| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Десета10. КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ НАСТОЯЩИЯ ЖИВОТ И НЕГОВИТЕ ПРЕДИМСТВА.
Частите на тази глава са:
- Необходимостта и полезността от това учение. Крайностите, които трябва да избягваме, ако искаме правилно да използваме настоящия живот и неговите предимства, р. 1, 2.
- Трябва внимателно да избягваме една от тези крайности, а именно, невъздържаността на плътта. Описание поред на четири метода за това, р. 3-6.
Раздели.
- Необходимостта от това учение. Използване на предимствата на настоящия живот. Крайности, които трябва да избягваме.
- Бог, като е създал толкова много милости, се е погрижил не само за нашите нужди, но и за нашата утеха и наслада. Потвърждение от един текст в Псалмите и от опита.
- Следователно, трябва да избягваме прекомерната строгост. Също трябва да избягваме и лакомията на плътта.
- Всички земни благословения трябва да бъдат презирани в сравнение с небесния живот. Стремежът към небесния живот бива унищожен от прекомерната любов към създанието. Първо, невъздържаност.
- Второ, нетърпение и неумерено пожелание. Лекарство за тези злини. Създадените неща са предназначени за наша употреба. Но човекът все пак е отговорен за тяхното използване.
- Бог изисква във всички наши действия да гледаме към Неговото призвание. Употребата на това учение. То има много предимства.
(Трябва да се наслаждаваме на добрите неща в този живот като дарове от Бога, 1-2)
1. Двойна опасност: прекомерна строгост и прекомерна разпуснатостЧрез такива основни начала Писанието също ни учи на правилната употреба на земните благословения, предмет, който в никакъв случай не трябва да бъде пренебрегван в съставянето на възглед за живота. Защото ако трябва да живеем, ние трябва да използваме необходимите за живота неща; ние не можем да отхвърлим дори онези неща, които като че ли служат повече за наслада, отколкото за нуждите ни. Следователно трябва да спазваме умереност, за да ги използваме с чиста съвест, било то за нужди или за удоволствие. Господ заповядва това в Своето Слово, когато ни казва, че за Неговите хора настоящият живот е като някакво пътуване, в което те бързат към небесното царство. Ако задължително трябва да преминем през земята, няма съмнение, че трябва да използваме нейните благословения само дотолкова, доколкото те помагат на нашия напредък, а не го забавят. Затова Павел основателно ни увещава да използваме този свят без да злоупотребяваме с него, и така да купуваме имот, като че ли веднага ще го продадем (1 Кор. 7:30, 31).
Но тъй като това е опасна тема и има голяма опасност и от двете страни, нека да поставим краката си там, където можем да стоим безопасно. Имало е някои добри и святи хора, които, като са виждали как невъздържаността и разкошът постоянно водят до прекомерност, ако не бъдат строго обуздани, и като са желаели да поправят това гибелно зло, са си въобразили, че няма друг начин, освен да се позволи на човека да използва материалните блага само дотолкова, доколкото е необходимо за нуждите; наистина, благочестиво решение, но прекалено строго; защото то създава опасността от връзване на съвестта в по-строги окови отколкото я връзва Божието Слово. Нещо повече, според тях (Chrysost. Ad Heb.) необходимостта означава въздържане от всяко нещо, което е желателно, така че са смятали, че е почти незаконно да се добавя нещо към хляба и водата. Други са били още по-строги, както се разказва за тиванеца Кратет (Plutarch, Lib. de Vitand. aere alien.; Philostratus, Vita Apolonii), че изхвърлил всичките си богатства в морето, защото смятал, че ако не ги унищожи, те ще унищожат него.
Също, много хора в наши дни, докато търсят повод за плътска невъздържаност в употребата на видимите неща и така правят път на разпуснатостта, приемат за даденост – с което никога няма да се съглася – че тази свобода не трябва да бъде ограничавана от никакви условия, но трябва да се остави на съвестта на всеки човек да ги използва така, както смята за законно. Наистина признавам, че в това съвестите нито могат, нито трябва да бъдат обвързвани от конкретни закони; но тъй като Писанието е установило общи правила за законната употреба, ние трябва да останем в границите, определени от тези правила.
2. Главният принцип
Нека това да бъде наш принцип, че ние не грешим в употребата на даровете на Провидението тогава, когато ги използваме за целта, за която техният Създател ги е направил и предназначил, тъй като ги е направил за нашето добро, а не за нашето унищожение. Най-добре ще следва истинския път онзи човек, който внимателно гледа към тази цел. И така, ако разсъдим с каква цел е създал храната, ще открием, че той се е погрижил не само за нашите нужди, но и за нашата радост и наслада. Така, в облеклото целта е освен нужда, да има приличие и почест; в тревите, плодовете и дърветата, освен техните разнообразни употреби, да има видима красота и приятен мирис. Ако не беше така, Пророкът нямаше да изброява сред Божиите милости “вино, което весели сърцето на човека, и масло, което прави лицето му да лъщи” (Пс. 104:15). Писанието, като хвали Божието благоволение, нямаше да споменава навсякъде, че Той е дал такива дарове на хората. Естествените качества на самите неща показват с каква цел и доколко те могат да бъдат законно използвани. Ако Господ е украсил цветята с цялата красота, която открито се представя пред нашия поглед, и със сладкия аромат, който е удоволствие за нашето обоняние, трябва ли да е незаконно за нас да се наслаждаваме на тази красота и на този аромат? Какво? Не е ли Той отделил цветовете, за да прави едни цветове по-приятни от други? Не е ли Той дал качествата на златото и среброто, на слоновата кост и мрамора, и с това ги е направил по-скъпоценни от други метали или камъни? Накратко, не е ли дал на много неща някаква стойност, без тя да има някаква необходима употреба?
(Ние не трябва да използваме тези благословения безразборно, нито да се стремим алчно към богатство, а да служим прилежно в нашето призвание, 3-6)
3. Когато гледаме към Дарителя на даровете, това предотвратява тесногръдието и неумереносттаТака се справихме с тази човешка философия, която, като не позволява употребата на създадените неща освен по необходимост, не само злобно ни лишава от законните плодове на Божието благоволение, но и не може да бъде осъществена без човекът да бъде лишен от всичките си усещания и да бъде сведен до безчувствие.
Но от друга страна, нека с не по-малко внимание да се пазим от похотите на плътта, които, ако не бъдат обуздавани, преминават всякакви граници, и както казах, са защитавани от онези, които под прикритието на свободата си позволяват всякаква разпуснатост. Първото ограничение се налага, когато твърдим, че целта на създаването на всички неща е да ни научи да познаваме техния Създател и да се чувствуваме благодарни за Неговата щедрост. Къде е благодарността, ако така се тъпчете и опивате от пируване с вино, че сте неспособен за служението на благочестието или за задълженията на вашето призвание? Къде е познаването на Бога, ако плътта, като ври в похот чрез прекомерно задоволство, заразява ума със своята нечистота, така че губи разпознаването на чест и поправление? Къде е благодарността към Бога за облеклото, ако поради разкошните одежди се възхищаваме на себе си и презираме другите? Ако от показност и блясък насърчаваме нескромността? Къде е нашето познание за Бога, ако блясъкът на тези неща пленява нашите умове? Защото много хора са така отдадени на разкош във всичките си сетива, че умът им остава погребан; много хора така се наслаждават в мрамор, злато и картини, че стават с мраморни сърца, закоравяват се като метал и стават като изрисувани статуи. Със своите вкусни аромати кухнята така ги обхваща, че вече нямат духовно обоняние. Същото нещо може да се види и в други неща. Затова е ясно, че има голяма необходимост от обуздаване на разпуснатия разкош и от съобразяване с правилото на Павел, “не мислете за страстите на плътта” (Рим. 13:14). Когато им се даде твърде много свобода, те се разпускат без мярка или ограничение.
4. Стремежът към вечния живот също определя нашето правилно външно поведение в живота
Няма по-сигурен или по-бърз начин да постигнем това, отколкото като презрем настоящия живот и се стремим към небесното безсмъртие. От това произтичат две правила: Първо, “тези, които имат жени, нека бъдат като че нямат; . . . и които си служат със света, като че не са предани на него” (1 Кор. 7:29, 31). Второ, трябва да се научим да бъдем както спокойни и търпеливи в издържането на бедността, така и умерени в насладата от изобилието. Който е направил свое правило да си служи с този свят без да е предан на него, не само прекратява всяка лакомия относно яденето и пиенето, и всяка женственост, амбиции, гордост, прекомерна показност и строгост по отношение на своята трапеза, дом и дрехи, но и премахва всяка грижа или пристрастеност, които могат да го отклонят или да му попречат да се стреми към небесния живот и да върши добро за своята душа. Катон каза това много добре: Разкошът предизвиква големи грижи и поражда голямо безгрижие относно добродетелите; и има една стара поговорка: Онези, които са твърде заети с грижи за тялото, обикновено малко се грижат за душата.
Затова, макар свободата на християнина във външните неща да не трябва да бъде обвързвана със строго правило, тя все пак е подчинена на този закон: Той трябва да се отпуска възможно най-малко; от друга страна, негова постоянна цел трябва да бъде не само да обуздава разкоша, но и да премахва всяка показност на излишно изобилие и внимателно да се пази от превръщането на помощните средства в препятствия.
5. Въздържаността: Земните притежания са поверено настойничество
Друго правило е, че хората, които се намират в тежки и трудни обстоятелства, трябва да се научат да понасят търпеливо своите лишения, за да не станат прекомерно алчни за неща, чиято умерена употреба означава немалък напредък в училището на Христос. Защото в допълнение към многото други пороци, които придружават копнежа към земни блага, човекът, който е нетърпелив в бедността, почти винаги се оказва порочен в изобилието. Имам предвид, че онзи, който се срамува от скромните си дрехи, става суетен в бляскави дрехи; който не е доволен от слабостта и негодува от липсата на по-разкошен обяд, когато придобие разкош, ще злоупотребява прекомерно с него; който има трудности и не е доволен от изпадане в ниско и подчинено положение, ще бъде неспособен да се въздържи от гордост, когато придобие почести. Нека целта на всички, които имат нелицемерно желание за благочестие, да бъде да се научат по примера на Апостола, “да са сити и да са гладни, и да са в изобилие и в оскъдност” (Филип. 4:12).
Нещо повече, Писанието има и трето правило за управляване на употребата на земните благословения. Вече говорихме за него, когато разглеждаме служенията на любовта. Защото то заявява, че всички те са ни дадени от Божията доброта и са определени за наша употреба при условие, че са смятани за поверено настойничество, за което един ден ще даваме отчет. Следователно трябва да ги управляваме така, като че ли постоянно чуваме тези думи да звучат в ушите ни, “Дай отчет за своето настойничество.” В същото време нека да помним на Кого ще даваме отчет, а именно, на Онзи, Който препоръчва въздържаност, трезвост, пестеливост и умереност, и мрази разкоша, гордостта, чувствеността и суетата; Който не одобрява никакво управление, което не е съчетано с любов, Който от устата Си вече е осъдил всички онези удоволствия, които оттеглят сърцето от целомъдрието и чистотата и помрачават разума.
6. Господното призвание е основа на нашия начин на живот
Последното нещо, което трябва да имаме предвид, е, че Господ заповядва на всеки един от нас във всички дейности в живота да има предвид своето призвание. Той познава кипящото неспокойствие на човешкия ум, непостоянството, с което бива тласкан насам-натам, неговата ревност едновременно да се впуска в противоположни неща, неговата надменност. Затова, за да не би всички неща да бъдат объркани поради нашата лудост и безразсъдство, Той е възложил на всеки човек различни задължения в различните начини на живот. И за да не си позволи някой да престъпва своите определени граници, Той е нарекъл различните начини на живот “призвания.” Следователно, призванието на всеки човек е като работно място, определено от Господа,, за да не бъде човекът тласкан случайно насам-натам. Така необходимо е това разделение, че именно чрез него всички наши действия биват преценявани в Божия поглед, и често това става по много различен начин от този, по който човешкият разум или философия биха ги оценили. Сред философите няма по-блестящо дело от това някой да освободи страната си от тирания, и въпреки това отделният човек, който нанесе смъртния удар на тиранина, бива открито осъден от гласа на небесния Съдия (1 Царе 24:7, 11; 26:9).
Но аз не желая да се занимавам с конкретни примери; достатъчно е да знаем, че във всяко нещо призванието от Господа е основа и начало на правилното действие. Този, който не действува съобразно него, никога няма да остане на правилния път в изпълнението на своите задължения. Може би понякога ще може да даде външен вид на нещо похвално, но каквото и да е то в човешките очи, то ще бъде отхвърлено пред Божия престол, и освен това, няма да има съгласие между различните части на неговия живот. Следователно, само човекът, който направлява живота си към тази цел, ще може правилно да построи своя живот; защото като е свободен от подбудите на безразсъдността, той няма да се опитва да върши повече отколкото позволява неговото призвание, като знае, че е незаконно да престъпва определените граници. Човекът с ниско обществено положение няма да откаже да развива тих личен живот, за да не изостави мястото, на което Бог го е поставил. И отново, във всички наши грижи, трудности, скърби и други тежести, ще бъде голямо облекчение да знаем, че всички те са под Божия надзор. Съдията ще изпълнява с желание своето служение, и бащата ще се ограничи в своята конкретна област. Всеки в своето място в живота ще понася без роптание неговите неудобства, грижи, неспокойство и тревоги, като е уверен, че Бог е Този, Който налага товара. Също, възхитителна утеха ще бъде и това, че като следвате вашето призвание, никоя работа няма да бъде толкова скромна и нисша, че да няма блясък и стойност пред Бога.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003