| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Дванадесета

12. ТРЯБВА ДА ГЛЕДАМЕ НА БОЖИЕТО СЪДИЛИЩЕ, ЗА ДА БЪДЕМ СЕРИОЗНО УВЕРЕНИ В УЧЕНИЕТО ЗА БЕЗПЛАТНОТО ОПРАВДАНИЕ

Частите на тази глава са:

1. Разглеждането на Божията правда опровергава правдата от дела, както е ясно от текстовете от Писанието, както и от изповедта и примера на светиите, р. 1-3.
2. Същите последствия има от сериозно изследване на съвестта и постоянно осъзнаване на Божия съд, р. 4 и 5.
3. От това в сърцата на праведните възниква не лицемерие или суетно самомнение за заслуги, а истинско смирение. Това е показано чрез авторитета на Писанието и примера на бирника, р. 6, 7.
4. Заключение – надменността и самонадеяността трябва да бъдат изхвърлени, защото колкото един човек уповава сам в себе си, толкова поставя пречки пред Божията благодат.

Раздели.

1. Един източник на заблуди в учението за Оправданието. Софистите говорят така, като че ли този въпрос ще се разглежда пред човешки съд. Той се отнася до Божието величие и справедливост. Затова нищо не може да бъде прието без абсолютно съвършенство. Текстове, които потвърждават това учение. Ако слезем до правдата от Закона, незабавно се появява проклятието.
2. Източник на лицемерна самоувереност. Описание чрез метафора. Увещание. Свидетелството на Йов, Давид и Павел.
3. Изповедта на Августин и Бернар.
4. Друг аргумент против правдата от дела, а именно, сериозно изследване на съвестта и сравнение между Божието съвършенство и човешкото несъвършенство.
5. Как става така, че си позволяваме такъв въображаем възглед за нашите дела. Правилното лекарство се намира в осъзнаването на Божието величие и на нашето нещастие. Описание на това нещастие.
6. Християнското смирение се състои в изоставяне на лъжливата идея за нашата праведност и в пълно упование в Божията милост, приемана чрез вяра в Христос. Описание на това смирение. Доказателство чрез текстове от Писанието.
7. Описание на притчата за бирника.
8. Трябва да бъдат отхвърлени надменността, сигурността и самоувереността. Общо правило, или обобщение на горното учение.

(Оправданието в светлината на Божието величие и съвършенство, 1-3)
1. Никой не е праведен пред Божието съдилище

Макар че съвършената истина на горното учение е доказана чрез ясни текстове от Писанието, пак ние не можем ясно да видим колко необходимо е то, докато не видим ясно основите, на които трябва да лежи целият този предмет. Затова първо, нека да помним, че правдата, която разглеждаме, не е пред човешки, а пред небесен съд; и затова трябва да внимаваме да не използваме нашата малка мярка, за да измерваме съвършенството, което трябва да задоволи Божията справедливост. Странно е с каква самонадеяност и надменност се говори по този предмет. Дори виждаме, че никой не говори по-уверено или по-самохвално за правдата от дела от онези, чиито болести са най-очевидни и чиято мръсотия е най-явна. Те правят това, защото не осъзнават правдата на Христос, която, ако имаха и най-малката представа за нея, не биха оскърбявали по този начин. Тя определено бива подценена, ако не осъзнаваме, че е толкова съвършена, че нищо не може да бъде прието, ако не е във всяко отношение здраво и без недостатък, и не е засегнато от никаква нечистота; а такова нещо никога не е било намерено, нито ще се намери някога в някой човек. За всеки човек е лесно, докато се намира в класната стая, да говори за достатъчността на делата за оправдание; но когато влизаме в Божието присъствие, трябва да прекратим такова говорене. Тук вече нещата са сериозни и вече не са театрално словоборство. Именно натам трябва да обърнем умовете си ако искаме да изследваме истинската праведност; въпросът трябва да бъде: Какво ще отговаряме на небесния Съдия, когато ни призове да отговаряме? Нека да гледаме на този Съдия не както нашият недостатъчен ум Го разбира, а както е изобразен за нас в Писанието (особено в книгата Йов), с блясък, който затъмнява звездите, сила, която стопява планините, гняв, който разтърсва земята, мъдрост, която улавя мъдрите в лукавството им, чистота, пред която всичко става нечисто, правда, до която дори ангелите не могат да достигнат (да не говорим виновните да станат невинни), с възмездие, което като се разгори, изгаря всичко до най-долните части на ада (Изх. 34:7; Наум 1:3; Вт. 32:22). Затова казвам, нека Той да застане да съди човешките дела, и кой би се почувствувал уверен да застане пред Неговия престол? “Кой от нас,” казват пророците, “ще обитава при поглъщащ огън? Кой от нас ще обитава при вечни пламъци? Който ходи праведно и говори справедливо,” и т.н. (Ис. 33:14, 15). Нека да излезе напред онзи, който прави това. Но отговорът показва, че никой човек не може да го прави. Защото от друга страна чуваме ужасния глас: “Ако би забелязал беззаконията, Господи, то кой, Господи, би могъл да устои?” (Пс. 130:3). Всички трябва незабавно да загинат, както Йов заявява, “Ще бъде ли смъртен човек праведен пред Бога? Ще бъде ли човек чист пред Създателя си? Ето, Той не се доверява на слугите Си, и в ангелите Си намира недостатък; колко повече в ония, които живеят в къщи от кал, чиято основа е в пръстта, и които се смазват като че ли са молци! Между заранта и вечерта се събарят” (Йов 4:17-10). И отново, “Ето, на святите Си ангели Той не се доверява, и небесата не са чисти в очите Му; колко повече е гнусен и непотребен човек, който пие неправда като вода!” (Йов 15:15, 16).

Наистина, признавам, че в книгата Йов се говори за праведност, която е много по-издигната от спазването на Закона. Важно е да отбележим тази разлика; защото дори човек да може да изпълни Закона, той не може да издържи на изпита на онази праведност, която надвишава всичките ни мисли. Затова, макар Йов да не знаеше да е извършил някакво престъпление, той пак е онемял от удивление, защото вижда, че Бог не би бил умилостивен дори от святостта на ангелите, ако техните дела бъдат претеглени на тези върховни везни. Но без да говоря повече за тази праведност, която е необхватна, ще кажа само, че ако нашият живот бъде доведен до стандарта на писания закон, ние наистина сме заспали, ако не се изпълним с ужас от многото проклятия, които Бог използва, за да ни събуди, и най-вече от това проклятие: “Проклет който не потвърждава думите на този Закон като ги изпълнява” (Вт. 27:26). Накратко, цялото разглеждане на този предмет ще бъде безсмислено и произволно, ако не застанем пред небесния Съдия, и ревностни за прошка, доброволно смирим себе си, изповядвайки своето нищожество.

2. Правда пред хората и правда пред Бога

Така трябва да издигнем нашите очи нагоре, за да се научим да треперим, вместо да се възвеличаваме суетно. Наистина, за всеки е лесно, когато се прави сравнение между хората, да се хвали с някакво качество, което другите не трябва да презират; но когато се издигнем до Бога, тази увереност незабавно пропада и умира. Отношението на душата към Бога е много подобно на отношението на тялото към видимата среда. Телесното око, когато се използва за гледане на околните предмети, се наслаждава на своята проницателност; но когато се насочи към слънцето, заслепено и притиснато от неговия блясък, става толкова убедено в своята слабост, колкото преди това е било убедено в своята сила в наблюдаването на нисшите предмети. Затова, за да не се заблуждаваме с празна самонадеяност, нека да си спомним, че дори да считаме себе си за равни или превъзхождащи другите хора, това е нищо за Бога, от Чиято присъда зависи решението. Но ако нашата надменност не може да се укроти от тези размишления, Той ще ни отговори както отговори на фарисеите, “Вие сте, които се показвате праведни пред хората; но Бог знае сърцата ви; защото онова, което се цени високо между хората, е мерзост пред Бога” (Лука 16:15). Идете сега и се хвалете горделиво с вашата праведност пред хората, докато Бог на небето се отвращава от нея.

Но какви са чувствата на Божиите слуги, на онези, които истински биват учени от Неговия Дух? “Не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае ни един жив човек” (Пс. 143:2). Друг, макар и в различен смисъл, казва, “Как ще се оправдае човек пред Бога? Ако поиска да се съди с Него, не може да Му отговори за едно от хиляда” (Йов 9:2, 3). Тук ясно ни се казва каква е Божията праведност, а именно, праведност, която никакви човешки дела не могат да задоволят, която ни обвинява в хиляди грехове, и нито един грях не може да бъде извинен. Павел, избраният Божий съд, съставя правилна представа за тази праведност, когато заявява, “При все че съвестта ми в нищо не ме изобличава, пак с това не съм оправдан” (1 Кор. 4:4).

3. Августин и Бернар от Клерво като свидетели за истинската праведност

Такива примери има не само в святата Книга; всички благочестиви писатели показват, че имат същия възглед. Така Августин казва, “За всички благочестиви хора, стенещи под този товар на тленната плът и немощите на този живот, единствената надежда е, че имаме един Посредник, Исус Христос праведния, и че Той се застъпва за нашите грехове (August. Ad Bonifac. Lib. 3, c. 5). Какво чуваме? Ако това е тяхната единствена надежда, къде е тяхната увереност в делата? Когато казва “единствена,” той не оставя място за друга надежда. Бернар казва, “И наистина, къде немощният има твърда увереност и сигурен покой, освен в раните на Спасителя? Колкото по-здраво се държим за Него, толкова по-голяма сила има Той за спасение. Светът се мръщи, тялото ни притиска, дяволът полага примки; няма да падна, защото съм основан на здрава канара. Извършил съм тежък грях; съвестта ми е подтисната, но няма да бъде поразена, защото ще помня раните на Господа.” Той след това заключава, “Следователно, моите заслуги са в страданието на Господа; ясно е, че не съм лишен от заслуги, докато Той не е лишен от състрадание. Но ако милостите на Господа са много, също толкова много са моите заслуги. Да възпявам ли моята собствена праведност? Не, Господи, ще възпявам само Твоята праведност. Тази праведност е и моя, тъй като Бог я е направил да бъде моя” (Bernard, Serm. 61 in Cantic.). И отново, на друго място, “Цялата заслуга на човека е да постави всичките си надежди в Него, Който спасява целия човек” (in Psal. Qui Habitat. Serm. 15). По същия начин, като запазва за себе си мира, той оставя славата на Бога: “Нека Твоята слава остане ненакърнена; за мен е достатъчно да имам мир; напълно се отвръщам от самохвалството, за да не би, ако си присвоя което не е мое, да изгубя и това, което ми е дадено” (Serm. 13, in Cantic.). Той казва това още по-ясно на друго място: “Защо Църквата е толкова загрижена относно заслугите? Бог съзнателно й дава по-твърда и по-сигурна основа за хвалба. Няма причина да питаме чрез какви заслуги можем да се надуваме за благословения, особено когато чуем думите на пророка, ‘Така казва Господ Йеова: Аз не правя това заради вас, доме Израилев, но заради Моето свято име’ (Езек. 36:22, 32). Относно заслугите е достатъчно да знаем за какво не са достатъчни заслугите; но тъй като е достатъчно за заслугите да не уповават на заслуги, така да бъдем без заслуги е достатъчно за осъждение” (Bernard, Serm. 68). Произволната употреба на думата “заслуги” относно добрите дела може да се припише на общоприетия обичай. Целта на Бернар е да предупреди лицемерите, които обръщат Божията благодат в разпуснатост, както той обяснява малко след това: “Щастлива е църквата, която нито иска заслуги без дързост, нито дързост без заслуги. Тя има основание да е дръзка, но няма заслуги. Тя има заслуги, но не за да бъде дръзка. Не е ли самото отсъствие на дързост заслуга? Следователно, онзи, на когото многото Божии милости дават изобилно основание за хвалба, е толкова по-дързък, колкото повече не е дързък сам по себе си” (Bernard, Serm. 68).

(Съвестта и самокритиката пред Бога ни лишават от всякакви претенции за добри дела и ни водят да приемем Божията милост, 4-8)
4. Тежестта на Божия съд прекратява всяка самозаблуда

Наистина е така. Събудените съвести, когато се изправят пред Бога, чувствуват, че това е единственото убежище, в което могат да дишат свободно. Защото ако звездите, които светят така ярко през нощта, губят своя блясък при появата на слънцето, какво според вас ще стане с най-висшата човешка чистота, когато бъде сравнена с Божията чистота? Защото съдът ще бъде най-строг, проникващ до най-вътрешните помисли на сърцето. Както Павел казва, Той “ще извади на видело скритото в тъмнината, и ще изяви намеренията на сърцата” (1 Кор. 4:5); ще принуди неохотната и лицемерна съвест да извади наяве всяко нещо, дори нещата, които сега са избегнали на нашата памет. Дяволът, като знае всички нечестия, към които ни е подтикнал да извършим, ще се яви като обвинител; това, което сега разглеждаме, външната показност на добри дела, тогава ще бъде безполезно; единственото нещо, което ще се разследва, ще бъде истинските намерения на сърцето. Така не само това лицемерие, чрез което човекът, макар и да съзнава, че е виновен пред Бога, се заема да прави видима показност пред другите хора, но и лицемерието, чрез което се представя пред Бога (толкова сме склонни да хвалим и ласкаем себе си), ще изпадне в объркване, колкото и да се надува от гордост и надменност. Онези, които не обърнат своите мисли към този миг, може би ще могат за известно време тихо и спокойно да си въобразяват някаква своя си праведност; но Божията съд незабавно ще я унищожи, както голямото богатство, натрупано в сънищата ни, изчезва веднага, когато се събудим. Онези, които на основата на Божието присъствие изследват сериозно истинския стандарт за праведност, определено ще открият, че всички човешки дела, оценени сами по себе си, не са нищо освен гадост и замърсяване, че онова, което обикновено се нарича справедливост, пред Бога е само нечестие; това, което се счита за почтеност, е замърсяване; което се счита за слава, е позор.

5. Да отхвърлим всяко себевъзхищение!

Нека не отказваме от това виждане за Божието съвършенство да слезем до нас самите и да се взрем в себе си без ласкателство и сляпо себелюбие. Не е странно, че ние сме така заблудени по този въпрос, като виждаме, че никой от нас не може да избегне тази гибелна самонадеяност, която, както Писанието заявява, е естествено присъща на всички: “Всичките пътища на човека са прави в неговите очи,” казва Соломон (Пр. 21:2). И отново, “Всичките пътища на човека са чисти в собствените му очи” (Пр. 16:2). Тогава какво? Дали тези халюцинации могат да бъдат извинение? Не, както Соломон незабавно добавя, “Господ претегля духовете”; тоест, докато човекът ласкае сам себе си като носи външна маска на праведност, на Своите везни Господ претегля скритата нечистота на сърцето. И така, като виждаме, че чрез такова ласкателство не се печели нищо, нека да не се самозаблуждаваме съзнателно за наше собствено унищожение. За да изследваме правилно самите себе си, нашата съвест трябва да бъде призована пред Божието съдилище. Нужна ни е Неговата светлина, за да разкрие тайните убежища на нечестието, които иначе остават скрити твърде дълбоко. Само тогава ще осъзнаем ясно каква е стойността на нашите дела; че човекът не само не е праведен пред Бога, но и е само гнилост и червей, омразен и безполезен, пиещ “нечестие като вода.” Защото “кой може да извади чисто от нечисто? Никой” (Йов 14:4). Тогава ще опитаме истинността на това, което Йов казва за себе си: “Даже ако бях праведен, осъдили ме биха собствените ми уста; ако бях непорочен, Той би ме показал опърничав” (Йов 9:20). И това, което пророкът се оплаква за Израел, не се отнася само за една епоха. За всяка епоха е вярно, че “Всички ние се заблудихме като овце; отбихме се всеки в своя път” (Ис. 53:6). Всъщност, той тук включва всички, върху които ще дойде дарът на изкуплението. И строгостта на изпитването трябва да продължи докато ни разтревожи напълно, и по този начин ни приготви да получим Христовата благодат. Защото онзи, който се смята за способен да я придобие, се заблуждава, докато не изхвърли всяка надменност от ума си. Има едно добре известно изявление, “Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат” (1 Пет. 5:5).

6. Какво е смирение пред Бога

Но как можем да бъдем смирени, ако не направим път за Божията милост чрез нашата бедност и нещастие? Защото аз не наричам това смирение, ако в нас все още остава някакво добро. Онези, които са свързали двете неща, да мислят смирено за себе си пред Бога и все пак да задържат за себе си някаква праведност, поучават гибелно лицемерие. Защото ако изповядваме пред Бога нещо различно от това, което чувствуваме, ние Го лъжем нечестиво; но не можем да имаме правилните чувства, ако не виждаме, че всяко нещо като основание за самохвалство е напълно смазано. Следователно, когато чуете от пророците, “Оскърбените хора ще спасиш; а горделивите очи ще смириш” (Пс. 18:27), размислете, първо, че няма достъп до спасението, докато не бъде изоставена всяка гордост и прегърнато истинското смирение; второ, че това смирение не е някаква умереност, чрез която предавате на Бога някаква част от своите права (така хората биват наричани смирени един към друг, когато нито се държат високомерно един към друг, нито се обиждат един друг, макар и да запазват някакво съзнание за своите превъзходства), а е това нелицемерно покорство на ума, обхванато от сериозна убеденост в своята бедност и нещастие. Такова е описанието, което Божието Слово навсякъде дава за това смирение.

Когато в Софония Господ говори по този начин, “Ще махна отсред теб онези от теб, които горделиво тържествуват; и ти няма вече да се носиш надменно в святия Ми хълм. Но ще оставя всред теб хора съкрушени и бедни, които ще уповават в името на Господа” (Соф. 3:11, 12), не показва ли Той ясно кои са смирените, а именно, онези, които са наскърбени от познание за своята бедност? Обратно, Той описва горделивите като радващи се, като това е начинът, по който хората обикновено описват своята наслада от благоденствието. За смирените, които възнамерява да спаси, Той не оставя нищо освен надежда в Господа. Така също, в Исая, “Но пак на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом, и който трепери от Словото Ми” (Ис. 66:2). И отново, “Така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Святи: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените, и да съживявам сърцето на съкрушилите се” (Ис. 57:15).

Под думата “съкрушен,” която така често чувате, разбирайте наранено сърце, което, като смирява човека до земята, не му позволява да се надигне. Именно с такова съкрушаване трябва да бъде наранено вашето сърце, ако искате според Божието изявление да бъдете възвисен със смирените. Ако не е така при вас, ще бъдете смирени от могъщата Божия ръка за ваш срам и позор.

7. Христос призовава грешниците, не праведните

Нашият божествен Учител, като не се ограничава само с думи, е представил пред нас чрез притча, образно, картина на истинското смирение. Той показва един бирник, който стои отдалеч и не смее да повдигне очите си към небето, удря се по гърдите, ридае и вика, “Боже, бъди милостив към мен грешника!” (Лука 18:13). Нека да не си въобразяваме, че той показва белези на лъжлива скромност, когато не смее да се приближи или да повдигне очите си към небето; като се удря по гърдите, той признава себе си за грешник; нека да знаем, че това са свидетелства за неговите вътрешни чувства. Нашият Господ го сравнява с фарисея, който благодари на Бога, “Не съм като другите хора, грабители, неправедни, прелюбодейци, и особено не като този бирник. Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобия.” В тази публична изповед той признава, че праведността, която притежава, е дар от Бога; но поради неговата увереност, че е праведен, той напуска Божието присъствие неприет и омразен. Бирникът, който признава своето нечестие, бива оправдан. От това можем да видим колко високо Господ оценява нашето смирение; нашето сърце не може да приеме Неговата милост, докато не бъде напълно лишено от всякаква увереност в своята собствена стойност. Когато има такава увереност, пътят за милостта е затворен. За да няма съмнение по този въпрос, служението, за което Христос беше изпратен на света от Бащата, беше “да проповядва добрите вести на кротките,” “да превързва съкрушените по сърце, да прогласява свобода на пленниците, и отваряне на затвора за вързаните; да прогласява благоприятната Господна година и деня на възмездието на нашия Бог; да утешава всичките наскърбени; да нареди за наскърбените от Сион, да им даде венец вместо пепел, миро на радост вместо плач, облекло на хваление вместо унил дух” (Ис. 61:1-3). В изпълнение на това служение, единствените хора, които Той призовава да участвуват в Неговото благоволение, са “обременените и угнетените.” В друг стих той казва, “Дойдох да призова не праведните, а грешните към покаяние” (Мат. 11:28; 9:13).

8. Надменността и задоволството пред Бога спират нашия път към Христос

Затова, ако искаме да направим път за призива на Христос, трябва да отхвърлим надалеч от нас всяка надменност и самоувереност. Първото се поражда от глупава убеденост в нашата собствена праведност, когато човек мисли, че в себе си има нещо, което заслужено го препоръчва пред Бога; второто може да съществува без никаква увереност в дела. Защото много грешници, отровени от насладите на порока, дори не мислят за Божия съд. Като лежат затъпели, като в зимен сън, те не се стремят към предложената милост. Също толкова необходимо е да се отърсим от такава затъпялост, както и от всяка увереност в самите себе си, за да бързаме към Христос без никаква тежест, и като сме гладни и жадни, да се заситим с Неговите благословения. Ние никога няма да имаме достатъчна увереност в Него, докато не изоставим всяка увереност в нас самите; никога няма да имаме смелост в Него, докато първо не се отчаем от себе си; никога няма да имаме пълна утеха в Него, докато не изоставим всяка утеха в себе си.

Когато сме отхвърлили напълно всяка самоувереност и уповаваме напълно в сигурността на Неговата доброта, ние сме способни да обхванем и приемем Божията благодат. “Когато,” както казва Августин, “забравяйки нашите заслуги, ние приемаме даровете на Христос, защото ако Той търси заслуги в нас, ние не бихме получили Неговите дарове” (August. De Verb. Apost. 8). Бернар напълно се съгласява с това, сравнявайки горделивите, които уповават дори в най-малките свои заслуги, с неверни слуги, които нечестиво приемат благодарности за чуждо благоволение, на което са само посредници, както ако стената се хвали, че произвежда лъчите, които са преминали през прозореца (Bernard, Serm. 13, in Cant.). За да не оставаме повече на това, нека да постановим това кратко, но сигурно и общо правило, че подготвен да жъне плодовете на Божията милост е само онзи човек, който напълно е изпразнил себе си не от праведността (той няма такава), а от суетна и самохвална показност на праведност; защото доколкото един човек уповава на себе си, дотолкова той възпира Божието благоволение.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003