| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Четиринадесета14. НАЧАЛОТО НА ОПРАВДАНИЕТО. В КАКЪВ СМИСЪЛ ТО Е ПРОГРЕСИВНО
За да обясним казаното досега, и за да покажем каква праведност може да има човекът през целия си живот, разделяме хората на четири групи:
- Разглеждане на първата група, р. 1-6.
- Разглеждане заедно на втората и третата група, р. 7, 8.
- Разглеждане на четвъртата група, р. 9 до края.
Раздели.
- Хората биват идолопоклонници, невярващи, лицемерни или новородени.
- Все пак има голяма разлика в човешките характери. Тази разлика се изявява:
- Всяка човешка добродетел, колкото и похвална да изглежда, е извратена.
- Поради липсата на Христос, без Когото няма живот.
- Естественото състояние на човека, както е описано в Писанието. Преди новорождението всички хора са мъртви в греха.
- Текстове от Писанието в този смисъл. Нечистата заблуда на объркване на правдата от дела с изкуплението, извършено от Христос.
- Втората и третата групи хора, обхващащи лицемерите и онези, които са християни само по име. Всяко тяхно действие заслужава осъждение. Текст от Агей. Възражение. Отговор.
- Други текстове. Цитати от Августин и Григорий.
- Четвъртата група, а именно, новородените. Макар да са водени от Духа, има извращение във всичко, което правят, особено когато бъде преценявано пред Божието съдилище.
- Една грешка е достатъчна, за да изличи всяка предишна праведност. Затова не е възможно те да бъдат оправдани от дела.
- В допълнение към двата предишни аргумента, привеждаме трети аргумент против софистите, за да покажем, че каквито и да са делата на новородените, те биват оправдани единствено чрез вяра и чрез безплатно вменяване на Христовата праведност.
- Софизмът на схоластиците в противоречие на горното учение. Отговор.
- Обяснение на отговора. Оповержение на измислицата за частичната праведност и изкупление чрез дела на свръхзаслуги. Тази измислица неизбежно пада с падането на измислицата за удовлетворението.
- Изявлението на нашия Спасител, а именно, че след като сме извършили всичко, все още сме безполезни слуги.
- Възражение, основано върху хвалбата на Павел. Отговор, показващ смисъла на думите на Апостола. Други отговори, заявяващи общото учение от Хризостом. Трети отговор, показващ, че свръхзаслугите са обикновена суета.
- Четвърти отговор, показващ как Писанието ни разубеждава от всякаква увереност в дела. Пети отговор, показващ, че нямаме никакво основание за хвалба.
- Шести отговор, показващ по отношение на четирите различни групи, че делата нямат никакво участие в придобиването на нашето спасение.
- Второ възражение, основано върху прославянето на светиите. Отговор, обясняващ тези начини на изразяване. Как светиите се чувствуват по отношение на сигурността на спасението. Възгледът, който имат за своите дела пред Бога.
- Друг отговор, а именно, че чрез такова прославяне избраните имат предвид само своето осиновяване от Бащата, доказано от плодовете на тяхното призвание. Редът на това прославяне. Неговата основа, устройство и части.
- Заключение. Светиите никога не приписват нищо на заслугите от дела, нито отнемат каквото и да е от правдата, която придобиват в Христос. Потвърждение от текст на Августин, в който той дава две причини защо никой вярващ няма да си позволи да се хвали пред Бога за своите дела.
- Трето възражение, а именно, че добрите дела на вярващите са причините за Божиите благословения. Отговор. Това са второстепенни причини, но те зависят от безплатното оправдание, което е единствената истинска причина Бог да ни благославя. Тези начини на изразяване определят последователността във времето, а не причината.
(В своето естествено състояние човекът е мъртъв в греха и се нуждае от изкупление, 1-6)
1. Четири вида хора по отношение на оправданиетоКато продължение на разглеждането на този предмет, нека да разберем каква правда може да има човекът през целия си живот, и за тази цел нека да направим едно разделение на четири групи. Хората, когато не са надарени с познание за Бога, потъват в идолопоклонство; или са запознати с тайнствата, но поради нечистотата на своя живот отричат Него, когото изповядват с устата си, и са християни само по име; или са лицемери, които с празни думи прикриват нечестието в сърцето; или са новородени от Божия Дух и се стремят към истинска святост.
В първия случай, когато хората биват съдени според своите естествени дарби, не може да се намери нито частица добра воля от космите на главата до петите, освен ако искаме да обвиним Писанието в лъжа, когато описва всички синове на Адам с такива думи: “Сърцето е измамно повече от всичко, и напълно нечестиво”; “Всички мисли на сърцето на човека са зло от младостта му”; “Господ познава мислите на човека, че са суета”; “Всички се отклониха; всички напълно се омърсиха, няма нито един да върши добро, нито един.” Накратко, всички те са плът, под което название са обобщение всички онези дела, които са изброени от Павел: прелюбодейство, блудство, нечистота, похот, идолопоклонство, чародейство, омраза, непостоянство, ревнования, гняв, борби, разпри, ереси, завист, убийства, пиянства, пирувания и всякакво замърсяване и мерзост, които е възможно да си представим. Такава е стойността, с която хората се хвалят.
Но ако някой сред тях притежава почтеност на поведението, която дава вид на някаква святост сред хората, все пак, тъй като знаем, че Бог гледа не на външния вид, трябва да проникнем в самия източник на действието, ако искаме да видим доколко делата са от полза за правдата. Казвам, че трябва да погледнем вътре в човека и да видим от какви чувства на сърцето произтичат тези дела. Това е много широка област на разглеждане, но тъй като нещата могат да се обяснят в няколко думи, ще бъда възможно най-кратък.
2. Добродетелите на невярващите са дадени от Бога
И така, първо, не отричам, че всички превъзходни дарби, които се изявяват в невярващите, са барове от Бога. Нито пък се противопоставям на здравия разум, че да споря, че няма разлика между праведността, умереността и справедливостта на Тит и Траян, и гнева, разпуснатостта и жестокостта на Калигула, Нерон и Домициан; между въздържаността на Веспасиан и циничните похоти на Тиберий; и (за да не говорим само за единични добродетели и пороци) между спазването на закона и справедливостта и презрението към тях. Толкова голяма е разликата между справедливостта и несправедливостта, че може да се види дори там, където първата е само безжизнен образ. Защото какъв ред би останал в света, ако объркваме тези двете неща? От това идва това разграничение между почтените и непочтените дела, което Бог не само е отпечатал във всеки ум, но и често потвърждава в управлението на Своето провидение. Защото виждаме как Той дава много времеви благословения на онези, които вършат добри дела. Не че външният образ на добродетелта по някакъв начин заслужава Неговото благоволение, но Той е благоволил по този начин да покаже колко много се наслаждава в истинската праведност, тъй като не оставя без награда дори външната изява. От това следва, както отбелязахме по-горе, че всички такива добродетели или образи на добродетели са Божии дарове, тъй като няма нищо, което да е в някаква степен похвално, което да не произлиза от Него.
3. Няма истинска добродетел без истинска вяра
Все пак твърдението на Августин остава вярно, че всички, които не познават истинския Бог, колкото и да са считани за превъзходни поради своите добродетели, заслужават повече наказание, отколкото награда, защото поради нечистотата на своите сърца те замърсяват чистите Божии дарове (August. Contra Julia. Lib. 4). Защото макар че са оръдия на Бога за запазване на човешкото общество чрез справедливост, въздържаност, приятелство, умереност, твърдост и благоразумие, те изпълняват тези добри Божии дела по най-лошия начин, защото биват възпирани от зли дела, не поради искрена любов към доброто, а само поради амбиции или себелюбие, или някакво друго зло чувство. Така, като виждаме че тези дела биват замърсени още в самия източник поради нечистотата на сърцето, те нямат повече право да бъдат наредени сред добродетелите, отколкото самите пороци, кои то често ни заблуждават поради прилика и подобие с добродетелите. Накратко, когато си спомним, че целта, към която праведността винаги се стреми, е служението към Бога, всичко, което има някакви други цели, заслужено е лишено от името “праведност.” Следователно, тъй като те не зачитат целта, която Божията мъдрост заповядва, дори от външния вид действието да изглежда добро, поради извратената подбуда то е грях. Затова Августин заключава, че във всички свои блестящи дела хората като Фабриций, Сципион и Катон са съгрешили в това, че като са били лишени от светлината на вярата, не са насочили тези дела към тяхната правилна цел, и следователно в тях е нямало истинска праведност, защото задълженията се оценяват не според действията, а според подбудите.
4. Без Христос няма истинска святост
Освен това, ако е вярно, както Йоан казва, че няма живот без Божия Син (1 Йоан 5:12), онези, които нямат участие в Христос, които и да са те, каквото и да правят или да замислят, през целия си живот вървят към унищожение и към съда на вечната смърт. По тази причина Августин казва, “Нашето учение разграничава праведните от нечестивите не по закона на делата, а по закона на вярата, без който делата, които изглеждат добри, се обръщат на грехове” (August. Ad Bonif. Lib. 3, c. 5). Той умело изразява същата идея в друг текст, когато сравнява ревността на такива хора с бързината на онези, които на състезанието объркат пътя (August. Praef. in Ps. 31). Колкото по-бързо тича онзи, който е объркал пътя, толкова е по-далеч от целта, и следователно е толкова по-нещастен. По-добре е да куцаме по правилния път, отколкото да тичаме бързо по неправилния. И накрая, тъй като няма освещение без единство с Христос, очевидно е, че онези дървета, които макар да са красиви и приятни на вид, и може би дори дават сладък плод, но все още са далеч от доброто, са лоши дървета. От това лесно осъзнаваме, че всичко, което човекът мисли, цели и върши преди да е примирен с Бога чрез вяра, е проклето, и не само е безполезно за оправданието, но и заслужава сигурно осъждение. И защо да продължаваме да говорим по този предмет, като че ли е съмнителен, когато вече е доказан от свидетелството на един апостол, че “без вяра е невъзможно да се угоди на Бога” (Евр. 11:6)?
5. Правдата пред Бога не идва от дела, колкото и добри да са те, а от благодат
Но доказателството ще бъде още по-ясно, ако на естественото състояние на човека противопоставим Божията благодат. Защото Писанието навсякъде прогласява, че Бог не намира нищо в човека, което да Го подтикне да покаже благоволение, но той действува само поради Своята незаслужена щедрост. Какво може да направи мъртъв човек, за да придобие живот? Но се казва, че когато ни просвещава с познание за Себе Си, той ни възкресява от мъртвите и ни прави нови създания (Йоан 5:25). На тази основа виждаме, че Божията доброта към нас често бива препоръчвана, особено от апостола: “Бог,” казва той, “Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни обикна даже когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христос” (Еф. 2:4, 5). В друг стих, когато разглежда общото призвание на вярващите в преобраза на Авраам, казва, “Бог съживява мъртвите и извиква в съществуване онова, което не съществува” (Рим. 4:17). Ако ние сме несъществуващи, тогава кажете ми, какво можем да направим? Поради това в книгата Йов Господ строго порицава всяка надменност с тези думи, “Кой Ми е дал по-напред, та да му отплатя? Всичко, което е под цялото небе, е Мое” (Йов 41:11). Като обяснява това изречение, Павел го прилага по този начин: Нека не си въобразяваме, че носим при Господа нещо друго освен позора на нищожеството и недостатъчността (Рим. 11:35).
Поради което в горния текст, за да докаже, че придобиваме надеждата за спасение не чрез дела, а само по благодат, той твърди, че “ние сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Еф. 2:10); като че казва, “Кой от нас може да се похвали, че е впечатлил Бога със своята праведност, като виждаме, че първостепенната ни сила да вършим дела идва от новорождението? Защото, както сме в нашето естествено състояние, по-скоро масло ще потече от камък, отколкото добри дела от нас. Наистина е странно как човекът, изобличен за този позор, все още се осмелява да си приписва нещо като свое. Затова нека заедно с този избран съд да признаем че Бог “ни е спасил и призвал със Своето призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и благодат”; и че “когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към хората, той ни спаси не чрез праведни дела, но по Своята милост”; “та оправдани чрез Неговата благодат, да станем наследници на вечния живот” (2 Тим. 1:9; Тит 3:4, 5, 7). С това признание ние лишаваме човека от всяка частица праведност, докато само по милост той не бъде новороден в надеждата за вечния живот, тъй като не е правилно да казваме, че сме оправдани по благодат, ако делата допринасят нещо за нашето оправдание. Апостолът определено не е бил в несъзнание, като заявява, че оправданието е безплатно, като виждаме, че на друго място твърди, че ако от делата имаше някаква полза, “благодатта вече не е благодат” (Рим. 11:6). И какво друго има предвид нашият Господ, когато заявява, “Не съм дошъл да призова праведните, а грешните към покаяние” (Мат. 9:13)? Ако само грешниците биват приети, защо да търсим приемане чрез някаква измислена праведност?
6. Човекът не може да допринесе нищо към своята праведност
Многократно ме спохожда мисълта, че съм в опасното положение да обиждам Божията милост като се трудя с такова усърдие да я доказвам, като че ли е съмнителна или неясна. Но такава е нашата злоба в отказа ни отдадем на Бога дължимото, докато не бъдем силно подтикнати, че съм принуден да настоявам на това в по-големи подробности. Но тъй като Писанието е достатъчно ясно по този въпрос, ще използвам неговите думи вместо мои. След като описва всеобщото унищожение на човешкия род, Исая умело добавя метода на възстановяване. “И Господ видя, и стана Му неугодно, че нямаше правосъдие, видя, че нямаше човек, и почуди се, че нямаше посредник; затова Неговата мишца издействува за него спасение, и правдата Му го подкрепи” (Ис. 59:15, 16). И така, къде е нашата праведност, ако пророкът говори истината, че при възстановяването на спасението никой човек не помага на Господа? Така друг пророк, като представя Господа да говори относно примиряването на грешниците, казва, “Ще те сгодя за Себе Си завинаги. Да! Ще те сгодя за Себе Си в правда и в съдба, в милосърдие и милости”; “Ще покажа милост към която не е придобила милост” (Ос. 2:19, 23). Ако такъв завет, който очевидно съставлява началото на нашия съюз с Бога, зависи от милостта, не остава никакво основание за наша собствена праведност.
И наистина, бих искал да науча от онези, които твърдят, че човекът представя пред Бога някаква праведност от дела, дали си въобразяват, че има някаква друга праведност освен онази, която е приемлива за Него. Ако е налудничаво да мислим така, може ли нещо приемливо за Бога да произлезе от Неговите врагове, които Той мрази във всичките им дела? Истината заявява, че всички ние сме заклети и закоравели врагове на Бога, докато не бъдем оправдани и приети в Неговото общение (Рим. 5:6; Кол. 1:21). Ако оправданието е началото на любовта, как може правдата от дела да предхожда любовта? Затова Йоан, за да подтисне тази надменна идея, внимателно ни напомня, че първо Бог ни обикна (1 Йоан 4:10). Преди това Господ ни учи на същото нещо чрез Своя пророк: “Ще ги обикна доброволно, защото гневът Ми се отвърна от него” (Ос. 14:4). Със сигурност Той не е повлиян от дела, ако Неговата любов се обръща към нас така доброволно.
Но се поддържа обидната и нечиста идея, че ние не сме заслужили посредничеството на Христос за нашето изкупление, но сме подпомогнати от нашите дела в придобиването на това изкупление. Обратното, макар да сме изкупени от Христос, все още, докато не бъдем присадени в съюз с Него чрез призива на Бащата, ние сме тъмнина, наследници на смърт и Божии врагове. Защото Павел заявява, че ние не биваме очистени и измити от нашата нечистота чрез кръвта на Христос, докато Духът не извърши това очистване в нас (1 Кор. 6:11). Петър, като възнамерява да каже същото, заявява, че освещението от Духа служи “за да сте послушни и поръсени с кръвта на Исус Христос” (1 Пет. 1:2). Ако поръсването на кръвта на Христос чрез Духа ни дава очистване, нека да не си мислим, че преди това поръсване ние сме нещо друго освен грешници без Христос. Затова нека да смятаме за сигурно, че началото на нашето спасение е като възкресение от смърт към живот, защото когато заради Христос ни се даде да вярваме в Него (Филип. 1:29), само тогава започваме да преминаваме от смъртта в живота.
(Лицемерите и християните само по име са под осъждение, 7-8)
7. Праведността е в сърцето!Тук се разглеждат втората и третата групи хора в горното разделение. Нечистотата на съвестта доказва, че никоя от тези групи не е новородена от Божия Дух. И отново, това, че не са новородени, доказва тяхната липса на вяра. От което е ясно, че те не са примирени, не са оправдани, тъй като тези благословения се придобиват само чрез вяра. Какво могат да направят грешниците отделени от Бога, освен това, което е омразно пред Него? Но такава е глупавата самонадеяност на всички нечестиви, и особено на лицемерите, че и колкото и да осъзнават, че цялото им сърце препълва с нечистота, те пак считат всякакви лъжливи дела, които извършат, като достойни за Божието одобрение. От това идва и гибелното последствие, че дори когато биват изобличени за своя нечестив и безбожен ум, те не могат да бъдат подбудени да признаят, че са лишени от всякаква праведност. Дори когато признават, че са неправедни, защото не могат да го отрекат, те пак си приписват някаква степен на праведност.
Господ възхитително опровергава тази суета чрез пророка: “Попитай сега свещениците относно Закона, като кажеш: Ако носи някой осветено месо в полата на дрехата си, и с полата допре хляб, или вариво, или вино, или дървено масло, или какво да било ястие, това ще се освети ли? И свещениците в отговор рекоха: Няма. Тогава рече Агей: Ако някой, който е нечист от мъртво тяло, се допре до някое от тези неща, ще стане ли то нечисто? И свещениците в отговор рекоха: Ще стане нечисто. Тогава Агей в отговор рече: Така са тези хора, и така е този народ пред Мен, казва Господ, така е и всяко дело на ръцете им; и каквото принасят там е нечисто” (Агей 2:11-14). Бих искал тези думи да бъдат добре чути от нас, и да бъдат дълбоко вложени в нашата памет. Защото няма човек, какъвто и да е неговият живот, който ще позволи да бъде убеден в това, което тук Господ така ясно заявява. Дори и най-нечестивият човек, веднага когато изпълни някакво задължение по Закона, не се колебае да си го вмени за праведност; но Господ заявява, че с това не се придобива никаква праведност, ако преди това сърцето не е направено чисто. И не само това, но той заявява, че всички дела, извършени от грешниците, са замърсени от нечистотата на сърцето. Затова нека престанем да наричаме “праведност” делата, които устата на Господа осъждат като замърсени. Колко добре се показва това чрез тази умела аналогия! Може да се възрази, че това, което Господ е заповядал, е ненарушимо свято. Но обратното, Той отговаря, че не е странно, че онези неща, които са осветени в Закона, за замърсени от нечистотата на неправедните, както нечистата ръка замърсява онова, което е свято, като го хване.
8. Човекът и делата
Същият аргумент е възхитително следван от Исая: “Не принасяйте вече суетни приноси; тамянът е мерзост за Мен, и новолунията, и съботите, и свикването на събранията; не мога да търпя беззаконието заедно с тържественото събрание. Душата Ми мрази новолунията ви и празниците ви; досада са за Мен; дотегна Ми да ги търпя. И когато простирате ръцете си, ще крия очите Си от вас; даже когато принасяте много молитви не ща да слушам; ръцете ви са пълни с кръв. Измийте се, очистете си, отмахнете от очите Ми злото на делата си” (Ис. 1:13-16; ср. Ис. 58). Какво означава, че Господ така се отвращава от спазването на Неговия Закон? Всъщност Той не отхвърля нещо свързано с искреното спазване на Закона, което започва с искрен страх от Неговото име, както Той категорично заявява. Когато той липсва, всички служения, които се принасят, са не само безплодни, но и порочни и омразни.
Сега нека лицемерите, докато крият извратеност в сърцата си, да се опитват да поставят Бога под задължение заради техните дела. По този начин само ще Го разгневят още повече. “Жертвата на нечестивите е мерзост за Господа, а молитвата на праведните Му е приятна” (Пр. 15:8). Затова смятаме за несъмнено, и всъщност очевидно дори за тези, които не са много запознати с Писанието, че и най-блестящите дела, извършени от хора, които не са още истински осветени, са толкова далеч от праведност пред Господа, че Той ги смята за грехове.
Следователно, трябва се учи като съвършена истина, че никой човек не придобива Божието благоволение чрез дела, а обратното, делата не са угодни на Бога преди човекът да е придобил благоволение пред Него. Тук трябва внимателно да спазваме реда, който Писанието ни представя. Мойсей казва, че “Господ погледна благосклонно на Авел и на приноса му” (Бит. 4:4). Забележете как той казва, че Господ беше благосклонен към Авел преди да бъде благосклонен към неговите дела. От това следва, че първо трябва да има очистване на сърцето, за да могат делата, извършени от нас, да бъдат благосклонно приети от Бога; защото думите на Еремия са винаги верни, “Господи, очите Ти не търсят ли честност?” (Ер. 5:3). Нещо повече, Святият Дух заявява чрез устата на Петър, че само чрез вяра се очиства сърцето (Деян. 15:9). От това е очевидно, че първостепенната основа е в истинската и жива вяра.
(Онези, които са новородени, биват оправдани само чрез вяра, 9-11)
9. Истинските вярващи също не вършат добри дела сами по себе сиНека сега да видим каква праведност имат онези хора, които поставихме в четвъртата група. Признаваме, че когато Бог ни примирява със Себе Си чрез застъпничеството на Христовата праведност, и ни дарява незаслужено прощаване на греховете и ни смята за праведни, Неговата благодат е свързана с милост, така че Той живее в нас чрез Своя Святи Дух, чрез Чието действие похотите на нашата плът биват всеки ден умъртвявани все повече, за да бъдем освещавани; тоест, като биват посвещавани на Господа за истинска чистота на живота, нашите сърца биват обучавани в покорство на Закона. Така става наше водещо желание да се покоряваме на Неговата воля и във всичко да прогласяваме само Неговата слава.
Но все пак, докато вървим в пътищата на Господа под водителството на Святия Дух, за да не се хвалим излишно и да се самозабравим, имаме все още остатъци от несъвършенство, които служат да ни държат в смирение: “Няма човек, който да не греши,” казва Писанието (3 Царе 8:46). Тогава каква правда могат да придобият хората чрез своите дела? Първо, казвам аз, и най-доброто нещо, което те могат да породят, е винаги замърсено и извратено от нечистотата на плътта, и има в себе си примеси. И така, нека святият Божий слуга да избере от целия си живот действието, което той смята за най-превъзходно, и нека да размишлява върху него във всичките му части; несъмнено ще намери в него нещо, което намирисва на гнилостта на плътта, тъй като нашето усърдие в добродетелта никога не е такова, каквото трябва да бъде, и нашето вървене винаги е забавено от много слабост. Като виждаме ясно петната, които замърсяват делата на вярващите, дори тези петна да само незначителни точки, не са ли те обида за Бога, пред Когото дори звездите не са чисти? Така виждаме, че дори светиите не могат да извършат нито едно дело, което според своите заслуги да не заслужава осъждение.
10. Който мисли, че има своя праведност, не разбира правилно строгостта на Закона
Дори ако за нас беше възможно да извършим абсолютно чисти дела, пак един грях е достатъчен за да изличи и угаси всеки спомен за предишна праведност, както казва пророкът (Езек. 18:24). Яков се съгласява с това: “Който спази целия Закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен за всичко” (Яков 2:10). И тъй като този смъртен живот никога не е напълно свободен от мръсотията на греха, каквато и праведност да придобием, тя винаги ще бъде омърсена, затрупана и унищожена от следващите грехове, така че не може да издържи на Божия съд, нито да ни бъде вменена за правда.
Накратко, винаги когато разглеждаме правдата от дела, трябва да гледаме не на законовото действие, а на заповедта. Следователно, когато търсим правда по Закона, безполезно е да извършваме едно или две дела; трябва да показваме непрекъснато покорство. Бог не вменява еднократно (както някои глупаво си въобразяват) това прощение на греховете като правда; така че като сме придобили правда за нашия минал живот, след това да търсим правда по Закона. Това би означавало, че Бог само ни се подиграва и заблуждава чрез напразни надежди. Защото тъй като съвършенството е напълно непостижимо за нас докато сме облечени в плътта, и Законът заявява смърт и осъждение против всеки, който не показва съвършена праведност, винаги ще има основания да бъдем обвинени и осъдени, ако не се намеси Божията милост и не ни оневинява постоянно чрез непрекъснато прощаване на греховете. Поради това твърдението, с което започнахме, винаги е вярно: Ако бъдем оценявани според нашето достойнство във всяко нещо, което вършим или мислим, във всички наши стремежи и усилия ние заслужаваме смърт и унищожение.
11. Правдата на вярващите винаги е правда от вяра
Трябва силно да настояваме на тези две неща: Че никой вярващ никога не е извършил нито едно дело, което, ако бъде изпитано според строгия Божий съд, може да избегне осъждение; и освен това, дори това да беше възможно (макар да не е), пак това дело, като е опорочено и замърсено от греховете, за които е сигурно, че извършителят е виновен, то е лишено от своите заслуги.
Това е главната основа на тази беседа. Между нас и по-здравомислещите схоластици няма противоречие относно началото на оправданието. Те признават, че грешникът, освободен незаслужено от осъждението, придобива оправдание чрез прощаване на греховете; но под думата “оправдание” те включват обновлението, чрез което Духът ни обновява в покорство към Закона; и като описват правдата на новородения човек, твърдят, че като е примирен веднъж с Бога чрез Христос, той след това бива считан за праведен поради своите добри дела и бива приет на основата на тези дела. Обратното, Господ заявява, че е вменила вярата на Авраам за правда (Рим. 4:3), не по времето когато е бил идолопоклонник, но много години след като е бил отличен за своята святост. Авраам дълго време е служел на Бога с чисто сърце и е изпълнявал това покорство към Закона, което смъртен човек е способен да постигне; въпреки това неговата правда се състоеше във вяра. От това заключаваме, според размишленията на Павел, че тя не е от дела. По същия начин, когато пророкът казва, “Праведният чрез вяра ще живее” (Ав. 2:4), той не говори за нечестивите и невярващите, които Господ оправдава като ги обръща към вярата; неговите думи са насочени към вярващите, и на тях се обещава живот чрез вяра. Павел също премахва всяко съмнение, когато в потвърждение на този възглед цитира думите на Давид, “Благословен оня човек, чието престъпление е простено, чийто грях е покрит” (Пс. 32:1). Сигурно е, че Давид не говори за безбожните, а за вярващите, какъвто самият той е, защото изговаря чувствата на сърцето си. Следователно ние имаме това благословение не еднократно, а трябва да уповаваме на него през целия си живот. Нещо повече, посланието на безплатното примиряване с Бога не се прогласява за един или два дни, но е обявено за постоянно присъствуващо в Църквата (2 Кор. 5:18, 19). Следователно, до края на своя живот вярващите нямат друга правда освен тази, която е описана тук. Христос остава завинаги Посредник, който ни примирява с Бащата, и в неговата смърт има вечно действие, а именно, очистване, удовлетворение, умилостивение; накратко, съвършено покорство, чрез което са покрити всички наши нечестия. В Посланието към Ефесяните Павел не казва, че само началото на оправданието е от благодат, но “чрез благодат сте спасени . . . не от дела, за да не се похвали никой човек” (Еф. 2:8, 9).
(Изследване и опровергаване на схоластичните възражения против оправданието чрез вяра и на учението за свръхзаслугите на светиите, 12-21)
12. Хитростите на противницитеХитростите, чрез които схоластиците се опитват да избягат от това учение, няма да им помогнат. Те казват, че добрите дела не са с такава присъща стойност, че да придобият оправдание, но те имат такова действие именно поради “приемната благодат.” Тогава, тъй като са принудени да признаят, че правдата от дела е винаги несъвършена, те признават, че докато сме в този живот, ние винаги имаме нужда от прошка на греховете, която да допълни недостатъците на делата, но че грешките, които извършваме, се изплащат чрез делата на свръхзаслуги.
Отговарям, че благодатта, която те наричат “приемна,” не е нищо друго освен незаслужената доброта, с която Бащата ни приема в Христос, когато ни облича в невинността на Христос и приема тази невинност като наша собствена, така че като гледа на нея, Той ни счита за святи, чисти и невинни. Защото правдата на Христос (тъй като тя единствено е съвършена, така че единствено тя може да устои на Божия съд) трябва да се застъпи за нас, и със сигурност ни представлява в съда. Като сме снабдени с тази правда, ние постоянно имаме прощаване на греховете чрез вяра. Нашето несъвършенство и нечистота, покрити с тази чистота, не ни биват вменявани, а са като погребани, така че не идват под осъждение, докато не дойде часът, когато старият човек бива унищожен и напълно умъртвен в нас, и Божията доброта ни приема в красивия мир на новия Адам да очакваме Господния ден, на който, облечени в нетленни тела, да бъдем пренесени в славата на небесното царство.
13. Този, който говори за дела на “свръхзаслуги,” не разбира строгостта на Божиите изисквания и тежестта на греха
Ако е така, сигурно е, че сами по себе си нашите дела не могат да ни направят приемливи и приятни за Бога, и дори не могат да угодят на Бога, ако не бъдат покрити с правдата на Христос, чрез която биваме угодни и придобиваме прощаване на греховете. Бог не е обещал живот като награда за определени дела, а само заявява, “чрез които, ако човек прави това, ще живее” (Лев. 18:5), обявявайки известното проклятие против всички, които не постоянствуват да изпълняват всички неща, написани в книгата на Закона. По този начин напълно се опровергава измислицата за частичната праведност, тъй като единствената праведност, която бива приета в небето, е съвършеното спазване на Закона.
Няма нищо смислено в тяхната догма за изплащането чрез дела на свръхзаслуги. Защото не трябва ли те винаги да се връщат към твърдението, което вече опровергахме, а именно, че който спазва Закона отчасти, бива отчасти оправдан чрез дела? Те не се срамуват да приемат за даденост това нещо, с което никой човек със здрав разум не би се съгласил. Тъй като Господ така често заявява, че не признава никакво оправдание чрез дела, ако не са дела, чрез които Законът бива съвършено изпълнен, колко извратено е, като нямаме такива дела, да се стремим да си осигурим някаква основа за хвалба? Това означава да не отдаваме всичко на Бога, но да се хвалим с някаква част от дела и да се опитваме да изпълним останалата част чрез други удовлетворения.
Вече така напълно опровергахме удовлетворенията, че никога вече не трябва дори да ги сънуваме. Всичко, което тук казвам, е, че онези, които така си играят с греха, не осъзнават въобще колко отвратителен е той в Божия поглед; ако осъзнаваха, със сигурност щяха да разберат, че всичката праведност на всички хора, събрана на един куп, ще бъде недостатъчна за изплащане дори на един-единствен грях. Защото виждаме, че чрез един грях човекът е така отхвърлен и изоставен от Бога, че едновременно с това е изгубил и всяка способност да възстанови спасението. Следователно той е лишен от способността да извършва удовлетворение. Онези, които се ласкаят с тази идея, никога няма да удовлетворят Бога, Който не е възможно да приеме или да бъде умилостивен от нещо, което идва от Неговите врагове. Но всички, на които Той вменява грях, са врагове, и следователно преди Господ да зачете кое да е от нашите дела, нашите грехове трябва да бъдат покрити и простени. От това следва, че прашката за грехове е незаслужена, и тази прошка бива нечестиво оскърбявана от онези, които въвеждат идеята за удовлетворението. Затова нека по примера на Апостола, “като забравяме задното и се простираме към предното, да се впускаме към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христос Исус” (Фил. 3:13, 14).
14. Дори съвършеното изпълнение на нашите задължения не ни носи никаква слава; но то и въобще не е възможно!
Как може хвалбата с делата на свръхзаслуги да се съгласи с дадената ни заповед: “Когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10)? Да говорим в Божието присъствие означава не да се преструваме и да лъжем, а да заявяваме това, което сме приели за сигурно. И така, нашият Господ ни заповядва искрено да се чувствуваме така, че не извършваме някакви благодеяния, а плащаме на Бога дължимото служение. И наистина е така. Защото дължимите задължения върху нас са толкова многобройни, че не можем да ги изпълним дори всичките ни мисли и части да са посветени на спазване на Закона; и следователно, когато Той казва, “Когато извършите всичко, което ви е заповядано,” Той казва, че човешката праведност не може да извърши нито едно от тези неща. Така, като виждаме, че всеки човек е много далеч от тази цел, как можем да си позволим да се хвалим, че сме натрупали повече от това, което дължим?
Не може да се възрази, че някой човек, макар и да не успее да извърши в някаква степен това, което е необходимо, все пак в намеренията си да отиде по-далеч, отколкото е необходимо. Защото трябва винаги да знаем, че относно всичко, което се отнася за поклонението на Бога, или за любовта, не може да се измисли нищо, което да не е включено в Закона. Но ако е част от Закона, нека да не се хвалим с благодеятелна щедрост в неща, които са само неизбежни задължения.
15. Бог има право над всичко, което сме и което имаме; следователно не може да има дела на свръхзаслуги.
По този въпрос те непрекъснато привеждат хвалбата на Павел, че сред Коринтяните той доброволно се е отказал от право, което е можел да упражни, ако иска (1 Кор. 9:15); като така не само има плаща това, което има като задължение към тях, но и доброволно им дава повече, отколкото изисква задължението. Те би трябвало да забележат изявената причина за това, че неговата цел е да не поставя съблазън пред слабите. Защото нечестивите и лъжливи работници използват неговата видима доброта за да осигурят подкрепа за своите гибелни догми, и възбуждат омраза против Благовестието, така че за Павел остава изборът или да постави в опасност Христовото учение, или да осуети техните замисли. И така, ако за християнина е безразлично дали е станал причина за скандал, когато е можел да го избегне, тогава признавам, че Апостолът е извършил дело на свръхзаслуги пред своя Господар; но ако нещото, което е извършил, е било задължително за благоразумния служител на Благовестието, тогава казвам, че той е направил това, което е бил длъжен да направи. Накратко, дори когато няма такава причина, пак думите на Хризостом винаги остават варни, че всичко, което имаме, е под същите условия като личната собственост на робите; то винаги е собственост на нашия Господар. Христос ясно изявява това в притчата, защото пита относно господаря, който като се връща от работа, изисква от своя слуга да се опаше и да му послужи; “Нима ще благодари на слугата задето е извършил каквото е било заповядано? Не вярвам” (Лука 17:9). Но е възможно слугата да бъде по-трудолюбив, отколкото господарят би изисквал. И така да е; пак той не е извършил нищо повече, за което не е задължен поради своето положение на слуга, защото неговите способности принадлежат на неговия господар.
Не казвам нищо за вида на свръхзаслугите, с които тези хора се хвалят пред Бога. Те са произволни неща, които Той никога не е заповядвал, които не одобрява и няма да приеме когато те застанат пред него да дават сметка. Единственият смисъл, в който ние говорим за дела на свръхзаслуги, е изразеният от пророка, когато казва, “Кой е поискал от вас това?” (Ис. 1:12). Но нека да помнят какво се казва на друго място за такива дела: “Защо прахосвате пари за онова, което не е хляб, и труда си за това, което не насища?” (Ис. 55:2). Наистина, за тези лениви равини е лесно да водят такива спорове, седнали в меките си кресла под сянката, но когато Върховният Съдия застане на Своето съдилище, всички тези самохвални догми ще изчезнат. Именно това според мен е правилният въпрос: Не какво можем да измисляме и говорим в училищата и по ъглите, а какво основание за защита ще имаме пред Неговото съдилище.
16. Никакво упование в дела и никакво хвалене с дела!
По този предмет човешките умове трябва да бъдат особено предпазвани от две гибелни догми, а именно, увереността в правдата от дела, и приписването на слава на делата.
Писанието категорично ни разубеждава от всякаква такава увереност, когато заявява, че нашата праведност е оскърбителна пред Бога, ако не носи сладкия мирис от чистотата на Христос; че не може да има друго последствие освен да възбуди Божието възмездие, ако не бъде поддържана от Неговата щедра милост. Затова, единственото нещо, което Писанието ни оставя, е да просим от нашия Съдия с тази изповед на Давид: “Не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае нито един жив човек” (Пс. 143:2). И когато Йов казва, “Ако съм нечестив, горко ми! И ако съм праведен, пак няма да вдигна главата си” (Йов 10:15). Макар да говори за онази безупречна Божия праведност, пред която дори ангелите не са чисти, той все пак показва, че когато смъртните хора бъдат доведени пред Божието съдилище, всичко, което могат да правят, е да стоят онемели. Той няма предвид просто, че избира доброволно да се откаже вместо да рискува да спори с Божията строгост, но и не знае да притежава каквато и да е праведност, която няма да пропадне веднага когато бъде доведена пред Божието присъствие.
Когато самоувереността бъде унищожена, всяка хвалба неизбежно престава. Защото кой може да припише какви да е заслуги за правда на дела, които вместо да ни дават увереност, само ни правят да треперим в Божието присъствие? Следователно трябва да достигнем до това, към което Исая ни призовава: “Чрез Господа ще се оправдае, и чрез Него ще се хвали цялото Израилево потомство” (Ис. 45:25); защото е напълно вярно, както той на друго място казва, че ние сме “насадени от Господа, за да се прослави Той” (Ис. 61:3). Следователно, нашата душа няма да бъде истински очистена, докато не престане да има каквато и да било увереност, или да чувствува някакво самохвалство в делата. Глупавите хора биват подтикнати към тази лъжлива и неистинна самоувереност чрез заблудителната идея, че причината за тяхното спасение е в делата.
17. Делата по никакъв начин не могат да служат като причина за нашата святост
Но ако разгледаме четирите вида причини, които философите ни представят по отношение на следствията, ще открием, че никоя от тях не е приложима за делата като причина за спасението. Писанието категорично заявява, че ефективната причина за нашето вечно спасение е милостта и незаслужената любов на нашия небесен Баща към нас; материалната причина е Христос, с покорството, чрез което придоби правда за нас; и каква може да бъде формалната или инструменталната причина, освен вярата? Йоан включва и трите в едно изречение, когато казва, “Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, та никой който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот” (Йоан 3:16). Нещо повече, Апостолът заявява, че крайната цел е изявяването на Божията правда и похвалата на Неговата доброта. Там той също изрично споменава другите три причини; защото говори така в Римляни: “Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благодат се оправдават даром” (Рим. 3:23, 24). Тук имате главата и първичния източник: Бог ни е приел с незаслужена милост. Следващите думи са, “чрез изкуплението, което е в Христос Исус”; това е материалната причина, чрез която за нас е придобита правда. “Когото Бог постави за умилостивение чрез вяра.” Така вярата е средството, чрез което правдата се прилага за нас. Накрая добавя крайната цел, когато казва, “За да покаже правдата Си в настоящото време, за да се познае, че той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус.” И в същото време, за да покаже, че правдата се състои в примиряване, казва, че Христос беше “поставен за умилостивение.” Така също в Посланието към Ефесяните той ни казва, че биваме приети в Божието благоволение само по милост; че това става чрез застъпничеството на Христос; че се придобива чрез вяра; и че целта на всичко е да бъде напълно изявена славата на Божията доброта. Когато виждаме по този начин, че всички части на нашето спасение съществуват извън нас, какво основание можем да имаме да се хвалим или да уповаваме на нашите си дела? Дори най-заклетите врагове на Божията благодат не могат да повдигнат спор с нас по отношение на ефективната и крайната причина, освен ако искат да се отрекат от цялото Писание. По отношение на материалната или формалната причини те съставят някакви тълкувания, сякаш твърдят, че нашите дела споделят заслугите заедно с вярата и праведността на Христос. Но Писанието и тук не е съгласно с тях като просто твърди, че Христос е правдата и живота, и че благословенията на оправданието се придобиват само чрез вяра.
18. Видът на добрите дела, обаче, може да укрепи вярата
Когато светиите многократно се насърчават и утешават със спомени за своята невинност и почтеност, и понякога дори не се въздържат да ги прогласяват, това се прави по два начина: или като сравняват своята добра кауза с лошата кауза на безбожните, те се чувствуват уверени в победата, не толкова от похвалата на тяхната собствена праведност, колкото от справедливото и заслужено осъждение на техните противници; или, изследвайки себе си пред Бога, дори без никакво сравнение с другите, чистотата на тяхната съвест да им даде някаква утеха и сигурност.
Първата причина ще бъде разгледана по-късно (Глава 17, р. 14, и Глава 20, р. 10); сега, по отношение на втората причина, нека накратко да покажем как тя е в съгласие с това, което казахме по-горе, че пред Божието съдилище не можем да имаме увереност в дела, че не можем да се хвалим с никакво чувство за тяхната стойност. Съгласието е в това, че когато става въпрос за извора и основата на спасението, вярващите, без да обръщат никакво внимание на делата, обръщат своя поглед единствено към Божията благодат. И те не се обръщат към нея само в началото, като начало на благословението, но уповават в нея и като завършек на спасението. Така основа, изградена и установено, съвестта бива още повече утвърждавана чрез разглеждане на делата, тъй като те са доказателство за това, че Бог живее и царува в нас. Следователно, тъй като тази увереност в делата няма никакво място, ако преди това не сте основали цялата си увереност върху Божията милост, тя вече не изглежда противна на това, върху което е основана. Следователно, когато изключваме увереността в делата, ние само имаме предвид, християнският ум не трябва да се обръща към заслугите от дела като помощ за спасението, но трябва да уповава изцяло на обещанието за безплатно оправдание. Но ние не забраняваме на никой вярващ да утвърждава и насърчава своята вяра чрез белезите на Божието благоволение към него. Защото, ако припомнянето на даровете, които Бог ни е дарил, е като лъчи на Божието благоволение, чрез които можем да видим най-висшата светлина на Неговата благодат; много повече това е вярно за дара на добрите дела, които показват, че сме получили Духа на осиновение (Рим. 8:15).
19. Делата като плодове на призванието
Следователно, когато вярващите чувствуват своята вяра укрепена от съзнанието за почтеност и имат усещане на радост, това е само защото плодовете от тяхното призвание ги убеждават, че Господ им е отредил място сред Своите деца. Затова, когато Соломон казва, “В страха от Господа има силна увереност” (Пр. 14:26), и когато светиите понякога молят Господа да ги чуе, защото вървят пред Него във вярност и почтеност (Бит. 24:40; 4 Царе 20:3), тези изрази не се прилагат да полагане на основа за уверена съвест, но имат сила само ако бъдат приети като следствие от нея. Защото никъде няма такъв страх от Господа, който да може да даде пълна сигурност, и светиите винаги осъзнават, че всяка почтеност, която могат да притежават, е примесена с много остатъци от плътта. Но тъй като плодовете на новорождението им дават доказателство, че в тях живее Святият Дух, и като опитват Бога като свой Баща в такива важни мигове, те в немалка степен биват укрепявани да очакват Неговата помощ във всичките си нужди. Те не биха могли да направят дори и това, ако преди това не са осъзнали, че за тях Божията благодат е запечатана не с друго, а чрез сигурността на обещанието. Ако започнат да я оценяват според своите добри дела, нищо не би било по-слабо или по-несигурно; делата, когато бъдат оценявани сами по себе си, доказват Божието негодувание чрез своето несъвършенство, а не Божието благоволение чрез някаква несъществуваща чистота.
Накратко, докато прогласяват Божиите милости, те никога не губят от погледа си Неговото незаслужено благоволение, с цялата негова “широчина и дължина, височина и дълбочина”, както Павел свидетелствува (Еф. 3:18); тоест той казва, че накъдето и да се обърне вярващият, колкото и високо да се изкачи, колкото и далеч да отидат неговите мисли, той не трябва да отива отвъд любовта на Христос, но да бъде напълно зает да разсъждава върху нея, като включваща в себе си всички измерения. Затова той заявява, че тя “надминава всяко познание,” че да “познаете Христовата любов” означава “да се изпълните с цялата Божия пълнота” (Еф. 3:19). В друг стих, където се хвали, че вярващите побеждават във всяка битка, той добавя причината, “чрез Този, Който ни е възлюбил” (Рим. 8:37).
20. Делата са дар от Бога и не могат да бъдат основа за самоувереност за вярващите
Сега виждаме, че вярващите нямат такава увереност в делата, че да им приписват някакви заслуги (тъй като ги смятат само за дарове от Бога, в които виждат Неговата доброта и белези за своето призвание, в които виждат, че са избрани); нито имат такава увереност, че по някакъв начин да намаляват безплатната правда на Христос; тъй като от това зависи тяхната праведност, и без това тя не може да съществува. Августин изразява кратко, но красиво същото нещо, когато казва, “Аз не казвам на Господа: Не презирай делата на ръцете ми; аз търся Господа с ръцете си, и не съм се заблудил. Но аз не хваля делата на моите ръце, защото се боя, че когато Ти ги изследваш, ще откриеш повече грехове, отколкото заслуги. Само това казвам, имам това желание: Не презирай делата на Твоите ръце. Вижда в мен Твоите дела, не моите. Ако гледаш на моите дела, ще ме осъдиш; ако виждащ Твоите дела, ще ме увенчаеш. Каквито и добри дела да имам, те са от Теб” (August. in Ps. 137). Той дава две причини защо не си позволява да се хвали със своите дела пред Бога: Първо, че ако има някакви добри дела, в тях не вижда нищо свое; и второ, че тези дела са погребани под множество грехове. Поради това от тях съвестта извлича повече страх и тревога, отколкото сигурност. Следователно, единственият начин, по който той желае Бог да гледа на всяко дело, което е извършил правилно, е да вижда в него благодатта на Своето призвание и да усъвършенствува делото, което е започнал.
21. В какъв смисъл понякога се казва за добрите дела, че са причина за Божиите благословения
Нещо повече, когато Писанието показва, че добрите дела на вярващите са причини Господ да върши добро към тях, трябва пак да разбираме смисъла така, че да държим твърдо онова, което по-горе казахме, а именно, че ефективната причина за нашето спасение е в любовта на Бога Баща; материалната причина е в покорството на Сина; инструменталната причина е в просвещението на Духа, тоест във вярата; и крайната цел е похвалата на Божията благодат. Но в това няма нищо, което да попречи на Господа да приемем делата като второстепенни причини. Но как става така? По този начин: Онези, които в Своята милост е предопределил за наследство на вечния живот, Той в Своята наредба за света въвежда в това наследство чрез добри дела. Това, което предхожда тази наредба, се нарича нейна причина. По тази причина Той понякога казва, че вечният живот зависи от делата; не защото делата го пораждат, а защото Той оправдава онези, които е избрал, за да могат да се прославят в края на времето (Рим. 8:30); Той прави първичната благодат да бъде като причина, защото тя е като първа стъпка към това, което следва. Но на каквото и да приписваме истинската причина, Той ни заповядва да не уповаваме на дела, а да държим мислите си изцяло съсредоточени върху Божията милост; “Заплатата за греха е смърт; а Божият дар е вечен живот” (Рим. 6:23). Когато противопоставя живота на смъртта, защо също не противопоставя правдата на греха? Когато определя греха като причина за смъртта, защо също не определя правдата като причина за живота? Противопоставянето, което иначе би било пълно, изглежда нарушено поради тази подробност; но Апостолът използва сравнението за да изрази истината, че смъртта се дължи на човешките грешки, а животът е скрит единствено в Божията милост.
Накратко, чрез тези изрази се отбелязва наредбата, а не причината. Като добавя благодат върху благодат, Господ използва първата благодат като причина да добави и следваща благодат, за да не пропусне нито едно средство да обогати Своите слуги. И все пак, като следва Своята щедрост, Той иска от нас винаги да гледаме на безусловния избор като източник и начало на благодатта. Защото макар че Той обича даровете, с които всекидневно ни дарява, тъй като те произлизат от този извор, все пак нашето задължение е да се държим за това незаслужено благоволение, което единствено може да подкрепи нашите души; и така да свързваме даровете, които Духът като следствие ни дава, с тяхната първостепенна причина, че по никакъв начин да не отнемаме нищо от нея.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003