| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Тринадесета13. ДВЕ НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПРЕДВИД В БЕЗПЛАТНОТО ОПРАВДАНИЕ
Частите на тази глава са:
- Безплатното оправдание осигурява както Божията слава, така и мира на съвестта. Обида към Божията слава е да славим себе си и да търсим оправдание извън Христос, Чиято праведност, приемана чрез вяра, се вменява на всички избрани за примирение и вечно спасение, р. 1, 2.
- Мирът на съвестта не може да бъде постигнат по друг начин освен чрез безплатно оправдание, р. 3-5.
Раздели.
- Божията слава остава неопетнена, когато единствено Той е признат за праведен. Това се доказва от Писанието.
- Онези, които славят себе си, се славят против Бога. Възражение. Отговор, потвърден от авторитета на Павел и Петър.
- Мирът на съвестта се получава само чрез безплатно оправдание. Свидетелството на Соломон за самата съвест, и на Павел, който твърди, че вярата е напразна, ако правдата идва по Закона.
- Обещанието се потвърждава чрез вяра в милостта на Христос. Това се потвърждава от Августин и Бернар, в съгласие е с това, което е заявено по-горе, и е показано от ясните предсказания на пророците.
- Още доказателства от един Апостол. Опровержение на един софизъм.
1. Оправданието служи на Божията почит; откровението служи на Неговата справедливост
Тук трябва да имаме предвид конкретно две цели, а именно, че Божията слава тряблва да остане ненакърнена, и че нашите съвести, по отношение на Неговия съд, трябва да бъдат поставени в мирна почивка и тихо спокойствие.
Когато се говори за правдата, виждаме колко често и ревностно Писанието ни увещава да отдаваме цялото хваление за оправданието на Бога. Така Апостолът свидетелствува, че целта на Господа като ни дарява правда в Христос е да изяви Своята правда. Той веднага добавя естеството на това изявление, а именно, “за да се познае, че Той е праведен, и оправдава този, който вярва в Исус” (Рим. 3:25). Отбележете, че Божията правда не се изявява достатъчно, докато не се твърди, че единствено Той е праведен, и безплатно дарява правда на онези, които не я заслужават. По тази причина е Неговата воля “да се затулят устата на всеки и цял свят да се доведе под съдбата на Бога” (Рим. 3:19). Защото докато човек има и най-малкото нещо в своя защита, той отнема от Божията слава. Така в Езекиил биваме учени как прославяме Неговото име като признаваме нашето нечестие: “Там ще си спомните за постъпките си, и да всичките си дела, в които се осквернихте; и ще се погнусите сами от себе си поради всичките злини, които сторихте. И ще познаете, че Аз съм Господ, когато постъпя с вас заради името Си, а не според злите ви постъпки, нито според развратните ви дела” (Езек. 20:43, 44).
Ако част от истинското познание за Бога се състои в това да бъдем подтиснати от осъзнаването за нашето нечестие, и в признанието, че Той върши добро на онези, които не го заслужават, защо се опитваме в наша голяма вреда да откраднем от Господа даже и частица от похвалата за незаслужената доброта? По същия начин, когато Еремия възкликва, “Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата си, и богатият да не се хвали с богатството си; но който се хвали, нека се хвали” с Господа (Ер. 9:23, 24), не показва ли с това, че когато човекът се хвали със себе си, Божията слава бива наранена? Наистина, именно в този смисъл говори Павел, когато казва, че всички части на нашето спасение са скрити в Христос, за да се хвалим само в Господа (1 Кор. 1:29). Защото показва, че всеки, който си въобразява, че има нещо свое, се бунтува против Бога и затъмнява Неговата слава.
2. Който се хвали със своята праведност, ограбва Бога от Неговата почит
И наистина е така: Ние никога не се хвалим истински в Него, докато не изхвърлим напълно нашата собствена хвалба. Следователно, това трябва да се смята за универсално правило, че който се хвали в себе си, се хвали против Бога. Павел дори размишлява, че светът не бива напълно покорен на Бога, докато от хората не бъде отнето всяко основание за хвалба (Рим. 3:19). Затова Исая, когато заявява, че “в Господа ще се оправдае цялото Израилево потомство,” добавя, “и ще се хвали” (Ис. 45:25), като че ли казва, че избраните биват оправдани от Господа за да се хвалят в Него и в никой друг. Как трябва да се хвалим в Господа, той обяснява в предишния стих, “Пред Мен ще се преклони всяко коляно, всеки език ще се закълне”; “Само в Господа, ще рече някой, има правда и сила, при Него ще дойдат хората.” Забележете, че това, което се изисква тук, не е обикновена изповед, а изповед, потвърдена от клетва, за да не си въобразяваме, че е достатъчно някакво лъжливо смирение. И нека никой не се хвали, когато без надменност осъзнава своята праведност; такова осъзнаване не може да стане без да породи самоувереност, а такава самоувереност не може да не породи самохвалство.
Затова нека да помним, че в цялото разглеждане относно оправданието най-голямото нещо, за което трябва да внимаваме, е Божията слава да остане цялостна и ненакърнена; тъй като Апостолът заявява, че Той е излял Своето благоволение върху нас, за да покаже Своята правда; това стана “за да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус” (Рим. 3:26). Затова в друг стих, като казва, че Господ ни е подарил спасение за да изяви славата на Своето име (Еф. 1:6), след това, като повтаря същото нещо, добавя, “По благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой” (Еф. 2:8, 9). И Петър, когато ни напомня, че сме призвани към надежда за спасение, “за да възвестяваме превъзходствата на Този, Който ни призова от тъмнината в Своята чудесна светлина” (1 Пет. 2:9), несъмнено възнамерява по този начин да прогласи в ушите на вярващите само хваления към Бога, за да погребат в дълбоко мълчание всяка надменност на плътта. Обобщението е, че човекът не може да си приписва и най-малката частица праведност, без в същото време да ограбва от славата на Божията правда.
3. Погледът върху собствената праведност не дава мир на съвестта
Ако сега изследваме по какъв начин съвестта може да бъде успокоена пред Бога, ще открием, че единственият начин е като признаем, че правдата ни се дава безплатно като дар от Бога. Нека винаги да помним думите на Соломон, “Кой може да каже: Очистих сърцето си; чист съм от греховете си?” (Пр. 20:9). Несъмнено няма нито един човек, който да не е покрит с безкрайни замърсявания. Нека и най-съвършеният човек да се взре в своята съвест и да си припомни своите действия, и какъв ще бъде резултатът? Ще се почувствува ли уверен и спокоен, като че ли всичко е наред между него и Бога; няма ли да бъде ужилен от тежко мъчение, когато вижда, че причината за осъждението е вътре в него, ако бъде оценяван според делата си? Съвестта, когато гледа Бога, трябва или да има сигурен мир с Неговата справедливост, или да бъде подтисната от ужаса на ада. Следователно не печелим нищо като говорим за праведност, ако не твърдим, че това е достатъчно стабилна праведност, за да поддържа нашите души пред Божия съд. Когато душата е способна да се яви без страх пред Божието присъствие и да приеме Божията присъда без тревоги, само тогава можем да сме сигурни, че сме намерили правда, която не е въображаема. Затова не е без причина, че Апостолът настоява на този въпрос. Предпочитам да изразя това с неговите думи, вместо с моите: “Ако са наследници тези, които се облягат на Закона, то вярата е празна, и обещанието осуетено” (Рим. 4:14). Той първо заключава, че вярата е празна,, ако обещанието за правда е свързано със заслугите от нашите дела, или зависи от спазването на Закона. Нито пък може някой да уповава уверено в нея, защото никога не би могъл да се чувствува напълно уверен, че изцяло е изпълнил Закона; и е сигурно, че никой човек никога не е изпълнил Закона чрез дела. За да не отиваме твърде далеч в това доказателство, всеки, който използва правилно очите си, може да бъде свидетел за това.
От това става ясно колко дълбока и мрачна е бездната, в която лицемерието вкарва човешките умове, когато те се отпускат толкова уверено, че без колебание противопоставят своето ласкателство на Божия съд, като че ли освобождават Бога от Неговото служение на Съдия. Различна от това е тревогата, която изпълва сърцата на вярващите, които искрено изследват себе си. Следователно всеки ум първо ще започне да се колебае, и накрая да се отчайва, докато всеки определи сам за себе си от какъв голям товар е подтиснат, и колко далеч е от достигане на желаното състояние. Така вярата ще бъде подтисната и угасена. Да имаме вяра означава да не се колебаем, да не се люшкаме, да не бъдем тласкани насам-натам, да не се променяме, да не оставаме в страх, да не се лутаме, накратко, да не се отчайваме; това е да притежаваме сигурна увереност и пълна сигурност на ума, да имаме къде да поставим и укрепим краката си (ср. 1 Кор. 2:5; 2 Кор. 13:4).
4. Съсредоточаването върху собствената праведност също унищожава обещанията
Нещо повече, Павел добавя, че самото обещание бива унищожено. Защото ако неговото изпълнени зависи от нашите заслуги, кажете ми, кога ще стигнем дотам да заслужим Божието благоволение? А втората клауза е следствие от първата, тъй като обещанието няма да бъде изпълнено за други освен за онези, които повярват в него. И така, ако вярата пропадне, в обещанието няма да остане никаква сила. “Затова е от вяра, за да бъде по благодат, за да е осигурено обещанието за цялото потомство” (Рим. 4:16). Това е изобилно потвърдено, когато е направено да зависи само от Божията милост, защото милостта и верността са свързани с неразделна връзка; тоест, това, което Бог милостиво е обещал, Той е верен да го изпълни. Така Давид, преди да иска спасение според Божието Слово, първо поставя източника за това спасение в Божията милост. “Моля Ти се, нека ми бъде Твоето милосърдие за утеха, според Словото Ти към Твоя слуга” (Пс. 119:76). И е правилно това, защото нищо друго освен милостта не е подбудило Бога да даде това обещание. И така, тук ние трябва да поставим и здраво да основем цялата наша надежда, като не обръщаме внимание на нашите дела и не искаме никаква помощ от тях.
И за да не си въобразите, че в това, което казвам, има нещо ново, Августин също ни заповядва да действуваме така. “Христос,” казва той, “ще царува завинаги сред Своите слуги. Бог е обещал това, Бог е говорил; ако това не е достатъчно, Бог се е заклел. Следователно, тъй като обещанието остава твърдо не по отношение на нашите заслуги, а по отношение на Неговата милост, никой не трябва да се страхува да обяви това, в което не може да има съмнение” (August. in Ps. 88, Tract. 50). Бернар казва същото, “Кой може да бъде спасен?, попитаха учениците Христос. Той отговаря, За хората това е невъзможно, но не и за Бога. Това е цялата наша увереност, това е нашата единствена утеха; това е единствената основа за нашата надежда; но като сме уверени във възможността, какво да кажем за желанието на Бога? Кой човек знае дали заслужава любов или омраза (Екл. 9:1)? ‘Кой е познал ума на Господа, че да Му бъде съветник?’ (1 Кор. 2:16). Тук е ясно, че вярата трябва да ни дойде на помощ; тук трябва да имаме помощта на истината, за да бъде изявено чрез Духа тайното намерение на Бащата относно нас, и Духът като свидетелствува, да увери нашите сърца, че сме Божии синове. Но нека да ни увери чрез призоваване и безплатно оправдание чрез вяра; в тези неща има преход от вечното предопределение към бъдещата слава” (Бернар, Проповед при посвещение на църква, 6).
Затова нека накратко да заключим: Писанието показва, че Божиите обещания не са сигурни, ако не бъдат приети с пълна увереност на съвестта; то заявява, че където има съмнение или неувереност, обещанията са нищожни; от друга страна, те са несигурни и променливи, ако зависят от нашите дела. Следователно, или правдата ще изчезне, или без никакво разглеждане на нашите дела трябва да се даде място само на вярата, чието естество е да наостря ушите и да затваря очите; тоест, да се съсредоточава само върху обещанието и да се отхвърли всяка идея за каквото и да е достойнство или заслуги в човека. Така се изпълнява известното пророчество в Захария: “Ще премахна беззаконието на тази земя в един ден. В онзи ден, казва Господ на Силите, ще поканите всеки ближния си под лозата си и под смокинята си” (Зах. 3:9, 10). Тук пророкът показва, че единственият начин, по който вярващите могат да се наслаждават на истински мир, е като получат прощение на греховете си. Защото трябва да забележим тази особеност в пророците, че когато говорят за Христовото царство, те изявяват видимите Божии милости като образи на духовни благословения. Така Христос е наречен Княз на Мира и е наш мир (Ис. 9:6; Еф. 2:14), защото успокоява всички тревоги на съвестта. Ако някой попита за начина, по който това става, трябва да стигнем до жертвата, чрез която Бог беше умилостивен, защото никой човек няма да престане да трепери, докато не схване, че Бог е умилостивен единствено чрез това умилостивение, в което Христос издържа Неговия гняв. Накратко, мирът не може да се търси на друго място, освен в страданията на нашия Изкупител Христос.
5. Вярата единствено в Божията безплатна благодат ни дава мир на съвестта и радост в молитва
Но защо да използваме някакво неясно свидетелство? Павел категорично заявява, че съвестта не може да има мир или спокойна радост, докато не приемем със сигурност, че сме оправдани чрез вяра. И той в същото време заявява откъде идва тази сигурност, а именно, когато “Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Святия Дух” (Рим. 5:5); тоест казва, че нашите души не могат да имат мир, докато не бъдем напълно уверени, че сме угодни на Бога. Затова на друго място той възкликва от името на всички вярващи, “Кой ще ни отдели от Христовата любов?” (Рим. 8:35). Докато не достигнем това безопасно пристанище, и най-лекият бриз ще ни прави да треперим, но докато Господ е наш Пастир, ние ще вървим без страх в долината на мрачната сянка (Пс. 23). Така онези, които твърдят, че оправданието чрез вяра се състои в това да бъдем новородени и направени праведни, като живеем духовно, никога не са вкусили сладостта на благодатта в упованието, че Бог ще бъде милостив. Затова също те не знаят за правилната молитва повече, отколкото турците или кой да е друг езически народ. Защото, както Павел заявява, вярата не е истинска, ако не внушава и налага чудното име на Бащата; дори, ако не отвори устата ни и не ни дава способност да извикаме свободно, Авва, Татко! Той изразява това по-ясно в друг стих, “В Когото имаме своята смелост и достъп с увереност чрез вяра в Него” (Еф. 3:12). Определено това не се придобива чрез дара на новорождението, който, тъй като винаги е недостатъчен в сегашното състояние, съдържа в себе си много основания за съмнение. Затова трябва да прибегнем към това лекарство: Трябва да твърдим, че единствената надежда, която вярващите имат за небесното наследство, е, че като бъдат присадени в тялото на Христос, те биват оправдани безплатно. Защото по отношение на оправданието вярата е само пасивна, защото не внася нищо свое за да придобие Божието благоволение, а получава от Христос всичко, от което се нуждаем.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003