| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Седемнадесета17. ПРИМИРЯВАНЕ НА ОБЕЩАНИЯТА НА ЗАКОНА И БЛАГОВЕСТИЕТО.
В тази глава се свеждат до две групи аргументите на софистите, които искат да унищожат или осакатят учение за Оправдание чрез Вяра. Първата група е обща; втората е конкретна и съдържа някои конкретни аргументи:
- Първата група, която е обща и съдържа основата на всички аргументи, извлича своя аргумент от обещанията на Закона. Разглеждане на това, р. 1-3.
- Втората група следва от първата и съдържа конкретни доказателства. Обяснение на един аргумент от разказа за Корнилий, р. 4, 5.
- Пълно изложение на онези текстове от Писанието, които представят Бога като показващ милост и благоволение към онези, които вършат правда, р. 6.
- Трети аргумент от текстовете, които определят добрите дела с названието “праведност,” и заявява, че хората се оправдават чрез тях, р. 7, 8.
- Противниците на оправданието чрез вяра са поставени в противоречие. Опровержение на частичната праведност, р. 9, 10.
- Разглеждане на четвърти аргумент, създаващ противоречие между Апостолите Яков и Павел, р. 11, 12.
- Отговор на пети аргумент, че според Павел, не слушателите, а изпълнителите на Закона биват оправдани, р. 13.
- Разглеждане на шести аргумент, извлечен от тази текстове, в които вярващите смело подчиняват своята праведност на Божия съд, и искат от Бога да решава според тази праведност, р. 14.
- Изследване на последния аргумент, извлечен от текстовете, които приписват правда и живот на ходенето на вярващите, р. 15.
Раздели.
- Кратко обобщение на Глави 15 и 16. Защо оправданието бива отречено на делата. Аргумент на противниците, основан върху обещанията на Закона. Отговор. Онези, които се оправдават пред Бога, трябва да бъдат свободни от властта на Закона. Как става това.
- Потвърждение на отговора ab impossibili [чрез невъзможността на обратното – бел. прев.] и от свидетелството на един Апостол и на Давид.
- Отговор на възражението, като се показва защо са дадени тези обещания. Опровержение на софистичното разграничение между присъщата стойност на делата и тяхната частична стойност.
- Аргумент от разказа за Корнилий. Отговор чрез разграничаване между два вида приемане. Първи вид. Опровержение на едно софистично възражение.
- Втори вид. От това разграничение става ясно, че Корнилий е бил незаслужено приет преди да бъдат приети неговите дела. Подобни обяснения трябва да се дадат и на текстовете, в които Бог е представен като милостив и благодатен към онези, които вършат правда.
- Изложение на тези текстове. Необходимо е да видим дали обещанието е юридическо или евангелско. Юридическото обещание винаги е под условието, “ако правите това,” евангелското обещание винаги е под условието, “ако вярвате.”
- Аргумент от текстовете, които определят добрите дела с названието “правда,” и заявяват, че човек се оправдава чрез тях. Отговор на втората част от аргумента относно названието. Защо делата на светиите са наречени дела на правда. Трябва да се спазва едно разграничение.
- Отговор на втората част от аргумента, а именно, че човек се оправдава чрез дела. Делата сами по себе си са безполезни; ние биваме оправдани само чрез вяра. Определение за този вид правда. Откъде идва стойността на добрите дела.
- Отговор, потвърден и подкрепен от едно противоречие.
- В какъв смисъл бива приета частичната несъвършена праведност на вярващите. Заключение на опровержението.
- Аргумент, основан върху Посланието на Яков. Първи отговор. Не можем да противопоставяме един Апостол на друг Апостол. Втори отговор. Трети отговор, от общия контекст на Яков. Двоен паралогизъм в понятието “вяра.” В Яков вярата, която не може да оправдае, е само празен възглед; в Павел тя е средството, чрез което придобиваме Христос нашата правда.
- Друг паралогизъм относно думата “оправдавам.” Павел говори за причината, а Яков за следствията от оправданието. Обобщение на дискусията.
- Аргумент, основан върху Рим. 2:13. Отговор, обясняващ смисъла на думите на Апостола. Друг аргумент, съдържащ reductio ad impossibili [свеждане до невъзможност – бел. прев.]. Защо Павел използва този аргумент.
- Аргумент, основан върху текстовете, в които вярващите уверено се позовават на своята праведност. Отговор, основан върху разглеждане на две условия.
- Последен аргумент от онези текстове, които приписват праведност и живот на обходата на вярващите. Отговор. Това следва от Божията бащинска доброта. Какво означава съвършенството на светиите.
(Делата, свързани със Закона: Примерът на Корнилий, 1-5)
1. Изложение и опровержение на схоластичните аргументиНека сега да разгледаме другите аргументи, които Сатана чрез своите последователи изобретява, за да унищожи или осакати учението за Оправдание чрез Вяра. Смятам, че вече лишихме нашите клеветници от способността да ни определят като врагове на добрите дела: ние отричаме на делата способността да оправдават не за да отречем вършенето на добри дела, нито за да отречем, че извършените добри дела са наистина добри; а само за да не уповаваме и да не се хвалим с тях, и да не им приписваме спасение. Нашата единствена увереност и хвалба, нашата единствена основа за спасение е, че имаме Божия Син Христос, и в Него сме Божии синове и наследници на небесното царство, призвани към надеждата за вечно благословение не според нашата стойност, а чрез Божията доброта
Но тъй като, както вече казахме, те ни атакуват и с други средства, нека сега да се заемем да унищожим и тях. Първо, те прибягват до законовите обещания, които Господ заявява на спазващите Закона, и ни питат дали ги смятаме за действителни. Тъй като е нелепо и смешно да кажем, че те са недействителни, те приемат за даденост, че тези обещания имат някакво действие. От това си правят извода, че ние не се оправдаваме само чрез вяра. Защото Господ говори така: “И ако слушате тези съдби и ги пазите и вършите, Господ твоят Бог ще пази за теб завета и милостта, за която се е клел на бащите ти;, и ще те възлюби, ще те благослови и ще те умножи” (Вт. 7:12, 13). И отново, “Защото ако наистина поправите пътищата си и делата си; ако съдите съвършено право между човека и ближния му; ако не угнетявате чужденеца, сирачето и вдовицата, и не проливате невинна кръв на това място, нито следвате чужди богове за ваша повреда; тогава ще ви направя да живеете на това място, в земята, която дадох на бащите от века и до века” (Ер. 7:5-7). Няма смисъл да цитираме хиляди такива стихове, които, тъй като не са различни по своя смисъл, трябва да се обясняват с един и същи принцип. По същество, Мойсей заявява, че в Закона са поставени “благословение и проклятие,” животът и смъртта (Вт. 11:26); и от това те спорят, че или това благословение е станало недействително и безплодно, или че оправданието не е само чрез вяра.
Вече показахме, че ако се придържаме към Закона, ние сме лишени от всяко благословение, и нямаме нищо освен проклятието, обявено против всички нарушители на Закона. Господ не обещава нищо, освен на съвършените изпълнители на Закона; а такива не могат да се намерят никъде. Следователно последствията са, че целият човешки род бива осъден чрез Закона, и е изложен на Божия гняв и проклятие; за да бъдат спасени от това, хората трябва да избягат от властта на Закона, и да бъдат изведени от робство в свобода; не онази плътска свобода, която ни води настрана от спазване на Закона, подвежда ни към разпуснатост и позволява на нашите страсти да лудуват с отпуснати юзди; а духовната свобода, която утешава и привдига тревожната и съкрушена съвест, прогласявайки нейната свобода от проклятието и осъждението, на които тя е била пленник. Тази свобода от подчинението на Закона, това освобождаване от робство, ако мога така да го изразя, ние придобиваме, когато чрез вяра приемем Божията милост в Христос, и с това биваме уверени в прошката на греховете, чрез чието осъзнаване Законът ни е жилил и измъчвал.
2. Ние не можем да доведем обещанията на Закона до изпълнение чрез нашите дела
По тази причина обещанията, дадени в Закона, биха били нищожни и недействителни, ако в Своята доброта Бог не ни беше изпратил в помощ Благовестието, тъй като условието, от което тези обещания зависят, и под което трябва да се изпълняват, а именно, изпълнението на Закона, никога не може да бъде изпълнено. Но помощта, която Господ ни дава, не се състои в това да остави част от оправданието да се извърши чрез дела, а останалата част да бъде допълнена от Неговата снизходителност, а в даването на Христос като единствено изпълнение на правдата. Защото Апостолът, като започва с това, че той и другите юдеи, знаейки, че “човек не се оправдава с дела по Закона,” са повярвали в Исус Христос, добавя и причината, не за да получат помощ да допълнят недостатъка на оправданието чрез вяра в Христос, а “за да се оправдаят чрез вяра в Христос, а не чрез дела по Закона” (Гал. 2:16). Ако вярващите избягат от Закона към вярата, за да намерят във вярата оправданието, което не намират в Закона, те определено отричат оправданието чрез Закона. Затова нека който желае, да настоява на наградите, които очакват изпълнителите на Закона, ако в същото време разбира, че поради нашата извратеност ние не извличаме никаква полза от тях, докато не придобием друга правда, чрез вяра. Така, след като споменава наградата, която Господ е приготвил за Своите слуги (Пс. 25), Давид незабавно отива в признаване на греховете, които унищожават наградата. Също и в Псалм 19 той високо хвали ползите от Закона; но незабавно след това възкликва, “Кой осъзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения” (Пс. 19:12). Този текст е в съвършено съгласие с предишния, когато след като казва, “всичките пътеки на Господа са милосърдие и вярност към онези, които пазят завета Му и изявлението Му,” той добавя, “Заради името Си, Господи, прости моето беззаконие, защото е голямо” (Пс. 25:10, 11). И така, ние трябва да признаем, че в Закона ни е предложено Божието благоволение, само ако можем да го заслужим с нашите дела; но то никога не достига до нас чрез такива заслуги.
3. Обещанията на Закона стават действителни чрез Благовестието
Тогава какво? Дали обещанията са дадени за да изчезнат безплодно? По-горе заявих, че не това е моят възглед. Наистина, аз казвам, че тяхното действие не достига до нас, докато те са свързани със заслуги от дела, и следователно сами по себе си те са в известен смисъл отменени. От това Апостолът показва, че известното обещание, “Затова пазете повеленията Ми и съдбите Ми, чрез които, ако човек прави това, ще живее” (Лев. 18:5; Езек. 20:10), ще бъде безполезно за нас, ако спрем до него, и няма да ни донесе повече полза отколкото ако никога не беше давано, тъй като е недостъпно дори за най-святите Божии служители, всички които са много далеч от изпълнение на Закона, тъй като са обхванати в много немощи. Но когато бъдат заместени с обещанията на Благовестието, обещания, които обявяват безплатната прошка на греховете, резултатът е не само, че ние биваме приети от Бога, но също и нашите дела печелят Неговото благоволение, и то не само в смисъл, че Бог ги харесва, но също и защото ги дарява с благословенията, които се дължат на спазването на Неговия Закон. Следователно, аз признавам, че делата на праведните биват награждавани с обещанията, които Бог е дал в Своя Закон на извършителите на правда и святост; но в тази награда винаги трябва да виждаме истинската причина, която придобива благоволение за делата.
И така, изглежда, че тази причина е тройна. Първо, след като е отвърнал очите Си от делата на Своите слуги, които заслужават повече упреци, отколкото похвала, Бог ги приема в Христос, и само чрез застъпничеството на вярата ги примирява със Себе Си без помощта на дела. Второ, като не оценява делата според тяхната истинска стойност, чрез Своята бащинска доброта и снизходителност Той ги зачита дотолкова, че да им даде някаква степен на стойност. Трето, Той им дава Своята прошка, като не им вменява несъвършенството, с което всички дела са замърсени и биха заслужавали да бъдат смятани за пороци, а не за добродетели.
От това става явно колко са заблудени софистите да си мислят, че възхитително са избегнали всички противоречия, когато казват, че делата са способни да заслужат спасение не от своята присъща стойност, а според условието, че Господ в Своята щедрост поставя тази висока стойност върху тях. Но между другото те не забелязват колко далеч са от изпълнението на условието на обещанията са тези дела, за които те настояват да бъдат смятани за основание за заслуги, ако не бъдат предхождани от оправдание, основано само върху вяра и върху прошка на греховете – прошка, необходима за да очисти дори добрите дела от петната върху тях. По този начин, от трите причини за Божията щедрост, на която дължим приемането на нашите дела, те обръщат внимание само на една причина; а подтискат другите две, макар че те са главните причини.
4. Двойното приемане на човека пред Бога
Те цитират думите на Петър, разказани от Лука в Деяния, “Наистина виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който Му се бои и върши правото, угоден Му е” (Деян. 10:34, 35). И от това си вадят извода, като нещо, което им изглежда извън всяко съмнение, че ако човек чрез правилно поведение придобива Божието благоволение, тогава придобиването на спасението не е изцяло дар от Бога. Та дори казват, че когато Бог в Своята милост подпомага грешника, Той е склонен на милост чрез дела.
Няма начин да примирите текстовете в Писанието, ако не приемете, че приемането на човека пред Бога е двойно.
Според истинското естество на човека, Бог не намира в него нищо, което да Го склони към милост, а само голяма извратеност. И така, ако е ясно, че човекът, когато застане за първи път пред Бога, е гол и лишен от всякакво добро, и от друга страна, е натоварен и изпълнен с всякакво зло, тогава за какво негово качество казваме, че е достоен за небесното царство? Там, където Бог така ясно показва незаслужена милост, Той е отхвърлил празната измислица на заслугите. Друг текст в същата книга, а именно, където Корнилий чува от устата на ангела, “Твоите молитви и твоите милостини възлязоха пред Бога за спомен” (Деян. 10:4), бива нещастно изкривяван за да докаже, че чрез следване на добрите дела човекът бива подготвен да приеме Божието благоволение. Тъй като Корнилий е бил надарен с истинска мъдрост, или с други думи, бил е надарен със страх от Бога, той трябва да е бил просветен от Духа на мъдрост, и като е вършел правда, трябва да е бил осветен от същия Дух; тъй като според свидетелството на Апостола правдата е един от най-сигурните плодове на Духа (Гал. 5:5). Следователно, всички онези качества, чрез които е бил угоден на Бога, той е дължал на Божията благодат; толкова далеч е бил от това да се приготви сам чрез своята си сила да я приеме. Всъщност, не може да се приведе нито една сричка от Писанието, която да не се съгласява с учението, че единствената причина, поради която Бог приема човека в Своето благоволение, е, че Той вижда, че човекът е във всяко отношение изгубен, когато е оставен на самия себе си; изгубен е, ако Бог не изяви Своята милост в избавлението. Сега виждаме, че когато ни приема така, Бог не гледа на правдата на отделния човек, а само изявява Божията доброта към нещастните грешници, които въобще не заслужават тази велика милост.
5. В какъв смисъл Господ благоволи в добрите дела на новородените
Но след като Господ е извадил грешника от бездната на погибелта и го е отделил за Себе Си чрез осиновение, като го е родил отново и го е преобразил за нов живот, той го приема като ново създание и му дава дарбите на Своя Дух. Това е приемането, за което Петър говори, и чрез което вярващите след своето призоваване биват одобрени от Бога дори по отношение на делата; защото Господ не може да не обича и да благоволи в добрите качества, които създава в тях чрез Своя Дух. Но трябва винаги да имаме предвид, че единственият начин, по който хората биват приети от Бога по отношение на делата, е, че чрез действие на Своята щедрост Той зачита със Своето благоволение всякакви добри дела, които е подарил на онези хора, които е приел в Своето благоволение. Защото откъде идват техните добри дела, ако не е, че Господ, като ги е избрал като съдове за почит, е благоволил да ги украси с истинска чистота? И как техните действия биват счетени за добри, като че ли в тях няма никакъв недостатък, ако не е че техният милостив Баща снизходително опрощава петната и недостатъците, които се намират в тях? С една дума, единственият смисъл на приемането в този стих е, че Бог приема и благоволи в Своите деца, в които вижда следи и белези на Своите собствени дела. На друго място казахме, че новорождението е обновление на Божия образ в нас. Следователно, тъй като Бог, винаги когато вижда Своя образ, го обича и го почита, животът на вярващите, когато бъде образуван в святост и праведност, се каза основателно, че Му е угоден.
Но тъй като вярващите, докато са затворени в смъртна плът, и техните добри дела едва започнали, вече миришат на гнилостта на плътта, Бог не може да бъде милостив нито към тях самите, нито към техните дела, ако не ги приеме повече в Христос, отколкото в тях самите. По този начин трябва да разбираме текстовете, в които Бог заявява, че е благодатен и милостив към извършителите на правда. Мойсей казва на израилтяните, “И тъй да знаеш, че Господ твоят Бог, Той е Бог, верният Бог, Който пази до хиляда поколения завета и милостта към онези, които Го обичат и пазят заповедите Му” (Вт. 7:9). След това тези думи стават общоприет израз сред народа. Така Соломон в своята молитва при посвещението на Храма казва, “Господи Боже Израилев, няма горе на небето или долу на земята бог подобен на Теб, Който пазиш завета и милостта към слугите Си, които ходят пред Теб с цялото си сърце” (3 Царе 8:23). Същите думи са повторени и от Неемия (Неем. 1:5).
Тъй като Господ във всички завети на милост заповядва почтеност и святост на живота на Своите слуги (Вт. 29:18), за да не би Неговата милост да бъде подложена на присмех, или за да не би някой, изпълнен с надменност от нея, да говори ласкателно на своята душа, докато ходи в извратеността на сърцето си, така Той благоволи по този начин онези, които приема в общение, да бъдат държани в своите задължения. Но все пак, в самото начало заветът е по благодат, и такъв остава завинаги. Затова, макар Давид да заявява, “според чистотата на ръцете ми възнагради ме,” пак той не пропуска извора, за който говорих: “избави ме, защото има благоволение към мен” (2 Царе 22:20, 21). Като хвали добротата на своето поведение, той по никакъв начин не намалява незаслужената милост, който преди всички дарове и те произхождат от нея.
(Изследване на текстове, които свързват оправданието с делата, 6-15)
6. Обещанията за благодат в Стария Завет са различни от обещанията на ЗаконаТук е важно да отбележим колко много тези форми на изразяване се различават от законовите обещания. Под “законови обещания” нямам предвид онези, които са пръснати в книгите на Мойсей (защото там има много евангелски обещания), а онези, които по право принадлежат на епохата на Закона. Всички такива обещания, с каквото и име да бъдат наречени, са направени под условието, че наградата се дава за изпълнение на заповяданите неща.
Но когато се казва, че Господ пази завет на милост с онези, които Го обичат, думите по-скоро показват какви са тези слуги, които искрено са влезли под завета, отколкото да изразяват причината защо Господ ги благославя. Същността на думите е следната: Тъй като целта, за която Бог ни дарява с дара на вечния живот, е ние да Го обичаме, да се боим и Му се кланяме, така истинската цел на всички обещания за милост, съдържащи се в Писанието, е да почитаме и да служим на Този, Който обещава. Следователно, винаги когато чуем, че Той върши добро на онези, които спазват Неговия Закон, нека да помним, че Божиите синове се отличават чрез задължението, което те винаги трябва да спазват, че Неговата причина да ни осинови е да Го почитаме като Баща. Затова, ако не искаме да се лишим от привилегията на осиновяването, трябва винаги да се стремим към нашето призвание.
От друга страна, обаче, нека да помним, че пълнотата на Божията милост зависи не от делата на вярващите, а че самият Бог изпълнява обещанието за спасение за онези, които чрез правилно поведение отговорят на своето призвание, защото Той разпознава истинските синове само в онези, които са водени към добри дела чрез Неговия Дух. Към това можем да отнесем казаното относно членовете на Църквата, “Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свят хълм? Онзи, който ходи незлобливо, който върши правда, и който говори истина от сърцето си,” и т.н. (Пс. 15:1, 2). И отново, в Исая, “Кой от нас ще обитава при поглъщащ огън? Кой от нас ще обитава при вечни пламъци? Който ходи праведно” и т.н. (Ис. 33:14, 15). Защото това, което е описано, не е силата чрез която вярващите могат да стоят пред Господа, а начинът, по който нашият най-милостив Баща ги въвежда в Своето присъствие и ги защитава и утвърждава. Защото тъй като Той мрази греха и обича правдата, така онези, които съединява със Себе Си, Той очиства чрез Своя Дух, за да ги направи съобразени със Себе Си и със Своето царство. Затова, ако някой попита, Каква е първата причина, която дава на светиите свободен достъп до Божието царство, и твърдо и вечно присъствие в него? Отговорът е лесен. В Своята милост Господ веднъж ги осиновява и завинаги ги закриля. Но ако въпросът е за начина, ние трябва да стигнем до новорождението и плодовете от него, както са изброени в Псалм 15.
7. Не говори ли Писанието за “правда” от делата по Закона?
Като че ли има много повече трудности в онези текстове, които определят добрите дела с името “правда,” и заявяват, че човек се оправдава чрез тях. Текстовете от първия вид са многобройни, както когато спазването на заповедите се нарича оправдание или праведност. За втория вид имаме описание в думите на Мойсей, “И това ще ни се счита за правда, ако внимаваме да вършим всички тези заповеди” (Вт. 6:25). Но ако възразите, че това е законово обещание, което, като има свързано с него невъзможно условие не доказва нищо, има и други текстове, към които не може да се приложи същият отговор; например, “Ако човекът е беден . . . непременно да му върнеш залога при залеза на слънцето . . . и това ще ти се счете за правда пред Господа твоя Бог” (Вт. 24:13). В същия смисъл са думите на пророка, “Но стана Финеес и извърши посредничество, та язвата престана; и това му се вмени за правда от поколение в поколение завинаги” (Пс. 106:30, 31).
Затова съвременните фарисеи си мислят, че имат пълно основание за самохвалство. Защото ние казваме, че когато се установи оправданието чрез вяра, оправданието чрез дела пада; а те на същия принцип твърдят, че ако има оправдание чрез дела, тогава е лъжа да казваме, че биваме оправдани само чрез вяра.
Когато се съгласявам, че постановленията на Закона са наречени правда, не правя нищо странно; защото те наистина са такива. Трябва, обаче, да осведомя читателя, че еврейската дума chukim е преведена в Септуагинта не много правилно като “оправдания,” вместо като “постановления.” Но с готовност се отказвам от спорове относно думата.
Нито пък отричам, е Божият закон съдържа съвършена правда. Защото макар че сме длъжни да вършим всичко, което той заповядва, и следователно дори след пълно покорство сме безполезни слуги; пак, тъй като Господ е благоволил да го нарече “правда,” не принадлежи на нас да отнемаме от него това, което Господ му е дал. Затова с готовност признаваме, че съвършеното покорство на Закона е правда, и спазването на коя да е отделна заповед е част от правдата, като цялата същност на правдата се съдържа във всички части. Но отричаме, че може да съществува такава правда. Затова отричаме правдата от Закона, не че тя по естество е осакатена и недостатъчна, а защото поради слабостта на нашата плът такава правда не може да съществува.
Но тогава Писанието не само нарича постановленията на Закона “правда,” но то също нарича с това име и делата на светиите; както когато заявява, че Захария и неговата жена “и двамата бяха праведни пред Бога, като ходеха непорочно във всичките Господни заповеди и наредби” (Лука 1:6). Със сигурност, когато говори така, то оценява делата повече според естеството на Закона, отколкото според техния истински морален характер. И тук отново трябва да повторя бележката, която направих по-горе, че Законът не трябва да се определя от невнимателния превод на гръцкия преводач. Но тъй като Лука е решил да не променя приетия превод, няма да споря с това. Бог заповядва на човека нещата, съдържащи се в Закона, за правда, но ние не придобиваме тази правда, ако не спазваме целия Закон; всяко малко нарушение унищожава тази правда. И така, тъй като Законът заповядва само правда, ако гледаме на него, всяка една от неговите заповеди е правда; но ако гледаме на хората, които трябва да изпълняват тези заповеди, тъй като в много неща са престъпници, те по никакъв начин не заслужават похвалата на правдата за едно дело, и то дело, което поради своето несъвършенство винаги е в някакво отношение порочно.
8. Двойната стойност на делата пред Бога
Стигнахме до втората група (р. 1, в началото), в която е главната трудност. Павел не намира нищо по-силно за да докаже оправданието чрез вяра, освен онова, което е написано за Авраам, че той “повярва Бога, и вярата му се вмени за правда” (Рим. 4:3; Гал. 3:6). Следователно, когато се казва, че деянието на Финеес “му се вмени за правда” (Пс. 106:30, 31), можем да твърдим, че това, което Павел защитава относно вярата, важи също и за делата. Така нашите противници, като че ли позицията им е доказана, заявяват, че макар да не биваме оправдани без вяра, все пак не е само чрез вяра; че нашето оправдание се извършва и чрез дела. Тук моля вярващите, като знаят, че истинският стандарт за правда трябва да се извлича само от Писанието, да размислят заедно с мен сериозно и благочестиво дали Писанието може да бъде съгласно с такъв възглед.
Като знае, че онези, които искат своя собствена правда, в крайна сметка прибягват до частична правда чрез вяра, Павел уверено твърди, че всички, които са оправдани чрез вяра, са изключени от правдата чрез дела. Но тъй като е ясно, че това оправдание е общо за всички вярващи, той със същата увереност заключава, че никой човек не се оправдава чрез дела; нещо повече, че оправданието е без никаква помощ от дела. Но едно е да определяме каква сила имат делата сами по себе си, а друго е да определяме какво място заемат те след като е установено оправданието чрез вяра.
Ако трябва да поставим цена на делата според тяхната стойност, ние твърдим, че те не са годни да се явят пред Божието присъствие; и следователно, човекът няма дела, в които да се слави пред Бога, и като е лишен от всякаква помощ от дела, той се оправдава само чрез вяра. Нещо повече, ние определяме оправданието по следния начин: Като бива приет в общение с Христос, грешникът бива примирен с Бога заради Христос; като е пречистен чрез Неговата кръв, той придобива прощение на греховете, и облечен в Христовата правда, като че ли е негова собствена, той застава уверено пред небесното съдилище.
Като е дадена прошката за греховете, добрите дела, които следват, имат стойност различна от техните заслуги, защото несъвършеното в тях е покрито със съвършенството на Христос, и всички техни петна и мръсотии биват изличени чрез Неговата чистота, така че никога да не застанат пред Божия съд. Като е изличена по този начин вината за всички престъпления, чрез която хората са възпрепятствувани да принесат на Бога приемливо служение, и като е погребано несъвършенството, което обикновено замърсява и най-добрите дела, добрите дела на вярващите биват смятани за праведни, или, което е същото, биват вменени за правда.
9. Оправданието чрез вяра е основа на правдата от дела
И така, ако някой ми заяви това като възражение срещу оправданието чрез вяра, първо ще го попитам: Дали човек е смятан за праведен за едно или две святи дела, докато във всички други деяния на своя живот е престъпник на Закона? Наистина, това би било повече от нелепо. След това ще попитам: Дали може да бъде смятан за праведен заради много добри дела, ако е виновен за престъпление само в една част? Моят противник няма да си позволи да твърди дори това противно на авторитета на Закона, който прогласява: “Проклет който не потвърждава всичките думи на този Закон, като ги потвърждава” (Вт. 27:26). Ще отида и по-далеч, и ще попитам: Има ли поне едно дело, което да не може да бъде справедливо осъдено за нечистота или несъвършенство? Тогава как ще изглежда всяко дело пред онзи поглед, пред който дори небесата не са чисти, и в ангелите има недостатък (Йов 4:18)? Така той ще бъде принуден да признае, че не съществува нито едно дело, което не е замърсено, както поради други престъпления, така и поради собствената си извратеност, така че не може да бъде смятано за правда. Но ако е сигурно, че заради оправданието чрез вяра делата, които иначе са нечисти, омърсени, несъвършени, недостойни за Божия поглед, да не говорим за Божията любов, се вменяват за правда, защо като се хвалят с това вменяване, те се опитват да унищожат това оправдание, без което всяка хвалба е напразна?
Защо искат да бъдат змийски деца? Към това води техният безбожен език. Те не могат да отрекат, че оправданието чрез вяра е началото, основата, причината, предметът, същността на делата на правда, и все пак заключават, че оправданието не е чрез вяра, защото добрите дела биват вменявани за правда.
Затова нека се освободим от това лекомислие и нека да изповядаме истината; ако всяка правда, която делата биха притежавали, зависи от оправданието чрез вяра, това учение не само не е наранено, но обратното, то е потвърдено, като с това по-ярко е изявена неговата сила. Нека да не предполагаме, че делата биват препоръчвани заедно с безплатното оправдание, като че ли след това допълват служението на оправдание, или споделят това служение с вярата. Защото ако оправданието чрез вяра не остане цялостно, ще бъде разкрита нечистотата на делата. Няма нищо нелепо в учението, че макар човек да се оправдава чрез вяра, той самият не само не е праведен, но и че правдата, която се приписва на неговите дела, отива отвъд техните заслуги.
10. Делата са приемливи само когато греховете са простени
По този начин можем да признаем не само че има частична праведност в делата (както нашите противници твърдят), но и че биват одобрени от Бога като че ли са напълно съвършени. Ако помним на каква основа стои това, всяка трудност е преодоляна. Едно дело започва да бъде приемливо едва когато се приема с прошка. И откъде идва тази прошка, освен че Бог гледа на нас и на всичко наше като на Христос? Следователно, тъй като ние самите, като сме присадени в Христос, се явяваме праведни пред Бога, защото нашите нечестия са покрити с Неговата невинност; така нашите дела са праведни и биват приети за праведни, защото не вменява никое нещо в тях, което е несъвършено, защото е погребано в чистотата на Христос. Така можем са основание да кажем, че не само ние самите, но и нашите дела биват оправдани само чрез вяра. И така, ако тази правда от дела, каквато и да е тя, зависи от вярата и безплатното оправдание и бива породена от него, тя трябва да бъде поставена под него и подчинена на него, като следствие под причина; толкова далеч е тя от правото да накърнява или да унищожава учението за оправданието чрез вяра.
Така Павел, за да докаже, че нашето благословение зависи не от нашите дела, а от Божията милост, използва специално думите на Давид, “Благословен онзи човек, чието престъпление е простено, чийто грях е покрит. Благословен онзи човек, на когото Господ не вменява беззаконие” (Пс. 32:1-2). Ако някой тук натрапва безбройните стихове, в които изглежда, че благословението трябва да бъде приписвано на делата, като “Благословен онзи човек, който се бои от Господа” (Пс. 112:1); “Който показва милост към бедните, е благословен” (Пр. 14:21); “Благословен онзи човек, който не ходи по съвета на нечестивите” (Пс. 1:1) и “който издържа изпитание” (Яков 1:12); “Благословени онези, които пазят правосъдие” (Пс. 106:3), “които са правдиви в пътя” (Пс. 119:1), “низшите по дух,” “кротките,” “милостивите” (Мат. 5:3, 5, 7) и т.н., тези стихове не могат да означават, че учението на Павел не е вярно. Защото, като виждаме, че качествата, които така биват похвалени, никога не съществуват така в човека, че да му спечелят Божието одобрение, следва, че човекът винаги е нещастен, докато не бъде освободен от нещастието чрез прошката на неговите грехове. Тогава, тъй като всякакви благословения в Писанието са безполезни, така че човекът не може да извлече полза от тях докато не придобие благословение чрез прощаването на греховете, прошка, която приготвя пътя за благословенията, следва, че тази прошка е не само главното и най-висше, но и единственото благословение, освен ако не искате да твърдите, че то бива изместено от нещата, които сами дължат цялото си съществуване на нея.
Много по-малки са трудностите в названието “праведни,” което обикновено се дава на вярващите. Признавам, че те биват наричани така поради святостта на техния живот, но тъй като те по-скоро се упражняват в следване на правдата, отколкото да изпълняват самата праведност, всяка степен на праведност, която притежават, трябва да се приписва на оправданието чрез вяра, на което те дължат всичко.
11. Яков против Павел?
Но те казват, че имаме по-трудна работа с Яков, който ни се противопоставя с ясни думи. Защото той пита, “Авраам, нашият баща, не се ли оправда чрез дела?” и добавя, “Виждате, че чрез дела се оправдава човек, а не само чрез вяра” (Яков 2:24). И какво от това? Да не би да искат да противопоставят Павел на Яков? Ако твърдят, че Яков е слуга на Христос, неговите възгледи не трябва да се приемат като несъгласни с Христос, Който говори чрез устата на Павел. Чрез устата на Павел Духът заявява, че Авраам придоби оправдание чрез вяра, не чрез дела; ние също учим, че всички се оправдават чрез вяра без делата на Закона. Чрез Яков същият Дух заявява, че и оправданието на Авраам, и нашето оправдание се състои от дела, и не само от вяра. Сигурно е, че Духът не може да си противоречи. Тогава къде е съгласието?
За нашите противници е достатъчно да разрушат онова оправдание чрез вяра, което ние смятаме за дълбоко основано; но за тях изглежда не е голяма грижа да възстановят мира на съвестта. От това можете да видите, че макар те да се заяждат с учението за оправдание чрез вяра, те в същото време не дават никаква опора на правдата, на която съвестта да се облегне. Нека да тържествуват както си искат, докато единствената победа, с която могат да се похвалят, е, че са лишили правдата от всяка сигурност. Наистина, те ще имат тази нещастна победа когато светлината на истината е угасена, и Господ им позволи да я затъмнят с техните лъжи. Но те не могат да победят там, където стои Божията истина.
Затова отричам, че текстът от Яков, който те постоянно издигат пред нас като че ли е Ахилов щит, им дава някаква подкрепа. За да стане това ясно, нека първо да видим каква е целта на Апостола, и тогава да покажем в какво се състои тяхната заблуда.
Тъй като по онова време (както злото е съществувало винаги в Църквата) е имало много хора, които, докато са давали явни доказателства за своето неверие като са пренебрегвали и пропускали всички дела, които са подходящи за вярващите, не са преставали лъжливо да се хвалят в името на вярата, Яков тук разпръсва тяхната суетна увереност. Следователно неговото намерение не е да намали в някаква степен силата на истинската вяра, а да покаже колко нелепо тези заядливци си приписват някакво празно име, и като се задоволяват с него, се чувствуват уверени в невъздържано отпускане в пороците.
Като разберем това положение, ще бъде лесно да видим къде е заблудата на нашите противници. Те изпадат в две неправилни заключения, едното относно думата “вяра,” другото относно думата “оправдание.”
Като дава името “вяра” на един празен възглед, който напълно се различава от истинската вяра, Апостолът прави едно отклонение, което по никакъв начин не намалява силата на неговата беседа. Това той показва още в самото начало с думите, “Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела?” (Яков 2:14). Той не казва, “Ако човек има вяра без дела,” а казва, “ако човек казва, че има вяра.” Това става още по-ясно, когато малко след това той осмива тази вяра като по-лоша от тази на бесовете, и накрая, когато я нарича “мъртва.” Можете лесно да определите смисъла на неговите думи чрез обяснението, “Ти вярваш, че има един Бог.” Със сигурност, ако всичко, което тази вяра съдържа, е вярване в съществуването на Бога, тогава не е чудно, че такава вяра не оправдава. Отричането на силата на такава вяра да оправдава не означава отнемане от силата на християнската вяра, която има съвсем различно определение. Защото как ни оправдава истинската вяра, освен като ни свързва с Христос, така че като станем едно с Него, да бъдем приети да участвуваме в Неговата праведност? Тя не ни оправдава защото ни дава представа за съществуването на Бога, а защото се обляга с увереност на Божията милост.
12. Смисълът на думата “оправдава” при Яков е различен от този при Павел
Не сме доказали своята позиция, докато не се справим с другото неправилно заключение: че Яков поставя част от оправданието в делата. Ако искате да направите Яков да бъде в съгласие с другите Писания и със самия себе си, трябва да дадете на думата “оправдава,” както той я използва, различен смисъл от този, който тя има при Павел. В смисъла, в който тя се използва от Павел, ние сме оправдани когато споменът за нашата неправда е изличен и ние биваме счетени за праведни. Ако Яков искаше да каже същото, тогава би било нелепо той да цитира думите на Мойсей, “Авраам повярва в Бога,” и т.н. Контекстът е следният: “Не се ли оправда нашият баща Авраам чрез дела, когато принесе сина си Исак в жертва на жертвеника? Ти виждаш, че вярата действуваше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенствува вярата; и изпълни се писанието, което казва: Авраам повярва в Бога; и това му се вмени за правда” (Яков 2:21-23). Ако е нелепо да се каже, че следствието идва преди причината, или Мойсей лъжливо заявява в този стих, че вярата на Авраам му се вмени за правда, тогава той не е заслужил правда чрез своето покорство при жертвата на Исак. Още преди раждането на Исмаил, който беше пораснал младеж при раждането на Исак, Авраам беше оправдан чрез своята вяра. Тогава как можем да кажем, че е придобил оправдание чрез покорство, което е последвало много след това? Откъдето следва, че или Яков погрешно обръща правилния ред (което е безбожно дори да допуснем), или не е имал предвид, че Авраам е оправдан в смисъл, че сам е заслужил да бъде считан за праведен. Тогава какво? Изглежда сигурно, че той говори за проявлението, а не за вменяването на правда; тоест казва, че онези, които са оправдани чрез истинска вяра, доказват своето оправдание чрез покорство и добри дела, а не чрез безплодно и въображаемо външно подобие на вяра. С една дума, той не разглежда начина на оправдание, а изисква оправданието на вярващите да действува на практика. И така, Павел твърди, че хората се оправдават без помощта на дела, а Яков няма да позволи някой да бъде смятан за оправдан, ако няма добри дела.
Така внимателното разглеждане на целта на Яков ще премахне всякакво съмнение; защото заблудата на нашите противници лежи предимно в това, че те си мислят, че Яков определя начина на оправдание, докато неговата единствена цел е да унищожи извратената увереност на онези, които суетно използват вярата като извинение за своето презрение към добрите дела. Затова нека да изкривяват както си искат думите на Яков, те никога няма да извлекат от тях повече от тези две твърдения: Че празното подобие на вяра не оправдава, и че вярващият, като не се задоволява с такава измислица, изявява своето оправдание чрез добри дела.
13. Римляни 2:13
Те не печелят нищо като цитират от Павел в същия смисъл, че “не законослушателите са праведни пред Бога; на законоизпълнителите ще бъдат оправдани” (Рим. 2:13). Не желая да избягвам трудностите чрез решението на Амвросий, че Павел говори така, защото вярата в Христос е изпълнението на Закона. Смятам това за обикновена хитрост, и то без никакво основание, тъй като обяснението е съвършено очевидно. Целта на Апостола е да подтисне нелепата увереност на юдеите, които се хвалят, че те единствени имат познание за Закона, докато в същото време те най-много го презират. За да не се хвалят твърде много с такова безплодно познание на Закона, той им напомня, че когато оправданието се търси чрез Закона, това, което се изисква, не е познанието, а спазването на Закона. Ние определено не искаме да спорим, че правдата на Закона се състои в дела, и не само това, но че оправданието се състои в достойнството и заслугите от дела. Но това не доказва, че ние биваме оправдани чрез дела, освен ако могат да ни посочат някой, който е изпълнил целия Закон.
От контекста е напълно очевидно, че думите на Павел нямат друг смисъл освен този. След като обвинява и юдеи, и езичници в неправда, той разглежда отделно двете групи и казва, че “които са съгрешили без закон, без закон и ще загинат,” говорейки за езичниците, и че “които са съгрешили под Закона, под Закона ще бъдат съдени,” говорейки за юдеите (Рим. 2:12). Нещо повече, тъй като те, затваряйки очите си за своите престъпления, само се хвалят със Закона, той добавя много уместно, че Законът е даден с цел да оправдае не онези, които само са го чули, а тези, които го спазват; тоест той казва: “Вие търсите правда в Закона? Тогава не ни говорете само за слушането на Закона, което само по себе си няма голямо значение, а ни дайте дела, чрез които да покажете, че Законът не ви е бил даден напразно.” Тъй като всички те са без такива дела, следва, че те нямат основание да се хвалят със Закона. Следователно, смисълът на думите на Павел води до обратния аргумент. Правдата на Закона се състои в съвършенството на делата; но никой човек не може да се хвали, че изпълнява Закона чрез дела, и следователно няма правда чрез Закона.
14. Какво означава, че пред Бога вярващите се позовават на своите дела?
Тогава те се позовават на онези текстове, в които вярващите смело представят своята праведност пред Божия съд, и желаят да бъдат съдени справедливо; както в следните стихове: “Съди ме, Господи, според правдата ми; според моето незлобие нека ми бъде” (Пс. 7:8). И отново, “Послушай, Господи, правото ми” (Пс. 17:1); “Изпитал си сърцето ми; посетил си ме в нощно време; опитал си ме, и не си намерил в мен никакво зло намерение” (Пс. 17:3). И отново, “Въздаде ми Господ според правдата ми; според чистотата на ръцете ми възнагради ме, защото съм опазил пътищата на Господа, и не съм се отклонил от Бога мой в нечестие. . . . Непорочен бях пред Него, и се опазих от беззаконието си” (Пс. 18:20, 21, 23). И отново, “Съди ме, Господи, защото съм ходил в незлобието си” (Пс. 26:1); “Не съм сядал с хора измамници, и с лицемери няма да отида” (Пс. 26:4); “Да не отнемеш душата ми заедно с грешните, нито живота ми заедно с мъже кръвопийци; в чиито ръце има злодеяние, и десницата им е пълна с подкупи. А пък аз ще ходя в незлобието си” (Пс. 26:9-11).
Вече говорих за увереността, която светиите като че ли извличат само от делата. Текстовете, които тук са цитирани, няма да ни причинят много трудности, ако осъзнаем техния peristasiV, техния “контекст,” или – както често се казва – техните особени обстоятелства. Те са два вида; защото онези, които ги използват, нямат никакво желание целият им живот да бъде подложен на съд, за да бъдат оправдани или осъдени според неговите достойнства; всичко, което искат, е да се даде решение за конкретен случай; и дори тогава правдата, която искат, не е по отношение на Божието съвършенство, а само в сравнение с нечестивите и злите.
Когато става въпрос за оправданието, това, което се изисква, не е човекът да има добро основание за оправдание по отношение на конкретен случай, а целият му живот да бъде в съгласие с правдата. Но когато светиите призовават Божията справедливост за защита на своята невинност, те не представят себе си като напълно безгрешни и във всяко отношение невинни, а като поставят своята увереност за спасение единствено в Божията доброта, и като уповават, че Бог ще защити Своите хора когато биват оскърбявани противно на справедливостта и честността, те наистина възлагат на Него съда за подтискането на невинните.
И когато застанат срещу своите противници пред Божия съд, те не си приписват невинност според Божията чистота, а като знаят, че в сравнение със злобата, нечестността, коварството и нечестието на техните противници, Бог одобрява и подкрепя тяхната искреност, справедливост, простота и чистота, те не се боят да Го призоват за Съдия. Така когато Давид казва на Саул, “Господ да въздаде на всеки според правдата му и верността му” (1 Царе 26:23), той няма предвид, че Господ ще изследва и ще възнагради всеки според заслугите му, а призовава Господ за свидетел колко голяма е неговата невинност в сравнение с несправедливостта на Саул. Също и Павел, когато се впуска в хвалба, “Защото нашата похвала е тази, свидетелството на нашата съвест, че ние живяхме на света, а най-много между вас, със святост и искреност пред Бога, не с плътска мъдрост, а с Божия благодат” (2 Кор. 1:12), той няма предвид да иска Бог да го изследва, а принуден от заяждането на нечестивите, противно на техните клевети, се позовава на своята вяра и честност, като знае, че Бог го е приел с благодат. Защото виждаме как на друго място казва, “При все че съвестта ми в нищо не ме изобличава, пак с това не съм оправдан” (1 Кор. 4:4); с други думи, той осъзнава, че Божият съд далеч надминава сляпата преценка на хората. Следователно, колкото и вярващите да се позовават на Бога като техен Свидетел и Съдия, когато защитават своята почтеност срещу лицемерието на нечестивите, пак когато става въпрос само за Бога, те всички възкликват единодушно, “Ако би забелязвал беззаконията, Господи, то кой, Господи, би могъл да устои?” (Пс. 130:3). И отново, “И не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае нито един жив човек” (Пс. 143:2). Като нямат опора в своите си дела, те с радост възкликват, “Твоето милосърдие е по-желателно от живота” (Пс. 63:3).
15. Съвършенството на вярващите?
Има други стихове, подобни на цитираните по-горе, които все още могат да разколебаят някои хора. Соломон казва, “Праведният ходи в непорочността си” (Пр. 20:7). И отново, “В пътя на правдата има живот, и в пътеката й няма смърт” (Пр. 12:28). По тази причина Езекиил казва, “Който ходи в повеленията Ми и пази съдбите Ми за да постъпва вярно; такъв човек е праведен, непременно той ще живее” (Езек. 18:9, 21; 23:15). Ние не отричаме нито прикриваме нито едно от тези изявления. Но нека някой от потомците на Адам да ни покаже такава честност. Ако няма такъв, всички синове на Адам трябва да бъдат премахнати от Божието присъствие, или да прибягнат към убежището на милостта.
Все пак не отричаме, че почтеността на вярващите, макар частична и несъвършена, е стъпка към безсмъртието. Това става само защото Господ не съди делата на онези, които е приел в завета на благодатта, според техните заслуги, а ги приема с бащинска снизходителност. С това не искаме да кажем, както казват схоластиците, че делата имат своята стойност от приемната благодат. Защото смисълът на възгледа на схоластиците е, че делата, които иначе са негодни да придобият спасение по Закона, са направени годни за това чрез Божието благоволение. Обратното, аз твърдя, че тези дела, като са опетнени както от други престъпления, така и техните собствени недостатъци, нямат друга стойност освен тази, че Господ снизходително ги опрощава; с други думи, че правдата, която Той дарява на човека, е безплатна.
Тук те неуместно ни натрапват онези стихове, в които Апостолът се моли за всякакво съвършенство върху вярващите, “за да утвърди сърцата ви непорочни в святост пред нашия Бог и Баща” (1 Сол. 3:13, и на други места). Тези думи са силно подчертавани от целестинците в миналото, които настояват на съвършенство на святостта в този живот. Ние смятаме за достатъчно да отговорим кратко на това заедно с Августин, че целта, към която всички праведни трябва да се стремят, е да се явят пред Божието присъствие без петно и бръчка; но тъй като в най-добрия случай ходът на настоящия живот не е нищо повече от развитие, ние никога няма да постигнем тази цел докато не оставим тялото на греха и не бъдем напълно съединени с Господа. Ако някой желае да приписва съвършенство на светиите, аз няма упорито да споря с него, но само ако той определя това съвършенство с думите на Августин: “Когато говорим за съвършената добродетел на светиите, част от това съвършенство се състои в осъзнаването на нашето несъвършенство както в истинността, така и в смирението” (August. Ad Bonif. Lib. 3, c. 7).
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003