| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Петнадесета

15. САМОХВАЛНИТЕ ЗАСЛУГИ ОТ ДЕЛА РАЗРУШАВАТ КАКТО БОЖИЯТА СЛАВА В ДАРЯВАНЕТО НА ПРАВДА, ТАКА И СИГУРНОСТТА НА СПАСЕНИЕТО

Частите на тази глава са:

1. На учението за безплатното оправдание се противопоставя въпросът, дали делата заслужават благоволение пред Бога, р. 1. Отговор на този въпрос, р. 2 и 3.
2. Разглеждане на някои текстове от Писанието, привеждани в подкрепа на погрешното учение за заслугите, р. 4 и 5.
3. Опровержение на софизмите на полупелагианските схоластици, р. 6 и 7.
4. Заключение, доказващо правотата на ортодоксалното учение, р. 8.

Раздели.

1. Разглеждане, след кратко описание, на въпроса дали добрите дела заслужават Божието благоволение.
2. Първи отговор, определящ значението на думата “заслуги.” Тази дума се прилага неправилно към делата, но може да се използва в добър смисъл, както в Августин, Хризостом, Бернар.
3. Втори отговор на въпроса. Първо чрез отрицание, след това чрез потвърждение. Какво в наградата за делата трябва да се приписва на Бога и какво на човека. Защо добрите дела са угодни на Бога и носят полза на онези, които ги вършат. Неблагодарността на търсенето на правда чрез дела. Това е показано чрез двойна метафора.
4. Първо възражение, взето от Книгата на Исус Сирахов. Второ възражение от Посланието към Евреите. Два отговора на двете възражения. Опровержение на едно слабо разграничение.
5. Трети и най-пълен отговор, който ни призовава да се върнем при Христос като единствената основа на спасението. Как Христос е нашата правда. От това е очевидно, че ние имаме всичко в Христос, а Той не намира нищо в нас.
6. Трябва да се отвращаваме от софистиката, която унищожава заслугите на Христос, за да установи заслугите на човека. Това нечестие е опровергано от ясни текстове от Писанието.
7. Заблудата на ранните софисти идва от Ломбард. Опровержение от Августин. Също и от Писанието.
8. Заключение, показващо, че положената основа е достатъчна за поучение, увещание и утеха. Обобщение на правилното учение за Оправданието.

(Августин и Бернар, както и Писанието, се противопоставят на учението за човешките заслуги в оправданието, 1-4)
1. Лъжливо и правилно разсъждение

Главното нещо в този предмет вече е обяснено: Ако зависи от дела, оправданието не може да устои пред Бога; следователно то трябва да зависи изцяло от Божията милост и от общението с Христос, и следователно е само от вяра. Но нека внимателно да осъзнаем идеята, върху която се крепи целият този предмет, за да не бъдем впримчени в общата заблуда, не само на простите, но и на учените. Защото в мига, в който се повдигне въпросът за оправдание чрез вяра или чрез дела, те бягат към онези текстове, които като че ли приписват на делата някакви заслуги пред Бога, като че ли винаги, когато се докаже, че делата имат някаква стойност пред Бога, се доказва и оправданието чрез дела.

По-горе ясно показахме, че оправданието чрез дела се състои само в съвършено и абсолютно изпълнение на Закона, и следователно никой човек не се оправдава чрез дела, докато не достигне върха на съвършенството и не може да бъде обвинен дори в най-малкото престъпление. Но има един друг, страничен въпрос: Макар че делата по никакъв начин не са достатъчни за да оправдават, не заслужават ли те Божието благоволение?

2. “Заслуги”: една небиблейска и опасна дума!

Първо трябва да кажа по отношение на думата “заслуги,” че който за първи път я е приложил за човешките дела, поставени пред Божия съд, е направил много лоша услуга за чистотата на вярата. Съзнателно се въздържам от спорове относно думите, но бих искал християнските писатели винаги да спазват тази трезвост: когато няма причина, никога да не си помислят да използват думи, които не присъствуват в Писанието; думи, които могат да произведат много проблеми, но много малко плод. Аз питам, каква е необходимостта да се въвежда думата “заслуги,” когато стойността на делата може да се изрази напълно с друга дума, и то без никаква вреда? Размерът на вредата, съдържаща се в тази дума, показва големите загуби от нея. Сигурно е, че като е толкова силна дума, тя може само да затъмни Божията благодат и да вдъхнови хората с гибелна гордост.

Признавам, че тази дума е била използвана от древните писатели, и бих искал те да не бяха давали на потомството повод за ерес чрез злоупотребата с една дума, макар че в някои текстове самите те показват, че са нямали намерение да нараняват истината. Защото Августин казва, “Нека тук човешките заслуги, които загинаха в Адам, да замълчат, и нека Божията благодат да царува в Исус Христос” (August. De Praedest. Sanct.). И отново, “Светиите не приписват нищо на своите заслуги; всяко нещо те ще приписват единствено на Твоята милост, о Боже” (August. in Psal. 139). И отново, “И когато човекът види, че всяко добро, което притежава, не е от него, а от неговия Бог, той вижда, че всяко похвално нещо в него не е от неговите заслуги, а от Божията милост” (August. in Psal. 88). Виждате как той отрича на човека силата да върши добро, и така поразява заслугите. Хризостом казва, “Ако някои наши дела следват свободното призвание от Бога, те са изплащане на дълг; но Божиите дарове са благодат, и благодеяние и голяма щедрост.”

Но да не говорим нищо за думата, нека да видим същността. По-горе цитирах един текст от Бернар: “Тъй като е достатъчно като заслуги да не уповаваме на заслугите, така да бъдем без заслуги е достатъчно за осъждение” (Bernard, Cantic. Serm 98). Той незабавно добавя обяснение, което смекчава суровостта на израза, когато казва, “Затова внимавайте да имате заслуги; когато ги имате, знайте, че те са подарени; надявайте се на плод от Божията милост, и така ще избегнете всички злини на бедността, неблагодарността и надменността. Щастлива е Църквата, която нито иска заслуги без дързост, нито дързост без заслуги.” Малко преди това той изобилно доказва, че използва думата благоразумно, като казва, “Защо Църквата се безпокои относно заслуги? Бог й е дал по-здрава и сигурна основа за хвалба. Бог не може да отрече Себе Си; той ще извърши онова, което е обещал. Така няма причина да питате чрез какви заслуги можете да се надявате на благословения; особено когато чуете думите, ‘Така казва Господ Йеова: Аз не правя това заради вас, доме Израилев, но заради Моето свято име’ (Езек. 36:22). За заслугите е достатъчно да знаят, че заслугите не са достатъчни.”

3. Цялата стойност на добрите дела идва от Божията благодат

Писанието показва какво могат да заслужат всички наши дела, когато заявява, че те не могат да устоят пред Божия поглед, защото са изпълнени с нечистота; след това показва какво ще заслужи съвършеното спазване на Закона (ако може да се намери някъде такова нещо), когато заповядва, “Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10); защото ние не правим благодеяние на Бога, а само изпълняваме дължимото служение, което не заслужава никакво благоволение.

Въпреки това Господ счита за наши онези дела, които Той самият ни дарява, и заявява, че те не само са приемливи за Него, но Той дори ще ни се отплати за тях. На нас ни остава да бъдем насърчени от това велико обещание и да се одързостим, за да не се уморяваме да вършим добри дела, но да чувствуваме дължимата благодарност за великата Божия доброта. Не може да има съмнение, че всичко в нашите дела, което заслужава похвала, се дължи на Божията благодат, и че няма нито една частица в него, което да можем да припишем на самите себе си. Ако истински и сериозно осъзнаем това, ще изчезне не само увереността, но и всяка идея за заслуги. Казвам, че за разлика от софистите ние не разделяме похвалата за делата между Бога и хората, но я пазим цяла и ненакърнена за Господа. Всичко, което оставяме за човека, е, че чрез своята нечистота той замърсява и заразява самите дела, които са добри. И най-съвършеното нещо, което произлиза от човека, винаги е замърсено от някакво петно. Ако Господ трябваше да доведе до съд и най-добрите от човешките дела, Той наистина би видял в тях Своята праведност; но също би видял човешкото безчестие и позор. Така добрите дела са угодни на Бога и не са безполезни за своите извършители, тъй като в отплата те получават още по-изобилни благословения от Бога, не защото го заслужават, но защото в Своята снизходителност Бог благоволява да вмени някаква стойност в тях. Но такава е нашата порочност, че като не се задоволяваме с тази щедрост от страна на Бога, която дарява награда за дела, които въобще не я заслужават, ние в нашите нечисти амбиции твърдим, че това, което се дължи изцяло на Божията щедрост, всъщност се плаща на заслугите от дела.

Тук се обръщам към здравия разум на всеки човек. Ако някой, който поради щедростта на стопанина е допуснат да събира пабиръка на нивата, заяви, че нивата е негова, чрез тази неблагодарност не заслужава ли да бъде лишен от това, което му е дадено? По същия начин, ако някой роб, който е освободен, скрие своето положение на бивш роб и разправя, че е роден свободен, не заслужава ли да бъде върнат в първоначалното си робство? Можем законно да се наслаждаваме на благата само когато нито си приписваме повече, отколкото ни е дадено, нито лишаваме дарителя от неговата дължима похвала; нещо повече, когато се държим така, че да е ясно, че подареното благо продължава да принадлежи на онзи, който ни го е подарил. Но ако трябва да спазваме тази умереност спрямо хората, нека всеки да разсъди и да осъзнае сам за себе си какво дължи на Бога.

4. Защита против възражения

Знам, че софистите изкривяват някои стихове, за да докажат, че Писанията използват думата “заслуги” по отношение на Бога. Те цитират един стих от Книга та на Исус Сирахов: “Милостта ще даде място на всеки човек според заслугите на неговите дела” (Ис. Сир. 16:15); и от Посланието към Евреите: “Не забравяйте да правите благодеяния и да споделяте с другите; защото такива жертви са угодни на Бога” (Евр. 13:16).

Засега ще се откажа от моето право да отричам авторитета на Книгата на Исус Сирахов; но отричам, че думите на тази книга, който и да е бил авторът, са цитирани правилно. Гръцкият текст е следният: “pash elehmosunh poihsei topon ekastoV gar kata ta erga autou eurhsei.” “Той ще направи място за всяка милост; защото всеки ще получи според делата си.” Че това е истинският превод и че той е изкривен в латинския превод, е ясно както от самата постройка на изречението, така и контекста преди това.

В Посланието към Евреите няма основание за тяхното заяждане с една малка дума, защото в гръцкия оригинал Апостолът просто казва, че такива жертви са угодни и приемливи за Бога.

Това би било напълно достатъчно да заглуши и подтисне нахалството на нашата гордост, и да ни попречи да припишем някаква стойност на делата отвъд правилото на Писанието. Нещо повече, учението на Писанието е, че нашите дела постоянно биват покрити с многобройни петна, от които Бог справедливо се оскърбява и разгневява против нас; толкова далеч са те от това да могат да Го умилостивят и да привлекат Неговото благоволение към нас; и все пак, заради Своята щедрост, като не ги изследва с върховна строгост, Той ги приема като че ли са най-чисти; и така ги награждава, макар и да не заслужават нищо, с безбройни благословения, в настоящето и в бъдещето. Затова не признавам разделението, поставено от иначе учени и набожни хора, че добрите дела заслужават благословенията, които ни се даряват в този живот, докато вечният живот е награда само за вярата. Нашият Господ категорично поставя в небето отплатата за нашите усилия и венеца на нашето бягане. От друга страна, да припишем на заслугите от дела и да отречем на благодатта това, че сме натоварени с други дарове от Господа, е противно на учението на Писанието. Защото макар че Христос казва, “На всеки, който има, ще се даде,” “над малкото си бил верен, над многото ще те поставя” (Мат. 25:29, 21), Той в същото време показва, че всички допълнителни дарове към вярващите са от Божията незаслужена снизходителност: “Вие, които сте жадни, елате всички при водите; вие, които нямате пари, елате, купете, та яжте. Да! Елате, купете вино и мляко, без пари и без плащане” (Ис. 55:1). Следователно, всяка помощ за спасение, дадена на вярващите, и самото благословение, са изцяло дар от Бога, и все пак и в двете Господ свидетелствува, че взема предвид делата, тъй като за да изяви величието на Своята любов към нас, Той така високо зачита не само нас, но и даровете, които ни е подарил.

(Отхвърляне на заместването на заслугите на Христос с човешките заслуги, 5-8)
5. Христос като единствената основа, като Начинател и Усъвършител

Ако тези неща бяха правилно разглеждани и осъзнавани в предишните епохи, никога не биха възникнали толкова много смутове и разногласия. Павел казва, че в сградата на християнското учение е необходимо да запазим основата, която той е положил пред Коринтяните, “Никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос” (1 кор. 3:11). Тогава каква е нашата основа в Христос? Дали е това, че Той започва спасението и оставя на нас да го завършим? Дали е, че само отваря пътя, и оставя на нас да вървим по него според нашите способности? В никакъв случай. Както Павел преди това заявява, основата е да изповядаме, че Христос ни е даден за нашата правда. Следователно, никой човек не е добре основан в Христос, ако не постави цялата си правда в Него, тъй като Апостолът не ни казва, че Христос е изпратен да ни помага в придобиването на правда, а че самият Той е нашата правда. Затова се казва, че Бог “ни е избрал в Него преди създанието на света,” не според нашите заслуги, а “според благоволението на Своята воля”; че в Него “имаме изкуплението чрез Неговата кръв, прощението на греховете”; че мирът е постигнат “чрез кръвта на Неговия кръст”; че сме примирени чрез Неговата кръв; че поставени под Неговата закрила, ние сме избавени от опасността на вечната смърт; че като сме присадени в Него, сме съучастници във вечния живот и се надяваме на приемане в Божието царство. И това не е всичко. Като сме приети в общение с Него, макар да сме още глупави, Той е нашата мъдрост; макар да сме още грешници, Той е нашата правда;, макар да сме нечисти, Той е нашата чистота;, макар да сме слаби, невъоръжени и открити пред сатана, пак имаме властта, която Му беше дадена на небето и на земята, да смажем сатана под краката си и да взривим вратите на ада (Мат. 28:18); макар все още да носим със себе си смъртно тяло, Той е нашият живот; накратко, всичко Негово е и наше, имаме всичко в Него, а Той няма нищо от нас. И така, на тази основа трябва да бъдем изграждани, ако искаме да растем като свят храм на Господа.

6. Римската теология осакатява Христовото могъщество и почит

Дълго време светът е бил учен на други неща. Били са изобретени някакви добри дела, наречени “морални,” чрез които хората става приемливи за Бога преди да бъдат присадени в Христос; като че ли Писанието лъже, когато казва, “Който има Сина, има живота; който няма Божия Син, няма живот” (1 Йоан 5:12). Как могат да произведат живот, ако са мъртви? Няма ли смисъл в това, което се казва, че “което не е от вяра е грях” (Рим. 14:23)? Или може ли от лошо дърво да произлезе добър плод? Какво са оставили тези вредни софисти на Христос да упражнява Своята добродетел? Те казват, че Той е заслужил за нас първичната благодат, тоест възможността за заслуги, а наше дело е да не изтървем така предложената възможност. Това е нахалното безочие на безбожието! Кой би си помислил, че хора изповядващи името на Христос така ще Го лишат от Неговата власт и ще Го тъпчат под краката си! Свидетелството навсякъде в Писанието е, че онзи, който вярва в Него, е оправдан; учението на тези хора е, че единствената полза, която идва от Него, е да направи път за всеки човек да оправдае сам себе си. Бих искал те да усетят смисъла на тези текстове: “Който има Сина, има живот.” “Който слуша Моето Слово и вярва в Онзи, Който Ме е пратил . . . е преминал от смъртта в живота.” Който вярва в Него “е преминал от смъртта в живота.” “Оправдаваме се даром чрез Неговата благодат, чрез изкуплението, което е в Христос Исус.” “Който пази Неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог в него.” Бог “ни е съвъзкресил и ни е поставил да седим в небесни места в Христос.” “Който ни е избавил от властта на тъмнината и ни е преселил в царството на Своя възлюбен Син.” Има безброй такива текстове. Техният смисъл не е че чрез вяра в Христос ни се дава възможност да си осигурим оправдание или да придобием спасение, а че и спасението, и оправданието са ни дадени. Следователно, веднага когато бъдете присадени в Христос чрез вяра, вие ставате Божий син, наследник на небето, участник в правдата, притежател на живота, и – за да изявим по-добре лъжливите догми на тези хора – не сте придобил възможност за заслуги, а всички заслуги на Христос, тъй като те са дадени на вас.

7. Римската теология не разбира нито Августин, нито Писанието

По този начин Сорбонската школа, бащата на всички ереси, ни лишава от оправданието чрез вяра, което е в основата на всяко благочестие. Наистина, те признават с половин уста, че хората биват оправдани чрез формирана вяра, но след това обясняват това да означава, че имат добри дела, които водят до оправдание, така че почти използват думата “вяра” като подигравка, само защото са неспособни да я отминат с мълчание без да си навлекат голям позор, като виждат, че тя така често се повтаря в Писанието.

Но незадоволени с това, чрез похвалата за добрите дела те дават на човека онова, което крадат от Бога. И като виждат, че ако бъдат считани за плодове на Божията благодат, добрите дела нямат основание за себевъзвеличаване и дори не е правилно да бъдат наричани “заслуги,” те ги извличат от силата на свободната воля; с други думи, опитват се да извлекат масло от камък. Те не отричат, че главната причина е благодатта; но спорят, че това не изключва свободната воля, чрез която идват всякакви заслуги. Това е учението не само на късните софисти, но и на техния учител Ломбард (Sent. Lib. 2, Dist. 28), който в сравнение с тях може да мине за здравомислещ и трезвен. Наистина, неговата слепота е странна, като се има предвид, че той така често цитира Августин, а не вижда колко внимателно Августин се пази да не припише и една частица похвала на човека за някакви добри дела. По-горе, когато говорихме за свободната воля, цитирахме няколко текста от него в този смисъл, и в неговите писания често се появяват такива идеи (виж в Psal. 104; Ep. 105), както когато ни забранява да се хвалим с нашите заслуги, защото те самите са дарове от Бога, и когато казва, че всички наши заслуги са само от благодат, не идват от нашата пълнота, а са напълно плод на благодатта, и т.н.

По-малко странно е, че Ломбард е бил сляп по отношение на светлината на Писанието, като е очевидно, че не е бил негов много успешен изследовател. Не може да има по-успешна изявление против него и неговите ученици от думите на Апостолите, които, след като забраняват на всички християни да се хвалят, добавят причината защо хвалбата е незаконна: “Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Еф. 2:10). И така, като виждаме, че от нас не излиза никакво добро освен ако бъде новородени – а нашето новорождение е без изключение изцяло от Бога – няма основа да си приписваме и една йота добри дела.

И накрая, макар тези хора постоянно да ни втълпяват добри дела, те в същото време обучават съвестта по такъв начин, че да не си позволи да бъде уверена, че делата ще направят Бога добронамерен и милостив. Обратното, ние, без да споменаваме заслугите, даваме особена утеха на вярващите, когато ги учим, че могат да се наслаждават в своите дела и без съмнение тези дела са приемливи за Бога. Ние дори настояваме, че никой човек не трябва да се опитва или предприема някакво дело без вяра, тоест без да има твърдото убеждение, че то ще бъде угодно на Бога.

8. Увещание и утеха на основата на правилното учение

Затова нека никога и по никаква причина не позволяваме да бъдем отклонени на косъм от тази единствена основа. След като е положена, мъдрите строители ще строят върху нея правилно и с ред.

Защото било то за поучение или за увещание, те ни напомнят, че “затова се изяви Божият Син, за да унищожи делата на дявола”; че “роденият от Бога не върши грях” (1 Йоан 3:8-9); че “достатъчно е миналото време, когато постъпвахте като езичниците” (1 Пет. 4:3); че Божиите избрани са съдове на милост, определени “за почит,” очистени, “осветени, полезни за работата на своя Господар, приготвени за всяко добро дело" (2 Тим. 2:20-21). Целият смисъл е изразен в едно изречение, когато Христос описва така Своите ученици, “Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва” (Мат. 16:24). Който е отрекъл себе си, е отсякъл корена на всяко зло, така че вече не търси своето си; който е понесъл своя кръст, се е приготвил за всяка кротост и търпение. Примерът на Христос включва това и всички служения на благочестието и святостта. Той се покори на Своя баща до смърт; целият Му живот беше прекаран във вършене на Божиите дела; цялата Му душа беше съсредоточена върху славата на Неговия Баща; Той положи живота Си за братята Си; правеше добро на Своите врагове и се молеше за тях.

И когато е нужна утеха, тя е възхитително дадена в тези думи: “Угнетявани сме отвсякъде, но не утеснени; в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не изоставени, повалени сме, но не погубени. Всякога носим на тялото си убиването на Господ Исус, за да се яви на тялото и животът на Исус” (2 Кор. 4:8-10). “Ако сме умрели с Него, то и ще живеем с Него; ако устоим, то и ще царуваме с Него” (2 Тим. 2:11-12). Чрез “общението в Неговите страдания ставаме съобразявани в смъртта Му” (Фил. 3:10). Бащата ни е “предопределил да бъдем съобразени с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя” (Рим. 8:29). Затова “нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещото, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ” (Рим. 8:38-39); а всичко съдействува за наше добро. Сега виждате, че ние не оправдаваме хората пред Бога чрез дела, а казваме, че които са от Бога са новородени и направени нови създания, така че са преселени от царството на греха в царството на правдата. Така тяхното призвание е сигурно, и като дърветата, те биват съдени по своите плодове.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003