умове трябва да изявяват това спокойствие и търпение; то трябва да бъде разширено до всички нещастия, на които е подложен настоящият ни живот. Следователно, истински се е отрекъл от себе си само онзи, който се е предал изцяло на Господа, поставяйки целия си житейски път изцяло на Негово разположение. Каквото и да стане, онзи, чийто ум е така настроен, нито ще смята себе си за нещастен, нито ще негодува против Бога поради съдбата си. Ще стане ясно колко е необходимо това отношение, ако размислите върху многото нещастия, на които сме подложени. Непрекъснато ни нападат различни болести; понякога бушуват цели епидемии; в други случаи биваме въвличани в бедствието на войната. Мразът и градушката, унищожавайки реколтата, причиняват безплодие, което ни довежда до крайна бедност; смъртта отнася нашите съпруги, родители, деца, роднини; домовете ни биват унищожени от пожар. Това са събитията, които правят хората да проклинат своя живот, да мразят деня на своето раждане, да хулят небесната светлина, дори да упрекват Бога и – тъй като са красноречиви в богохулството – да Го обвиняват в жестокост и несправедливост. В тези неща вярващият трябва да вижда Божията милост и истинска бащинска щедрост. Затова, дори да остане самотен поради смъртта на своите роднини, той няма да престане да благославя Господа; неговата мисъл ще бъде, Все пак Господната благодат, която обитава в дома ми, няма да го остави пуст. Ако реколтата му изгори, изгние, измръзне или бъде поразена от град, и вижда, че го очаква глад, той няма да се отчая или да негодува против Бога, а ще запази своята увереност в Него: “Ние, Твоите хора и овцете на пасбището Ти, ще Те славословим завинаги” (Пс. 79:13); Той ще ме снабди с храна, дори в най-тежкото безплодие. Ако е ударен от болест, остротата на болката няма да го надвие така, че да го направи да избухне в нетърпение и да спори с Бога; но, като осъзнава справедливостта и облекчението в тоягата, ще понася търпеливо. Накратко, каквото и да става, като знае, че е наредено от Господа, ще го приема със спокоен и благодарен ум, и няма презрително да се съпротивява на Неговото управление, на Чието разположение е поставил себе си и всичко, което има.
Особено важно е християнското сърце да изхвърли от себе си тази глупава и най-нещастна утеха на езичниците, които за да укрепят ума си против нещастието, го приписват на късмета, срещу който смятат за недостойно да негодуват, тъй като е безцелен (askopoV) и случаен, и сляпо ощетява доброто заедно със злото. Обратното, правилото на вярата е, че Божията ръка е управител и съдия на съдбата на всички хора, и вместо да се втурва в несмислено насилие, раздава добро и зло със съвършена справедливост.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003